Липсват или все още не са познати данните за конкретния израз на проявената дейност от медковчани през 70-те години на XIX в., но с положителност можем да кажем, че смъртта на Иван Кулин се отразява неблагоприятно не само върху развоя на събитията в нашето село, но и в цяла Северозападна България. Революционните прояви от 1850, 1856, 1862 и 1867-1868 г. обаче карат местната османска власт да е нащрек спрямо жителите на Медковец и неговите емигранти.

Избухването на Априлското въстание и Сръбско-турската война от 1876 г. довеждат до ново раздвижване сред медковчани. В съседна Сърбия българите формират доброволчески чети или се включват в редиците на княжеската войска. За тези дни на напрежение Ангел Ив. Кулин си спомня: „И когато други като нас поробени водеха война с общия враг, нашето място беше там. В Сръбско-турската война тоже участвувах.“^[1] А негов съвременник допълва, че по това време „Ангел Иванов Кулин, родом от с. Медковец… бил в четата на дядо Илия“, т.е. войводата Ильо Марков.^[2]

На бойното поле се озовава и друг от синовете му — Христо, който изтъква: „Взех участие в Сръбско-турската война през 1876 г.“^[3] От своя страна, сръбският полковник Стоядин П. Катич, командир на Зайчарската армия, свидетелствува, че „Христо Кулин, родом от България, бивш четовожд на Активната пионерна чета-рота от Зайчарската команда, постъпил в същата като доброволец, че е на това положение назначен затова, защото е имал войнски познания и че като такъв за всичкото време на войната против турците (през) 1876… е воювал заедно с нашите войски.“^[4]

Междувременно благодарение на намесата на Русия неподготвените сръбски войски са спасени от пълно поражение. А когато в края на 1876 г. Цариградската посланическа конференция на великите сили завършва без успех, Русия е принудена да обяви на 12 април 1877 г. война на Турция. Този път медковчани поглеждат с по-голяма увереност към идващото зарево на свободата.

В миналото съвременничката на събитието баба Цела Боздукова разказваше, че с обявяване на войната турците се юрват из Медковец да изземват храни, фураж, коли с биволски, волски и конски впряг. „Като чухме, че бият барабаните — изтъква тя, — всички невести, моми и деца като мишки се завирахме по дупките, а турците, като влязоха в селото, почнаха да тършуват по къщите и каквото им попаднеше вземаха го.“ За реквизиционните трудности на турската власт говорят и архивните документи. В телеграма от 6 май 1877 г. на Мехмед Джемал, капитан-снабдител, до Абдул Керам паша, заместник-началник на базата на османската дивизия във Видин, четем: „Понеже досега стойността на иззетото сено се заплащаше от страна на местните власти, собствениците, които има да получават суми, искат парите си, като категорично заявяват, че докато не им се плати (предварително), те няма да дават сено.“^[5]

Когато на 15 юни 1877 г. русите преминават Дунава при Свищов, Осман паша своевременно се отправя с 30 000 армия от Видин за Плевен. Част от тези пълчища минават през Медковец, където се отдават на грабеж и насилия. Заграбват храни и принуждават медковчани да се включат в обоза с пращящите от товари впрягове. По пътя към Плевен много от колите се изпочупват, част от впрегатния добитък измира или пък е изклан за изхранване на османлиите. А когато русите обкръжават Плевен, вътре в града остават и няколко медковчани: Иван Стоянчов Чрънкин (умира или е убит), а Лукан Павлов Щавляка и още няколко души са пленени при овладяване на крепостта от русите и прехвърлени в Румъния, откъдето се завръщат след Освобождението.^[6]

Щом разбират, че османският кораб вече потъва, живеещите в Медковец черкези и татари, вместо да се включат в помощ на турската войска, се отдават на грабеж на конски впрягове и се насочват към Берковица. Дядо Кузман Петров Конов, който тогава е бил 9-годишен, разказваше, че един ден отишли за дърва в м. „Горното ливагье“. Привечер, като се прибирали, двама въоръжени черкези ги спират извън селото, свалят ги от колата и им задигат конете с каруцата. Запазените от онова време документи потвърждават този пладнешки грабеж. Например в телеграма от края на юни 1877 г. ломският каймакамин осведомява мютесарифа във Видин: „Както Ви донесох онзи ден и вчера, всички преселници черкези, намиращи се в казата ни, в течение на 1-2 нощи бързо се изселиха. Те са плячкосали всички коне и коли от казата ни. Ето защо заминалите първоначално и впоследствие 3000 коли за превоз (на храни) в Плевен до този момент не са се завърнали. Въпреки че преди 5-6 дни из казата са изпратени полицейски чинове за събирането на коли, досега не е докарана нито една кола.“^[7]

От документа става ясно, че само от ломските села са били реквизирани 3000 коли. Това ще рече, че от Медковец, който по това време е второ по големина село след Вълчедръм и наброява към 250 къщи, ще да са насилствено иззети към 150 впряга. Малцина са били тези, които успяват да укрият добитъка си из вековните гори на медковското землище.

Но медковчани не само укриват добитъка и храните си, но и тайно се подготвят за въоръжен отпор. За това говорят документалните материали. С телеграма №225 от 29 юни 1877 г. мютесарифът на Видин уведомява каймакамина на Берковица, че според получените агентурни сведения в село Медковец се извършват приготовления за въоръжен бунт. Обезпокоеният каймакамин Сазаи своевременно изпраща тайни агенти, за да проверят случая. Но медковчани, които имат доста натрупан опит в подобна дейност, успяват да прикрият каквато и да е следа. За да не се злепостави пред по-висшето началство, Сазаи отговаря, че след завръщането на тайните агенти в Берковица, „от донесението им се установи, че при издирването не са се оказали данни, че в казата ни са нахлули бунтовници, нито пък че българите са с намерение и в подготовка да се бунтуват“.^[8]

Не било лесно на селяните и с прибирането на реколтата. Оставени без впрегатен добитък и храни, медковчани трябвало да се простят и с още неприбраното зърно. От Плевен Осман паша с телеграма от 24 юли 1877 г. бие тревога до видинския мютесариф „да се нареди час по-скоро новата реколта да бъде прибрана от казите Оряхово и Лом“, след което да се превози и складира във Враца.^[9] Наред с това селяните са принудени да се простят и със скромните си спестявания. За това говори телеграмата на Осман паша до видинския мютесариф от 28 юли 1877 г., с която се разпорежда да се направи необходимото, събраната сума от 200 000 гроша от Оряхово и Лом да му се изпрати своевременно в Плевен.^[10]

Междувременно на 7 ноември 1877 г. румънски и руски части начело с полковник Сланичано и барон Майндорф дебаркират на българския бряг и след неколкочасово ожесточено сражение успяват да разгромят турците при Оряхово и да овладеят града. Отстъпващите османски части се насочват към Лом и Стара планина. На 10 ноември русите овладяват и Берковица, с което отнемат възможността на Осман паша да получи помощ от Видин.^[11]

Три дни по-късно щабс ротмистър^[12] Витковски се отзовава в Габровница и Долно Церовене, където поставя два топа. Оттук руският кавалерийски началник изпраща разузнавателна част под командата на корнет^[13] Цеге фон Мантейфел до Безденица и Славотин, а оттам се отправя със своя конен разезд към Сливовик и Медковец. „И двете тези села — съобщава ротмистър Витковски на 13 ноември 1877 г. — се намират на главен път, където минава телеграф, който е бил повреден от корнет фон Мантейфел в протежение на доста голямо разстояние. От местните жители разузнавателната конна част узнала, че по този път много рядко се придвижват кавалерийски части и обози; узнато е също, че башибозуци, пребивавали вчера във Вълкова Слатина, са пренощували в Медковец и оттам са заминали за Лом Паланка.“^[14]

Това е първият и дългоочакван досег на медковчани с представители на освободителите. Няколко дена след това, на 16 ноември 1877 г., корнет Цеге фон Мантейфел съобщава от Габровница, че е изпратил два унтерофицерски разезда, вторият от които „по пътя към с. Медковец и с. Брусарци“. Късно през нощта разузнавателната конна част все още не се била завърнала, но от избягалите българи от селата Крива бара, Киселево и Луковица фон Мантейфел узнава, „че в тези села (Медковец и Брусарци — бел. П.К.) имало към 30 души черкези, които се занимавали с грабежи и заклали няколко българи“. А когато кавалеристите — разузнавачи, се завръщат от рейда, фон Мантейфел научава допълнително, че в селата пък Крива бара, Луковица, Киселево и Брусарци имало и арнаути.^[15]

През третото десетдневие на ноември 1877 г. русите превземат Кутловица (дн. Монтана) и се насочват на северозапад. От своя страна, румънски части също си пробиват път към Лом Паланка. На 28 ноември Осман паша издига бялото знаме при Плевен. Сред турци, татари и черкези в областта настъпва паника. По време на тази суматоха в Лом пристига ненадейно конно руско отделение начело с полковник Струков, който освобождава Лом и принадлежащите му села.^[16]

В подкрепа на русите са придадени румънски части, които имали за задача да очистят някои селища от турци и башибозуци, а след това временно да изпълняват гарнизонна служба. За това научаваме от известието на руския генерал-майор Арнолди от 30 ноември, който по това време пребивава в с. Дългоделци. В него се съобщава за движението напред на румънски конни ескадрони от калараши, разположени в Татар махала (дн. Дондуково), Медковец, Расово и Церовене и които изпращат разезди до линията на селата Добридол, Чорлево, Луковица и Славотин.^[17]

Чак след тези победи на руската войска, Белград се осмелява да обяви война на Турция. Тази стъпка е направена не толкова от хуманни подбуди за по-бързото освобождаване на българите, а за да окупира и заграби някои наши територии, както и става. Само пребиващите там сънародници посрещат събитието с радост. Липсват данни медковчани да са участвували в състава на Опълчението и да са се сражавали в боевете на Шипка. Ала много българи, сред които и наши съселяни, постъпват в сръбската армия. Между тях е Ангел Ив. Кулин, който с право нарича отхвърлянето на османското иго свой идеал, а идването на русите „великата заря на нашето освобождение“.^[18] Командуващият пионерна рота в Тимошката сръбска дивизия Христо Ив. Кулин също прави скромен влог с оръжие в ръка „за освобождението на нашите подярмени братя“.^[19] Нека не забравяме и Никола Гергов, Желязко Белов и други медковчани, чиито имена все още не знаем.

Междувременно на 28 декември 1877 г. на път за Лом през Медковец минава назначеният за временен окръжен началник руски майор от гвардията граф О’Рург с един ескадрон казаци и 50 души пехота.^[20] Според съвременници на събитието, цялото село излиза да посрещне дългоочакваните освободители. Ликуването на стълпеното множество жените изразяват чрез махане на кърпички, а мъжете посредством хвърляне на калпаците си във въздуха. С хоругви и икони в ръце свещениците и старейшините благославят гостите и им поднасят хляб и сол. От името на всички селяни кметът Андрей Дамянов Конов и младият учител Андрей Игнатиев Тупанкьов приветствуват освободителите с „Добре дошли, братушки!“.^[21] Въпреки мразовитото зимно време между посрещачи и гости се създава задушевно празнично настроение. Бъклиците с червено вино минават от ръка в ръка, изказват се наздравици, правят се поздравления. Сетне въодушевлението прераства в казачок, северняшки хора и после след 500-годишно робство Медковец възкръсва от пепелта като птицата феникс за нов живот.