Влакът се рееше като гигантска червено-черна змия през красивата планинска местност. Огромни тревни площи се редуваха с гъсти тъмнозелени гори, а малки кокетни къщи, показващи се между дърветата, бяха накацали по стръмните склонове. Сивкавата мъгла поглъщаше острите далечни върхове, замрежваше неповторимите по своята красота скали, скриваше кристалните и чисти високопланински реки. Редуваха се дълги мостове, под които течаха красиви поточета или реки, с огромни тъмни тунели, водещи сякаш в недрата на земята. Стоманените колелета на тежкото возило потропваха като огромни чукове по наставите на релсите и огласяваха с множество тътени потъналата в тиха одисея околност.

Влакът се движеше. Пушекът на дизеловия локомотив оставяше своята дълга черна следа след себе си, която постепенно се разтваряше и изчезваше в безграничната чистота на мъглата. Гъстите вековните гори се бяха надвесили над релсите, сякаш ги закриляха от коварните сили на природата. С всеки завой се разкриваха все по-непонятни и приказни гледки, все едно тук, на това място, земята искаше да покаже най-красивата си същност.

Влакът трябваше да измине петдесеткилометровото разстояние между красивия планински град Олтън и големия окръжен център Нюпорт и за момента се движеше по разписание. Той возеше множеството пътници, които се връщаха от курортите или отиваха в Нюпорт, и с огромна наслада и вдъхновение наблюдаваха през прозорците неописуемата прелест на местността. По прозорците можеха да бъдат видени безброй грейнали лица с широко отворени очи и зейнали усти от възхищение пред силата на природата.

В дългото превозно средство обаче имаше един пътник, който в момента не гледаше към прекрасната зелена околност, нито се възхищаваше на чистите, сини и заснежени върхове — това бе умореният, но енергичен младеж Питър Дилън. Поради многото хора, пътуващи по това направление, той бе заел смешно и неестествено положение, като спеше прав, подпрял глава на прозореца. Умората от нощното преживяване бе разцентровала мозъчната му дейност, стягайки силно прасците и бедрените мускули и отпускайки всички останали, за да може Питър Дилън да спи прав.

Питър Дилън трябваше да пътува до Нюпорт, където всъщност живееше, но на гарата щеше да го чака красивата му приятелка Сюзън. Тя не знаеше (а и не трябваше да знае) за нощния купон с множество момичета, от който приятелят й се връщаше от Олтън. Бяха се разбрали да се чакат в осем и половина на гарата в Нюпорт, а композицията пристигаше по разписание в осем, така че (според плановете Питър) имаше време и за чаша разведряващо кафе.

Но огромната умора, разцентрованата мозъчна дейност и опияняващото действие на изпитото немалко количество алкохол, му изиграха лоша шега. Когато влакът наближи високопланинската станция Лауд Ривър, в която имаше удобни автобусни превози до курорта Сейнт Валънтайн, и спря малко по-рязко, Питър Дилън се събуди изведнъж. Той, не съзнавайки в момента нито къде се намира, нито какво се случва около него; тръгна объркан подир слизащите пътници и след малко се оказа на перона на тихата малка гара, застанал на пътя на множеството туристи, тръгнали към паркиралите зад зданието автобуси.

Чистият студен въздух обля лицето и тялото му, спомените му постепенно започнаха да се възвръщат, той излизаше от „мозъчната пауза“. Гледайки към надписа на гарата, той си спомни, че всъщност пътуваше от Олтън и трябваше да се срещне със Сюзън в осем и половина. Влакът обаче бе потеглил, зад него като сиво-черна ивица се разреждаше димът, бълван от дизеловия локомотив.

Отиде до гаровото здание и попита чиновника дали в гарата има телефон, но той му отговори, че с него се набират само служебни номера. Питър седна на пейката и смълчано наведе глава. Отново бе прецакал Сюзън — този път неволно. Тя отново щеше да се сърди и да не му говори с дни. Питър бе твърде несериозен, знаеше го. Трудно човек се бори срещу природата си. Харесваше Сюзън, толкова време се бе борил за нея, докато я спечели, а сега я имаше, но явно не му бе достатъчна. Питър постоянно търсеше нещо и скиташе като бродник, той бе много непостоянен, отнесен. Сега, в този момент, седнал на студената пейка, отново се обвиняваше за своята глупост, въпреки че знаеше, че на неговата двадесет и петгодишна възраст човек трудно променя характера си.

Сюзън Хоуп бе млада, интелигентна и красива двадесет и тригодишна девойка. Тя не можеше да се оплаче от липса на обожатели, дори напротив — по-скоро можеше да се оплаква от прекалено голямата им бройка. Разбира се едно момиче с впечатляваща красота имаше определени изисквания към хората, с които трябваше да излиза. В началото на връзката им Питър отговаряше на почти всичките й критерии за идеален мъж, но впоследствие показа и доста черти от характера си, които не й се харесваха особено. Той стана твърде отнесен, често закъсняваше за срещите, понякога и изобщо не идваше. Винаги намираше оправдания, които го оневиняваха, като проклинаше късмета си, закъсненията в градския транспорт, задръстванията, контузии и други външни фактори. Това обаче поставяше под съмнение истинността на тези оправдания, а това изключително много дразнеше красавицата, която ненавиждаше лъжите и несериозното отношение.

И този път Питър Дилън го нямаше на уреченото място. Чака го половин час, след което си тръгна, разочарована от поредната лъжа. Качи се в полупразния автобус от линия 22, водещ от гарата до северните предградия и седна на една от последните седалки. След малко превозното средство потегли.

Минавайки през големия централен площад на Нюпорт, автобусът спря на поредната спирка. Качи се една група от пет младежа и две девойки, облечени в тениски, блузи и пуловери с жълто-оранжев цвят, които носеха две китари. Те седнаха на седалките недалеч от Сюзън и засвириха ведри и приятни мелодии. Сюзън обаче бе в лошо настроение, затова се обърна към прозореца и се загледа мрачно в пробудилия се град, като се опитваше да игнорира досадните звуци в съзнанието си.

След малко усети, че до мястото, където бе седнала, стои някакъв младеж. Музиката неусетно бе спряла, а той бе един от тези с жълто-оранжевите дрехи и от рамото му се бе провиснала китара.

— Извинявайте, госпожице, мога ли да седна срещу вас? — попита, като се усмихна мило.

— Да — без особен интерес отвърна красивото момиче, след което отново се загледа през прозореца.

— Вероятно много хора са ви казвали, че сте красива и ви е втръснало. Затова просто ще спомена, че имате много красиви очи.

— Благодаря — учтиво се усмихна Сюзън и отново се загледа навън. „Поредният женчо, който си мисли, че светът е негов“ — помисли си тя, гледайки през стъклото към прашния булевард.

— Моето име е Франклин Томас, но може да ме наричате Франклин — продължи той и протегна ръка. Сюзън също протегна своята и двамата се здрависаха.

— А вие как се казвате?

— Сюзън.

— Франк, не закачай момичето — подвикна майтапчийски един от другарите му.

— Бари, що не млъкнеш? — отговори Франклин весело и се обърна към Сюзън: — Нали не възразяваш да ти казвам Сю, просто не съм свикнал да говоря на пълни имена — „как си, Виктория“, „какво правиш Джонатан“ — много дипломатично звучи.

— Да — с лека усмивка отговори момичето.

— Виждам обаче, че не си в настроение. Не зная на какво се дължи, няма и откъде да зная, но защо не опиташ да се усмихнеш?

— Да се усмихна ли? На какво? — Сюзън погледна младежа в очите, показвайки някакъв, макар и малък интерес към започналия разговор.

— Ами просто ей така. Напук на проблемите.

— Ако беше толкова лесно, щях да го направя, повярвай ми.

— А защо не можеш? Просто се усмихваш и това е. Ще видиш как силата на проблемите ще намалее, а след време може да изчезне съвсем.

— Очевидно не си се сблъсквал с големи проблеми, щом разсъждаваш така.

— Може би. Или пък не съм се вживявал толкова в тях.

— Значи очевидно не са толкова големи. В такъв случай и да ги споделя с теб, няма да ме разбереш.

— Защо мислиш така?

— При теб всичко е усмивка, ти не приемаш нищо на сериозно. За теб всичко е шега, всичко е относително. Точно затова няма да успееш да ме разбереш.

— Че защо трябва нещата да се приемат сериозно? Прекалено скучно става. Ако можеш да решиш проблемите си, го направи, ако не — и да си в добро, и да си в лошо настроение, не можеш да промениш нещата. В такъв случай е по-добре да си в добро настроение. Нали?

— Ах, колко лесно звучи от твоята уста — изрече тихо и с наведена глава Сюзън. После я вдигна и каза по-ведро: — Трябва да слизам, беше ми приятно, че поговорихме.

— Ей, возиш ли се често по тази линия?

— Не особено.

— Ако искаш, пак да поговорим, аз съм с групата или в този автобус, или на площада. Извинявай, но просто не съм виждал такова момиче като теб.

Сюзън се усмихна на този комплимент и слезе от автобуса.

— Искам да се видим отново! — провикна се след нея Франклин.

— Да, моля — Питър вдигна телефона.

— Защо те нямаше на гарата? — със сдържан глас се обади Сюзън.

— Автобусът спря, нали знаеш, навсякъде има стачки, проблеми, и трябваше да чакам, докато тръгне — излъга Питър. За нищо на света не трябваше да споменава за премеждието си във влака, нито как се бе прибрал. А той кротко бе изчакал следващия влак, който мина след два часа и половина. Ако бе изчакал автобуса през Сейнт Валънтайн, той щеше да се прибере едва след четири часа. Сюзън не биваше да знае за Олтън.

— Къде чакахте?

— На „Троули“.

— Лъжеш! Стачките започват от десет. А и на „Троули“ никой не се събира, поне в последните дни.

— Добре де, какво толкова? По-късно ще мина и ще се видим. До двадесет минути съм при теб. Успокой се, бебче!

— Просто лъжите ти станаха прекалено много. Омръзна ми вече от твоето несериозно поведение. Имам чувството, че ми се подиграваш и че имаш друга.

— Извинявай, бейби. Като дойда, ще ти подаря една страхотна целувка.

— Страхотна целувка ли? — усмихна се Сюзън. Питър й правеше твърде малко жестове, затова обещанието му успя поне отчасти да й вдигне настроението.

Питър дойде, но не след двадесет минути, а след два часа и половина, малко след поредното подсещащо обаждане от страна на Сюзън. Това още повече вбеси младото момиче. Но Питър винаги се измъкваше от неловките ситуации със страстни и дълги целувки, и след няколкото такива по красивото лице на Сюзън се появи още по-широка усмивка. А след страхотната нощ на бурен секс и сладострастни ласки, момичето направо сияеше. На сутринта, когато двамата се събудиха и Питър се приготви да си ходи вкъщи, Сюзън попита:

— Ще се обадиш ли щом се прибереш?

— Разбира се — отвърна Питър, но Сюзън знаеше, че той няма да си удържи на думата. Защото никога не й се обаждаше.

Сюзън лежеше на леглото. През съзнанието й минаваха куп варианти, свързани с несериозното държание на Питър. Питаше се защо прави така, защо не може поне веднъж да изпълни обещанието си или да се сети за някой красив жест, или нещо, показващо дори и минимални чувства. Не й пречеше това, че не й прави малки подаръци или не й подарява цветя. Той бе отнесен, забравяше почти всичко. Сюзън мислено пресъздаваше и анализираше действията му през отминалото денонощие и изводите, до които достигаше, не я успокояваха. Напротив — задълбочаваха още повече неведението, в което се намираше. Би предпочела Питър да дойда и да й каже: „Махай се, не искам да те виждам повече!“, отколкото да се намира в подобно неведение. Когато го попиташе: „Какво се случва с връзката ни?“ или „Какво ще правим оттук нататък?“, той просто отговаряше: „Ами не зная“. Именно такива отговори вбесяваха Сюзън до лудост.

Често се питаше дали Питър не й изневерява. Дори бе почти сигурна в това. Искаше да му устрои скандал, но я бе страх от последствията и от това, което щеше да разбере. Не можеше да си представи как той се отпуска в обятията на друга жена, как се целува с нея, как правят…

Малко по-късно, когато бе в кухнята и чакаше напразно обаждане от Питър, реши да започне да го следи. Това бе някакво ново, диво вдъхновение, получено след новото поредното разочарование. Ако той имаше друга, тя трябваше да го хване с нея. Трябваше да го хване натясно. И тогава ТЯ щеше да бъде „принцесата“! В мислите й се появи сломеният Питър как се моли пред вратата й за прошка, а тя му я тръшва в лицето. Хитра усмивка се бе появила на бялото й лице, очите й засияха с игрив блясък. Само да го хване, ще му разкатае фамилията!

Тя излезе от дома си, хвана автобус с номер двадесет и две и след половин час бе пред къщата на Питър Дилън. Намери една пейка зад някакъв паркирал пред алеята камион, която осигуряваше добра видимост към входната му врата.

Питър беше много изморен. Една от причините за умората бе снощният буен секс у Сюзън, а другата бе Натали — момичето, с което се намираше в момента. Той познаваше Натали много преди Сюзън, винаги са били много близки, макар че в последно време тя бе спряла да го търси заради ревнив приятел. Затова Питър много се зарадва, когато тя му се обади, и побърза да се измъкне рано от дома на Сюзън. Радваше се, че Натали (която също бе красива, макар и не колкото Сюзън) не се бе отказала от приятелството им. Тя все още искаше да споделя всичко с него, както и той с нея. Питър имаше много приятелки и се стараеше да им обръща внимание, колкото и малко свободно време да има.

Бяха се разбрали Натали да му гостува и сега вървяха към дома. Той я бе прегърнал, както правеше винаги, когато бе с нея. Но малко преди входа на къщата, пред тях изникна Сюзън!

Питър рязко махна ръцете си от Натали — все едно беше някакъв лигав предмет. Гледаше приятелката си и в очите му се четеше изненада и нескрита вина.

— Значи така прекарваш свободното време, така ли?

— Сюзън, аз… аз… това е Натали, разказвал съм ти за нея. Тя има съпруг и семейство…

— Ти си глупак! — остро го прекъсна тя.

— Не е това, което мислиш, ние сме само приятели — с леко подмазвачески тон се оправда Питър.

— Не искам да те виждам повече — изрече Сюзън и тръгна към спирката.

— Знаеш ли какво, проблемът си е твой! Аз не ти изневерявам! — викна по нея Питър и двамата с Натали влязоха в къщата.

Сюзън отново бе разстроена. Не се получи това, което бе планувала. Нямаше молби, нямаше тичане след нея. Той просто отведе другата у тях, сякаш нищо не бе станало. Този глупак се оказа абсолютно дърво, абсолютно животно, той нямаше грам съвест. Тя вече не знаеше как да постъпи, за да й обърне внимание. А не знаеше дали би издържала, в случай че реши да не му се обажда.

В автобуса тя изглеждаше почти сломена. Не виждаше качващите се и слизащите пътници, не гледаше през прозореца прашните квартали на града. Взираше се единствено в мислите си, съсредоточена в някаква далечна точка. И точно поради тази причина не забеляза русолявия усмихнат младеж, който нахално седна срещу нея. Той трябваше да й помаха пред лицето, за да може Сюзън да излезе от унеса.

— Как си, красавице? Не изглеждаш особено въодушевена от присъствието ми, както и от присъствието на всичко наоколо.

Това бе оня същият лековерен „мамин син“ с китарата, който я заговори миналия път. Сега тя осъзна, че чува тиха музика, идваща от музикалните инструменти на приятелите му. Тя отговори с половин уста:

— Просто не съм в настроение.

— А защо? Нали ти казах да опитваш да се усмихваш. Пак си изпуснала нишата — с веселяшки и съвсем леко укорителен тон каза той.

Сюзън леко се засмя.

— Ти беше Сюзън, нали? Гледай ти как съм запомнил. Мислех, че помня шест или седем минути, но я виж — изненада! Значи не съм чак толкова глупав.

— Да — усмихваше се тя, — а ти беше… Франклин, нали?

— И още съм.

— Хайде, Франк, пак се залисваш по красиви момичета! — подвикна шеговито един от приятелите му.

— Ами не, сега съм в пауза.

Този младеж й действаше по някакъв нелеп начин. Не знаеше дали се дължи на ведрото му и сияещо лице, на сините му очи или на непринуденото му поведение.

— Ако искаш, може да споделиш — отново й предложи той, но някакъв човек, седнал на друга седалка, се намеси неочаквано:

— Стига си тормозел хората бе, боклук! Не виждаш ли, че досаждаш? По цял ден се возите по автобусите и дрънкате простотии.

Тогава Франклин се обърна към сърдития и му отговори:

— Не зная, господине, дали преча или не, но вие определено пречите на добрата атмосфера тук. Лошото е, че позволявате на вашите проблеми да ви победят и чрез предизвикване на скандали се опитвате да ги потушите. Съгласен съм, че някои от пътниците харесват подобни зрелища като вашето току-що, но според мен биха се зарадвали повече ако видят как добрата хармония побеждава, както се случи. Така че вие несъзнателно се изложихте пред всички пътуващи в автобуса.

Пътникът махна небрежно с ръка, сякаш искаше да каже: „С луди не ми се занимава!“, но след това наведе замислено глава. Сюзън се засмя искрено и рече:

— Бива си те.

— Такива като него са лесна мишена. А теб какво те тревожи? Вече за втори път те виждам угрижена.

— Ох, не ми се говори. Няма значение.

— Понякога е по-добре човек да сподели с някого, защото му олеква.

— Просто не съм готова. Извинявай.

— Разбирам те. Невинаги моментът е подходящ.

Въпреки че Сюзън бе доста разстроена, тя хареса младежа.

— След малко пак ще дойда — каза младежът и тръгна към групата си. Отпред се разнесе тиха и отпускаща, но някак весела мелодия. Франклин запя, а в същото време засвири на своята китара:

Любовта е истинска,

когато запееш музиката на чувствата,

и заиграеш в нейната съблазнителна,

прелестна мелодия.

Любовта е първопричината

за истинското щастие,

когато имаш енергията да разкриеш,

тайната на целия свят.

Усмихвай се, усмихвай се, приятелю,

дори да ти е мрачно,

защото усмивката е предвестник на

истинската любов и истинското щастие…

Настроението на Сюзън се повиши, тя се отпусна и дори започна да се клатушка наляво-надясно в такт с музиката. Никой от останалите пътници не възрази. Щом песента свърши, младежът отново седна срещу нея:

— Хареса ли ти? — попита със звънкия си и свеж глас.

— Много. Наистина.

— Измислихме я преди два дни, но сега я посвещавам на теб. Искам вече да те виждам по-усмихната.

— Много мило, благодаря — отвърна скромно Сюзън.

— Виждам, че си по-добре. Дали имам известно участие в това?

— Да, определено. Но след малко ми идва спирката и трябва да слизам.

— Ех, хубавите неща винаги свършват бързо. Тогава се надявам друг път пак да се засечем. Нямаш си представа колко приятно ми беше.

— На мен също — тя се усмихна.

Автобусът намали и спря. Сюзън стана и тръгна към вратата. Когато видя познатата улица, се почувства отегчена, защото отново си представи подканващите си родители, които трябва да са се върнали от работа. Представи си и мазното и отегчително изражение на Питър, оплитащ се в поредната лъжа. Тя застана неподвижна на стълбите, без да слиза, сетне изчака да се затвори вратата. Накрая се върна на мястото си, срещу приятния младеж.

— Отлагам за следващия курс — усмихна се тя. — И без това няма какво да правя в нас.

* * *

— Как са гаджетата? — попита с шегаджийски тон Франклин. Но настроението на Сюзън рязко се понижи, усмивката й угасна за миг и тя наведе глава. Франклин, осъзнавайки, че е бръкнал в раната, тутакси се опита да поправи стореното:

— Хич да не ти пука, старай се да се чувстваш добре, независимо от ситуацията, в която се намираш.

— Ти винаги ли си в добро настроение? — попита тя.

— Да.

— Блазе ти — обобщи Сюзън. — Де да можех и аз да съм така.

— Защо не опиташ? Не мисля, че ще ти е трудно.

— Ти и предния път ми каза същото. Може би нямаш и никога не си имал проблеми.

— А може би не ги приемам толкова навътре.

Внезапно автобусът спря и шофьорът извика:

— Това е последна спирка, слизайте!

Сюзън слезе заедно с младежите. Франклин се приближи до нея:

— Хайде да си направим една приятна разходка, после да хванем другия рейс.

Момичето се съгласи и тръгна заедно с петимата мъже и двете момичета, облечени в жълто-оранжеви дрехи.

— Вие улични музиканти ли сте? — попита Сюзън.

— Не само. Свирим и пеем, а и отделно вършим други неща — отвърна един от тях, младеж с голяма къдрава коса.

— А как се казва групата?

— Групата се казва „Хепибанд^[1]“, аз съм Албърт.

— Кони — едно от момичетата протегна ръка.

— Аз съм Филип, приятел на Кони.

— А аз пък съм Грегъри — обади се чернокож младеж с няколко обеци по ушите.

— Аз съм Моника — подаде ръка другата девойка.

— А аз съм Били и харесвам Моника, но тя не ми обръща внимание — намигна едно дългокосо момче.

Всички бяха във ведро и шеговито настроение. На Сюзън й бе изключително приятно с тези оранжеви младежи.

— Ами ти с какво се занимаваш? — попита я Франклин.

— В момента уча маркетинг тук, в университета. Отделно работя в една фирма за текстил. Ами вие какви други неща вършите?

— Освен че свирим на улиците ли? — попита Били.

— Да.

— Раздаваме брошури или реклами, продаваме някакви дрънкулки. Зависи какво ще ни предложат от фирмите, важното е да сме сред хора.

— Да сте сред хора?

— Да. Ние имаме един стремеж или една кауза, както ти е удобно така го наречи.

— И каква е тази кауза, ако не е тайна?

— Да се стремим към абсолютното ЩАСТИЕ — каза Франклин Томас.

— Целта ни е да направим колкото се може повече хора щастливи — обади се Моника.

— Уауу! — възкликна Сюзън. — Нали не сте някаква секта?

— Не. Просто го имаме като цел, като фиксидея. Свирим и пеем щастливи песни, говорим позитивни неща.

— Сега сме петима, но имаме около петдесетина поддръжници. На много от тях сме помогнали да преодолеят трудностите и да станат по-щастливи. За нас най-важното е хората да станат по-позитивни и с по-малко предразсъдъци.

Сюзън слушаше с възторг. Уникално. Младежи, които се стремяха да помагат на хората. Тя не бе виждала такива досега, особено в родния си град.

— Но по света се случват толкова лоши неща. Смърт на близък човек, скандали с хората, които обичаш. Освен това има толкова природни стихии, които разрушават жилището ти и оставаш на улицата. Как тези хора ще бъдат щастливи?

— Всичко се преодолява, стига да знаеш как — отвърна Франклин. — Знаеш ли откъде ми дойде идеята за всичко това?

— Откъде?

— Преди пет години работех в малък супермаркет в Коултън. В този магазин често се отбиваше един клошар, за да се стопли и да похапне нещо, ако някой му даде. Наричахме го Секси, на шеговито. В началото не му обръщах кой знае какво внимание, защото всички се отнасяха грубо с него и го гонеха. Но впоследствие забелязах, че Секси винаги е във весело настроение и говори само позитивни неща. А си нямаше нищо и никой — били взели жилището му с измама, съпругата и синът му преди това починали, а дъщеря му не е искала да го погледне. Но въпреки всичките беди, той така и не каза лоша дума за някого, винаги се шегуваше. Просто беше един щастлив бедняк, много по-щастлив от мрачните и свирепи „богаташи“ от магазина.

— И какво стана с него?

— При едно рязко захлаждане, го намерили зад магазина замръзнал. Умрял, докато е спал. Приех го много трудно и няколко дни не можах да спя. И тогава разбрах една максима — когато умре човек, даряващ на всички щастие и позитивни емоции, загубата е ОГРОМНА, независимо колко близък ти е човекът. Дори и колегите в магазина, макар че не го обичаха, коментираха дълго неговата смърт.

— Аха.

— И в един момент си казах: Аз имам много повече от него, защо и аз да не мога да бъда щастлив?

— И от веднъж стана щастливец, така ли?

— Не, разбира се. Това се гради с време. И с много старание. Просто си повтаряш — ще говоря с усмивка без значение от настроението си, няма да говоря лоши неща, няма да говоря зад гърба на другиго, около мен атмосферата трябва да е позитивна.

— И как тези неща могат да те направят щастлив?

— Всичко си идва от само себе си. Ще имаш повече приятели, защото на всеки ще му бъде приятно с теб. А повече приятели означава, повече хора, които биха те подкрепили и които биха ти помогнали в лоши ситуации.

— А защо си мислиш, че ще си щастлив, ако имаш повече приятели?

— Не многото приятелите са причината за щастието, а самото ти поведение спрямо тях. Просто ти предразполагаш другите към приятен разговор, от който се натрупват положителни емоции, които те зареждат с положителна енергия. И няма как в такъв момент да не се чувстваш щастлив. Тогава си казваш — защо пък да не е така всеки ден? И малко по-малко ти навлизаш в света на успеха, защото щастието предразполага успешен живот.

— А не е ли обратното — успешният живот да е причината за щастието?

— Не е. В много случаи може да си успял от финансова или друга гледна точка, но да не си щастлив. А човек, достигнал абсолютното щастие, няма как да не успее в живота.

— Значи според теб животът на онзи клошар е успешен.

— Точно така. Може би ще го разбереш след време.

Сюзън прекара страхотно с веселата компания и се отдели от тях късно вечерта, слизайки на спирката си с последния автобус. Никога не се бе чувствала толкова добре, рядко някой се бе отнасял с нея толкова мило.

Возеха се на автобусите, достигаха чак до другия край на линията и се връщаха обратно. Разговаряха с непознати, говореха за щастието и красотата на живота, свиреха и пееха весели песни по автобусите. Минаваха покрай много тълпи от стачкуващи граждани, които според тях носеха в себе си злоба и отрицателна енергия. В ранния следобед слязоха на централния площад, сред фонтаните и пейките с хора, където отново се забавляваха. Накрая отидоха в някакво невзрачно, но обширно помещение в изоставена сграда до централния площад, което държаха под наем, и там продължиха да свирят и пеят „щастливите“ си песни. Франклин Томас бе чудесен. Красивият младеж с кестенявата коса и сините очи оставяше все по-дълбока следа в съзнанието на младата жена. Вече наближаваше полунощ, когато тя каза:

— Скоро ще дойде последният автобус и трябва да го хвана. Утре съм на лекции, а след това на работа и трябва да се наспя.

— Ами добре, щом трябва — отвърна Франклин. — Искам да те попитам нещо.

— Слушам.

— Ще се присъединиш ли към нас?

— Ами… много съм заета със задълженията си. Аз уча, работя и рядко ми остава свободно време.

— Няма значение кога и как ще можеш да идваш, важното е да си с нас и да се стремиш към щастието.

— Ми… добре. Ще помисля.

— Искам да те видя пак — настоя Франклин.

— Утре вечерта след работа мога да сляза тук.

— Към колко?

— Към седем.

— Много добре, Сю. Утре в седем на площада.

Сюзън се прибра сияеща. Мислите й този път бяха насочени към страхотната компания и по-точно към Франклин. Изключително много се радваше, че той поиска да се видят отново, макар и в момента на разговора тя да не реагира толкова въодушевено. Но това бе една от тайните на красивите момичета — не бива да се поддават толкова лесно на провокации. Или поне така да изглежда.

Когато видя телефона, се сети за Питър и настроението й за миг се скапа, въпреки че още бе на гребена на приятната вълна от спомени за отминаващия ден. Все пак попита майка си, която живееше в другата част на къщата, дали някой я е търсел. И макар да получи отрицателен отговор и куп упреци, че се занимава с глупаци (имайки предвид Питър), тя не се разстрои особено.

* * *

Влакът се движеше по редовното разписание от Олтън до Нюпорт. Този път Питър Дилън не бе заспал, а се взираше заедно с много други пътници в неземната красота на планинската местност. Постоянното тракане на колелата не пречеше и не смущаваше младежа по пътя му към вдъхновението. Веднага след като се разделиха с Натали, той хвана влака за Олтън, за да отиде на друга среща. Младежът остана доволен от пътуването, макар и отегчен, поради други обстоятелства. Той се видя с една от красавиците — Пег, с която се бе запознал преди няколко дни на купона. Тя бе красива колкото Сюзън, но с далеч по-беден речник и възможности. Бе похарчил близо двадесет долара в някакви долнопробни кръчми или магазини за дрехи. Тази хубавица бе прекалено нахална и алчна. Сексът с нея не бе кой знае какво удоволствие — през повечето време стоеше неподвижна като дърво, сякаш с нетърпение очакваше края, след което да се потопи в любимата си телевизионна игра. Единственото положително в Пег бе красотата й. Питър си даде дума повече да не се среща с нея.

А Сюзън? Тя отново щеше да го разпитва къде е бил, да му се сърди, че отново е излязъл несериозен. Трябваше да измисли начин, по който да се оневини. Знаеше, че майка му и баща му ще го посрещнат с думите, че тя пак го е търсила, а него го е нямало. Но красивата гледка действаше отпускащо и разведряващо на нервите му. Той отново щеше да измисли добро оправдание. А и Сюзън бе добро момиче — ще го приеме, независимо колко нереалистично звучи. Питър наблюдаваше красивите сини остри върхове и по лицето му грейна широка усмивка.

— Къде беше цяла нощ? Пак ли скита като луд? Знаеш ли как се притеснихме с баща ти? — настойнически го попита Хана Дилън, майка му, минута след като прекрачи прага на дома си.

— Ходих насам-натам. Звъня ли телефонът?

— Този път не.

— Не?! — учуди се Питър. — Никой ли не ме е търсил?

— Цял ден бях тук. Обади се единствено Мая, рускинята, и я поканих на кафе. Разказа ми за стачката, на която е присъствала, и как някои екстремисти са чупели витрини. Това беше.

— Значи Сюзън не ме е търсила? — попита Питър с нескрита радост.

— Сигурно вече й е писнало от теб и от твоите глупави постъпки.

По-късно в леглото Питър Дилън мислеше за Сюзън. Беше добре, че не го бе търсила. Означаваше, че ще си спести едно обяснение. Но другият въпрос бе „защо“. Не се бе случвало да не му се обади, поне веднъж или два пъти на ден. Особено, ако е сърдита. Спомни си за вчерашния ден — тя го хвана с Натали точно преди да влязат вътре. Беше го засичала и друг път с момичета — по центъра, или в парка — но винаги му бе прощавала след малък скандал. Обаче този път не го бе потърсила цял ден. Питър не трябваше да си позволява да я губи — все пак тя бе най-доброто и красиво момиче, което бе имал. Утре тя ще му звънне, а ако не го стори, след обяд той ще се обади в работата й. И тогава нещата щяха да се успокоят.

Лекциите на Сюзън минаха бавно, но тя бе в приповдигнато настроение. Следобед работата й спореше — бе направила доста бройки, значително над дневната си норма. Малко преди края на работния ден, телефонът до нея звънна:

— Да, моля.

— Здравей, скъпа.

— Питър, кажи.

— Ами обаждам се да ти се извиня за оня ден — сърцето й подскочи, защото за пръв път Питър се обаждаше, за да се извини. Гласът му звучеше виновно и искрено.

— Съжалявам, че реагирах така. Кое беше това момиче?

— Натали. Моя стара позната. Нищо общо нямаме, честно ти казвам! Тя се обади вчера и се видяхме само като приятели. Тя знае, че обичам само теб.

— Добре, Пит, не се притеснявай.

— Ще се видим ли по-късно? — отдавна не й бе задавал този въпрос.

— Не мога, тази вечер имам други ангажименти — а тя отдавна не му бе отказвала среща.

— Какви ангажименти? — попита Питър и в гласа му се долови разочарование.

— Нищо особено. Затварям, че имам много работа.

— Чакай, чакай! Утре ще се видим ли?

— Ами утре става. Чао — и тя затвори телефона. Време беше да заиграе ролята на „принцесата“.

Франклин я чакаше на спирката, като в едната си ръка държеше малък букет с цветя. Този път беше сам. Тя беше там точно в седем.

— Къде са останалите? — попита Сюзън, след като Франклин й даде цветята.

— Не може да сме все заедно. А и всеки от нас има лични дела. Утре пак ще се видим с тях — отговори, отново усмихнат и сияещ. — Толкова се радвам, че отново се виждаме.

— Защо точно мен? Защо така се радваш като ме видиш? Може би има и други момичета, с които би предпочел да бъдеш.

— Виж, Сю. На улицата често се запознавам с хора. Има сред тях много красиви момичета, или красиви жени, или дори красиви възрастни дами. Но в теб откривам много по-различна личност. Има нещо в излъчването ти, което е необяснимо, и не мога да кажа точно какво е — тук спря и изглежда леко се смути, след това попита: — А на теб приятно ли ти е да ме срещаш?

— О, да. С теб се чувствам… някак си… щастлива. Май е време да ти споделя нещо.

— Слушам те.

— Имам приятел — като че ли за миг нещо премина през него. Но изражението му остана ведро.

— Ами нормално е такова умно и красиво момиче като теб има приятел.

— Лошото е, че той не ми обръща внимание. Има си някакви свои приятелки, които боготвори, а за мен се сеща само когато има нужда.

— Разбирам — каза Франклин, а след като помисли няколко секунди: — А ти често ли му звъниш и му искаш обяснения?

— Ми, да. Просто искам да знам къде е и защо не ме търси, както е обещал.

— Вероятно точно тук ти е грешката. Повечето мъже не обичат да бъдат подканвани постоянно. Сигурно ако престанеш да го търсиш, той след време ще се сети за теб. И ако продължиш да се държиш по този начин, ще си размените ролите.

— Аз в момента правя точно така — каза Сюзън и се усмихна. — И преди два часа за пръв път се обади да ме моли за прошка. А ти вероятно си доста навътре в нещата… защото го каза прекалено точно.

— Не съм много навътре, но постоянните разговори с хората ме понаучиха на някои дребни нещица. Двамата свиха зад ъгъла и влязоха в кокетна сладкарница с името „Конфектионари Джулия^[2]“. Седнаха на едно сепаре с хубав изглед към планината и си поръчаха по една торта „Сахер“ и по една кола.

— Присъединяват ли се хора към вашето „щастливо сдружение“?

— Всеки ден идват при нас. В повечето случаи се събираме в онази изоставена сграда и там беседваме. Често идват хора, претърпели голямо разочарование, а след няколко дълги разговора вече мислят много по-положително. А понякога ни заговарят на улицата или по автобусите, търсейки щастлива приказка или помощ.

— И вие им помагате?

— Поне опитваме. Но във всички случаи на покрусените им става по-леко.

— Това е много благородна кауза. Няма ли как да печелите от това? Не искате ли пари от хората?

— Не. Ако го правехме за пари, ефектът нямаше да е същият. Когато вземеш пари от някого, той разбира, че всичко е фалшиво. Ние печелим от друго — от музиката, от брошурите или от дрънкулките, които продаваме.

Сюзън го слушаше с нестихващ интерес. Имаше чувството, че все повече навлиза навътре, все по-приятно се чувства в компанията на този лъчезарен млад мъж.

— Ти вероятно много страдаш от пренебрежителното отношение на приятеля си? — попита я той.

— Така е.

— Предните два пъти беше доста умърлушена. Разбирах, че не ти се говори, а и не те карах. Такова състояние е характерно само за любовните разочарования.

— Защо пък точно любовно разочарование? Защо си мислиш, че не е например проблеми в работата или в семейството?

— Изражението ти беше по-различно — очите ти копнееха, все едно си повтаряше непрекъснато „защо?“, „какво се случва?“, „как да постъпя?“. И когато застанах срещу теб, в началото ме поглеждаше с огромно нежелание, даже бих казал с омраза. Ако бяха проблеми в семейството или в работата, щеше да имаш просто сърдито изражение.

Сюзън осъзна, че той току-що бе разкрил най-тънките нишки на състоянието й. Този човек просто бе добър психолог. И вероятно отлично знаеше как да разсмее дори и най-мрачните хора. Сюзън усещаше, че се привързва безвъзвратно към Франклин. Опита се да го сравни с Питър — разликата между двамата бе огромна. Питър също не бе грозен, но имаше скучно и вдървено излъчване. Можеше да дотегне на всеки с преправено миловидното си лице и с постоянните оплаквания и оправдания. Франклин бе коренно различен — ведър, усмихнат, сияещ. В началото го мислеше за простоват веселяк, но той всеки път демонстрираше големи познания по психологията на човешката душа. А и стремежът му да прави хората щастливи, бе повече от благороден.

— Ти да не си доктор по психология? — попита на шега Сюзън.

— Не. Можеш ли да повярваш, че в момента уча машинно инженерство в Стамфорд.

— Студент?! В Стамфорд! Уауу! Това е доста престижен университет?

— Само че уча дистанционно. Все пак трябва да работя и да се грижа за майка си.

— Защо?

— Проблеми със сърцето. Скоро ще й правят операция и ще й слагат байпас. Нека да сменим темата — отговори, като се стараеше гласът му да звучи небрежно.

— Дадено, сър!

— А ти как си с ученето? Работата върви ли? — опита се да я разведри Франклин.

— Всичко е перфектно — излъга тя.

— Така и трябва да бъде.

След това Франклин й разказа няколко смешни истории от детството си и двамата се посмяха. Младежът демонстрираше и завидно чувство за изтънчен хумор, който се хареса много на Сюзън. След като Франклин плати сметката, двамата станаха от сепарето и се запътиха към изоставената сграда. Залата беше празна, но музикалните инструменти бяха там. Той изсвири на китарата си няколко приятни мелодии, които посвети на нея с обещанието, че скоро ще измислят и текстове за песни. Часовете пак минаха в шеги и закачки, в мъдри или отнесени приказки. Когато по-късно трябваше да се разделят, на Сюзън й се стори, че времето бе отлетяло много бързо. Някъде надалеч се чуваха стоическите викове на стачкуващи хора, които дори и в късните часове не спираха със скандиранията. В новините бяха пуснали слух, че се готви гражданска война. На спирката, докато чакаха автобуса, Франклин стана сериозен.

— Сюзън, искам да ти кажа нещо.

— Казвай, Франк.

— Сюзън, аз наистина те харесвам. Може би дори започвам да се влюбвам — след това въздъхна, все едно се бе освободил от огромен товар. Сюзън се усмихна. Франклин се наведе и я целуна по устните, но тя го избута леко:

— Не съм сигурна…

— Няма проблем, Сю.

— Все още съм обвързана. Макар че съм го хващала с друга, не съм сигурна, че мога да му изневеря. Трябва първо да скъсам с него и… — Сюзън бе притеснена. Явно имаше някакви нейни граници и принципи, които спазваше. Вероятно мнозина биха я упрекнали за този отказ, биха й казали: „Впусни се в живота и в приятните преживявания, зарежи го оня, и без това не е сериозен и ти изневерява“. Но Сюзън не бе от този тип хора. Тя държеше на връзките си до последно. Такива бяха принципите й.

Франклин обаче не й каза нищо подобно. Той сведе глава и рече с глас, в който се четеше съчувствие:

— Няма проблеми, мога да те разбера. Аз съжалявам, че те поставих в такова положение. Не осъзнах, че така ще реагираш.

— Карай да върви.

Светлините на автобуса се показаха. Сюзън извади лист и химикал и написа нещо, което подаде на Франклин. Беше телефонен номер, под който бе написала името си.

— Можем да се уговаряме по телефона — каза тя.

— Разбира се. Още тази вечер ще ти се обадя.

— Ако го направиш, ще се зарадвам много — възкликна тя и се качи в спрелия автобус. Франклин й помаха за довиждане.

Питър отново се видя с Натали на по кафе, преди мъжа й да я вземе. Този път обаче той бе по-мълчалив и това не остана незабелязано от бившата му приятелка. Няколко пъти го пита как е, но той все отвръщаше, че е добре, само последния път отговори, че е леко неразположен, но тя не го разпитва за подробности. Питър се прибра, поздрави родителите си и ги попита дали са го търсели. След като разбра, че никой не се бе сетил за него, се затвори в стаята си.

Наближаваше полунощ. Питър взе слушалката и набра номера на Сюзън. Чу се сигнала свободно няколко пъти и от отсрещната страна зазвъня красивият й глас:

— Здрасти! — каза го с нескрита радост.

— Здрасти, мила, какво правиш?

— О, ти ли си? Преди малко се прибрах — в гласа й вече нямаше въодушевление.

— Къде беше? — студено попита Питър.

— Насам-натам. Защо?

— Интересувам се. Напоследък си станала потайна.

Нещо ставаше с Питър. Никога не й бе говорил такива неща, никога не й бе задавал такива въпроси. Може би се страхуваше да не я загуби. Сюзън се усмихна от другата страна на слушалката.

— Ами, да, след като не ми обръщаш внимание.

— Има ли друг? — попита открито Питър.

Сюзън не отговори.

— Има ли друг? Кажи ми, моля те!

— Тези дни се запознах с един пич.

— Гаджета ли сте?

— Не, но ми е много приятно да излизам с него. Тази вечер ще ми се обади, за да се разберем къде да се чакаме.

Питър въздъхна звучно. Най-големият му страх се бе сбъднал. Никога не си бе представял точната, сериозна и вярна Сюзън да се гуши в обятията на друг. Питър я имаше за негова и знаеше, че тя ще остане с него. Тя му бе нещо като настойница, с грижовния си характер, макар че бе по-млада от него с три години. Той бе голямото дете. И знаеше, че има вина за случващото се заради постоянните си забежки, може би и тя разбираше за тях, щом няколко пъти го бе хващала с друга. Ето че сега той бе поставен в положение като нейното и никак не се чувстваше добре.

— Значи утре ще се видите, нали? — с горчивина в гласа зададе въпроса Питър.

— По всяка вероятност, да.

— В такъв случай — лека нощ! — Питър тресна слушалката. В следващите два часа не излезе от стаята в очакване телефонът да звънне. Но това не се случи.

Сюзън отново бе в добро настроение. Представяше си Питър, хванал главата си с две ръце, умислен. Тя имаше чувства към него, но многото страдания и унижения, на които бе подложена, я бяха подтикнали да търси възмездие и справедливост. Така му се падаше. Представи си го — приятен на вид млад мъж, но скучноват, изпълнен с фалшива трогателна романтика. Представи си и Франклин — красив младеж, бохем, търсач на идеалното щастие. Разликата бе голяма, Франклин бе много по-забавен и приятен. Обаче все още изпитваше силни чувства към Питър, които нямаше как да бъдат потушени толкова лесно.

Франклин трябваше да й се обади. Дали се бе прибрал или още скиташе по автобусите? Тя не знаеше къде живее, не знаеше колко време му е нужно да се прибере. Потънала в сладки мисли, тя се сепна, когато телефонът отново зазвъня.

— Да, моля.

— Сюзън? — бе гласът на Франклин.

— Сюзън слуша — весело отговори тя.

— И как сме, мацко?

— Чудесно! Настроението е страхотно.

— Така те искам! Как пътува?

— Забавно. Имаше няколко стачкуващи групи, но…

— Поне си гледала зрелището. При мен беше по-скучно.

Говореха цели четиридесет минути. Явно Франклин беше широко скроена личност, защото почти никакви теми не му бяха чужди. Но той не говореше с някакво високомерие, като „голям разбирач“, даже напротив — казваше нещата възможно най-опростено, което го правеше изключително сладкодумен събеседник. Говореха най-вече за щастливите моменти в живота, за ползите от тях и вредата от тревогите, за лошата обстановка с непрекъснатите стачки, за предстоящата гражданска война. Накрая се разбраха да се видят утре в десет.

Сюзън си легна, удовлетворена от отминалия ден. Франклин бе прав, че когато човек е щастлив, нещата лека-полека се подреждат така, както трябва. След малко тя заспа дълбоко и непробудно.

Събуди се към девет. Някой звънеше на входната врата. Тя облече халата си и тръгна към вратата. Очакваше отвън да е или майка й, или баща й, които понякога се прибираха рано от работа, но когато видя Питър се сепна изненадана. Той стоеше пред входната врата, в ръцете си държеше голям букет с екзотични цветя, а лицето му изразяваше угриженост.

— Какво има, Пит? — попита настойнически Сюзън.

— Ще отидеш ли на срещата? — Питър отговори на въпроса с въпрос.

— След малко ще тръгвам, защото в десет трябва да съм на пазарния площад.

Питър подаде букета и тя го взе.

— Мога ли да вляза? — попита той.

— Заповядай, но след двадесет минути тръгвам.

Той влезе, седна на канапето в хола, след което й каза:

— Не искам да ходиш на срещата.

— Защо?

Питър стана. Лицето му бе силно напрегнато. Направи няколко крачки към нея и падна на колене.

— Не искам да те изгубя — плачейки, рече той.

— Питър, чакай. Изправи се, моля те. Защо да ме изгубиш?

— Ти отиваш на среща с друг — той стана, като продължаваше да я гледа.

— Нали ти говореше, че сме свободни в свободното си време. Нали и ти се срещаше с други момичета?

Питър не отговори веднага. Направи няколко крачки в кръг, сетне отново застана пред нея и промълви:

— Срещах се, но… при мен е по-различно. Аз не правех нищо с тях, те са ми бивши…

— Чакай, чакай, момче, аз кога съм казала, че с този младеж имам нещо общо?

Той продължаваше да стои неподвижен, не знаейки какво да отговори. Накрая изригна с думите:

— СЮЗЪН, ОБИЧАМ ТЕ! НЕ МОГА ДА ЖИВЕЯ БЕЗ ТЕБ! СТРАХ МЕ Е ДА НЕ ТЕ ЗАГУБЯ! ТИ СИ ЕДИНСТВЕНОТО СВЯСТНО МОМИЧЕ, КОЕТО ПОЗНАВАМ! СЪЖАЛЯВАМ, ЧЕ НЕ ТИ ОБРЪЩАХ ВНИМАНИЕ, НО ЩЕ СЕ ПРОМЕНЯ!!! — и Питър наведе глава, ридаейки. Тя го прегърна.

— Не съм казала, че ще ме загубиш. Но искам по-сериозно отношение от твоя страна. Разбери, имам чувството, че не ме зачиташ за нищо.

— Само ми дай шанс и ще се променя! Обещавам ти!

— Аз не съм скъсала с теб. Така че шансът ти е още голям — отговори с добродушен тон, трогната и изненадана от признанието.

— Сюзън, не ходи на срещата! Моля те!

— Вече съм обещала, не мога така. Ще отида на площада и ще му кажа, че се налага веднага да се прибера.

Питър я гледаше умоляващо с влажните си очи.

— Добре, добре — накрая се съгласи тя, — само се успокой. Тук съм, с теб. Няма да ходя.

— Наистина ли? — възкликна той.

— Наистина. Сега реших да не ходя на срещата.

Питър я прегърна, като я стисна толкова силно, че костите й изпукаха. Той извика с цяло гърло:

— СЮЗЪН, ОБИЧАМ ТЕ!

Тя бе щастлива. Човекът, когото обичаше, най-сетне се показа с истинското си лице — чувствителен и романтичен, но отчаян, когато бъде засегнат. В момента тя предпочиташе него, отколкото несериозния непукист Франклин, който никога не е имал истински проблеми. Вярно — Франклин бе доста по-лъчезарен, по-интересен, забавен и словоохотлив, но тя не бе такава. Тя също бе чувствителна, премисляща и дори нерешителна в дадени моменти. Като Питър Дилън.

Франклин чакаше на площада. Бе усмихнат, както винаги. Букетът, който носеше от хризантеми и рози, контрастираше с елегантното му джентълменско облекло. Той гледаше към спиращите автобуси, а по грейналото му лице се четеше трепет и приятно очакване.

Но Сюзън не идваше. А вече минаваше десет и половина.

Започна да се озърта и да си гледа часовника. Може пък да й се е случило нещо. Може би има причини за закъснението. Франклин почака още петнайсетина минути, след което тръгна към вътрешността на площада. Усмивката, макар и не толкова сияеща както в началото, още беше на лицето му, но по очите му бе изписано разочарование.

Телефонът в стаята на Сюзън звънна. Беше вече към пет следобед. През това време тя и Питър лежаха на леглото и мълчаха. Неприятният звън я извади от мислите, които я бяха завладели.

— Ало — каза тя грубо.

— Здрасти. Аз съм Франклин. Как си, хубавице?

— Какво искаш?

— Какво мога да искам от едно красиво момиче? — пошегува се той, но Сюзън не се засмя. Питър я наблюдаваше с интерес.

— Защо ми звъниш?

— Как защо? Да те питам какво се е случило? Защо не дойде?

— Виж какво, имам си приятел и искам да ме оставиш на мира! Писна ми от твоите веселяшки и щастливи истории, честно! — тросна му се тя.

— Какво има, Сю?

— Нищо няма. Просто ни остави на мира! Аз си имам приятел и го обичам. Както и той мен.

— Разбирам — отвърна тихо той. — Ако все пак решиш, знаеш как да ме намериш.

— Едва ли — отговори тя и затвори телефона. Но веднага след това съжали за грубото отношение към Франклин, защото той не бе виновен за нищо и не заслужаваше такива думи. После се обърна към приятеля си и съзря широката му усмивка. Двамата се прегърнаха, отново легнаха в леглото и потънаха в мислите си.

* * *

Множеството стачни действия и предупреждения, извършвани от екстремистите, стигнаха връхна точка. Не само в Нюпорт, но и в цялата държава, напрежението се нажежи до червено. Пасивността на местните власти и правителството, въпреки гражданското неподчинение, определено не бе по нрава на търсещите по-добър живот хора, които не искаха населението да остане без работа и в същото време цените да се увеличават главоломно. На шести юли бе поставено началото на гражданската война. В този ден пламнаха множество правителствени сгради и държавни учреждения.

В Нюпорт бяха запалени сградите на местния управителен съвет и на полицията. Бяха разбити магазини, банкови офиси. Полицаите, въпреки че използваха сълзотворен газ, палки и огнестрелни оръжия, не можаха да спрат многолюдните озверели тълпи.

Майката на Сюзън и бащата на Питър бяха останали без работа и също бяха сред стачкуващите. Това даваше повече пространство и възможност на Сюзън и Питър да бъдат заедно. Но сдобряването им трая точно два дни.

Питър наистина бе щастлив, че Сюзън го обичаше и че му даде нов шанс. Дните, когато тя беше престанала да се обажда и се бе срещала с друг, бяха изключително тягостни за него. Той никога не бе чувствал такъв страх, че момичето, което бе лудо по него, изведнъж ще престане да мисли за него. Той не обичаше, когато някоя приятелка спре да му обръща внимание, особено ако тази приятелка е Сюзън — красавицата, с която се гордееше.

Но сега тя отново бе в обятията му. Той не можеше да прекарва дълго време в компанията на една жена, независимо колко я харесваше и колко красива беше. Имаше нужда да се види и с Натали, и с Мария — стара любов, която му се бе обадила преди два дни, както и с много други. Така че именно когато Мария му се обади, той набързо скалъпи някакво оправдание и изчезна от дома на любимата си. Но надарената с голямо количество интелект Сюзън отново го хвана и то в такова положение, в което дори и най-лошите му представи бледнееха. Тя влезе у тях и го завари пиян и дрогиран в обятията на Мария — чернокосата красавица с котешки очи. Те правеха секс (ако изобщо е възможно пияни и дрогирани същества да извършват такъв акт) или просто се любеха голи. Питър, виждайки какво е направил, се опита да изглади нещата, но зашеметения му от опиати мозък, измисли възможно най-неподходящото оправдание.

— Ооо, Сюзън, ти ли си? Защо не се обади? Ела тук с нас, поръчал съм ти момиче за тройка, както обещах — кънтеше провлаченият му глас. — Ела, скъпа, ще ни бъде много приятно. Ще видиш, че няма да съжаляваш.

Сюзън го гледаше втренчена и скована.

— Отдай се на чувствата, скъпа, тук може да опитаме всичко.

Сюзън се обърна и си тръгна. Питър се опита да се изправи, за да я спре, но не успя.

Тя отново обикаляше безцелно с автобуса. Всичките й надежди се изпариха в онзи момент, тя разбра колко заблудена е била през цялото време. Идваше й да крещи и да не спира, не знаеше вече какво да направи. Как можа отново да се върже на неговите сладки приказки и да му повярва? И как си позволи да търпи най-голямото унижение, което може да изпита човек. Сега не обръщаше внимание на страховитата околност, разкриваща се през стъклата на автобуса — разбитите и подпалени магазини, забързани минувачи и тълпи от буйстващи хора.

Сюзън направи цял курс отиване и връщане. Но едва на третия рейс, тя осъзна, че наближава централния площад. Тогава се сети за един човек, който й липсваше в момента в тази обстановка. Автобусът спря на площада и тя слезе, но след това се вцепени — пазарът, който винаги бе оживен, сега представляваше скупщина от бутнати сергии, изкривени железа и боклуци, а хората се бяха отдръпнали и гледаха отстрани. Някъде се чуваха викове на екстремисти, които скандираха вулгарни думи и изрази. Някъде в далечината бумтеше огън и черният му дим се издигаше в небето като грамаден буреносен облак.

Чу музика. Красива, лъчезарна и весела, мелодията контрастираше на обхванатата от паника околност. Сюзън тръгна в тази посока. Видя насъбрала се тълпа около улични музиканти, облечени в жълто-оранжеви елеци. Позна групата на Франклин и след малко го видя — отново приятен, усмихнат. Той свиреше и пееше, като така забавляваше тълпата от хора, които му отвръщаха с искрени усмивки и одобрителни погледи. Сюзън приближи до тях и застана някак встрани, за да не бъде забелязана. По лицето й се появи задоволство, въпреки преживяването през този ден и последиците от човешката агресия, които трябваше да види.

В един момент Франклин се обърна към нея и я видя. После отново извърна глава, навярно в този момент не съзнаваше, че вижда точно нея. Но веднага след това пак се обърна, този път не отмести поглед. Загледа я втренчен и удивен. Тя му се усмихна широко.

Франклин спря музиката и остави китарата, след което, пред изненадания поглед на останалите, тръгна към стоящото настрани красиво момиче. Беше изненадан и в погледа му се четеше учудване. Изведнъж се усмихна със своята заразителна усмивка, разпери ръце и се затича към Сюзън. Тя също разпери ръцете си и след миг двамата се прегърнаха.

Франклин я вдигна, след което я завъртя, викайки от изненада. Радваше се като малко дете, току-що получило голям подарък. Откъм тълпата проехтяха ръкопляскания.

След това групата изпълни още няколко песни, а Сюзън бе до тях и се включваше от време на време, пеейки редом с тях. С непринуденото си държание и с веселата музика, групата печелеше много симпатизанти, някои от които вече знаеха песните им. Въпреки че наоколо бушуваше война, тук атмосферата бе невероятно позитивна. После, заедно с още десет човека от тълпата, седмината свирци и Сюзън тръгнаха към изоставената сграда. Няколко бомби гръмнаха и тътените им отекнаха като зловещо ехо, миг по-късно множество автомобилни сирени и човешки писъци огласиха града. Щастливците минаха близо до сградите, криейки се от идваща към тях озверяла орда.

В залата ги чакаха още тридесетина човека, повечето младежи и девойки. Имаше и петима възрастни, минали петдесетте. Почти всички бяха облечени като тях, в жълто-оранжево, символизирайки стремежа си към щастие. Лицата им бяха грейнали, с широки усмивки. Сетне започнаха да се здрависват приятелски. Сюзън бе ахнала от вълнение. Атмосферата тук бе просто приказна.

Франклин я представи, но на нея й отне доста време да се ръкува с всички. Въпреки това й бе невероятно приятно да се намира сред компания на толкова усмихнати хора.

Говореха на всякакви теми, някои разказваха истории как допреди време са били нещастни по една или друга причина, но благодарение на Франклин Томас и групата, която бе създал, сега са преоткрили щастието. Седмината музиканти бяха кръстили групата си „Хепибанд“, а цялото формирование, което бе тук — „Хепи пийпъл^[3]“.

След това някои започнаха да разказват случаи, при които са се опитали да помогнат на нещастни хора. Всеки такъв разказ се приемаше с аплодисменти и радостни възклицания. Очевидно цялостната кауза на „Хепи пийпъл“ бе да прави живота на хората по-щастлив. Това бе адски благородно.

По-късно Франклин каза на Сюзън, че ще тръгва, защото има работа. Тя поиска да си тръгне с него.

По пътя той я попита?

— Как така реши да дойдеш?

— Просто едва сега осъзнах какъв човек е приятелят ми. Мисля да приключа с него завинаги.

Франклин кимна със съчувствие. Той бе невероятно добър човек. Сюзън очакваше от него да иска обяснения за грубите думи и за това, че не дойде на онази среща. Повечето мъже, поставени в такова положение, изсипват куп обвинения и забележки. Накрая Сюзън му сподели преживяванията с Питър през последните два дни, разказа му всичко от момента, от който Питър довтаса отчаян пред вратата й, до момента, когато го хвана пиян и дрогиран с Мария. Тя се чувстваше ужасно виновна за държанието и обидите, които изрече онзи ден, най-вече сега, когато Франклин прие всичко с отворено сърце.

Спряха до една беседка и седнаха на пейките. В далечината отново се чу бомба. Слънцето вече се снижаваше към хоризонта и оранжевата му светлина хвърляше дълги синкави сенки. Франклин гледаше Сюзън с особен блясък в очите. Тя му отвръщаше с трепетен поглед. Той имаше невероятни сини очи, които контрастираха с кафявите очи на Сюзън. Накрая й каза:

— Сюзън, обичам те.

В този миг тя го прегърна и двамата се целунаха. Първата целувка бе плаха и несигурна, но след това те се отдадоха на инстинктите си. Цялата вечер премина в целувки, прегръдки и нежни думи, двамата разкриха напълно душите си. Сюзън никога преди не се бе чувствала така свободна. В предишните й връзки винаги е имало предразсъдъци и ограничения, както в нея така и в партньорите й. Никога досега, дори и когато бе с Питър, не й се е искало толкова много да бъде с човека до себе си. Сега, в този момент, случилото се с Питър й се струваше като далечен и незначителен епизод. Франклин бе направил така, че тя да забрави лошите емоции и да се отдаде напълно на щастието. Каквато и всъщност бе неговата максима.

— Сюзън, искам да сме заедно. Може да звучи банално, но чувствам, че ти си жената на живота ми.

— Нека и аз прозвуча банално, но сигурен ли си в тези думи? — отвърна му тя с усмивка.

— Сигурен съм.

— В такъв случай нищо не ни пречи да опитаме — каза младата жена и в същия миг Франклин я прегърна силно.

* * *

Следващите два дни бяха най-щастливите за Сюзън. Тя се чувстваше волна и безгрижна като малко дете. Франклин бе почти постоянно с нея и на нея й беше изключително приятно. Тя с радост се включи в групата на Щастливците, като с Франклин прекарваха голяма част от свободното си време там. Освен това постоянно идваха нови и нови хора, някои от които споделяха проблемите си. Сюзън в началото само слушаше, но след това започна да взема активно участие в разрешаването на дилемите им. Франклин, основателят на цялото това сдружение, беше на седмото небе от щастие, защото всичките му идеи се реализираха повече от успешно. Той, заедно с „Хепибанд“, изпяваха приятни песни, всяка от които отпускаше и развеселяваше. И съвсем скоро след влизането си, изпълнените с негативизъм хора се усмихнаха и засияха като останалите — всичко това благодарение на Франклин Томас.

Сюзън гледаше с искрена любов новия си приятел. Тя разбираше, че бе попаднала на уважаван човек, с много висок интелект, страхотни организаторски умения и абсолютна позитивност. В своя разумен живот никога не бе попадала на подобна личност. В този момент напълно осъзнаваше, че винаги е искала да намери такъв човек.

Сюзън започваше да разбира към какво се бе запътил Франклин. Той бе напълно прав, че когато човек се стреми към щастие, може да постигне всичко, животът му се подрежда и малко по-малко се отървава от негативните емоции. Той бе напълно прав, че усмивката предразполага към положителни емоции, които пък от своя страна раждат истинските приятелства.

Понякога оставаха и сами. В такива случаи или ходеха на красивото езеро Валънтайн, или скитаха в големия парк „Джоузеф’с гардън“; играеха на всякакви игри, излежаваха се върху тревата, катереха се по дърветата. Всичко бе прекрасно, приказно, невероятно. На втория ден от любовта им Сюзън го запозна с родителите си, които харесаха много Франклин.

Ала след срещата, излизайки от дома, се разминаха с Питър, който явно бе дошъл да търси бившата си приятелка. Той огледа двамата, сърдито извърна глава и ги отмина, но Сюзън не обърна абсолютно никакво внимание на провокацията.

На третия ден Франклин й предложи да му дойде на гости. Беше три и половина следобед, когато хванаха автобуса и поеха към крайните квартали. Слязоха на градска спирка под един малък хълм. Тръгнаха нагоре по хълма и когато достигнаха билото, от другата страна се показа голяма къща, обградена от тучна зеленина.

— Там живея аз — Франклин посочи в същата посока.

Къщата представляваше червена двуетажна сграда с декоративни елементи от викторианската епоха, с няколко ниски пристройки и малък двор с красива градина. Когато доближиха, Сюзън видя, че от нея излиза жена на средна възраст, облечена в черни дрехи. Франклин се затича и отвори вратата.

— Майко, как си?

— Добре съм, моето момче. Ти гости ли ни водиш?

— Да. Това е Сюзън. Новата ми приятелка.

— О-о, здравей, мило момиче, аз съм Хилъри Томас, майката на Франки — рече жената. Тя се усмихваше, въпреки че в нейните очи се четеше ясно доловимо страдание. — Ела, заповядай.

Сюзън подаде ръка и се здрависа:

— Аз съм Сюзън, много ми е приятно да се запознаем, госпожо Томас.

— Да влезем вътре — предложи Франклин.

И отвътре къщата бе много приятна. Не блестеше кой знае с какъв лукс, но всичко бе подредено и сякаш си знаеше мястото. Влязоха в голяма всекидневна, където имаше столове, кресло и маса. Вдясно, от другата страна на креслото седеше млад мъж в инвалидна количка. Очите му бяха широко отворени, но не бяха насочени към гостенката, а блуждаеха някъде надалеч.

— Сюзън, това е брат ми Робърт. Робърт, това е Сюзън.

Младият мъж се обърна към тях и протегна ръка. Сюзън плахо се доближи до него и пое ръката му. Тя бе слаба и бледа, досущ: лицето му.

— Ще я вземем ли с нас, Франк? — изрече Робърт с бавен глас.

— Ще я вземем, но нека първо свикне с нещата.

— Ако има още някой с нас, ще е по-лесно да достигнем до върха.

— Така е, Роби.

— Ония двамата се върнаха много преди да е започнало голямото изкачване. Те са излагацията на Акомикеран.

— Наистина ли?

— Аз ти казвам, брат.

— Ами такива са, брат ми. Но ние ще успеем.

— Робърт — намеси се Хилъри, — време е да хапнеш. Хайде в кухнята.

— Мамоо, трябва след малко да се приготвим за пътешествието.

— Първо ще хапнем, ще се наспим и тогава. Имаме много време — и тя го поведе към коридора.

Сюзън гледаше замислено към отдалечаващите се Хилъри и Робърт. Франклин каза:

— Автомобилна катастрофа. Тогава татко загина, а той оцеля, но остана парализиран от кръста надолу.

— Съжалявам. Моите съболезнования, Франк — едва пророни Сюзън. — Сигурно ви е много тежко.

— Така е. Животът може да ти поднесе всякакви неприятни изненади. Ако искаш да оцелееш, просто трябва да си подготвен.

В това време на вратата се показа Хилъри, държаща поднос с две чаши кафе и кекс:

— Нали ще пийнете кафенце?

— Да, мамо, благодарим ти.

— Благодаря ви, госпожо Томас — отвърна Сюзън, взимайки кафето си.

— Съжалявам, че няма да ви правя компания, но трябва да нахраня Робърт и да го сложа да си легне. А и нека ви оставя за малко сами.

— След като заспи, ела при нас. Ще те чакаме.

— А-а, да те питам, Франк, имате ли нужда от още елеци? Сега поне имам време да шия? — очевидно Хилъри шиеше тези красиви елечета с жълто-оранжев цвят — най-топлите цветове в цветовата гама, символи на щастието и слънцето.

— Да, мамо, ще има. Но още не бързай.

Той отиде до нея и я прегърна.

— Жал ми е за нея. Сигурно й е много тежко — изрече Сюзън, след като Хилъри излезе от стаята.

— Така е, но това не пречи да е най-добрата майка.

— В началото на нашето запознанство мислех, че твоят живот е песен. Но виждам, че и ти си преживял доста драматични неща. Даже, ако трябва да съм честна, много повече от мен. Как поддържаш този оптимизъм, този стремеж към щастие? Как не стихва тази твоя енергия?

Франклин въздъхна, после отпи от кафето си, без да променя свежия си вид. Усмивката му не посърна нито за миг. Той отговори:

— Нали чу брат ми какви ги дрънкаше? Врели-некипели за някакъв връх, за някакъв Акомикеран…

— Нямаше как да не го чуя. Но не знаех какво има предвид.

— Говореше за Акомикеран. Нашата страна.

Сюзън го изгледа изненадано.

— Акомикеран е страната на щастието. С брат ми я създадохме още като деца. Той е с три години по-голям от мен. Тогава аз бях на шест, а той на девет.

— Къде е тази държава?

— Никъде. Единствено и само в главите ни. Даже сме начертали подробни карти със селищата, планините, реките. Там всички жители са щастливи, като всеки се стреми да достигне ВЪРХА!

— Какъв връх?

— Върхът, след който започва идеалното, върховното щастие. Когато човек премине от другата страна, той става неприкосновен. Нещо като Шамбала. Нали си чула за Шамбала?

— Да — отговори Сюзън.

— Но достигането до върха е изключително трудно. Има много спънки, препятствия. Но най-важното е да не се отказваш. Защото в противен случай се връщаш ДОЛУ.

— Много интересно. И как влизате в тази страна?

— Брат ми винаги е там. Аз се включвам от време на време, когато имам нужда да го направя. След катастрофата Робърт изгуби всичко, животът му се превърна в ад. За да не загуби и душата си, той СЕ ОТРЕЧЕ ОТ НАШИЯ СВЯТ и премина в Акомикеран. Телом е тук, но духом не. И НАЙ-ВАЖНОТО — ТОЙ Е ЩАСТЛИВ!

Сюзън кимна в знак на разбиране. След това погледна Франклин и в очите й се четеше още по-голямо възхищение към любимия.

— Когато съм нещастен, и аз преминавам оттатък. Там се успокоявам и развеселявам. Там съм истински щастлив. И когато изляза от тази страна, усмивката отново е на лицето ми, а лошите мисли са далеч зад гърба ми.

— Когато ти наговорих онези неща по телефона, ти премина ли в страната си?

— Да. Тогава се почувствах зле. И след като отново влязох в Акомикеран, лошото настроение премина. Аз знам, че тя съществува някъде, не само в нашите мисли. Тя е истинска страна, истинско място, което лекува всичко.

— Защо още не сте преминали върха?

— Защото още не сме достигнали предела на щастието. Спънките са много и можеш да ги преодолееш само ако доближиш достатъчно предела на щастието.

— Мислех, че си достигнал този предел.

Франклин стана от стола, направи две бавни крачки и след това се обърна към нея:

— Имам още доста път да извървя. Но съм убеден, че някога ще го достигна.

Когато Хилъри се присъедини към тях и тримата подеха друга тема. Жената с миловидно изражение разказа за проблемите със сърцето си и как тя и Франклин събрали пари за операцията й, която щяла да бъде след два дни и тогава щяла да се оправи напълно.

— И тогава мамчето отново ще бъде добре! — възкликна усмихнато Франклин и потупа майка си по рамото.

Момичето не знаеше как да реагира и какво да каже. Идеше й да се разплаче, осъзнавайки проблемите на това прекрасно семейство. Но Сюзън виждаше, че любовта ги сплотява и събира. Хилъри бе невероятно грижлива и предана майка, чийто дълг бе да закриля и пази докрай синовете си. Франклин й отвръщаше със същата обич и огромно уважение. И въпреки нелеката съдба и ужасните проблеми, семейството се справяше с живота. Сюзън си представи своята майка, затворена с втория й баща в другата част на къщата, идваща при нея само когато има да й казва нещо. Нейната майка не беше като тази на Франклин, тя бе много по-студена. Сюзън мислено поиска майка й да бъде като Хилъри. Искаше и самата тя да прилича на нея. С цялата си душа се молеше операцията да мине успешно.

По някое време Сюзън поиска да си тръгне, защото вкъщи я чакали, а Франклин я изпрати до спирката на градския транспорт, където двамата прекараха още тридесетина минути в блажени целувки, докато пристигне автобуса.

* * *

Гражданската война вече бе започнала и не даваше признаци да спре скоро. Всеки ден недоволни граждани водеха сблъсъци с полицията или други умиротворителни сили. Над града се издигаше задушлив смог заради множеството бомби и димки, които хвърляха протестиращите. Нюпорт, както и много други градове, все повече заприличваше на бойно поле.

В същото време, независимо от войната, любовта на Франклин и Сюзън се задълбочаваше. Младата жена започваше да разбира защо е нужно всеки да се стреми към щастието. Чувстваше, че вече е по-щастлива и това означаваше, че разсъжденията й са по-трезви, а лошите мисли й идват все по-рядко. Сюзън вече не се сещаше за Питър, той бе останал далеч назад в историята.

Въпреки опасностите, създавани от озверелите протестиращи, Сюзън и Франклин прекарваха голяма част от времето си в изоставената сграда, където се събираха „хората на щастието“.

— Аз съм Ранди и в момента се занимавам с доставка на пици — едно новодошло момче започна да разказва пред съчувствените погледи на Франклин и Сюзън. — Майка ми и баща ми са разведени. Преди две седмици приятелката ми каза, че не иска повече да се вижда с мен. Започнах да мисля, че животът ми е пълен провал. И се питам, защо ми се случват толкова много нещастия? Как да променя живота си? Зная, че вие тук можете да направите всеки човек по-щастлив.

— Виж сега — каза Сюзън след кратък размисъл, — едва ли животът ти е толкова нещастен, колкото си мислиш. Зная, че си имал добри моменти.

— Ами имал съм, но са малко в сравнение с лошите.

— Или просто си се вплел толкова в нещастието си, че не можеш да се наслаждаваш пълноценно на тези моменти.

— Може и така да е — тихо отвърна Ранди. — Но знаете ли какво е да си дете на разведени родители? Или какво е да са те били като малък? А сега приятелката ми, която уж казваше, че всичко е наред, изведнъж ме напусна.

— Зная — отговори Сюзън съчувствено, — но каквото и да правиш, не можеш да промениш миналото си. Ти не си виновен за това, че родителите ти са те били или са разведени. Но възможно е да имаш скрити комплекси от миналото си и те влияят върху поведението ти сега и това да е една от причините за раздялата с приятелката ти.

Ранди помисли малко, след което рече:

— Може би е така. Може би наистина имам скрити комплекси. Случвало се е да избухвам без особена причина и след това да съжалявам. Но как да се отърва от тях? Не мога да спра да мисля за тези неща, те сякаш ми идват отвътре. Защо?

— Просто трябва да бъдеш малко или много… как да го кажа, непукист. Приемаш тези лоши неща прекалено навътре и това рефлектира върху начина ти на живот — намеси се Франклин.

— Но КАК ДА СТАНА НЕПУКИСТ, мамка му? Не мога просто така да кажа „край“ и всичко да тръгне по мед и масло!

— Не можеш сега, в момента. Но ако си го наложиш като начин на мислене, след време нещата могат да се променят. Когато ти идва да избухнеш, просто си повтори няколко пъти, че това не трябва да се случва, че другите не са виновни.

— Сигурни ли сте?

— Абсолютно — потвърди Франклин. — Ние често сме тук. Можеш да идваш при нас, да общуваш с нас и след време ще се почувстваш по-добре. Ще видиш.

— Ами, добре — усмихна се Ранди. Този разговор успя отчасти да го извади от мрачното настроение.

Все повече хора идваха при тях. Славата на „Хепи пийпъл“ все повече се разнасяше из кварталите на града. Все повече хора се радваха на усмихнати хора с жълто-оранжеви елечета. Появата им повдигаше духа на озверените, караше мрачните да се усмихват, нервните да се успокояват и облекчаваше мъките на болните. В условията на гражданска война те бяха като малък оазис в огромната враждебна пустиня.

— Аз съм Скот Клинтън, може би много от вас ме познават като Добрия Скоти — започна рус мъж на средна възраст. — Преди време видях една възрастна жена да плаче. Приближих се до нея и я попитах какво й е, но тя вдигна глава и ми каза, че не й се говори за това. Казах й, че на мен може да разкаже всичко, защото съм от Щастливците, но тя отново отговори, че няма нужда от никого. И тогава й отвърнах: „Щом не искаш да ти се помогне, продължавай да тъгуваш!“ — и си тръгнах. Просто искам да ви кажа, че има хора, които предпочитат да си плуват в своите мрачни води.

Не последваха ръкопляскания. Скот се огледа предпазливо и вдигна ръце с думите:

— Е как трябваше да постъпя?

Франклин направи две крачки към него и спря:

— Не по този начин. Зная Скот, че си искал да помогнеш на жената, но в случая тя не е искала да говори за това. Не всеки може да сподели лош момент от живота си, защото ще трябва отново да се върне към него.

Скот кимна в знак на разбиране. Франклин продължи:

— Просто можеше да й кажеш: „Разбирам ви, но все пак, ако пожелаете да споделите, може да ви олекне“. А ако отново не иска да го стори, може да й кажеш например че в случай че реши, може да ни потърси тук и ние бихме опитали да й помогнем или поне да облекчим тревогите й.

— Да, наистина. Може би действах прекалено импулсивно.

— Когато един човек е в лошо настроение, в никакъв случай не трябва действаш така. Може да го депресираш още повече.

Скот отново кимна, явно осъзнавайки грешката си. След това стана и подаде ръка на Франклин.

Сюзън бе щастлива. Тя вече вземаше активно участие в благородната кауза, която Франклин бе създал. Двамата никога не се караха, дори и да имаха леки спорове за нещо, те винаги завършваха с усмивка. Младата жена се чувстваше силна и здравомислеща. За разлика от живота й преди запознанството с Франклин, сега почти винаги вземаше правилното решение. Дори в колежа започна да й върви, защото новото състояние на духа й даваше стимул да учи и да се развива. Вкъщи фактът, че рядко контактува с майка си и втория си баща, не бе проблем от чак толкова голямо естество. Даже редките разговорите с майка й станаха по-продължителни. А в работата всички нейни инициативи тръгваха по мед и масло. Животът на Сюзън добиваше смисъл.

Не така обаче стояха нещата при Питър Дилън. След като Сюзън го завари пиян и дрогиран в обятията на Мария, това преобърна живота му. Не смееше да й звъни повече, беше го страх, че тя ще му иска дълго обяснение. Знаеше, че станалото между него и Мария постави край на взаимоотношенията им.

После той продължи да живее по стария начин — да се вижда със старите си приятелки и от време на време да се запознава с нови. С повечето от тях не създаваше по-стабилни отношения, почти всички имаха сериозни връзки, дори някои бяха омъжени. Само че Сюзън му липсваше. В първите дни не усети чак толкова отсъствието й, но след време нещо започна да го яде отвътре. Тя все по-осезаемо започна да присъства в мислите му, често я сънуваше, виждаше я във всяка своя позната. Ставаше по-унил и мрачен. Веднъж дори се обади на Мария и гръмко я обвини за това, че го е подвела да пристъпи етиката си и да се отдаде на удоволствието, за да го хване Сюзън. Разбира се, тя не бе виновна, защото инициативата за това, което се случи, бе изцяло негова. Но в яда си Питър изрече грозни думи по неин адрес, казвайки й, че е кучка и лека жена. Това охлади отношенията му с нея.

Впоследствие Питър Дилън се отдалечи от приятелките си, а нови запознанства вече липсваха. Той изпадна в депресия и единственото, за което говореше на приятелите и познатите си, бе да се оплаква от липсата на най-доброто момиче, което бе имал и бе загубил. Това накара и приятелите му да се отдръпнат, понеже те вече чувстваха отегчение от неговото присъствие.

Питър Дилън стана самотен, единствен на света, отритнат от всички. Той никога до сега не бе изпадал в такова състояние. Знаеше, че трябва да опита на всяка цена да се сдобри със Сюзън, но засега нямаше смелост да го направи.

— Искам да ви се оплача от майка си — думата взе едно момиче на около петнадесет, което се представи като Клаудия.

— Какво се е случило? — настойнически я попита Сюзън.

— Преди време майка ми стана член на вашата група. С татко се разделиха преди няколко години. Преди да дойде при вас, тя бе мрачна и затворена заради раздялата, но въпреки това чувствах, че ме обичаше с цялото си сърце. След като се присъедини към вас, тя започна да се усмихва по-често, стана много по-весела и жизнерадостна. Започна да ми натяква, че трябва и аз да се усмихвам, за да бъда щастлива.

— И какво лошо има в това?

— Вече не мога да споделям чувствата си с нея така, както споделях преди. На всичко, което й казвам, тя ми отвръща, че не трябва да ми пука, че трябва само да се усмихвам. Не обръща внимание, че съм в лошо настроение, не забелязва, когато се затварям в стаята си, не я интересува, че съм самотна. Тя просто си мисли, че съм щастлива като нея и не вижда лошите неща около нас.

— Разбирам — каза Сюзън и след това попита момичето: — Коя е майка ти?

— Лиса Гренсфийлд!

— О, Лиса, познавам я. Ще поговоря с нея. Даже можем да поговорим трите.

— Как мислите? Нали щастието трябва да е нещо хубаво? Защо това хубаво нещо ми се отразява така зле?

— Не всеки възприема този стремеж към щастие по правилния начин. Може би майка ти е имала твърде много лоши моменти и в сегашния момент не иска да избяга от комфорта си. Навярно иска да започне да гради живота си наново, по коренно различен начин. Ела с мен, мисля, че сега е тук.

— Тук е, видях я. Но не исках тя да ме вижда.

— Разбирам те, Клаудия, но според мен е най-добре да поговорим с майка ти.

След малко Сюзън и Клаудия стояха до руса слаба жена на средна възраст, с бистри и замечтани сини очи.

— Здравей, Лиса.

— Здравей, Сюзън. Клаудия, какво правиш тук?

— Искаме да поговорим с теб, мамо.

— Добре, моето момиче. Нека поговорим.

— Клаудия оплаквала ли се е напоследък?

— Ами, да. Зная, че има някакви тревоги, но постоянно й казвам, че трябва да мисли позитивно.

— Това е добре, съгласна съм, че трябва да се мисли по този начин. Но не смятам, че постъпваш правилно спрямо нея.

— Защо? Нали тук пропагандираме точно този модел?

— Клаудия ми каза, че вече не може да споделя лични неща с теб. Чувства се самотна и изоставена — отговори Сюзън.

Майката погледна към дъщеря си:

— Нали всеки път ти казвам, че трябва да мислиш положително и да се отърсиш от лошото настроение? Защо не ме слушаш?

— Но как, мамо?

Сюзън се намеси:

— Ние пропагандираме също, че ако някой страда, трябва да му се помогне. Наложително е да се вслушваме в проблемите на другите. Мисля, че като майка, трябва да я изслушаш, да вникнеш в проблемите й и двете да се опитате да ги решите.

— Но проблемите са ЛОШИ НЕЩА! Защо трябва да вникваме в лошите неща, като можем да ги игнорираме?

— А нали за да достигнем до „доброто“, трябва да се отърсим от тези лоши неща. Това няма как да стане с игнориране. Няма начин някой да се отърве от проблемите, ако му се говори така: „Трябва да се отърсиш от тях“. А ти, като доста по-опитна в житейския си път, е добре да й дадеш вяра, надежда, сигурност, че може да разчита на теб като майка. В противен случай това щастие, което се опитваш да й втълпиш, ще бъде фалшиво, а проблемите й ще останат вътре в нея.

Лиса слушаше замислена. Около минута, след като Сюзън спря с монолога, тя остана неподвижна с наведена глава. Сетне се изправи и изрече:

— Може би наистина не съм била права.

— Не се безпокой, Лиса, всеки нормален човек минава през подобни етапи. Ти си преживяла голямо нещастие и е нормално да се държиш по този начин. Но животът ни учи да поправяме грешките си. Надявам се, че скоро при вас всичко ще бъде наред.

Лиса гледаше ту към Сюзън, ту към дъщеря си. Накрая прегърна Клаудия и каза тихо:

— Съжалявам. Ще се опитам занапред да бъда по-добра.

— Ти си добра, мамо — усмихна се момичето. — Най-добрата.

След няколко минути по лицата трите жени грееха широки усмивки.

— Здравейте, аз съм Робин и съм от Болър, на седем мили от тук — весело изрече мъж на около тридесет. — Моята цел е същата като вашата, а именно — да достигна до максималното щастие. Винаги се старая да съм весел и усмихнат. Но лошото е, че много от колегите ми не ме разбират и ме мислят за несериозен. Но не ми пука особено, тъй като с течение на времето виждат, че не са били прави. И така, около мен винаги цари добра атмосфера, на всички им е приятно да разговарят с мен. И затова съм тук, защото разбрах, че има още много хора, които мислят по този начин.

— Браво, Робин, браво — поздрави го Франклин. — Радвам се, че човек като теб се присъединява към нас.

— Аз бих се радвал, ако мога по някакъв начин да променя света и всички да разсъждават така. Радвам се същи, че и вие искате това.

— Така е. Ние ВЯРВАМЕ, че един ден това ще стане. Навярно светът е създаден така, че да има и лоши и добри хора. И лошото винаги ще е неизменен спътник на доброто. Но се надяваме чрез такива инициативи доброто да придобива все по-голяма тежест.

Франклин, Сюзън и Робърт чакаха пред вратата на операционната, където оперираха Хилъри Томас. Робърт бе в инвалидната количка, докато Франклин и Сюзън седяха по столовете. Франклин потреперваше от време на време, видимо напрегнат — и той бе човек, който си имаше своите тревоги и притеснения. Сюзън бе сложила ръка на рамото му.

— Вини е най-богатият в цял Акомикеран — говореше Робърт.

— По-богат дори и от Джонсън, но никой не му завижда. И все пак Вини е тръгнал към върха, заедно с Конър.

Сюзън още не можеше да ги разбере напълно, макар да навлизаше по-навътре и по-навътре в чудната измислена страна.

— Ще тръгнат по западната част, откъм големия склон, от там, откъдето преди няколко дни опитахме и ние — вметна потъналият във фантазиите си Робърт.

— Там е много стръмно, но нищо не ги спира. Роби, трябва да ги изпратим като герои, защото те, също като нас, се стремят към абсолютното щастие. Като всички тук.

— Ние сме там и им благодарим. Те вече са герои. Сюзън, искаш ли дойдеш с нас? — Робърт се обърна към нея с празен поглед.

— Да, искам. И съм ви благодарна, задето ще ми дадете шанс да се присъединя към вас — отвърна момичето и погледна мрачно него.

— Може и да успеят! Представи си Франк, ако успеят ще бъдат новите герои! Макар че досега много малко хора са го правили — говореше развълнувано Робърт, а очите му сияеха с безжизнена енергичност.

— Каквото и да се случи, няма да се отказваме. И ние ще направим като Вини и Конър — Франклин също гледаше с блуждаещ поглед!

В това време откъм операционната излезе главният хирург — доктор Уинстин Калър — придружаван от личния лекар на семейство Томас — Фреди Джокович. И двамата бяха усмихнати и видимо доволни:

— Всичко е наред — успокои ги Уинстън. — Хилъри се справи чудесно и бързо ще се възстанови. Тази жена е много здрава и аз й се възхищавам!

Сюзън извика от радост и плесна с ръце. Франклин бързо се върна в действителността, като я хвана през кръста и я завъртя. Дори и на лицето на Робърт се появи усмивка — една бледа вълна, която показваше, че малка част от него все още живее на земята.

Тази вечер Франклин организира купон у дома си, на който присъстваха почти всички от „Хепи пийпъл“. Нощта бе изпълнена с музика, забавления и радост — защото още веднъж се доказа максимата, че вярата в щастието помага и в най-лошите моменти.

* * *

Питър отново бе пиян и спеше във влака от Олтън за Нюпорт. Въпреки че си даде дума повече да не се среща с Пег, предния ден й се обади и й заяви, че има нужда да се видят. Красавицата се съгласи и след около два часа Питър хвана влака за Олтън. Срещата отново мина скучно, Пег непрекъснато мрънкаше и мърмореше, че всички мъже са боклуци и че търси някой истински пич (за когото най-важното правило е да има солидни банкови сметки). Видяха се за по-малко от час и половина, след което красивата дама побърза да си тръгне под претекст, че имала някакви спешни ангажименти. Питър седна в една пивница до гарата и глътна набързо няколко уискита, като отново се кълнеше, че няма да стъпи повече тук.

Нощта бе скрила красивите и причудливи природни форми, а влакът се носеше с висока скорост, сякаш се канеше да разцепи мрака. Питър се събуди едва когато в далечината се появиха светлините на Нюпорт.

Бомбички и фойерверки гърмяха между сградите, някои хора се будеха от ужасните звуци, показваха се от прозорците и се заглеждаха тревожно към улиците на осветения в оранжеви светлини град.

Влакът спря на централната гара и Питър слезе. Не беше оживено, тук-там се мяркаха изгубени пътници, може би гражданската война бе уплашила повечето жители и те предпочитаха да си стоят по домовете.

Градски автобуси също нямаше по това време на денонощието (часовникът му показваше единадесет и половина вечерта) и се наложи да хване някакво такси, изчакващо заблудени хора като него. А когато пристигна пред дома си, първо се отби в денонощна бакалия на Тифани, откъдето взе бутилка нискокачествен ром, сетне се прибра и видя майка си и баща си, които, седнали на големия диван, го очакваха.

— Браво на теб. Отново скиташ като клошар по градовете и се прибираш по никое време — със сърдит и саркастичен тон, го посрещна майка му.

— Къде беше? — попита баща му.

— Това си е моя работа! Не съм дете, за да ме питате къде ходя! — опита да се сопне Питър, ала думите му прозвучаха слято и провлачено.

— Ето, пак е пиян! Синът ти е пак пиян! Казах ти, че ще стане като чичо си Джефри, а ти не вярваш…

— Млъквай ма, вещице! — Питър прекъсна досадния монолог на майка си. — Ще правя каквото си искам! Не желая да ми се бъркате в живота!

Блудният син отиде в стаята си и се заключи. Пусна телевизора, взе чаша от скрина и я напълни с ром, седна на стола и започна да поглъща червената течност на малки глътки. Алкохолът сгряваше вътрешностите му и Питър все повече се унасяше в опиянението си. Смелостта и решителността изплуваха на преден план в мислите му и той се закле утре сутрин да посети Сюзън, за да поговори с нея. По телевизията даваха някакъв екшън, на който Питър не успяваше да обърне внимание.

Събуди се на другия ден по светло. Цялата стая миришеше на алкохолни изпарения, а по пода се търкаляше празната бутилка от ром. Часовникът му показваше тринадесет и петнадесет — значи бе спал много повече, отколкото се бе надявал. Но за днес той нямаше работа, така че това не бе от голямо значение.

Среса се набързо и хукна през вратата. Отвън го лъхна свеж въздух и той с бодри стъпки тръгна към спирката на автобусите.

Около час по-късно позвъни на звънеца на Сюзън.

— Тук ли е дъщеря ви? — Питър попита майка й, като се стараеше да звучи деликатно.

— Мисля, че я няма. Напоследък рядко се задържа вкъщи.

— Знаете ли кога ще се прибере?

— Не мога да ви кажа, Питър. Когато си дойде, ще й предам, че сте я търсил.

— Добре, госпожо Хоуп. Благодаря ви и довиждане.

Питър прекара няколко часа около дома на Сюзън. На три пъти отскачаше до отсрещното кафене и всеки път пиеше по две кафета. Искаше да се ободри от лошата нощ, но накрая се разтрепери заради голямата доза кофеин, събрала се в организма му.

По едно време я съзря. Идваше отгоре и носеше хартиена чанта с покупки. Питър стана от пейката и се скри зад едно от дърветата. Часовникът му показваше осемнадесет часа и седем минути. Сърцето му туптеше силно, по лицето му бяха избили капки пот. Сюзън изглеждаше по-красива от всякога.

Питър се показа от сянката на дървото и тръгна срещу бившата си изгора. Тя го видя и се сепна. Той застана пред нея, известно време двамата не помръдваха, без да си кажат нищо. Питър беше като смразен. Имаше чувството, че ей сега ще се пръсне от напрежение, безсилие и срам. Той не се сещаше по какъв начин да започне разговора — сетивата му бяха притъпени, мозъкът му бе блокирал. Знаеше, че трябва да говори в този момент, да сподели всички свои чувства, да я помоли да се върне при него, но не можеше да обели и дума. По едно време успя да измънка нещо, което прозвуча по-скоро като скимтене:

— Сюзън, аз… аз… аз съжалявам.

На лицето на Сюзън отново се появи усмивка. Тя го погледна в очите и изрече с миловиден тон:

— Как си, Пит? Какво става с теб?

Така поднесен, въпросът успокои до известна степен изпадналия в отчаяние младеж, като го предразположи към по-спокоен разговор. Питър отговори:

— Нищо не става. Мисля само за дълбоките ти очи, за нежното ти лице, за красивата ти коса. Сюзън, обичам те и не мога без теб! Зная, че направих много… много… — тук Питър се запъна.

— … грешки — подсети го Сюзън.

— Да, направих много грешки. Това е истината. Не те моля да се върнеш при мен, защото… едва ли… — Питър спря, като отново не знаеше какво да каже.

— Пит, успокой се. Ела, ще седнем в кафенето на Джак и ще поговорим — тя с ръка му даде знак да я последва и той покорно тръгна подире й.

Седнаха един срещу друг, Сюзън си поръча кафе с мляко, а Питър — чай. Тя беше щастлива, невероятно щастлива. Но не Питър бе причината за това. Тя имаше друг, може би оня, с когото се срещаше. Точно той бе „виновен“ тя да изглежда така ослепително. Питър се почувства като глупак. Имаше някакво гадно усещане, че прилича на просяк или пияница. Сюзън го погледна съчувствено и му каза:

— Сподели какво ти тежи, Пит. Спокойно, не се притеснявай, на мен можеш да кажеш всичко.

Това искрено приятелско чувство, което излъчваше Сюзън, озадачи Питър. Сякаш той беше в плен на някаква магия. Вече чувстваше, че може да й сподели всичко — това, което никога преди не бе правил.

— Сюзън, аз те обичам. Когато беше до мен, знаех, че те имам и не обръщах внимание на тази даденост. Имах си свои лични интереси, които за мен бяха най-важни. Но сега осъзнах, че ако не те виждам, мога да полудея. Да, срещах се с момичета, флиртувах с тях. Но щом вече не си с мен… не знам по какъв начин да го кажа… просто не си представям как ще протича животът ми.

— Пит, искам да знаеш, че аз имам сериозен приятел и съм много щастлива с него.

Това признание бе най-лошото, което можеше да чуе от нея — макар и да го очакваше. Той наведе глава, в този момент му се искаше да заплаче. Но нямаше да го направи, защото беше Питър, който никога не плаче. Сюзън го докосна по рамото и каза:

— Пит, можем да сме приятели. Нали не искаш да се разделим завинаги?

— Не — каза Питър и това бе обичайно, той винаги се стремеше да остане приятел с жените, с които е имал връзка. Но този път бе по-различно. Никога досега не бе изпитвал такива силни чувства към някое момиче и не знаеше дали ще издържи да я вижда пред себе си, по-студена и безразлична, говореща с дружелюбен тон; знаейки, че някой друг я милва, целува и прави любов с нея.

— Виж, Пит, ние просто не бяхме един за друг. Ти имаш други представи за любовта и за живота, които коренно се различават от моите. На теб ти трябва партньорка, която не държи толкова много на силните чувства, да е разкрепостена и търсеща нови и нови приятели. А аз не съм такава, на мен ми трябват сигурност и много любов.

Питър я гледаше изумен. Току-що тя му бе казала истината за самия него, бе му казала неща за характера му, които досега той не съзнаваше и които никоя от познатите му не му бе споделяла.

— Не е важна само любовта между двама души — продължи Сюзън, — важно е да има и сходството в характерите, стремежите им да са общи, знанията им, начинът им на мислене.

— Но как да намеря такава жена? — извика Питър с глас, изпълнен с отчаяние. — Такива като теб не се срещат под дърво и камък!

— Ще намериш, сигурна съм. Може би когато осъзнаеш някои от грешките си и опиташ да ги поправиш. Целта трябва да ти бъде стремеж към щастието — твоето и това на човека до теб.

— Към щастието ли? Повярвай ми, Сюзън, искам да съм щастлив. Но не виждам как ще стане това.

— Ела при нас. Аз, приятелят ми и още много други хора се събираме в изоставената сграда на площада. Нашата цел е да бъдем щастливи и да направим света около нас по-щастлив. Там говорим само хубави неща, споделяме преживяванията…

— Да не си попаднала в някаква секта? — попита подозрително Питър.

— Не е секта. Сектите вярват и издигат в култ някакви божества, а тук издигаме в култ единствено щастието, без значение кой каква вяра изповядва. Ако искаш, утре следобед ела в изоставената сграда и ще видиш колко е хубаво с нас.

— Ами, добре, Сю — без да се замисли отвърна Питър. Той искаше да бъде с нея, независимо къде, как и кога. Имаше нужда тя да се намира в неговото обкръжение, без значение дали ще му бъде партньорка или не. А и бе сигурен, че Сюзън е попаднала в някаква разколническа организация. Бе сигурен, че новият й приятел има пръст в това. Това бе шансът му да й помогне, да й докаже, че е смел и може да разчита на него. И въпреки че трябваше да се запознае с този мъж и да гледа как той целува момичето, което обича, Питър разбираше, че трябва да присъства на сбирката.

— Значи утре в два следобед ще те чакам пред нас. Става ли?

— Тук, така ли?

— Да. И заедно ще отидем в изоставената сграда.

— Дадено, лейди — каза с бодър глас и двамата си стиснаха ръцете.

След това говореха за общи теми и малко по-късно се разделиха. У дома Питър мислеше за предстоящата среща. В началото си бе рекъл, че такива събирания, в които всеки ще му говори за това колко трябва да е щастлив, са глупави и странни, но след това бе опровергал твърдението си: „Какво пък толкова, може и да е интересно. Ще има много хора, ще се споделят хубави приказки, а пък може и да се запозная с някоя странница“ — мислеше си. Вече не копнееше така трескаво за Сюзън, беше я видял, бе поговорил приятелски с нея, а утре отново щеше да я види. Това бе достатъчно да успокои нервите и да започне да мисли за други неща.

На следващия ден Питър пристигна още в един и половина и зачака нетърпеливо пред алеята. В два без три Сюзън излезе от дома си. Тя изглеждаше прекрасно, беше облякла черна рокля, а прическата й бе като на някоя манекенка от модните списания. Отидоха до спирката, хванаха автобуса и след половин час слязоха на централния площад.

Тълпа скандираше нещо неразбираемо, а най-напред, издигнат върху някакъв пиедестал, някакъв човек, облечен в костюм, ръкомахаше и крещеше отсечени думи, които явно провокираха събралите се хора. Двамата минаха покрай множеството и се запътиха към изоставената сграда.

Първото, което Питър забеляза в тези оранжево-жълти хора, бе усмивката на лицата им и ведрото им излъчване. Неговото мъчно и скучновато изражение доста контрастираше на тази благоприятна атмосфера и той опита да опита да се усмихне, но усмивката му беше доста вдървена и пресилена. Симпатичен младеж с кестенява коса и приятни сини очи се доближи до тях и подаде ръка на Питър.

— Здравей, аз съм Франклин Томас, много ми е приятно.

— Питър Дилън — двамата си стиснаха ръцете.

— Франклин, това е моя стар приятел Питър, с когото доскоро имахме връзка — представи го Сюзън. Франклин му се усмихна мило.

Питър нямаше как да намрази този човек. Той бе настроен приятелски, а очите му изразяваха топлота и разбиране. След малко няколко момчета и момичета се присъединиха към тяхната компания.

— Какво да правя, като не мога да живея без нея? За съжаление го разбрах едва след като я изгубих — с измъчен глас споделяше Питър. Вече бе разбрал, че това са хора, на които може да каже всичко и знаеше, че те ще го посъветват приятелски. — Когато е до мен, аз не чувствам липсата й, мисля за други жени, за бивши приятелки, дори се срещам с тях. Тя ме ревнуваше, искаше да съм само с нея, искаше едно по-сериозно отношение от моя страна. На мен обаче не ми пукаше за желанията й и гледах само моите интереси. Но когато ме напусна, разбрах какво бе Сюзън за мен. Тя бе частица от живота ми, тя бе момичето, което винаги съм искал. И точно заради тая гадна част от характера ми я загубих безславно. И сега тя не излиза от мислите ми. Мисля за нея всеки ден, всяка нощ, всяка минута, секунда. Започнах да пия много, вече не се срещам с другите жени, всичките ме отписаха, както и аз тях. Обаче другите нямат такова значение за мен, колкото тя. Аз съм самотен, отдаден изцяло на мислите за моята единствена любов, която вече не е моя. Просто не зная какво ще стане нататък. Не зная по кой път да поема. Единственото, което ми остана, е да пия до забрава, за да потуша до известна степен тази мъка. Осъзнавам, че пиянството няма да ми реши проблема, но от него ми става по-леко.

Франклин и Сюзън го слушаха, без да го прекъсват. Другите се взираха в него с погледи, пълни с разбиране и съчувствие. Накрая Франклин наруши кратковременната тишина:

— Разбирам те, приятелю, ти в момента си тотално объркан заради човека, който си загубил. Но задавал ли си си въпроса, дали имате бъдеще? Може би виждаш, а и тя също го вижда, че вие имате различни цели в живота, различни интересни, различен поглед върху нещата, различен начин на мислене. И представи си, ако тя отново ти даде шанс. Според мен връзката ви ще протече както досега — тя ще иска сериозна връзка, а ти ще продължаваш да поглеждаш към други жени и да търсиш разнообразие. На теб ти трябва момиче, което да мисли като теб, да е разкрепостена, да обича запознанствата и приятелствата, да се впуска в нови, нестандартните приключения. Навярно в такава връзка ще бъдеш истински щастлив.

Питър слушаше с интерес приятелския съвет от Франклин. Гласът му бе толкова убедителен и успокояващ, че за кратко време го бе пренесъл в света на мечтите, където се видя с точно такова момиче — усмихнато, със странно облекло и странна прическа — с което тичаха по билото на някаква планина, хванати за ръце. Беше приказно, като сън или привидение. Когато дойде на себе си, той се запита защо досега не си бе задавал въпроса, какъв тип жена е най-подходяща за него. Този приятен младеж бе напълно прав, че тази жена не може да е Сюзън. За кратко време Питър изпита огромна привързаност към него, сякаш се бяха познавали от доста отдавна.

— Обаче как да намеря точно нея? Такива жени не се срещат под път и над път. Аз познавам много момичета и повечето от тях са изключителни красавици, но нито едно не е подходящо.

— Приятелю, всеки, който търси, намира. Просто се стреми да достигнеш твоето собствено щастие и ще видиш как желанията ти постепенно ще се сбъднат. Ако се присъединиш към нас, ние ще се постараем колкото се може по-скоро да постигнеш това щастие, а след него ще се сбъднат мечтите ти, животът ти ще придобие смисъл. Точно такава е целта на нашата организация.

— Тук всички вече сме щастливи или почти щастливи — обади се приятно момиче, облечено в стил рокендрол. — Ще разбереш колко лесен е този път. Ще осъзнаеш колко малко крачки ще трябва да извървиш, за да постигнеш бленувания успех.

— Мислите, че ако често идвам при вас, животът ми ще се промени, така ли? — попита подозрително Питър, гледайки облечените с оранжево-жълти елечета хора пред себе си.

— Ние не сме секта, Пит, нали ти казах. Ако ти е приятно, заповядай, за нас ще бъде удоволствие. Ако не, също ще те разберем — отговори Сюзън.

После Франклин и останалите от „Хепибанд“ изпяха няколко леки песни. Едната беше със заглавие „Вятърът в планината“, а другата „Оранжевото утро над Невада“. Всички танцуваха с усмивки, прегръщаха се, пееха заедно с групата. След това започна балада на име „Събудете се, цветя“, където момиче с къса коса покани Питър на танц. Той прие с охота.

Питър се забавляваше истински, имаше чувството, че всички се опитваха да направят престоя му неописуемо приятен. И когато си тръгна, наистина бе много по-щастлив.

В следващите дни продължаваше да идва и да бъде част от „Хепи пийпъл“. Животът му се промени коренно за много кратък период от време, той почувства с цялата си същност значението на това човек да живее пълноценно. Всеки ден бе с нещо различен от предишния, всеки път се организираха нови и нови мероприятия. Понякога ходеха по улиците и заговаряха непознати, като успокояваха нервните и страдащи хора, друг път организираха партита, където пееха песни, скандираха щастливи лозунги — противно на цялото напрежение, предизвикано от гражданската война.

Не след дълго Питър си намери партньорка в живота, която се казваше Кони — също част от „Хепи пийпъл“. Тя бе такава, каквато Франклин Томас прогнозираше — красива, разкрепостена, обичаща пътуванията и екстремните преживявания, харесваща запознанствата с различни хора. Питър се влюби в нея почти от пръв поглед, както и тя в него. И двамата станаха много симпатична и двойка. Той все още не бе забравил Сюзън, но сега тя беше най-добрата му приятелка, която винаги бе готова да му помогне или да му даде съвет.

Питър си намери и работа. Неговото сияещо и усмихнато лице, с което се явяваше на интервютата, бе една от причините да го потърсят от няколко места. Той предпочете да разнася пици по домовете, което започна да му осигурява прилични доходи. Питър Дилън вече беше ЩАСТЛИВЕЦ, имащ всичко, от което се нуждаеше. Беше искрено благодарен на Сюзън, която му помогна да стигне до тук. Беше благодарен и на Кони, и на новите си приятели, задето му помогнаха да осъзнае кой е правилният избор за него. И най-вече беше благодарен на Франклин Томас, защото бе създал тази организация, защото бе помогнал на всички тези хора да намерят себе си. Ето как стремежът към щастие може да промени в положителна насока живота на човека.

Всичко бе прекрасно. Най-хубавото, което можеше да се случи, се случваше. Франклин Томас бе преодолял всички отрицателни емоции и се бе отдал на щастието. Бе открил ТАЙНАТА НА ЖИВОТА. Беше изключително радостен от това, че каузата, за която се бори, за която живее и за която бе дал толкова много средства, емоции и усилие даваше резултат. Той имаше щастливо сплотено семейство, прекрасна приятелка, много приятели и поддръжници на каузата. Франклин Томас трябваше да „раздава“ щастие на колкото се може повече хора, тъй като искаше някога да види света по-добър и по-човечен.

Сюзън също бе щастлива. Този прекрасен младеж с кестеняви коси и невероятни сини очи, я промени изцяло. Тя вече имаше най-важните неща, което бе искала, животът й се нареждаше като по план. С майка си и баща си вече се разбираше отлично, в университета показваше изключителни знания и имаше само отлични оценки, в работата също й вървеше, дори й предложиха повишение. Тя, също като Питър, разбра какво означава да искаш да живееш пълноценно и да го постигнеш.

Откакто бе започнал да идва на сбирките, Питър сякаш се бе подмладил с няколко години. От онова пиянде, бродещо безцелно по улиците и градовете, нямаше и помен. Кони бе страхотна. За почти всички теми имаха еднакво мнение, хобитата на единия и на другия бяха сродни, пасваха си и като характери. Питър отново се срещаше с другите момичета, дори запозна Кони с някои от тях. А тя не даде никакъв сигнал, че го ревнува.

„Хепи пийпъл“ ставаха все повече и повече. Все по-често по улиците на Нюпорт, наред със скандиращите и стачкуващите, се срещаха и усмихнати хора с жълто-оранжеви елечета, изпълнени с позитивизъм и прекрасно настроение. Те непрекъснато приобщаваха различни хора, които се превръщаха в техни поддръжници и почитатели. Някои вестници писаха статии за организацията, а една местна телевизия излъчи цял репортаж за дейността и целите на „Хепи пийпъл“.

Бележки

[1] От английски The happy band („The happyband“) — „Бандата на щастливците“. — Б.авт. ↑

[2] От английски Confectionery Julia — сладкарските изделия на Джулия. — Б.авт. ↑

[3] От английски Happy people — Щастливците. — Б.авт. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Донко Найденов Франклин Томас (1)

Метаданни

Данни

Франклин Томас

Информация

История

Сваляне / Връзки

Първа глава

Донко Найденов
Франклин Томас (1)