Барт Дейвис
Бягство в Атлантика (35)

Глава тридесет и четвърта

„Джаксънвил“

Бел крачеше из командната.

— Оператор, какво имаш?

— Капитане, имаме контакт, идентифициран като M-12 самолет „Чайка“. С тях летят кубинските брегови патрули.

Бел се разтревожи. „Чайка“ беше руски „летящ кораб“ със скорост, по-малка от тази на звука. Беше създаден за брегова охрана. Носеше торпеда, дълбочинни бомби и мини.

— Рег, къде е нашият флот?

— На двадесет километра, Марк. Имаме ги на екраните си, но все още сме в кубински води. Нямат право да пресичат границата.

— Насочи курса към тях. Маневрен, увеличи мощността на реактора до 110 процента. Почти до червената линия.

— Маневрен, разбрано.

— Джейми, можем ли да достигнем някаква дълбочина все пак?

Флин поклати глава.

— Не гарантирам, че можем да я поддържаме. Наводнението в предните резервоари може да ни отведе на дъното. Почти успяваме да се задържим на повърхността.

— Командна, операторът е. „Чайка“ е на четиридесет километра и приближава.

През съзнанието на Бел бясно прелитаха мисли. Толкова близо до дома и сега това! Още една опасност. Трябваше да успеят да се присъединят към флота, преди „Чайка“ да ги е нападнала. Ако не успееха, торпедата й щяха да ги изхвърлят от водата. Не можеха да се потопят. Не можеха и да стрелят.

Единственото, което можеха, бе да бягат!

 

 

„Чайка“ M-12

Кубинският пилот разбра, че има нещо, когато радарът му засече вражески контакт в неговата патрулна зона. Обектът беше на повърхността. Трябваше да го накаже, че е в кубински води. Съобщи в базата. Реактивните самолети бяха излетели. След десет минути щяха да бъдат тук.

Пилотът превключи до максимум двата турбодвигателя, монтирани високо върху крилата му. Набра височина 600 метра. Караше с 300 километра в час. Руснаците бяха дали този самолет под наем на Кастро в средата на осемдесетте години. Досега го бяха използвали активно. Торпедата му бяха поставени на косата греда, укрепваща крилата отдолу.

— Радарен офицер, наблюдавай целта. Набележи посоката и приготви торпедата за изстрелване.

 

 

Ескадрила „Червен лъв“

Колби беше летящ патрул на един километър от самолетоносача. Както всички останали, можеше да чува съобщенията, идващи от информационния център. „Джаксънвил“ беше в беда.

— На какво разстояние са, „Рентген“? — попита той контролния център.

— Двадесет километра, Колби. Но онази „Чайка“ се приближава бързо. Не знам дали ще успеят да се доберат до нас.

Колби кръжеше из въздуха.

— Значи трябва просто да си седим и да позволим да ударят един от нашите?

— Ако искаш да попиташ дали може да навлизаме във водите на Куба, отговорът е „не“. — Гласът на „Рентген“ беше уморен до смърт. — Виж, опитваме се по всякакъв начин да й съобщим, че сме наблизо, но те са глухи за света. Не знам какво е състоянието й. Имаме заповед да чакаме.

— Тези сукалчета — каза заядливо Колби.

— Хей, откога си загрижен за подводничарите?

— Майната ти — тросна се Колби ядосан.

Той се наклони и обърна към вътрешността на океана. Двадесет километра. Някъде в тези сребърни проблясъци бяха момчетата, които спасиха задника на Рико. Беше постъпил като негодник, когато се беше обърнал да ги обвинява. Той кипеше. Само една ракета F-14 от самолета му и тази „Чайка“ щеше да стане история. Какво значение имаше някаква граница там? Трябваше да хвърли шибаните зарове.

— Тръгвам, „Рентген“. Няма друг начин.

— „Червен лъв“ 615, ти се откъсваш от ескадрилата.

— „Роджър“, „Рентген“.

Колби полетя към океана бесен като дявол.

 

 

„Джаксънвил“

— Капитане, „Чайка“ е на десет километра и приближава.

Бел вдигна микрофона:

— Рег, готов ли си там долу?

— Готов както никога. Той би могъл да ни духне в лицето.

— Офицер по контрамерките, всичко готово ли е?

— Да, капитане.

— Капитане, „Чайка“ е на шест километра и приближава. Точно зад него летят реактивни самолети.

— Много добри новини. Джейми, къде е самолетът?

— На шест километра, Марк. Можем да ги видим от мостика.

— Качвам се горе. Ти — с мен. Ще ми бъдеш свръзка. Ще опънем кабел.

Прехвърлиха жицата към мостика, след това се изкачиха по стълбата.

„Джаксънвил“ бързаше. Движеше се с повече от двадесет възела. Слънцето ги заслепи. Вятърът ги шибна като камшик. На шест километра северно от тях самолетоносачът изглеждаше като малък оазис в пустинята. Хеликоптерите бръмчаха около него като мухи. Толкова близо…

— Капитане, „Чайка“ е на два километра.

Бел я чу. Флин я посочи с ръка. Самолетът като птица се спусна и премина над тях.

— Копелетата сигурно се хилят като хлапе в сладкарница — отбеляза Бел.

— Много е близо — предупреди Флин. — Хвърля нещо във водата.

Един черен къс се отскубна от дясното крило и разплиска бясно водата.

— Командна, операторът е. Торпедо във водата. С високоскоростен мотор.

— Всички готови — каза Бел. — Кормилото остро надясно. Да го принудим рязко да обърне.

„Джаксънвил“ зави направо към снаряда. Това беше движение на отчаянието. Торпедата не можеха да експлодират, докато двигателите им не направеха достатъчно обороти. По такъв начин оръжията не можеха да засегнат кораба, който ги е изстрелял. Или да избухнат веднага щом се ударят във водата. Ако можеха да стигнат до торпедото, преди да е задействано…

— Торпедото продължава да търси, капитане.

— Трябва да го разцепим! — заповяда Бел.

— Ще го окастрим — достигна гласът на Картър отдолу.

Внезапно нещо изтрещя от двете страни на предницата. Картър насочваше напред цилиндрите за сблъсъка. Оборудваше ги с едно от техните MK-48 торпедни бойни глави.

— Торпедото завива. Все още не ни е набелязало. Разстоянието е 100 метра и приближава.

— Офицер по контрамерките, включете шумообразувателите.

Торпедната тръба изстреля примамки, които избухнаха в шум. В това време торпедният локатор се съвзе. „Джаксънвил“ се придвижи още петдесет метра.

— Все още търси… търси…

— Това е — каза Бел — звукът на алармата за сблъсък. Пригответе се за експлозия.

„Джаксънвил“ смаза главата на торпедото, но експлозия не последва.

— Хванахме го — извиха Флин. — Не беше направило достатъчно ротации, за да стане горещо.

Бел посочи с ръка.

— Той се завръща отново. Стрелят.

— Марк, залегни.

Флин се хвърли върху Бел, когато „Чайка“ започна да обстрелва „Джаксънвил“. Два реда куршуми се сплетоха върху корпуса. Едната разтърси силно Флин.

— Джейми? Джейми? — Бел се измъкна изпод Флин и го обърна по очи. Навсякъде имаше кръв. Очите на приятеля му бяха прекалено изсветлели.

— Не мърдай, Джейми. Докторе, помогнете ми да го свалим долу.

— Опитай това… още веднъж, малкия — промълви Флин. — И кажи довиждане на… — След това вече го нямаше.

Бел избърса очите си и погледна към небето.

— Разбира се, Джейми. Разбира се.

Но не и този път. Пилотът сякаш разбра и насочи машината надалеч.

 

 

„Червен лъв“ 615

Колби видя второто торпедо да се спуска във водата и пресече граничната линия.

— 615, „Рентген“. Отрицателно, отрицателно. Не е разрешено да навлизаш в кубински води. Колби!

— Съжалявам, „Рентген“. Повреда в мотора. Не мога да се контролирам.

Изключи радиото.

Не беше много далече. Торпедото на „Чайка“ се насочваше към подводницата. Капитанът на „Джаксънвил“ след като отчаяно беше блъснал първото торпедо, имаше един-единствен изход. Да се обърне и да бяга към самолетоносача. Той погледна назад. Мъжете се бяха струпали на палубата и поздравяваха подводницата. Хубаво беше, но всеки глупак можеше да види, че тя нямаше да успее.

На екрана видя, че торпедото се е задействало и преследва подводницата. Беше на 500 метра и приближаваше. Трябваше му само един изстрел. Или щеше да го улучи, или подводницата беше обречена. Тя не можеше да стреля със собствените си торпеда. Черният белег по корпуса й точно от страната на помещението за торпедата и смачканата предница говореха много.

— Оператор, пилотът е. Приготви за изхвърляне нашия „луд“.

— Капитане, какво, по дяволите, правим?

— Ще ловим риба — каза щастливо Колби. Погледна набързо през предното стъкло.

Той беше най-добрият. Трябваше само да се прицели точно. Това не беше по-различно от времето, когато беше още дете и баща му го учеше да улучва мишената. Прелетя точно над „Джаксънвил“ и се изненада от това, което видя върху мостика.

Кубинските бранители бързо се връщаха. Колби се стрелна над кърмата над „Джаксънвил“ и полетя навътре в океана. Торпедото на „Чайка“ бързаше горещо, недвусмислено и реално. Спусна се толкова ниско над водата, че можа да види отражението си.

— Хвърляй „лудия“.

ACKV-81, магнитно примамващият се снаряд, беше разположен в дясната издутина на бойния хеликоптер. Тежеше сто килограма. Ритна водата със силен плясък.

— Хвърли и съоръжението за дим, както и всичко останало, което може да се закове долу! — заповяда Колби. — Пусни всички радиоакустични шамандури.

Роторите шибнаха океана с мъгляви пръски. Екипажът хвърли всичко, което им беше подръка. От хеликоптера заваляха различни части. Всичко — от столове до шамандури. Потънаха под повърхността. Създаде се метален екран, който трябваше да притегли торпедото. Това беше достатъчно. На по-малко от петдесет метра под тях торпедото целуна частите и избухна. Нагоре полетя воден стълб, висок три метра. Колби не успя да набере височина. Ударната вълна силно разклати хеликоптера. Той загуби контрол. Блъсна се в стълба и направи акробатичен скок. Водата го заля. Последва късо съединение.

— Всички навън. Хайде, мърдайте — изкрещя Колби.

Помощник-капитанът и останалите от екипажа заплуваха в океана. Хванаха се за ръце и дадоха сигнал, че са добре. Но всичко не беше свършило. Вбесен, пилотът на „Чайка“ се спусна над тях, за да им плати, задето бяха осуетили плана му. Люлеещи се във водата, те бяха удобна мишена за картечницата му.

Колби не беше виждал много неща, които да нарече прекрасни. Но това, което последва, беше повече от прекрасно. Видя останалите от своята ескадрила да летят над тях и да образуват кръг, за да ги предпазят. Двойка A-6 нарушители на въздушното пространство се насочиха към кубинските реактивни самолети. „Чайка“ и нейният екипаж разбраха, че ще стане лошо. Издигнаха се един километър нагоре и забързаха да се връщат.

— Ураа! Прекрасно, момчета! — извика той. — Хей, всички ли са добре?

— Капитане, вие сте един луд маниак! — поздрави го операторът. — А това беше един дяволски ефектен акробатичен номер!

Колби се захили. Всички бяха хванати за ръце. Главите им стърчаха над спасителните жилетки. Той очакваше викове от останалите хеликоптери. Беше приятно изненадан, когато прозвуча глас:

— Хей, искате ли такси? Подводничарите черпят.

Малка лодка от „Джаксънвил“ си проправяше път през плуващите отломки.

— Изпратете лимузина — извика той в отговор.

Подводницата ги чакаше на сто метра разстояние. От витлата й се изтласкваше синя вода.

Вече в безопасност, Колби пъхна в устата си наквасена пура. Не беше лош ден, въпреки всичко!