Новко Яворски
Четвъртата мина (4)

4

Редник Кирил Пандов си имаше недоходно хоби — тотото. Недоходно в смисъл че сума пари беше потрошил по тоя начин за лесно забогатяване, а освен някакви си нищожни стотинки и присмеха на другарите си повече нищо още не бе спечелил. Но той не се отчайваше. Не се отчайваше като ония иманяри, които са готови цялата земя на екватора до полюсите да преобърнат, но да намерят съкровището, за което знаят с най-голяма положителност, че лежи заровено от векове и чака техните тръпни, хванали солидни мазоли от кирката и лопатата ръце.

Та преписваше, издирваше и сам съставяше комбинации редник Пандов, съобразявайки се най-стриктно с теорията на вероятностите. Подпитваше кой какви цифри е сънувал, изучаваше състоянието на всички футболни отбори и на всички футболисти поотделно, ала все напразно. Не му вървеше на човека и това си е. Или някоя тъпа случайност ще му изиграе мизерия, когато е най-близо до големия удар, или няма навреме да подаде проклетия фиш, когато е познал всички числа от първото до последното, или… Но щастието съществуваше. То кръжеше във въздуха, вмъкваше се в сънищата му във вид на цяла гора цепеници (а той бе чул отнякъде, че сънуваш ли цепеници — чакай пари), изобщо кръжеше наоколо и не можеше поне веднъж да не кацне на рамото му.

И ето че…

Претършува джобовете си по-миналата събота редник Пандов, събра словом и цифром седем монети по десет и две по пет, попълни напосоки осем колонки от тото-1 (вече на научния подход не се доверяваше) и задебна край оградата. Минаха не минаха няколко минути и ето ти го неговият личен куриер до тото-пункта, сладкарницата и кварталната кръчма — деветокласникът Орлин. Орлин беше дребен като мишле малчуган, с хитри миши очички и забележителни уши, които по законите на педагогиката растяха из ден в ден.

— Орлинчо!

— Заповядайте, другарю маршал! — тутакси се отзова куриерът, проявявайки чувство за хумор, природна интелигентност и добри познания по военно дело.

— Хайде батковото, отнеси ми туй фишче до леля ти Станка на пункта.

— На ваше разположение, сър! — галантно прибра фиша и стотинките Орлин и не пропусна случая да се пошегува. — А десетте хилядарки сега ли ще получим или утре.

— Смей се ти, смей се — начумери се редник Пандов. — Но като направим големия удар, има да подсмърчаш за кебапчета и лимонада.

— Аз предпочитам кюфтета и шницел.

— Добре, добре, хайде…

— Летя!…

Отнесе поръчката Орлин, но не можа да върне съответно оформения фиш на батко си Пандов нито вечерта, нито на другия ден. А в понеделник мишеобразният куриер сам дотърча до оградата и неистово се развика:

— Маршале, четиринайсеторка! Цяла-целеничка! Ура!

Маршалът, т.е. редник Пандов, облещи очи и залитна. Щастието, ето го щастието, ето го големия удар! Най-сетне, най-сетне! И с невиждащи зрителни органи захвана да се взира в листчето хартия, което само след два-три дни щеше да се превърне в торба жълтици. Разтърчаха се около него другарите му, провериха набързо резултатите и нададоха гръмогласно „ура“. Да, грешка нямаше. В последната колонка всички резултати бяха натъкмени като по конец. Само че не се сетиха да преброят осмата колонка ли е тя или деветата. Пък кой ли би се заинтересувал от такава ненужна подробност в такъв сюблимен момент.

Прибра златоносната хартия редник Пандов и като гламав се затътра из плаца — поделението почиваше в понеделник. Подире му тутакси се помъква цяла тайфа доброжелатели, които настоятелно го съветваха как да оползотвори голямата сума.

Най-упорит в ухажването си, както можеше да се очаква, беше редник Влаев. Че той беше най-верният приятел на щастливеца, беше, но че и той искаше да удари кьоравото от случая — и това не беше далеч от истината. Сега за сега тоя негов килипирджилък се изрази само в следното:

Отмъкна той не без усилия забогателия си приятел настрани и като внимаваше да не достигне словото му до нечии нечисти уши, рече:

— Да го полеем, а? Полага се.

— Кое да полеем, как да полеем? — премигна няколко пъти редник Пандов, който все още не бе си възвърнал способността да разсъждава трезво.

— Как кое? Фиша. Та на хаирлия да е.

— Аха… А откъде…

— Аз имам пари — прекъсна го редник Влаев, който между другото се славеше със слабостта си към силните питиета и пълните девойчета. — Извиквам Орлето, бутам му двайсет стотинки и готово. Сливова ли?

— Може.

Не обичаше алкохола редник Пандов, органическо отвращение изпитваше към него, ала този път нямаше как — четиринайсеторка да улучиш и сух да останеш — не върви.

След половин час двамата заговорници се промъкнаха незабелязано в навеса, под който имаше разни вехтории и от които старшина Крумов правеше неизброимите си рационализации. Настаниха се кой както може и редник Влаев отпуши бутилката.

— Ха наздраве!

— Наздраве!

— Па да даде горният, дето го няма, от четиринайсеторки да не се отървеш.

— А, аз сега ще обера цялото тото — дръзко заяви редник Пандов, като бършеше мокрите си устни. — Половината печалба наведнъж ще я хвърля в оборот.

— Ти си луд, бе?

— Луд ли? Ха. Такава комбинация съм измайсторил, че стоте хиляди не ми мърдат.

Редник Пандов съвсем ясно вече усещаше как постепенно го обзема самоувереност и най-важното, хубаво чувство към Орлето, към редник Влаев, към тоя симпатичен навес, към тия ръждясали зъбчатки, счупени оси и омотани жици. Добротата му растеше с всяка измината минута, искаше му се да направи нещо много хубаво за Орлето, за редник Влаев и старшина Крумов, като например да се запретне, та да подреди като в аптека тая железария или някаква рационализация да измайстори и тайничко да я подхвърли на старшината. След десетата глътка той бе взел вече съдбоносното решение.

— Влайка — тури ръка на коляното на другаря си той. — Аз… аз, братко, ще взема да осиновя Орлето?! От благодарност. И от обич…

— Орлето?! Та той има баща, як като бик.

— Нищо. И ще му припиша…

— Я си гледай работата. Ще осиновявал Орлето. Мърльо. Защо ли на такива им се падат четиринайсеторки?

— И ще му припиша половината…

— Половината царство, а?

— Не, не царство, аз царство нямам, ама…

Колкото повече посръбваше редник Влаев, толкова по-циничен ставаше. Идеше му да махне ръка на всичко, да разбие бутилката в челото на приятеля си, да разръшка всичките тия боклуци наоколо и да ги разхвърля по плаца. Или поне да скъса фиша.

— Ей — удари се по коляното той и кой знае защо премина от „ти“ на „вие“. — Пандов, Пандов, голям сребролюбец сте били вие.

— Кой, аз сребролюбец?

— Аха. Ти за една стотинка баща си погубваш…

— Аз! — едва не се разплака редник Пандов. — Майчице, какви ги дрънка тоя… Сега ще скъсам фиша…

— Хайде де! Та на мене ли тия номера?

— Ама ти за какъв ме имаш! — съвсем се хвана на провокацията редник Пандов.

— За такъв, какъвто си.

Това повече не можеше да се търпи. Редник Пандов измъкна с рязко движение злополучното парче хартия и…

— Ехей — намеси се навреме приятелят му. — Я дай тук фиша. Дай, ти казвам. Ха така. Брей, че ти си бил шантав човек, бе. От една проста шега не отбираш. Ясно ми е сега защо свястна мина в целта не можеш да изпратиш.

— А пък ти си един подносач… и костенурката ще те надвари.

— Костенурки-мостенурки, ама заради тебе изгубихме съревнованието.

— И пак ще го изгубим. Щом не те сменят.

— Така ли ще дойде тая работа.

— Точно така.

— Хм.

— Хм.

Запалиха двамата по цигара всеки от своите си, всеки със собствената си запалка, замълчаха начумерени и сърдити. Ракията се бе свършила, разговорите — също. Сега не беше лошо да подремнат малко, та да се сафирясат, ама кротува ли пуста скоросмъртница?

— Хайде! — изправи се по едно време редник Влаев.

— Какво „хайде“.

— Ще прескочим до Крушево.

— А какво ще правим там?

— Ще се поразтъпчем и ще си допием.

— Мене не ми се пие повече.

— А на мене страшно.

— Върви си тогава сам. Нито билетите са ни разписани, нито сме за пред хората.

— Страхливец — сви презрително устни редник Влаев. — Една ограда го е бъз да прескочи.

— Не съм по-страхлив от тебе.

— По си.

— Така ли ще дойде тая работа?

— Така.

— Ха да те видим тогава…