Барт Дейвис
Бягство в Атлантика (31)

Глава тридесета

„Джаксънвил“

Наводнението беше овладяно. Поправките бяха извършени. Бел направи последна обиколка из кораба, за да установи състоянието му. Нямаха оръжие и комуникации, но локаторът работеше сравнително добре. Ако станеше нужно, можеха да го използват с пълната му мощност. Останаха на повърхността достатъчно, за да заредят въздушните резервоари. След това се потопиха и поеха към другия край на Кей сол, за да се опитат да намерят следите на „Северна звезда“.

— Направи дълбочината ни 1000 метра, господин Рандъл. Оператор, пълен обхват.

— Оператор, разбрано.

Бел се обърна назад към разпределителното табло.

— Какво мислиш. Рег?

Картър все още разучаваше морските карти.

— Трудно е да се каже. Всичко зависи от това, какво е намерил там. Сега сме на около тридесет километра от Сабана кей. Дълбочината на вадата е около 2300 метра. Следват плитчини. Ако има два часа преднина, значи вече е там. Ако не, значи скоро ще дойде.

— Легни на курс към центъра на тази двадесет и три километрова зона. Там ще се настаним за изчакване.

— Да, сър.

Флин посочи към таблото за контрол на огъня.

— Разнебитени сме, Марк. Не можем да го напердашим.

— Бойната група трябва да е на 40 километра северозападно от нас — предположи Картър.

— Транзитно време? — попита Бел.

— Два часа до там и два часа обратно. Авилов трябва да е много напред.

Бел почувства отново нервно напрежение.

— Рег, поеми командната. Ако има някаква промяна, извикайте ме веднага.

— Добре, Марк.

Вратата на каютата на Маккензи беше затворена. Бел почука и я отвори бавно. Светлината беше замъглена. До койката му седеше докторът. Главата на Мак беше превързана. Все още беше в безсъзнание.

— Как е той, докторе?

— Липсата на съзнание е приятно нещо, сър. Имам чувството, че той се опитва да се събуди, но не успява да го направи.

— Ще остана малко при него.

Лекарят излезе. Бел привлече стол и седна до командира си. Той сякаш беше легнал да почива. От време на време мускулите на лицето му се стягаха. Устните му помръдваха, сякаш искаше да каже нещо. Докторът беше прав: сякаш се опитваше да се събуди.

Бел се наведе по-близо. Даде воля на чувствата, които беше крил от другите.

— Сър, не знам дали ще ме чуете. Трябва да решавам сам, а не знам как да постъпя. Джейми и Рег считат, че аз съм най-подходящ. Но, честно казано, не знам. Веднъж изпуснах Авилов. Може би някой друг трябва да опита сега. Между другото — Бел мрачно се усмихна, — ние нямаме оръжия. Не можем с нищо да го спрем. Този човек е най-добрият. Аз съм никой. Дори когато прилагах „бутане на противника с ръка“ срещу торпедото, което ни преследваше, и тогава можех да ви подведа. Кой съм аз, за да си играя? Би трябвало да тичам за помощ. — Бел прекара уморено ръка по лицето си. — Но… сър, имам идея. Не знам дали е удачна. Тя може да ни коства всичко. Иска ми се да си поговорим. Единственото нещо, което ни е останало, е този кораб. Той заслужава само най-доброто. Повече, отколкото заслужавам аз, сър. Ако това беше филм, сега щяхте да се събудите и да ми кажете какво да правя. Да ми дадете някакво указание, което да изпълня добре. Но, както сте казвали, практиката е над всичко. Трябва да разчитам единствено на себе си. Вие ме научихте на много неща, но никой не може да те научи как да побеждаваш. Предполагам, знаете това. Каквото и да се случи, аз искам да знаете, че съм ви благодарен за това, че ми дадохте шанс да докажа себе си. Не бях сигурен дали след това, което се случи с мен в Австралия, някой все още ми вярва. Или — дали аз самият бих повярвал в себе си. Но вие го направихте. Затова съм длъжен да действам правилно. Каквото и да се случи, ще се опитам да го направя, както вие бихте го направили, сър. Той няма да успее да мине покрай нас. Не и този път.

Бел се протегна и оправи завивките.

— Благодаря за разговора, командире. Докторе?

Вратата се отвори:

— Тук съм.

— Остани с него.

 

 

„Северна звезда“

Тъмнината около Авилов беше съвършена. В зрението му не се появяваше светлинка дори с размерите на върха на топлийка. Но той беше доволен. До Сабана кей оставаха само няколко километра. Бягството му в Атлантика беше към своя край.

Планът му сега беше прост, продиктуван от обстоятелствата. Щеше да пусне котва в кея и да се спазари с Лернър. Звездата за семейството му. Веднъж щом бъдат предадени на Паченко, той щеше да включи детонатора. Когато Юри му предаде по радиостанцията, че са в безопасност, щеше да взриви кораба. Собствената му смърт не можеше да бъде избегната. Бяха прекалено малко, за да направят нещо друго.

Паченко отначало беше против, но след това беше разбрал, че нямаха друг изход. Трябваше да се съгласи, че това беше дяволско бягство. Той беше доказал, че е господар на океана. Беше преминал през „Аугуста“ и бойната група. Беше ударил „Адри“ и „Джаксънвил“. Такъв край му подхождаше. Половината американски флот се беше опитал да го спре и не беше успял. Беше плувал с китовете, беше ударил самолетоносача, беше се проврял през подводните планини. Ястребът беше победил всички.

— Пушкин, какво има в обхвата?

— Нищо, сър. Малък дизелов шум. Кораб на повърхността на около два километра от нас.

Авилов го игнорира.

— Степов, насочи кораба към Сабана кей. Пълен напред две трети.

 

 

„Джаксънвил“

На повърхността Бел чу думите, които наелектризираха всички.

— Командна, операторът е. Контакт в посока 180. Това е „Северна звезда“, сър. Имаме добро решение. Скорост двадесет възела. Дълбочина 600 метра.

— 600 метра, да — потвърди Рандъл.

Бел се опита да успокои ударите на сърцето си. Номерът му беше успял. Обърна се към присъстващите командири:

— Тук ще му върнем за всичко. Джейми, поеми кормилото.

— Рулеви, разбрано.

— Рег, настани ни на курс за преграждане.

— Приближават ни.

— Господин Денвърс, изключете дизела и пригответе кораба за потапяне.

— Корабът е готов за потапяне, сър. Право на борд.

— Маневрен, готов за пълна мощност след двадесет секунди. Искам да стане бързо. Искам реактора в готовност. Този човек е бърз.

— Маневрен, разбрано. Можем да се справим, капитане.

— Дизелът е осигурен, сър.

— Много добре. Господин Рандъл, потопете кораба. Без шум. Използвайте само спомагателните помпи. Направете дълбочината 600 метра.

— 600 метра. Разбрано, капитане.

Бел почувства как се покачва адреналинът му. Докато се гмуркаше „Джаксънвил“, мисълта му трескаво заработи. Авилов беше хитър. Беше побеждавал всички чрез неочаквани действия. Бел знаеше, че трябва да направи нещо съвършено оригинално, за да бие руснака. Да направи нещо като него самия. Логично беше Авилов да очаква подводно преследване. Подводниците там бяха по-бързи и по-маневрени. Затова „Джаксънвил“ беше на повърхността с безмълвни двигатели и турбогенератори. Работеше само дизеловият мотор, за да прикрие присъствието й. Всичко, което можеха да помислят на Звездата, беше, че наблизо има някакъв незначителен рибарски кораб.

— Контактът е на 2000 метра — извика операторът. — Поддържа курса си.

Бел спря тихо „Джаксънвил“. Всички системи бяха изключени.

— Пригответе се за бавен ход напред. Без въртене. Ще се приближим към кърмата им. Оператор, пригответе се за действие. Максимална мощност.

— Оператор, разбрано.

Бел се вкопчи в стоманения парапет. Това беше всичко или нищо. Ако „Северна звезда“ ги чуеше и стреляше, „Джаксънвил“ беше мъртъв. Той самият отиваше на военен съд. Беше дал на Маккензи думата си, избрал беше тактиката, хвърлил беше своя жребий. Нямаше връщане назад. Молеше се Господ да му даде само още десет секунди. След това никаква сила нямаше да може да защити Звездата. Още десет секунди и Авилов щеше да бъде победен.

— Контактът минава на 1000 метра от предницата ни. Насочва се към 180. Скорост двадесет възела.

Бел стисна юмруци.

— Рулеви, кормилото рязко надясно! Насочи ни към курс 180. Препречи пътя му. Пълен напред!

— Рулеви, разбрано. Пълен напред.

Бел измисли плана. Картър определи курса. Флин го изпълни. „Джаксънвил“ зави зад „Северна звезда“ и се насочи към кърмата й.

— Оператор, максимална мощност. Пълен напред!

— Оператор, разбрано.

„Джаксънвил“ набираше скорост. Стрелите на локатора преследваха руската подводница неотлъчно.

— Господин Флин?

— 40 метра до кърмата и се приближаваме, капитане.

„Аз съм пилот. Завивам се със светкавицата и заспивам с гръмотевицата. Баща съм на урагана, майка на земетръса“.

— Удари го! — заповяда Бел.

 

 

„Северна звезда“

Зловещо стържене на локаторни вълни завладяха контролната кабина. Приличаха на нокти, които драскат по черната дъска.

Авилов запуши ушите си от болка.

— Оператор, какво е това?

Мишкин извика в паника:

— Капитане, това е американската подводница „Джаксънвил“. Право срещу кърмата ни. Изобщо не сме ги чули.

В този момент Авилов разбра две неща. Първото беше, че американците го бяха победили в Кей сол, и второто — че финалният рунд е не за него, а за капитана на американската подводница „Джаксънвил“. Беше отстранил „Адри“. След това беше дошъл в Кей сол достатъчно бързо, за да му заложи този капан. Дизелът над тях. Те трябва да са били. Дяволски умно беше. Той също беше човек на честта. Като издаде присъствието си, им беше дал няколко секунди.

— Пълен напред. Включи алармата за удар. Юри, затвори всички противоводни люкове. Ще бъдем ударени в…

Ударът захвърли Авилов на палубата. Последваха викове от болка. Всички се разхвърчаха като парцалени кукли. Системите изключиха. Хидравликата напълно изчезна. Корпусът на кърмата напълно се смачка, сякаш беше от хартия. Машинното отделение се наводни. Реакторът автоматично спря. Когато енергията секна, светнаха резервните светлини. Всичките им електросистеми бяха мъртви. Не можеха да изстрелят и торпедо. За един миг „Северна звезда“ се превърна от здрав кораб в негодна развалина. Сякаш беше загубила двигателната си сила завинаги. Осакатена, кърмата се откъсна и се напълни с вода.

Авилов газеше във водата със своята вътрешна тъмнина.

— Юри — извика той — Юри, ела да ми помогнеш! Ние трябва да я спасим!

Отговор не последва.

 

 

„Джаксънвил“

— Тя се отправя към дъното, капитане! — извика операторът. — Витлата й са смазани. Помпите — също. Тежки наводнения. Реакторът не работи. Потъва бързо. Мъртва е, капитане!

— Върнахме й го! — триумфираше Флин.

С вика си Картър сякаш даде начало на поздрави от всички страни.

— Свършено е, капитане. Свър-ше-но е!

„Северна звезда“ изчезна от пътя им. Ударена по такъв начин, тя не можеше да бъде ремонтирана. Електрониката й беше детонирана стабилно. Балансиращите резервоари бяха разбити. Невъзможно й беше да стреля. Никога нямаше да бъде боен кораб отново.

— Докладвайте за нашите щети — заповяда Бел.

Денвърс заговори, като гледаше контролното табло.

— Няма наводнения, сър. Предната локаторна сфера е извън строя. Вентилаторните клапи на главния балансиращ резервоар едно, две и три са смачкани и не могат да поддържат налягането. Не мога да разчитам на голям подводен контрол, сър.

— Много добре.

— Марк, прекалено сме натежали — каза Флин загрижено. — Може би предният резервоар за равновесие е наводнен. Препоръчвам да се изкачим на повърхността.

— Все още сме в кубински води.

— Ако сега отидем на дъното, няма да успеем да се изкачим обратно. Нямаме и комуникации.

За Бел това беше другият пресметнат риск. Сега разбра какво е чувствал Маккензи в последните минути, когато се бяха насочили към „Адри“.

— Добре. Изкачи кораба на повърхността. Бъди готов за ръчно затваряне на главния резервоар за баланса. Трябва да останем стабилни, ако от ниското налягане прокапят повредените тръби. Рег, настани ни на курс към бойната група. Да се надяваме, че ще успеем да се промъкнем толкова тихо, сякаш сме потопени.