Юрий Королков
Кио ку мицу (7) ((строго секретно))

Итагаки информира Зорге…

Макс Клаузен се върна в Шанхай късно през есента, но тук го очакваха непредвидени и досадни неприятности — не беше в ред връзката. Той по цели дни човъркаше с Мишин в работилницата, обслужваше клиенти и едва откъсваше време да поработи върху предавателя. Предшественикът му се оказа неопитен радист, връзката с Хабаровск беше неустойчива и се налагаше донесенията да бъдат препращани с куриери, а това усложняваше работата на нелегалните, създаваше допълнителна опасност. Зорге нервничеше и го подканяше да побърза с предавателя.

Макс съжаляваше, че не успя да донесе апарата си от Манджурия, с него не би имал главоболия. Той смяташе да го вземе, но преди да тръгне, получи заповед да остави радиопредавателя на мястото му. Сега някой работи с него, а Клаузен трябва да изобретява тук дървен велосипед…

Налагаше се предавателят да се прави от подръчни материали, които трябваше да се търсят много предпазливо, за да не се събуди у никого подозрение. Той монтира ключа върху кухненска дъска за кълцане на месо; кондензаторите направи бог знае от какво, а за кутия приспособи един фурнирен чаен сандък с клеймо на английската фирма „Липтън“.

„Живеем като в пещерния век“ — мърмореше Клаузен, навивайки бобината намотка след намотка върху една празна бутилка от мляко. За набавяне на материали ходеха по ред — ту той, ту Мишин. Константин беше слабоватичък, с хлътнали бузи и болезнен цвят на лицето. Отдавна беше болен от туберкулоза, но старателно скриваше това от околните, дори и от себе си.

Считаше, че болестта му се дължи на простудяване още там, в Забайкалието, в свързочната рота, където бе лежал ранен цели двадесет и четири часа на студа. Откараха го в безсъзнание с японския кораб в Китай. Съвзе се в една тянцзинска болница, далеч от родината. Много години влачи тежко съществуване, живя на остров Формоза, работи като общ работник, търгуваше на дребно, прекупувайки стоки от някакъв търговец — руски емигрант. След това се прехвърли на континента, проклинаше съдбата си и бленуваше за Русия. Негов най-близък приятел, също емигрант, с когото Мишин се познаваше още от Забайкалието, много пъти му предлагаше да избягат в Русия. Просто някоя нощ ще преминат границата и край. Какво ще им направят? Е, отначало ще ги изпратят на лагер, но после ще ги пуснат, нали няма да ги върнат в проклетия Харбин… Мишин не успя да се реши на подобен риск, уплаши се, но приятелят му не се отказа. Кой знае какво е станало с него, но нали си е в родината…

И ето все пак Мишин се събра накрая със свои хора. Сега поне просветна надеждата да се завърне вкъщи, в Тамбовско. Ще поработят, ще си изпълнят задачата и ще заминат за Русия. Рихард му обеща, значи ще го направи, само да е живот и здраве…

Мишин знаеше добре китайски и за него беше по-лесно да търси материали, нужни за предавателя. Ровеха се из различни работилнички, преобърнаха целия битпазар, като пресмятаха и измисляха най-невероятни технически комбинации.

Най-после радиопредавателят беше измайсторен. Според всички изчисления и предположения трябваше да се получи мощна станция, но на практика тя показа съвсем слаби качества. Клаузен си блъскаше главата, опитваше и едно, и друго, променяше схемата, но предавателят едва достигаше „Висбаден“ — Хабаровск. Съветският радист почти не го чуваше.

— Може би причината е в антената — каза Мишин, огорчен от общия неуспех. — Да бяхме я вдигнали по-високо…

Клаузен също имаше наум такова нещо. Той живееше на първия етаж и антената беше опъната в антрето. Естествено най-добре би било антената да се опъне на тавана. Но то значи пред очите на всички.

На най-горния етаж на същата сграда, която беше собственост на възрастните съпрузи Борденг — датчани или шведи, живее една самотна финландка — Валениус. Може би Ана Валениус ще се съгласи да си разменим квартирите, мислеше си Макс, трябва да се изкача по-високо с моята апаратура…

Преговорите продължиха много време; Макс ходи няколко пъти у фрау Валениус и се опитваше да й говори на развален английски език, но Ана никак не можеше да разбере защо този млад германец желае да се премести на горния етаж. Макс измисляше всякакви доводи, прехвърляше разговорите на други теми, канеше Ана на кино, ходеше с нея в едно ресторантче, чийто съдържател беше негов познат китаец. Сега Клаузен се ръководеше вече не само от делови съображения — Ана Валениус, болногледачка в болницата на едно английско мисионерско дружество, започна все повече да му харесва. Хареса му нейният характер, волеви и в същото време общителен, нейната къщовност, което личеше от начина, по който поддържаше жилището си. Харесваше му откритото й, привлекателно лице, с къси мъхнати вежди. По външност тя съвсем не приличаше на финландка.

В края на краищата Ана Валениус се съгласи да си разменят квартирите. С помощта на Мишин Клаузен смъкна нейните вещи долу и пренесе своите на третия етаж. Сега той имаше на разположение двустайно жилище и най-важното — таванско помещение. В него той опъна антената, замаскирана като въже за простиране на пране. И изведнъж — радост! — радиопредавателят започна да работи чудесно.

Връзките с Ана Валениус не свършиха с размяната на квартирите. Когато имаше свободно време, Макс отиваше при Ана и седеше дотогава, докато гостоприемната хазяйка не изпратеше госта си късно през нощта.

По всичко личеше, че младата жена също харесва този набит, здрав германец, собственик на работилница, който умееше да разказва такива забавни истории от своя моряшки живот. Тя прекарваше с удоволствие времето си с него, черпеше го чай. Понякога Макс взимаше глинената кана и носеше студена пенлива бира.

Веднъж Ана призна на Макс, че съвсем не е финландка, а рускиня, и му разказа за своя живот. Като малка е била нещо като слугинче или възпитаница в семейството на новониколаевския търговец Попов. Било в гр. Сибир на река Об, където търговецът се занимавал с доставки за строежа на железопътна линия, и така останал в това далечно сибирско градче. Ана се родила там и израсла като истинска сибирчанка. Но съдбата й се усложнила. През време на гражданската война Колчак започнал да отстъпва на изток и заедно с него потеглили и всички „бивши“. Заминал за Харбин и търговецът Попов заедно със семейството и прислугата си. Така Ана Жданкова попаднала в чужбина — в Китай. После се омъжила за някакъв финландски офицер и станала мадам Валениус. Мъжът й бил два пъти по-възрастен от нея, в Китай се занимавал със спекулации, разорявал се, пак се замогвал, пропадал все по-ниско, ударил го на пиянство и животът й се превърнал в истински ад. Ана не издържала и го напуснала. Скоро той умрял. Останала съвсем сама, тя се преселила в Шанхай, започнала да работи като болногледачка и по малко да шие. Всички я смятат за финландка и тя не го опровергава.

Веднъж Клаузен срещна Рихард и като се почеса смутено по врата, му каза:

— Рихард, какво би казал, ако се оженя…

— Имаш намерение да се жениш? За кого?…

Макс му разказа за своята приятелка, разказа му всичко, което знаеше за Ана Валениус.

В нелегални условия женитбата на който и да е член от групата не е просто нещо. Зорге се замисли.

— Виж какво — каза той, — запознай ме с Ана.

Срещнаха се в ресторант „Астор“, прекараха заедно вечерта, разговаряха, танцуваха. Ана беше облечена в черна вечерна рокля със сребристи оттенъци, която прилепваше изящно на фигурата й. Тя имаше изискано държане, беше остроумна и весела и хареса на Рихард. Но Зорге трябваше да провери и си изясни някои неща, преди да разреши на своя радист да осъществи намерението си.

— Желая ти щастие, Макс, щастливо плаване — Рихард тупна Клаузен по рамото, сякаш го изпращаше на далечно плаване. — И, разбира се, за работата нито дума. В краен случай можеш да кажеш, че си антифашист и изпълняваш специална задача, свързана с борбата на Китайската червена армия…

Рихард Зорге имаше в Китай необходимия му кръг познати, в който влизаше и колонията от белогвардейци начело с атаман Семьонов. В тази компания го беше въвел Константин Мишин.

Емигрантите се събираха в кръчмата на щабскапитан Ткаченко. Това беше едно избено помещение с влажни стени, което се намираше на авеню Жофр, близо до квартирата на Зорге. „Главната квартира“, както емигрантите наричаха тържествено своя клуб, се помещаваше зад кръчмата в някакъв бивш склад.

Тук идваше и атаман Семьонов — набит, с дебела шия и щръкнали мустаци като на кайзер Вилхелм. Веднъж атаманът седна на общата маса, на която вече седеше Зорге. Семьонов имаше монголско лице и криви крака на кавалерист. С атамана дойде и барон Сухантон, адютант на последния руски цар — човек с бледо, анемично лице. Те разговаряха помежду си и явно се опитваха да въвлекат в разговора интересуващият ги журналист. Барон Сухантон от време на време преминаваше на английски език, макар атаманът да не разбираше нито една английска дума. Тук смятаха Рихард за американски кореспондент и той не правеше нищо, за да разсее заблудата им.

Семьонов заговори за Русия, за Забайкалието, където беше воювал срещу болшевиките през гражданската война. Сега атаманът се обръщаше непосредствено към „мистър Джонсън“, но Зорге не проявяваше интерес към думите му и само подхвърли:

— Всичко това е минало. Руската емиграция вероятно отдавна вече е слязла от арената на историята…

Думите на журналиста засегнаха атамана и той започна да възразява: известно ли е на мистър Джонсън, че именно той, атаман Семьонов, е трябвало да оглави руската държава в Приморието и Забайкалието!…

— Но не можахте да я оглавите — контрира го Зорге.

— Болшевиките се оказаха по-силни.

— Но защо? Защо? — Атаманът започна да се разгорещява… — Бях лишен от подкрепа. Англичаните и американците първи напуснаха Владивосток…

— Вижте какво — намеси се в разговора Сухантон, — атаман Григорий Михайлович Семьонов имаше подкрепата на всички страни, воюващи срещу болшевиките. Но най-добри контакти имаше с японската армия. Командуващият Квантунската армия, генерал Тачибана, който навремето ръководеше окупационните войски в Сибир, сам предложи на атаман Семьонов подкрепата си. После от името на японското правителство това потвърди и граф Мацудайра. Обещаха ни пари, оръжие, амуниция…

— Не е важно какво са ви обещали — отговори с безразличие Зорге и премина на друга тема, подчертавайки своето равнодушие към този въпрос.

И по-късно те пак се срещнаха случайно. Атаман Семьонов говореше все по-откровено. Той упрекваше американците, че не довели интервенцията в Далечния Изток до нейния логичен завършек. За логичен завършек атаманът считаше създаването на нова държава в Приморието и Забайкалието, в която първостепенна роля трябвало да играят „здравите сили на руската емиграция“. Семьонов хвалеше японците, отново споменаваше за срещите си с тях, говореше с уважение за генерал Араки, с когото и досега имал честта да поддържа приятелски отношения. Същевременно атаманът деликатно намекваше, че не би било зле заинтересованите американски кръгове да бъдат информирани за съвременната политическа обстановка. Атаман Семьонов все още се считаше за единствен кандидат за поста държавен глава на новата забайкалска държава и не би имал нищо против да установи предварително делови отношения с американците. В бъдеще всичко това щяло да се компенсира с лихва и американците нямало да загубят.

Постепенно пред Рихард Зорге започна да се разкрива картината на един нов белоемигрантски заговор, подклаждан от генерал Араки. Атаман Семьонов разполагаше с войски, наброяващи 12–15 хиляди саби, разположени в Северен Китай с тайната благословия на Чжан Цзолин, а сега на Чжан Сюелян. Но главна роля тук играеха японците. Именно те доставяха оръжие на атамана и му бяха дали заем. Но парите не стигаха и Семьонов търсеше нови източници. Както можа да разбере Зорге, в японския генерален щаб бил разработен план, според който войските на Семьонов в нужния момент трябвало да минат съветската граница, да настъпят стремително към Якутск, а после от басейна на река Лена да ударят на юг и да овладеят Байкал, прекъсвайки сибирската железопътна линия. Атаманът щял да получи подкрепа от бурятските и монголските князчета, с които успял да установи връзка и да се споразумее по много въпроси.

Разговорът се водеше в „главната квартира“, в която висеше портретът на цар Николай II. Седяха край голяма маса пред разгърната щабна карта на съветското Забайкалие. Пиеха маотай — силна китайска ракия — и разсъждаваха за далекоизточните проблеми. Атаманът не беше доволен, че генерал Араки се бави толкова с изпълнението на плана, прекалено е стиснат в разходите и изобщо създава впечатлението, че японските военни кръгове са загубили интерес към замисления от самите тях вариант. Естествено атаман Семьонов като бъдещ ръководител на сибирския поход разбира отлично, че само със своите 15 хиляди саби не може да нанесе решителен удар на болшевиките. Атаманът само ще започне, а неговият удар ще бъде затвърден от японските войски. Разбира се, желателно би било да се привлекат тук и други сили…

Атаман Семьонов се опитваше да привлече именно тези „други сили“ и преди всичко авторитетни военни кръгове от Съединените щати. Дали мистър Джонсън не би могъл да съдействува в това отношение… Зорге не си даваше труд да разсейва заблужденията на събеседника си относно неговата роля в едни преговори между Вашингтон и главата на бъдещата „независима държава“. За Рихард беше важно друго — да открие движещите пружини на белоемигрантския заговор. Следите водеха в Токио, в щаба на Квантунската армия, разположена в Манджурия.

Флиртът на японците с атаман Семьонов продължи доста и беше прекъснат неочаквано за атамана от „мукденския инцидент“ в Манджурия. Японските милитаристи временно изоставиха атамана на заден план.

Събитията в Мукден раздвижиха духовете на журналистическата колония. Съобщенията бяха противоречиви и кореспондентите, акредитирани към нанкинското правителство, се втурнаха на север, за да стигнат по-бързо в Мукден. Зорге реши да пътува със самолет, но английският рейсов едноплощник летеше само два пъти седмично и при това спираше на всички големи летища — в Нанкин, Сюйчужоу, Цзинан, Тянцзин…

Самолетът излетя на разсъмване, когато слънцето, изплувало от морската синева като шамандура на рибарска мрежа, озари с розова светлина мъглата, прибулила земята. Рихард седеше до Джон Гетие, кореспондент на френската телеграфна агенция. Гетие беше живял в Китай повече от десет години, познаваше добре страната и политическата обстановка и се отнасяше твърде скептично към официалната версия за мукденските събития. Когато на входа на щурманската кабина червеното светлинно табло, забраняващо пушенето при излитане, угасна, Рихард погледна към цигарите си и поднесе пакета на съседа си.

— Не, предпочитам по-силни…

Пушеха френски тъмнокафяв горчив тютюн, който имаше почти същия цвят като земята, преминаваща под самолета.

— Как ви се струва всичко това? — попита Гетие; в самолета всички говореха само за мукденския инцидент. — Става взрив, машинистът дори не забелязва взрива, пристига по разписание в Мукден, а веднага след експреса тежки оръдия започват да стрелят по китайските казарми… Не, всичко това е много зле съшито с бели конци.

— Не се наемам да съдя за произшествието, докато сам не отида на мястото — предпазливо възрази Рихард.

— Колко време работите в Китай?

— Година и половина…

— А аз единадесет!… За мен всичко е ясно! Въобще не ми се ходеше в Мукден, но нашата професия налага да бъдем там, където се стреля… Изобщо другият край на фитила трябва да се търси не в Мукден, а в Токио…

Нощта ги свари в Тянцзин.

— Това е резиденцията на последния китайски император от Цинската династия Хенри Пуи, и по-точно на ексимператора — обясняваше на Зорге кореспондентът на френската телеграфна агенция. — Спомняте ли си историята му? Става император на тригодишна възраст, а на петгодишна вече го свалят. Сега получава около три милиона китайски долара годишно. Такава е традицията. Китайците обичат и тачат императорите си, даже бившите… Всеки генерал, който се стреми към власт, мечтае да стане император, било то Чжан Цзолин или Чан Кайши. Мечтаят да бъдат обсипвани с божествени почести…

Пристигнаха в Мукден рано сутринта и направо от аерогарата се запътиха за японското комендантство.

Журналистите бяха посрещнати от полковник Итагаки, представител на командуващия Квантунската армия Хонджо. Японският офицер с късо подстригани, сякаш залепени книжни мустаци, беше подчертано вежлив и самоуверен. Итагаки изразяваше възмущението си от действията на китайските диверсанти, стремеше се всякак да спечели доверието на пристигналите журналисти. Той отговаряше с готовност на въпросите, обеща да представи конкретни доказателства за китайската провокация и показа парче от релса, изтръгнато от взрива. От взрива бяха изминали само три дни, а релсата беше ръждясала и стара, сякаш цяла година се бе въргаляла в някаква яма…

Полковникът изложи японската версия: един лейтенант с шест души войници патрулирал по железопътната линия северно от Мукден. Било през нощта. Изведнъж войниците чули зад себе си взрив, втурнали се назад и видели нарушителите. Били петима. Като истински самураи, войниците започнали да преследват престъпниците, но били обстреляни с винтовки и картечници. Лейтенантът определил, че в обстрелването на патрула участвуват неколкостотин китайци. Японските войници залегнали, приели боя, извикали подкрепление и били принудени да атакуват казармите, откъдето китайците водели огън.

Кореспондентите, насядали с отворени бележници около масата, започнаха да задават въпроси. Пресконференцията се ръководеше от Итагаки. Преди откриването й журналистите бяха научили още една поразяваща новина: Квантунската армия започнала да окупира цяла Манджурия и войските на генерал Хаяши също нахлули в Манджурия откъм Корея. Хаяши беше командуващ японската армия в Корея.

Французинът запита:

— Означават ли възникналите събития война между Япония и Китай? Доколкото съм осведомен — продължи той — война се обявява от императора. Щом като войските на генерал Хаяши са преминали границата и са навлезли в Манджурия, значи, че е имало указ на императора за обявяване на война. Така ли е?

— Не, не — успокоително каза Итагаки. — Ние преценяваме това като частен инцидент, намиращ се само в компетенцията на Квантунската армия. Просто полицейска акция. Квантунската армия взема временно властта в Манджурия, за да възстанови реда. Само временно — подчерта Итагаки.

— Кажете откъде се взеха оръдията, с които веднага започнахте да стреляте по китайските казарми? — Този въпрос беше зададен от англичанина, седнал срещу Зорге. Той пушеше невъзмутимо от тънка права лула и говореше, загледан настрани.

— Оръдията се правят, за да стрелят — избягна прекия отговор полковник Итагаки.

— Още един въпрос — обади се някой от кореспондентите. — Какви са китайските загуби от инцидента в Мукден?

— В района на Големите северни казарми ние прибрахме около четиристотин трупа на китайски военнослужещи. Те бяха погребани с почести и молебен за успокоение на душите на китайските и японските войници, паднали едновременно в боя. Така повелява законът Бушидо. Ние не правим разлика между душите на японските и китайските войници. Те са равни пред престола на всевишния…

— А какви са загубите на японците?

— Загубите зависят от доблестта, която проявяват войниците… Колкото по-висока е доблестта, толкова по-малко са загубите. Японската страна загуби двама войника, геройски паднали за императора.

Беше ясно, че мукденският инцидент е японска провокация. Това се потвърждаваше от всичко, включително и от съотношението на загубите, още повече че двамата японски войника бяха загинали от огъня на собствената си артилерия. Те се вмъкнали в казармите, когато оръдията още стреляли. Но полковник Итагаки продължаваше да убеждава журналистите.

— За да не ви затрудняваме, господа, и за да не отиваме в моргата — каза той, — ние донесохме в комендантството труповете на двама китайски сапьори диверсанти. Можете да се убедите в това.

Убитите бяха внесени на носилка в стаята. Японските санитари в бели престилки отвиха одеялата, с които те бяха покрити. Журналистите гледаха мълчаливо убитите: единият от войниците беше с разсечена буза, а окото му беше залято със съсирена кръв. Сред настъпилата тишина се чу невъзмутимият глас на английския кореспондент. Той говореше все така загледан настрани, като че ли думите му не бяха отправени към никого.

— Доколкото разбирам, пред нас са китайски пехотинци. Китайските сапьори носят друга униформа…

— Отнесете ги! — заповяда Итагаки.

На другия ден той отново покани кореспондентите и им показа същите трупове, но вече преоблечени в сапьорска униформа. На бузата на единия от тях зееше разкъсана рана и окото му беше залято със засъхнала кръв…

Итагаки каза на кореспондентите:

— Господа, вие можете да се убедите в нашите мирни намерения. В града вече е възстановен редът. Временно начело на мукденското самоуправление е назначен полковник Доихара, но скоро, щом позволят обстоятелствата, този пост отново ще бъде зает от китайски представител…

Чуждите кореспонденти не можеха да знаят какво се беше случило в навечерието на пресконференцията в японското комендантство. Итагаки беше повикал губернатора на провинцията Цзян Шии и му беше наредил:

— От днес вие ставате кмет на град Мукден и трябва да сътрудничите на японските власти.

Китаецът взе да упорствува, отказа предложения му пост.

— В такъв случай помислете кое предпочитате… В ареста и строг режим! — заповяда той на войниците, които бяха довели губернатора в комендантството. Цзян Шии беше отведен в ареста. Конвоиращият го войник му заповяда да застане на колене и го ритна в брадата…

Разработеният подробно план на мукденскня инцидент се нарушаваше поради упорството на китайския губернатор и това раздразни Доихара. Той имаше толкова неотложни работи и ето ти сега! На всичкото отгоре трябва да заеме и поста градски кмет.

Упорството на Цзян Шии след месец все пак беше сломено. Итагаки лично дойде в ареста, заплашваше, уговаряше. Цзян Шии предпочете да стане кмет, отколкото да гладува и да се въргаля в мръсната слама на ареста. Едва бяха успели да обръснат и преоблекат бъдещия кмет и така слаб и изнемощял го отведоха направо от ареста в залата, където се извършваше церемонията по встъпването в длъжност на новия кмет на града. Цзян Шии трогателно говори за оказаната му чест, за любовта към императорска Япония, дружбата с която той ще укрепва неуморно… В най-патетичния момент, когато засвяткаха светкавиците и защракаха апаратите на фотокореспондентите, Цзян Шии не издържа и припадна…

Журналистите прекараха още няколко дни в Мукден, разгледаха забележителностите на града. Полковник Итагаки беше сякаш готов да се превърне в рогозка под краката на гостите, само и само да им достави удоволствие. Журналистите се настаниха в хотел „Ямато“ — на кръглия площад в самия център на града, обядваха в голямата банкетна зала със зелени гипсови тавани. На втория етаж в същия хотел, в бронирана със стоманени плочи луксозна стая все още живееше генерал Тетекава. Но за нищо от това — нито за бронята под мазилката, предварително вградена за всеки случай, нито за Тетекава, пристигнал със секретна мисия, журналистите не можеха да знаят. Превърнали се в туристи, те разглеждаха града, посетиха храма на император Тайцзун, любуваха се на неговите стъпала с впръскания в тях златен пясък, който излъчваше жълт студен блясък, отразявайки лъчите на есенното слънце. Съвсем неслучайно японците минаха с журналистите покрай руското гробище с параклис, построено във формата на шлем на древен славянски воин, по проект на руския художник Рьорих. Това беше гробище на руски войници, загинали в Руско-японската война. Екскурзоводът японец каза:

— Ние тачим падналите и отправяме молитви към небето за успокоение на душите, напуснали телата на тези войници… Те са наши братя! — И той молитвено скръсти ръце.

Зорге помисли: „Какво лицемерие! Да се убиват живите и да се тачат мъртвите…“

Пътуването до Мукден окончателно убеди Рихард, че събитията в Манджурия имат пряко отношение към Русия. Той съпоставяше различни факти, постъпки, фрази, включително и разговора край руското гробище — защо те говорят за братство на войнишките души тук с русите, там с китайците?… За маскировка? От лицемерие? А историята на японските агресии! Тяхната насоченост към север… Рихард направи един съществен извод: японската агресия се придвижва към съветските граници. Именно това трябваше да съобщи разузнавачът и да предупреди страната си за надвисналата над нея заплаха.

 

 

В Шанхай Рихард побърза да се срещне със своя другар Одзаки. Той живееше в японския сектор със своята съпруга и малката си черноока дъщеричка Йоко, започнала да чурулика първите си думи и забавни фрази. Рихард беше ходил само веднъж в неговата вехтичка къщурка в една малка глуха уличка, където слънцето никога не надникваше; придружаваше го Смедли и още някой. Тогава ги посрещна Ейко, жената на Одзаки — нежна, миловидна японка с извити вдигнати вежди и мъничка усмихната устица. Тя изглеждаше малко по-висока от Ходзуми, може би защото носеше висока прическа — гланцово черно кокче се издигаше над чистото й, без една бръчица, чело. Прекараха приятно вечерта, изпълнена с шеги, смях и разговори за изкуството, за старинни неща. Рихард вече знаеше трогателната история за безкрайно влюбените един в друг Ходзуми и Ейко.

— Нашата любов е като паднала звезда — каза Одзаки, разказвайки на Зорге историята на техния живот. — Ние непрекъснато летим някъде във вечността и от този летеж дъхът ни сякаш спира… А кой може да направи разлика между падането и въздигането на звездата в Космоса? Същото е и с нашата любов…

Ходзуми Одзаки, човекът с войнишко лице, носеше възторжената душа на поет.

Обикновено те уговаряха предварително мястото на срещите си, за да не си служат излишно с пощата или телефона. Най-често Зорге отиваше с колата си до Градинския мост край границата на японската концесия. Одзаки сядаше отзад и те или кръстосваха из шанхайските улици, докато Ходзуми разказваше новините, или пък отиваха в някой от многобройните китайски ресторанти. Но най-много обичаха да ходят в уютната квартира на Агнес Смедли.

Този път те пак се отбиха при нея. Агнес отиде в кухнята да приготви вечеря — тя минаваше за майстор в кулинарията — и мъжете останаха сами…

Агнес влезе и покани мъжете да седнат на масата. През време на вечерята Рихард отново разказа за онова, което беше видял в Мукден.

Докато откарваше Одзаки обратно към Градинския мост, Зорге пак заговори по вълнуващия го проблем:

— Одзаки сан, подскажете ми кой от сигурните ни хора би могъл да замине веднага за Манджурия? Ние трябва да знаем всичко, което става там.

— Аз също мислех за това. Имам предвид един човек. Ако се съгласи, ще дойдем заедно.

На следващата явка Одзаки дойде с един непознат на Рихард японец. Ходзуми го представи: Каваи Тейкичи, кореспондент на „Шанхайски новини“ — илюстрован седмичник, който излизаше на японски език в Китай.

Тримата седяха в едно китайско ресторантче във френския сектор на града. При бюфета обслужваше посетителите съдържателят на ресторанта — европеец с атлетическа фигура. Това беше Кляз. От тримата само Зорге го познаваше. Но той не показа с нищо, че се познават отдавна.

Каваи каза:

— Съгласен съм да замина, но не задълго, за няколко месеца само. Нашето списание е заинтересовано от едно отиване дотам. То е удобно от всяка гледна точка.

Подробностите уговориха в колата. Зорге беше зад волана, Каваи и Одзаки — на задната седалка. В огледалото Рихард виждаше лицата им.

— В Мукден — казваше Одзаки — като кореспондент на „Асахи“ работи един мой близък приятел Такеучи. Той е в добри, бих казал, приятелски отношения с полковник Итагаки, който е назначен за началник-щаб на Квантунската армия. Аз също го познавам малко, той е един от активните ръководители на офицерското дружество „Сакура-кай“. Това дружество обединява привържениците на курса към най-решителни действия в Манджурия.

— Именно с него се срещнах и аз — каза Зорге. Той слушаше внимателно Одзаки. Пак Итагаки, пак Доихара! Като мрачни сенки те се изправят пред Зорге. Те знаят много неща и държат в ръцете си нишките на военните заговори. Да се бори с тях, значи да разкрива плановете на японските милитаристи. Това е задачата! И все пак Рихард считаше, че се намира в по-изгодно положение от тях — той засега не знае тайните им, но ги следи, а те — Итагаки и Доихара — не знаят и никога не бива да научат за неговото съществуване…

Ходзуми Одзаки предложи добър план: Каваи да се среща от време на време с Такеучи и да получава от него нужната информация за положението в Квантунската армия, за настроенията, за замислите. Срещите между двамата японски кореспонденти не могат да породят подозрения. А що се отнася до Такеучи, той, както и досега, ще поддържа добрите си отношения с новия началник-щаб на Квантунската армия, полковник Итагаки, и ще се постарае да спечели още повече доверието му. Кореспондентът на „Шанхайски новини“ трябва да изпраща своите съобщения от Мукден на частен адрес — до един железничар, близък познат на Ходзуми Одзаки, на когото той има доверие.

Рихард се съгласи с предложения вариант, но допълни: едновременно с информацията, която Тейкичи Каван ще изпраща до железничаря, трябва да изпраща и по една пощенска картичка до някое друго лице. Това ще бъде сигнал, че донесението на Каваи от Мукден е изпратено. Самият Одзаки не бива да отива за писмата; за тази цел трябва да се определи друг човек.

Каваи замина в края на октомври. Изминали бяха само няколко седмици след мукденския инцидент. Японските войски разширяваха агресията. На осми октомври тяхната авиация бомбардира Цзинчжоу, скоро беше завладян Харбин, частите на Квантунската армия се придвижваха на север. Вестниците бяха пълни със съобщения за бойните действия в Манджурия. През това време Рихард Зорге започна да получава най-достоверна информация от Мукден, която изхождаше от първа ръка — от началник-щаба на Квантунската армия, полковник Итагаки, когото в тесен кръг японските военни наричаха фитил, бикфордов шнур на събитията в Манджурия.

Разбира се, Зорге не можеше да знае всичко, което става между стените на щаба на Квантунската армия, което е затворено в сейфовете с предупредителния надпис „Кио ку мицу!“. Той се ползваше само с отделни, често откъслечни сведения. Но нима учените палеонтолози не възстановяват по същия метод външния вид на изкопаемите животни, техния начин на живот по отделни кости, скелети, открити в дълбините на земната кора… Търсенето на частното води до откриване на общото. Така работеше Рихард Зорге.