Новко Яворски
Четвъртата мина (3)

3

Старшина Мицев имаше право. Прозорците на канцеларията на батарейния командир светеха и зад тях се мярна едра, внушителна сянка. Старшина Крумов се намръщи, стана му твърде неприятно, че са го изпреварили. А обикновено беше обратното…

Батарейният командир, човек на неговата възраст и като него скъп на думи и усмивки, го прие, както обикновено — нито с разточителна сърдечност, нито с прекалена хладина — по войнишки. Почерпи го цигара, попита го това-онова, като не снемаше поглед от лицето му, прегледа още веднъж плана му за днешните учебни стрелби.

— Крумов — каза накрая той, — сега за сега всичко е добре. Доволен съм. Ала все пак най-важното остава занапред.

— Тъй вярно — съгласи се тутакси старшината и усети лек трепет в гърдите си. Да, не е лесничко, никак не е лесничко да те назначат за старши офицер на батарея при такива стрелби. Откога бе мечтал за това, а ето че сега… Но нищо, Крумов, дръж се, братко, не ти е за първи път.

Разговорът между двамата беше кратък, както са кратки всички служебни разговори между истински воини. Старшина Крумов отстъпи крачка назад и вдигна ръка към козирката на фуражката си.

— Разрешете…

— Свободен сте…

В коридора беше светло, но прохладно. Старшина Крумов се поспря край стенното огледало, хвърли си един критичен поглед и мислено си рече: „Хайде, другарю старши офицер на батареята, ха сега да те видим що можеш и на какво си способен.“

Смигна си и окуражително, и доволно бавно заслиза по стълбите.

Бариерата вирна боядисаната си цев към небето (тя много приличаше на оръдейно дуло, но никога досега не беше бълвала огън и желязо) и изпод кея, като ручеше приглушено, изпълзя първият камион, помъкнал подире си облечената в калъф минохвъргачка. Старшина Крумов надзърна за миг изпод брезента, седна, прибра пешовете на шинела си и се облегна с въздишка.

— Ето че тръгнахме — каза той и отново погледна изпод брезента.

Минохвъргачите от отделението на ефрейтор Петров мълчаха. Пък и какво ли имаха да добавят? Тръгнали, тръгнали…

Старшината се усмихна. Малко криво, малко тъжно. Присви зеници, начумери се леко, потърка с длан носа си. Да, нелек ден го чакаше. Вчера по обед той бе карал момчетата да маршируват по плаца повече от половин час. Да се постегнат малко, кръвта им да кипне, на мъже да заприличат.

— Да попеем ли?

Старшина Крумов сам се учуди на предложението си. Едно си мислиш, дявол да го вземе, друго изтърсват устата ти. Че какво, не е лошо, а?

— Казах: ще попеем ли?

Минохвъргачите, същите тия юнаци, които цялото си свободно време прекарваха я в буйни спорове, я в шеги и песни, сега мълчаха. Не се споглеждаха, не се побутваха, само мълчаха. Но нищо, все пак може да му се намери колаят.

— Редник Пандов?

— Аз, другарю старшина — обади се с дръзка готовност откъм гърба на шофьорската кабина плътен, приятен баритон.

— Коя ще изкараме?

Мълчание. Миг, два.

— А това заповед ли е, другарю старшина — отново се обади приятният, плътният баритон на редник Пандов…