Джон Гришам
Теодор Буун — Отвличането (17)

17

Замисленото приключение веднага се сблъска със сериозни проблеми. Тео се чудеше дали е редно да уведоми родителите си. Айк мислеше за колата си, която нямаше да издържи на дългия път. Чейс се притесняваше от факта, че Тео трябва да прекара нощта у тях. Отсъствието му едва ли щеше да остане незабелязано.

Що се отнасяше до родителите му, Тео отказваше да им позвъни и да ги попита дали може да замине за Чапъл Хил. Айк го окуражаваше да го направи — Чейс реши да не взема страна — но Тео не отстъпваше. Обаждането само щеше да обърка пътуването на Уудс и Марсела и да провали докладите и семинарите им. Освен това беше ясно, че и двамата (особено майка му) ще му забранят да отиде. Така той би се сблъскал с дилемата дали да им се подчини, или не. Айк смяташе, че ще убеди Марсела в спешността на пътуването, но Тео отново не се съгласи. Обикновено не лъжеше родителите си и криеше малко неща от тях. Случаят обаче беше различен. Ако двамата с Айк успееха да върнат Ейприл, всички в града, включително Марсела и Уудс, щяха да бъдат толкова радостни, че Тео би се разминал с наказанието.

Айк караше триумф спитфайър — стар спортен автомобил в доста лошо състояние. Имаше само две седалки, подвижният покрив пропускаше вода, гумите бяха износени, а моторът издаваше странни звуци. Тео го обожаваше, но често се чудеше как все още е в движение. А и те се нуждаеха от четири места — за Айк, Тео, Джъдж и навярно Ейприл. Родителите му бяха заминали с колата на Марсела. Джипът на баща му се намираше в гаража, готов за потегляне. Айк реши, че може да го вземе назаем от брат си, особено в светлината на предстоящата им мисия.

Най-сериозният проблем беше този на Чейс. Той трябваше да скрие отсъствието на Тео същата вечер. Тримата обсъдиха варианта да информират майка му и баща му. Айк дори изяви готовност да им обясни лично какво смятат да направят, но Тео отхвърли идеята. Госпожа Уипъл беше адвокат и имаше мнение по всички въпроси. Тео не се съмняваше, че тя веднага ще се свърже с Марсела и ще провали плановете им. Съществуваше и друга причина за неговите колебания — чичо му не се славеше с добра репутация в правните среди. Госпожа Уипъл щеше да побеснее при мисълта, че Айк Буун е повел племенника си на безразсъдно пътуване извън града.

В три следобед Тео написа на майка си: Още съм жив. В компанията на Чейс. Поздрави.

Не очакваше отговор, тъй като в момента Марсела изнасяше доклада си.

* * *

Петнайсет минути по-късно Тео и Чейс оставиха колелата си пред къщата на семейство Уипъл и влязоха вътре. Госпожа Уипъл тъкмо вадеше една тава с шоколадови кексчета от фурната. Прегърна силно Тео и му каза колко е щастлива, че той ще пренощува в дома им. Обикновено обичаше да драматизира. Тео остави червения си сак на видно място.

След като получиха кексчета и мляко, Чейс заяви, че двамата смятат да отидат на кино, а после — на волейболния мач в „Стратън“.

— Волейбол ли? — учуди се майка му.

— Харесвам волейбол — отвърна Чейс. — Срещата започва в шест и свършва към осем. Не се тревожи, мамо. Всичко ще бъде наред.

Въпросният мач беше единственото спортно събитие в колежа тази вечер. При това играеха момичетата. Чейс и Тео никога не бяха гледали волейбол — нито на живо, нито по телевизията.

— Кой филм дават? — попита госпожа Уипъл, докато отделяше кексчетата от тавата.

— „Хари Потър“ — заяви Тео. — Ако побързаме, ще хванем началото.

— И от там директно ще отидем в колежа — добави Чейс. — Може ли, мамо?

— Нямам нищо против.

— С татко ще излизате ли на вечеря?

— Да, с Коули и Шепърд. Семейно.

— Кога ще се върнете? — попита Чейс и стрелна с очи Тео.

— О, не знам. Към десет или десет и половина. Дафне ще бъде тук. Смята да поръча пица. Съгласни ли сте?

— Разбира се — каза Тео.

С малко късмет Тео и Айк щяха да пристигнат в Чапъл Хил до десет часа. Номерът беше да се отърват от Дафне между осем и десет. Чейс още нямаше конкретен план, но обмисляше няколко идеи.

Двамата благодариха за следобедната закуска и тръгнаха към „Парамаунт“, старото кино на Мейн стрийт. След като излязоха от къщата, госпожа Уипъл занесе червения сак на Тео в стаята на Чейс и го сложи на свободното легло.

В четири часа Тео, Айк и Джъдж се отдалечиха от дома на семейство Буун в джипа на Уудс. Чейс седеше сам в киносалона и гледаше последния „Хари Потър“.

Според „Мапкуест“ пътуването щеше да продължи седем часа, ако човек се съобразяваше с всички ограничения на скоростта. Айк изобщо не възнамеряваше да го прави. Докато профучаваха през града, Айк попита:

— Притесняваш ли се?

— Да.

— Защо?

— Страхувам се, че ще ни хванат. Ако научи за плановете ни, госпожа Уипъл веднага ще се обади на майка ми. Тогава ще загазя.

— Защо, Тео? Все пак се опитваш да помогнеш на приятелката си.

— Защото не съм искрен, Айк. Нито към семейство Уипъл, нито към родителите си.

— Разсъждавай по-глобално, Тео. Ако мисията ни приключи добре, утре сутринта ще се върнем тук с Ейприл. Марсела и Уудс, както и останалите жители на Стратънбърг ще се зарадват да я видят. При създалите се обстоятелства действията ти са напълно оправдани. Може да си премълчал някои неща, но няма друг начин.

— Въпреки това се притеснявам.

— Аз съм твой чичо, Тео. Едва ли е странно, че съм заминал извън града с любимия си племенник. Така ли е?

— Сигурно си прав.

— Тогава спри да се тревожиш. Най-важното сега е да открием Ейприл и да я доведем у дома. Ако се изложим, ще поговоря с родителите ти и ще поема цялата вина. Успокой се.

— Благодаря ти, Айк.

Скоро излязоха на магистралата. Движението не беше много оживено. Джъдж вече спеше на задната седалка. Изведнъж Тео усети как телефонът му вибрира. Беше получил съобщение от Чейс: Филмът е страхотен. Какво става при вас?

Тео отговори: Всичко е окей.

В пет часа изпрати на майка си следното съобщение: Филмът „Хари Потър“ е невероятен.

След няколко минути Марсела му написа: Чудесно. Обичам те, мама.

Те продължиха по пътя и Айк нагласи автопилота на сто и двайсет километра в час — шестнайсет над позволеното.

— Обясни ми едно нещо, Айк — заговори Тео. — Новината за изчезването на Ейприл беше разпространена навсякъде, нали?

— Да.

— Тогава е логично да предположим, че Ейприл, баща й или някой друг член на групата е разбрал за случилото се. Нима не са чули за голямото издирване?

— Напълно си прав. За съжаление обаче в Щатите непрекъснато изчезват деца, по едно на всеки два дни. Новината може да не е стигнала до Ейприл и останалите. А и ние не знаем какво е споделил баща й с музикантите от групата. Те са наясно, че семейството му не е особено стабилно. Сигурно им е казал, че е бил принуден да спаси Ейприл от полудялата си жена, и ги е помолил да пазят тайна. Приятелите му навярно се страхуват да съобщят на полицията. Все пак са доста неуравновесени хора. Става дума за банда застаряващи мъже, които се опитват да бъдат рок звезди. Купонясват по цели нощи, прекарват дните си в сън и обикалят страната с микробус, като свирят по евтини барове и студентски партита. Не бих се учудил, ако бягат от нещо. Не знам, Тео, трудно ми е да преценя ситуацията.

— Обзалагам се, че Ейприл е уплашена до смърт.

— Да, и объркана. Едно дете заслужава по-добър живот.

— Какво ще стане, ако не иска да остави баща си?

— Ако я намерим и тя откаже да дойде с нас, нямаме друг избор, освен да уведомим полицията в Стратънбърг. Толкова е просто.

На Тео нищо не му се струваше просто.

— А ако баща й ни види и започне да създава проблеми?

— Отпусни се, Тео. Всичко ще бъде наред.

В шест и половина, когато навън вече беше паднал мрак, Чейс написа на Тео: Волейболистките са готини. Къде сте?

Тео отвърна: Някъде във Вирджиния. Айк кара като луд.

С настъпването на вечерта умората от изминалата седмица си каза думата. Тео се унесе и скоро потъна в дълбок сън.