Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Вариант „Делта“ (20)

Глава 20

00:49. Намерихме начин да стигнем до стълбището с парапета: широко и кръгло, водещо до най-вътрешните бойни кули. Ако го следвахме, щяхме да заобиколим крепостта. Приведен, за да не хвърлям сянка от лампите, надзърнах към вътрешния двор, а след това през една тясна стълба — към осеяната със зъбери пътека по-долу. Имах представа къде сме. Ако портата се намираше в дванадесет часа, в момента ние стояхме някъде към два и половина, което значеше, че се намираме на отсрещната страна на мястото, където бях видял най-силно концентрираната група ивановци по време на надзъртането ми. Включих детектора за радиация и проверих показанията. След това разделих взвода на работни групи. Първо, по-добре беше от тактически съображения да излезем срещу тях от противоположни страни. Второ, исках самият аз да намеря АВУ. Затова Фред и екипът му заминаха дясно на борд. Аз със своите весели мародери поех левия борд на крепостта.

Проблемът с крепостите е, че всяка е различна. Няма стандарт. Затова, ако не сте запознати с разположението й, не можете да предвидите абсолютно нито едно шибано нещо. Ние, разбира се, нямахме никаква представа къде се намира което и да е шибано нещо. И затова се движехме много внимателно, което, разбира се, означаваше, че напредвахме по-бавно, отколкото бих искал, тъй като шибаният часовник тиктакаше, а ние имахме малко над тридесет минути до взривяването на експлозивите, в който момент ЩРЛ^[1].

Нека добавя, че лазенето на ръце и колене не е комфортно нещо. Омръзва (и заболява) бързо, особено ако някой (да се чете moi) има неотдавна свръхизтегнато коляно. След около деветминутно пълзене като раци, лазене, фръцкане и патешко ходене, дясната ми капачка се беше надула като пъпеш, със съответната съпътстваща болка. Погледнах към небето блажено, защото знаех, че Бог ме обича повече, отколкото обича повечето от Своите деца.

Толкова за минусите. Плюсовете са в това, че крепостите и Schloss-овете имат повече ъгълчета и скришни места, отколкото английския кекс, което улеснява значително промъкването и надзъртането. Вътрешният парапет на крепостта Барбароса например не беше като онези по филмите, дето правят хубава, лека дъга. Високата му метър и тридесет стена със зъбери и зъбци изобилстваше с безбройни завои на деветдесет градуса, резки завъртания и други неочаквани пречки.

01:01. Проправяхме си път край ниската стена и лазехме около един тесен бойник. В далечния край забелязах сляп завой и точно в този момент косата на тила ми настръхна. Обърнах се и сигнализирах пълен стоп, за да могат инстинктите и сетивата ми да поведат. Тръгнах напред, сантиметър по сантиметър, последван от Бумеранга толкова отблизо, че усещах топлината на тялото му. Напредвахме усърдно, пълзейки сантиметър по сантиметър край бойника. Ноздрите ми потръпнаха доловимо при миризмата на цигарен дим още преди гласовете на руснаците да стигнат дотук. Бумеранга също го надуши, защото ме почука по рамото и ме изгледа с поглед, означаващ „Още една шибана кихавица и ще те прасна по тиквата, нищо че си шефът на пичовете“, от който на стресираното ми лице се появи бърза, напрегната усмивка.

Прилепих се към палубата, заобиколих л-е-к-и-ч-к-о ъгъла и сантиметър по сантиметър започнах да търся цел. Вижте, в холивудските филми никой не се движи като змия по земята, за да оглежда какво става. Затова именно Брус и Брад, и Арнолд, и Слай, както и останалото пушечно месо от комиксите, които се опитват да се изкарат големи герои на екшъна и приключенския филм, не биха издържали и десет минути в моите групи.

Последното, което желаеш, когато работиш под прикритие, е да привличаш внимание към себе си. А подаването на глава по начин, който променя силуета на стената или на вратата, или на оградата или… да, парапета, е също толкова тъпо, колкото да си играеш на руска рулетка със зареден пистолет.

И така, лижейки стоманената палуба и залепил възможно по-близо до земята големия си словашки нос, бавно извъртях глава наляво, отклонявайки се под остър ъгъл от стената с парапета, докато стигнах достатъчно далече, за да мога да надникна зад тъпоъгълния завой.

Имаше един-двама-трима-четирима-петима-шестима от тях на осем или девет метра от мен, които си седяха и пушеха, и си подаваха шише водка. Трима бяха преметнали автоматите си през рамо. Три други автомата стояха облегнати на външната стена. Имаха радиостанции — забелязах три, не, четири приемо-предаватели на коланите им. Но доколкото разбирах, нито един от тях не беше включен.

Двамата с Бумеранга се върнахме и разясних ситуацията със сигнали с ръце. Ситуацията беше изпълнена с кофти възможности. Зад следващия сляп ъгъл можеше да има друга група ивановци и ако чуеха нещо нередно, можеха да ни създадат много неприятности. О, разбира се, можехме да стреляме. Може би щяхме да ги очистим, преди да издадат някакъв шум. Но едва ли.

Виждам ви, гледате с невярващ поглед. Вие какво? Вие казвате, че винаги съм казвал, че аз и момчетата можем да ударим с по два куршума всичко, винаги и навсякъде. Казвате, че се хваля, че моите групи използват повече муниции на стрелбището, отколкото цялата морска пехота на САЩ за година и следователно трябва да могат да направят каквото трябва. Всичко това е вярно — и продължавам да го твърдя. Но шест едновременни двойни изстрела означават няколко тактически проблема. И не, нямам време да ги разисквам сега. Просто приемете шибаните ми думи на доверие.

Тази вечер обаче нямах много голям избор. Нямаше да хвърлям камъче или друго нещо, защото не исках ивановците да посегнат към оръжието си или към радиоапаратите.

Дадох инструкции с ръце и получих отговор с вдигнати палци. Щяхме да тръгнем на три.

Едно. Клекнахме с оръжие, готово за стрелба, на пръстите на краката си.

Две. Погледнах надясно. Бумеранга кимна с готов за стрелба пистолет. По изражението на Пачия крак разбрах, че е готов. Брадичката на Нод се помести нагоре-надолу, с готов пистолет в големите му ръце. Алигатора раздвижи устни в мълчаливо „Jawohl!“.

Три. Ставаме. Прицелване към руснака най-ляво на борд. Добре. Задръж. Дишай. Натисни спусъка. Натисни спусъка! Копелето падна. До мен Бумеранга стреля — чух бързи туп-туп назад по редицата.

Времето спря. Руснаците са замръзнали и ни гледат как стреляме по тях и не могат да реагират. Това е истина в боя: в тези първи милисекунди, ако стреляш първи, противникът ти замръзва за миг. Независимо колко добре е обучен и колко се упражнява. Такава е шибаната човешка природа. Чуеш ли изстрел, замръзваш, мамицата му. Професионалистът просто замръзва за много по-малко време от любителя. Тези задници изобщо не ги биваше.

Втурнах се напред, като местех крака настрани, без да ги прекръствам, за да не се спъна. Моят автомат все още стоеше вдигнат. Не можеше да се каже дали сме ги очистили всичките и не исках да рискувам.

Завих около слепия завой. Всичките шестима руснаци бяха долу. Огледай. Дишай. Оръжието насочено към целта.

И тогава…

Периферно зрение. Движение. Завърти автомата наляво и го свали.

Два изстрела. Шумни — още руснаци. О, мамка му. Зад мен — вик на изненада. Прицелът не е ясен. Натисни спусъка към движещия се силует. Натисни спусъка отново. И в този момент се сетих. Какво, мамицата му, аз да не съм неврохирург.

Превключих на автоматична стрелба и обсипах всички руски трупове с куршуми. Нямаше смисъл да рискуваме.

Може и да бях убил копелетата, но пак ми го навряха. Изгубихме изненадата. И то дълго преди да исках да стане така. Сега няма време за губене. Погледнах Бумеранга.

— Взриви шибаните експлозиви — казах.

Той посегна към радиопредавателя си.

— Огън — закикоти се.

Юрнах се назад, за да видя пораженията. Хюи Бебето. Улучен беше в бицепса. Раната беше чиста и от бързия оглед виждах, че не са ударени вени или артерии. Но пак щеше да изпадне в шок скоро, ако не оправим нещата НЕЗАБАВНО.

Пачия крак се беше навел над приятеля си, а ръцете му ровеха в аптечката на кръста. Измъкна дебело парче марля и туба антисептична течност, плесна ги върху раната и омота горната част на ръката на Бебето с останалата хирургическа лента. Натискът щеше да помогне. Понечи да приготви спринцовка морфин, но Хюи отблъсна ръката му.

— Ще се оправя — изръмжа голямото хлапе.

Пачия крак прибра морфина.

— Както кажеш, заднико.

Хюи Бебето се изтърколи, вдигна се на колене и най-после се изправи на крака.

— Има прекалено много работа — каза с мокро от пот лице и стиснал зъби от болка. — Няма време за тези лайна.

За мен Хюи Бебето току-що си заслужи шибаното място. В този момент спрях да мисля за него като за ШН. Сега беше един от нас: окървавен в боя. Като гледах как това голямо, здраво момче се бореше и успяваше, по тялото ми премина тръпка на учудване. О, да, именно отдаденост като тази на Хюи Бебето, приятели, кара офицерите като мен да омекват в коленете и отделих две секунди, за да се порадвам на раждането на най-новия воин, който ще бъде изкован по мой образ и подобие върху наковалнята на болката и отдадеността. Но не отделих много време. Мечтанието ми бе прекъснато. По цялата шибана крепост се включваха лампи. Трябваше да тръгваме.

01:17. Ударихме още три групи ивановци, преди да стигнем до вратата, която бях определил за своя цел по време на разузнаването, и мунициите ни започваха да намаляват. Това е проблем при операция като тази. Човек трябва да поддържа стрелкова дисциплина, защото има само определен брой пълнители. Тази вечер аз имах шест тридесетпатронни пълнителя и осем с по петнадесет за пистолета, или общо триста патрона. Използвал бях два пълнителя за пистолета и два за автомата. Нямах много място за игра.

Проверих показанията за радиацията. Приближавах се до своя атомен свещен Граал — а шибаната врата беше залостена плътно. Нека ви кажа нещо за вратите в крепостите: тенденцията е да са големи и тежки. Затова, предполагам, са използвали онези тарани в Средновековието. Ние не си носехме таран, но имахме няколко късчета от пластичния експлозив на Джон Сътър. Пачия крак взе малко парченце от Нод, приближи се до вратата и постави заряда около пантите от ковано желязо, вкара един детонатор и дълго парче бързогорящ фитил, запали го и изтича обратно колкото можа по-добре с куция си глезен.

Още не беше свършил да крещи задължителното „Огън“, когато шибаната врата избухна. Пантите се пръснаха и към нас полетяха парчетии.

— Ранени?

Пачия крак отговори вместо всички:

— Движи, шкипере…

Отместих разбитата врата, втурнах се през димящата каса… и се озовах в огромен петоъгълен вестибюл със сводест таван, поддържан от ръчно издялани каменни стълбове, оформени като звезди или може би венчелистчета.

Проведох ЦВО. Мамицата му, задънен коридор. Единственият вход насам беше този, през който току-що бяхме минали.

И изведнъж ме обзе странно усещане. Бил съм тук.

С насочен ниско и готов за стрелба автомат се огледах — истински, — за да видя къде съм. Имаше изкуствени сводести прозорци с каси от стари греди. Между тях стоеше инкрустирана витрина с пистолети от седемнадесети и осемнадесети век. По стената в далечния край имаше изрисувани гербове, всеки в „рамка“ от злато и имитация на дърво. Имаше маси с дебела позлата и гравюри; криви, тежки дървени столове; копия и алебарди в стелажи. Имаше арбалети.

Може и да съм изпитал усещането, че това съм го преживял вече, докато очите ми оглеждаха този идеален Воински рай. Само че не беше така. Наистина съм бил в тази стая. Не тук, а в нейната cloppelgänger^[2], копието на антично преддверие в офиса на Лотар Бек в Дюселдорф.

Което означава, приятели, че тук имаше скрита врата. И тази скрита врата водеше към важно място, както беше и в „Бек Индустри“.

Отидох до стената, покрита с гербове, и започнах да опипвам. Не минаха и десет секунди и я открих. Прокарах пръсти по хитроумно скритата врата.

Време беше да влизам. Напънах вратата да се отвори, проверих за неприятели и кимнах на момчетата да ме следват.

Тръгнахме бързо по късо, широко каменно стълбище в огромно сводесто фоайе. Там имаше два комплекта двойни врати: една ляво на борд и една дясно на борд. Време за детектора за радиация. Сигналът се усили, когато се обърнах надясно. Посочих на Алигатора, Пачия крак и Хюи Бебето да тръгват наляво.

С Бумеранга близо до дясното ми рамо и Нод след него извадих зашеметяваща бомба „DefTec“ 25 от джоба на бедрото си, ритнах дясната врата да се отвори, извих очи и метнах бомбата вътре.

Хубавото на „DefTec“ е, че е толкова шибано шумна и шибано ярка. Имах чувството, че блясъкът проникна през клепачите ми чак през проклетата стена на крепостта.

С готов за стрелба автомат се хвърлих през дима.

Гласът на Бумеранга прозвуча силно в полуглухото ми дясно ухо:

— Шефе, заплаха, червено, четири.

Да, знам, че при прочистване на стая от трима души водещият обикновено тръгва наляво, но най-основното оперативно правило за прочистване на повечето стаи е: първо се заемаш с най-непосредствената заплаха. Свих надясно, към позицията, за която Бумеранга беше извикал.

Гледай. Дишай. Не допускай тунелно виждане. Използвах периферното си зрение максимално (доста тъмно беше тук, мамицата му), за да съм сигурен, че не ни нападат от фланга. Мамка му: отляво имаше широка арка и стълбище зад нея, от което разбрах, че тази огромна камера е само част от района, който ще трябва да прочистим.

— Поемай зелената част и я прочиствай — извиках. — Аз ще хвана тази стая. Ще се срещнем на стълбището.

О, да. Точно така. Любимият ми китайски тактик, генерал Тай Лян пише: „Никога не кради повече верига, отколкото си в състояние да носиш, докато плуваш.“

Познайте нещо. Глъг, глъг. Стаята беше огромна: петнадесет метра дълга и може би десет широка, изпълнена до пръсване със средновековни мебели, рицарски доспехи на пиедестали, пушки-кремъклии от осемнадесети век и всичките им аксесоари в стъклени витрини, а там, сред какофонията от достойни за музей материали имаше половин дузина компютри, всички свързани с кабели и жици.

ДН/ЛН. Добрите новини бяха, че това трябваше да е оперативният център на Лотар и следователно се намирах доста близо до корема на звяра. Лоши новини: дори в пълна дневна светлина това си беше мечта на майстора на засадите и кошмар за прочиствача на стаи. Сега в тъмнината сенките правеха почти невъзможно да намериш нещо. Откриването на цели щеше да е трудна работа.

Ляво на борд от себе си чух стрелба. Нод и Бумеранга бяха влезли в бой, а аз останах сам. Сякаш по сигнал долових неясно движение през дима. Изстрелях залп от три куршума и чух писък. Димът се прочисти. Движение към осем часа. Изстрелях още три залпа от по три куршума, а после повторих. Дали падна сянката? Не се видя. Мамка му. Смених пълнителя и се приближих към целта. Движех се внимателно между две пълни ризници върху пиедестали. Един, двама мъртви ивановци ме гледаха от каменния под. Трети лазеше, отдалечавайки се. Пуснах два залпа от по три куршума в главата му.

Някакво метално късче рязна бузата ми и аз инстинктивно се наведох, а в същото време куршумите от нечий пистолет някъде зад мен отскочиха от ризницата. Мамка му. Обърнах се към новата цел, но не открих нищо. Обсипах залата с куршуми. Отговориха на огъня ми. Мамицата му, това ми омръзваше, и то бързо. Извадих последната от зашеметяващите бомби, изтеглих щифта, клекнах колкото можах по-ниско, затворих очи, опитах да не мисля за болката, която щях да причиня на тъпанчетата си, и леко запратих бомбата посред стаята, в посоката, откъдето стреляха.

О, по дяволите, колко са шумни тези бомби. Нищо не виждах освен ярки оранжеви точки, които постепенно отстъпиха на яркозелени точки. Разтърках очи и постепенно фокусирах някакви пръсващи се неща и искри, когато един от компютърните екрани на пет-шест метра от мен се взриви.

Зелените точки станаха тъмносини. Камбаната на лондонския Биг Бен в главата ми не спираше. И нещата продължаваха да бъдат неясни, мамицата им. Но не толкова, че да не доловя автоматичната стрелба срещу мен иззад една от стъклените витрини с антични оръжия.

Когато се съмняваш, отговори на стрелбата. Претърколих се встрани, като започнах да стрелям напосоки към кремъклийките, и в този момент шибаният шкаф избухна, като запрати шибани парчета стъкла навсякъде, включително и върху moi.

Какво бях направил, питате. По силата и яркостта на експлозията смятам, че бях улучил директно някоя от барутниците, ето това бях направил. Не беше ли ми казал Лотар веднъж, че държи оръжията си заредени? Господи, колко тъпо е това. Не трябва да стреляте в черен барут. Черният барут е шибаняшки нестабилен.

След това звънтенето в ушите ми и кръвта по лицето ми бяха прекъснати от солидно „трак“, последвано от нов залп изстрели в моя посока. Забелязах една обърната голяма, дебела маса в средата на стаята.

Дори в това неестествено за мен състояние разбрах, че опасността е отишла зад шибаната маса. Вдигнах автомата си и започнах да стрелям по огромната и шибана маса. Никаква реакция. Стрелях пак, един, два, три трикуршумни залпа през лъскавата повърхност от тъмно дърво. Виждах как летят трески, докато приближавах към минетчията, който ида беше той, и правех необходимото той да държи глава долу — ако вече не съм го убил.

Точно в този момент автоматът ми пресъхна. Много са важните елементи за запомняне в подобни ситуации. Един от най-важните е да си броиш шибаните патрони, за да не направиш като мен. Защото, ако забравиш да броиш патроните, ще останеш с едно празно шибано оръжие и лошият ще ти пръсне задника.

Нямаше време за презареждане — трябваше да действам. Пуснах автомата да падне на ремъка си. Хвърлих се наляво и се изтърколих на пода, удряйки повреденото си коляно доста брутално, бих добавил, а дясната ми ръка френетично опипваше тактическия кобур с пистолета.

В който момент Франц Улрих прескочи масата и се втурна към мен. В ръката си държеше огромен, смъртоносен и доста познат шибан нож.

Познат ли? О, да: почти тридесет сантиметра дълъг; плосък, геометрично изрязан, изцяло назъбен, остър като длето. Същият „Мед дог тайхо“, който бях оставил в Дюселдорф.