Джон Гришам
Теодор Буун — Отвличането (23)

23

След няколко часа, прекарани в напрегнати спорове, родителите на Тео най-накрая му разрешиха да отсъства от училище във вторник, за да отиде в съда. Отначало Уудс и Марсела бяха твърдо против, но после разбраха, че синът им няма да се предаде толкова лесно. Ейприл беше негова приятелка и той познаваше добре семейството й. Освен това я бе спасил — факт, който Тео непрекъснато напомняше. Ейприл се нуждаеше от подкрепата му. Накрая господин и госпожа Буун се умориха да спорят и отстъпиха. Баща му обаче го накара да обещае, че ще си напише домашните, а майка му изтъкна, че ще се наложи да ги изчака отвън. Делата, отнасящи се за деца, винаги се разглеждаха при затворени врати.

Тео все пак смяташе да присъства в залата и дори разполагаше с резервен план, ако Свети Ник го изгонеше — нещо, което се случи доста скоро след началото на заседанието.

* * *

Всички въпроси в Семейния съд се решаваха от двама съдии — Свети Ник и Джуди Пинг. (Тя беше известна още като Пинг-Понг. Повечето съдии в Стратънбърг си имаха прякори.) Там липсваха съдебни заседатели и огромни тълпи от зрители. Ето защо двете зали, използвани за бракоразводни дела, спорове за настойничество и осиновявания, бяха доста по-малки от онези, в които се събираше оживена публика. Обстановката в Семейния съд обикновено беше напрегната.

Заседанието във вторник не правеше изключение. Тео и госпожа Буун пристигнаха рано сутринта. Тя му позволи да й прави компания, докато чакат останалите. Марсела прегледа някакви документи, а Тео реши да провери нещо на лаптопа си. Ейприл и родителите й влязоха в залата. Господин Гууч — един от множеството пенсионирани полицаи, които изкарваха прехраната си като съдебни пристави — заведе Том Финмор в лявата част на залата. Мей Финмор бе насочена към срещуположната страна. Ейприл седна до госпожа Буун, точно пред съдията.

Тео прие факта, че семейство Финмор се появяват заедно, като добър знак. После обаче щеше да научи, че Ейприл е дошла с колело, а майка й — с жълтата катафалка (без компанията на маймунката). Баща й бе решил да върви пеша. Тримата се бяха срещнали чак пред сградата.

На същия етаж в Наказателния съд почитаемият Хенри Гантри предпочиташе всяко дело да започва по традиционния, леко драматичен начин. Приставът призоваваше хората да се изправят, а съдията влизаше в залата с величествената си черна тога. Тео също харесваше тези моменти, дори и само заради зрелището. Надяваше се, че някой ден ще бъде известен и уважаван съдия, подобно на Хенри Гантри. Тогава определено щеше да се придържа към по-тържествената процедура.

При коя друга длъжност можеше да види как всички хора независимо от възрастта, произхода и образованието си стават на крака при появата му? Тео знаеше само три такива — кралицата на Англия, президента на Щатите и съдията.

Свети Ник не обичаше формалностите. Влезе в залата през една странична врата, последван от секретаря си. Настани се в старото кожено кресло и се озърна.

— Добро утро — каза навъсено той.

Наоколо се чуха няколко сподавени отговора.

— Вие ли сте Том Финмор? — попита съдията, като се обърна към бащата на Ейприл.

Господин Финмор се изправи небрежно и отвърна:

— Да.

— Добре дошъл у дома.

— Имам ли нужда от адвокат?

— Седнете, сър. Не, засега нямате нужда. Може би по-късно.

Господин Финмор отново зае място и се усмихна. Тео се опита да си спомни дали го е видял на студентския купон в събота. Том беше барабанистът на групата и до голяма степен бе останал скрит зад инструментите си. Лицето му се стори познато на Тео, но той не бе имал много време да разгледа членовете на „Плъндър“. Том Финмор беше красив мъж с внушителна външност. Носеше каубойски ботуши, джинси и елегантно спортно сако.

— Предполагам, че вие сте Мей Финмор — заяви Свети Ник и кимна надясно.

— Да, сър.

— Госпожо Буун, вие сте тук с Ейприл, нали?

— Да, Ваша Чест.

Съдията се втренчи в Тео и добави:

— Какво правиш тук, Тео?

— Ейприл ме помоли да присъствам.

— О, така ли? Да не си свидетел?

— Бих могъл да бъда.

Свети Ник се засмя. Очилата за четене бяха спуснати ниско върху носа му. Когато се усмихваше, което не се случваше често, очите му започваха да блещукат и той наистина заприличваше на Дядо Коледа.

— На теория би могъл да бъдеш адвокат, пристав или секретар. Така ли е, Тео?

— Да.

— Или пък съдия, който ще вземе решение по настоящия случай. Прав ли съм?

— Вероятно.

— Госпожо Буун, съществува ли основателна причина за присъствието на сина ви в съдебната зала?

— Не бих казала — отговори госпожа Буун.

— Връщай се в училище, Тео.

Съдебният пристав пристъпи напред и внимателно посочи към вратата. Тео взе раницата си и каза:

— Благодаря ти, мамо.

Преди да излезе, прошепна на Ейприл:

— Ще се видим в училище.

Той обаче нямаше никакво намерение да отива там. Остави раницата си на една пейка пред залата, изтича до кафенето на долния етаж и си поръча голяма безалкохолна бира. После се изкачи по стълбите и след като провери, че никой не го наблюдава, изпусна напитката на лъскавия мраморен под. Върху плочките се образува огромна лепкава локва. Тео не спря. Стигна бързо до края на коридора, като мина покрай Семейния съд, и сви зад ъгъла. После влезе в малката стаичка, която служеше за склад, сервизно помещение и място за почивка на господин Спиди Коб — най-възрастния и най-бавен чистач в историята на Окръжния съд. Както се очакваше, Спиди бе решил да си подремне, преди да се заеме с тежките задължения за деня.

— Спиди, разлях нещо в коридора. Всичко е изцапано! — извика Тео.

— Здравей, Тео. Какво правиш в сградата?

Спиди винаги му задаваше този въпрос. Сега той стана и посегна към един парцал.

— Просто минавах оттук. Ужасно съжалявам — заяви Тео.

След като взе парцал и кофа, Спиди се затътри по коридора. Почеса се по брадичката и разучи внимателно локвата, сякаш операцията щеше да отнеме часове и изискваше специални умения. Тео остана с него няколко секунди и се върна в стаичката. Тясното и мръсно помещение, където спеше Спиди, се намираше до малък склад. Тео се покатери ловко по етажерката, отрупана с ролки тоалетна хартия, кърпи за ръце и опаковки течен сапун. До най-горния рафт имаше тесен тунел, който завършваше с вентилационна шахта. На около четири-пет метра под нея беше бюрото на Свети Ник. От тайното си скривалище Тео не виждаше нищо, но чуваше всяка дума в залата.