Донко Найденов
Франклин Томас (2)

Втора глава

Гражданската война продължаваше да бушува в своята стихия. Много от предприятията обявиха фалит и оставиха работниците си без работа. Всички те мислеха, че тази война бе тяхната надежда за по-добър живот, макар че се лъжеха. Страната затъваше повече и повече в собствената си помия, безработните се увеличаваха, а агресията растеше. Все повече сгради осъмваха опожарени или взривени, все повече мирни хора се оплакваха от нападения, грабежи, побоища, опити за убийства, дори и убийства. Престъпността доминираше. Гърмежите, бомбите, разбитите банки и магазини, станаха част от ежедневието за жителите на Америка.

Тази война взе няколко жертви в града. Четирима души намериха смъртта си, разкъсани от бомби или попаднали под срутващи се сгради. Никой не можеше да спре агресорите, които със своите провокации и пропаганди озлобяваха все повече отчаяните и озверелите граждани. И въпреки всичко, сякаш недокосвани от тази агресия, по улиците на Нюпорт се движеха групите на щастливците, които донякъде съумяваха да смекчат този черен облак на омразата.

 

 

Франклин започна да усеща, че нещо му тежи в стомаха, но в началото не обърна внимание. След време обаче тази тежест започна да го дразни. Чувстваше дискомфорт. Не го болеше и затова бе решил, че не е нещо опасно. Консултира се със Сюзън, която му препоръча да отиде на лекар, защото бе чувала, че точно такива неща могат да се окажат опасни. Майка му, която се възстанови бързо, също изрази тревогата си и го накара да иде да се прегледа при доктор Фреди Джокович.

Сюзън тръгна с него. Когато двамата пристигнаха в болницата и почукаха на кабинета на Фреди Джокович, същият ги посрещна със сериозно, но ведро изражение.

— Какво има, младежи?

— От две седмици чувствам тежест в стомаха — оплака се Франклин.

— Къде, Франки?

Франклин му посочи мястото, където чувстваше неразположението. Докторът опипваше известно време мястото с пръстите си, след което написа една бележка и каза замислено:

— Ето с този лист ще отидеш при доктор Майкъл Вителбро, рентгенолога. Когато те снима и ми донесете снимките, ще определя какво е.

Доктор Майкъл Вителбро беше възрастен мъж с очила и прошарени брада и коса. Франклин му подаде бележката и докторът, след като я прочете, му каза да свали блузата и потника си. На фона на дневната светлина здравите мускули младия мъж изпъкваха като на спортист. Доктор Вителбро влезе в едно помещение и след малко излезе. После извади черните снимки и ги подаде на младежа.

— С това — направо при Фреди, личният ти лекар.

Фреди Джокович гледа известно време двете снимки, след което взе телефона и се обади на някого да дойде. От ведрото му изражение нямаше и помен. Франклин и Сюзън се спогледаха тревожно. Фреди Джокович гледаше в масичката и не местеше погледа си. След малко в стаята влезе млад чернокос мъж с очила, взе снимките, огледа ги и даде знак на младежите да го последват.

— Какво става, докторе? — попита Франклин.

— Виж, моето момче, няма какво да увъртам и да те лъжа. Ела да видиш тук.

Франклин погледна към окачените на бялото платно рентгенови снимки. Докторът взе една показалка и му посочи.

— Това тук е тумор — каза докторът и въздъхна почти безшумно.

— Т… тумор ли? — почти извика Сюзън. — Докторе, сигурен ли сте?

В очите на Франклин се появи уплаха, краката му отмаляха, той се хвана за приятелката си, за да не се строполи на земята.

— Спокойно, няма причина за притеснение, виждам, че не се е разпространил. Само една лека операция и ще го извадим. Ще я назнача за утре, в три следобед. В два и половина да сте тук. И спокойно, всичко ще мине леко.

Сюзън за пръв път виждаше Франклин толкова угрижен. Тя също бе шокирана, но въпреки това се стараеше да успокои приятеля си.

— Нали знаеш, Франк, докторът каза, че всичко ще мине леко.

— Разбира се, Сю, ако операцията беше опасна или безсмислена, щяха да ни карат да се подписваме, да се съгласяваме и така нататък.

Въпреки това, когато се прибраха, Франклин помоли Сюзън да отиде на срещата сама, а той щял да дойде по-късно. От известно време те живееха заедно в къщата на Хилъри, с нея и брат му Робърт.

— Кажи им, че съм в университета да взема някакви документи.

— Добре, Франк.

 

 

Сюзън се опита да скрие с усмивка неприятните мисли в главата си. Когато обяви, че Франклин е заминал за университета в Стамфорд, няколко човека я погледнаха подозрително.

Оказа се, че се е случило и друго нещастие. Филип от „Хепибанд“, един от тези, които бяха в автобуса с Франклин, когато Сюзън ги видя за пръв път, бе пострадал от взривена граната и в момента бе в болница. За щастие, състоянието му било стабилно и имал изгаряния само по дясната ръка. Ала въпреки това срещата вървеше весело и забавно, както винаги, като естествено не пропускаха да споменават Филип с пожелания за скорошно оздравяване.

Франклин пристигна в късния следобед. Лицето му отново грееше с безупречна усмивка — сякаш бе забравил диагнозата, която по-рано му бяха поставили. Тези, които гледаха Сюзън подозрително, бързо промениха израженията си и върнаха усмивките си.

 

 

— Преди няколко дни, както си вървях по улиците, видях една бабка — започна Маркус Фрай, едно от новите момчета. — Беше много окаяна и изглеждаше отчаяна. Попитах я какво й има, но тя ми отвърна, че й няма нищо. Казах й, че в такъв случай е по-добре да се усмихне, защото усмивката ще я подмлади. И знаете ли тя какво отговори?

— Какво?

— Каза: „Е, как да се усмихвам, когато преди няколко дена синът ми почина. Аз съм на една мижава социална пенсия и цялата я дадох за погребението му. Дори се наложи да изтегля заем от банката. Сега не мога дори хляб да купя.“ Аз я попитах как така ще даде пенсията си за едно погребение, при условие че държавата плаща почти целия ритуал за американските граждани, при което тя ми сподели, че е емигрантка от Армения и за нея не важат тези правила. Тогава аз я съжалих и й дадох двадесет долара. Тя отначало не ги искаше, но после, явно водена от нуждата, ги взе и ми благодари сърдечно.

Всички го слушаха с благодарност и усмивка. Маркус продължи:

— Вчера отново видях тази жена, тя дойде при мен и отново ми благодари, като този път ме покани у тях на кафе. Квартирата й беше бедна, с малко мебели, а багажът и беше в пликове. Направи ми кафе, изпих го с удоволствие, защото отдавна не бях пил толкова хубаво кафе, и й обещах, че някой ден, когато имам възможност, ще й помогна за всичко останало.

Франклин Томас започна да ръкопляска, след него и другите направиха това. Маркус Фрай се усмихна широко.

— Ако можеш, я покани да се присъедини към нас — предложи Питър.

— Ще го направя, като се видим следващия път.

* * *

Франклин бе легнал на операционната маса. Сърцето му туптеше силно в гърдите. Отвън, прегърнати, го чакаха Хилъри и Сюзън, Робърт бе с тях, но мислено бе в другия, по-щастливия свят. Макар че доктор Уинстън Калър — същият, който преди време оперира успешно Хилъри — ги успокои, че операцията ще мине безпроблемно. Доктор Уинстън Калър би упойка на Франклин, който след малко заспа.

Сюзън и Хилъри имаха чувството, че чакат цяла вечност. Дори Робърт бе застанал неподвижно в някакво униние. В главата на Сюзън минаваха какви ли не страшни мисли. Ами ако се случи най-лошото? Всичко досега вървеше прекрасно, тя имаше чувството, че любимият й е някакво божество — неземен, недосегаем… Но ето — сега тя бе изправена пред изпитание, което би разрушило цялата идилия.

Хилъри се молеше! Най-лошото в нейния живот можеше да се случи всеки момент. Франклин бе единствената й надежда, единствената й подкрепа. Тя не можеше да разчита Робърт да създаде семейство или по някакъв начин да успее в живота. Ако най-лошото се случи, навярно след време красивата и добродушна Сюзън ще потърси щастието другаде и тя, Хилъри, нямаше право да й се сърди. Франклин НЕ ТРЯБВАШЕ да умира! Не сега, не в близките години, не преди самата тя да умре! Той й бе жизнено необходим и тя се молеше с цялата си душа той да оцелее.

Докторът се показа усмихнат. Виждайки го, двете жени тръгнаха към него, с изпълнени с надежда погледи.

— Всичко мина перфектно! Франклин ще живее! След час, когато се събуди, ще можете да го видите.

Сюзън изпищя от радост, Хилъри също. Робърт вдигна глава и се зазяпа в тях. Франклин беше жив и щеше да живее дълго.

 

 

Франклин сякаш се събуждаше от дълбок сън. Всичко наоколо бе размазано, като преобладаваше сиво-белият цвят. След малко започна да различава движещи се предмети.

— Той се събужда — чу глас, идващ сякаш от друго измерение.

Над него се бяха надвесили хора със замъглени лица, които малко по малко се избистряха. След няколко секунди той различи засмените изражения на Сюзън и на Хилъри. Отзад се подаваше ококорените очи на Робърт. Франклин също опита да се усмихне.

— Всичко е наред, скъпи — каза нежно Сюзън и го погали по челото.

— Ще живееш, момчето ми, ще живееш още дълго — добави майка му, след това се надвеси над него и го целуна. В този момент Франклин почувства с цялото си съзнание обичта на най-близките си хора. Той бе спасен щеше да живее! Какво по-хубаво от това? ЩАСТИЕТО ОТНОВО БЕ НАДДЕЛЯЛО!

* * *

— Моля за внимание, моля да ме изслушате! — Сюзън се опитваше да надвика тълпата. — Искам да ви кажа нещо важно! — шумовете постепенно затихнаха и всички се вторачиха в нея.

— Трябва да ви призная нещо. Не искам да ви стряскам с това мое признание, а искам отново да се уверите в силата на щастието и добрата хармония.

— Слушаме те, Сю! — обади се Питър, който нежно бе прегърнал Кони и двамата с нея гледаха напред.

— Франклин претърпя операция.

Тя направи кратка пауза, колкото да се убеди, че са разбрали.

— Операция ли? — извикаха няколко души едновременно.

— Вчера извадиха тумор от стомаха му. Именно затова отсъствахме от вчерашните сбирки.

В този миг в залата настъпи оживление. Всички се споглеждаха и говореха едновременно, сякаш не вярваха на това, което са чули.

— Но Франклин ще живее! Операцията мина успешно! Франклин пребори болестта и утре отново ще бъде с нас!

В този миг излезе Грегъри — чернокожият младеж от „Хепибанд“, който застана до Сюзън и поиска да му обърнат внимание:

— Искам да кажа, че в последните два дни бях силно разтревожен, защото и Сюзън, и Франклин се държаха странно. Мислех за много неща, разсъждавах за различните причини, които могат да доведат до това поведение, но не знаех, че положението е толкова сериозно. Ала по-важното е, че Франклин е добре и това отново доказва, че ние, щастливците, можем да преборим всичко лошо на този свят. И все пак бих искал да ги упрекна, защото ние сме една сплотена група и през каквито и препятствия да се наложи да минаваме, по-добре е да го правим заедно. Разбирам, че не всеки може да сподели за подобно състояние, но най-непоносимото и гадно чувство е в такива периоди да си сам. Предлагам тази вечер да посетим Франклин и да му докажем, че можем да бъдем с него дори и в най-тежките моменти.

Бурни ръкопляскания последваха речта. Щастливците вкупом се съгласиха да отидат в болницата.

 

 

Окръжната болница „Джордж Вашингтон“ се напълни с хора, облечени с оранжево-жълти елечета. Някои доктори, без да ги питат, направо им посочиха къде се намира стаята на Франклин. Но тази стая се оказа доста тясна и не можеше да побере голямата тълпа от приятели и поддръжници на оперирания младеж, затова се наложи те да бъдат пропускани на групи.

Франклин бе отслабнал, но не бе изгубил чаровното си изражение и усмивката, която успокояваше и разведряваше хората около него.

— Как си, приятелю? — попита Питър Дилън, който вече имаше Франклин за свой спасител и дълбоко му се възхищаваше.

— В страхотно настроение, Пит! Много се радвам, че дойдохте. Затова, по случай оздравяването ми, утре ще направя страхотно парти в залата. Аз, Сюзън и майка ми ще го организираме и ще бъдете поканени. Имам огромна изненада за вас и на партито ще ви я споделя.

— Ще бъдеш ли в състояние да го направиш?

— Спокойно, възстановявам се бързо.

— В колко часа, Франк?

— В седемнадесет. Разбрах от Сюзан, че утре и ти, и Кони сте свободни.

— Точно така — обади се Кони, — утре ще дойдем.

Франклин покани всички на утрешното събитие, което щеше да се състои няколко часа след изписването му.

 

 

Питър, Кони и още двадесетина души се бяха разбрали да се чакат в четиринадесет часа пред входа на Брайтъновата кула — един от петте небостъргачи в Нюпорт. Те тръгнаха към болницата „Рескуинг“, където лежеше Филип — момчето, пострадало от бомбите — скандирайки по улиците да се спре войната и насилието. Тази инициатива бе поета от Кони, но само двадесет човека успяха да я подкрепят. Всички носеха подаръци за момчето, което ги прие с искрена радост.

Около шестнадесет и двадесет — петнадесетина минути след излизането от болницата — щастливците бяха нападнати от група активисти, заплашващи ги със смърт, но наблизо имаше минувачи и полиция, които осуетиха сблъсъка. В седемнадесет часа в огромната изоставена зала имаше над сто и тридесет души, сред които Грегъри, Моника, Питър, Кони, другата Кони (Кони Милър, приятелката на Филип, която преди няколко часа се бе завърнала от едномесечно обучение в Европа), Албърт и много други. Сюзън и Франклин се постараха гостите да са в отлично настроение, като бяха докарали доволно количество храна, алкохол и, разбира се, музика („Хепибанд“ преди месец бяха написали няколко нови песни и Франклин пожела да ги изпеят точно тук).

— Здравейте, здравейте, приятели! Благодаря ви, че дойдохте! — провикна се Франклин всред тълпата. — Вярвам, че отново ще си изкараме чудесно и зная, че партито ще бъде много забавно. Не забравяйте, че щастието е до нас, стига да протегнем ръце и да си го вземем. Искам да благодаря на Кони и на Питър, които днес поеха една много благородна инициатива — да се спре гражданската война. Ще помоля от сърце всички да ги подкрепим в това благородно дело, от което, не зная дали сте чули, днес за малко щяха да си изпатят. Група активисти са ги нападнали и са крещели в лицата им „Смърт на щастливците!“ Но всички знаем, че щастието и добротата винаги побеждават. И ще победят тази безсмислена война. А сега нека разпуснем душите си! Нека се веселим! Приятна веселба, скъпи мои приятели!

И в този миг Франклин скокна и се затича към сцената под бурните аплодисменти на приятелите си. Сюзън го наблюдаваше с лъчезарна усмивка. След Франклин, отпред се появиха Албърт, Грегъри, Моника и Кони Милър.

— Приятели, нека първото парче да бъде посветено на Филип, който днес не присъства тук, но утре ще бъде изписан от болницата. Нека бъде поздрав и за Кони, която днес се завърна от успешната си специализация и която днес научи за състоянието на своя любим!

От китарите, барабаните и акордеона прозвуча приятна, весела и ритмична мелодия. След малко гласът на Франклин се извиси, мек, плътен и красив:

Усмивката ще победи страха!

Усмивката ще победи войната!

А красотата им ще се понесе над света,

с прекрасните си бели криле.

 

За да пренесе над земята силата на добрината,

на съчувствието, на милосърдието.

И топли ветрове ще приветстват пролетта

с думите „Добре дошла свобода!“.

Всички започнаха да танцуват в такт с прекрасната песен и скоро се сляха с нея. След края й ръкоплясканията отново оглушиха залата.

— Приятели мои, нямате си представа колко съм щастлив днес! Искам да ви кажа нещо, нещо, което зная, че ще ви зарадва. Нещо, с което се гордея и вярвам, че и вие ще се гордеете. С тези младежи — и посочи групата зад себе си — след три дни ще изнесем концерт на площада под надслов: „Да разгърнем позитивното мислене в душите си“. Вече имаме разрешението от губернатора, който се застъпи за нас и ни предостави терен точно пред нашата сграда. Разбира се, всички, които могат да дойдат, са поканени.

Отново последваха бурни аплодисменти! Хилъри, която беше сред гостите, се разплака от щастие. Тя идваше за пръв път на такава сбирка и в момента изпитваше неописуемо вълнение от онова, което бе направил сина й. Хилъри наистина се гордееше с Франклин.

Франклин изпя още няколко песни с групата си, без да прави паузи между тях, а край сложи с думите:

— Искам всички да ми обърнете внимание! Ще ви кажа нещо много важно!

След миг настъпи тишина и щастливците се обърнаха към Франклин.

— Сюзън, ела тук.

Момичето се качи на сцената и застана до него.

— Уважаеми приятели, със Сюзън имаме да ви споделим нещо, което ще промени живота ни. Това е главната причина, поради която днес поисках да се съберем — той извади отнякъде една черна и лъскава кутийка и се обърна към Сюзън: — Скъпа моя Сю, искам тук, пред очите на най-добрите ми приятели и най-близките ми хора, да ти предложа да се омъжиш за мен!

Сюзън не издържа на вълнението и се разплака. Тя не можеше да повярва, че Франклин й направи предложение пред цялата тази щастлива и изпълнена с еуфория оранжево-жълта публика. В този миг изпита огромна, необикновена радост, но умът й сякаш бе блокирал, заради силните чувства. Това бе велик момент, един от най-прекрасните в живот й. Не можеше да си поеме дъх, наложи се Франклин да я прегърне, за да я успокои. Накрая, с пресипнал глас, успя да изрече:

— Да…

В този миг залата сякаш гръмна от силни, възторжени ръкопляскания. Публиката не спираше да аплодира пленниците на любовта, които сега се вричаха да й служат. Хилъри ръкопляскаше с навлажнени очи. Питър и Кони се бяха прегърнали, скачайки се радваха за приятелите си.

После Сюзън слезе от сцената, а Франклин, заедно с „Хепибанд“ изпълниха още две песни. След края на втората, Хилъри смело отиде на сцената и прегърна сина си.

— Приятели, вижте тази жена! Това е майка ми! Тя не само ме е създала, тя винаги е била с мен в най-трудните ми моменти, винаги ме е подкрепяла. Искам точно тази вечер, пред всички, да й кажа: „Благодаря ти за всичко, мамо!“

След като чу речта на Франклин, Хилъри избухна в ридания.

Тази паметна вечер бе много силна и изпълнена с емоции. Франклин искаше да се разгърне и да покаже пред всичките си приятели най-дълбоките места от своята душа. Тук нямаше място за завист или всякакви други предразсъдъци, просто начинът на мислене на присъстващите се бе променил до такава степен, че лошите чувства автоматично бяха игнорирани от съзнанията им. А и естественото и приятелското държание на великия младеж предразполагаше към позитивни и добронамерени мисли.

Не след дълго Франклин, Сюзън и останалите от музикалната банда свързаха уредбата към големите колони, пуснаха друга музика и се сляха с тълпата.

Цяла нощ ехтяха музикални поздрави и радостни възгласи. Прекрасни позитивни песни огласяваха големия централен площад, а на сутринта всички бяха замаяни и изморени, но в уникално настроение. Тази вечер бе незабравима за „Хепи пийпъл“, красотата и добротата бяха на преден план.

Накрая, скандирайки отново щастливи възгласи, тълпата се разпръсна по множеството улици на града.

* * *

Франклин, също като Хилъри, се възстанови много бързо след операцията. Съвместният живот със Сюзън вървеше идеално, момичето вече беше част от семейство Томас, обичана както от Хилъри, така и от Робърт. Франклин бе невероятно щастлив с нея и често благодареше на Бог, че я има.

Сюзън навлизаше все по-навътре в прекрасната щастлива страна Акомикеран. Тя все повече осъзнаваше, че този свят на оптимизма е много истински и реален. В Акомикеран тя също посрещаше неволите и страданията си, споделяше ги с измислените герои. След известно време пожела да изкачи онзи връх, след който следваше абсолютното щастие. Дори бе убедена, че този връх съществува и че е много близо до всички тях.

Поредният концерт на „Хепибанд“ мина прекрасно, групата изпълни страхотно своите песни пред събралите се фенове и почитатели. След края на концерта присъстващите скандираха заедно: „Не: на войната!“ и „Да: на щастието!“

 

 

— Здравейте, искам да ви представя госпожа Ава Хачторян — започна тържествено Маркус Фрай. — Това е онази възрастна дама, за която ви разказах миналия път. Госпожа Хачторян е една много добра и честна жена, която иска да бъде с нас. Нали така?

— Да — отговори тихо, но с огромно вълнение в гласа си. Бе облечена в скъсани и стари, но чисти дрехи, а лицето й бе набраздено от бръчки. Отвори уста, за да каже още нещо, но се спря. Навярно не бе в състояние да говори.

— Тя сега е развълнувана, но аз зная, че в този момент е много щастлива. Наскоро е преживяла голяма трагедия, която сега ще запазя в тайна, но аз вярвам, че тук, сред нас, тя ще намери щастието си.

Ава Хачторян гледаше с умиление усмихнатите хора. Тя никога досега не бе виждала толкова добронамерени погледи, насочени към нея.

 

 

— Привет, дами и господа. Ще позволите ли да ви разкажа историята си? — заговори грубоват мъж на средна възраст. — Моето име е Алън Стимпио, на тридесет и осем години съм и съм роден в Ню Йорк, но от пет години живея тук. Преди осем години се забърках с нюйоркската мафия. Тогава имах друго мислене, исках да изкарвам лесни пари и да живея в охолство, без да работя. Започнах да се занимавам с разни неща, с които не се гордея. На два пъти ме хващаха и ме вкарваха в затвора, но моите хора ме измъкваха. В началото се смятах за непобедим сред познатите си, но след това осъзнах, че всичко това е една огромна илюзия. Започнах да разбирам, че с това, което правя, си навличам много омраза и много врагове. Близките и приятелите ми се страхуваха от мен, отбягваха ме, правеха се, че не ме познават. Затова реших да се откажа от този „бизнес“. Обаче моите „шефове“ ми заявиха, че вече съм в играта и няма мърдане. Заплашиха, че ще ме убият. Тогава събрах багажа и напуснах Ню Йорк, като купих къща тук. Но те ме откриха… — Алън Стимпио замълча, навел глава. — Вижте, аз не моля за помощ, а просто да заживея щастливо, или поне нормално, като вас. Така, както беше преди да се захвана с престъпниците. Не искам да ми пука, не искам да се чувствам „завързан“. Искам да съм с вас. Искам да съм щастлив, дори това да са последните ми мигове.

Питър направи няколко крачки:

— Спокойно, приятелю, ние сме с теб. Ще ти кажа само, че който заплашва, обикновено не предприема нищо. Правят го само да те накарат да си затваряш устата. А когато мине време, ще те оставят на мира. Освен това тук сме много хора и всеки от нас би ти помогнал както може.

— Просто не мисли за това — намеси се Филип, който все още се възстановяваше от шока и от раните. — Казвай си наум, че не трябва да ти пука, повтаряй си го непрекъснато. Ти вече си вън от лошите неща и онези, с които си дружил, просто ти завиждат за свободата. Не се предавай, а си го повтаряй.

— Ами благодаря ви, момчета. Определено ми вдигнахте тонуса — с малко по-свеж тон отговори Алън.

 

 

Няколко дни след концерта, жителите на Нюпорт се разединиха на два фронта. Едните се бореха за промяна, като чрез безредиците и агресията се надяваха да получат по-добри условия на живот. Другите, щастливците, искаха войната да спре, идеята им бе чрез доброто дело, усмивките, хармонията и душевния мир да заживеят по-щастливо. Тези щастливци, за разлика от агресорите, желаеха мирни протести и кратки преговори, за да кажат с по няколко думи това, което мислят и да бъдат чути. Според всеобщото им мнение, ако самите хора не се обединят и не си направят живота по-щастлив, никой друг не може да го стори.

Понякога имаше сблъсъци между двете групи, при които в повечето случаи надделяваха войнствените агресори. Въпреки това щастливците не се отказваха от възгледите си.

* * *

Неправителствената организация „Спокойно общество“ предложи една от залите си на „Хепи пийпъл“ за офис, като награда, че се обявиха твърдо против гражданската война. Франклин Томас лично се срещна с председателя на организацията, Джеръми Колина. Франклин му благодари и обеща, че на двете манифестации, организирани от „Спокойно общество“, върху оранжево-жълтите елечета ще бъдат залепени стикери на тази организация. Освен това двамата се договориха за сътрудничество и партньорство.

Две седмици Франклин отсъстваше от сбирките, защото бе в Стамфорд на лекции. През това време Сюзън, Питър и Кони организираха сбирките, посещенията, партитата и други събития. Членовете на „Хепибанд“ им помагаха усърдно. Бандата пренесе музикалните си инструменти в новия офис, който бе по-малък от залата в изоставената сграда, но за сметка на това помещението бе закрито и напълно обзаведено и оборудвано. Мястото също се намираше на площада и бе много близо до изоставената сграда.

 

 

Десетгодишният Барнзли седеше в своята инвалидна количка и се движеше напред-назад, потънал в своите детски мисли. Майка му, Анна Питърсън, се бе заела с готвене, съсредоточена изцяло върху ястието, което щеше да стане готово след около половин час. Откакто Анна стана част от „Хепи пийпъл“, идеите й за нови и разнообразни ястия се увеличиха многобройно.

На вратата се позвъня. Барнзли се сепна, но после отново потъна в своите мечти, а Ана, без да промени съсредоточената си физиономия, излезе от кухнята и отвори външната врата. Изненадата й бе огромна, когато пред вратата зърна усмихнатите лица на Сюзън, Питър, Кони и още десетина младежи с оранжево-жълти елечета.

— Здравейте, госпожо Питърсън — каза с мекия си и приятен глас Кони.

— Здравейте, момичета и момчета — поздрави Анна. — Заповядайте, влезте.

След малко кухнята се изпълни с оранжево-жълти младежи, които застанаха един до друг пред Барнзли, а той ги загледа с почуда и захлас.

— Да ви предложа нещо? — попита вежливо домакинята, но те отказаха.

— И така, момчета и момичета, какво ви води насам?

Тогава Питър извади опакован подарък, и го подаде на момчето.

— Здравей, младеж! Това е специално за теб, от нас, щастливите хора.

По лицето на момчето се появи изненада. То взе подаръка и започна да го разопакова. Анна Питърсън се обади:

— Ами не зная какво да кажа. Благодаря ви! Това… това е… ох, защо не зная какво да кажа? Благодаря ви от сърце. Просто ви благодаря…

— А това тук са двеста долара — добави Сюзън и й подаде парите. Анна не можеше да повярва.

— Не… не мога да ги взема… това е прекалено… не зная…

— Анна, ние, четиридесет души, събрахме тези пари за лечението на Барнзли. Това са пари, дадени от сърце, така че не трябва да ги отказвате. Ние обмисляме да направим кампания за събиране на средства за Барнзли и за лечение на други деца, болни от церебрална парализа. Зная, че тази сума далеч не е достатъчна, но мисля, че с поетата кампания ще успеем да съберем повече.

— Ох, благодаря ви, благодаря ви! Не зная, не зная какво да кажа! Вие… вие променяте живота ми от ден на ден. Искам да ви благодаря… но не мога да намеря толкова силни думи, да опиша чувствата ми. Искам… о, Господи, Барнзли, момчето ми, благодари на тези младежи, защото искат да ти помогнат.

Барнзли, който се радваше на новата си играчка — автомобил „Линкълн“ — погледна към насъбралите се млади хора и рече с мек глас:

— Благодаря ви — след което отново се зае да изследва новата си придобивка.

 

 

Франклин всеки ден ходеше на лекции и поемаше все повече и повече знания. Липсата на свободно време затрудняваше ученето му, но засега се справяше добре. През тези две седмици, в които прекарваше в Стамфорд, той бе намерил работа като продавач на хамбургери. Със своето невероятно излъчване и прекрасна усмивка Франклин привличаше клиентите като магнит. Много от тях купуваха сандвичите с единствената цел просто да зърнат неговите „величествени“ очи, да се потопят в неговата непринудена и весела усмивка. С тази работа той плащаше високите такси в престижния университет, който щеше да му осигури добро бъдеще.

Със Сюзън и с майка си се чуваха всеки ден, като говореха по няколко часа. Той знаеше всичко, което се случва в Нюпорт, много се радваше за новия офис, за новите придобивки, за новите приятели. Франклин, макар и далеч, чувстваше обичта и подкрепата от най-близките си хора.

В началото на втората седмица от престоя си в Стамфорд Франклин отново усети тежест в стомаха. Надяваше се тази тежест да е просто последствие от операцията. Повтори си го няколко пъти, като насочи мислите към тази част на тялото. Малко по-късно му се струваше, че вече не чувства напрежението.

 

 

Филип и Кони Милър се скараха на една репетиция. Изнервен от състоянието и от проблемите, свързани с ранената му дясна ръка, Филип даде воля на отрицателните емоции. Той обвини приятелката си, че не е била до него в тези трудни моменти, а е „избягала“ в Европа, където кой знае с кого се е запознала. Дори я нарече „недостойна“ и „кучка“. Кони Милър, която бе доста по-интелигентна от Филип, просто му отговори да върви „на майната си“. Тогава се намеси Сюзън — която участваше дейно в репетициите на групата, защото всички искаха точно тя да изпее някои от песните, докато Франклин го няма — и скандалът бе потушен. Тя ги хвана за ръце, заведе ги в коридора и ги помоли да поговорят на спокойствие, защото са изключително красива двойка. Двадесет минути по-късно двамата влязоха в залата усмихнати. Предстоеше концерт, организиран от „Спокойно общество“, под името „Да спрем безсмислените бунтове“, където „Хепибанд“ бяха специално поканени.

* * *

Имаше известно затишие от страна на агресорите и стачкуващите, което продължи около две седмици. Може би бяха решили да си дадат почивка, а и полицията бе прибрала по арестите някои от известните им водачи. По улиците вече бе по-спокойно, бомбите не тормозеха и не плашеха мирното население, хората отново излязоха на улиците и всеки спокойно поемаше задълженията си. Тук-там, в далечните квартали и предградията, някои остатъчни взривове стряскаха мирните жители, но те бяха редки и мимолетни. А повечето масови прояви в този период бяха организирани от „Хепи пийпъл“, „Спокойно общество“ или други мирни организации.

По време на концерта обаче нещата поеха в друга посока. В самото начало Сюзън, заедно с „Хепибанд“, изпълни три песни, които зарадваха многобройните зрители. Отвсякъде се възнесоха аплодисменти и радостни възгласи, вдигнаха се плакати с възхваляващи надписи. Голяма част от зрителите бяха с оранжево-жълти елечета.

По време на четвъртата песен обаче всички забелязаха масово раздвижване в задните слоеве. Сюзън, която бе в еуфория и в страхотно настроение, си помисли за миг, че някои от присъстващите скачат от радост, но накрая забеляза бухалки и други самоделни оръжия в ръцете им. Тя прекъсна песента и се провикна от сцената:

— Моля ви, нека да няма безредици! Моля ви, престанете!

В това време останалите от групата спряха да свирят. Проехтя взрив! После още един! Маса хора се разбягаха в различни посоки. Дойдоха двама полицаи, които поеха Сюзън и групата и ги преведоха зад сцената на безопасно място. Малко преди да слезе, Сюзън видя, че нападателите са част от многобройна група, идваща към събралите се на концерта, въоръжена с всякакви бойни и взривни приспособления.

— Бягайте! Бягайте…! — чуваха се подканващи викове, които бяха заглушени от още един гърмеж.

Полицаите качиха членовете на „Хепибанд“ в един автомобил и ги закараха на безопасно място. Сюзън бе шокирана, като непрекъснато повтаряше на полицаите, че трябва да се помогне и на останалите щастливци, та се наложи те да я успокоят. А отвън, в далечината, продължаваха да се чуват гърмежи и взривове.

 

 

Три дни преди края на лекциите и на престоя си в Стамфорд, Франклин отново почувства познатата тежест. Той си повтори няколко пъти, че е само илюзия, но тежестта не изчезна. Настроението му също се бе понижило, сякаш се чувстваше некомфортно в собственото си тяло, а вечерта за свой ужас вдигна и температура.

Нещо не бе наред с него.

На следващия ден след лекциите, той се гледаше дълго в огледалото. Не бе отслабнал, но изглеждаше някак блед, изпит и пожълтял, сякаш току-що излизаше от болница. Непрекъснато мислеше за тумора, който бе изваден наскоро от тялото му. Тогава всичко мина прекалено леко, прекалено оптимистично. Той не знаеше почти нищо за тази коварна болест. Бе слушал всякакви теории и истории, но не се бе замислял. Знаеше само, че ако не се открие навреме, се лекува много трудно и повечето пациенти умират в страшни мъки. Дали онзи тумор го бяха открили навреме? Франклин почувства как тревогата и страхът се мъчат да пробият в здравото му и обвито от дебел слой оптимизъм съзнание.

Трябваше да посети лекаря! Непременно трябваше да го направи!

Сюзън му се обади вечерта, а в гласа й се четяха страх и тревога. Тя му разказа какво се бе случило по време на концерта, каза му също, че се е прибрала, без да знае какво е станало с останалите. Франклин я успокои в типичния си небрежен тон, успявайки да я убеди, че нищо лошо не би се случило с другите, че има полиция, която би се намесила. Франклин не й спомена за тежестта в стомаха, тъй като не искаше да я травмира допълнително. След разговора Сюзън донякъде се успокои, макар все още да не можеше да се съвземе напълно!

По-късно Франклин телефонира на Хилъри и разбра, че тя и Робърт са добре и не са пострадали.

На другия ден всички вестници и телевизии коментираха безредиците по време на концерта на „Хепибанд“. Тридесет и пет човека бяха ранени, един, от които с опасност за живота. Шестнадесет от тях бяха от „Хепи пийпъл“, сред които Маркус Фрай и Лиса Гренсфийлд.

За съжаление обаче лошите неща не свършваха дотук. През същата нощ активистите бяха взривили изоставената сграда, в която се събираха щастливците. Когато на другата сутрин Кони мина оттам, видя, че от нея бяха останали стърчащи и почернели арматури, разпилени бетонни конструкции, части от стени, както и цели бетонни блокове.

Полицията бе задържала двадесет и пет човека за тези злодеяния, но много от агресорите им се бяха изплъзнали.

Франклин научи лошите новини вечерта, преди края на лекциите и преди да се прибере в Нюпорт. Много бяха неприятните емоции, които му се струпаха напоследък. Тежестта в корема бе постоянна. Младият мъж вече знаеше, че вътре отново има нещо и се молеше на бог всичко да е наред. Новините от Нюпорт допълнително засегнаха нервите му. Той не бе там, а трябваше да окуражава приятелите и близките си. Франклин, който бе дал сила и надежда на толкова много хора, в този момент имаше нужда от подкрепа.

По едно време се почувства много зле. Започна да му се гади. Хвана се за корема и отиде до мивката в банята, за да повърне.

* * *

Силният шум от двигателите на самолета бе притъпен от шумоизолиращите стени и вътре се чуваше като бръмчене на бръмбар. Франклин се бе загледал през прозорчето, откъдето се виждаше величието на планетата, в която живееше. Искаше да избяга от неприятните мисли, а точно такава гледка бе идеална за подобно бягство. Ако човек се приближи до прозореца и се вгледа в далечината, може с просто око да види леката кривина на земята — доказателство за кълбовидната й форма.

Долу се мяркаха обширни поляни, изглеждащи като малки светлозелени правоъгълници, големи тъмни горски пространства с неправилна форма и селища, приличащи на съвкупности от малки камъни. Язовирите и езерата синееха, отразявайки небето и наподобяваха локви.

По едно време някъде под самолета се появи светъл пух от облаци, който постепенно закри красивите земни гледки. Франклин се сля с мъгливото пространство и, отнесен от чистата му пелена, неусетно заспа.

Събуди се на летището малко преди самолетът да кацне. Отново усети атмосферата на родното място, отново го осениха радостните и позитивни мисли. Когато слезе от самолета, сетне излезе от летището и хвана автобуса, който го отведе на центъра на Нюпорт, настроението му отново се подобри. На спирката го чакаха Сюзън и Хилъри.

След като се прибраха и Сюзън разказа на Франклин подробно това, което се бе случило, той даде следната идея:

— Трябва да направим огромно мирно шествие, от запалената сграда до болницата, и да агитираме хората заедно да спрем войната и да започнем мирни преговори. Вярно — бунтовници има в цялата страна, но поне тук можем да опитаме да сложим край.

— Прав си Франки, но много от нашите приятели се отказаха да идват от страх.

— Предполагам, че е така Сю, но мисля, че след време ще се върнат. А сега, в момента, възнамерявам да насоча вниманието си изцяло към теб. Нощта е мъдра и на сутринта може да имаме и по-добри идеи.

 

 

След прекрасната нощ, в която Франклин и Сюзън отново се сляха в едно цяло и достигнаха до своето върховно блаженство, те отидоха в „Офиса“, където ги чакаха тридесет и пет „щастливци“. По-късно, както поиска Франклин, те направиха своето мирното шествие и бяха подкрепени от много хора на улиците. Накрая в болницата посетиха ранените си приятели, като им дадоха кураж и обещание скоро тези прояви на агресия да бъдат спрени.

Тежестта в корема ставаше все по-осезаема и досадна. Франклин чувстваше, че и с тялото му нещо не е наред, усещаше провисване и отпускане на кожата, цветът й бе бледожълт, а под очите му се бяха появили едва забележими синини. Той знаеше, че трябва да иде на лекар, но отлагаше — може би от страх да чуе неприятната диагноза, която би променила всичко. По-добре, ако му предстоеше да се случи нещо лошо, то да става без неговото знание, Франклин искаше да бъде щастлив… та дори и да умре такъв.

Три дни след шествието, Сюзън усети тази промяна в него. Тогава тя се загледа продължително в лицето му и накрая го попита:

— Скъпи, какво става с теб? Изглеждаш зле.

— Добре съм, мила, добре съм. Изморен съм от лекциите и пътуванията, шествията.

— Не съм съгласна с това, ти винаги си пътувал…

— И КАКВО ОТ ТОВА?! НАЛИ ТИ КАЗАХ, УМОРЕН СЪМ, ТОВА Е! СТИГА СИ РАЗПИТВАЛА! — Франклин за първи път й се развика, след което веднага се разкая с думите:

— Съжалявам, Сю. Съжалявам. Не биваше да ти крещя — но Сюзън продължи да го гледа с недоверие.

— Виж, скъпа. Напоследък всичко ми идва нагорнище. Лекциите, случилото се тук, онова, което ми извадиха. Просто такива неща няма как да не повлияят върху психиката на даден човек. Извинявай, че ти се разкрещях и ще се постарая повече да не го правя.

— Няма нищо, скъпи. Но иди на лекар, моля те. Иди просто така, за всеки случай. Ако искаш, ще отидем заедно.

— Добре, скъпа, утре след сбирката ще посетим болницата.

 

 

— Искам да ви благодаря! Искам да ви благодаря от сърце за това, което направихте с мен! — заговори едно чаровно очилато момиче с лунички по лицето, което се казваше Андреа.

— И какво толкова е станало, че искаш да ни благодариш? — весело попита Франклин, пред погледите на усмихнатите лица.

— Стана това, че вие променихте живота ми. Преди да ви срещна, бях просто едно момиче без самочувствие и много от съучениците ми се подиграваха, защото ме имаха за грозна и нещастна. Най-лошото беше, че наистина се мислех за такава и бях приела факта, че няма да имам щастливо бъдеще. И тогава, през онзи хубав ден, бях седнала на една пейка в парка и се бях замислила за живота си, когато пред мен застанаха онези момчета и момичета — и тя посочи малка група от пет човека, които я наблюдаваха с усмивка. — Те ме попитаха защо съм тъжна, а аз отначало не им отговорих, казах им просто, че не мога да говоря за това. Тогава те седнаха при мен, като в началото се опитаха да ме развеселят, разигравайки ми някакви смешни сцени. Аз се засмях и тогава те ми казаха, че с тях мога да споделя всичко, което ми тежи. Поговорихме доста, те ме убедиха, че съм красива и че трябва просто да се усмихвам по-често. А щом им отговорих, че не мога да се усмихвам насила, колкото и да искам, те ми предложиха да се присъединя към тяхната, тоест, към вашата организация, която карала хората да се чувстват щастливи.

Тук момичето направи кратка пауза, колкото да си поеме въздух, после огледа всички присъстващи с лъчезарните си очи и продължи:

— Отначало помислих, че сте някоя от сектите, но реших да опитам, защото нямах какво да губя. Хареса ми и цветът на елечетата и си помислих, че аз също мога да нося такова. После разбрах, че нямате нищо общо със сектите или някои измамни организации. Видях, че атмосферата тук е страхотна и никой не убеждава другите да издигат в култ някое божество, а просто всеки тук се стреми да направи другите щастливи. Затова безусловно реших да се отдам на тази вълна, която да ме поеме и да ме понесе на красивите си криле — тя сияеше от щастие и в този момент изглеждаше много красива.

— И по какъв начин ние променихме живота ти? — попита Кони.

— Просто станах по-щастлива и по-усмихната, най-вече от това, че общувах с хора, които не ми се подиграваха и присмиваха, а ме приемаха като равна. Това ми даде тон да преоткрия нови идеи, самочувствието ми се повдигна. В училище вече не ми се присмиваха, защото знаех как да отговарям на злонамерените шеги. Дори се сдобих с много ухажори! Животът ми се промени в положителна посока и всичко си дойде на мястото.

— Радваме се, че променихме живота ти. Това признание означава много за нас — отвърна с радостен тон Франклин.

— Моите съученици и съученички започнаха да разпитват кой ме промени и аз им казах за „Хепи пийпъл“. И някои от тях решиха също да се присъединят — Андреа посочи към тълпата, където няколко ръце помахаха.

 

 

— Франклин, какво ти е? — попита Бари Кронуел, един от най-верните поддръжници на теорията за щастието. Зад Бари стояха приятелите му Роджър Харис, Гордън Матюс и други, и гледаха съчувствено красивия младеж, застанал пред тях.

— Може би съм изморен от многото събития напоследък — отвърна Франклин Томас.

— Ходи ли на лекар?

— Още не съм, но ще го направя.

— След малко ще тръгваме към болницата — намеси се Сюзън.

— Дано няма нищо — каза Роджър.

— Сигурен съм, че няма да има — отговори Франклин.

 

 

Доктор Фреди Джокович отговори с едно „Дааааа“ на почукването, което бе типично негов маниер. Щом вратата се отвори и пред нея застанаха Франклин и Сюзън, той се усмихна широко. Много се радваше, когато пред него стояха тези младежи, разговорите с тях действаха изключително благоприятно върху психиката му. Но когато огледа Франклин, някаква топка от неприятно усещане заседна в гърлото му. Поради богатата си лекарска практика и многото пациенти, минали през неговите ръце, той можеше да определи дали някой е болен само по външния му вид. А Франклин определено имаше болнав вид.

— Какво ти се е случило, момче? — попита Фреди.

— Онова нещо в стомаха пак се появи.

Докторът се замисли, като си чешеше устните с химикалката. После взе един лист и написа бележка за рентгенова снимка.

Когато Франклин се върна от рентгенолога и му подаде снимките, доктор Джокович ги гледа известно време, след което взе телефона и набра номер. След малко отново влезе чернокосият мъж с очилата на име Уинстън Калър. Двамата наблюдаваха мълчаливо снимките и накрая се обърнаха към Франклин и Сюзън:

— Заповядайте, седнете тук.

Франклин и Сюзън седнаха на едно канапе встрани от бюрото на доктора.

— Виждате ли тези неща?

— Да.

— Това са метастази — изрече Уинстън и наведе глава.

— Какво значи това? — попита Франклин, объркан.

Докторът въздъхна, явно търсеше подходящи думи, с които да уведоми пациентите за диагнозата.

— Франклин, ще трябва да останеш в болницата.

Франклин въртеше погледа си ту към единия, ту към другия лекар. Сюзън го гледаше втренчено. Накрая младежът каза:

— Доктор Калър, моля ви, кажете ми истината! Моля ви!

— Франки, туморът ти се е разпространил навсякъде, по целия организъм, а разсейките са увредили повечето от органите ти.

В това време Сюзън покри лицето си с ръце и заплака. Франклин все още гледаше с недоумение.

— Не ви разбрах добре, докторе. Извинявайте. Кажете от какво съм болен и какви са ми шансовете. Кажете ми го така, че да го разбера — подкани ги Франклин.

— Франклин, ти си болен от рак и имаш малки шансове да оздравееш!

* * *

Питър Дилън неусетно приближаваше своя роден дом. Преди малко си бяха взело довиждане с Кони и сега той, още в плен на приятните спомени, анализираше мислено отминаващия ден. Точно преди да се прибере видя Натали — красивата девойка, която познаваше отдавна.

— О-о, Натали! Къде се изгуби, не съм те виждал скоро — възкликна той.

— Ами ти се изгуби, а не аз. Никакъв не се обаждаш.

— Какво да ти кажа, хем се хванах на работа, хем членувам в една интересна организация. Просто нямам толкова свободно време, колкото преди. А теб какво те води насам?

— Притесних се за теб и реших да те потърся. Твоите старци ми казаха, че още не си се прибрал и аз тъкмо си тръгвах. Но те видях.

— И аз се радвам да се видим, Нат. В твоята компания винаги съм се чувствал готино.

— Каква работа си хванал? И в каква организация членуваш? Я разказвай!

— Хайде да отидем на барчето. Ето го там, след завоя. Повярвай ми, имам за много неща да ти говоря.

 

 

Грегъри, Филип, Кони Милър и Моника пътуваха с автобус номер осемдесет и три. Оранжево-жълтите елечета бяха върху гърбовете им, а музикалните инструменти — в ръцете. Автобусът беше спрял заради блокада от стачкуващи, които бяха направили жива верига и не пропускаха абсолютно никакви превозни средства да преминават. Някои пътници нервничеха, други молеха шофьора да отвори вратите, за да слязат, а трети кротко си седяха и чакаха. Тогава Моника даде тон за песен и в прашния автобус закънтя лека красива мелодия. Моника, със своя нежен глас, започна да пее, което накара множество глави да се обърнат към „Хепибанд“.

Градът отдавна е заспал,

Само нощните щурци свирят своя валс.

Но едно прекрасно сияние

преминава над него.

 

То е ярко и топло, като слънцето.

Осветява и сгрява парковете,

улиците, спрелите автомобили.

И наоколо се възцарява хармонията.

 

И така ден след ден, нощ след нощ

Тя лети и оставя своите дири.

Пристъпва в душите, възвеличава съзнанията.

И светът става по-красив.

Песента бе тиха, но толкова приятна, че един мъж и една жена, които преди това крещяха непрекъснато на шофьора, постепенно се успокоиха и усмихнаха. След края й, седящите пътници започнаха да ръкопляскат.

— Вие сте щастливата банда, нали? — извика възторжено младеж на около двадесет години.

— Да, но не всички. Създателят на бандата го няма.

— Франклин Томас, нали?

— Точно така. Той е на друго място, но се надяваме да се появи.

— Ще ни изсвирите ли още нещо? — обади се мъж на възраст около петдесетте, седнал в задната част на превозното средство.

— С удоволствие — казаха в един глас Кони Милър и Филип.

— Нека запълним този престой с приятни емоции — добави Грегъри.

 

 

Хилъри чистеше банята, в която само преди няколко минути бе къпала Робърт. Тя беше в добро настроение, като си подсвиркваше стара мелодия. Робърт вече спеше в стаята си и тя използва момента да свърши тази неотложна работа.

Вратата се отвори и влезе Сюзън. Възрастната жена много обичаше момичето и винаги се радваше на присъствието й и на чаровната й усмивка. Но при вида на изражението на Сюзън, настроението й се помрачи почти мигновено. Момичето плачеше — явно не бе на себе си. Франклин не беше с нея и това допълнително засили тревогата на Хилъри.

— Какво се е случило? — попита, но Сюзън, вместо да й даде отговор, я прегърна и се разрида на рамото й.

— Скъпа, успокой се, успокой се… — говореше Хилъри, въпреки че самата тя се нуждаеше от успокоение, защото краката й вече трепереха.

— Ела тук да седнем и ще ми разкажеш какво се е случило — предложи майката на Франклин, след като Сюзън се посъвзе.

— Майко, Франклин е болен. Много болен — каза момичето и отново се разплака.

Хилъри замръзна.

— Ка… какво? Много болен ли?… — успяха да промълвят устните й.

— Да, майко, откриха му рак, който вече се е разсеял в организма. Той остана в болницата и утре отново ще го оперират. Трябва да взема багаж и да го занеса — говореше през сълзи Сюзън.

— Но как, нали му го извадиха? Не е възможно! Нали му го извадиха? ГОСПОДИ, ТОВА НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ! ОТКАЗВАМ ДА ПОВЯРВАМ…! — Хилъри усещаше как паниката се надига в нея и как започва да губи контрол.

— Появило се е отново. Вече целият организъм му е повреден. Така каза Фреди Джокович — Хилъри се отпусна на рамото на Сюзън и също заплака.

* * *

Франклин се събуждаше бавно. Усещаше слабост в тялото си, стомахът го болеше при всеки опит да се обърне. Той бавно започна да се завръща в реалността. Усещаше, че нещо лошо със сетивата си, чувстваше негативна енергия с цялото си тяло. Видя бялата стая и няколко легла, на които лежаха хора. „Това е болница — помисли си той, — болницата, в която дойдохме със Сюзън при доктор Фреди Джокович. И тогава… тогава… Господи, тогава ми казаха… страшната диагноза“. Франклин отвори широко очи и опита да се изправи, но остра болка го сряза като с нож!

„Франклин, ти си болен от рак и нямаш почти никакви шансове да оздравееш!“ — тези думи на доктор Уинстън Калър изскочиха изведнъж от тъмните дебри на паметта и се врязаха толкова силно в съзнанието му, че Франклин за миг си помисли, че ги чува някъде наблизо.

Той се отпусна и затвори очи. Искаше да събере разпокъсаните си мисли, може би все още не съзнаваше силата на онова, което се случваше.

Той бе опериран. Бяха назначили операция почти веднага след като постъпи в болницата. Тя трябваше или да е успешна, или не. Фактът, че бе буден, можеше да означава много. Преди да легне на операционната маса, Франклин бе подписал един документ, с който се бе съгласил да бъде опериран. Значи наистина — или щеше да се събуди, или може би да умре. Той не знаеше какво се случва, не искаше и да знае — лошите вести бяха твърде много и той трябваше да се остави в ръцете на лекарите.

Ами, ако операцията е неуспешна? Ако просто не са успели да се справят? Той не знаеше какво се случва, не знаеше и защо е тук, не знаеше защо няма никого от близките му, нямаше дори и лекари, които да се мотаят около него. Неизвестността го плашеше.

Той си помисли за „Хепи пийпъл“. Те във всеки един момент разнасяха със себе си позитивните емоции и щастливите идеи. А той, създателят на цялото общество, лежеше тук, в болницата, с отслабнал от операцията организъм и с изпълнено от неприятни мисли съзнание.

* * *

Питър и Кони бяха притеснени. От два дни Франклин и Сюзън не бяха идвали на сбирките, а телефонът в къщата им непрекъснато даваше свободно. Откакто онзи ден бяха тръгнали към болницата, те сякаш се изгубиха. Питър беше забелязал промяна у изражението на Франклин и това допълнително засилваше опасенията. Но той не спомена нищо на Кони, защото не искаше да разваля настроението й, както и своето собствено. Освен това предпочиташе да говори само за позитивни неща.

— Мисля, че нещо е станало с Франклин. Не забеляза ли, че беше отслабнал и променен? Страхувам се — сякаш прочете мислите му тя. Но Питър отвърна ведро:

— Спокойно, нищо му няма. Ще видиш, че всичко е наред. Франклин винаги се е оправял в живота.

— Страхувам се, защото преди време му откриха тумор, да не се е…

— Стига! Не говори за това, скъпа моя мацко. Франки е добре и ще се убедим в това съвсем скоро. Сигурен съм. Да не съм те чул повече да говориш подобни небивалици.

 

 

„Хепибанд“ се готвеха да свирят на един богаташки банкет. Те също търсиха Франклин и Сюзън, но не успяха да се свържат с тях, за да ги уведомят за мероприятието, на което бяха поканени.

Страхът от лоши новини и опасенията за неприятна случка с Франклин, им попречиха да репетират както трябва. Всичко правеха насила, без настроение, което създаваше предпоставки за грешки и неуспех.

Франклин се бе върнал от Стамфорд променен, с по-различен поглед, унил и замислен — все едно бе някой друг. И въпреки че бързо възвърна усмивката си, във въздуха се чувстваше някаква тежест, все едно нещо отвътре го мъчеше. Когато го видяха за последно, той и Сюзън тръгваха за болницата, Сюзън също не бе на себе си.

Отвън се чуха няколко мощни взрива, които накараха членовете на групата да отидат до прозореца, да погледнат през него. На три места по улицата се издигаше дим, а хора уплашено бягаха напосоки. След малко щастливата банда се върна при музикалните инструменти и продължи с репетицията.

 

 

Вратата на болничната стая бе леко открехната и Франклин видя майка си и любимата си да идват, придружавани от някакъв лекар. Докторът отвори вратата и с ръце подкани двете жени да влязат в стаята, а самият той остана отвън.

Първото, което Франклин забеляза у израженията им, бе липсата на всякакво въодушевление. Те сякаш бяха потънали в траур.

— Франки, Франки! — извика Сюзън, като отиде до него и го прегърна. Хилъри последва Сюзън и застана до леглото на сина си.

— След два дни ще те изпишат. Така каза докторът, който дойде с нас — измънка тя, опитвайки се да се усмихне. — Как си, моето момче?

— Добре съм, майко, още ме боли тук, но ще се справя. Какво казва доктор Калър?

— Още не сме говорили с него, това ни го каза онзи лекар отвън.

В това време Франклин видя, че доктор Уинстън Калър също бе на вратата, заедно с другия доктор. Сюзън и Хилъри се обърнаха.

— Елате отвън — каза им тихо той. Двете жени излязоха.

Франклин се изправи, като през процепа виждаше как Сюзън и Хилъри разговарят с Уинстън Калър. След малко Хилъри наведе глава и се разрида, а Сюзън, която бе с гръб към вратата, я прегърна.

Всичко бе ясно.

Франклин отново се отпусна назад и затвори очи. В този момент не бе в състояние да мисли за нищо.

Жените влязоха при него, с вид на пораженци. Франклин погледна към тях и наведе глава.

— Ще ти стегнем багажа за другиден. Докторът препоръча да пиеш протеини, за да се възстановиш по-бързо — каза Сюзън, но изрече думите с равен, безизразен тон. Франклин погледна към нея, после към майка си, и попита:

— Ще умра, нали? — усещаше, че гласът му трепери.

— Нищо не се знае… — отвърна Хилъри, но спря на средата на изречението.

— Кажете ми, ще умра ли? Майко, Сю, кажете ми истината, моля ви. Искам да го чуя от вас. Тук и сега.

Хилъри чоплеше ноктите си, а Сюзън бе покрила устата си с ръка. Накрая майката наруши тягостното мълчание с думите:

— Вдругиден ще те изпишат като безнадежден случай — и избухна в плач.

* * *

След като научи истината, Франклин се отдаде на мрачни и тревожни разсъждения. Целият му живот минаваше като на кинолента, имаше чувството, че помни всичко с най-малките детайли. В последните години той бе опиянен от идеите си за абсолютното щастие и също като брат си се бе слял с друг красив и приказен свят.

До сега! Сега бе време за равносметка!

Истината бе мрачна, зловеща и покварена. Какво ли ще стане оттук нататък? Дали щеше да среща отново милите и усмихнати лица на приятелите си или да бъде заобиколен от недоизказани изречения и пълни със съчувствие и скрита тъга погледи? И най-страшното — какво има отвъд тази бездна, наречена смърт? Щеше ли да се отдаде на непрекъснати мисли за смъртта, или трябваше да търси друго решение, колкото и да беше трудно? Франклин не бе от хората, които се предават лесно, стремежът към щастието му бе дал необходимата увереност, че може да се справи с всички препятствия. Но във войната със смъртта имаше много, много неизвестни!

Точно сега Франклин имаше нужда от Робърт. Изпитваше остра потребност отново да се пренесе в Акомикеран — прекрасната страна на щастието и забравата. Това бе жизненоважно за него, по-важно от всичко друго. Някакво скрито чувство, че точно пренасянето в тази страна ще му помогне да „премине върха и да достигне до абсолютното щастие“.

 

 

„Хепи пийпъл“ се бяха събрали в залата за репетиция, която наричаха „Офиса“. В предишната вечер банкетът мина повече от добре, а „богаташите“ им обещаха, че ще ги викат и на други банкети. А сега красивите песни, щастливите възгласи и благите приказки за пореден път огласяваха цялата околност. Атмосферата както винаги бе страхотна, настроението — прекрасно, а усмивките по лицата — пълни с щастие.

По едно време влезе Сюзън. Тя изглеждаше изпита и изстискана, приличаше на жив мъртвец. Всички се обърнаха към нея.

— Мили приятели, имам да ви кажа нещо много неприятно… — и в този миг, колкото и да се стараеше да се държи равнодушно, тя заплака. Щастливците я гледаха смълчано и неподвижно.

— Франклин е болен… много болен… той може би ще умре… — тя хлипаше неудържимо.

Към нея приближиха няколко младежи, които я прегърнаха и потупаха по рамото. Останалите я изгледаха втренчено, с широко отворени очи. Кони отиде до Сюзън, хвана я за рамото и я попита тихо:

— Сю, къде е Франклин и какво се е случило с него? Успокой се и ми го кажи.

Питър, Грегъри, Маркус Фрай и още трима младежи застанаха зад Кони и се заслушаха.

— Откриха му рак. За съжаление е твърде късно и той почти няма шанс — отвърна Сюзън. Лицето на Питър се вкамени.

— Лекарят каза, че му остават най-много два, до три месеца — добави тя.

 

 

Франклин спеше. Сънуваше тежки и разпокъсани сънища, имаше осезанието, че е върху болничното легло, а в същото време се рее някъде из Вселената.

Събуди се от меки, звънливи и приятни гласове, които озвучиха стаята. Отваряйки очи, той видя младежи и девойки, жени и мъже, дори деца, които носеха оранжево-жълти елечета. Сред тях бяха Сюзън, Кони и всички останали от „Хепибанд“. Стаята бе твърде тясна и не можеше да ги побере.

— Здрасти Франк, как си? — с познатия ведър глас започна Грегъри.

— Добре съм, но предстои да се оправя. Тоест, да стана още по-добре — в тон отговори Франклин. — Имам още дни дена за възстановяване и после… каквото Бог покаже. А Бог е доста щедър към мен в последно време — той се опита да каже тези думи шеговито, но импровизацията явно не се получи и всички сведоха състрадателно глави.

— Франки, ще се оправиш, това Бог го е решил отдавна — обади се Маркус. Филип продължи:

— Нали знаеш максимата, чрез която създаде „щастливото братство“, а именно: позитивният живот решава всякакви проблеми. А ти си щастливец, Франки, и не бива да се съмняваш, че ще се оправиш! — Филип пое няколко солидни глътки въздух.

Франклин се усмихна. Приятелите му бяха дошли и го бяха успокоили. Бяха изпълнили задачите си както трябва. Той почувства как неопределима жизнена сила, или някакъв благороден импулс се опитва да си пробие трасе в отслабналия му и изтощен организъм. За един кратък миг се почувства както преди — окрилен, силен и свободен.

След като щастливата тълпа си тръгна, Франклин остана сам, сред мислите и спомените. Отново почувства как страхът се опитва да пробие съзнанието му и да го превземе. Спомни си, че Сюзън му обеща по-късно да дойдат с Хилъри и Робърт. Това бе добре за него, защото освен че ще се радва на най-обичаните хора, щеше отново да се понесе към „страната на щастието“.

 

 

— Клетият изстрадал човек, толкова е преживял, нужна му е подкрепа, приятелско рамо. Не че бях преживял кой знае колко житейски драми, но ги удесеторявах като сила, а дори измислях нови. Момичето, което се казваше Кристина, ме изслушваше, даваше ми съвети, гледаше ме със съчувствие. Аз исках точно това, радвах се, че тя често мисли за мен. Но когато й предложих да сме гаджета, тя ми отвърна следното: „От теб лъха песимизъм, чувствам се мрачна и нещастна в твоята компания“. И тогава сякаш ми заби нож. Кристина бе много чаровно и усмихнато момиче, а аз изглеждах тъпо срещу нея. Сетне продължихме да се виждаме, но вече не знаех какво да й кажа. Бях закотвил нещастния си образ в нейното съзнание и знаех, че тя не желае компанията ми. Опитвах дори да бъда весел и безгрижен, ала се получаваше някак изкуствено, защото си бях създал тъжен образ…

Петер Железни спря за момент и се усмихна носталгично, сякаш се вживяваше напълно в своята история. После продължи в същия тон:

— После ви срещнах. Видях Франклин и вас, останалите от „Хепибанд“. Седяхте на една пейка на площада и бяхте с тези оранжево-жълти елечета, като свирехте и пеехте. Тогава песента беше много хубава, а аз стоях пред вас и ви гледах със захлас. Всички бяхте усмихнати. Приближих се до вас и ви хвърлих монета, но вие ми я върнахте с думите, че е по-добре да дам тази монета на някой, който наистина се нуждае от нея. Сигурно си спомняте този момент.

— Разбира се, как да не го помним — отговори Кони Милър. — Тогава забелязахме, че си не си в настроение и те попитахме какво ти е.

— Да, така е. Исках да ви споделя всичко, но в главата ми кънтяха думите на Кристина, че от мен лъха песимизъм. Казах ви само, че ще се оправя. Но когато разбрах, че вие сте една уникална формация, която се стреми към безграничното щастие, разбрах, че съм попаднал на правилно място. В онзи период бях готов на всичко, за да махна тази лоша обвивка от себе си. Без да мисля дълго, се присъединих към вас и не сгреших. След няколко месеца вече се чувствах нов човек, виждах прекрасните страни на живота и на средата, която обитавам. И когато един ден се засякох с Кристина до фонтана на площада, аз й предложих да се разходим в парка. Помня как тя ми каза, че съм се променил в положителна посока. Прекарахме чудесно, като през цялото време се смеехме. Разделихме се с целувка. И така, срещахме се известно време, след което отново и предложих да станем по-близки. Тя се съгласи с охота, споделяйки ми, че това, което е станало с мен, не е маска, с която искам да я впечатля, а по някакъв начин съм променил мирогледа и нагласата си към живота, което й допада. И така, мили приятели, вече година и половина Кристина е неотлъчно с мен. Ние се сгодихме и след няколко месеца ще направим сватба. Кристина днес не можа да дойде, но знаете, че и тя често идва тук. Благодарен съм на вас и на тази страхотна организация. Повярвайте ми, когато разбрах за Франклин, много страдах. Кристина също го прие тежко. Моля се непрекъснато за него, искам да направя всичко, което е по силите ми, за да му помогна. Това е.

 

 

Кони даде идеята да се организира мероприятие за събиране на средства за лечението на Франклин. Тя, заедно със Сюзън, Кони Милър, Филип и много други щастливци, направиха брошури, които залепиха на някои възлови места в града. Кони знаеше, че в Израел работят едни от най-добрите специалисти в света, които чрез съвременна техника лекували подобни тежки болести. Но лечението било много скъпо — петнадесет хиляди долара. Те се надяваха чрез тези средства да съберат огромната сума и да пратят Франклин в Израел. В Америка също имало добри специалисти, но вземали двойно по-скъпо, а и не давали гаранция за успешно лечение. А времето бе кратко и трябваше да се действа бързо и сигурно.

Абсолютно всички от „Хепи пийпъл“ се обединиха в тази инициатива и дадоха пари в импровизираната касичка, която Кони изработи. За един ден успяха да съберат около три хиляди долара.

Градоначалникът и губернаторът също се включиха, като залепиха свои брошури и поставиха пред сградите и в търговските обекти кутии за дарения. Дори в два местни вестника се появиха призиви за помощ и бяха указани местата, където хората можеха да дарят средства.

 

 

Привечер Кони, Сюзън, Хилъри, Робърт, всички от „Хепибанд“ и още много от щастливците, отново посетиха Франклин. Той бе видимо по-добре от вчерашния ден. Споделиха му за инициативата и за събраните средства, като му вдъхнаха позитивизъм. Франклин изглеждаше ведър и бе усмихнат напук на коварната болест. Той отлично знаеше, че оптимизмът е най-доброто лечение.

След това повечето си тръгнаха и при Франклин останаха само Хилъри, Робърт и Сюзън.

— Искам да ви кажа нещо важно. Онзи господин отсреща ми спомена нещо много хубаво — и Франклин погледна към спящия мъж срещу тях. — Той ми спомена за една невероятна лечителка от тибетски произход, Дазайла Моу. Тя лекувала с методи на тибетската медицина точно такива образования, като моите.

— Наистина ли? — възкликна Сюзън.

— Той ми каза, че тя е излекувала невероятно много хора чрез силата на енергиите.

— Къде се намира тя, момчето ми? Знаеш ли?

— В Найроби, Юта. Накъде далеч, в Скалистите планини. След като ме изпишат, поемаме към Юта! Нали така?

— Да, момчето ми. Поемаме към Юта — каза Хилъри с надежда в гласа. Тя вярваше и копнееше да се случи чудо. Може би Дазайла Моу бе това чудо.

В това време неочаквано се обади Робърт:

— Тази Дазайла Моу вече е преминала върха!

Хилъри и Сюзън се обърнаха рязко към него.

— Преминала го е, Роби. Тя често преминава ВЪРХА и се връща — каза Франклин.

— Но това е невъзможно — опонира Робърт.

— Ако някой вярва в щастието, за него НЯМА невъзможни неща. Ние също трябва да го преминем — говореше Франклин като в транс.

— Уелингтън и Кристина в момента го правят. Те са още в голямата поляна, наречена Низината. Най-голямата поляна в Акомикеран.

— Нека си наберат плодове, Роби. Тук има много плодове. Всички са сочни и големи. Ще ги заситят преди тежкия път.

— Може да не се върнат, като Скот, Бърнли и Вего. Те загинаха горе.

— Но важното е, че са ОПИТАЛИ!

— Ето, набраха си плодове и сега тръгват. Поеха по кривата пътека, между горите.

— Поеха по пътя към Щастието. Така, както ще го направим и ние. Нали така, Роби? — Франклин говореше с хъс и необикновено желание, все едно случващото се в Акомикеран бе самата реалност. Сюзън и Хилъри слушаха и мълчаливо им се възхищаваха, сякаш двамата братя бяха малки деца, живеещи в своя измислен свят.

— Още малко ще достигнат до дъбовата гора. Представи си, това е Гората на Любовта — говореше Робърт, който отново бе щастлив. — А те се обичат, нали Франк?

— Точно така, те се обичат и са щастливи заедно. Гората на Любовта ще им даде сили, а самата Любов ще ги тласне да преминат следващите препятствия по трудния път към Щастието.

Франклин и Робърт си говореха цял час. След края на разговора и двамата бяха в отлично настроение. Този ден бе донесъл повече положителни емоции, отколкото вчерашния. Защото всеки от тях виждаше своя път.

Пътят към НАДЕЖДАТА!

* * *

Питър Дилън бе объркан, което му пречеше да бъде в настроение. Преди два дни той се мислеше за най-щастливия човек, животът му бе съвършен и според него никой и нищо не би могло да го извади от това състояние.

Но болестта на Франклин…

Не искаше да мисли за нея, но не успяваше. Идваше на сбирките, но се разполагаше някак встрани, незабележим и отнесен. За разлика от Кони, която търсеше всевъзможни начини да помогне на приятеля им, Питър бе изпаднал в пълна апатия. Той не желаеше да ходи в болницата при Франклин, защото едва ли щеше издържи на гледката. Чувствата, които щеше да изпита, виждайки „щастливия“ си приятел в безпомощно състояние, щяха да бъдат много силни, което щеше да го травмира за цял живот. Питър не можеше да си представи Франклин отчаян, съсипан, гърчещ се в собствените си мъки и умиращ бавно. Това разваляше цялата прекрасна идилия, цялата красива атмосфера.

Защо, защо, защо?!

Сега разбираше, че не е подготвен докрай да се справя с проблемите. Беше взел твърде навътре случващото се с Франклин и бе изпълнен с несигурност, нерешителност и отчаяние.

 

 

Цяла Америка се тресеше от суровата криза на гражданската война, обхванала огромната й територия. Бяха подпалени и взривени множество корпорации, банки, предприятия, офиси. Имаше и човешки жертви, поради което все повече се засилваше омразата между хората. Правителството бе в нокдаун. Тези действия възпираха работата на промишлените предприятия, а възможностите за инвестиции в една или друга сфера намаляваха с всеки изминал ден. Опитите за помиряване на враждуващите активистите всеки път се обричаха на провал.

Нюпорт бе един от първите градове, в които започнаха стачни действия, и първият, който обяви война. Но сега агресията тук бе по-малко, отколкото в останалите големи градове. Може би само тук бунтовниците намериха сериозен отпор, идващ от страна на щастливците от „Хепи пийпъл“. Сега жълто-оранжевите хора доминираха по улиците на града и допринасяха за по-спокойния живот. А и бяха подкрепяни от повечето хора и от институциите.

 

 

— Казвам се Еди и съм на двадесет и осем години. Преди няколко години при инцидент изгубих дясната си ръка — момчето посочи празното място. — Първите години бях напълно отчаян, затворих се в себе си, не излизах никъде. Една от причините бе, че веднага след инцидента ме махнаха от работа, тъй като бях неработоспособен. Естествено, правителството ми отпусна някакви средства, но те не бяха достатъчни да си стъпя на крака. Аз се чувствах погубен и смазан. Нямах желание за живот. Търсех работа, но никой не искаше да вземе отчаян инвалид като мен. Липсата на едната ми ръка ме срази до краен предел. И един ден, когато пътувах с автобуса, няколко млади момчета, облечени в жълто-оранжеви елечета, седнаха до мен — Еди посочи малка група от пет усмихнати младежа на задните редици, които му отвърнаха с вдигане на ръце. — Попитаха ме как съм и аз им отговорих, че не съм добре с една липсваща ръка. Тогава те ми казаха, че въпреки недъга ми, мога да бъда щастлив. Говорихме много и младежите успяха да ме убедят да дойда на една от сбирките ви. Реших да го направя и не сгреших. След множеството разговори в тази прекрасна обстановка, аз отново почувствах, че мога да живея пълноценно. Започнах да се усмихвам, да се смея, да мисля позитивно, да показвам ЖЕЛАНИЕ ЗА ЖИВОТ, въпреки недъга си. И когато кандидатствах за работа, ме приеха още на следващия ден. Сега работя като портиер в един офис, където усмивката е от голямо значение. Благодарение на стремежа към щастието и, разбира се, на вас, отново мога да се реализирам и да бъда пълноценен — Еди стисна устни и кимна леко с глава, в знак на признателност.

 

 

Веднага след като Франклин, Сюзън, Хилъри и Робърт кацнаха на летището в Солт Лейк Сити, хванаха автобуса за Прегин, преминаващ през Найроби, който чакаше на паркинга пред терминала. Хилъри бе преценила, че точно сега, в този момент, всички трябва да са заедно, за да не се къса силната връзка, която укрепва и заздравява семействата и помага в най-лошите беди. А Франклин имаше нужда от семейството си в този тежък и решителен момент в неговия живот.

Сребристата лунна светлина доминираше над всичко в красивата и почти безлюдна местност, а кафявите назъбени скали й придаваха необикновена атмосфера. Колкото повече навлизаха в Скалистите планини, толкова по-малки и по-бедни ставаха градчетата. На спирките слизаха и се качваха хора, при които личеше всякаква липса на цивилизация — ходеха с примитивни работни дрехи, говореха нечленоразделно и неправилно.

Рано сутринта, щом автобусът спря на малката автогара в прашното градче Найроби, от него слязоха почти всички пътници. Повечето бяха напрегнати, имаха измъчен и нещастен вид. Също като Франклин. Може би и те идваха заради последната, единствената им останала надежда за изцеление. Франклин, Робърт, Хилъри и Сюзън тръгнаха подир тези хора.

* * *

— Какво ти става Пит? — попита обезпокоена Кони.

— Не зная мила, може би е от времето.

— Или от случващото се с Франклин. Хайде Пит, отговори ми. Знаеш, че можеш да споделиш всичко с мен.

Питър не отговори, а само сведе поглед. Може би ако не беше срамът, щеше да заплаче. Кони го погали нежно по главата, но Питър не промени изражението си. Лицето му се зачерви, той преглътна тежко и погледна настрани, без да се вглежда в нещо конкретно.

— Пит, скъпи, зная, че ти е трудно, но на всички ни е така. Трябва да се стегнем и да опитаме да направим нещо.

— Не зная, мила, какво може да се направи. Просто… просто съм объркан. Ако бях на негово място, не знам какво щях да правя. Не ми се мисли. Всичко се проваля.

— И аз съчувствам на Франклин и то много. В такъв труден момент трябва да сме с него, а не да го игнорираме.

— Така е. Знам, че е така, но… но… — той въздъхна и излезе от стаята с наведена глава.

 

 

Грегъри, Филип, Моника и Кони Милър написаха писмо до Ерик Мичълсън, главният водач на анархистката организация „Виктори“, която бе отговорна за едно от най-бруталните нападения от активистите на територията на Нюпорт. Те искаха да преговарят за начините да се сложи край на войната, поне в рамките на града, и да се търсят възможности за излизане от кризата по мирен път. Почти веднага бе даден писмен отговор, в който се споменаваха дата, час и място, където да бъде проведена тази дискусия. Срещата щеше да се състои в една от модерните сгради на „Сити Център“, част от широкия център на Нюпорт.

В касите с даренията за Франклин общата сума вече наброяваше четири хиляди и петстотин долара, но тя все още бе недостатъчна. А Алън Стимпио — този, който до преди време бе част от мафията — дари осемстотин и петдесет долара. Според него най-добре е мръсните пари да бъдат използвани за благотворителна дейност.

 

 

Огромна опашка от чакащи и идващи хора бе обградила неголяма дървена къщурка, с крив покрив и множество цветни украшения по него, типична за средноазиатската архитектура. Опашката напредваше бавно, обезверените и отчаяни хора, както и техните придружители, мълчаливо чакаха реда си. Някои от тях се молеха, други плачеха, трети просто гледаха с празни очи към сградата, където се намираше Дазайла Моу — тази истинска светица, използваща необикновените си методи, помагаща на толкова много хора. Франклин, Сюзън, Хилъри и Робърт кротко чакаха заедно с останалите — мълчаливи и унесени в своите мисли.

Когато Франклин Томас влезе в къщата, усети с тялото и душата си необикновената и позитивна енергия, излъчваща се от самото място. Първото, което си каза наум бе, че тук отдавна са открили тайната на щастието и са достигнали предела на моралното и духовно извисяване. Отвори вратата и влезе в малка стая. Вътре го чакаше Дазайла Моу.

Жената изглеждаше на сто и петдесет, или на двеста години. Кожата на лицето й бе тъмна и ужасно сбръчкана, а самата тя бе много ниска и слаба. Тук енергията бе още по-силна, отколкото в антрето. Пред жената се ширеше дълга и тясна маса, върху която бе поставен стар леген, пълен с вода. Във водата, по средата на легена, имаше парче пластичен материал, бял на цвят, който приличаше на глина или пластилин.

— Съблечи дрехите си и легни тук, момчето ми — жената посочи голяма платформа встрани, покрита с чаршаф. Тя не го попита от какво се оплаква, нито се поинтересува от името му. Това бе странно. Франклин изпълни нареждането на жената.

Дазайла Моу взе малко от мекия материал в легена, направи една топка и с нея започна да масажира тялото на Франклин. В този миг той сякаш почувства Висшата сила! Усети как тази сила прониква в цялото му същество и го завладява! Жената с голяма точност намери местата, откъдето идваха болките му. От ръцете й струеше топлина — невероятна, лековита, позитивна енергия, която влизаше много навътре в тялото му, пробивайки си път и достигайки най-непристъпните зони. Франклин се отпусна на платформата, усмихвайки се блажено!

Когато свърши терапията, жената му каза да се изправи. След това хвана главата му с две ръце, потърка слепоочието с топлите си пръсти и каза следното:

— Използвай това, което имаш, момчето ми! Ти притежаваш Силата! Тази сила ще ти помогне да достигнеш висините! Опитай се да я ОВЛАДЕЕШ! Опитай се да се ВЪЗПОЛЗВАШ от нея! ПЪТЯТ, по който си тръгнал, е ПРАВИЛНИЯТ. Точно този път ще те отведе до БЕЗКРАЙНОТО БЛАЖЕНСТВО! Не се предавай, не оставяй болестта да те СЛОМИ, а продължавай напред! Само така ще ОЦЕЛЕЕШ!

* * *

По пътя към Солт Лейк Сити, Франклин разказа на семейството си какво се бе случило при лечителката. Думите на Дазайла Моу бяха оптимистични, те изразяваха точно това, което бе целял през съзнателния си живот, те бяха плод на цялостната идея за постигане на висшата цел, на духовно и морално удовлетворение. Франклин опитваше да се усмихва и да разведрява тягостната атмосфера, но това не помогна на Сюзън и Хилъри да се отпуснат напълно. Жените бяха със свити от напрежение и умора лица. Изключение обаче правеше само Робърт, който отново с трепет препускаше в измислените си светове.

По време на нощния полет, когато Хилъри, Сюзън и Робърт спяха, Франклин гледаше замислено в тъмнината през прозорците, където като в мъглявини и съзвездия се очертаваха светлините на селищата. Тези думи на светицата, макар и мъдри, макар и изпълнени с обнадежденост, не бяха премахнали тумора от тялото му. В стаята Франклин бе почувствал необикновена, божествена енергия, но туморът в тялото му беше там и той чувстваше как разяжда организма му, как мускулите му отслабват, как с всеки отминал час оптимизмът му се изпарява. С думите, изречени от устата на Дазайла Моу, Франклин би трябвало да се почувства задоволен, защото те показваха абсолютната истина, как човек може, посредством позитивното мислене, да бъде излекуван от коварни болести. А това бе мотото на неговия свят. Тя му бе казала, че той притежава „силата“ и тази сила би могла да го излекува. Но… дали наистина бе открил абсолютното щастие? Дали наистина бе постигнал целите си? Макар че бе дал толкова много оптимизъм на приятелите си, макар че с всеки съвет, с всяка дейност от страна на организацията, той се издигаше все по-нагоре по пътя си към моралното извисяване, той НЕ БЕ ЗАПАЗИЛ ПОЧТИ НИЩО ЗА СЕБЕ СИ! Сега вече знаеше какво му липсва и за какво не бе подготвен.

За страха от неизвестното!

Може би катастрофата, която бе отнела баща му и бе приковала Робърт към инвалидна количка, бе едно от събитията, дали му тласък за промяна. Той си бе поставил задачата да мисли позитивно, бе усъвършенствал идеите си, бе прикривал от другите проблемите си, които с течение на времето намаляваха силата си. Само че никога не си бе представял, че животът ще му поднесе най-страшното изпитание — да се бори със смъртта.

Да се бори със самия себе си!

Франклин осъзнаваше, че ако победи в тази битка, вече няма да се страхува от нищо и ще постигне всичко, към което се бе стремял. Осъзнаваше, че тогава наистина ще достигне до абсолютното щастие.

Той трябва да пребори болестта!

С усмивки и с положителна енергия!

Франклин натисна с ръце слепоочията си, за да прогони хаоса в мозъка.

Отслабването на организма му бе явно, Франклин чувстваше как кожата му хлътва все повече, как торбите под очите му парят. Дали щеше да се съвземе и да надделее над болките и неразположенията и отново да започне да гради щастливите си мисии? Той обичаше живота и трябваше да го направи!

ТОЙ ТРЯБВАШЕ ДА ОЦЕЛЕЕ!

 

 

— Преди три месеца от инфаркт почина майка ми! — заговори Анна, момиче на двадесет и пет, което бе член на „Хепи пийпъл“ от година и два месеца. — Разбира се и аз, и сестра ми, приехме смъртта й много тежко. Няколко дни бяхме в депресия, рядко говорехме с други хора, но това е напълно нормално за такъв период. А и двете имаме хубава работа — работехме като рекламни лица на „Дрон“. Когато минаха тези няколко дни, аз започнах да се връщам към предишния си начин на живот. Може би благодарение на стремежа си към щастието и на позитивната си настройка към света, аз успях да превъзмогна огромна болка. Но сестра ми, която е една година по-голяма от мен, не успяваше да се справи. Тя беше в постоянна депресия, напусна работа и се отдаде на нещастието си. Тя смяташе, че мястото, което посещавам — а именно срещите с вас — са глупости, които не ми носят никаква полза.

— Навярно е била материалистка — обади се Маркус Фрай.

— Или е гледала на живота под друг ъгъл — добави Филип.

— Да, такава беше. И може би това й оказа влияние. Но както и да е, един ден я помолих да дойде с мен. Тя, естествено, се опъваше. Не искаше да излиза никъде. Но аз я изведох насила. Зная, че това е в разрез с правилата за щастието, но нямаше как да я накарам по друг начин да дойде тук. А и бях сигурна, че това е правилното решение.

Филип и Грегъри кимнаха одобрително и това накара младото момиче да се усмихне прелестно.

— Когато за пръв път я доведох тук, тя не успя да се отпусне. Като че ли нарочно не искаше да го направи. След като се прибрахме, тя отново започна да мрънка, че денят й е минал напразно и че някакви си хилещи се нещастници не могат да върнат майка ни. Но на другия ден ми сподели, че иска да я заведа отново. Вторият път обаче се отпусна и в края на деня беше засмяна. А вчера дойде за четвърти път и вече е доста по-добре от преди. Сега много по-спокойно споделя и говори с мен, настроението й е приповдигнато, от депресията й няма и помен. Благодарение на вас сестра ми се промени към добро.

 

 

„Хепибанд“ организираха благотворителен концерт за събиране на средства за Франклин Томас. На концерта присъстваха няколко хиляди души. Но от него бяха събрани едва четири хиляди долара, защото разходите по организацията бяха твърде високи. Интересното тук беше, че дори Ерик Мичълсън, водачът на анархистите от „Виктори“, помогна с немалка сума за организацията, но и тя не бе достатъчна.

* * *

Франклин усети адски студ, когато слезе от самолета. Вятърът, макар и слаб, го полази с ледени пръсти.

— Сю, нека минем през „Офиса“, искам да видя приятелите — каза със слаб, но бодър глас Франклин.

— Добре, нали ни е на път. Ще слезем там, ще ги видим и после — у нас! — Сюзън също звучеше уверено, макар че тази увереност й костваше доста сили.

— Ние с Робърт ще се прибираме и ще ви чакаме.

— Не, майко, елате с нас — предложи Франк. — После всички ще се приберем заедно.

В автобуса Франклин и Робърт обсъждаха градовете и селата в Акомикеран. Нюпорт също фигурираше, но бе много по-приветлив и различен. Хората по другите седалки ги слушаха мълчаливо, някои ги гледаха с интерес, други с недоумение, а трети със съчувствие. Но когато автобусът спря на спирката, двамата братя млъкнаха изведнъж, сетне слязоха и последваха Сюзън и Хилъри по пътя към сградата.

Франклин влезе в „Офиса“ и всички погледи се приковаха към него. В голямата зала настъпи мълчание. Филип и Кони Милър приближиха и му протегнаха ръце:

— Франкиии, какво става с теб? — весело извика Филип.

— Филиииип, Кониии, какво правите? — опита се да извика Франклин. Обаче гласът му бе груб и дрезгав. Той разпери ръце, прегръщайки и двамата. После се появи Грегъри, а след него Кони:

— Грег! Как си, приятел? Кони, какво става с теб, милейди?

— Много добре, Франки! Оправяме се в живота — отговориха двамата в един глас.

Франклин се ръкува с всички, те се държаха ведро и весело. Опитваха да говорят така, сякаш не знаеха нищо, или болестта му е „лесна работа“. Казаха му за концерта, за даренията, за все по-голямата популярност на „Хепибанд“ и „Хепи пийпъл“. Франклин им говори за Дазайла Моу и за думите, които му бе казала. Робърт, Хилъри и Сюзън стояха зад него и се усмихваха.

По едно време Франклин попита Кони:

— Къде е Питър? Не съм го виждал отдавна. Не дойде в болницата, а сега го няма и тук.

Кони се обърка за миг, след това отговори:

— Тук е, Франк. Някъде отзад. Може да го извикаме, ако искаш.

— Добре, нека дойде. Стига да не го притеснява.

Питър знаеше, че Франклин е тук и това бе причината да се скрие в тълпата. Отново беше объркан, не искаше да се случва всичко това, бе прекалено чувствителен на темата, прекалено слаб, за да излезе очи в очи с действителността. Видя, че Кони, Грегъри и още няколко души идват към него. Той се обърна на другата страна, за да не го забележат, но те дойдоха точно при него.

— Хайде, Пит, Франклин е тук. Ела, ела да го видиш. Той иска да те види — каза с нежен, но настойнически глас Кони, сякаш говореше на малко дете. Питър покорно и с наведена глава тръгна подир тях.

Когато отидоха отпред, Питър се изправи, за да види Франклин. След това потрепна и застина с широко отворени очи и зейнали уста.

Пред него стоеше МАСКАТА НА СМЪРТТА!

Това бе първата мисъл, нахлула в главата му. Сякаш пред него се бе изправил мъртвец. Франклин бе доста отслабнал, с изпити очи и отчаян, блуждаещ поглед. Той бе бледо копие на прекрасния мъж, когото познаваше. Питър не издържа на гледката — падна на колене и заплака.

— Съжалявам — опита да каже той, но от устата му излезе провлачен звук, нещо като „шжля“. Франклин стоеше над него и го наблюдаваше безмълвно.

— Съжалявам — повтори Питър, давейки се в ридания. Кони го докосна по рамото. Той се изправи, а лицето му имаше мъченически вид. Бе навел глава от срам. После се обърна, хукна назад и се изгуби в тълпата. Кони тръгна след него.

— Аз съм най-големият глупак! — рече Питър на приятелката си. — Аз съм най-големият тъпанар! Аз съм най-недостойният мъж на света!

— Не се самообвинявай, Пит, скъпи. Просто приемаш тежко тази ситуация. Това, че съчувстваш твърде много на приятеля си, не означава, че си глупак и тъпанар.

— Но другите намират сили да се овладеят. Сигурен съм, че изпитват същото като мен. А аз не намерих сили. Изложих се.

— Не е вярно, не си се изложил. Не трябва да те е срам от това.

Питър въздъхна дълбоко, опитвайки да се успокои. Около него се събраха хора.

* * *

Франклин, Робърт и Хилъри си тръгнаха рано, а Сюзън остана в „Офиса“. Отслабналият организъм на Франклин не можеше да издържа на големи вълнения. По пътя Робърт му предложи да започнат с приготовленията за покоряването на върха. Според Робърт, трябваше да тръгнат час по-скоро, за да могат да се подготвят за препятствията, пред които неминуемо щяха да се изправят.

— Ще направим като Дазайла Моу — каза Франклин.

— Дазайла Моу е светица, ние не можем да се сравняваме с нея. Тя е преход между тази и другата страна — изненадващо отвърна Робърт. Франклин го погледна изненадан.

— Какво искаш да кажеш, Роби?

— Ние просто трябва да преминем. Не трябва да гледаме от другите — бе отговорът на брат му.

Няколко бомби избухнаха близо до автобуса и ги извадиха от унеса. Паникьосаните хора във возилото започнаха да се оглеждат, но не след дълго паниката притеснението отмина. Това бе поредният акт на насилие от страна на агресорите — нещо, с което местните жители вече бяха свикнали.

Автобусът спря на спирката и тримата поеха към дома. Когато зад високите храсти се показа къщата, Франклин спря и се загледа в нея. Това бе родният му дом, мястото, в което бе прекарал детството и младостта си. Тази къща винаги е била свързана с него и със спомените му — независимо дали са били хубави или лоши. Зад нейните стени той бе споделял най-щастливите си мигове — от най-ранното си детство до днес. И ето я сега — същата просторна, но уютна къща, сгушена весело между дърветата — но сега погледната с друг, много по-изстрадал поглед. След всички тези нещастия и тревоги, които изпита в последните дни, Франклин отново бе тук и все още чувстваше свещената връзка между него и нея.

 

 

Усмихнат мъж, който се представи като Силвестър, застана отпред, на малката сцена. Той умираше от желание да разкаже историята си.

— Здравейте, мили приятели. Искам първо да ви кажа, че съм на четиридесет и три години, макар и повечето да не ми дават и тридесет. Това е така, защото аз открих ключа към успеха, тоест, намерих тайната на щастието си.

— Това е страхотно! — възкликна Натали, онази приятелка на Питър, която наскоро се присъедини към „Хепи пийпъл“. Сега тя бе застанала до Сюзън, Кони, Питър, Маркус Фрай, Грегъри и останалите от бандата.

— Така е, всичко е страхотно! Защото аз имам съпруга, но имам и любовница!

Кони Милър и Филип се спогледаха, Питър и Натали също. Грегъри даде знак на Силвестър да продължи.

— Съпругата ми е много добра, гледа децата ни и аз съм много доволен от нея. Е, понякога имаме търкания, а те станаха по-големи, когато тя разбра за любовницата. Но когато у нас стане нажежено, аз — хоп — и при любовницата. А при нея всичко е прекрасно! И така, приятели мои, аз съм щастлив с тези две жени, с тези красиви цветя в моя живот.

Вместо да се зарадват, щастливците го изгледаха с упрек.

— Какво има? — попита той.

— Жена ти как приема това, че имаш любовница?

— Е, не го приема много добре, но постепенно свиква. А и… ха-ха… кой я пита?

— Мисля, че като едно семейство, вие трябва да се опитвате да се разберете помежду си и да изгладите разногласията си. Не че съм против такъв тип връзки, но след като съпругата ти не е съгласна с това, не би трябвало да постъпваш по този начин. Още повече че имате деца — намеси се Кони.

— Добре, но в случаите, когато не ми е приятно с нея, да я търпя ли? А и децата са малки, още не разбират. Зная, че има по-свободни съпружески връзки, в които и мъжът, и жената изневеряват, без да се крият, дори и правят тройки, групов секс и така нататък. Според мен това не е лошо, даже е модерно.

— Така е, съгласни сме — каза Сюзън. — Наистина има много такива връзки, но те са плод на тип разбирателство. В тези случаи и мъжът, и жената имат по-освободено мислене, обичат секса и разнообразието, приели са този модел на поведение и са щастливи посвоему. Но във вашия случай нещата не са така, защото съпругата ти не го иска. Значи ти постъпваш егоистично спрямо нея!

— И какво трябва да направим? — попита виновно Силвестър.

— Единият начин е да се разделите и всеки да поеме към своето щастие, но този вариант не е добър, защото имате деца. Другият начин е да поговорите, да се разберете на какъв тип отношения искате се гради връзката ви. Може би така ще е най-добре и за двамата — изказа се Сюзън.

— И да оставя любовницата си, така ли?

— Защо не, ако е в името на семейството?

— Но нали точно вие учите, че за да е щастлив един човек, трябва да бъде в хармония със себе си?

— Така е, но не когато става за сметка на други хора — заключи Сюзън, която въпреки грижите й напоследък, се държеше геройски.

 

 

Франклин остана при Робърт, докато той не заспа, след което отиде в стаята си. Хилъри го последва. Напоследък възрастната жена бе станала мълчалива. Тя непрекъснато се намираше под властта на тревогата и страха, борейки се с ужасните мисли. Франклин и този път се опита да разведри атмосферата, но на жената не й ставаше по-добре. Тя тъгуваше за него и вече не можеше да го скрие.

Все по-натрапчиви мисли се появяваха в главата му. Реакцията на Питър днес не му даваше мира. Държанието на този негов приятел бе олицетворение на ИСТИНАТА, на скритото в сдържаните и приятелски усмивки на останалите приятели. Питър не трябваше да бъде съден за тази постъпка, той бе излял чувствата си, които в онзи момент бяха по-силни от разума му.

Когато Сюзън пристигна, Франклин и Хилъри погледнаха към нея с тъга, обич и огромна благодарност. Това момиче бе останало с тях и бе до тях в добро и зло. Сюзън първа наруши тежкото мълчание:

— Франк, Хилъри, искам да ви кажа нещо.

— Кажи, скъпа — подкани я Франклин.

— Ще си имаме БЕБЕ! — момичето се засмя със заразителна усмивка.

— Какво? — попита Хилъри и в гласа й се усети едва доловима радостна нотка.

— Ще имам дете от Франклин! Онзи ден си направих тест, а преди малко отидох в болницата! Исках да съм сигурна.

— Скъпа, това е прекрасно! — опита да извика Франклин, ала думите му прозвучаха тихо и сипкаво! Усмихна се, но и усмивката му бе страдалческа, изкуствена. Той подпря ръцете си на масата и заговори тихо:

— Когато оздравея… когато оздравея, ще сме най-щастливата тройка — аз, ти и детето ни! — гласът му едва се чуваше. — Скъпа моя, благодаря ти, аз… аз те обожавам. Детето ни ще бъде най-щастливото, най-щастливото. Обещавам ти.

Франклин бе навел глава и се взираше в масата. Сюзън и Хилъри го гледаха мрачно и безмълвно.

— Сюзън, майко, страх ме е!

Двете жени не отвърнаха нищо, а продължаваха да го гледат. В очите на Сюзън се появиха сълзи.

— Страх ме е… страх ме е… страх ме е от смъртта! — и той заплака. Никога досега не бе плакал, освен в ранното си детство.

— КАКВО СЕ СЛУЧИ С МЕН, КАЖЕТЕ МИ? — закрещя Франклин, давайки израз на тези внезапни чувства. — ЗАЩО НА МЕН? ЗАЩО АЗ, КОЙТО ТОЛКОВА МНОГО ОБИЧАМ ЖИВОТА? СЮЗЪН, МАЙКО, СТРАХ МЕ Е! НЕ ИСКАМ ДА УМИРАМ! НЕ ИСКАМ ДА НАПУСНА ТОЗИ СВЯТ! ИСКАМ ДА СЕ РАДВАМ НА ЖИВОТА, НА ПРИЯТЕЛИТЕ СИ, НА ЛЮБОВТА, НА ВСИЧКО! ЗАЩО БОГ ИСКА ДА МИ ГО ОТНЕМЕ В ТАКЪВ ПРЕКРАСЕН МОМЕНТ?

Франклин плачеше неудържимо, Сюзън и Хилъри се бяха прегърнали и също плачеха. Те не бяха свикнали да виждат Франклин такъв. Можеха да успокояват, да дават съвети на другите, но в този момент и двете не знаеха как да постъпят. Защото бяха свикнали с мисълта, че той е този, който би могъл да изговори правилните думи, да ги насочи към правилния път. Той, а не те. Защото Франклин бе по-възвишен от тях.

След малко Франклин спря да плаче и сложи ръцете си върху рамената на Сюзън и Хилъри. Той заговори тихо:

— Знаете ли, че смъртта не е страшна? Когато човек умре, се пренася в прекрасния свят на сънищата, където красивите приказки оживяват, където можеш да видиш абсолютно всичко и да бъдеш истински щастлив. А след време, щом душата намери друго тяло, човекът започва да гради напълно новия живот. Смъртта не слага край на съществуването, защото душата се рее от тяло на тяло, докато не постигне своето съвършенство. Такъв е кръговратът на живота. Самата смърт не е страшна. По-страшно е, че ще изгубя вас, ще изгубя Робърт, приятелите си, ще изгубя… детето си.

Изведнъж Франклин се изправи рязко! По обвитите с мъка и отчаяние очи се появи особен отблясък, все едно пожар беше избухнал в тях. Той гледаше трепетно двете жени — сякаш бе получил някакво просветление, някакъв извисен импулс — все едно хиляди вулкани изригнаха изведнъж, губейки се в безкрайната небесна синева на красивите му очи. Заговори с по-силен глас — най-силният, който можеше да излезе от измършавялото му тяло, сякаш искаше да го чуят всички:

— Майко, Сюзън, искам да направите нещо за мен! Моля ви, не ми отказвайте!

— Да, Франк — със сетни сили промълви Хилъри.

— Искам ако умра… ако умра, на погребението…

— Франк, недей…

— Сюзън, скъпа, не ме прекъсвай. Искам, ако умра, на погребението ми да се пеят щастливи и весели песни, да се чува радостна музика, да се вият танци, да се играят игри, да се организират забави! Искам… искам всички… всички да знаят, че погребват щастлив човек!

Двете жени изхлипаха, давейки се в сълзи и гледайки безмълвни към Франклин.

— Моля ви, вие сте най-близките ми хора, изпълнете тази моя заръка! МОЛЯ ВИ!

Сюзън успя да кимне и да промълви „добре“, след което продължи да плаче.

* * *

Агресорите продължаваха с настъплението. По-големите американски градове вече бяха обвити в тъмен смог заради пожарите и взривовете, предизвикани от войнствените граждани. Опитите на правителството да проведе мирни преговори, бяха обречени на неуспех. Кризата се задълбочаваше. Недоволството на народа също. Всички обвиняваха властта. Агресорите спекулираха с обстоятелството, че кражбите във висшите етажи и некадърната политика са довели нещата дотук, и така допълнително озверяваха жителите. В Нюпорт, въпреки щастливите шествия на „Хепи пийпъл“, бунтовете и стачките все още не спираха. Щастливците не осигуряваха работа, не увеличаваха заплатите на хората, не вдигаха жизнения стандарт. Усмивките и позитивните приказки не помагаха на достигналите до безгранично отчаяние и ярост жители. Ала в сравнение с началото на войната, екстремистките действия в града и района бяха намалели наполовина и продължаваха да намаляват.

Въпреки войната и кризата, в „Хепи пийпъл“ непрекъснато постъпваха нови и нови членове. Все повече хора поддържаха идеите за душевната хармония, позитивното мислене, моралната възвишеност и стремеж към щастие, и въпреки че имаше и такива, които мислеха жълто-оранжевите хора за „болни мозъци“, тази организация оказваше все по-голямо влияние върху ежедневието на Нюпорт. Дори и в съседните селища и общини се появиха „щастливи“ групи.

„Хепибанд“ бе поканена да свири на големия театрален фестивал „Нюпорт танцува“, който се провеждаше в открития театър на брега на голямата река Мъруин, минаваща близо до центъра. На мястото на Франклин, в групата се подвизаваше Маркус Фрай, който, също както него, показваше забележителен певчески талант. „Хепибанд“ свиреха заедно с нюпортския хоров ансамбъл, като всички от ансамбъла бяха облекли оранжево-жълти елечета — трогателен жест за солидарност и подкрепа от тяхна страна. Две от песните изпълни Сюзън и тя бе дълго аплодирана от хилядите присъстващи на фестивала.

Кони, която бе събрала около девет хиляди долара, посети болницата заедно с Франклин, Питър и Сюзън. Франклин трябваше да ходи на няколко химиотерапии, които бяха задължителни. Той бе посетил една от тях и сега му предстоеше втора. Когато Франклин влезе в залата за химиотерапии, Кони поиска да говори с главния хирург — доктор Уинстън Калър.

Хирургът покани младата жена да влезе при него и я помоли да седне. Сетне заговори със сериозен вид.

— Искам да ви кажа някои неща относно състоянието на Франклин. Готова ли сте да ме изслушате, госпожице?

— Разбира се, господин Калър.

— Дори и да съберете пари, за да изпратите Франклин в Израел, ходенето дотам ще е безсмислено.

— Какво искате да кажете?

— Франклин вече няма никакъв шанс — продължи докторът, навеждайки виновно глава. — Туморът се развива прекалено бързо, сега е засегнал почти всички жизненоважни органи — бял дроб, черен дроб, панкреас, жлези — които се разпадат безвъзвратно.

Кони отвори уста, но не каза нищо. Не знаеше как да реагира и какво да каже в този момент.

— Съжалявам, госпожице — тя чу далечния глас на хирурга, опитващ се да се провре между внезапния порой от лоши мисли.

— А тогава, а тогава… — измънка Кони, след като се посъвзе. — А тогава, защо са нужни тези химиотерапии?

— Просто са включени в лечението. А и не искаме пациентът да губи надежда.

— Но с тези безсмислени химиотерапии, ако наистина няма шанс, не отслабва ли… как да го кажа?…

— Не отслабва ли организмът? — довърши докторът.

— Точно така.

— Да, организмът му отслабва, защото болката е непоносима. Но как да му кажа, че няма смисъл от повече процедури? Вижте, госпожице, това момче ми харесва. Харесва ми, защото е мъжко момче. Зная какво е сторил и какво е създал, искам да направя всичко възможно той да е добре. Знаете ли как се почувствах, когато установих, че няма шансове? — докторът щеше да заплаче, но някак се сдържа. — Повярвайте, въпреки дългогодишната ми практика, в този момент не зная как точно да постъпя, не зная кое е най-добре. Чувствам се все едно аз съм на неговото място.

— Така е, докторе, аз ще поговоря с него и ще видя какво мога да направя. Благодаря ви за откровеността.

— Тези пари, които сте събрали, могат да идат някъде другаде? По друго предназначение — предложи Уинстън Калър.

— Разбира се. Може би ще ги дарим за някое благородно дело, например за друг болен. Но нека първо да се съвзема от това, което чух току-що. Все още ми е трудно да повярвам — отвърна момичето.

* * *

На третия път, когато Сюзън и Хилъри заведоха Франклин на химиотерапия, доктор Уинстън Калър съобщи и на тях, че повече няма смисъл от тези процедури. Той го каза с оптимистичен тон, но всички разбраха какво има предвид.

Франклин продължаваше да гасне, предаден от собственото си тяло. Движеше се все по-трудно. Кони, Питър, Грегъри, Филип и Кони Милър бяха все по-често до него, пропускайки сбирките на щастливата организация. Франклин, придружен от близките си хора, посети още една сбирка, но вече бе толкова изнемощял и отпаднал, че не говореше почти нищо, а наблюдаваше всичко с бледо и каменно изражение. Все едно бе призрак.

Маркус Фрай, който сега движеше всичко в „Хепи пийпъл“, уреди среща с Еди Мичълсън — лидерът на „Виктори“; Купър Стънтфорд — лидерът на втората по сила опозиционна организация, носеща името „За по-добър живот“, и губернатора на областта — Доналд Грецки. На тази среща трите страни се споразумяха да сложат край на агресията в Нюпорт, срещу няколко промени в законите на местния парламент, гарантиращи по-добри условия за бизнес, работна среда и гражданско право. Но най-хубавото в случая беше, че „Хепи пийпъл“ удържаха победа.

Войната бе спряна.

Заради победата над агресията и спирането на войната, „Хепи пийпъл“ организираха грандиозно шествие по улиците на Нюпорт. В това събитие се включиха около хиляда човека, които бяха облекли своите оранжево-жълти елечета. „Хепибанд“ бяха сред тях, като свиреха и пееха победоносни песни. Хиляди хора бяха излезли на улиците и поздравяваха щастливците за факта, че успяха да наложат мотото си и да сложат край на войната в Нюпорт. Много от тях решиха да станат част от „Хепи пийпъл“, която вече се превръщаше в определящ фактор за живота на хората в града и региона.

* * *

Когато Фреди Джокович пристигна при семейство Томас, той завари Франклин легнал на леглото, обездвижен и обречен. След като прегледа състоянието, му той каза на останалите, че му остават може би броени часове живот.

Бяха уведомени всички негови близки, както и повечето от „Хепи пийпъл“, но в къщата дойдоха само няколко човека — Филип, Кони Милър, Питър, Кони и Грегъри. Те щяха да присъстват на последните мигове живот на техния добър приятел.

В стаята повечето се бяха струпали около леглото на Франклин. Отляво бяха Хилъри и Сюзън, а до тях, в инвалидната количка, седеше Робърт. Отдясно бе Фреди Джокович, въоръжен с медицинската си апаратура и очакващ да констатира най-лошото. Отпред Питър и Филип бяха прегърнали приятелките си и мрачно гледаха към агонизиращия мъж.

— Ние вървим напред, вече сме все по-близо до върха. Вече сме на „люляковата поляна“ — говореше с трепет Робърт.

— На тази красива поляна можем да спрем, за да си починем, но не го правим — с мъка говореше Франклин, но очите му изразяваха огромно, дори свирепо вълнение. В този момент и той се бе пренесъл изцяло в измислената страна Акомикеран и заедно с брат си вървеше към дългоочаквания връх.

— Ние трябва да вървим напред! — продължи той. — В никакъв случай не трябва да изоставаме!

— Върхът е близо, Франк! Ето го горе, обвит в мъгла! Виждаш ли го? — Робърт погледна с безизразни очи нагоре, сякаш гледаше нещо далечно.

— Виждам го, Роби, виждам го! Прекрасен е! Това е най-красивото място на земята! — все по-трудно изричаше думите Франклин. Останалите слушаха безмълвно диалога на двамата братя, навели глави. Очите на Кони Милър бяха навлажнени.

— Трябва да изкачим карстовите скали и сме на върха.

— Да, на върха. А след това ще преминем от другата страна.

— От другата страна — повтори Робърт.

— Скалите са отвесни, трудни и високи, но ние не се предаваме.

— Катерим се по зъберите. Още малко. Още малко. Защо е толкова трудно това последно препятствие.

— Помагаме си. Ти ми подаваш ръка, аз я хващам и преодоляваме скалите. Още малко, Роби, и сме на върха. Още съвсем малко — вените по врата и шията на Франклин бяха изпъкнали и образуваха голяма грапава мрежа. Дишането му вече бе на пресекулки, но вълнението му бе толкова голямо, че той сякаш не обръщаше внимание.

— Готово Франки, аз вече съм горе! Подавам ти ръка. Хайде, дръж се! А така. Готово! Вече сме на върха!

— Да! Ние сме на върха! НА ВЪРХА!

— На върха, Франки! Ние сме победители! Сега трябва само да минем от другата страна!

— От другата страна — едва промълви Франклин, след което започна да се задушава.

Той се разтърси от гърчове, опитвайки се да си поеме дъх. Но не успяваше. От гърлото му излязоха зловещите предсмъртни стонове. Сюзън хвана ръката на Хилъри, а Питър прегърна Кони, извръщайки глава. Лицето на Франклин бе набраздено от дълбоките линии на мъчителната агония, а очите му блестяха от диво отчаяние.

— Франклин! — извика Хилъри. Сюзън я прегърна. Останалите гледаха с широко отворени очи.

След малко гърчовете спряха и тялото на Франклин се отпусна неподвижно на леглото. Мъченическата маска на лицето му изведнъж изчезна, отчаяният блясък в очите му сякаш се изпари. Франклин лежеше отпуснат на леглото, като че ли спеше с отворени очи.

Доктор Фреди Джокович приклекна до Франклин и взе ръката му, за да напипа пулс. След това докосна и шията му. Останалите го наблюдаваха със застинали погледи. Докторът се изправи, погледна към Хилъри и каза тихо:

— Съжалявам, госпожо Томас, Франклин е мъртъв. Час на смъртта — дванадесет и тридесет.

В този момент Хилъри падна върху тялото на Франклин и зарида със силен, отчаян рев. Сюзън коленичи до леглото и също заплака, прегръщайки сломената майка. Кони Милър се „впи“ в рамото на Филип, а Питър и Кони се прегърнаха силно, допирайки лицата си.

Всички плачеха.

— Франклин, момчето ми… Моята надежда… — шепнеше през сълзи Хилъри, отпуснала глава и ръце върху мъртвото тяло на сина си.

— Франклин… о, господи, не… само това не… — лицето й бе почервеняло и подпухнало, устата й бе пресъхнала. Доктор Фреди Джокович бе покрил лицето си с ръце, опитвайки да скрие сълзите си. Дори и в очите на Робърт, който до преди малко бе в еуфория, бяха навлажнени.

По едно време Питър се отскубна от прегръдката на Кони, отиде до леглото, където лежеше мъртвият му приятел, наведе се над него и затвори очите му. След това нежно го целуна по челото.

* * *

Нюпорт бе привидно затихнал. Тук-там остатъчни взривове нарушаваха покоя на хората, а някои изгорели сгради, дървета или съоръжения продължаваха да пушат, напомняйки за отминалата война.

В един от кварталите на града обаче кънтеше весела и ритмична музика. Танци и игри се виеха, като огласяваха с весел глъч притихналите улици. По едно от шосетата сякаш отново преминаваше „щастлив парад“ — хиляди облечени в оранжево-жълти елечета хора от „Хепи пийпъл“ играеха на ведрата музика, издавана от инструментите на „Хепибанд“.

Само по опечалените им изражения и по черната катафалка, движеща се с тромаво униние, можеше да се разбере, че това бе погребение.

Погребваха Франклин Томас.

Погребваха го точно така, както бе искал — с музика, танци, игри и щастлива музика.

Мрачният парад спря пред гробището „Нелсън парк“ и няколко гробаря пренесоха ковчега с тялото. Гробището бе прекалено тясно, за да побере множеството хора, които се трупаха пред елегантния му, украсен с множество декоративни орнаменти вход. Веселата музика спря едва когато носачите застанаха с ковчега до прясно изкопания гроб. После баптисткият свещеник излезе на преден план и започна да чете надгробното слово.

— … Вие трябва да знаете, че Бог е решил да приеме при себе си този млад човек, защото му е нужен в райските дела. Затова не бива да тъгувате. Любовта към починалите ни близки възлага на нас, живите, да се молим за спасението на душите им. Така ние им доставяме наградата, за което жадуват душите им — Божията благодат…

След като отецът приключи с прочувствената молитва, предаваща духа на покойника на Бога, под звуците на погребалния марш гробарите започнаха да спускат ковчега. Хилъри и Сюзън, облечени в черно, стояха най-отпред и плачеха тихо, подкрепяни от Питър и Кони. Всички наблюдаваха ритуала със сведени глави, гледаха как ковчегът с мъжа, променил живота и начина на мислене на толкова много хора, бе положен безвъзвратно в земята.

Бременната Сюзън едновременно буташе количката с Робърт и подкрепяше Хилъри, която бе изпаднала в дълбока покруса. До тях вървяха Питър и Кони, унесени в тягостни мисли. Изведнъж Робърт засия и посочи с ръце напред.

— Виждам го, виждам го!

— Кого виждаш, Роби? — попита Сюзън. Останалите спряха и погледнаха към него.

— Виждам Франклин! Виждам го!

— Франклин ли? — за пръв път заговори Хилъри, поглеждайки към единствения си жив син.

— Да, майко, Франклин!

Тя се втренчи напред, сякаш очакваше да види чудото:

— Къде е той, момчето ми?

— Той е оттатък! Той премина от другата страна!

— От другата страна! — повтори Сюзън. Някаква неведома искра премина и озари за миг опечаленото й лице. — А ти не си ли заедно с него?

— Не — отвърна Робърт и наведе глава. — Аз останах. Още не бях готов да го направя.

— Щастлив! Много щастлив! По-щастлив от всякога!

— И как е той? Как го виждаш, Роби? — попита Хилъри?