Алистър Маклейн
Нощна стража (13)

Дванадесета глава

— Това ли е най-доброто, което можа да намериш, Сергей? — презрително попита Уитлок и бавно обиколи белия очукан фургон „Исудзу“, паркиран пред хотела. — Ако тръгнеш с тоя боклук в Ню Йорк, направо ще те арестуват. Защо избра точно него?

— Защото си беден фавеладо и съм те наел да ме закараш до имението на Шрадер. Не можем да отидем там с някой лъскав „Херц“, нали? Това е идеално, снощи го купих за сто долара. Точно такова нещо ни трябва.

— Изобщо не си споменавал, че ще трябва да се правя на беден фавеладо. Нямам дрехи.

— Ще намериш отзад във фургона. Сигурен съм, че ще ти станат.

Уитлок отвори задните врати и се качи вътре. Само минута по-късно изскочи ужасен, на лицето му бе изписана погнуса.

— Тези парцали вонят, Сергей!

— Така и трябва, взех ги тази сутрин от един скитник пред хотела. Трябва да изглеждаш автентично, Си. У., това е единственият начин да преметнем Шрадер.

— Добре тогава, ще си купя дрехи от някой магазин на старо и ще облека тях.

Колхински поклати глава.

— Сергей, няма да ги сложа! Сигурно бъкат от бълхи и въшки и Господ знае от какви още гадости. А пък тази миризма…

— Не мога да те накарам насила. Явно трябва да се откажем от плана и да започнем всичко отначало. Хайде, най-добре да ходим да събудим Майк и Сабрина и да видим дали не можем да измислим нещо друго.

— Смяташ да се откажеш от плана заради нещо толкова дребно?

— Не е дребно, Си. У. Човек като Тойсген би предпочел да наеме един фавеладо, отколкото някой добре възпитан шофьор на такси. Ако ухаеш на „Пако Рабан“, когато пристигнем там, пазачите веднага ще го забележат и ще кажат на Шрадер.

— Добре де, ще ги облека — изсумтя Уитлок и отново влезе във фургона.

Колхински се усмихна и се качи отпред.

Уитлок облече коравата от пот риза, протритите вълнени панталони и развлечените кафяви обувки, после затръшна вратите на фургона и седна на волана до Колхински, като промърмори шеговито:

— Сега вече разбирам какво значи методичен подход — лицето му се сбърчи в отвратена гримаса.

Колхински свали стъклото на прозореца, но реши да остави ситуацията без коментар. Опасяваше се, че на Уитлок не му е до смях.

— Надявам се, че знаеш пътя — каза Уитлок и запали колата.

— Ходих дотам с колата рано тази сутрин — отвърна Колхински, взе една карта и я разгърна на коленете си. — Трябва да завиеш по „Нимайер Авеню“.

— Това нищо не ми говори, Сергей.

— Ти карай, аз ще ти показвам.

След двадесет минути стигнаха до отклонението и Колхински наруши натегнатото мълчание:

— На около миля нагоре по пътя открих едно изоставено кафене, до което има обществен телефон. Оттам ще се обадя на Драго.

Уитлок намали, когато наклонът стана по-стръмен, и махна с ръка на колите отзад. Щом пристигнаха до кафенето, Колхински слезе да се обади. Пусна един жетон в отвора на телефона и набра номера.

— Данае. Bom dia, добро утро — обади се приветлив женски глас.

— Може ли да говоря с Андре Драго?

— Бихте ли ми казали кой го търси?

— Леонов.

— Един момент, господине. Ще проверя дали господин Драго е тук.

След малко се обади Драго.

— Леонов е на телефона. Трябва веднага да ви видя.

— Случило ли се е нещо? Мислех, че ще се срещнем довечера в къщата на брега.

— Защо не вземете да кажете на цял свят за срещата? — избухна Колхински типично в стила на Леонов.

От другата страна на линията Драго въздъхна и каза:

— Извинете, просто толкова неща ми се струпаха.

— Ще ви чакам пред музея „Кармен Миранда“ след половин час.

— Да нося ли плика със себе си? — неуверено попита Драго.

— Естествено — Колхински окачи слушалката и се върна във фургона.

— Хвана ли се? — попита Уитлок.

— Убеден е, че Леонов ще го чака след половин час в другия край на града. Ще имаме предостатъчно време да влезем в „Данае“ и да се измъкнем.

— Как обаче ще разберем, че Драго е напуснал имението?

— С това — отговори Колхински и извади един бинокъл от жабката. — Ела, сега ще видиш.

Уитлок го последва до парапета, ограждащ паркинга. Гледката бе изключителна — под тях се простираха заливът Ипанема и Леблон, като гланцова илюстрация от туристическа брошура.

Колхински подаде бинокъла на Уитлок и му показа планината веднага след плажа на Сан Конраду.

— Гледай малко под средата на планината. Виждаш ли нещо?

— Дървета — отвърна Уитлок. — И пак дървета.

— Това е пътят, минава през дърветата. Виж по-нагоре.

— Не знам какво да… чакай, виждам една порта! Висока е към десет метра — той свали бинокъла. — Това ли е входът?

Колхински взе бинокъла от ръцете му и погледна през него.

— Това е единственото място, откъдето може да се влезе или излезе от „Данае“. Драго трябва да мине оттам.

— Как разбра, че се вижда оттук?

— Съвсем случайно. Нали ти казах, че сутринта се качих с колата до портата, но едва когато на връщане спрях тук, я видях през бинокъла.

Уитлок внезапно забеляза някакво движение и хвана Колхински за ръката:

— Остави портата, гледай нагоре! Колхински вдигна бинокъла. От върха на планината се издигна бял хеликоптер, рязко се наклони настрани и полетя над плажа на Сан Конраду. Той нагласи на фокус пилотската кабина и веднага позна светлокосата фигура на Драго, който седеше до пилота.

— Все още ли искаш да рискуваш? — попита го Уитлок.

— Разбира се. Имаме половин час преднина, достатъчно е.

Отново излязоха на шосето и след около миля завиха по отклонението, което, както сочеше табелата в началото, водеше към „Данае“. Пътят се виеше нагоре през планината, само последните двеста метра продължаваше право напред към импозантната порта от ковано желязо, от която се влизаше в имението.

Колхински слезе от фургона, погледна към инсталираната горе камера и като се приближи до домофона, натисна копчето.

— Бих искал да видя Мартин Шрадер.

— Имате ли уговорена среща? — попита мъжки глас.

— Не, но непременно трябва да говоря с него.

— Господин Шрадер не приема никого без предварително уговорена среща.

— Нямах никаква възможност да си уредя среща предварително, самолетът ми от Амстердам кацна днес сутринта.

— Вече ви казах…

— Чух, господин Шрадер не приема никого без предварително уговорена среща. Слушайте сега какво ще ви кажа. Излитам обратно за Амстердам в един часа следобед и ако дотогава не видя господин Шрадер, той ще загуби сделка за милиони. Вината за това ще е изцяло ваша.

Последва продължителна пауза.

— Добре тогава, ще се свържа с господин Шрадер и ще го попитам дали ще ви приеме. За кого да съобщя?

— Казвам се Тойсген.

— Моля произнесете го буква по буква — обадиха се лаконично отсреща.

Колхински изпълни нареждането и добави:

— Кажете му, че е за картината. Той ще разбере. След малко се чу изщракване и вратите отпред се отвориха. Колхински се качи във фургона и Уитлок го подкара, а портата се затвори зад тях. Пред втората порта въоръженият пазач им направи знак да спрат, огледа фургона, без да скрива презрението си, и като се приближи, подаде глава през прозореца от страната на Уитлок.

— Нещо не е наред ли? — попита Колхински. Пазачът с удоволствие дойде до неговия прозорец, по-далеч от вонящия шофьор.

— Ще погледна отзад — той потупа стената на фургона.

— Отключено е — каза Колхински.

Мъжът отвори вратите. Вътре беше празно. Той затвори фургона и им махна да продължават. Уитлок влезе в просторния вътрешен двор и спря пред рецепцията. Колхински бръкна под седалката и извади черно дипломатическо куфарче.

— Какво има вътре?

— Нещо, с помощта на което се надявам да убедя Шрадер да се раздели с картината.

Колхински слезе и мина през стъклените врати, които се отвориха пред него.

Момичето на рецепцията му се усмихна.

— Добро утро, господин Тойсген. Господин Шрадер помоли да се качите веднага. Асансьорът е ето там.

— На кой етаж да се кача?

— Бутонът е само един — отвърна момичето.

Без той да разбере, докато чакаше, съдържанието на куфарчето му бе проверено в контролния център чрез скрита в стената рентгенова камера. На рецепцията светна зелена лампичка и момичето натисна едно копче, с което се отваряше вратата на асансьора. Колхински притисна куфарчето до себе си и се загледа в обувките си, докато се изкачваше триста метра нагоре до втората рецепция. Там го посрещна друга жена, която го отведе до една стоманена врата и я отвори с магнитната си карта. После натисна някакъв бутон и асансьорът ги отведе на следващото равнище. Вратата се отвори и се озоваха в солариума на Шрадер, който стоеше до прозореца с ръце зад гърба.

— Господин Тойсген пристигна — каза жената. Шрадер се обърна.

— Благодаря, Карла.

Тя се скри в асансьора, а Шрадер стисна ръка на Колхински и го покани да седне в някой от плетените столове.

— Заповядайте. Да ви поръчам ли нещо — чай, кафе? Или малка закуска?

— Не, благодаря. Тъй като съм в Рио само за няколко часа, бих искал да пристъпя направо към въпроса.

— Да, разбира се. Слушам ви.

Колхински започна нервно да потропва с дръжката на куфарчето си.

— Наистина не знам как да ви го кажа, господин Шрадер. Бяхте толкова добър с мен.

— Говорете колкото е възможно по-откровено. Така по-лесно ще се разберем.

— Добре — Колхински облиза устните си. — Имам солидни основания да вярвам, че тази „Нощна стража“, която ви е дал ван Ден, не е оригиналът.

Шрадер заби поглед в килима, после отиде до прозореца.

— Продължавайте.

— Той е в комбина с един мъж на име Хорст Кеплер…

— Кеплер ли казахте? — възкликна Шрадер. После извинително му се усмихна. — Моля, не спирайте.

— Предполагам, че сте запознат с първоначалния план за подмяната на картините?

— Аз лично го измислих.

— Не знаех — чистосърдечно каза Колхински. — Е, първият етап мина, както бе предвидено. Във фургона ван Ден подмени оригиналната картина с фалшификата и замина с него за Виена. След това обаче Кеплер се е върнал в кантората си и е сменил оригинала с втори фалшификат, който е изпратил след това на вас.

— Имало е още един фалшификат? — смаяно попита Шрадер.

— Да, аз ги нарисувах и двата, но никога нямаше да се съглася, ако знаех, че ван Ден е смятал да ви измами, господин Шрадер, повярвайте ми.

— И къде е сега оригиналът?

— В склада на Кеплер, стига наистина да е оригиналът. Точно затова дойдох тук — да проверя.

Шрадер замислено поглади носа си.

— Как разбрахте всичко това?

— Чрез де Вере и Остеруйс, двамата служители на Кеплер, които също участваха в подмяната. Всъщност би трябвало да кажа бивши служители, защото Кеплер ги уволни, и то без да им плати. С досиета като техните те не са можели да отидат в полицията, затова потърсиха мен. Обсъдихме положението и решихме аз да дойда тук и да видя дали при вас е оригиналът, или не.

Шрадер си сипа малко скоч.

— А знаете ли какво смятат да правят с оригинала, ако е останал при тях?

— Остеруйс ми каза, че веднъж подслушал един телефонен разговор на Кеплер с някакъв човек, който се бил съгласил да плати двойно повече от това, което сте предложили на ван Ден вие. Според него името му било Аверхарт или нещо такова.

Шрадер сви устни и стисна чашата толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

— Еберхарт, Ралф Еберхарт. Точно човекът, който би се решил на такъв долен номер, особено пък ако знае, че е за моя сметка. Какво предлагате?

— Първо трябва да направим химически тест, за да установим дали при вас наистина е фалшификатът — каза Колхински и потупа куфарчето. — Донесъл съм всичко необходимо. Трябват ми само две мостри, с диаметър около два сантиметра, да речем, които да поставя в разтвора. Вземете едната от „Нощна стража“, а другата — от някоя картина, за която със сигурност знаете, че е от шестнадесети или седемнадесети век. Възможно ли е?

— Разбира се.

Когато Шрадер излезе от стаята, Колхински отиде до прозореца и погледна часовника си. Вече бяха минали осемнадесет минути, откакто Драго бе тръгнал.

След малко Шрадер се върна — носеше два плика, надписани А и Б. Колхински отвори куфарчето си и извади отвътре дървена рамка с две епруветки. Сложи я на масата и измъкна стъклено шишенце с някаква безцветна течност в него. Бе запушено с коркова тапа. Той го вдигна срещу светлината — представлението трябваше да хваща окото.

— Какво е това? — попита Шрадер.

— Разредена солна киселина — той махна запушалката и сипа поравно в двете епруветки. Погледна към Шрадер и забеляза озадачената му физиономия. — Не сте ли чували за този тест?

— Не бих казал.

— Извинете, мислех, че го знаете. Той всъщност е съвсем прост. Базира се на принципа, че колкото е по-стара боята, толкова по-трудно се отделя от платното. Така че ако тази „Нощна стража“, която ви е пратил Кеплер, е фалшификатът, киселината ще разтвори боите от нея много по-бързо, отколкото боите на другата картина. Сигурен ли сте, че тя наистина е от шестнадесети или седемнадесети век?

— Автентичността й е извън всякакво съмнение, 1641 година — той отпи от скоча и посочи епруветките. — Киселината няма ли да разяде и платното?

— Разумен въпрос. Ако е по-силна, да, но тази тук има pH пет. Съвсем слаба е, но все пак е достатъчно силна да разяде боята, особено ако е нова.

— Добре измислено.

— Да, от определена гледна точка — той извади две лакмусови хартийки и ги потопи в епруветките. И двете моментално почервеняха. — Киселина е, нали виждате?

Шрадер кимна.

— Извинете, може ли да пийна нещо? Гърлото ми е пресъхнало.

— Какво искате?

— Скоч — отвърна Колхински и извади от джоба си пакет цигари. Отвори го, когато Шрадер му обърна гръб — освен шестте цигари вътре имаше и една запечатана с корк епруветка, пълна с вода. Той бързо я отвори, смени я с една от епруветките в рамката и като пъхна цигара в устата си, прибра пакета обратно в джоба си.

— Заповядайте — каза Шрадер и му протегна чашата.

Той запали цигарата си, взе с пинсети мострата от „Нощна стража“ от плика и я пусна в киселината. Мострата от другата картина сложи в епруветката с водата. Шрадер се приведе над масата, очите му шареха между епруветките. Боите в киселината започнаха да се разтварят. Той ядосано удари с юмрук по масата, после отиде до прозореца, мушнал ръце в джобовете си.

— Как мога да получа оригинала? — попита тихо той.

— Имам една идея, но не знам дали ще се съгласите.

— Слушам ви.

Колхински извади мострите от епруветките, сложи ги в един плик и го пъхна в куфарчето.

— Ще взема фалшификата с мен в Амстердам, а де Вере и Остеруйс ще откраднат оригинала от склада на Кеплер. После ще му предложим да му продадем фалшификата като оригинал. Той няма да има друг избор, освен да ни плати, иначе предстоящата сделка с този Еберхарт ще се провали.

— А оригиналът?

— Аз лично ще ви го донеса тук в Рио и ще направя още няколко теста, за да удостоверя автентичността му.

— Откъде да знам, че мога да ви вярвам?

— Можехме да откраднем оригинала от склада, без вие изобщо да разберете, и да го продадем на черно на същата цена, която искат сега ван Ден и Кеплер, но не го направихме. Предпочетохме да постъпим честно с вас.

Шрадер замислено разтриваше челото си. После посегна към телефона.

— Карла, кажи на Рамон, че искам отново да опакова картината, която преди малко ми помогна да занеса в „Светилището“, и да я свали долу на главната рецепция. Веднага!

Той затвори телефона, отиде заедно с Колхински до асансьора, отвори вратата с личната си карта и като се подаде вътре, натисна един бутон.

— Само не се опитвай да ме измамиш, Тойсген, защото ще те убия!

Вратата се затвори.

Колхински обаче не беше спокоен, триумфът му се помрачаваше от лошо предчувствие — бяха минали двадесет и осем минути откакто бяха подмамили Драго да напусне „Данае“. Бе само въпрос на време той да разбере, че са го минали, но какво щеше да предприеме? Колхински много добре знаеше как щеше да постъпи, ако беше на негово място — щеше веднага да се свърже с имението по радиото, за да види дали не се е случило нещо, докато го е нямало, и когато чуеше за Тойсген и шофьора му, щеше да нареди да ги задържат, за да се заеме лично с тях, когато се върне. Надяваше се, че греши…

Когато слезе във фоайето, момичето от рецепцията му каза, че трябва да изчака малко, защото още не са свалили картината от „Светилището“. Той отиде навън при фургона и разправи на Уитлок какво бе станало, но преди той да успее да каже нещо, във фоайето се появиха четирима мъже, които носеха сандъка с „Нощна стража“. Колхински подаде куфарчето си на Уитлок и заобиколи фургона, за да отвори вратите. Поставиха сандъка плътно до насрещната стена и Колхински го прихвана здраво с няколко скоби. Заключи вратата и се върна да седне отпред.

Минаха безпрепятствено през първата порта и се спуснаха надолу, следвайки меките извивки на пътя. Когато завоите най-сетне свършиха и на сто метра пред себе си видяха главната порта, отворена специално за тях, Уитлок облекчено въздъхна.

Изведнъж вратите започнаха да се затварят.

— Ще успеем — изсъска Уитлок през стиснатите си зъби.

Очите на Колхински се разшириха от ужас.

— Не можеш да минеш, Си. У. Спирачка, спирачка!

— За нищо на света — отвърна той и натисна докрай педала.

Страничните огледала изхвърчаха и боята отстрани се обели, когато фургонът в последния момент мина между затварящите се врати. Уитлок диво извъртя кормилото, за да избегне едно дърво от другата страна на пътя.

— Ако се бяхме ударили във вратата…

— Спести ми лекцията, Сергей. Бандитите са отдясно.

Белият хеликоптер избръмча веднъж над тях и се скри зад стената от високи махагонови дървета.

— Ще се опитам да им избягам. Щом стигнем до магистралата, сме спасени.

— Ако стигнем до магистралата — поправи го Колхински. — Кой знае с какъв арсенал разполага Драго там горе!

— Каква полза може да има от него? Ако стреля, рискува да повреди и картината. Шрадер ще го разпъне на кръст за такова нещо.

Хеликоптерът отново се появи над главите им и Драго извика по мегафона:

— Отбийте встрани от пътя и никой няма да пострада. Повтарям, отбийте встрани от пътя.

Още на първия завой Уитлок кривна от пътя сред спасителната — поне засега — сянка на дърветата и продължи по един проход между тях. Пилотът прецени, че е прекалено опасно да го последва, и Драго му нареди да се издигне високо над дърветата, за да могат да виждат от време на време покрива на фургона през плетеницата от клони и така да се ориентират.

Колхински закри очи от блесналите насреща му слънчеви лъчи и се наведе, за да надникне нагоре през предното стъкло, но въпреки че съвсем ясно чуваше двигателите, не можа да види самия хеликоптер. Отпусна се назад и попи потта от челото си с носната си кърпичка, която вече се бе овлажнила. Извади четири жетона за телефон от жабката и като се обърна към Уитлок, ги пусна в джоба на ризата му:

— Ще трябва да опиташ да се измъкнеш, ако Драго успее да спре фургона. Обади се на Майкъл и му кажи какво става.

— Ами ти?

— Аз само ще те забавя.

Хеликоптерът се залепи за тях веднага щом излязоха от дърветата и Драго стреля четири пъти непрекъснато, целейки се в задните гуми. Единият куршум улучи и Уитлок трябваше да приложи цялото си умение, за да задържи фургона на пътя. Успя да си възвърне контрол над волана и натисна спирачка.

— Тръгвай! — извика Колхински, когато видя, че се колебае.

Уитлок бързо отвори вратата и се хвърли на земята, като не спря да се търкаля, докато не се добра до прикритието на гъстия храсталак. В мига, в който хеликоптерът докосна земята, Драго скочи долу и се втурна към мястото, където бе изчезнал Уитлок, но нищо не помръдваше. Спирачките на черния мерцедес изскърцаха, когато спря зад фургона, и отвътре изскочиха четирима мъже, всичките въоръжени с автомати „Хеклер и Кох“. Изтичаха бързо при Драго и той нареди на трима от тях да влязат навътре в гъсталака и да намерят Уитлок, а сам се върна при фургона. Кабината изглеждаше празна, но когато се вгледа по-внимателно, забеляза, че между нея и задната част на фургона има плъзгащ се панел. Каза на четвъртия мъж внимателно да наблюдава панела и като заобиколи фургона, дръпна големия катинар на вратата. Отстъпи назад и стреля в него, после махна разбитите му останки и със замах отвори вратата. Колхински погледна дулото на пистолета и бавно вдигна ръце. Драго му заповяда да излезе и като го притисна до фургона, го обискира. Нямаше оръжие. Един от охраната измъкна белезници и стегна китките на Колхински зад гърба му.

— Ще пратя хора да сменят гумата — каза Драго на пазача. — И Бог да ти е на помощ, ако през това време с картината се случи нещо.

Мъжът нервно преглътна.

— Какво да правя, ако шофьорът се върне?

— Убий го! — отвърна Драго и като сграбчи Колхински за ръката, го повлече към хеликоптера.

Уитлок се сви още по-ниско под храста, когато един от охраната спря само на няколко метра от него, за да изтрие с ръка потта от челото си. При обикновени обстоятелства сигурно щеше да го нападне, но сега, с тези вонящи дрехи, които буквално задушаваха човек с миризмата си, и най-малкото движение можеше да го издаде. Когато мъжът най-сетне отмина, Уитлок пропълзя напред до едно място, откъдето се виждаше мерцедесът, спрял встрани до пътя. Това бе единственият му шанс — хеликоптерът вече бе излетял, така че съвсем скоро Драго щеше да притисне Колхински и да се опита да измъкне от него всичко, което искаше да знае. А той нямаше да може да мълчи вечно…

Огледа се и като реши, че е чисто, напусна скривалището си и се затича към мерцедеса. Почти бе успял да се измъкне от дърветата, когато с крайчеца на окото си видя черния силует и се хвърли на земята в мига, когато изстрелът отекна зад гърба му и нещо удари елите отзад. Пазачът предпазливо се приближи и го ритна в ребрата. Уитлок не помръдваше. Мъжът го преобърна по гръб и той изведнъж сграбчи дулото на автомата му с две ръце, отклони го от тялото си и изрита пазача странично в стомаха. Издърпа оръжието от ръцете му и пробяга късото разстояние до колата. От храстите изскочи още един човек и Уитлок го застреля, после се качи в колата и бясно подкара. Пазачът, който Драго бе оставил да пази фургона, започна да стреля, когато мерцедесът мина покрай него, но куршумите само нащърбиха бронираните стени. Уитлок взе на един дъх последните няколко завоя и излезе на магистралата, като не спираше да се оглежда за телефон.

Шрадер стоеше до прозореца и се обърна, когато вратата на асансьора се отвори, за да влязат Драго и Колхински.

— Свали му белезниците, Андре.

Драго знаеше, че няма смисъл да спори, и изпълни нареждането му.

— Седнете — каза Шрадер и посочи на Колхински същия плетен стол, в който бе седял преди малко.

Той седна и скръсти ръце пред гърдите си.

— Моите поздравления за отличния номер, който ми извъртяхте. Наистина чудесен номер, за малко да успее. Слава Богу, че Андре е съобразил навреме да ми се обади, щом разбрал, че сте го пратили за зелен хайвер. По описанието, което му дадох, можа да установи, че не сте Тойсген. Каза ми също така за пурпурната точка на фалшификата — нещо, за което по-рано не знаех — Шрадер седна на стола срещу него. — Кога научихте за подмяната?

Колхински упорито бе забил поглед в килима.

— Ще проговорите, за това има много начини. Смея да ви уверя, че ще си спестите големи неприятности, ако ми кажете направо.

Колхински продължаваше да мълчи и да гледа надолу.

Шрадер се наведе напред и опря ръце на коленете си.

— Не ме принуждавайте да ви оставя на Андре. Пречупвал е и по-силни хора от вас. Не знам как го прави, а и не искам да знам. Не обичам насилието, но понякога се налага да защитавам собствените си интереси — като сега например. Отговорете на въпросите ми, за ваше добро е. Кога разбрахте за подмяната?

Колхински не отговори.

Шрадер се отпусна на стола си.

— Е, направих всичко възможно. Честно казано, мислех, че ще бъдете по-разумен. Андре, отведи го.

Колхински знаеше, че трябва да печели време, но това, което бе намислил, лесно можеше да се обърне срещу него. Нямаше друг избор обаче, освен да рискува. Той отблъсна ръката на Драго и каза:

— Аз потопих „Голконда“.

— Вие? — смая се Шрадер. — Но защо?

— Попитайте Драго.

— Какво да ме попита? — рязко възрази Драго и като го хвана за ръката, го изправи на крака. — Хайде тръгвай, вече и без това загуби достатъчно време на господин Шрадер.

— Чакай, Андре. Остави го да говори.

— Не разбирате ли, че само се опитва да печели време? Ще измъкна цялата истина от него, не се безпокойте.

— И после? — предизвикателно попита Колхински. — Ще ме убиеш, нали? Не би поел риска шефът ти да разбере какво си вършил зад гърба му.

— Достатъчно те търпях…

— Млъкни, Андре! — викна Шрадер и се приближи до Колхински. — Кой сте вие?

— Името ми няма никакво значение — отвърна той и погледна Драго. — Хайде, кажи му защо нареди да отвлекат „Голконда“ снощи.

— Очевидно знаеш за това повече от мен — презрително каза Драго. — Защо ти не ни кажеш?

— Е? — настоя Шрадер.

— Преди два месеца Драго е сключил с един колумбийски наркомагнат сделка за осемнадесет килограма хероин — започна Колхински, като си припомняше какво му бе казал Филпот по телефона същата сутрин. — Яхтата ви трябваше да вземе пратката от един товарен кораб, минаващ през Рио. Кой знае колко хора щяха да се простят с живота си, ако хероинът бе стигнал до пласьорите от улицата.

— Измислил е всичко това, за да отклони вниманието от себе си, господин Шрадер. Знаете, че мразя наркотиците също като вас.

— Мога да ви кажа още много неща за Драго, но засега и това е достатъчно. Трябва да го обмислите и да решите дали искате да разследвате цялата работа докрай. От вас зависи.

— Достатъчно лъжи наговори по мой адрес — озъби се Драго и взе белезниците от масата. — Време е да си поговорим, само двамата.

— Той ще ме убие — обърна се спокойно Колхински към Шрадер. — Ще каже, че е било нещастен случай, разбира се, но това е единственият начин да ме накара да млъкна завинаги. Дано поне тогава разберете, че съм бил прав — така сам ще докаже вината си.

В този момент иззвъня телефонът. Шрадер се обади, подаде слушалката на Драго и после каза на Колхински:

— Ако открия, че сте ме излъгали, с най-голямо удоволствие ще ви предам на Андре и той ще може да прави с вас, каквото си иска.

— А ако откриете, че казвам истината? Шрадер отиде до прозореца и бавно прокара ръце по лицето си.

— Господин Шрадер? — каза Драго, като затвори телефона.

— Какво има?

— Картината е долу във фоайето.

— Нека я занесат в „Светилището“, по-късно ще мина да я видя. Какво става с шофьора, хванали ли са го?

Драго сведе поглед.

— Не, успял е да избяга. Шрадер възмутено поклати глава.

— Първо „Голконда“, а сега и това. По дяволите, Андре, какво става?

— Изненадал е хората ми — промърмори Драго.

— Не искам оправдания, а резултати! Върви сега и да го намерите.

Драго изгледа злобно Колхински и тръгна към асансьора.

Шрадер нареди да отведат Колхински в една от спалните и седна да проведе телефонните разговори, от които толкова се страхуваше.