Никос Казандзакис
Рапорт пред Ел Греко (22)

XX. Ерусалим

Когато останах сам, затворих очи: какво беше останало от Света гора? От толкова вълнения и радости, от толкова въпроси, които ни бяха измъчили, приятеля ми и мен, какво се беше избистрило? Какво отидох да търся в Света гора и какво намерих?

Старите рани от юношеската ми възраст, когато ми бяха разкрити двете страшни тайни, че Земята не е центърът на Вселената, и че човекът не е привилегировано създание, изцяло направено от божиите ръце, тези стари рани, които от няколко години бяха зараснали, отново се отвориха в Света гора; двата мъчителни метафизични въпроса: откъде идваме и къде отиваме? Христос даде един отговор, донесе някакъв балсам, изцери много рани, но можеше ли този балсам да излекува моите рани? За миг клепалото, утринната литургия, псалмопенията, иконите, чудният ритъм на отшелническия живот успокояваха тревогата ми; изживявах съвсем непосредствено борбата на Христос, и моята борба придобиваше смелост, сладост, надежда; но очарованието бързо се разсейваше и душата отново оставаше съвсем сама. Защо? Какво й липсваше? Кой й липсваше? Какво отиде да търси душата в Света гора и не го намери?

Мина време, полека-лека взех да се догаждам: бях отишъл в Света гора да търся това, което бях търсил през целия си живот: един голям приятел, един голям враг, не по моя ръст, по-голям от мен, да влезем заедно в борбата. Не жена. Не идея. Нещо друго. Някой друг. Това липсваше на душата ми, Той й липсваше, затова й идеше да се пръсне.

И този Някой — докато бях в Света гора, не разбрах това, по-късно го разбрах, — този Някой не го намерих в Света гора.

Нима това е плодът от цялото ми светогорско странстване?

Открих, докато обикалях Света гора, само един стар борец — такъв ми се стори в началото, — който протягаше изранените си ръце към минаващите калугери, а от босите му нозе течеше кръв. Бузите му бяха хлътнали от глад, през дрипите му прозираше мършавото му тяло. Мръзнеше, а очите му бяха пълни със сълзи. Чукаше по вратите, никой не му отваряше, пъдеха го от манастир на манастир, кучетата тичаха подир дрипите му и лаеха. Една вечер го видях да седи на един камък, седеше загледан в пустото море. Скрих се зад една ела и задебнах; дълго време седя мълчаливо, и изведнъж не издържа повече и извика: „Лисиците имат къде да спят, а аз нямам къде глава да подслоня!“ Мълния проблесна в ума ми, познах го, спуснах се да му целуна ръка; от малко дете го бях обикнал, все тъй го обичах, затърсих го навсякъде, беше изчезнал. Седнах на камъка, на който беше седял той, стана ми жално. Ах, да можех да му разтворя сърцето си, за да влезе, да не обикаля без подслон, да не мръзне! Спомних си за философа Прокъл по времето, когато хората престанали да вярват и прогонвали олимпийските богове; Прокъл спял в една бедна къщурка, в подножието на Акропола, и неочаквано чул посред нощ, че се чука на вратата му, скочил на крака, изтичал да отвори; и видял Атина в пълно въоръжение, застанала на прага му. „Прокле — казала тя, — пъдят ме отвсякъде, дойдох да се приютя в челото ти!“

Да можеше по същия начин и Христос да се приюти в сърцето ми!

За първи път, след като се върнах от Света гора, осъзнах, че Христос обикаля гладен и без подслон, че се намира в опасност и че е дошъл сега ред на човека да го спаси.

Обзе ме огорчение, състрадание велико; не исках да се върна към спокойния живот и благоденствието, тръгнах отново на път, с дни вървях из македонските планини, открих едно жалко селце, сбутано, къщурки колиби, измазани с говежди тор, и стадо свине и деца, които се валяха заедно в калта. Мъжете ме гледаха намръщено, поздравявах ги, не ми отвръщаха, а жените, щом ме видеха, затваряха вратите.

„Добре съм тук — казах си аз, — селото е ужасно, и хората са ужасни, тук ще покажеш, душо моя, дали можеш да издържиш.“

Исках да измъча тялото си, не ми излизаше от ума изранения борец, реших да прекарам зимата в това село.

След дълги мъки успях да накарам един старик овчар да разбере, че не съм злодей, нито масон, нито луд, и се съгласи да ми даде под наем едно кътче в колибата си и да ми носи всеки ден по малко хляб и мляко. Дърва имаше в изобилие, седях пред огъня, бях взел със себе си само евангелието и Омир, и четях ту словата на обичта и смирението на Христа, ту безсмъртните стихове на Патриарха на гърците. Бъди добър, миролюбив, незлобив; когато те зашлевят по едната буза, извърни се, за да те зашлевят и по другата; този живот тук на земята нищо не струва, истинският живот тук на земята нищо не струва, истинският живот е на небето — внушаваше единият. Бъди силен, обичай виното, жената, войната; убивай и сам загивай, за да държиш високо човешкото достойнство и гордост; обичай този живот тук горе на земята; по-добре роб и жив, отколкото цар на другия свят — внушаваше другият, дядото на Гърция.

Появяваха се някъде там в съзнанието ми ахейците с големите си носове, с тузлуци, с широки, корави като гьон ходила, с космати бедра, клинообразни бради, с мазни дълги косища, и целите смърдяха на чесън и вино. А Елена се разхождаше горе по стените, недокосната, безсмъртна; и сияеше пред светлината, непорочна, и само извитите й ходила бяха потопени в кръв. А горе на облаците се бяха нагласили боговете, отдъхваха си, и за да им минава времето, гледаха как хората се избиват.

Наострях ухо тук в уединението си и слушах тези две сирени; чувах ги и двете, вкопчени в душата ми, и двете ме изкушаваха и не знаех в сянката на коя сирена да оставя костите си.

Навън валеше сняг, през прозорчето гледах как валмата падаха и покриваха грозотата на селото. Стада овце минаваха всяка сутрин и хлопките им ме събуждаха. Ставах, изкачвах се и аз заедно с тях по заснежените пътеки, разменях по някоя и друга дума с овчарите за сиромашията, за студа, за овцете, че измират. Никога не чух от устата им да се отрони радостна дума; все за сиромашията, за студа, за овцете, че измират…

Навън светът се беше покрил днес с дебела снежна пелена, селяните се бяха залостили в къщите си, от време на време в неподвижния въздух се чуваше подрънкването на мулешки звънец; селската камбана заби скръбно, някой беше умрял; през прозорчето видях как враните кръжаха изгладнели. Бях запалил огнището, топлината обгърна състрадателно тялото ми, като майка; почувствах се щастлив. И изведнъж вътре в мен избухна плач; сякаш радостта беше предателство и голям грях. Тих, отчаян, нежен плач, сякаш майка приспиваше умрялото си момче.

Не за първи път чувах вътре в себе си този плач; когато бях тъжен, стихваше малко, чувах го като далечно жужене на пчела, но когато бях радостен, избухваше неудържимо. Кой плаче вътре в мен? — виках аз изплашен. — Защо плаче? Какво съм виновен аз?

Беше се мръкнало вече; гледах огъня и сърцето ми се противеше, отказваше да подхване и то риданията; защо да ридая? Никаква скръб не потискаше душата ми, покой, топлина, селският въздух на къщата миришеше на градински чай и дюли, седях пред огнището и четях Омир, бях щастлив, бях щастлив, виках, какво ми липсва? Нищо не ми липсва. Кой тогава плаче вътре в мен? Какво иска? За какво съм му?

По едно време ми се стори, че някой почука на вратата; станах — никой. Небето беше съвсем ясно и звездите грееха като разжарени въглени; наведох се, огледах заснежения път под звездния светлик, за да различа човешки следи — нищо. Наострих ухо; едно куче, на другия край на селото, лаеше жално; навярно беше видяло Смъртта да кръжи над снега. Един стар овчар, здрав като кочан, дето ми се струваше безсмъртен, онзи ден беше паднал в едно дере и днеска цял ден береше душа и цялото село кънтеше от гръмката му предсмъртна борба; сега беше утихнал; и единствено кучето му лаеше и го оплакваше.

„Умрял е навярно!“ — казах си аз и потръпнах.

Смъртта ме плаши, утешенията за втори пришествия и бъдещи животи не бяха успели да ме залъжат; а и все още нямах сила да посрещна Смъртта, без да се изплаша.

Потънах отново в Омир, сякаш търсех убежище на коленете на стария си дядо; започнаха отново да се носят като вълни безсмъртните стихове и да се разбиват в слепоочията ми; чувах, отвъд вековете, грохота на боговете и хората, които се биеха с копия, виждах Елена да крачи бавно горе по стените на Троя, сред старците, и се мъчех, гледайки я, да забравя; но умът ми беше все при Смъртта. Ах, де да беше — мислех си аз — сърцето човешко всесилно, та да се пребори със Смъртта! Да беше като Мария Магдалена блудницата, да възкреси любимия покойник!

Сърцето ми се сви; ах, да успея и аз да го възкреся, та да ми олекне! Чувствам, че този, който лежи още мъртъв вътре в мен, той плаче; мъчи се да се надигне, но не може без помощта на човека; и затова много ми се сърди. Как да го спася, за да се спася?

Дядо ми щеше да се качи на корсарския си кораб, да заварди някои проливи, да налети на турските кораби, без да прави разлика между евреи-разпъвачи и турци; така щеше да си изкара яда и да му олекне. Баща ми щеше да яхне кобилата си, щеше да се нахвърли и той върху неверниците, щеше да се завърне вечерта от боя и да постави в домашния си иконостас, под иконата на Разпнатия, окървавените чалми на християнските изедници; така щеше да му олекне и на него и щеше да почувства как в сърцето си възкресява, по свой си начин, Христос. Воин беше баща ми, а войната беше неговият си път да избави другите и сам да се избави.

Какво трябваше да направя аз, недоносчето на рода ни?

В Крит, във високите планини, рядко, но се случва да се роди в някое семейство на хали и един кекльо; старият му родител току го мери и премерва с око, не може да проумее — как, по дяволите, от утробата му е излязло това шкарто? Повиква да се съберат другите лами, дето е родил, синовете си, да видят какво да правят. „Резилѝ рода ни — ръмжи старият, — какво да го правим бре, момчета? За чобанин не става: къде ти да скочи той сред чуждите стада и да краде! За боец не става, жал го е да убива; резили рода ни, да го направим даскал.“

Аз, уви, бях даскалът на рода ни. Защо да се противя? Трябва да се реша; колкото и да ме презират прадедите ми, имам си и аз своите оръжия, ще се бия с тях.

Валеше сняг; Господ състрадателно покрива със снега грозотиите на света; дрипите, които висяха по плетището на македонската ми бедняшка колиба, в която живеех, се бяха превърнали в скъпи бели кожи, и всички изсъхнали магарешки тръни бяха цъфнали. От време на време долиташе плачът на някое бебе, лаят на някое куче, някой човешки глас, но веднага всичко отново утихваше и се чуваше само гласът божи — тишината.

Хвърлих един пън и наръч лаврови съчки в огъня, та да заухае въздухът, наведох се отново над Омир, но умът ми не беше вече при ахейците и троянците и боговете на Олимп, слънчевото видение изпърха пред очите ми и изчезна; и в дълбините на душата ми отново прозвуча плач.

Лежеше вътре в гроба, чакаше учениците му да се спуснат да повдигнат надгробната плоча, да се надвесят в мрака, да го повикат; и той щеше пак да се качи на земята; но никой не идваше, беше му станало мъчно и сега плачеше.

Гледах как пламъците на огъня угасваха, виждах как Апостолите се събираха страшно изплашени в една мансарда. „Умря, умря Рави^[1]!“ — и чакаха да се мръкне, за да се махнат от Ерусалим, да се пръснат. И само една жена се изправи, и отхвърли смъртта, в нейното сърце Христос беше възкръснал; боса, рошава, полугола, рано-рано изтича на гроба. Беше сигурна, че ще види Христос, и го видя, беше сигурна, че Христос е възкръснал, и го възкреси. „Рави мой!“ — извика тя, и Рави чу в гроба си нейния глас, изправи се и се появи в утринната светлина, като пристъпваше по пролетната морава.

 

 

Главата ми се изпълни с видението на възкресението; лека, много приятна треска налегна клепачите ми, а кръвта ми заби силно в слепоочията. Когато задуха силен вятър, как облаците се разпръскват, сливат се отново, преобразяват се, превръщат се в хора, в животни, в кораби, така и сега в мен, както си седях наведен към огъня, умът ми духаше и виденията в мен се разкъсваха, видоизменяха се и приемаха човешки лица, обгърнати от копнеж и вятър. Но скоро и тези лица щяха да се разлеят и да се разсеят като колелца от дим в главата ми, ако не бяха дошли, отначало плахо и колебливо, а след това все по-напористо и уверено, словата, за да закрепят незакрепимото. Разбрах; семенният вятър, който вееше в недрата ми, бе вързал плод, превърнал се бе в зародиш и сега риташе, за да излезе.

Взех перото и започнах да пиша, за да ми олекне; да родя.

Не започнах от началото; най-напред се появи, нетърпелива, с разпуснати коси, обляна в сълзи, Магдалена; беше скочила, още преди разсъмване, от сън, навярно беше сънувала Рави и като птицеловец, който примамва птиците, започна да го зове:

Ах, колко е хубаво това, не мога

да се надигна от сладостта на този въздух!

Стани, сърце, и почукай на земята да се разтвори!

Потръпват като криле пръстените ми плещи,

но ох! — тялото тежи, а все още не се съмва!

Не бързай, душо моя, ще се облека, ще тръгна;

ето, обличам се като невеста, накичвам се и обагрям

дланите и ходилата с къна, очите си

с разредено чернило и сключвам с бенка веждите.

Как, като земна любов, тупа нежно гърдите ми

великото небе и приемам сведена,

с ридание, с радост, като човек Словото.

И по потъналата вече в цветя пътека ще стигна

до скъпия ти гроб, и като жена,

която любимият е изоставил, ще обгърна

нежните ти колене, Христе, за да не ми избягаш…

И ще говоря и ще държа коленете ти…

И ако всички се отрекат от теб, Христе, не ще умреш;

защото в пазвата си нося живата вода

и ти я поднасям и се изкачваш отново горе

на земята и вървиш с мен из нивята;

и ще пея като влюбена птица, която

на отрупаните със сняг клони на бадема кацва

и в захлас издигнала човка

нагоре към небето, пее, докато цъфне клонът!

Не можех вече да спя, бързах; бързах, след като за миг образите се бяха закрепили, да сваря да ги закрепя със сигурни слова — Апостолите, Магдалена, Христос, мъглата, която се превръща в тяло, лъжата, която става истина, душата, която кацва на най-високия клон на надеждата и пее…

След няколко денонощия ръкописът на цялата трагедия беше на коленете ми и аз го притисках здраво, както майката новородения си син.

 

 

Бяха започнали Великите пости, наближаваше Великден; разхождах се сред нивите, светът беше станал рай, земята потънала в зеленина, блестяха на слънцето снеговете на Олимп; лястовиците бяха дошли и тъчеха като совалки във въздуха по стана на пролетта, малки бели и жълти полски цветя повдигаха с главичката си пръстта и излизаха и те на слънце, да видят горния свят. Някой навярно повдигаше надгробния камък от земя върху тях и те възкръсваха. Някой, кой? Сигурно Бог, безбройни бяха образите му, ту цвете, ту птичка или лозова фиданка, ту жито…

Разхождах се сред цъфналите нивя и някакъв приятен шемет въртеше около мен времето и местността; не беше Гърция това, стори ми се, че вървя из Палестина, и различавам, пресни още, следите, оставени от нозете на Христа по бухналата пролетна пръст, а около мен се извисяват свещените планини, Кармил, Гелбое, Табор. И това, което изскочи из пръстта и се извиси цял бой, не е жито, нито пък това са червени анемонии, а Христос — той изскочи от гроба, и кръвта му е това…

Веднъж попитали равина Нахман: „Какво имаш предвид, когато проповядваш да отидем в Палестина? Палестина навярно е само една идея, един далечен идеал, който някога душата на евреите трябва да достигне.“ Нахман се ядосал; забил тоягата си в земята: „Не, не! — извикал той. — Когато казвам Палестина, имам предвид камъните, тревата, пръстта на Палестина. Палестина не е идея, а камъни, и трева, и пръст; там трябва да отидем!“

Там трябва да отида! Да видя и да докосна топлата снага на Палестина, а не да й се радвам само с въображението си, обикаляйки из планините и полята на Гърция. Да подишам въздуха, да походя по земята, да докосна камъните, където е дишал, ходил и докосвал и Христос; да тръгна по кървавите следи, белязали преминаването му сред хората. Да замина! Може би там ще намеря това, което напразно търсех в Света гора!

В главата ми отново повя вятърът на странстването; докога този вятър ще вее в главата ми? Да даде Господ, докато умра! Каква радост е само да се откъсваш от сушата и да заминаваш! Да срязваш въжето, с което си вързан за сигурността, и да заминаваш! Да гледаш назад и да виждаш как планините и любимите ти същества се отдалечават!

Наближаваше Страстната седмица, из целия християнски свят щяха да разпнат Христа, отново щяха да се отворят петте безсмъртни рани и сърцето, Магдалена, отново щеше да дойде да се пребори със смъртта. Какво щастие е сърцето ти да е още като на дете и да страдаш през тези дни, да не можеш да ядеш, да не можеш да спиш, да отиваш на бденията и сълзите ти да текат, като виждаш как горе на кръста се гърчи тялото на твоя Бог, отрупано с лимонови цветчета! И прозорците на църквата да са разтворени, и пролетта да навлиза в нея! И да обичаш една девойка, и тя да е първата ти любов, и да сте се наговорили да се срещнете при нозете на Разпнатия, за да му се поклоните заедно, по пладне на Велики петък. И да трепериш, защото си още прекалено млад и мислиш, че вършиш грях, задето устните ти се сливат с устните на жената над божието тяло.

Затворих Омир, целунах ръка на безсмъртния Дядо, но не посмях да вдигна глава да го погледна в очите; срамувах се и се боях от него, защото съзнавах, че в този миг го предавах, изоставях го и вземах със себе си големия му враг, Библията.

Небето не се беше още пробудило, нито земята; само горе на един покрив един петел изпъваше шия към слънцето и викаше да се подаде вече, твърде много продължи нощта, слънцето.

Открехнах полека, като крадец, вратата, сякаш се страхувах да не ме чуе старият Дядо, и поех към пристанището, за да замина. Цели тълпи жени и мъже бяха слезли от селата, да се качат на кораба, за да отидат и те в Палестина, да се поклонят на Божи гроб. Никога няма да забравя онази привечер на заминаването: каква мекота, каква сладост, какво съчувствие! Ръмеше, тихо, жалостиво, и ако човек вдигнеше глава да погледне небето, щеше да види божието лице обляно в сълзи.

А вътре в кораба, на палубата, застлани шарени черги и омазнени юргани, цяла сюрия старици разтварят кошниците си и дъвчат, въздухът мирише на тарама и кромид. По средата един румен старец, с дълги сиви коси, четеше на висок глас, монотонно като псалм, поклащайки се от кръста нагоре, синаксара на Христос — живота му, страданията му, как Женихът небесен отишъл в Ерусалим, после как изяли горчивата Тайна вечеря, как ученикът предател си тръгнал бързо, и как Исус се изкачил на Елеонската гора и потта се стичала по челото му яко капли крове…

Всички тези женици с черни чембери слушаха с набожно умиление, поклащаха глава, въздишаха и все тъй си дъвчеха кротко, безшумно, като овце. Бог отново се превръщаше в човек, отново го разпваха в наивните сърца и отново спасяваше хората. Един младичък овчар, с гръб към жените, даваше ухо, както си седеше наведен и дълбаеше с чекия, на върха на гегата си, птича глава.

И когато изведнъж, изгарящ от непоносима жажда, Христос извика: „Жаден съм!“, една съвсем млада женица, закръгленичка, скочи възбудено и изпищя: „Детето ми!“ А аз се развълнувах, като чух покъртителния майчин вик на жената, която наричаше и Бога дори свое дете.

Бяхме оставили вече зад нас Егея, навлизахме в Изтока. Вдясно от нас, невидима, Африка, вляво, на хоризонта от море и небе — Кипър. Морето искреше, жарко, две пеперуди запърхаха над въжетата, една малка лакома птичка, която ни следваше, се стрелна и изяде една от пеперудите. Една девойка, бледа, деликатна, нададе вик, един мъж каза: „Оставете, така трябва. Какво си мислите, че е Бог? Някоя деликатна дама ли?“

Наближавахме напечената от слънцето страна, където някога си, от една бедняшка къщурка в Назарет бе изскочил пламъкът, който бе изгорил и обновил човешкото сърце. Както преди две хиляди години, така и днес животът отново е в процес на разложение; но проблемите, които разбиват днес равновесието на ума и сърцето, са по-сложни и разрешаването им по-трудно и кърваво. Тогава се намерило едно просто благо слово и спасението дошло на земята като пролет; по-просто, по-благо слово няма. Кой знае? Може би то и днес ще ни спаси. Затова отиваме сега в Ерусалим, за да чуем отново сина на Мария.

Нощта се беше спуснала, легнах да спя, но долу, в трюма, беше избухнала голяма препирня, дадох ухо. Един човек, навярно млад, ако се съдеше по гласа му, разобличаваше разпалено безчестието и несправедливостта на съвременния икономически и обществен живот — народът гладува, големците трупат богатство, жените се продават, поповете не вярват; тук, на този свят, са и катранът, и раят, тук трябва да намерим правда и щастие, друг живот няма. Разнесоха се гласове: „Да, да, прав си! Огън и сеч!“ Само един, познах го по напевния му глас, дяконът, който пътуваше с нас, понечи да възрази; но гласът му бе заглушен от викове и смях.

Понадигнах се от възглавницата си и жадно се заслушах; като нов вид катакомби ми се стори трюмът на кораба, където пак се бяха събрали съвременните роби и заговорничеха отново да разтърсят света. Изплаших се. Отивахме да се поклоним на благия познат образ на Бога, на смирения, мъченическия, изпълнен със задгробни надежди образ; жениците му носеха просфора, свещи, сребърни дарове, сълзи и молитви; невярващите, горе в първа класа, бяха безгрижни, говореха за политика или спяха; а долу, в дъното на трюма, носехме страшен подарък — семето на една нова, още неоформена, опасна космогония.

Един свят, свещен, обичан, беше в опасност; друг свят, суров, изпълнен с кал и плам, изпълнен с живот, се възправяше из пръстта и из човешкото сърце; завладяваше всички кораби, сврян в трюмовете, и пътуваше.

На сутринта започна да се очертава, в далечината, сред млечната мъгла, Обетованата земя. Отначало — само една линия на хоризонта от море и небе; после ниските планини на Юдея, първоначално сиви, след това прозрачно сини, и накрая изчезнаха, потънаха в силната дневна светлина. Стариците се надигнаха, прибраха вързопите си, привързаха черния чембер на главата си и започнаха да се кръстят и да плачат.

Пясък, горещи градини, мазни мургави жени, египетски смокини, финикови палми… Автомобилите се задъхват, когато се изкачват към свещения град. И изведнъж сърцата затуптяват силно; крепостни стени, бойници, крепостни врати; бели джелебии, миризма на бахар, тор и гнили плодове, диви гърлени гласове, като привидения изскачат из пръстта всички убити пророци, камъните оживяват и викат окървавени. Ерусалим.

 

 

Не искам, не смея да си припомня онази Страстна седмица. Надеждата, предателството, саможертвата, викът: „Господи, Господи, защо ме изостави?“, цялото трагично премеждие на човека се разкри напълно през тези седем дни. Не Христос, а човекът — всеки справедлив, всеки чист човек — беше предаден, бит, разпнат, а Господ не му подаваше ръка за помощ. И ако не беше топлото сърце на жената, щеше да го остави да лежи там в гроба, вечно. Спасението на човека зависи от нещо съвсем малко, от един вик на обич.

От нощ на нощ стигнах до святото утро на Великден. Храмът на Възкресението бръмчеше като някакъв огромен кошер; миришеше на пчелен восък и на човешка пот от бели, мургави и черни мишници. Под сводовете на храма мъже и жени бяха преспали в очакване на космогоническия миг, когато от Гроба Христов щеше да изскочи свещената светлина. Джезветата с кафе врят пред светите икони, майките разкриват гърдите си и кърмят бебетата си. Тежка смрад на вкиснато, на восък, на шарлан, арапките са си намазали косите с лой, а лойта се разтапя и те вонят като овце; а пък от арапите лъха непоносимо на пърчовина.

На вълни на вълни пристигат поклонниците; храмът прелива от народ, едни са се покатерили на колоните, други са се покачили на седалките, трети са се провесили от женското отделение. Разпалени, възбудени, погледите са се впили в средата на църквата, в малкия балдахин, откъдето сега ще изскочи свещената светлина. Арапи, с фесове, с пъстроцветни джелебии, с възпалени гурелясали очи, бедуини, абисинци, всички човешки раси викат, смеят се, въздишат, един младеж припада, вдигат го целия вдървен и го изнасят на двора; един поп маронит, стар, слаб, със снежнобяло расо и червен пояс, се строполява на плочите с пяна на уста.

Изведнъж множеството притихна; въздухът се изпълни с пламтящи очи; целият в позлата, патриархът се появи и влезе сам под свещения балдахин в средата на църквата. Майките вдигнаха на рамене децата си, за да видят, фелахите стояха със зяпнали уста; секундите капеха, гъсти, върху главите; атмосферата се натегна, запращя като кожа на тъпан. И ето, някакво сияние изскочи от свещения балдахин и патриархът излезе с дебел сноп запалени бели свещи. Светкавично, от основите си до върха, храмът се изпълни с пламъци; всички, с бели свещи в ръка, се бяха спуснали към патриарха да вземат от светлината; слагаха ръцете си в пламъка и си търкаха след това лицето и гърдите; мъжете започнаха да танцуват, жените пищяха; всички се втурнаха с крясъци към вратата, за да излязат.

Храмът се опразни; като някакъв екзотичен сън ми се стори цялата тази страшна врява, изпадналата в изстъпление тълпа и пъстроцветните дрипи; но като се наведох към плочите на църквата, се уверих, че цялото това ориенталско зрелище беше действително, защото върху плочите видях безспорните следи на екстаза: портокалови кори, маслинови костилки и строшени бутилки.

Излязох на двора, на чист въздух, да си поема дъх; да се махна, закопнях да тръгна по отсрещните пусти, съвсем голи планини, да вървя, да вървя и да виждам само слънцето, луната и камъните. Защото, докато около мен вилнееше масовото опиянение и вярващите тичаха като обезумели и крещяха, и заповядваха на Христа да излезе от гроба, сдържах се и не давах на сърцето си да се опияни; и душата, като тялото, е също срамежлива и не се съгласява да се разголи пред тълпата. Но щом останах сам, завиках — да се махна, да се махна, да отида в пустинята, там като изгарящ вятър вее Бог, ще се разголя да ме изгори.

„Стрино Душа — каза Бог, — не си отивай, остани.“ — „За какво съм ти, Господи?“ — „Искам, стрино Душа, да се разголиш.“ — „Господи, как искаш от мен такова нещо? Срам ме е.“ — „Стрино Душа, между нас не трябва да има нищо, което да ни разделя. Дори и най-лекият воал; така че трябва, стрино, да се разголиш.“ — „Ето ме, Господи, разголих се; вземи ме!“

Пеех в себе си тези вечни слова на влюбената в Бога душа и поех към Мъртвото море; копнеех да видя ямата, която бяха изровили при пропадането си двата грешни града. Сиви, жълти, розови скали, жестоко, жарко слънце се сипеше върху тях и те димяха; от време на време изгарящ полъх повяваше и изпълваше и устата ми, и душата ми с пясък; камъните бяха нажежени, никъде никакво цвете, нито капка вода, нито една пойна птичка, която да зачурулика за „добре дошъл“ или да освирка минувача; над мен висеше само Бог, като меч.

„Не е това Христос — мислех си аз, потръпвайки, — не е това сладкодумният син на Мария; това е страшният човекоядец Йехова; един търсех, друг намерих; как да се измъкна от мрачните непроходими кръгове на мълчанието му?“

Колкото по-навътре навлизах в пустинята, толкова повече главата ми се разпалваше, виках на Господа да се покаже, да ми заговори. Нали той ме беше сътворил човек? Нали човек значи животно, което пита? Питам и аз тогава, нека отговори. „Господи — изповядвах му се аз тихо сред нажежения въздух, — Господи, труден час преживявам; какво да правя? Сложи в устата ми един разжарен въглен, едно слово; простото слово, което докарва избавлението; затова се спуснах в този кладенец, аз, заслепената от светлината птица, за да те срещна; покажи се!“

Чаках, чаках, никой не отговори.

Още от малко дете, от времето, когато в двора на бащината си къща четях житията на светците, изгарях от копнеж да стъпя на тази земя, по която сега вървях, и по камъните, по които бе стъпвал Христос, и да чуя гласа му. Винаги съм искал да му кажа нещо, и сега искам да му кажа нещо, няма ли да се съжали над мен? Ще отговори! Светът се върти и мени проблемите си, тревогите си, титаните си; може би Христос има да каже нещо ново, което да изцери новите рани; да придаде нов образ, по-мъжествен, на любовта.

Говорех си сам и вървях; дишах въздуха на пустинята, направен от пламъци и пясък, въздуха, който бяха дишали и поемали в недрата си и пророците; и изведнъж, когато вече достигах дъното на фунията, блесна, пепеляво, неподвижно, като разтопено олово, пълно с гъста, лепкава, смолиста вода, Мъртвото море; и от него, синьо-зелена, поемаше към Палестина, сред тръстики и солянки, река Йордан. Цялата тълпа мъже с дълги ризи се кръстеха, един поп, застанал на брега, пееше псалми, а те джапаха в светената вода и ставаха хаджии.

На брега на реката имаше една изплетена от тръстики кръчма; стар, пресипнал грамофон мяукаше арапски маанета, а дебелият кръчмар, с потънала в мазнина джелебия, пържеше дробчета и ръмжеше, акомпанирайки грамофона.

Ускорих крачките си, поех по отровеното крайбрежие на Мъртвото море, навлязох отново в пустинята. Възбуден, напрегнат, погледът ми се впиваше в мъртвите води, сякаш се мъчеше да различи в дълбините им потъналите градове близнаци. И докато се взирах, жълта мълния проряза ума ми и видях: някакво всемогъщо стъпало бе преминало гневно оттук, стъпкало бе двата града, Содом и Гомор, и ги бе потопило. Сърцето ми се сви; някое всемогъщо стъпало ще стъпче един ден и нашите Содом и Гомор, този свят, който се смее, гуляе и забравя Бога, ще се превърне и той в Мъртво море. Така, в края на всеки срок, минава и стъпква преситените, прекалено умните градове стъпалото божие.

Изплаших се; като Содом и Гомор ми изглежда понякога и днешният свят, малко преди да стъпи върху него Бог; ето, като че ли се чува как страшното стъпало иде.

Спрях се върху един нисък пясъчен хълм и дълго време гледах прокълнатите води и се мъчех да измъкна от смолистите им недра двата прелестни греховни града. Да блеснат за миг под слънцето, да сваря да ги видя, да премигна и да изчезнат.

Като две блудници се бяха изтегнали край брега на реката Содом и Гомор и се целуваха; съединяваха се мъже с жени, жени с жени, мъже с кобили, жени с бикове. Ядоха и преядоха от Дървото на Живота; ядоха и преядоха от Дървото на Познанието; строшиха свещените си статуи и видяха: дърво и камък; строшиха идеите и видяха: пълни с въздух. Пристъпиха съвсем близо до Бога и казаха: „Този бог е син на Страха“, и престанаха да се боят. Написаха с дебели жълти букви над четирите градски врати: ТУК НЯМА БОГ. Какво значи няма бог? Няма юзда за инстинктите ни, няма отплата за доброто и наказание за злото; няма добродетел, срам и правда; ние сме разпасани кучета и кучки.

Ядоса се Бог, повика Авраам:

— Авраам!

— Заповядай, Господи!

— Авраам, вземи овцете, камилите, кучетата, робите, робините, жена си, сина си и тръгвай! Тръгвай, взех решение.

— Взех решение, Господи, в твоята уста ще рече: ще убия!

— Прекалено много се възрадваха сърцата им, прекалено много дързък стана умът им, прекалено много се издуха коремите им, не мога да ги понасям вече! Градят къщи от камъни и желязо, сякаш са безсмъртни; издигат пещи, палят огън и топят метали; разпространих аз проказа по лицето на земята, пустинята, така исках! А хората там долу, в Содом и Гомор, поливат, торят, преобразяват пустинята и я превръщат в градина… Води, железа, камъни, огън, безсмъртните стихии станаха техни роби. Не мога да ги понасям вече; ядоха от Дървото на Познанието, откъснаха ябълките, ще умрат!

— Всички ли, Господи?

— Всички; не съм ли всемогъщ?

— Не, не си всемогъщ, Господи, защото си справедлив; не можеш да бъдеш несправедлив, нито нечестен, нито неразумен.

— Какво е справедливо и несправедливо, какво е честно и нечестно, логично и неразумно, какво знаете, вие, червеи, направени от пръст, хранени с пръст, дето се превръщате отново в пръст? Като бездна е волята ми; ако можехте да я видите, щяхте да изпаднете в ужас.

— Господар си на земята и небето, държиш живота и смъртта в една длан и можеш да избереш; а аз съм едно червейче; пръст и вода, но ти духна връз мен, и на пръстта и водата им покара душа, ще говоря! Хиляди души ядат и пият, и се смеят, и се присмиват, и се шарят в Содом и Гомор; хиляди умове там долу се издуват като змии и изхвърлят отровата си към небето, и съскат; ала ако сред тях се намират, Господи, четирийсет праведници, ще ги изгориш ли?

— Имена искам! Кои са тези четирийсет души?

— Нека са двайсет, двайсет праведници, Господи!

— Имена искам! Разпервам пръстите си, броя.

— Нека са десет, десет праведници, Господи? Нека са пет?

— Авраам, затвори безсрамната си уста!

— Господи, милост! Не си само справедлив, ти си и добър. Тежко и горко, ако беше само всемогъщ; тежко и горко, ако беше само справедлив; светът щеше да загине. Но ти си и добър, Господи, и затова светът може и все още се държи във въздуха.

— Не коленичи, не протягай ръце, за да обгърнеш коленете ми; нямам колене! Не започвай да ридаеш, за да докоснеш сърцето ми; нямам сърце! Аз съм черен, монолитен гранит; никоя ръка не може да ме разцепи; взех решение: ще изгоря Содом и Гомор!

— Не бързай, Господи; защо бързаш, когато искаш да убиваш? Открих!

— Какво откри, червейче, като човъркаш пръстта?

— Един праведник.

— Кой?

— Синът на брат ми Харан, Лот.

Както стоях неподвижно на пясъчния хълм, почувствах как слепоочията ми забучаха. Чувах вътре в себе си как гласът на Бога и гласът на човека се бореха; по едно време ми се стори, че въздухът се сгъсти и пред мен застана, суров, с дълга брада, бос, с един изправен пламък на челото, Лот; но не Лот от Стария завет, робът, а един мой Лот, бунтар; бунтар, който да не се подчини на Бога да бяга да се спаси, а да го боли за прелестния грешен град, и да се хвърли, по своя свободна воля, в огъня, за да изгори и загине заедно с него.

— Кажи му — вика той на Авраам, — няма да си отида! Аз съм Содом и Гомор, да му кажеш, няма да си отида! Нали казва, че съм свободен? Нали казва и се хвали с това, че ме е създал свободен? Ще правя тогава каквото си ща, няма да си отида!

— Аз си измивам ръцете, размирнико; отивам си.

— Добър ти път, стари благочестивецо; добър ти път, овца божия! И кажи на господаря си: много здраве от стария Лот! И му кажи и това: не е справедлив, не е добър; всемогъщ е; само всемогъщ, нищо друго!

Слънцето беше вече залязло, светлината стана по-мека, успокоиха се слепоочията ми. Сякаш бях излязъл от безнадеждна борба, поех си дъх, погледнах назад и се изплаших: как беше изскочил от недрата ми такъв бунтар? Къде се беше таила вътре в мен, зад Бога, тази сурова, непокорна душа? Аз бях с послушния, богобоязлив патриарх Авраам, и как така сега го изоставих, потъпках Светото писание и създадох един такъв Лот и се сдуших с него?

Дълбоко се е бил сврял в мен този нагъл демон и е чакал да се разхлабят само за миг слепоочията ми, да изтърве ключовете умът ми, за да отвори капака и да изскочи на светло; и да започне веднага да се държи непочтително с предвечния си противник — Бога.

Трябва да прочистя душата си, да прогоня от себе си демоните — вълци, свине, маймуни, жени, малки добродетели, малки радости, щастие, — да остана само един отправен към небето пламък. Всичко онова, за което копнеех като дете в двора на бащината си къща, да го претворя в дело, сега, когато съм вече мъж; веднъж се ражда човек; друг такъв случай никога не ще ми се отдаде!

 

 

Нощта се беше спуснала, когато се върнах в Ерусалим; звездите ми се струваха като късове огън, надвиснали връз хората; но никой из светите улички на Ерусалим не вдигна очи да ги види и да се изплаши. Всекидневните вълнения, дребните грижи, кесията, яденето, жената, надделяваха, надвиваха великия ужас, и по този начин хората можеха още да забравят и да я карат някак.

Дойде време да взема някакво решение, казвах си аз, като се въртях на твърдата си постеля, дойде време да свърша онова, за което се догаждах още когато бях дете, с божието мляко още по устата си.

В Света гора един калугер взе ръката ми и погледна дланта, за да ми разкриел, уж, съдбата ми; и наистина, мутрата му беше циганска, черна, с дебели кози джуки и искрящи очи.

— Не вярвам в магиите ти — казах му аз със смях.

— Няма значение — отвърна ми той, — аз вярвам, това стига.

Разгледа линиите на ръката ми, звездите й, кръстовете, бръчките.

— Не се бъркай — каза той, след като дълго се взира в тях, — не се бъркай там, дето те не сеят; не си направен за дела, бягай далеч от тия неща; ти не можеш да се бориш с хората; тъкмо когато се бориш, започваш да си казваш, че и врагът ти може да има право, и каквото и да ти стори вече, прощаваш му го. Разбра ли?

— Продължавай! — казах аз малко разколебан, защото разбрах, че този калугер, който ме виждаше за първи път, имаше право.

Той отново разгледа внимателно ръката ми.

— Много грижи те ядат отвътре, много търсиш, много питаш, измъчваш сърцето си; но за твое добро ти казвам; да не те хване мерак да намериш отговора! Не го търси ти, той сам ще дойде при теб; слушай какво ти казвам, седи си мирно, той идва. И чуй да ти кажа и една приказка, дето ми я каза веднъж моят старец наставник: един калугер през целия си живот търсел Бога. И едва когато вече берял душа, разбрал, че Бог го е търсел.

Наведе се отново към ръката ми, изблещи очи и ме погледна:

— Ти — каза — на старини ще станеш калугер. Не се смей, ще станеш калугер.

Понякога едно лъжливо предсказание може да се сбъдне, стига да повярваш в него; сетих се за предсказанието на акушерката, когато съм се родил и ме огледала на светло: „Това дете ще стане един ден владика!“ Изплаших се.

— Не искам! — извиках аз и издърпах ръката си, сякаш бях подушил опасност.

Измина толкова време, забравих, така си мислех, думите на калугера; и тази вечер неочаквано ми дойдоха наум; понечих да се засмея; не можах; сякаш тайно ме глождеха през цялото това време и ме тласкаха натам, накъдето не исках да отида; и не можех вече да се засмея.

Затворих очи, да се унеса в сън, да се отърва.

И бях уж бунтовник, гонеха ме по улиците на един голям град, хванаха ме, съдиха ме и ме осъдиха на смърт. Взе ме джелатинът, подкара ме напред, а той вървеше след мен със секира на рамо; тичах. „Защо тичаш?“ — каза джелатинът, който беше почнал да се задъхва. „Бързам — отвърнах му аз, — бързам.“ И докато изрека това, повя хладен ветрец и джелатинът изчезна; не беше джелатин, беше черен облак, който се беше разсеял. Понечих да продължа, не можах; пред мен се възправи една планина, само камънаци, камънаци от кремък, и ми препречи пътя; а на върха й имаше едно голямо червено знаме. Казах: трябва да се изкача, за да продължа; в името божие! Прекръстих се и започнах да се изкачвам по нея; но на подметките си имах кабари, те стържеха по кремъците и от тях изскачаха искри. Изкачвах се, изкачвах се, подхлъзвах се, падах, поемах отново, изкачвах се. И колкото повече наближавах върха, виждах, не беше това там горе знаме, пламък беше. Изкачвах се, вперил очи във върха; не, не беше пламък, сега виждах това ясно, беше бог, но не Отецът, а другият, страшният, Йехова, и ме чакаше.

Краката ми се подкосиха; за миг понечих да се върна назад; хвана ме срам. „Свърши вече сега… — прошепнах аз. — Карай напред!“ — „Не те ли е страх?“ — обади се някакъв женски глас в мен. „Страх ме е!“ — извиках аз толкова силно и с такава тревога, че се събудих.

Приседнах на постелята, сънят искреше още върху клепачите ми, премислях го, прехвърлях го в ума си, не можех да го изтълкувам. Защо бунтовник? Защо е този джелатин? Защо е това знаме, пламъкът, Бог? Тръснах глава; отговорът, казах си аз и се успокоих, отговорът идва, когато престанеш да питаш; когато отговорът се спусне от бъбривия ум и обхване сърцето и слабините ни.

О, сладък извор за жадния! Затворен си за онзи, който говори, отворен си за онзи, който мълчи; идва този, който мълчи и те открива, извор, и пие. Вечни, прастари слова, които устните ми днес с признателност мълвят.

Под прозореца ми преминаваше някакво шествие; въздухът се изпълни с тамян и песнопение; изведнъж почувствах, че съм щастлив; някакво тайно решение назряваше на тъмно в мен, не можех още да видя лицето му, но имах вяра в него.

Станах, облякох се, отворих прозореца; небето изгаряше от жега, улицата долу беше пълна с най-различни забързани хора; въздухът миришеше на гнили плодове, тамян и отблъскваща човешка смрад. Една дебела арапкиня крепеше на главата си кошница с печени царевици, предлагаше ги с тънък глас и снежнобелите й зъби блестяха на слънцето. Евреите, с дълги мазни бакенбарди, се плъзгаха покрай стените и от гърбавите им носове капеше жлъч. Католически, православни и арменски попове се разминаваха, без да се поздравят, Христос се бе превърнал в ръцете им в жълто знаме.

Слязох на улицата, започнах да обикалям наоколо, гледах за последен път всичко това, сбогувах се. На една витрина видях стара гравюра върху мед на Синайската планина: в средата — света Катерина с царската корона на глава; от двете й страни, прилепени на раменете й, двете планини, Синайската и Света Епистима, като две огромни криле; в едната си ръка държеше перо, а с другата милваше колелото, на което я бяха измъчвали. А отдолу беше написано, на старинен език: „Какво си мислите, другите планини? Какво се надувате, че сте потънали в зеленина и пълни с дървета и с гъсто мляко налети? Една само е гористата, сочната, благочестивата, гъстата, святата, честната, добродетелната, чистата, небесната, духовната, ангелската и божествената, богонавестената планина Синай.“

Дълго време не можех да откъсна погледа си от нея; и колкото повече я гледах, толкова повече се убеждавах: ако сънят беше продължил още малко, ако не бях извикал „страх ме е!“, и ако не бях се събудил, планината, по която се изкачвах, щеше да се превърне в крило; защото тази планина, цялата в искри и кремък, по която се изкачвах, беше нагорнището на моята борба, и ако стигнех до края му, борбата щеше да се превърне в крило и щях да се слея с онова, което блестеше на върха й — червено знаме ли беше, пламък ли, Бог ли!

Детски копнежи, абсурдни предсказания, сънища се смесваха сега с този действителен образ на Синай пред мен; и изведнъж решението, което тайно назряваше в мен, прие форма. „Този е пътят — казах аз високо, — това ще направя, открих: ще отида на Синай:

Там ще видим!“