Алистър Маклейн
Нощна стража (4)

Трета глава

Приятелите на Сабрина Карвър се хранеха в „Четирите годишни времена“, „Лутеция“ и „Париоли Романисимо“, пиеха „Болинджър РД“, „Рьодерер Кристал“ и „Татинджър“, купуваха дрехите си от „Бутик Валентино“, Халстън и Симс и носеха последните модели на Картие, Фиоручи и Клайн. С една дума, минаваха за каймака на това бляскаво братство, нюйоркския елит.

Никой от тях обаче не знаеше за нейния двойнствен живот. Всички смятаха, че работи като преводачка в ООН, а това бе чудесно прикритие. Знаеше се, че баща й е бил посланик и че е прекарала детството си във Вашингтон, Монреал и Лондон, преди да постъпи в колежа „Уелъсли“ и да се дипломира със специалност романски езици. Не бе тайна и това, че — след като бе защитила аспирантура в Сорбоната, бе станала една от най-популярните и най-търсени дебютантки в Европа. Но никой не знаеше, че след завръщането си в Щатите, главно под влияние на баща си, бе започнала да работи за ФБР и бе проявила изключителен талант. Нарастващото негодувание на колегите й обаче, които смятаха, че успехът й се дължи на името на баща й, най-накрая я бе принудило да напусне бюрото. Само две седмици по-късно бе започнала работа в ЮНАКО и вече втора година си оставаше най-младият оперативен работник в организацията. Бе на двадесет и осем години.

Сабрина паркира своя „Мерцедес-Бенц“ 500 SEC с цвят на шампанско в края на дървения кей, извади един „Берета“ 92 от жабката, слезе от колата и вдигна очи към небето. Тъмните и мрачни дъждовни облаци, надвиснали заплашително над града преди половин час, когато излизаше от къщи, сега се носеха далеч над Атлантическия океан и оставяха зад себе си по-голямата част на Бруклин залята от ярка слънчева светлина. Бе облечена със сив памучен блузон, развлечени джинси и маратонки и вече започваше да усеща горещината. Непретенциозните дрехи не позволяваха да се види изящната й фигура, на която би могъл да завиди и някой елф, но затова пък лекият грим само подчертаваше класическата красота на лицето й. Бе хванала на опашка златисторусата си коса, дълга до раменете и облагородена с кестеняви оттенъци в салона на Кристин Валми на Пето авеню, и я бе скрила под едно бейзболно кепе на лосанджелиските „Доджърс“. Сложи си слънчевите очила и внимателно се огледа наоколо.

На тридесет метра вляво от нея имаше някакъв изрисуван с графити склад. Прозорците му отдавна бяха счупени, а покривът от гофрирана ламарина бе изпъстрен с големи петна потъмняла ръжда. Точно срещу склада стоеше на котва един риболовен кораб, дълъг четиридесет и пет фута. Явно не бе употребяван от години, тъй като също бе целият покрит с ръжда. Сабрина трябваше да вземе от кораба черен кожен портфейл с документи. Знаеше, че ще си има работа с трима въоръжени мъже, чиято задача бе съвсем проста — да й попречат. Можеха да се крият навсякъде.

Започна да обмисля първия си ход. Поне един държеше на прицел риболовния кораб, може би от най-горния прозорец на склада, а това автоматично изключваше възможността да стигне до кораба по кея. Замисли се дали да не опита с плуване, но щеше да бъде чудесна мишена, ако я забележеха във водата. Оставаше само пътят от задната страна на склада, но дали и там не се криеше някой? Имаше само един начин да разбере.

Тя изскочи от прикритието на мерцедеса, тичешком стигна до склада и се притисна до голата тухлена стена. Бе извадила късмет — от тази страна нямаше нито един прозорец, така че никой не можеше да я види. Тя предпазливо надникна иззад ъгъла. Изглеждаше пусто. На стената, точно между прозореца и вратата, видя метална стълба. Хрумна й нещо. Изтича край прозореца, без да се крие, и бързо изкачи първите десетина стъпала. После спря и изчака. Нищо. Тъкмо когато вече мислеше, че не са се хванали на въдицата, от прозореца колебливо се подаде дулото на един колт. Бе възбудила любопитството им. След малко се показа и ръката, която държеше револвера, но въпреки че бе изключително добър стрелец, Сабрина изчака — искаше човекът да се наведе още малко през прозореца. Пистолетът изчезна също така внезапно, както се бе появил. Тя тихо изруга, ядосана на себе си, но сега поне знаеше, че в склада са двама. Другият пазеше риболовния кораб и кея може би с далекобойна пушка.

Прибра своя „Берета“ в кобура на кръста си и се качи догоре. Прехвърли се на покрива, като внимаваше да не вдига никакъв шум. Логиката й казваше, че всеки склад има амбразура на покрива. Този не бе изключение. Покривът под краката й бе устойчив и тя се придвижи предпазливо по четиридесет и пет градусовия наклон към прозорчето. То също бе разбито и ослепителната слънчева светлина й даваше прекрасна възможност да огледа вътрешността на склада. Изведнъж го видя — стоеше с оръжие в ръка на тясната платформа до горния прозорец с изглед към кея. Сега обаче не гледаше навън, очите му шареха между двете врати — бе изпълнен с напрежение и очакване. Видя я в последния момент, но когато насочи нагоре своя снайпер „Маузер СП“ 66, слънцето блесна право в очите му. Сабрина го простреля два пъти в сърцето. Първият. Оставаха още двама.

От мястото, където беше, не можеше да види втория мъж, но знаеше, че е там и че оръжието му е насочено към таванското прозорче. Трябваше обаче да рискува. Стисна здраво пистолета си в ръка и стремглаво скочи долу, свитите й колене се удариха в платформата. Един куршум рикошира от парапета само на сантиметри от нея. Все още свита на земята, успя да стреля два пъти по отдалечаващата се фигура, но мъжът вече бе на кея. Беше го изпуснала.

Сега двамата сигурно се прегрупираха на кораба за последен, решителен отпор. Помисли си, че притиснатите в ъгъла животни са най-опасни. Но залогът се бе вдигнал — бе твърдо решила да ги надхитри и да открие портфейла с документите. Слезе от площадката и безшумно отиде до вратата на склада, после огледа риболовния кораб, от който я деляха само десет метра. Мостикът, разбира се, отпадаше. Изведнъж реши как да постъпи. Избра си няколко ориентира по носа на кораба и на зиг-заг се хвърли напред, сърцето й бясно биеше. Долови с крайчеца на окото си някакво движение на капитанското мостче и само миг по-късно край ухото й свирна куршум, после втори. Прескочи борда на кораба, приземи се със свити колене и не спря да се търкаля, докато не стигна безопасното укритие на една камара празни щайги.

След като успокои дишането си, предпазливо се промъкна до стъпалата, които водеха към капитанското мостче. Безшумно се качи горе и отвори с ритник вратата, здраво стиснала пистолета си с две ръце. Нямаше никой. И портфейлът с документите не бе там. Къде ли можеше да бъде? В капитанската кабина? Тя погледна към другата врата вдясно, която бе затворена — сигурно водеше надолу, към помещенията за екипажа. Не направи дори крачка натам — мъжът с пушката се бе притаил и я чакаше. Върна се на палубата, като не спираше да се оглежда наоколо. Нищо не помръдваше. Спря пред входния люк и провери дали няма капан. Всичко бе наред. Като насочи пистолета си към стълбите и се убеди, че е чисто, тя тръгна напред и затвори вратата след себе си. Така нямаше да могат да я изненадат в гръб, без да ги чуе. Затова пък се движеше почти на тъмно и трябваше да бъде нащрек за всевъзможни капани. Натъкна се на жица на третото стъпало. Прескочи я и продължи нагоре, като проверяваше всяко следващо стъпало с пистолета си. Други жици нямаше.

Стигна края на стълбата и прилепена до стената се приближи сантиметър по сантиметър до капитанската кабина в дъното на коридора. Вратата бе леко открехната — точно колкото да се види черният портфейл на масата в ъгъла. Изглеждаше твърде лесно. Докато се навеждаше да провери прага на вратата за жици, видя нещо да помръдва в другия край на коридора. Вратата на машинното отделение бе започнала да се отваря. Продължи да опипва пред себе си, сякаш не бе забелязала нищо, и едва когато мъжът се измъкна тихо в коридора, тя се изправи и го простреля два пъти в гърдите. Отвори с крак вратата и приведена ниско долу, влезе в кабината. От третия мъж нямаше и следа. Върху илюминатора падна нечия сянка и тя се притаи на пода, готова за стрелба. Така, както бе клекнала, можеше да види как сянката се отдалечава от кораба към мерцедеса й, паркиран в края на кея. Замисли се за момент, после грабна портфейла с документите и се измъкна през прозорчето на палубата.

Не можеше да избяга по мостика. Единственият й шанс беше да мине под кея и да излезе зад колата си. Тикна портфейла с документите в широките си джинси, покатери се през борда на кораба и като протегна крака, достигна дървените подпори на кея няколко фута по-надолу. Те продължаваха чак до другия край и Сабрина направи недоволна гримаса, когато глезените й изчезнаха в мътната вода. Напредваше бавно и с мъка се прехвърляше от един хлъзгав стълб на друг като опитен акробат. Най-сетне се добра до края на кея и тихо изкачи дървената стълба, която водеше горе. Мъжът се бе свил зад мерцедеса и следеше с поглед риболовния кораб. Усети нечие присъствие зад гърба си и се обърна с лице към нея. Сабрина стреля два пъти. Куршумите го отхвърлиха назад към колата и той погледна надолу към двете жълти петна на гърдите си, оставени от капсулите с боя.

— Бих казала, че си мъртъв — рече Сабрина с присвити очи.

Дейв Суейн, бивш телохранител на президента, извади от джоба си пакет „Марлборо“ и й предложи цигара.

— Благодаря, не пуша — отвърна тя и извади пълнителя от пистолета си.

Той сви рамене, запали една за себе си и сложи пакета обратно в джоба си.

Тридесет от общо двеста и деветимата служители на ЮНАКО бяха оперативни работници, набрани от полицията, армията и разузнавателните служби на различни държави. Те бяха разделени на десет групи, наречени „ударни отряди“, и трябваше всеки четири месеца да минават на строг медицински преглед поради изключително големите рискове на професията си. Пет часа седмично имаха тренировки по борба без оръжие; други пет часа прекарваха в стрелба с различни оръжия в свръхмодерния Изпитателен център на ЮНАКО. Той се намираше малко по-надолу от „Интербъръ Паркуей“ в Куинс и от съображения за сигурност бе разположен изцяло под земята. Тренировките на открито — летене с делтаплан, алпинизъм и ски-спорт, се провеждаха в секретен лагер в затънтените гори на Пенсилвания.

Веднъж годишно всеки оперативен работник трябваше да мине най-трудния от всички тестове — да премери силите си с колеги от друг ударен отряд. Той — или тя — получаваше задачата си само час по-рано, докато групата разполагаше със седемдесет и два часа, за да организира защитата си. Операцията контролираше някой старши инспектор от Изпитателния център, който знаеше точното местоположение на всички капани, жици и други препятствия. Ако сътрудникът докоснеше някое от съоръженията при изпълнение на задачата си, алармената система се задействаше и това слагаше край на теста. Успешното му преминаване бе по-скоро въпрос на чест, отколкото нещо друго, но поради това малцина можеха да се похвалят, че са издържали теста докрай. Сабрина не само бе спечелила срещу Седми ударен отряд, но и го бе направила за рекордно кратко време. На устните й играеше доволна усмивка, когато джипът се изравни с мерцедеса й и спря.

Майор Невил Смайли, който слезе от задната седалка, не се усмихваше. Сабрина изобщо не си спомняше да го е виждала някога усмихнат. Той бе кисел плешив англичанин, отличил се като служител на САС в Корея, Кения, Малайзия, Оман и Северна Ирландия. От основаването на ЮНАКО през 1980 година заемаше поста директор на Изпитателния център. Никой не го харесваше особено, но всички го уважаваха и се вслушваха в забележките му, благодарение на които мнозина бяха спасили живота си.

Смайли бе наблюдавал на монитор действията на Сабрина от един фургон зад склада с помощта на скрита камера. Преди да се приближи към нея, той прегледа записките си от няколко прихванати с кламер листа.

— Предайте патроните си на Ричардс — каза той и кимна към шофьора си.

Патроните съдържаха капсули с флуоресцентна жълта боя и се произвеждаха специално за личното оръжие на оперативните работници и за другите използвани в такива случаи оръжия, за да бъде инсценировката възможно най-близка до действителността. Сабрина подаде двата пълнителя на Ричардс и обърна глава към двамата мъже, които идваха към тях. Следите от боята ясно личаха по дрехите им. Ричардс взе и техните пълнители.

Смайли погледна техника, който сваляше видеокамерата от поставката й до вратата на склада, после се обърна отново към Сабрина.

— Ако бяхме на олимпийско състезание по петобой, мис Карвър, аз пръв щях да ви поздравя за рекордно бързото представяне. Но не сме на състезание. Бих предпочел да бъдете два пъти по-бавна, но много по-методична в подхода си към задачата. Очевидно нищо не сте научила от последния път. Цитирам: „Оперативната сътрудничка проявява признаци на импулсивност и прекалено голяма самоувереност.“ Тези признаци бяха налице и днес.

— Ще се постарая да запомня думите ви, сър.

— Надявам се. За ваше добро е. През някой от следващите дни ще прегледаме заедно видеозаписа. Това се отнася и за Седми отряд, мистър Суейн. Очевидно трябва да се постегнете в някои отношения.

Сабрина отключи вратата на мерцедеса и влезе вътре.

— Бих казал, че си мъртва — рече с видимо задоволство Суейн.

Тя видя тънката нишка, която бе прекъснала с отварянето на вратата, и се тръшна на седалката, проклинайки и Суейн, и себе си. Но повече себе си.

Смайли записа нещо и приклекна до мерцедеса, пръстите му си играеха с жичката.

— Теоретично погледнато, това нещо тук е свързано с пет килограма експлозивни вещества. Защо не се сетихте да проверите? Импулсивност? Излишна самоувереност?

— Просто глупост — отвърна тя.

— Не мисля — каза Смайли и се изправи. — Впрочем видях един от колегите ви на Четвърто стрелбище, когато напусках Изпитателния център.

— Кого? Майк или Си. У.?

— Уитлок — Смайли погледна пак жичката, поклати глава и се отдалечи към джипа.

Сабрина хлопна вратата и запали двигателя. Докато бързо оставяше кея зад гърба си, си мислеше за Си. У. Уитлок. Той бе един от малкото й истински приятели, макар че винаги се срещаха само по работа. Не се сещаше за по-подходящ човек, с когото да обсъди своята очевидна глупост. Или пък бе прекалена самоувереност?

След четвъртия изстрел Си. У. Уитлок свали снайпера „Хеклер и Кох“ ПСГ-1 и взе от пейката пред себе си пластмасовата чашка с изстинало кафе. Нямаше защо да поглежда през телескопа, за да види, че не е улучил. Днес стреляше направо отвратително. Просто не можеше да се съсредоточи. Вдигна своя „Броунинг“ МК 2 — това бе любимото му оръжие, и започна бавно да го върти в ръцете си.

Той бе четиридесет и четиригодишен кениец със светлокафяв тен и остри черти, смекчени от изискани мустачки и очила, които носеше, за да предпазва прекалено чувствителните си към светлината очи. Бе прекарал младините си в Англия и бе завършил Оксфорд с почетна степен бакалавър по хуманитарните науки, но после се бе върнал в родината си и бе постъпил в разузнаването. След десетгодишна служба в Кения се бе прехвърлил в ЮНАКО. Три години след пристигането си в Ню Йорк се бе оженил за Кармен Родригес, преуспяваща детска лекарка, която работеше в Харлем. Първоначално тя бе негова опора в секретната му и изпълнена с рискове работа, но с течение на времето все повече се тревожеше за неговата безопасност. Напоследък непрекъснато му натякваше да напусне ЮНАКО и с нейните спестявания да основе малка фирма за охрана; според него Кармен се държеше детински и вече минаваше всякакви граници. Бе стигнала дори дотам да му намери подходящо място за кантора. Той неизменно отговаряше, че му остават още само четири години (оперативните работници в ЮНАКО се пенсионираха на четиридесет и осем) и че след това почти сигурно ще получи назначение като началник отдел в някоя част на света. Най-силните му аргументи не й правеха никакво впечатление. Мислела му само доброто. Не, отговаряше той, ако било така, щяла поне да се опита да разбере защо не може да предаде ЮНАКО и особено колегите си от Трети ударен отряд. Нито той, нито тя обаче искаха да правят отстъпки и изпитанието пред брака им ставаше все по-сериозно.

Той внезапно стисна пистолета с две ръце и шестте изстрела към картонения силует, поставен на петдесет ярда разстояние, почти се сляха.

— Не е зле за човек на твоята възраст.

Мартин Коен откъсна очи от телескопа и се усмихна. Бе четиридесет и седем годишен евреин с къдрава черна коса и гъсти мустаци, които обикновено поглаждаше с палеца и показалеца си, докато говореше. Бивш агент на „Моссад“^[1] и член на „Мивтсам Елохим“, израелските отряди на смъртта, около които се водеха толкова спорове, той бе станал близък приятел на Уитлок още през 1980 година, когато и двамата бяха включени в състава на току-що учредената ЮНАКО.

— Отдавна ли стоиш там, Марти?

— Не. Всичко наред ли е?

— Защо? — попита Уитлок и надникна през телескопа. Пет от куршумите бяха попаднали точно в целта.

— Стори ми се разтревожен преди малко.

— И ти щеше да си разтревожен, ако беше стрелял като мен тази сутрин. Лошо. За пръв път се получава нещо.

Коен не бе човекът, с когото Уитлок би могъл да обсъди проблемите си. Щеше да срещне съчувствие, но не и разбиране. Хана Коен, по-рано специалист по компютърни анализи в „Шин Бет“, сега бе старши програмист в главната квартира на ЮНАКО и напълно подкрепяше мъжа си. Уитлок се загледа в картонения силует. Към кого да се обърне за съвет? Всички виждаха в него типа на вечно уверения в себе си баща или по-голям брат и много негови колеги търсеха от него съвет за личните си неприятности. Сега той самият имаше нужда да поговори с някого и му бе много трудно да признае, че не може и не иска да го направи.

— Си. У.?

Уитлок се обърна към Коен и нервно се засмя.

— Извинявай, Марти. Чудех се защо толкова дълго нищо не излизаше.

— Знаеш, че можеш да ми се довериш, ако има нещо. Колко пъти съм изливал душата си пред теб на чаша бира при Макфийли!

— Да, наистина. Честна дума обаче, нищо ми няма. Малко съм изморен, това е всичко.

— Кармен ли продължава да те притиска? — попита Коен с разбиране.

— Може и така да се каже.

— Здравейте, момчета! — провикна се Сабрина от края на стълбите и побърза да дойде при тях, като силно прегърна Уитлок.

— Не можеш да си представиш каква нужда имах от това — каза той и леко я целуна по бузата.

Коен й намигна.

— Как е нашата очарователна Сабрина?

— Мъртва — отвърна тя и им описа какво се бе случило по време на теста.

— Съгласен съм с теб — каза Уитлок, когато чу всичко. — Глупаво е. Направо идиотско. Какво ще кажеш, Марти?

Коен забеляза закачливото пламъче в очите му.

— Така си е, и аз мисля същото. Но пък е блондинка.

— Е, това обяснява всичко — приключи въпроса Уитлок.

Сабрина се облегна на стената и обгърна раменете си с ръце.

— Да сте мислили някога за шведска тройка? Уитлок се засмя и протегна към нея снайпера, който трябваше да замести лулата на мира:

— Бих могъл да приема донякъде мнението на Смайли. Понякога действаш прибързано и си прекалено самоуверена, но си и добра. Страшно добра. А според мен това е важното.

Коен кимна в знак на съгласие.

— Въпреки всичките му опити да направи тези играчки по-автентични, Смайли си остава много далеч от действителността. Тогава се крием от истински куршуми, а не от капсули с жълта флуоресцентна боя. Твоята глава е в торбата, не неговата. Майк и Си. У. разчитат на теб да ги прикриваш, а не той. Помни това.

Сабрина кимна с глава.

— Къде е впрочем третият мускетар? — попита Коен.

Уитлок и Сабрина се спогледаха и свиха рамене. Майк Греъм бе загадката на ЮНАКО. Той бе особняк и водеше безкомпромисна война с всичко авторитарно и бюрократично, особено ако бяха замесени и началниците му.

— Агент Уитлок, зелен код — прозвуча от високоговорителя. — Моля, веднага се свържете с централата.

— Зелен код? За нас е, обявяват готовност — каза Уитлок, докато повтаряха съобщението.

Той се запъти към телефона в края на стрелбището, но когато Сабрина поиска да тръгне след него, Коен я задържа с ръка на рамото.

— Нещо го яде.

— Какво? — попита тя и погледна след Уитлок.

— Де да знаех. Не го изпускай от очи, Сабрина, заради самия него.

Майк Греъм не можа да повярва на очите си, когато откри свободно място за паркиране точно срещу сградата, която бе дошъл да види в Ню Йорк. Застана на една линия с колата отпред и тъкмо се канеше да вкара своя очукан бял пикап модел 1978 година на заден ход в празното място, когато чу зад себе си пронизително изсвирване на клаксон. Погледна в огледалото. До колата зад свободното място се виждаше лъскавочерна „Исудзу Пиаца“. Облеченият в кремав костюм шофьор се канеше да паркира с предна маневра. Греъм избърса потта от челото си и присви невярващо очи. Откъде, по дяволите, се бе появил? Когато само преди секунда провери в страничното огледало, със сигурност го нямаше. Той се потупа по гърдите и посочи с палец свободното място зад себе си.

Другият шофьор спусна стъклото на прозореца с електронно управление и подаде глава навън.

— Аз първи го видях — надвика той шума от инсталираната в колата му стереоуредба.

Греъм поклати глава.

— Изчезвай!

Онзи посочи ухото си и сви рамене. Греъм бързо губеше търпение. Натисна педала, но когато се опита да се вмъкне в свободното място на заден ход, другият тръгна напред и вкара отчасти предницата на колата си, така че двамата се заклещиха. Греъм изключи от скорост и изскочи на пътя, като трясна вратата.

— Разкарай това нещо от пътя ми — сърдито му кресна шофьорът.

Греъм се наведе до отворения прозорец, като внимаваше да не се допре до колата. Гледаше я с подчертано презрение. Изчака другият да намали музиката, преди да заговори.

— Ще ти кажа какво ще направя сега, момчето ми. Ще паркирам онова „нещо“, както благоволи да го наречеш, на свободното място отпред.

— По дяволите…

— Още не съм свършил. Както сам виждаш, това „нещо“ доста е патило и още няколко драскотини няма да го уплашат. Твоята боядисана тенекия обаче хич няма да изглежда добре със смачкан фасон. Паркирай я там и ще те изтикам като с булдозер — Греъм се наведе още по-напред, пръстът му почти докосваше лицето на другия. — Решавай!

— Ти си луд — озъби му се мъжът.

— Така ли? — отвърна равнодушно Греъм и се върна при колата си.

Нервите на другия не издържаха, той даде газ и изчезна зад близкия ъгъл.

Греъм се усмихна с леко задоволство. Бе на тридесет и седем години, с хубав тен и мускулесто тяло, което поддържаше в отлична форма благодарение на строг режим — бягане и физически упражнения. Рошавата му кестенява коса небрежно се спускаше до яката на ризата и ограждаше по момчешки красивото му лице, цялата сила на което идваше от дълбочината на светлосините очи.

Той паркира пикапа и докато прибираше ключовете в джоба си, внимателно разглеждаше жилищната сграда от другата страна на улицата. Откакто се помнеше, „Олмстед Хайтс“, наречена на името на човека, който бе станал известен като архитект на Сентръл парк, бе неделима част от градския район Мъри Хил. Бе живял тук пет години, преди внезапно да го сполети трагедията. Пресече улицата с ръце в джобовете на избелелите си джинси и спря да погледа десетте циментови стъпала, които водеха към двете стъклени врати. На тях с червени ръкописни букви бяха изписани инициалите ОХ — точно както последния път, когато ги бе видял. Тъй като блесналото във вратите слънце не му позволяваше да види какво има зад тях, той седна на най-горното стъпало и мислите му се върнаха отново към онзи кошмарен октомврийски ден преди две години.

Както много други от неговото поколение той отрано бе белязан с ужасния спомен за Виетнам. Бе получил повиквателната само месец след като се бе сбъднала заветната мечта на живота му — да играе като преден защитник (младок, разбира се) в нюйоркския „Джайънтс“, отбора, за който бе викал от дете. Раната в рамото обаче, която получи във Виетнам, бързо сложи край на многообещаващата му кариера и той прекара следващите две години в Тайланд, където на служба в ЦРУ обучаваше местните туземци, посветили се на южно виетнамската кауза. След като се бе върнал в Щатите и бе издържал многобройни и изключително сложни интелектуални и физически тестове, полковник Чарлс Бекуит го бе взел в елитния отдел за борба с тероризма Делта. Той се справяше изключително добре и заслугите му бяха възнаградени единадесет години по-късно, когато бе издигнат на поста командир на група Б. Първата им мисия под негово ръководство бе в Либия, но тъкмо когато се готвеха да атакуват базата на терористите, той получи съобщение, че жена му и петгодишният му син са били отвлечени пред блока им от четирима араби. Предлагаха му да не изпълни задачата, но той отказа и въпреки че базата бе разрушена, водачите успяха да избягат. Макар че бе проведено едно от най-големите секретни издирвания в историята на ФБР, семейството му не бе открито.

— Седеше там с часове с футболната си топка и чакаше да се върнете вкъщи. Бе великолепно дете, мистър Греъм.

Греъм се обърна към сивокосия негър, застанал на вратата. Доколкото си спомняше, портиерът бе част от Мъри Хил точно толкова, колкото и „Олмстед Хайтс“.

— Здравей, Бен — каза Греъм и стисна протегнатата към него ръка.

Лицето на Бен се сгърчи в гримаса, докато с усилие клякаше на стъпалото до Греъм.

— Помислих си, че може да сте вие в онази бричка, но не бях сигурен, докато не прогонихте оня момък, дето се опитваше да се настани на старото ви място за паркиране. Тогава вече се убедих, че сте вие.

— Така ли? — промърмори Греъм, загледан в паважа. Мислите му бяха другаде. — Видял си, нали?

— Кое?

— Как са отвлекли Кари и Майки.

— Не отваряйте стари рани, мистър Греъм.

— Изобщо не са зараствали, Бен — той вдигна ръка и махна наоколо. — Къде точно бяха застанали?

— Нека не…

— Отговори ми! — рязко го прекъсна Греъм.

— Точно пред мястото, където седим сега. Стана толкова бързо. Мисис Греъм изваждаше покупките от стария си малък форд, а Майк риташе топката си долу на стената в края на стълбището. Спомням си как тя му се караше: „Бен ще трябва да бърше стената, ако оставиш следи.“ После черният мерцедес спря до форда, двама мъже я грабнаха отзад и я напъхаха на задната седалка. Третият се опита да хване Майк. Трябва да се гордеете с него, мистър Греъм. Изплъзна се на онзи кучи син като истински преден защитник. Тя му извика… — гласът на Бен заглъхна и той поклати глава. Споменът явно бе мъчителен за него.

— Продължавай — пресипнало проговори Греъм, сдържайки дъха си.

— Това не е…

— Продължавай, Бен. Моля те.

— Тя извика: „Бягай, Майк, бягай!“ Вече бях излязъл навън, но заради проклетия си артрит не можех нищо да направя. Тогава тя ме видя и започна да вика: „Помогни на Майк, Бен, моля те, помогни му!“ Това бяха последните думи… които ми каза. Бях толкова безпомощен. После край главата ми профуча куршум и когато се изправих, мерцедесът вече бе изчезнал. Няма да забравя думите й, докато съм жив. Предадох я, когато имаше най-голяма нужда от мен.

— Не ти си я предал, Бен. Аз я предадох. Потънаха в мълчание, всеки пленник в затвора на собствената си вина.

— Още ли живеете в Ню Йорк? — попита Бен.

— Във Върмънт. Имам малка квартира на ъгъла на „Лейк Шамплен“, близо до Бърлингтън.

От колана на Греъм внезапно се разнесе пиукане и той бързо изключи някакво копче.

— Какво беше това?

— Служба — отвърна Греъм. — Къде е най-близкият телефон?

— Можете да позвъните от стаичката ми.

— Благодаря все пак, но предпочитам да използвам обществен телефон.

— Има един в края на улицата.

— Добро утро, Бен — каза една възрастна жена, застанала в края на стълбите.

— Добро утро, мисис Калмиери — отговори Бен и се изправи, за да вземе от нея пакета с покупките.

— Живеехте тук по-рано, нали? — погледна тя към Греъм.

— Не — усмихна се той насила. — Не съм тукашен и не познавам града. Изглежда, съм се изгубил и помолих портиера ви да ме упъти.

— Много приличате на милия мистър Греъм, който едно време живееше тук. Жена му и сина му ги убиха терористи. Такова чудесно семейство… Какъв ужас!

— Хайде, мисис Калмиери — каза Бен и й подаде ръка.

Когато се обърна, видя, че Греъм си е тръгнал.

— Помниш ли семейство Греъм, Бен?

— Никога няма да ги забравя — промълви той. Бавно се качиха по стълбите и влязоха във фоайето.