Юрий Королков
Кио ку мицу (16) ((строго секретно))

Канадецът от Монреал

Мистър Файф, канадец от Монреал, среден индустриалец, се завръщаше от туристическо турне из Съветския съюз. Той беше посетил Ленинград, Москва, Киев и през Одеса трябваше да замине за Канада. Билетът му до Пирея, където мистър Файф смяташе да се прехвърли на океанския лайнер, вече лежеше в портфейла му, но параходът тръгваше след няколко дни и чужденецът се измъчваше от принудителното безделие.

Най-после настъпи време за заминаване. Туристът се качи в един черен лакиран „Линкълн“, натовариха куфарите му и мистър Файф се отправи за морската гара. Параходът с бели като колосана яка палубни надстройки и червена околожка със сърп и чук на комина стоеше на кея.

В чакалнята оставаха все по-малко хора, пътниците, получили паспортите си, отиваха на кораба.

Канадецът чакаше, като посмукваше пура, но изглежда, че бяха го забравили. Няколко пъти се бе приближавал до гишето и казваше името си на младия граничар, но сътрудникът на контролно-пропускателния пункт всеки път му се извиняваше и го помолваше да почака още няколко минути.

Параходът изсвири два пъти, чакалнята опустя. Мистър Файф отново се приближи до гишето. Неизвестно защо, поканиха го да влезе вътре.

— Къде получихте входната виза за Съветския съюз? — попита дежурният, като разглеждаше паспорта на мистър Файф.

— Във Виена — отговори канадецът, — в съветското консулство.

— Но във Виена няма съветски консул с такова име — възрази дежурният.

— Това не зная, в паспорта ми има виза.

— Паспортът ви не е в ред, не можем да ви пуснем.

Мистър Файф замислен се почеса по врата. М-да!…

Излиза, че правата линия е най-краткото разстояние между две точки само според учебника по геометрия… Положението неочаквано се усложни. Мистър Файф помоли да му разрешат да отиде при началника на контролно-пропускателния пункт. Когато остана насаме с капитана граничар, откъм прозореца прозвуча трикратно сирената на потеглящия параход.

Канадецът още веднъж изрази възмущението си. Капитанът разпери ръце.

— Нищо не мога да направя, господин Файф, границата е затворена, параходът излиза на рейда. — И отново същата фраза: — Паспортът ви не е в ред.

Тогава мистър Файф премина на руски език и каза:

— Вижте какво, другарю капитан, името ми е друго, не това, което е вписано в паспорта. Аз съм Клаузен, Макс Клаузен, заминавам по специална задача. Моля ви да се свържете с комкор Урицки…

Капитанът не изрази никакво учудване. На границата се случва всичко.

— В такъв случай, другарю Клаузен, върнете се в хотела — каза той. — Не съм получавал никакви указания за вас. Чакайте. Ще ви известим веднага, щом получим указания от Москва…

И „мистър Файф“ отново се запритеснява в хотелската квартира. После всичко се изясни — работата съвсем не беше до името на митическия съветски консул в Австрия, Клаузен никога не беше ходил във Виена. Граничарите бяха открили друг дефект в паспорта на канадския турист. Етикетът на последната страница, върху която стоеше червен восъчен печат, беше изместен с някакви си части от милиметъра. Това именно беше предизвикало подозрението. Очевидно техникът, който бе изготвил паспорта, не беше поставил етикета съвсем точно на мястото му.

В края на краищата Макс Клаузен трябваше да се върне в Москва. Бяха изминали три седмици, откакто Рихард Зорге замина за Япония, а радистът все още чакаше да му подготвят документите за друг маршрут.

Изтече още около един месец и този път друг чуждестранен турист, но от друга националност и под друго име замина от Ленинград за Хелзинки. Оттам той се отправи за Стокхолм и след няколко дни пристигна със самолет в Амстердам. За пръв път от толкова години Клаузен прелетя над родното си място — остров Нортстронт от Фризкия архипелаг.

От летището той отиде направо в белгийското консулство, снабди се с транзитна виза и замина за Париж. Там скъса паспорта си, извади от куфара друг, замина за Виена, после обратно във Франция и забъркал по този начин следите си, извади билет за морския експрес „Лафайет“, който тръгваше от Хавър за Съединените щати.

Но и с това не се бяха свършили още приключенията на доскорошния тракторист. Като разглеждаше новия си паспорт под името Ханеман, а това ставаше вече в океана, Макс откри разтревожен, че една от страничките му е започнала да избелява. Заедно със страничката бледнееше и Клаузен, представяйки си срещата с емигрантските власти в нюйоркското пристанище.

Но всичко мина благополучно. Офицерът от емигрантското бюро взе небрежно паспорта, прелисти го набързо и погледна транзитната виза.

— Колко пари имате? — попита той.

— Осемстотин долара.

— Колко време смятате да прекарате в Щатите?

— Около три дни.

— С тези пари човек може да прекара повече.

— Няма да мога, свършва ми отпуската. За съжаление, в събота трябва да бъда в Монреал.

— Окей! Приятно прекарване!… — Офицерът подпечата паспорта и го подаде на Клаузен.

„Размина ми се!“ — помисли Макс и се спусна на кея по корабната стълба. Той се разпореди багажът му да бъде занесен в най-близкия хотел, където разчиташе, че ще получи стая. Тук вече не бяха нужни документи и Клаузен съобщи на администратора измислено име: Никсън. Администраторът му подаде ключа на стаята:

— Заповядайте, мистър Никсън!…

И в този момент Макс чу зад гърба си познат глас:

— Хер Ханеман!… Колко е малък светът! И вие ли сте в тоя хотел!?…

Пред Клаузен стоеше усмихнат съседът му по каюта от „Лафайет“. Администраторът не обърна внимание на възгласа и Клаузен побърза да отведе общителния си познат настрани. Глупавата опасност, мернала се като мълния, го отмина.

Известно време Макс загуби, за да постави в ред стария си, но вече истински паспорт. Морякът Клаузен се яви в германското консулство и каза, че през последните месеци е работил като шлосер в един мотел край Ню Йорк, което потвърди с документ. Преди това бил плавал с американски товарен параход до Европа и Южна Америка. Старият паспорт на Макс Клаузен беше изпъстрен с най-различни визи, печати и заверки и не бе оставено празно място в него. Паспортът беше отдавна просрочен и германският моряк помоли консула да му се даде нов, тъй като щял да заминава за Китай.

На следния ден в джоба на Клаузен лежеше нов паспорт, издаден за петгодишен срок. Клаузен отново стана самият той. Китайският консул, към когото се обърна с молба за входна виза, завери паспорта му с щемпел с лилави йероглифи и още същата вечер радистът замина за Сан Франциско. Той пресече целия американски континент и с японския параход „Тациту-мару“ продължи за Йокохама. Освен паспорта, за излизане от Щатите му беше нужно и удостоверение за изплатени данъци. Макс беше се погрижил и за него — документите на германския предприемач, заминаващ за Далечния Изток, бяха в пълен ред.

А Рихард Зорге очакваше с нетърпение своя радист в Токио. Всеки вторник в уговореното време — от четири до шест — той седеше в ресторантчето „Фледермаус“ и разсеяно поглеждаше към входната врата в очакване всеки миг да зърне набитата фигура на Макс. Изтекоха вече три месеца, откакто Рихард беше напуснал Москва. Той не можеше да си представи какво се е случило, защо се бави Клаузен. На въпросите си до Центъра отговор не получаваше. Впрочем той и не очакваше бързо да получи отговор — радиовръзката беше нарушена, предавателят бе излязъл от строя, а радистите — съпрузите Бернхард не можеха да го поправят. Той бе изпратил за Москва неопитните радисти, а връзката с Центъра се поддържаше само по околни пътища, чрез куриери.

Есента в германската колония се уреждаше голям маскараден бал. Рихард беше си измислил костюм на уличен продавач на кренвирши. Облечен като берлински колбасар, той се разхождаше из клуба, излизаше в градината и навсякъде се чуваше веселият му глас, изговарящ диалектно думите като същински саксонец.

Вместо „бротхен“ — хлебчета, той произнасяше „бротчен“ и това беше достатъчно, за да предизвика усмивки.

— Кренвирши Ашингер!… Кренвирши Ашингер! — провикваше се той. — Вечни като времето и винаги пресни като вестникарски новини… Купувайте си кренвирши, горчицата е безплатно… Взимайте бротчен, бротчен…

Той се приближи до княз Урах, застанал до светлокосата Хелма От, облечена като баварска пастирка.

— Хей, Ики — смеейки се, князът се обърна към него, — защо пък кренвиршите да са вечни като времето?

— О, защото това е фирмата Ашингер! Тя съществува от миналия век, преживяла е империята на кайзера, голямата война, Ваймарската република, навлязла е и в нашия хилядолетен райх… В света всичко може да се промени, но кренвиршите на Ашингер ще останат вечни. Германия няма да може да съществува без кренвирши.

И в този момент Рихард съзря сред гостите Макс Клаузен. Той беше пристигнал сутринта в Йокохама и бе дошъл тук, като научи за бала в германската колония. Рихард мина край него. Малко по-късно, като предлагаше на Макс кренвирши, тихо му прошепна:

— Утре вечер във „Фледермаус“… Представи се на обергрупенлайтера Урах, оня там в ъгъла с високата светлокоса дама в костюм на пастирка… — После високо и весело отново завика: — Кренвирши Ашингер! Кренвирши Ашингер!

Когато Клаузен се запознаваше с ръководителя на нацистката организация, Рихард се приближи до Урах. Макс се представи за търговец, решил задълго да се засели в Япония.

— Искам да открия експортно-импортна фирма за продажба на автомобил — сподели плановете си Клаузен.

— Отлично, отлично — одобри княз Урах. — Утре в два елате при мен в посолството да поговорим… А това е доктор Зорге — запознайте се, той може да ви бъде полезен. Нали така, Ики?

Така стана официалното запознанство между пристигналия търговец и германския кореспондент.

Рихард се срещна с Клаузен повторно в кабинета на княз Урах. Уж случайно Зорге се беше отбил у приятеля си и свари там „германския предприемач“.

Вечерта те се срещнаха в ресторантчето „Прилепът“ на Гинза. Седнаха на гола дъсчена маса, пиеха бира и си бъбреха сякаш просто така, като двама приятели, събрали се да убият времето си.

— Е, казвай! — започна Зорге.

— Както виждаш, продадох кравата и пристигнах — усмихна се Макс.

— Но къде пропадна?!

— Знаеш ли, Рихард, какво си мисля — в нашата професия има нещо библейско: неведоми са пътищата господни и пътищата на разузнавача. Два месеца съм пътувал, за да дойда на служба при теб.

Разменяха си шеги, смееха се и пак преминаваха към делови разговор. Уговориха се Клаузен веднага да се заеме с възстановяване на връзката.

Предавателят се намираше във фотолабораторията в квартирата на Бранко Вукелич.

— Та това са само резервни части — мърмореше Клаузен, като оглеждаше предавателя. — Трябва всичко да се монтира наново.

И също като в Китай, за да не се предизвикат подозрения, Макс търсеше материали, сам изработваше най-сложни детайли, измисляше някои работи, сменяше други и след три седмици съобщи на Зорге, че предавателят е готов. Той се побираше свободно в едно малко куфарче и при благоприятни атмосферни условия можеше да предава до „Мюнхен“, тоест до Москва. С Хабаровск и Владивосток предавателят даваше устойчива дръзка.

Първото предаване показа, че може да се работи. Зорге сам зашифрира една радиограма и я предаде на Макс. Наведен над апарата, Клаузен свещенодействуваше, като редеше с ключа неясните и за самия него съчетания от цифри. Още в първата шифрограма Рихард предаваше, че Клаузен е пристигнал и Ана може да тръгне. Но изминаха още няколко месеца, докато по друг път — през Харбин и Шанхай — Ана пристигна в Токио и се срещна с Макс.

Сега цялата група на Рамзай беше налице. Всичко, извършено досега, можеше да се смята само за прелюдия към предстоящите действия. И ако си представим един огромен невидим театър, главните герои на бъдещите събития бяха заели своите места на сцената. Започваше главното действие. Но никой не можеше да повдигне завесата, за да види тази героична епопея.

Следвайки опита си от Шанхай, Макс Клаузен откри фирма за продажба на автомобили, но конкурентите му се оказаха толкова много, че малко остана Макс да попадне в затвора заради дългове. Фирмата му стигна до банкрут. Тъкмо сега се падна случай на Рихард да прояви познанията си по банково дело и финансови операции.

Само за няколко дни той успя да ликвидира банкрутиращото предприятие и да създаде ново. Разбира се, той самият оставаше в сянка. Сега германският предприемач Макс Клаузен стана собственик на голямо хелиографско ателие, което вземаше поръчки от редица солидни организации. От Германия бяха изписани последен модел хелиографи. Заедно с тях дойдоха и германски специалисти и много скоро фирмата „Клаузен шокей“ — „Клаузен и компания“ си създаде солидно положение. Текущата сметка в банката на името на преуспяващия бизнесмен Клаузен ставаше все по-тлъста. Тогава Макс откри филиал на фирмата си в Мукден и нова сметка в Шанхайската банка. Сега паричните преводи от Китай, Ню Йорк и Сан Франциско ме можеха да предизвикат и най-малко подозрение.

Благодарение на това групата на Рамзай не се нуждаеше от средствата, които идваха от Центъра. Радистът Макс Клаузен, освен своите задължения, пое и финансовата издръжка на групата.

Създаването на фирмата „Клаузен шокей“ имаше голямо значение още и защото хелиографското ателие стана допълнителен източник на много важна информация. Конструкторските бюра на най-големите военни заводи на Мицуи и Мицубиши, които произвеждаха танкове, кораби и самолети, търсеха услугите на фирмата. За техническа помощ към нея се обръщаха представителите на военноморския флот и даже някои отдели на японския генерален щаб. С известни усилия на мисълта можеше да се установи в каква посока върви снабдяването на японската военна промишленост с технически съоръжения. Понякога между безбройните свитъци с чертежи на незначителни части изведнъж се появяваха технически чертежи, които представляваха нещо наистина ценно.

Групата „Рамзай“ започна да действува без засечки. Невидимата „наблюдателна кула“, издигната със старателни и продължителни усилия, даваше широк обзор за следене на плановете на вероятните противници на съветската страна. Но неочаквано тежка болест повали Рихард Зорге.

… Той лежеше върху бодливата тел, върху шиповете, които се впиваха в тялото му, и не можеше да се откъсне от тази проклета люлка… Страх също не изпитваше, но гаснеше бавно, губейки последни сили. Сега оставаше само болката, помрачаваща съзнанието. Рихард често изпадаше в безсъзнание и тогава като че ли пропадаше някъде, потъваше в лепкав мрак и вече нищо не чувствуваше.

После съзнанието му се възвръщаше за известно време и заедно с него идваше жестоката болка. Рихард вече не можеше да вдигне клюмналата си глава и кога то отваряше очи, виждаше под телта собствения си крак с неестествено извърнато стъпало и ръката си с разтворена длан. Върху сгърчените му неподвижни пръсти имаше засъхнала кръв. Отначало тя беше червена, после потъмня, стана кафява. Тялото му вече не му принадлежеше, станало бе чуждо, като този кол от телената мрежа, наведен под тежестта му. Едва-едва мъждукаше гаснещото му съзнание, проблясваха мисли, разкъсани, както и тялото му. От време на време сухи-, те му устни шепнеха: „Боже мой! Боже мой!…“

Но само му се струваше, че шепне. Той стенеше. Стенеше глухо, също както и съседът му, който лежеше до него в ямата. Той беше притихнал на втория ден, а Рихард продължаваше да лежи върху бодливата тел и шиповете се впиваха в него като тръните на венеца в челото на Спасителя… Христос отиваше на Голгота… Защо на Голгота? Тази височина се нарича височина „304“, а може би Морт-ом, който прикрива Вердюн. И войниците във верига отиват към своята Голгота. Те се хвърлят в атака и отстъпват, отново се хвърлят, загиват; малцина се връщат в окопите. Така седмица след седмица, месец след месец. Проклет Вердюн!

Понякога войниците се къпят в Маас, на самата предна линия, и тогава не стрелят един срещу друг. Това е мълчалива уговорка. После се оттеглят и всичко започва отново… Убиват се само войниците в униформа…

Трябва да са паднали хиляди тук, при височина „304“, където селяните бяха сели жито, а сега събираха трупове. А общо край Вердюн са убити около един милион души… Рихард не вижда тази височина, към която се бяха устремили германските вериги, височината е някъде вдясно. Главата на Рихард виси неподвижно и той може да вижда само подкованата подметка на обуваната си. Но Рихард знае — височината дими денем и нощем като нестихващ вулкан и ще започне да бълва пламък веднага щом германските войници се хвърлят в атака. Но защо е тук той, Рихард Зорге, капралът от двадесет и първи стрелкови полк? Защо лежи върху телената мрежа на ничия земя, обстрелвана от двете страни, където се пръскат заблудените германски и френски снаряди? Баща му искаше да го направи търговец, а други го бяха направили войник. Той е двадесетгодишен, а вече трета година воюва.

„Боже мой!… Боже мой!…“ — от устните му се отронва стон, но никой не чува ранения. Вече трето денонощие Зорге виси върху бодливата тел. „Проклета война! — шепнат неподвижните му устни. — Проклет да е Христос, че е позволил да се създаде този ад на земята…“

Пред очите му притъмнява, той усеща миризмата на избухнал снаряд. Не, не е от снаряд, мирише на изгоряло човешко месо.

… Рихард скача и не може да разбере какво става с него. Той се намира в стаята си на улица Нагасаки. Съмнало е вече. На полиците край стените са наредени древни ръкописи и източни статуетки. Всичко си е на мястото. Но откъде идва тази отвратителна миризма на изгоряло? Стаята му е потънала в дим. А, ето каква била работата. На кушетката спи княз Урах — снощи се заседяха почти до зори и той остана да пренощува у Зорге. Заспал бе с незагасена цигара и сухата морска трева беше затляла като прахан. Зорге се спусна към спящия, избута го на пода, разтвори шьоджите — картонени рамки — и изхвърли димящата кушетка навън. Албрехт фон Урах седеше на пода и учудено мигаше. Върху красивото му лице бе изписана обърканост. Рихард закрещя яростно:

— Ду, менш^[1], усещал ли си някога мириса на изгоряло човешко месо? Аз имах това удоволствие през войната, дявол да го вземе! Там ни обливаха с огнепръскачи… Стига ми толкова. Не желая да мириша запаления ти задник! Махай се!

Рихард сновеше из стаята, обхванат от страшните спомени. Колко упорито се повтарят кошмарите на миналото вече толкова години!

Там, върху телената мрежа, той стана противник на войната, за да стане скоро след това и комунист. Тук, на предната линия на невидимия фронт, той също се бори против войната, защищава социалистическото си отечество. Но той е член на нацистката партия, партията на Хитлер, носи значка на ревера си и тя се забива в гърдите му сега. Сега той е „партайгеносе“, партиен другар на цялата тази пасмина. Има нацистки партиен билет с номер два милиона седемстотин петдесет и една хиляди… Колко народ само е успял да омотае Хитлер!…

Древният знак на свастиката — кръст с пречупени лъчи, символ на огъня, начертан върху стените на будистките храмове, премина върху знамената на нацистката партия. Сега Зорге носеше този знак върху ревера на сакото си. Обергрупенлайтерът княз Урах му бе помогнал да влезе в партията на Хитлер. Княз Урах ясно се стремеше към Зорге, търсеше дружбата му. Кореспондентът на „Фьолкишер беобахтер“ имаше интерес да поддържа най-добри отношения с такъв опитен и авторитетен журналист като доктор Зорге. Рихард също не беше против да се сближи с човек, който можеше да му бъде нужен, който бе роднина на белгийския крал и ръководител на нацистката партия в многобройната немска колония в японската столица. Освен това княз Урах не спадаше към категорията на „бесните“, твърдоглави нацисти фанатици. Дълбоко в душата си той се отнасяше с ирония към някои страни от крайно екстремистката нацистка политика, считаше тази политика за твърде фронтална и праволинейна, но криеше настроенията си, държеше ги заключени със седем ключа и се разкриваше само в кръг от най-близки приятели. Смяташе, че е назначен за обергрупенлайтер само защото е роднина на белгийския крал и защото работи във вестник, който принадлежи на Хитлер. Впрочем, такива настроения в германското посолство имаше не само у Урах. Хората с аристократичен произход се дразнеха от недодяланата грубост на нацистките парвенюта. Към тези хора спадаше например и военноморският аташе Петерсдорф, до известна степен посланикът Дирксен, а също и полковник От. Но всеки от тях се стараеше пред другите подчертано да демонстрира предаността си към нацисткия режим.

Зорге все още се намираше под впечатлението на тежкия си сън. И на всичко отгоре тази горяща морска трева. Този идиот Урах… Когато беше ядосан, Рихард не подбираше думите, с никого не се съобразяваше и това беше най-добрият начин за маскировка. Сега той стоварваше гнева си върху княз Урах.

Зорге приседна на кушетката си. По тялото му се разля противна слабост. Страшно го болеше главата. През последните дни Зорге се бореше с грипа, но изглежда болестта не го пускаше. Той потърка лицето си с длани, сякаш се миеше.

— Какво ти е? — угрижено запита Урах. — Болен ли си?

— Нищо ми няма.

Рихард полегна и сякаш отново потъна в горещия мрак.

Болестта беше тежка: след грипа температурата отново се покачи, започна да се развива пневмония. Това разтревожи приятелите му. Дойде и лекар от посолството, предприе лечение, но Рихард не се почувствува по-добре. Пристигна Мияги, но като видя в какво състояние е Зорге, реши да не го безпокои. Зорге го задържа, помоли го да остане да му разкаже за срещите, наблюденията и разговорите. Информацията беше извънредно срочна — Мияги отново му съобщаваше за германската военна делегация, която скоро трябваше да пристигне в Токио.

— Трябва да отида в посолството — заговори възбудено Зорге и се опита да стане от леглото. — Това е много важно! Трябва да предупредя Одзаки.

Мияги все пак успя да го убеди да не излиза. Обеща да му намери някакво ново лекарство от своя лекар. Мияги отдавна боледуваше от туберкулоза и беше под наблюдението на един опитен лекар.

Доктор Ясуда беше възрастен човек и имаше широка практика сред високопоставени пациенти. Кабинетът му се посещаваше от държавни чиновници, съветници и техните жени, представители на военните кръгове, семейства на индустриалци, артисти, художници. Между пациентите на Ясуда беше и Йотоку Мияги. Той се явяваше редовно на прегледи и беше успял да се сдружи с общителния доктор, познаваше възгледите му и веднъж, когато Ясуда след прегледа му пишеше рецепта, Мияги каза:

— Ясуда сан, моите другари са ми казвали, че човек може да се посъветва с вас не само за болести…

Ясуда вдигна очилата си и погледна въпросително Мияги:

— Какво искате да кажете?

— Интересува ме как преценявате обстановката в Германия и укрепването на фашизма там?

— Германия е далеч от нас — отговори уклончиво Ясуда. — Казват, че Европа е само полуостров на азиатския континент — значи Германия е глуха провинция. Аз се интересувам от много по-близки неща…

Веднъж художникът Мияги беше последен по ред в приемната на доктора. Говориха до късно вечерта за фашизма в Европа и че в Япония милитаристите също се стремят към властта, за манджурските събития, за заплахата от война със Съветска Русия. Доктор Ясуда споделяше възгледите на художника. Накрая Мияги запита направо:

— Ясуда сан, кажете ми откровено: бихте ли ни помогнали да направим така, че Япония да живее в мир?

— На кого — на вас ли?

— На тези, които са против войната и фашизма…

Скоро доктор Ясуда стана един от главните информатори на Мияги — високопоставените лица с готовност водеха откровени разговори с лекуващия ги лекар.

Този път доктор Ясуда сам заговори за онова, което го вълнуваше. Той също чул нещо за преговорите, които се водели или трябвало да се водят между германски и японски дипломати. Някакъв негов пациент от Министерството на външните работи му казал, че трите страни искат да сключат договор „за борба със световния комунизъм“. Ясуда не можа да каже нищо повече, тъй като и неговият пациент знаел по този въпрос твърде малко.

Ставаше дума за подготвяне на заговор против Съветския съюз под формата на антикомунистически пакт. Но това стана известно чак една година по-късно, а засега се промъкваха само слухове. Заговорът се готвеше в най-строга тайна.

Но художникът Мияги имаше още една работа при Ясуда. Той каза:

— Докторе — заболял е един човек, който в никой случай не трябва да боледува. Помогнете ни, има възпаление на белите дробове.

Както винаги Ясуда отговори отначало с общата фраза:

— Хората изобщо не трябва да боледуват. — После запита:

— А къде е този човек?

— За съжаление не може да го видите.

Ясуда се намръщи.

— Разбирам… В такъв случай работата е по-сложна. Та мога ли да лекувам от разстояние като знахар!… Впрочем ето какво — реши докторът, — ще се опитам да му дам сулфапиридин, това е най-новото средство, което нашите лекари още не знаят. Надявам се, че вашият познат скоро ще оздравее.

Лекарството, което Ясуда даде, Мияги изпрати на Зорге по медицинската сестра Ханако Ишии. Ханако се грижеше за болния сама. Мияги не искаше да се мярка без нужда по улица Нагасаки.

След няколко дни Рихард Зорге наистина се изправи на крака.

В знак на благодарност художникът подари на Ясуда една своя картина „Лилавите перуники“. Докторът я прие. Той се радваше като дете, когато, вдигнал щорите, разглеждаше с възхищение лилавите цветя на брега на езерото. Това беше единственият случай, в който доктор Ясуда, твърде деликатен в това отношение, прие „материално възнаграждение“. В организацията на Рихард Зорге хората не получаваха никакви нари за своята опасна работа. Техен стимул беше само чувството за дълг — трябва да се направи всичко, за да не се допусне войната. Така мислеха всички: и самоотверженият Рихард Зорге — Рамзай — ръководител на групата, и японският учен Одзаки, и капралът от една войскова част — Токиго Яваши, когото художникът Мияги беше привлякъл за работа, и младата Ханако Ишии, медицинска сестра, пристигнала в Токио да търси работа… Впрочем Ханако Ишии не влизаше в групата „Рамзай“.

Ишии беше израснала на югозапад, близо до Хирошима — в Курошика, най-прекрасното от прекрасните градчета на Япония. Така поне считаше тя и навярно беше така. В това градче идваха туристи да се полюбуват на чудесния изглед, на древните забележителности да чуят стари легенди. В Курошика беше много красиво, но работата не стигаше за всички. Нямаше работа и за Ханако Ишии. Тя завърши медицинското училище, работи известно време в университетската болница, но скоро остана без работа. Музиката, с която се занимаваше от детинство, също не можа да й помогне в живота. Ишии живееше с майка си и с по-големия си брат — художника Даиширо, който си имаше свое семейство. Какво й оставаше да прави? Тя замина да търси щастието си в Токио, където живееше приятелката й, келнерка в един голям ресторант.

Отначало помагаше на приятелката си — миеше чинии, бършеше масите, постилаше покривките. Не й плащаха нищо. Тя работеше просто за да не бездействува; понякога й даваха храна. Така продължи няколко месеца. Най-после щастието се усмихна на Ханако — при татко Кетел, съдържателя на ресторантчето „Райнголд“, се освободи едно келнерско място. Това беше през есента на тридесет и пета година.

Ишии прекрачи с трепет вратата с бутафорната винена бъчва и борово клонче на горната рамка — знак, че тук се сервират спиртни напитки и човек може да пийне горещо саке. Когато Ишии се яви при татко Кетел, той я огледа критично и явно остана доволен. Красива беше Ханако Ишии в своите двайсет и седем години — изящна, стройна, със светло кимоно и елегантни дзори на малките си крачка.

— Май че те бива — каза той, като посмукваше угасналата си лула. — Ами как да те кръстим?… Берта имаме, Катрин също… Агнес! Ще се казваш Агнес. Аз съм германец и при мен всичко трябва да бъде немско — бирата, кренвиршите, имената на келнерките… Ела след три дни и научи ей тия думи…

Татко Кетел накара Ханако да запише няколко немски фрази: „Гутен таг“, „Данке шойн“, „Вас вюншен зи?“.

— Ще работиш облечена в немски дрехи, като другите — кимна Кетел към момичетата в национални костюми. — Това е немски ресторант…

Почти веднага след като започна да работи, Ханако Ишии направи впечатление на постоянния посетител на ресторантчето — леко накуцващ човек с волеви черти на лицето и широки, стремителни вежди като на воин, който охранява Буда. Най-често той идваше сам, сядаше на крайната масичка до прозореца, поздравяваше се с мнозина, понякога изчезваше някъде, без да допие бирата си, а след половин-един час отново се връщаше и сядаше на масичката си.

Веднъж татко Кетел повика Ханако и й каза:

— Агнес, я услужи на оня господин, дето седи сам до прозореца. Това е доктор Зорге. Днес имал рожден ден, а кой знае защо е сам. Поразвлечи го…

В задълженията на момичетата от ресторанта влизаше и развличането на посетителите. Те бяха „хостас“ — домакини. Гостоприемни, общителни, те сервираха масата, носеха ястията, сядаха до клиентите и поддържаха разговора.

Ханако се приближи до масата и запита на немски, както я беше учил татко Кетел.

— Вас вюншен зи?

Зорге я погледна — мъничка, стройна, с големи, тъмни като вишни очи… А веждите й — черни, тънки дъги. Нежно очертаните устни придаваха на лицето й израз на срамежлива мекота.

Зорге попита:

— Откъде знаете немски?… Бих желал да поседнете при мен.

Ханако не разбра. Зорге повтори същото на японски!

— Как се казвате? — запита той.

— Агнес.

— Агнес ли? — засмя се Зорге за пръв път през цялата вечер. — Германско момиче, което не говори немски… Знам аз тези номера на татко Кетел!

Този ден Рихард навършваше четиридесет години — четвърти октомври тридесет и пета година — и се чувствуваше много самотен. С истинските си приятели не можеше да се срещне, а с приятелите в кавички никак не му се искаше. Отиде в „Райнголд“ само колкото да е сред хора.

Татко Кетел забеляза, че познатият му доктор, кой знае защо, няма настроение. Запита го учтиво.

— Празнувам четиридесетия си рожден ден — усмихна се Зорге иронично…

После при него дойде тази млада японка и двамата прекараха заедно цялата вечер.

Рихард каза:

— Понякога обичам да правя всичко наопаки — какво бихте желали да ви подаря? Днес имам рожден ден — поясни той, — но ще ми бъде приятно да направя подарък на вас.

— Нищо не ми трябва.

— И все пак.

— Е, тогава може би някаква грамофонна плоча — неуверено каза тя. — Аз обичам музиката.

Рихард напусна „Райнголд“ и тръгна с мотоциклета си. Той имаше един прекрасен „Харлей“. Както беше прието, Ханако го изпрати до улицата.

На другия ден Ханако беше свободна и те се срещнаха на улица „Гинза“. Сега тя беше в своето светло кимоно с цветен пояс, а косата й беше изкусно сресана във висока прическа. Момичето носеше цял пакет ноти, превързани с фурошика — розова копринена панделка.

— Какво е това? — попита Рихард.

— Ноти… Сутринта имах урок по музика и не ми се искаше да се връщам заради тях вкъщи.

Зорге взе нотите и се опита да прочете надписа. Той още слабо разбираше сложните японски йероглифи. „Мичико“ — прочете той.

— Не, не — разсмя се Ханако, — не е Мичико, а Мияки, така се казва втората ми майка.

— Както и да е, на мен повече ми харесва Мичико и аз ще ви наричам Мичико.

Те се отбиха в един музикален магазин и Зорге избра няколко плочи от Моцарт: откъси от „Вълшебната флейта“, цигулкови концерти и още нещо.

— Моцарт е най-любимият ми композитор — каза Рихард. — Сигурен съм, че ще ви хареса. Струва ми се, в историята на музиката няма друг толкова мощен и разностранен гений. Вземете например „Вълшебната флейта“. Колко мъдрост има в нея!… Като я слуша човек, сякаш утолява жажда.

Рихард се замисли.

— Каква несправедливост на съдбата! Геният, на когото би трябвало да се издигне паметник до небесата, е погребан в общ гроб за бездомни просяци…

След много години Ханако с разтърсваща болка щеше да си спомни тези негови думи…

Тръгнаха към парка Шибуя и Зорге предложи да обядват при Ламайер. Те вървяха и говореха за музиката, спореха, но най-често се съгласяваха един с друг. В ресторанта на Ламайер на „Гинза“ мнозина познаваха Рихард и той често разменяше поздрави с познатите си дипломати, журналисти и офицери, които също бяха дошли с дами. Ресторантът на Ламайер се считаше за аристократичен и отстъпваше може би само на „Империал“. Тук Зорге понякога определяше явки на Вукелич и Одзаки.

Рихард започна да се среща с Ханако Ишии и колкото по-добре я опознаваше, толкова повече се убеждаваше, че трябва да я привлече на работа. Тя ще стане негова секретарка в бюрото, а той ще може да излиза с нея пред обществото. Така ще бъде по-удобно. И после… това японско момиче с наивни очи, вити вежди и мъничък кичур на челото просто му харесваше.

След известно време Зорге предложи на Ханако Ишии да премине на работа при него — тя ще може да получава толкова, колкото в ресторанта, само че ще има значително повече свободно време.

Татко Кетел малко помърмори, че Рихард му подмамил келнерката, но скоро се примири и те си останаха приятели.

Естествено, когато Зорге заболя от пневмония, към секретарските задължения на Ханако се прибавиха и грижите за болния. Тя пристигаше сутрин и се грижеше за Рихард чак до вечерта. Зорге имаше за прислужница една възрастна жена, която му готвеше, разтребваше квартирата и между другото докладваше в полицията за всичко, което ставаше в дома му. Рихард знаеше това, но не искаше да я сменя: нека си мислят, че за него това няма значение.

Що се отнася до Ханако Ишии, Зорге засега не я посвещаваше в работата си…