Никос Казандзакис
Рапорт пред Ел Греко (11)

IX. Копнеж за бягство

Еднообразни, мудни бяха по онова време дните; хората не четяха вестници, радиото, телефонът, киното не бяха родени още, и животът си течеше безшумно, сериозно, мълчаливо. Всеки човек беше един затворен свят, всяка къща беше здраво залостена, хората в нея старееха ден след ден, гуляеха тихо, за да не ги чуят, или се караха скришом, или се разболяваха безмълвно и умираха; и тогава вратата се отваряше, за да изнесат мъртвеца, и за миг четирите стени разкриваха тайната си; но вратата бързо пак се затваряше и животът отново започваше да тече.

На големите празници, когато Христос се раждаше, или умираше, или възкръсваше, всички се променяха, нагиздяха се, излизаха от къщите си и по всички онези тесни сокаци се стичаха към църквата. А тя, разтворила широко врати, ги очакваше. Беше запалила свещниците и полилеите си, и стопанинът й, свети Мина, стоеше на кон на прага й и посрещаше любимите си кастриньоти. Разтваряха се сърцата, захвърляха се грижите, всички ставаха едно, забравяха имената си, не бяха вече роби, нямаше вече кавги и турци, нямаше смърт; всички тези хора в църквата, начело със свети Мина конника, чувстваха, че са една безсмъртна войска.

Стаен, застоял беше животът в онези години; малко беше смехът, много — плачът, още повече бяха прикритите мъки в онези години в Мегало Кастро; стопаните — сметкаджии и строги, ратаите — послушни, ставаха почтително, когато минаваше някой богаташ; но един общ копнеж свързваше всички и ги караше да забравят грижите и лишенията и ги побратимяваше; но не го разкриваха, защото се бояха от Турчина.

И ето че един ден, спокойните води се раздвижиха; една сутрин един окичен със знамена параход влезе в пристанището: онези от кастриньотите, които се случиха на пристанището, останаха със зяпнали уста. Какъв беше този пъстроцветен, многокрил и накичен със знамена кораб, който се плъзгаше между двете венециански кули към входа на пристанището и се готвеше да акостира? Господи помилуй! Един разправяше, че това са птици, друг — че са хора, облечени като за маскарад, а трети — че било плуваща градина, като онези, дето видял в далечните топли страни Синдбад Моряка. Но по едно време някакво диво гласище се разнесе откъм пристанищното кафене: „Абре, добре сте ни дошли, пелеринките!“ И изведнъж всички си отдъхнаха, разбраха; пък и корабът се беше приближил, сега се виждаше ясно, че беше пълен с пъстро облечени жени, с капели, с пера, с разноцветни пелерини, а бузите им бяха нацапотени с алена боя, като макове. Старците критяни, като ги видяха, се прекръстиха. „Махни се отпреде ми, Сатана!“ — и си плюха в пазвата. Какво търсеха тези тук? Тук е прочутото Кастро, такъв резилък то не може да търпи!

След час по всички стени бяха разлепени червени афиши и хората научиха: това било, казва, театрална трупа, артисти и артистки, и били дошли, казва, да позабавляват кастриньотите.

Сега, как стана това чудо, как така ме хвана за ръка баща ми и ми каза: „Хайде да вървим на театро, да видим що за дяволия е и това!“ — и до днес не мога да разбера. Беше се свечерило вече, баща ми ме водеше за ръка, спуснахме се към пристанището, отидохме в един непознат за мен бедняшки квартал, с редки къщи, с големи оградени дворове. Един от тези дворове беше целият осветен, свиреха кларнети, и думкаха тъпани, на входа висеше едно корабно платно, хората го повдигаха и влизаха. Влязохме и ние. Пейки, скамейки, столове, мъже и жени седяха, гледаха напред към едно перде и чакаха то да се отвори. Съвсем лек ветрец повяваше откъм морето, въздухът ухаеше, мъжете и жените приказваха, смееха се, дъвчеха арабски фъстъци и тиквени семки.

— Кое е театрото? — запита баща ми, който също за първи път отиваше на такъв панаир.

Посочиха му пердето; седнахме, значи, и приковахме очи в пердето. Най-отгоре на платното беше написано с дебели главни букви: „РАЗБОЙНИЦИ от Шилер, много забавна драма“. А под него: „Каквото и да видите, не се съкълдисвайте, фантазия е“.

— Какво ще рече фантазия? — попитах баща си.

— Краставици на търкалета! — отвърна ми той.

Баща ми пък друго не проумяваше. Извърна се да попита съседа си кои бяха тези разбойници, но не свари; чухме три удара и пердето се отвори. Изблещих очи; същински рай се беше разтворил пред мен, ангели, мъжки и женски, сновяха насам-натам с шарени дрехи, с пера и златни украшения, а бузите им бяха боядисани с бяло и оранжево. Говореха високо, но не разбирах нищо, ядосваха се, но не знаех защо; по едно време изскочиха двама мъжаги, те били, ужким, братя, и започнаха да се карат и да псуват, и се гонеха един друг, за да се утрепят.

Баща ми, наострил уши, слушаше; мърмореше, не беше доволен, седеше като на тръни, все току се въртеше на стола си, извади си кърпата и избърса потта, която почваше да се стича по челото му; но когато вече разбра, че двамата дангалаци бяха братя и се караха, скочи като побеснял.

— Какви са тия маскарлъци! — извика той високо. — Хайде да си вървим!

Сграбчи ме за мишницата, прекатурихме в бързината два-три стола, излязохме.

Разтърси ме за рамото:

— Никога повече, нещастнико, кракът ти да не стъпи на театро, чуваш ли? Защото ще те пребия от бой!

Това беше първата ми среща с театъра.

Повяваше прохладен ветрец, покарваше зеленина по пипето ми, изпълваха се гърдите ми с анемонии; идваше пролетта с годеника си, свети Георги, яхнал бял кон, отиваше си; идваше лятото и полягаше света Богородица върху отрупаната с плод земя да си отдъхне и Милостта й, след като беше родила такъв син; довтасваше сред дъждовете и свети Димитър, на червен кон, и мъкнеше след себе си, окичена с венец от бръшлян и сухи лозови листа, есента; настъпваше зимата, запалвахме в къщи мангала, сядахме около него — когато баща ми го нямаше — майка ми, сестра ми и аз, печехме кестени и нахут в жарта; и чакахме кога ще се роди Христос, да дойде розовобузестият дядо с печеното прасенце, обвито в лимонови листа. Такава, досущ като дядо, си представяхме зимата, с черни ботуши, с бели мустаци и с печено прасенце в ръце.

Времето минаваше, аз растях, смаляваха се босилекът и щирът на двора, а стъпалата на Емине сега ги изкачвах на един дъх и нямаше вече нужда да ми подава ръка. Растях, а в мен растяха и старите копнежи, появяваха се и нови, не ме побираха вече житията, задушавах се; не че не вярвах, вярвах, но и много покорни ми се струваха сега светците, все току свеждаха глава пред Бога и му казваха „да“. Пробудила се беше в мен критската кръв, предугаждах, без да го осъзнавам ясно, че истински мъж е онзи, който се съпротивява, бори се и не се бои, и в крайна нужда, да каже „Не!“ и на Бога.

Не можех да разкрия с думи цялото това ново вълнение; но по онова време нямах нужда от думи; схващах безпогрешно, без помощта нито на ума, нито на словото. Скръб ме обземаше, като виждах светците, с кръст в ръце, да седят пред вратата на рая, да викат, да се молят и да чакат да се отвори. Напомняха ми на прокажените, които виждах, когато отивахме на лозето си — седяха пред градската врата с разяден нос, без пръсти, със скапани устни, — протягаха ръце като чукани към минувачите и просеха милостиня. Никак не ги съжалявах, отвращавах се от тях, извръщах глава и бързо отминавах. В детския ми ум на тях започнаха да ми приличат и светците. Няма ли, значи, друг начин за влизане в рая? От змейовете и царските дъщери от приказките влязох в тебаидската пустиня със светите просяци, и сега съзнавах, че трябва да се махна и от тях.

На всеки голям празник майка ми правеше сладки, кога курабии, кога банички, а на Възкресение Христово великденски краваи. Обличах празничните си дрехи и отивах да ги разнеса като поздравления на чичовците и лелите си. А те ме посрещаха и ми даваха по някоя сребърна пара, за да си купя, казваха, карамели и ваденки. Но на другия ден изтичвах право в малката книжарница и си купувах книжка за далечни страни и велики изследователи; семето на Робинзон беше попаднало, види се, в мен и беше почнало да връзва плод.

Малко неща разбирах от тези нови жития, но дълбоко в душата ми същността им се наслояваше. Разтваряше се умът ми и се изпълваше сега със средновековни замъци и екзотични страни, и тайнствени острови, които ухаеха на карамфил и канела. Нахълтваха вътре в мен диваци с червени пера, наклаждаха огньове, печаха хора, танцуваха, а островите около тях се усмихваха като младенци. Тези нови светци не просеха; каквото поискваха, с меча си го вземаха; ех, да можеше човек да влезе, като тези рицари, на кон в рая! Герой и светец, това е съвършеният човек, мислех си аз.

Бащината къща стана тясна. Мегало Кастро стана тясно. Земята сега ми изглеждаше като тропически лес, с пъстроцветни птици и зверове, с медени плодове, и исках да премина през целия този лес, защищавайки една бледна жена, която беше в опасност. Като минавах веднъж край едно кафене, видях лицето й; казваше се Геновева.

Във въображението ми сега светците се сляха с буйните рицари, тръгнали да спасят света, или Божи гроб, или някоя жена; сляха се с великите изследователи, а корабите на Колумб, потеглили от едно малко пристанище на Испания, бяха досущ — и същият вятър издуваше платната им — като корабите, които досега потегляха вътре в мен, натоварени със светци за пустинята.

И когато още по-късно прочетох за героя на Сервантес, Дон Кихот, ми се стори като някакъв свят великомъченик, тръгнал сред дюдюкане и присмех да търси отвъд жалкия всекидневен живот, зад външността на нещата, същността. Коя същност? Тогава не знаех, по-късно разбрах; една е същността, винаги същата; човекът не е открил още друг начин да се възвиси: крушението на материята и подчиняването на личността на една цел, стояща над личността, пък макар и да е химера тази цел. Когато сърцето вярва и обича, няма химера; има само мъжество, вяра и плодотворна дейност.

Минаха години. Помъчих се да сложа ред в този хаос на въображението ми; но тази същност, такава, каквато я видях, смътно още, когато бях дете, всякога ми се струва, че е сърцето на истината: наш дълг е, над личните грижи, над удобните ни навици, над собственото ни „аз“, да си поставим една цел, и ден и нощ, презрели присмеха, глада или смъртта, да се стремим да достигнем тази цел. Не да я достигнем; една горда душа, веднага щом постигне целта си, я премества още по-напред; не да я достигнем, а никога да не спираме по нагорнището. Само така животът придобива благородство и единство.

Сред такива пламъци минаха детските ми години. Всички премеждия на светците и на героите ми се струваха най-естественият, най-реалният път на човека. Тези пламъци се сливаха с други, по-големи пламъци, които горяха, в онова време на робия, в Мегало Кастро и Крит.

В онези отминали героични години Мегало Кастро не беше куп от къщи, дюкяни и тесни сокаци, струпани някъде по брега на Крит, край едно вечно разярено море; и хората, които живееха в него, не бяха някаква разпасана сган без водач или пък многоглава тълпа от мъже, жени и деца, които пилееха всичките си сили във всекидневните грижи — хляб, деца, жена. Неписан, строг ред властваше над всички; никой не вдигаше непокорно глава срещу този суров закон. Някой, който стоеше над всички, даваше нареждания. Целият град беше една крепост, и всяка душа беше също една вечно обсадена крепост, а начело на всички стоеше един светия, свети Мина, закрилникът на Мегало Кастро. През целия ден стоеше неподвижен на иконостаса, вътре в малката си църквица, възседнал сив кон, с изправено червено копие в ръка. С къса къдрава брада, изпечен от слънцето, със свиреп поглед. През целия ден беше отрупан със сребърните дарове, ръце, крака, очи, сърца, с които кастриньотите го бяха накичили от благодарност и го молеха за изцеление; стоеше неподвижно и се преструваше, че уж е само рисунка — боя и дъска; но щом паднеше нощта и християните се приберяха по къщите си и светлините угаснеха една по една, с един замах смъкваше сребърните дарове и боите, пришпорваше коня си и почваше да обикаля из гръцките махали. Отиваше да патрулира. Затваряше вратите, които християните бяха забравили отворени, свирваше на закъснелите минувачи да се приберат вече в къщите си, спираше се пред вратите и се ослушваше доволно, когато чуеше песен; сватба сигурно има, измърморваше той, благословени да са, да народят деца, да се множат християните. Сетне тръгваше да обходи валовете, които опасваха Кастро, и преди да се сипне зората, при първи петли, с един скок на коня си се озоваваше в църквата и се качваше на иконата си. И се правеше пак на безучастен; но конят му беше изпотен, устата и гърдите му бяха потънали в пяна и когато рано-рано клисарят, кир Хараламбис, влизаше да избърше и да лъсне свещниците, виждаше, че конят на свети Мина е целият мокър, но не се плашеше; знаеше той, всички знаеха, че светията цяла нощ обикаля и патрулира. И когато турците точеха ножовете си и се готвеха да се нахвърлят връз християните, скачаше пак свети Мина от иконата си, за да защити кастриньотите. Турците не го виждаха, но чуваха цвиленето на коня му, виждаха искрите, които хвърчаха изпод копитата му по калдъръма, и се свираха, примрели от страх, в къщите си.

Но преди няколко години го видяха с очите си; наговаряха се пак да извършат клане, и свети Мина, яхнал коня си, препусна към турската махала; тъкмо когато свърваше зад ъгъла на улицата, видя го полупобърканият Мустафа ходжа, хукна да бяга и закрещя: „Аллах, аллах, свети Мина иде насам!“ Пооткрехнаха вратите си турците, задебнаха и го видяха със златните му доспехи, с къдравата му сива брада, с червеното копие, подсякоха им се коленете, и напъхаха обратно ножовете в каниите.

Свети Мина не беше само светец за кастриньотите, той беше техният капитан; наричаха го капитан Мина и скришом му занасяха оръжията си, за да ги благослови; и баща ми му палеше свещ и Бог знае какво му казваше и колко ли му се сърдеше, задето се бавеше да освободи Крит.

Той беше капитанът на християните; а Хасан бей, кръвожадният християнски изедник, беше негов съсед, конакът му беше долепен до църквата; една нощ чул удари по стената, току над леглото си; разбрал, че свети Мина му се заканвал, защото тъкмо него ден Хасан бей пребил от бой един християнин. Сърдит бил значи свети Мина и сега му чукал на стената. Вдигнал юмрук и Хасан бей и започнал и той да удря по стената. „Еее, съседе! — извикал му той. — Имаш право, да, кълна се във вярата си, имаш право; но не ми чукай по стената, а пък аз ще нося всяка година два меха олио за кандилото ти и двайсет оки восък, та да мирясаш. Съседи сме, не бива да се караме!“ И от него ден онова куче Хасан бей изпращал на празника на свети Мина, на 11 ноември, слугата си, който стоварвал на двора на църквата два меха олио и двайсет оки восък; и свети Мина повече не му почукал на стената.

Има един пламък в Крит, нека го наречем душа, нещо по-силно и от живота, и от смъртта; в него има гордост, упоритост, юначество, и заедно с това и още нещо, неизразимо и неуловимо, което те кара да се радваш и същевременно да се плашиш, че си човек.

Критският въздух, когато бях дете, миришеше на дъха на звяра, на Турчина; и над всяка глава имаше по един турски ятаган. След много години, когато видях „Толедо по време на буря“, разбрах какъв въздух дишах като дете и какви ангели, като падащи звезди, бяха надвиснали над Крит.

Август беше за мен, когато бях дете, и все още е, любимият ми месец; та нали той донася гроздето и смокините, пъпешите, дините; нарекох го свети Август; той е закрилникът ми, си казвах, към него ще отправям молитвите си; когато ми се ще нещо, от него ще го искам, той ще го измоли от Господа, и Господ ще ми го даде. Веднъж взех водни бои и го нарисувах: много приличаше на дядо ми, селянина, същите червени бузи, същата широка усмивка, само че беше бос в една бъчва и мачкаше грозде, а краката му до коленете, та чак горе до бедрата, ги бях нарисувал червени от ширата; и бях окичил главата му с венец от лозови листа. И все пак нещо му липсваше; но какво? Огледах го хубаво и му сложих два рога на главата, сред лозовите листа, понеже чемберът, който дядо ми носеше, образуваше отдясно и отляво два големи възела, като рога.

Откакто го нарисувах и закрепих за себе си образа му, закрепна и вярата ми в него, и всяка година го чаках да дойде, да обере критските лозя, да измачка гроздето и да извърши чудото си, да направи от гроздето вино. Защото, помня, тази загадка много ме измъчваше — как може гроздето да стане вино; само свети Август можеше да извърши такова чудо; и си казвах: „Ех, да се случи да го срещна някой ден в лозето ни край Мегало Кастро и да го помоля да ми разкрие тайната си!“ Какво беше това чудо, не можех да разбера. Ягоридата става грозде, гроздето става вино, виното го пият хората и се напиват; защо се напиват? Всички тези неща бяха за мен страшни тайни и веднъж запитах баща си, а той смръщи вежди и ми отвърна: „Не никни там, дето не те сеят!“

През август разстилаха гроздето върху сушилните, та слънцето да го изсуши и да се превърне в стафиди. Една година бяхме отишли на лозето си и живеехме в малката ни полска къщичка; въздухът ухаеше, земята изгаряше, щурците също изгаряха, сякаш седяха върху разжарени въглени.

Него ден, Успение Богородично, 15 август, хората не работеха и баща ми беше седнал под една маслина и пушеше; бяха дошли и съседите наоколо, които също бяха разстлали гроздето си, пушеха и те до баща ми, без да продумат. Изглеждаха разтревожени. Всичките бяха приковали поглед в едно облаче, което беше изскочило на небето — съвсем черно, глухо, — и се приближаваше. Бях седнал и аз до баща си и гледах облачето; харесваше ми; оловносиво, мъхнато, и непрекъснато нарастваше, променяше лик и тяло, ставаше ту като пълен мях, ту като чернокрила хищна птица, ту като слон, дето го бях видял на рисунка; размахваше хобота си и се опитваше да докосне земята. Повя хладен ветрец, листата на маслината потръпнаха. Един от съседите скочи прав, протегна ръка към облака, който се приближаваше.

— Проклет да е! — измърмори той. — Дай Боже да изляза лъжец, ама този май ще ни докара беда!

— Прехапи си езика! — сопна му се един набожен старец. — Света Богородица няма да позволи това; днеска е нейният празник.

Баща ми изръмжа, но не продума нищо, вярваше в света Богородица, но не вярваше, че света Богородица може да командва облаците.

Докато си приказваха тъй, небето се покри цялото; първите капки, едри, топли, започнаха да падат. Облаците се снишиха, жълти глухи светкавици току разсичаха небето.

— Света Богородице! — извикаха съседите. — Помощ!

Всички скочиха, пръснаха се бързо, всеки тичаше към лозето си, където беше разстлал всичкото си грозде за стафиди; и докато тичаха, въздухът все повече потъмняваше, черни плитки се провесиха от облаците, бурята се разрази. Вадите преляха, по пътищата потекоха цели реки, жални викове се разнесоха от всички лозя. Едни проклинаха, други призоваваха света Богородица да ги съжали, да им се притече на помощ, и накрая плач и ридания избухнаха отвъд маслиновите дървета, във всяко лозе.

Измъкнах се от къщурката ни, изтичах сред пороя, беше ме обхванала странна радост, като опиянение. За първи път откривах това ужасно нещо: необяснима, жестока радост ме обземаше при големи бедствия. Когато за първи път видях пожар, гореше къщата на леля ми Калиопи, подскачах и танцувах пред пламъците, докато накрая някой ме сграбчи за врата и ме запрати настрани. А когато пък умря учителят ми Красакис, с голямо усилие успях да сдържа смеха си; сякаш къщата на леля ми беше някакво бреме върху мен; и ми беше олекнало. Огънят, наводнението, смъртта ми се струваха много приятелски стихии; сякаш и аз бях някаква стихия^[1] от техния род, все духове, и се мъчехме да избавим земята от къщите и хората.

Бях стигнал до пътя, не можех да го премина, беше се превърнал в същинска река, спрях се и загледах: водата носеше цели наръчи полуизсушено грозде, трудът на цяла една година, свличаха се към морето и изчезваха. Плачът и риданията се усилваха, някои жени бяха нагазили до колене във водата и се мъчеха да спасят нещичко от стафидите, други, застанали край пътя, бяха смъкнали забрадките си и си скубеха косите.

Бях мокър до кости; поех към къщурката ни, като се мъчех да скрия радостта си; бързах да видя какво щеше да направи баща ни; щеше ли да плаче, да проклина, да вика? Когато минах покрай сушилните, видях, че всичките ни стафиди бяха отнесени.

Видях го застанал на прага, неподвижен, и хапеше мустаците си. Зад него, права, майка ми плачеше.

— Татко — извиках аз, — отидоха стафидите ни!

— Нали не сме си отишли ние! — отвърна ми той. — Мълчи!

Никога няма да забравя този миг; струва ми се, че в трудни минути в живота ми, той бе за мен голям урок; спомнях си баща си застанал спокоен, неподвижен, на прага, нито проклинаше, нито се молеше, нито плачеше; гледаше, без да трепне, опустошението, и спасяваше, единствен той, от всички, човешкото достойнство.