Никос Казандзакис
Рапорт пред Ел Греко (7)

V. Начално училище

С все тъй омаяни очи, с бръмчаща, изпълнена с мед и пчели глава, с червена вълнена шапка, с цървулчета с червени пискюли на краката, една сутрин тръгнах, полурадостен, полуизплашен, а баща ми ме водеше за ръка. Мама ми беше дала стръкче босилек, да го мириша, казва, та да се поокуражавам, и ми окачи на шията златното ми кръщелно кръстче.

— С божията и с моята благословия… — измърмори тя и ме погледна с гордост.

Бях като някакво малко накичено животно за клане^[1] и чувствах едновременно и гордост, и страх; но ръката ми беше свряна дълбоко в шепата на баща ми и това ми вдъхваше смелост. Вървяхме, вървяхме, минахме тесните сокаци, стигнахме до черквата „Свети Мина“, кривнахме, влязохме в една стара сграда, с четири големи стаи в ъглите, с широк двор и един потънал в прах платан по средата. Поспрях се, изплаших се; ръката ми започна да трепери в голямата топла длан.

Баща ми се наведе, постави леко ръка върху косата ми, погали ме; стреснах се; не си спомнях да ме е милвал някога; вдигнах очи и го погледнах изплашено. Видя, че се бях изплашил, дръпна ръката си.

— Тук ще се научиш на четмо и писмо — каза той, — за да станеш човек; прекръсти се!

Учителят се появи на прага; държеше в ръка дълга пръчка и ми се стори свиреп, с големи зъби, вперих поглед горе, върху главата му, за да видя дали има рога; но не можах да видя, защото беше с шапка.

— Това е синът ми — каза му баща ми.

Освободи ръката ми от своята и ме предаде на учителя.

— Месото за теб — каза му той, — кокалите за мен; не го жали, бий го, направи го човек.

— Не бери грижа, капитан Михалис, имам си аз тук един инструмент, с който се правят човеците — отвърна учителят и показа пръчката.

 

 

От началното училище в паметта ми са останали цяла сюрия детски глави, прилепени една до друга, като черепи, повечето от тях навярно са станали вече черепи. Но над тези глави, безсмъртни са останали в мен четирима учители:

Патеропулос, в първи клас, старче, нисичък, със свиреп поглед, с увиснали мустаци, винаги с пръчка в ръка; гонеше ни, събираше ни и ни строяваше в една редица, сякаш бяхме патки и ни караше на пазара да ни продаде. „Месото за теб, кокалите за мен, даскале — заръчваше му всеки от родителите, като му предаваше дивото козле — детето си. — Бий го, бий го, докато стане човек!“ И той ни биеше безмилостно; и всички, учители и ученици, чакахме кога, от многото бой, ще станем хора. Когато пораснах и филантропическите теории започнаха да объркват главата ми, нарекох варварски този метод на първия ми учител; но когато опознах още по-добре човешката природа, сега благославям святата пръчка на Патеропулос; тя ни научи, че болката е най-великият водач по нагорнището, което отвежда от животното към човека.

 

 

Титирос царуваше във втори клас; царуваше, горкичкият, но не управляваше. Бледен, с очилца, с колосана риза, с островърхи разкривени лачени обувки, с голям космат нос, с тънки пръсти, пожълтели от тютюна. Не се казваше Титирос, казваше се Пападакис; но веднъж баща му, попът, му донесъл от село армаган голяма буца сирене. „Какво сирене е това, отче?“^[2] — рекъл синът, чула го една съседка, която се случила у тях, разправила го на други, взеха горкия даскал за мезе и му изкараха прякор. Титирос, значи, не биеше, молеше; четеше ни „Робинзон Крузо“, обясняваше ни всяка дума и след това ни гледаше с тревога и нежност, сякаш ни молеше да разберем. А ние прелиствахме „Робинзон Крузо“ и гледахме прехласнати в лошо отпечатаните рисунки тропическия лес, дърветата с дебели листа, Робинзон с широкополата сламена шапка, и ширналото се пусто море. А клетият Титирос измъкваше табакерата си, свиваше си цигара, за да я изпуши през междучасието, гледаше ни умолително и чакаше.

Един ден имахме вероучение и стигнахме до Исав, който продал на Яков първородството си за паница леща. На обяд, като се върнах у дома, попитах баща си какво ще рече „първородство“. Той се покашля, почеса се по главата.

— Върви да повикаш вуйчо си Николакис.

Този ми вуйчо беше изкарал началното училище и беше най-образованият в семейството, брат на майка ми. Нисичко дребосъче, плешив, с големи плахи очи, с огромни ръце, целите в косми. Беше се оженил за жена от сой, жълтура, жлъчна, която го ревнуваше и го унижаваше. Всяка вечер го връзваше за единия му крак с въже за колоната на кревата, за да не стане през нощта и да слезе долу, където спеше слугинята им, една такава закръглена, с големи гърди; и на сутринта го развързваше. Пет години трая това мъченичество на вуйчо ми, но даде Господ — затова го наричат Всеблаг! — и тази жлъчната умря, и вуйчо ми се ожени този път за една яка селяндурка, добросърдечна, дето ги плещеше едни такива, и не го връзваше. Идваше сияещ от радост в къщи и отиваше при майка ми.

— Как я караш сега, Николакис, с новата си жена? — питаше го тя.

— Не питай колко съм доволен, Марги! — отвръщаше вуйчо ми. — Не ме връзва.

Боеше се от баща ми, не вдигаше очи да го погледне, потриваше косматите си ръце и непрекъснато гледаше към външната врата. Щом чу днес, че баща ми го вика, стана от трапезата със залък в уста и изтича в къщи.

„За какво ли съм му дотрябвал пак на тази хала? — мислеше си той и гълташе ядосано последния си залък. — Горката ми сестра, как ли го понася!“ Спомни си за първата си жена и се усмихна доволно.

— Аз — измърмори той, — слава Богу, се отървах!

— Я ела тук — каза баща ми, щом го видя, — твоя милост, дето си учил, обясни сега!

Надвесиха се и двамата връз книгата, почнаха да обсъждат.

— Първородство ще рече ловджийска дреха — каза след дълъг размисъл баща ми.

Вуйчо ми поклати глава:

— Аз мисля, че значи пушка — възрази му той, но гласът му трепереше.

— Ловджийска дреха! — изръмжа баща ми.

Смръщи вежди и вуйчо ми се спотаи.

На другия ден учителят попита:

— Какво значи „първородство“?

Скочих първи:

— Ловджийска дреха!

— Какви са тези нелепости? Кой невежа ти каза това?

— Баща ми!

Учителят изтръпна; боеше се от баща ми, къде ти да му се опре!

— Да… — каза той, като се запъваше — разбира се, понякога, но много рядко, означава ловджийска дреха; но тук…

От всички предмети най-много ми харесваше Закон божий. Странна приказка, заплетена, неясна, със змии, които говореха, с потопи и небесни дъги, с грабежи и убийства, брат убиваше брата, един баща искаше да заколи единствения си син, и все току Господ се намесваше, убиваше и той, хората преминаваха морето, без да намокрят дори ходилата на краката си… Не разбирахме; питахме учителя, а той вдигаше пръчката, покашляше се, ядосваше се.

— Безсрамници — викаше, — колко пъти ще ви казвам? Не ща приказки!

— Ама не разбираме, господин учителю — хленчехме ние.

— Това са божи работи! — отвръщаше учителят. — Не бива да разбираме, грехота е!

Грехота е! Слушахме страшната дума и изтръпвахме; не беше това дума, беше змия, змията, която беше измамила Ева и сега се спускаше от катедрата на учителя и разтваряше уста, за да ни изяде; свивахме се на чиновете си и не смеехме да продумаме.

Една друга дума предизвика ужас в мен, когато я чух за първи път; думата „Авраам“. Тези две „а-а“ отекваха в мен, сякаш идваха от много далеч, от някакъв дълбок, тъмен, опасен кладенец. Шепнех скришом в себе си: „Авра-ам, Авра-ам“ и чувах зад гърба си трополене и запъхтяно дишане, някой с широки боси ходила ме гонеше, и когато научих, че веднъж взел да коли сина си, обхвана ме ужас, сигурно е този, дето коли децата, и се скривах зад облегалката на чина, за да не ме види и сграбчи. И когато учителят ни каза, че онзи, който следва божите заповеди, ще отиде в лоното на Авраам, заклех се в себе си да престъпя всички заповеди, за да се спася от лоното му.

Същата тревога изпитах, когато за първи път чух, при същия предмет, думата „Авакум“; тъмна ми се стори и тя, като някакво страшилище, което дебнеше в двора на къщата ни, и знаех, че се стаява зад кладенеца, когато се стъмни. И веднъж, когато се осмелих да изляза през нощта сам на двора, изскочи от кладенеца, протегна ръце към мен и ми извика: „Авакум!“, което ще рече: „Чакай да те изям!“

Звученето на някои думи пораждаше в мен голямо вълнение, не радост, много често страх — и най-вече еврейските думи; защото от баба си знаех, че на Велики петък евреите отвличат християнчета, хвърлят ги в едно корито с пирони и пият кръвта им; и често пъти някоя еврейска дума от Стария завет — и най-вече думата „Йехова“, ми се струваше като някакво корито с пирони, в което искаха да ме хвърлят.

 

 

В трети клас имахме Периандрос Красакис. Кой безсърдечен кръстник бе дал името на жестокия коринтски тиран на този немощен човечец, с висока колосана яка, за да не се виждат скрофулите на шията му, с тънки като на щурец крачета, с бяла кърпичка постоянно на уста, и храчеше, храчеше, докато останеше без дъх? Той беше маниак по чистотата; всеки ден преглеждаше ръцете ни, ушите ни, носа, зъбите, ноктите. Той не биеше, не молеше, но поклащаше едрата си, покрита с пъпки глава.

— Животни! — викаше ни той. — Свине, ако не се миете всеки ден със сапун, никога няма да станете хора. Какво ще рече, значи, човек? Този, който се мие със сапун. Умът не е достатъчен, нещастници, трябва и сапун. Как ще се явите пред Господа с такива ръце? Вървете навън на двора да се измиете!

С часове ни проглушаваше ушите кои гласни са дълги, кои кратки и какво ударение да сложим, остро или извито; а ние слушахме шумовете от улицата, зарзаватчиите, геврекчиите, магаренцата, които ревяха, и съседките, които се смееха, и чакахме кога ще удари звънецът, та да се отървем. Гледахме как учителят се поти на катедрата, как говори, как повтаря и се мъчи да ни набие в главата граматиката, но умът ни беше навън, при слънцето и при боя с камъни; защото много обичахме да се бием с камъни и често отивахме на училище със счупени глави.

Един ден, беше пролетно време, божа благодат, прозорците бяха отворени и в стаята проникваше уханието на едно цъфнало мандариново дърво от отсрещната къща; акълът ни се беше превърнал също в цъфнала мандарина и не можехме вече да слушаме за остри и извити ударения. И тъкмо тогава едно птиче кацна на платана в двора и зачурулика. И тогава вече един ученик, бледен, червенокос, който беше дошъл тази година от село, Никольо̀с го викаха, не издържа, вдигна ръка:

— Мълчи, даскале! — извика той. — Мълчи, даскале, да чуем птичето!

Клети Периандрос Красакис! Един ден го погребахме, опря полека глава на катедрата, потръпна за миг като риба и издъхна. Ужас ни обхвана, като видяхме пред нас смъртта, и се втурнахме навън на двора с писъци. На другия ден сложихме празничните си дрехи, измихме грижливо ръцете си, за да не му скършим хатъра, и го откарахме в старите гробища, на брега на морето; беше пролет, смееха се небесата, а земята миришеше на лайкучка. Ковчегът беше отворен, лицето на мъртвеца беше позеленяло, пожълтяло, осеяно с пукнали се пъпки; и когато един по един ние, учениците му, се навеждахме за прощалната целувка, пролетта не миришеше вече на лайкучка, а на разкапващо се месо.

 

 

В четвърти клас царуваше и управляваше директорът на училището. Нисък, трътлест, с клинообразна брадичка, със сиви, постоянно сърдити очи, кривокрак. „Не виждаш ли, бре, краката му — казвахме си тихо един на друг, за да не ни чуе, — не виждаш ли, бре, как се преплитат краката му? И как кашля? Не е критянин!“ Беше дошъл при нас, след като се беше изучил в Атина, и беше донесъл със себе си, казваха, Новата Педагогика. А ние мислехме, че навярно това е някоя млада жена, която се казваше Педагогика; но когато го срещнахме навън за първи път, беше съвсем сам; Педагогика я нямаше, навярно си беше в къщи. Държеше в ръка малък плетен бич, строи ни в една редица и започна да държи реч. Трябвало, казва, всичко, което учим, да го видим и да го докоснем, или да го нарисуваме върху някаква хартия, осеяна с точки. И да си отваряме очите на четиринайсет; немирства не ще, никакви смехове, никакви викове през междучасията; а ръцете — скръстени. А на улицата, като видим поп, да му целуваме ръка. „Отваряйте си очите, нещастници, защото иначе, виждате ли го тоя! — каза той и ни показа бича. — При мен няма думи, ще видите дела!“ И наистина видяхме; когато направехме някоя лудория, или когато не беше на кеф, разкопчаваше панталонките ни, смъкваше ги и ни биеше на голо с бича; а когато го мързеше да ни разкопчае, удряше ни с бича по ушите, до кръв.

Един ден събрах смелост, вдигнах ръка:

— Къде е, господин учителю — запитах аз, — Новата Педагогика? Защо не идва в училището?

Скочи от катедрата, откачи бича от стената.

— Ела тук, нахалнико! — извика той. — Разкопчай панталона си.

Мързеше го да го разкопчае сам.

— На ти, на ти, на ти! — започна да ме удря и да ръмжи той.

Изпоти се, спря.

— Ето я Новата Педагогика! — каза той. — А друг път — млък!

Но съпругът на Новата Педагогика беше и хитрец. Веднъж ни каза: „Утре ще ви говоря за Христофор Колумб, как е открил Америка. Но за да разберете добре всичко, всеки да носи по едно яйце; който няма яйце, да донесе масло!“

Имаше и една дъщеря за женене, казваха я Терпсихори; нисичка, но много апетитна; мнозина я искаха за жена, но той не й даваше да се омъжи. „Такива безсрамия — казваше — не ща в къщата си!“ А когато през януари котките се покатерваха на керемидите и започваха да мяукат, вземаше стълба, качваше се на покрива и ги прогонваше. „Проклета природа! — мърмореше той. — Проклета да е; няма морал!“

На Велики петък ни заведе на църква да се поклоним на Разпнатия. След това ни върна в училището, за да ни обясни какво сме видели, на кого сме се поклонили и какво ще рече Разпятие. Нагласихме се по чиновете, уморени, отегчени, защото днес бяхме яли само кисели лимони и бяхме пили само оцет, за да изпитаме и ние страданията на Христа. И започна, значи, мъжът на Новата Педагогика, с тежък официален тон да ни обяснява как Бог слязъл на земята и станал Христос, и страдал, и бил разпнат, за да ни спаси нас от греха. От кой грях? Не разбирахме много-много, но разбрахме, че имал дванайсет ученика и един от тях го предал — Юда.

— А Юда бил като кого, като кого?…

Стана от катедрата учителят и започна да минава бавно, застрашително, от чин на чин и да ни оглежда един по един.

— Юда бил като… като…

Беше насочил напред показалеца си и го местеше ту към този, ту към онзи и търсеше да открие на кого от нас приличал Юда. И всеки се свиваше и трепереше да не би страшният му пръст да се спре на него. И изведнъж учителят възкликна силно и пръстът му се спря на едно бледо, бедно облечено момченце с хубави русочервеникави коси. Същият онзи Никольос, който лани в трети клас беше извикал: „Мълчи, даскале, да чуем птичето!“

— Но, като Никольос! — извика учителят. — Досущ като него! Такъв бледен, така облечен като него, имал червени коси, червени-червени като пламъците на пъкъла!

Щом чу това, горкият Никольос избухна в плач; а всички ние, дето се бяхме отървали от опасността, започнахме да му се блещим с изпълнени с омраза очи и скришом се уговорихме от чин на чин, когато излезем навън, да го пребием от бой, задето е предал Христа.

Доволен, че ни беше показал нагледно, както го изискваше Новата Педагогика, какъв е бил Юда, учителят ни пусна да си ходим; а ние наобиколихме Никольос и щом излязохме на улицата, започнахме да го плюем и да го бием, той хукна да бяга разплакан, но ние го догонихме с камъни, викахме му „Юда! Юда!“, докато стигна до дома си и се шмугна вътре.

Никольос не се яви вече в класа ни, не стъпи повече в училище. Трийсет години по-късно, току-що се бях завърнал от Европа в бащината си къща, беше Велика събота, на вратата се почука и на прага се появи бледен, слаб мъж, с червени коси, с червена брада; беше донесъл в една шарена кърпа новите обувки, които баща ми беше поръчал за всички ни по случай Великден. Поспря се смутено на прага, погледна ме, поклати глава.

— Не ме ли позна? — каза той. — Не ме ли помниш?

Докато изрече това, аз го бях познал.

— Никольос! — извиках и го сграбчих в прегръдките си.

— Юдата… — произнесе той и се усмихна горчиво.

 

 

Често си спомням за нашите съседи и съседки и ме хваща страх; повечето от тях бяха полупобъркани, всеки си беше башка луд, и аз минавах бързо-бързо пред вратата им, защото ме беше страх. Умът им беше мръднал, било понеже през цялото време стояха самотни между четирите стени на къщата си и се варяха в собствения си сос, било от страх от турците, от грижите и тревогите за живота, за честта и за имота си, които бяха постоянно в опасност; слушаха при това старците да разправят за кланета и войни, за мъченичествата на християните, и косите им настръхваха; ако някой минувач се спреше пред вратата им, скачаха изплашени; а през нощта къде ти да заспят! С отворени очи, наострили уши, чакаха лошия час, неизбежния.

Наистина, страх ме хваща, като си спомня за съседите и съседките ни: кир Вихтория, малко по-надолу от нашата къща, кога те поздравяваше любезно и забърборваше мило и безспирно, кога ти затръшваше вратата под носа и захващаше да кълне зад нея.

Срещу нея беше кир Пинелопи, дебела, мазна, възрастна, непрекъснато дъвчеше карамфил, за да ухае — казваше — устата й; и все се смееше, сякаш я гъделичкаха; мъжът й, кир Димитрос, хипохондрик, мълчалив, току грабваше чадъра си и хващаше балкана; след два-три месеца се завръщаше, окъсан, с опразнени панталони, умиращ от глад и с разтворен чадър; киро Пинелопи го съглеждаше отдалеч, че се задава, и прихваше да се смее: „Идва да напълни отново панталоните си!“ — казваше тя на съседките и се заливаше от смях.

По-надолу беше кир Манусос, тежък търговец, но побъркан от суеверие, всяка сутрин, като излизаше от къщи, държеше тебешир в ръка и начертаваше с него един кръст върху вратата си; а на обяд, когато се връщаше да яде, акуратен, винаги по едно и също време, набиваше сестра си; чувахме виковете й, разбирахме, че е станало пладне, и сядахме на масата. Кир Манусос не отваряше уста да ти каже и „добър ден“; гледаше те свирепо и уплашено.

Малко по-нагоре, в началото на улицата, в една голяма къща живееше кир Андреас Опипвача, богат, сипаничав, с голям нос с широки ноздри, с телешка муцуна; всеки път, след като затваряше вратата си, по цял час стоеше и я опипваше, да не би да е останала отключена, и мърмореше разни заклинания, за да прогони крадците, пожара, болестта; накрая се прекръстваше три пъти и тръгваше, като непрекъснато поглеждаше назад. Децата от махалата бяха забелязали, че стъпва винаги на едни и същи камъни, и за да го дразнят, натрупваха върху тези камъни кал или фъшкии; а той ги избутваше с бастунчето си и стъпваше.

Имахме също така за съсед, гордостта на махалата ни, почитаемия господин Периклис, лекар, съвсем отскоро пристигнал от Париж, рус, хубавец, със златни очила; носеше мирабо, навярно първото мирабо, доплувало в Мегало Кастро, и ходеше при болните си по чехли, понеже, казваше, краката му били подути; беше му ги извезала сестра му, стара мома, която беше похарчила цялата си прикя, за да го изучи; той беше нашият домашен лекар; навеждах се и се любувах на извезаните с коприна върху чехлите му трендафили и зелени листа около тях. Веднъж имах треска и той дойде да ме прегледа, и тогава го помолих, ако иска да оздравея, да ми ги подари. А той, сериозно — никога не благоволяваше да се усмихне, — ми ги обу, за да види дали ми стават; но те ми бяха много големи. За да се утеша, долепих нос върху извезаните трендафили да видя дали миришат; но не миришеха на трендафил.

Щом си спомня за съседите ни, не мога да не се смея и плача едновременно. Хората тогава не бяха излети по един и същ калъп, на дузини, всеки си беше отделен свят, имаше си своите чудатости, смееше се различно от другите, различно говореше, заключваше се в къщата си, криеше от срам или от страх най-съкровените си желания, а тези желания се разрастваха вътре в него и го задушаваха, но не отронваше ни дума, и животът му ставаше трагично тежък. После пък и бедността, но не беше само бедността, ами и гордостта никой да не разбере за нея; и ядяха само хляб и маслини и разни треволяци, за да не излизат навън със закърпени дрехи. „Беден е онзи, който се бои от бедността — чух веднъж да казва един наш съсед, — аз не се боя от нея!“