Меги Гювенал
Извезани души (11)

Алени камелии. Татван, 2004 г.

Това, което ми беше сервирано, се оказа късър — странното име не бе по-малко интересно от самото ястие и в превод означаваше бездетен: нежни, фини зърна счукан есмер булгур от най-тъмния, накиснат в топла вода до шупване, полят с хакики зехтин и размесен с всякакви зелении — магданоз, копър, зелен лук, скълцани марулеви листа и надробени кисели краставички. Намерих си и зелени маслинки вътре, а беше и обилно полят с лимонов сок и нар екши — своеобразна киселина, приготвена от нарови зърна. Изобщо в чинията пред мен се мъдреха всевъзможни сладости: бухтички с малинов пълнеж, банички, навити като пури, тригуни със сирене и сусам, домашни соленки, млечна салата, в която освен краставички имаше и листа от семиз оту — някаква странна трева, приличаща на люцерна, но изключително вкусна, която на български се нарича тученица, и миниатюрни кюфтенца от булгур отново, полети с доматен чеснов сос. Така и не чух кога извикаха името ми и стресната се огледах, щом ме задърпаха към средата на хола. Медине — приятелка отскоро, жена на колега на мъжа ми, развеселено поклащаше пред очите ми връзка жълтици, навързани на червени панделки.

— Твой ред е, хайде да си ги заслужиш, хайде, хайде.

— Не мога да танцувам…

— Можеш, можеш, ставай, иначе отиват в касата за догодина.

Нямаше как — обичай, завъртях се два пъти по килима, но явно не харесаха танца ми, понеже ми дадоха златото и се върнаха по диваните. За този „златен ден“ ме уговориха съседките, предимно скучаещи съпруги на военни, домакини. Веднъж месечно се събирахме в дома на някоя от нас, похапвахме вкусни неща на сладка приказка и оставяхме в една кристална купа по жълтичка. Редувахме се по списък и някоя получаваше всичките жълтици накуп, на следващия път — друга, и така редът бе достигнал до мен, но вкъщи имахме ремонт и моят ден се проведе у Медине. Играта не е особено логична, понеже вложеното се връща при всеки, но накуп — понякога навременна помощ в домакинството. Присъединих се към три такива „златни дни“ и получих покана за „валутен ден“, която отказах, понеже не работех и не можех да искам от съпруга си подобни суми — тридесетина жени събираха по хиляда долара всеки месец, всички работещи, разбира се. Тяхната среща се провеждаше в ресторанта на скъп хотел в Истанбул и на определена дата те пътуваха дотам за развлечение. Освен тези частни занимания ежеседмично провеждахме чай следобеди, а на два месеца — коктейли само за дами, семейни събирания и балове. Имахме курсове във военната база, които понякога посещавах, и се научих да изработвам кошници с изкуствени цветя, накити от мъниста и подобни дребни практични удоволствия и дори сама организирах курс по шахмат, на който никой не дойде. Дейността ни се наблюдаваше изкъсо от Ханъм Ефенди и при липса на активност съпрузите ни получаваха предупреждения или мъмрене. Самата тя бе доста активна: за всеки рожден ден изпращаше саксия цвете, а за годишнина — малка жълтица, и често ни гостуваше. Бях слушала за премеждията на домакини, посрещали я в домовете си, но когато дойде моят ред, всичко се случи неочаквано и трудно. Живеехме на шестия етаж и неписаните правила изискваха да посрещна гостенките си долу във фоайето, и докато пристигнаха една по една, слизах и се качвах многократно. Бяха генералшата и седем дами от обкръжението й, а аз бях поканила две жени да ми помагат. Дойдоха на чай — предварително известяваха обяд ли ще бъде, или друго гостуване, и имах възможност да се подготвя: тя не пиеше нищо освен гранулиран плодов чай и ме бяха предупредили да имам поне 5 вида за готовност. Трябваше да го сервирам в порцеланова чашка, украсена с дантела и роза, от сервиз, различен от ползвания от другите, върху сребърен поднос, към него — вода в кристал и задължителните три вида солени и три сладки ястия, подредени в сервизни чинии. Приборите трябваше да са от сребро и много приятелки си заемахме една на друга няколко комплекта, за да не се налага да ги купуваме за едно-единствено посещение. Когато гостува за обяд, Ханъм Ефенди похапва само бяло обезкостено пилешко или пуйка, най-често жулиен, и това бе първата рецепта, която ме научиха да приготвям след пристигането ми. На вечеря не идваше, понеже протоколно вечеряме със съпрузите си. Носят се своеобразни кадифени кесийки с домашни чехли на ток за смяна, косите са фризирани и макиажът е пресилен, но то е характерно за турската жена по принцип, а в нашия случай, както ми се струваше, бе демонстрация на нещо, което не исках да разбирам. Получих много сериозно предупреждение от нея да не общувам лично с местните жени, защото съм чужденка и не бих ги разбрала. Снизходително ми бе простено невежеството по отношение традицията за поднасяне на чай — отново заради българския ми произход, и ми бе разрешено да посещавам личните й чай часове, които организираше в бара на Ордуеви всеки четвъртък от 14.30 часа, за да обменяме опит. Понеже приех и два пъти се присъединих, съпругът ми получи похвала от командирите си за добре свършена работа по новата казарма. Движех се като в сън, не желаех да мисля, нито да осъзнавам товара, който носех — в голяма степен авторитетът на мъжа ми зависеше от моите действия: и най-малката ми грешка би предизвикала неприятности за него. Званието и заслугите му не бяха достатъчни, за да бъда в тясното обкръжение на генералшата, но вероятно представлявах интерес за нея, понеже ме канеше и на други мероприятия. Пътувахме с хеликоптер до съседни градове на чай и ще вметна, че едно излитане на хеликоптер струва приблизително 15 хиляди лири. Веднъж дори й гостувах. Бе ме поканила месец по-рано, за да свикна психически с честта да й бъда гостенка, и по време на визитата не успях да пророня и дума — дамата ме разведе из кьошка си (голяма вила във всяка военна база, определена за генералите и семействата им) и с почуда научих, че за пристигането й в Татван дръжките на вратите били подменени със златни, полилеите — с кристални, а мебелите — с кожени. Нямах нужното обучение, за да се държа на ниво: средите, в които съм израснала, са обикновени — родителите ми са средностатистическо семейство от България, и не знаех как да реагирам, което стана повод за много насмешки и унижения. Накрая просто приех ролята си на наблюдател, разбирайки, че в мое лице тя вижда България и демонстрира превъзходство. Мъжът ми се прибираше веднъж седмично само и научавах новините по телефона. В един слънчев ден поздравих тенис учителя — младо войниче на кратка служба заради висше образование — по време на урока му с генералшата, което стана причина да удвоят задълженията на мъжа ми, а в друг ден, когато в 8 сутринта компания съпруги на офицери звънна на вратата ми за закуската в събота, а аз не бях мигнала цяла нощ, понеже Ванесса не спеше спокойно заради зъбки, и отворих по пижама с разрошени коси, преместиха съпруга ми на друг обект. Не издържах. Позвъних на Шефика — лелята на мъжа ми, която се справяше отлично в подобни ситуации, понеже бе секретарствала дълги години на един министър в Анкара, и я помолих да дойде в Татван. Отзова се и след седмица пристигна, за да започне курса ми по протоколно обучение. Всъщност веднъж, когато бях помолила съпруга си да ми купи книги, за да се опитвам да чета на турски език, той развеселен ми донесе дебел том, на който пишеше „Протокол“ и който така и не дочетох до края. За мой късмет генералите получават разпределения на всеки две години и след няколко месеца мандатът на сегашния изтичаше. На негово място пристигна друг, чиято съпруга не бе толкова капризна, и нещата протичаха по-нормално. Заради честите мероприятия с покана, която изрично посочваше „без деца“, се принудих да наема детегледачка на повикване. Момичето бе с кюрдски произход и богат опит с военни семейства в Татван, одобрено от комисия и само на 17 години. Носеше красивото име Нехир (река) и бе мило и топло същество, което Ванесса веднага обикна. Службата й в други семейства я бе научила да върши цялата домакинска работа, да глади, подрежда и мие, да готви и бе специализирана в отглеждането на новородени — сериозен плюс за мен, понеже още бяхме на бебешки млека в процес на захранване и се изискваше опит. Имах й пълно доверие, често оставях бебето с нея и излизах на разходки из Татван. Извън военната база съществуваше красив и различен свят, който още не бях разгледала, а ме привличаше неудържимо.

Веднъж, докато пиехме чай на терасата и се наслаждавахме на чудната гледка на езерото, чух пукотевици и се усмихнах:

— В този град за щяло и нещяло гърмят фойерверки.

— Не са фойерверки — стрелят се, абла.

— Какво?!?

— Стрелят. Чува се също като при заря.

Онемях. Тя отпиваше спокойно от чая си и с една ръка разклащаше играчка пред лицето на Ванесса.

— Къде се стрелят? Не те ли е страх?

— От какво. Ние сме тука за малко.

— Хайде да влизаме, не мога да седя на терасата повече.

— Тук няма да дойдат, има войници навсякъде.

— Виждала ли си терористи на живо?

Усмихна се и не отговори. В сърцето ми се прокрадна съмнение, че познава терористи и че може би дори семейството й, близките й…

— Ти ходиш из Татван, абла. Трябва да внимаваш. Всеки е добър през деня, ама вечер нарамват автоматите — и в гората.

Измъкна някъде из полите си забрадка и припряно я завърза на главата си, сякаш да се предпази от нещо. Във военната база бе забранено да се носят тюрбани и момичетата на служба ги сваляха на портала, но облеклото винаги бе дълго тъмно пардесю с ръкави над китките и закопчано догоре.

— Абла, аз не знам нищо. Чичовите ми синове ме пращат на работа и знам само дома и тука. Ние сме бедни, абла, не сме терористи. От мен не се плаши.

Сигурно изумлението ми приличаше на страх, щом изрече това. Макар тя да не виждаше разлика между мен и другите, аз я приемах като нормално човешко същество, учех я да чете и пише въпреки слабите ми езикови познания по турски и се хранех с нея на една маса — нещо, за което постоянно ме упрекваше. В семействата, в които бе работила, прислугата стоеше и ядеше в кухнята, без да се мярка пред другите, особено в присъствието на мъже. Исках да й разкажа, че между нея и мен разлика няма, с примери от новопридобития ми опит в тези среди, но нямаше да разбере — тя бе потъпквана и унижавана и в семейството си. В главата ми изникваха планове да я открадна и заведа в България, където нищо от ужасите тук не съществуваше, но навън имаше още хиляди като нея. Разказах й за Бериван и дори не се учуди.

— Дали са я на друг.

— Мислиш ли?

— Нас ни гледат за пари. Продават ни на богатите или ни женят и с парите от сватбата отглеждат момчетата. Така е тука.

В стари времена пустинните хора се радвали и празнували, когато в семейството се роди момче, а момиченцата закопавали живи в земята. Да се роди женско дете, било срам и позор и мъжете бързо решавали проблема. В предислямската история има безброй разкази за натъжени бащи, принудени да заровят чедата си, и за други, които зверски убивали мъничетата. Пророк Мохамед премахнал този варварски обичай и научил хората да обичат еднакво дъщери и синове, защото всички те били дар от Аллах, и живот, който не са дарили хората, нямали право да отнемат.

Искаше ми се да я разпитам за живота й, за живота на кюрдите въобще, за религията им, за много неща, но се притеснявах. Товарът, който носеше, бе твърде тежък, за да го дърпам и аз, и разнежена от налетели ме неочаквани чувства скочих, измъкнах от гардероба едно хубаво есенно палто и я накарах да го облече. Захладняваше в тези часове, но една разходка навън щеше да й покаже, че не се страхувам от гърмежи и терористи, щеше да го покаже и на мен. Излязохме и Ванесса загука щастливо в количката. Навън бе приятно и намерихме беседка в края на парка, цялата затрупана с листа и шишарки. Нехир не смееше да заговаря войниците, затова изтичах до кантина (ведомствен магазин) да поръчам топъл шоколад, и в този момент далечен шум загърмя над нас, снижи се и видях военен хеликоптер да се спуска бързо над площадката до градината с камелии^[1]. Пак някой генерал, помислих, и се върнах при тях. В базата имаше две хеликоптерни площадки: една за генералите и друга — за обучения, и видях как от втората се издигна друг хеликоптер. От входа наизскачаха група войници и се подредиха за отдаване на чест, но от пристигналата машина никой не слезе. Вместо това един разгневен полковник притича до войничетата, перна шапката на едното ядно и замаха към портала. Вратите се разтвориха и в градината направо през тревата влетяха две линейки без светлини и сирени. Навън се изсипа тълпа напудрени съпруги с деца, а от линейките изнесоха носилки с ранени, облети в кръв. Имах чувството, че всеки момент ще припадна. Исках да грабна детето и Нехир и да избягам оттам, но не можех да помръдна — в ума ми светна тревога, че някой от тях може да е мъжът ми. В протоколната книга с големи букви бе написано да не задаваме въпроси относно естеството на работата на съпрузите си и Джан никога не споделяше какво се случва. Знаех само, че рискът за един подофицер (звание astsubay) бе същият, както за сержантите и войниците, но в ума ми всички тези престрелки, ранени и смърти оставаха някак встрани, по върховете на планините, далече от нас. Когато тълпата разбра, че ранените са войничета, се разпръсна. Последното не издържа до хеликоптера и свивайки се, замлъкна, а аз се молех просто да е припаднало. Отлетяха към военна болница в Диарбакър. Веднъж Джан бе лежал в нея, надупчен след военна операция в Хаккяри, и знаех, че ще ги спасят, ако ги закарат навреме. Към нас никой не поглеждаше, сякаш бяхме невидими. Очаквах да опънат ленти за ограничаване на преминаването и въоръжени отряди да държат настрана шокираните съпруги и деца, но нищо подобно не се случи; явно бях гледала твърде много филми за атентати и нападения над политици, щом фантазирах, а умореното ми съзнание рисуваше от страшни по-страшни картини. Още зяпах с отворена уста след хеликоптера, когато сервитьорът донесе шоколада…

По-късно след дни, когато мъжът ми се прибираше за кратко вкъщи и детето спеше, дълго гледах очите му, сякаш да не пропусна нищо и да ги задържа завинаги при мен, и мислех колко е трудно да събуждаш сутрин любимото същество за работа, да му сервираш чай в мълчание, звукът от разкъсан жълтък да ти се струва най-прекрасната мелодия на света и затваряйки вратата след него, да не знаеш дали ще се върне.

Случката не се повтори в близките дни и животът потече постарому. Полковникът, позволил да станем свидетели на прехвърлянето, бе задържан под отговорност, а вторият хеликоптер се оказа на генерала и съпругата му, бързо напуснали Татван.

Вече гледах на фризираните дами и заниманията ни по друг начин. За да не се поддаде на стреса и отчаянието, едно съзнание търси пролуки в мнимия свят на илюзиите и всички вечеринки, забавления и веселби бяха начин да избегнем полудяването. Вече разбирах каменните очи на тези жени, свитите устни в театрални усмивки и закачих на лицето си плътна цветна маска на щастие. Ванесса започна да се усмихва.