Никос Казандзакис
Рапорт пред Ел Греко (18)

XVI. Завръщане в Крит — Кносос

През последното си студентско лято се върнах в Крит. Майка ми седеше на обичайното си място, до прозореца, който гледа към двора, и плетеше чорап; беше привечер и сестра ми поливаше саксиите с босилек и риган; лозницата над кладенеца беше отрупана с едрозърнести неузрели още гроздове.

Нищо не се беше променило в къщи, всичко си беше на мястото: канапето, огледалото, лампите, и околовръст по стените — поборниците от Двайсет и първа, с дебелите си мустачища, с косматите си гърди, с пищовите на кръста; сурови души, обладани от страст, които можеха да извършат и бяха извършили и добро, и зло, накъдето ги бе тласкал гневът им. Пишеше Караискакис на капитан Сурнарас: „Храбрейши брате капитан Николас, получих писмото ти, видях всичко, което ти ми пишеш. Патката ми има и тъпани, и тръби. На което си искам, на него ще свиря или бия!“ Тъпаните са турските музикални инструменти, а тръбите — гръцките. Не са били непорочни души, били са велики; а великите души са винаги опасни.

Често си мисля каква загадка е това, как от такъв звяр се храни и пониква небесносиньото цвете на свободата! Омраза, предателства, раздори, юначества, пламенна любов към родината, хорото на Залонгос^[1]!

На другата сутрин рано-рано отидох при двамата си приятели, членовете на „Филики етериа“. Не ги бях виждал цели четири години, бяха неузнаваеми; животът ги беше вече прегазил и ги беше изравнил. Говореха за „Филики етериа“ и примираха от смях; единият пееше хубаво, канеха го на всички празненства, на сватби и кръщенета, ядеше, пиеше и пееше, наслаждаваха се на хубавия му глас, наслаждаваше се и той, тръгнал беше по надолнището; ръцете му бяха почнали вече да треперят от пиенето; другият се беше научил да свири на китара, дрънкаше сантиментални мелодии, весели песнички и акомпанираше на приятеля си. Заварих ги и двамата охранени, самодоволни, а носът им беше почнал вече да се зачервява; и двамата бяха станали чиновници в една сапунджийница, вадеха си хляба, гледаха си живота и си търсеха булка.

Гледах ги, слушах ги със задавено гърло и не отронвах дума. Нима толкова бързо пламъкът може да се превърне в пепел? Толкова много ли се сродява душата с плътта? Знаеха коя кръчма има най-хубавото вино, къде можеш да хапнеш най-бухналите бухти и каква зестра има всяко момиче.

Тръгнах си. Сърцето ми се беше свило, сякаш се връщах от погребение. Малките добродетели, мислех си аз, са по-опасни от малките пороци; ако тези двамата не пееха хубаво и не свиреха на китара, нямаше да ги канят на гуляи, те нямаше да се напиват, нямаше да пропиляват времето си и може би щяха да се спасят. А сега пееха хубаво, свиреха хубаво и вървяха по надолнището.

Когато на другия ден ги зърнах отдалеч, кривнах на другаде. Срамувах се, че толкова бързо в мен се заличиха толкова приятелство и толкова копнежи, толкова големи планове за спасението на света! Задуха вятър и всички цветове на цъфналото дърво на младостта окапаха. Нима тази младост няма да върже никакъв плод? Така ли тръгват да прекосяват океана армадите и потъват в едно домашно корито!

Обикалях съвсем сам по сокаците, слизах на пристанището, за да вдъхна отново любимата миризма на гнили китри и рожкови, носех винаги някоя книга, кога Данте, кога Омир, четях безсмъртните стихове и осъзнавах как човекът може да стане безсмъртен; и как пъстрата външност на света, къщи, хора, радости, ругатни, безредният хаос, който наричаме живот, може да се превърне в хармония.

Един ден минах край къщата на ирландката; беше си заминала; минах още веднъж; изпитах странно огорчение и разкаяние за това, което бях извършил, за това, което не бях извършил, сякаш бях сторил престъпление и току се връщах и се въртях около жертвата. Не можех да спя, и една нощ, като минавах през турската махала, чух женски глас, който пееше сърцераздирателно едно анадолско маане. Глух, дрезгав глас, много дълбок, излизаше от глъбините на жената и изпълваше нощта с жалба и отчаяние. Не можех да продължа, спрях се; опрял глава на стената, слушах и дъхът ми секваше. Задушаваше се, не можеше да се побере в пръстената си клетка душата ми, увисваше на главата ми, залюляваше се, за да полети. Не, не любовта раздираше женската гръд, която пееше, не беше това изпълнената с тайнственост прегръдка на мъжа и жената, не беше радостта, надеждата, синът; беше някакъв повик, някаква повеля, да строшим решетките на затвора си, морала, срама, надеждата, и да се втурнем, да изчезнем, да се слеем със страшния Любовник, който дебне в мрака и ни подмамва и когото наричаме Бог. Любов, Смърт, Бог, нея нощ, докато слушах покъртителната песен на жената, ми се сториха, че са едно и също нещо; и колкото повече минаваха годините, толкова по-дълбоко чувствах тази страшна Троица, която дебне в хаоса. В хаоса и в сърцето ни. Не беше Троица; беше онова, което един византийски мистик нарича Войнстваща Единица.

Секна песента, отделих се от стената, светът отново се беше появил от хаоса, закрепиха се къщите, проточиха се отново улиците пред мен и отново закрачих. Обикалях през цялата нощ, умът ми мълчеше, никаква мисъл не изопачаваше и не притесняваше вълнението ми; оставях тялото си да ме води, обикалях край морето, по венецианските стени, небето блещукаше, голяма илюминация, движеха се съзвездията, плъзгаха се на запад и изчезваха, изчезваше заедно с тях и душата ми. Повяваше ветрец, много свеж, откъм планините, промъкваше се през пролуките на прозорците в къщите и разхлаждаше спящите изпотени хора. Слушах, сред дълбоката тишина, как Мегало Кастро диша.

Нея нощ отново минах край къщата на ирландката; без да ща, без да го осъзнавам, крачех с часове, обикалях, и кръговете ми все повече се стесняваха, приближавах се към центъра, нейната къща. Сякаш в тази къща беше останал някакъв повелителен и изпълнен с жалба вик, който ме призоваваше, и аз не можех да устоя. На разсъмване, когато отново бях стигнал пред затворените й врати и прозорци, като мълния проблесна в ума ми: това не беше вик, беше женската песен, глухата, дрезгавата, която бях чул нощес, като минавах през турската махала. И сега песента се беше преобразила в мен и се беше превърнала в ревящ несъешен звяр, оставен съвсем сам.

Песента, зверският рев, отчаяният глас на ирландката се превърнаха в примка около врата ми, задушавах се. Спомних си една тежка дума, която ми беше казал веднъж един стар мюсюлманин: „Ако някоя жена те вика да спиш с нея и не отидеш, загубен си, клетнико! Господ такива неща не прощава, и ще отидеш чак на дъното на ада, при Юда.“ Изплаших се; обля ме студена пот, и залитайки като ранен звяр, бързо поех към бащината си къща.

Изкачих се на пръсти по стълбата, за да не изскърца, та баща ми да чуе, и се тръшнах на леглото; треперех, ту изгарях, ту зъзнех; навярно имах треска, сънят дойде като отровен паяк и ме омота; на другия ден, когато се събудих чак към обяд, още треперех.

Три дни продължи тази агония; не беше агония, беше някакъв тежък възел в самото ми сърце, а устата ми горчеше като отрова. Гледах през прозореца на стаята си салкъма сред двора и отрупаната с плод лозница, и майка си, която шеташе мълчаливо, впрегната в свещената робия на домакинството, и сестра си, която везеше; и възелът се изкачваше от сърцето към гърлото ми и ме задушаваше. Сякаш ме бяха прогонили от рая, не прогонили, а сякаш сам бях прескочил оградата на рая и бях избягал, и сега съжалявах, обикалях отвън, пред затворената врата, неутешим.

На четвъртия ден, без да имам някаква ясна цел в ума си, скочих от леглото рано-рано, без да знам какво щях да направя, взех перото и започнах да пиша.

Това беше решителен миг в моя живот; вътрешната ми тревога, онази сутрин, може би тъкмо по този начин щеше да намери изход, за да се излее. Кой знае, навярно съм си казал, но без да го изразя ясно, ако тази тревога приемеше плът, ако словото й дадеше плът, щях да видя образа й и след като го видех, нямаше да се боя вече от него… Бях извършил голям грях; ако го изповядах, щеше да ми олекне.

И тъй, започнах да подреждам слова, да предъвквам житията, песните и романите, които бях чел, да грабя неволно оттук-оттам и да пиша… Изплаших се от първите думи, които нахвърлих върху хартията. Никак нямах наум това, не желаех да напиша такова нещо; защо го бях написал? И сякаш не бях се отърсил завинаги от първия любовен досег — при това бях убеден, че се бях отърсил, — започнах да кристализирам около ирландката една приказка, изпълнена със страст и фантазия. Никога не й бях казал такива нежни думи, никога не бях изпитал такава радост от досега с нея, както възпявах сега това върху хартията; лъжи, само лъжи, но като редях сега върху хартията тези лъжи, осъзнавах, изненадан, че бях вкусил голяма радост с нея. Всички тези лъжи, значи, са истина? А защо, когато ги изживявах, не съзнавах това? И защо сега, когато ги пиша, осъзнавам това за първи път?

Пишех и се надувах, бях бог и правех каквото си исках, преобразявах действителността, превръщах я в това, което исках и което трябваше да бъде, смесвах безразборно истини и лъжи, не съществуваха вече истини и лъжи, всичко беше меко тесто, и го моделирах и премоделирах както ми кефнеше, свободно, без да искам позволение от никого. Има, изглежда, някаква недостоверност, по-сигурна от достоверността; и една от тях двете се намира един етаж по-високо от приземната постройка на човека, която наричаме истина.

Неузнаваема беше станала в тази ми творба незначителната, малко гърбавичка ирландка, и аз, проскубаният петел, бях налепил по себе си големи пъстри пера, които не бяха мои.

След няколко дни завърших всичко, затворих ръкописа, написах отгоре с червени византийски букви ЗМИЯ и ЛИЛИЯ и станах, отидох до прозореца, поех дълбоко въздух. Ирландката не ме измъчваше вече, беше си отишла от мен, легнала беше върху хартията, не можеше вече да се отлепи от нея; отървах се.

Небето се беше покрило с облаци, въздухът беше потъмнял, валеше; заблестяха широките листа на лозницата, лъснаха едрозърнестите гроздове; вдъхвах дълбоко мириса на мокра земя; тази миризма винаги ми напомняше на прясно изкопан гроб, но днес дъхът на смъртта беше прогонен, главата ми се изпълни с благоухание. Едно врабче долетя и кацна, цялото мокро от дъжда, да се приюти на перваза на прозореца, а над главата ми, на стряхата, водата, като ято гълъби, пърхаше и гугукаше.

Продължавах да стискам здраво ръкописа, сякаш беше някакво малко животинче и не исках да ми се изплъзне; сякаш държах мокрото врабче в шепата си… И като че ли се бях помирил с ирландката и пепелта се беше превърнала отново в ябълка, и сега държах тази ябълка в шепата си.

Слязох на двора, закрачих напред-назад сред саксиите, мокрех се, изпитвах и аз радостта, която прашното, зажадняло дърво чувства, когато небето се смили над него и рукне дъждът. Дъждът винаги е пораждал в мен необяснима, и ако не ме беше срам, щях да кажа любовна наслада; сякаш бях земя и бях жаден, пробуждаше се в мен женският елемент, една жена, скрита дълбоко в недрата ми, приемаше небето като дъжд. Мокрех се, радвах се, на сърцето ми му беше олекнало; не мислех вече за ирландката, освен такава, каквато я бях създал и закрепил с думи, и сега тя лежеше върху хартията. Не беше истина истината, която толкова време натрупваше в сърцето ми мъка; истина беше това новородено създание на въображението. Чрез въображението бях премахнал действителността и ми беше олекнало.

Тази борба между действителността и въображението, между твореца-бог и твореца-човек, за кратко време беше опиянила сърцето ми. Това е моят път, виках сред двора, където крачех напред-назад и дъждът ме квасеше, това е моят дълг; всеки приема ръста на врага, с когото се бори; харесва ми, пък ако ще и да се погубя, да се боря с Бога. Той взе кал и сътвори света, а аз — слова; той създаде хората такива, каквито ги виждаме да се влачат по земята; а аз ще създам с въображение и дух, с веществото, от което се правят мечтите, други хора, с повече душа, да устояват на времето, да умират хората на Бога и да живеят моите.

Срам ме е да си припомням това луциферовско самохвалство; но млад бях тогава, а млад ще рече да се заемеш да сгромолясваш света и да имаш дързостта да искаш да изградиш нов, по-добър.

Издуваха се гърдите, старите терзания се бяха спотаили, нови се надигаха, стръмен беше много, опасен, пътят, който заблестя пред мен; как се беше появил така изведнъж, след като никога не бях и помислял за него? Кой отвори тази врата в мен и ми направи знак, че уж това е вратата на избавлението? Мъката, неудовлетворената любов, или пък ми бяха отворили вратата онези светии от житията, които бях прочел като дете? Или пък Крит, виждайки, че не мога да му помогна като воин, ми бе дал друго оръжие в ръка?

 

 

За да отклоня мислите си, на другия ден, неделя, тъкмо когато камбаните биеха и християните отиваха да се черкуват в „Свети Мина“, поех и аз за друго богослужение, да се поклоня на Свети Крит, който в онези години току-що бе изровен от прастарата земя на Кносос.

Дълбока е загадката на Крит; онзи, който стъпи на този остров, чувства някаква тайнствена сила, топла, блага, да се разлива по жилите му и душата му да става все по-голяма; и тази загадка стана още по-дълбока и по-сложна от деня, в който бе разкрита, заровена дотогава в земята, една толкова пъстроцветна, многостранна, изпълнена с благородство и младежка радост цивилизация.

Излязох от града, поех по прелестния път, който води към новите гробища. Чух викове и плач, ускорих крачките си; завчера беше починал един охранен търговец от нашата махала, един от най-големите в Мегало Кастро, и го погребваха в новоустроените гробища. Млад беше още и жена му се беше вкопчила в ковчега тъкмо когато приятелите му го вдигаха и не пускаше да го отнесат. Тъкмо по това време минавах оттам и извърнах лице, за да не видя мъртвеца; от деня, в който бях видял, помните ли, като дете на четири години, да вадят от гроба костите на съседката ни Аника, не мога да гледам мъртвец, обхваща ме ужас, изскача пред мен съседката ни, без коси, без очи, без устни, и се спуска да ме сграбчи и да ме сложи пак на коленете си. Знам, разбира се, че това не е истина, но знам също така, че има нещо по-истинско от истината, и затова се страхувам и ускорявам крачките си, щом видя мъртвец.

Отдясно и отляво — лозя и маслини; не бяха още обрани и натежалите гроздове висяха и се опираха чак до земята. Въздухът миришеше на смокинови листа. Една старица минаваше, спря, поразмести смокиновите листа, с които беше покрита кошницата, която тя носеше, порови се в нея и ме почерпи с две смокини.

— Познаваш ли ме, стрино? — запитах я аз.

Погледна ме учудено.

— Не, чедо; трябва ли да те познавам, за да те почерпя? Нали си човек? Човек съм и аз; това не стига ли?

Засмя се със свеж момински смях и продължи пътя си, куцук-куцук към Кастро.

Мед капеше от двете смокини, струва ми се, че никога не съм вкусвал по-сладки смокини; дъвчех ги, а думите на старицата ме разведряваха; човек си, човек съм и аз, това стига!

Някаква сянка падна до моята; извърнах се — един франгски поп. Погледна ме, усмихна ми се:

— Абат Миние — каза той и ми подаде ръка. — Искате ли да ми правите компания? Не знам гръцки; само старогръцки: „Музо, кажи ми…“^[2]

— „… кой беше най-храбър от всички ахейци…“ — продължих аз.

Засмяхме се. Вървяхме и рецитирахме безсмъртните стихове. По-късно научих, че този абат, който се смееше и декламираше, а над челото му се вееше кичур сива коса, бил прочут със своята светост и ум; в Париж успял да върне в божия път мнозина прочути атеисти. Посещавал светските среди, говорел и се шегувал с важни дами, остроумието му искряло, но зад тази закачлива, жива външност се издигал като непоклатима и непристъпна скала разпнатият Христос. Не разпнатият, възкръсналият Христос.

Пазачът изтича да ни посрещне и да ни разведе; той беше простодушен критянин, с бухлати гащи, с голяма тояга, приветлив; казваше се Давид; от години пазач и разводач в Кносос, беше научил много неща и говореше за двореца като за своя къща; и ни посрещна като домакин.

Вървеше пред нас, вдигаше тоягата си, показваше ни:

— Няма го големия царски двор, шейсет метра ширина, двайсет и девет дължина; няма ги хамбарите с грамадните шарени кюпове; тук вътре слагал зърното си царят и хранел народа си; намерихме в кюповете мътиляк от олио и вино, кокички от маслини, бакла, нахут, жито, ечемик и леща — всичко беше станало на въглен от пожарищата.

Качихме се на горния етаж, навред къси и дебели колони, оцветени в черно и пурпурночервено, в коридорите видяхме нарисувани по стените цветя, аспиди, бикове. Излязохме на високите тераси, разстла се около нас спокойният, приветлив пейзаж, а в небесната далечина — полегналата възнак глава на Зевс, Юхтас. Дворецът, полуразрушен, полувъзстановен, блестеше след толкова хиляди години и се радваше на мъжкото слънце на Крит. Не виждаш в този дворец уравновесеността, геометричната архитектоника на Гърция; тук властват въображението, изяществото, волната игра на творческите сили на човека. Разраствал се е този дворец и се е разпростирал с времето, като жив организъм, като дърво; не е бил изграден веднъж завинаги, по предварително обмислен определен план, допълван е бил, забавно и хармонично, според възобновяващите се нужди на времето. Тук човекът не е бил ръководен от непоклатимата, строга логика; умът е бил използван, но като слуга, а не като господар; друго е било господар. Как да го назовем?

Обърнах се към абата, споделих мислите си, поисках мнението му.

— Кой е господарят ли? — отвърна той усмихнато. — Какво друго можеш да очакваш от един свещеник, освен да ти каже само: Бог. Богът на критяните е бил господар, той е водел ръката им и ума им и те творели. Той е бил първомайсторът. А този критски Бог е бил пъргав и игрив като морето, което обгръща острова. Ето защо пейзажът, дворецът, рисунките и морето притежават такава безупречна хармония и единство.

Слязохме по каменните стълби, гледахме мълчаливо рисунките по стените, биковете, лилиите, рибите сред светлосиньото море, летящите риби, които, разперили криле, летяха над водата, сякаш се задушаваха в родната си стихия, водата, и искаха да подишат по-лек въздух. Спряхме се в театъра; водачът ни се разпали; лицето му сияеше, гордо.

— Тука — каза той — са ставали борбите с биковете; ама не като онези варварски борби с бикове, дето стават, както са ми казвали, в Испания, и дето убиват бика и изтърбушват конете; тука борбата с биковете е била игра без кървища. Играели си; бикоборецът сграбчвал бика за рогата, звярът се ядосвал, отмятал високо глава, тъй че бикоборецът се засилвал и скачал върху гърба на бика; презкундрял се още веднъж и падал прав зад опашката на бика; а там стояла една девойка и го сграбчвала в прегръдките си.

Превеждах думите на пазача на абата, а той беше впил очи в каменните стъпала на театъра и се мъчеше да възкреси божествената игра.

Хвана ме под ръка, продължихме по-нататък.

Спряхме се пред четвъртита колона от лъскав варовик, върху която беше издълбан един свещен знак, двойната секира. Абатът сбра ръце, пречупи за миг коляно и устните му замърдаха, сякаш се молеше.

Изненадах се.

— Молите ли се? — запитах го аз.

— Ами, разбира се, моля се, малки ми приятелю — отвърна ми той. — Всяко племе и всяка епоха придава на Бога своята си маска; но зад всички маски се намира, през всички епохи и у всички племена, все същият Бог.

Замълча и след малко додаде:

— За нас кръстът е свещеният ни знак, за най-древните ти прадеди — двойната секира; но зад кръста и двойната секира аз различавам и се покланям, като отмествам преходните символи, на същия Бог.

Много млад бях тогава, него ден не разбрах; след години умът ми можа да побере и да извлече плодовете от тези думи; зад всички религиозни символи започнах и аз да различавам неподвижното вечно лице на Бога; и още по-късно, когато обхватът на ума нарасна, когато и сърцето стана достатъчно голямо, започнах да различавам и зад лицето на Бога един страшен необитаем мрак — хаоса. Без да иска, него ден в Кносос, този свят абат разкри пред мен един път, поех по него, но не спрях там, където той искаше да спра; луциферовско любопитство ме облада, отидох по-нататък и открих бездната.

Седнахме между две колони; небето пламтеше и блестеше като стомана; около двореца, в маслиновата гора, щурците проглушаваха ушите ни; пазачът се опря на колоната, измъкна от пояса си кесията с тютюн и започна да си свива цигара. Никой не говореше; чувствахме, че този миг е свещен, че това място е свещено и че само тишината му подобава. Два гълъба прелетяха над нас и кацнаха на една колона; свещените птици на Великата Богиня, които критяните почитаха; виждаме ги ту кацнали върху някоя колона, ту самата богиня да ги държи между напращелите си от мляко ненки.

— Гълъбите… — произнесох тихо аз, сякаш се боях да не чуят гласа ми, да се изплашат и да отлетят от колоната.

Абатът постави пръст върху устните си.

— Мълчи — каза той.

Умът ми преливаше от въпроси, но не заговорих; минаваха отново пред очите ми прекрасните стенописи — големите очи, бадемовидни, черни къдрави плитки, важни разгърдени дами, с плътни сластни устни, птици, фазани и яребици, светлосини маймуни, млади князе с паунови пера на главата, диви свещени бикове, младички жрици със свещени змии, омотани около мишниците им, небесносини момчета сред цъфнали градини — радост, сила, голямо изобилие, един съвсем загадъчен свят, една Атлантида, появила се от дълбините на критската земя, ни гледа с огромни черни очи, но устата й е още запечатана.

Какъв свят е този, мислех си аз, кога ще отвори уста да заговори? Какви ли подвизи са извършили и тези тук прадеди, на тази тук земя, по която стъпваме?

Крит е бил първият мост между Европа, Азия и Африка; Крит първи се е просветил сред потъналата тогава в мрак Европа. И тук душата на Гърция е изпълнила определената й от съдбата мисия; свела е Бога до мярката на човека. Огромните неподвижни египетски и асирийски статуи са станали, тук, в Крит, малки, прелестни, тялото се е раздвижило, устата се е усмихнала, и лицето и ръстът на Бога са приели лицето и ръста на човека. Едно ново човечество е живяло и се е забавлявало върху критската земя, самобитно, различно от по-сетнешните гърци, изпълнено с живот и прелест, и с ориенталска нега…

Гледах наоколо спокойните ниски хълмове, маслиновите дървета с редки листа, един строен кипарис, който бавно се поклащаше сред камъните, заслушах се в съвсем лекия, мелодичен звън на някакво невидимо стадо кози, вдишвах уханния въздух, който идеше, прехвърлил хълма, откъм морето — и ми се струваше, че все по-дълбоко проникваше в мен и се проясняваше прастарата критска загадка. Не я е еня нея за отвъдземните проблеми, а за всекидневните, безспирно обновяващите се, изпълнени с жарки подробности проблеми на земния човешки живот.

— Какво мислиш? — попита ме абатът.

— За Крит… — отвърнах аз.

— И аз за Крит — каза спътникът ми, — за Крит и за душата си… Ако можеше да се роди отново, бих искал да дойда на бял свят на тази земя тук. Тук има някакво неотразимо вълшебство… Хайде да си ходим.

Станахме; плъзнахме бавно последен поглед по прекрасната гледка; аз щях да я видя отново, но абатът въздъхна:

— Никога вече… — прошепна той.

Махна с ръка на колоните, на дворовете, на стенописите.

— Сбогом — каза той, — един католически свещеник дойде чак от края на света да ви се поклони; поклони ви се, сбогом!

Поехме по обратния път; голям пек, много прах, абатът се умори; спряхме в едно малко манастирче, където живееха и всеки петък танцуваха дервиши; зелена беше сводестата врата с една разтворена бронзова ръка на горния праг — свещеният знак на Мохамед. Влязохме в двора; беше застлан с едър бял чакъл, светеше от чистота; околовръст саксии със злачец, а по средата — огромно лаврово дърво, отрупано с плод. Спряхме да отдъхнем под сянката му; от една килия ни видя един дервиш, приближи се към нас; постави ръка на гърдите си, на устните, на челото, поздрави. Носеше дълго светлосиньо расо и висок бял вълнен каук^[3]. Брадата му беше гарвановочерна, клинообразна, а на дясното му ухо висеше сребърна обица. Плесна с ръце, дойде едно закръглено момче, босо; донесе столчета, седнахме. Дервишът говореше за цветята около нас и за морето, което виждахме да блещука през островърхите листа на лавровото дърво. След това започна да говори за техния си танц.

— Онзи, който не може да танцува — каза той, — не може да се моли. Ангелите имат уста, но говор нямат; говорят на Бога чрез танца.

— С какво име наричате Бога, преподобни отче? — запита абатът.

— Няма име — отвърна дервишът. — Бог не може се побра в имена. Името е затвор, Бог е свободен.

— Но когато искате да го призовете — настояваше абатът, — когато се наложи, как ще го призовете?

Дервишът наведе глава, замисли се; най-сетне отвори уста:

— Ах! — отвърна той. — Не Аллах, Ах! Така ще го призова.

Абатът се развълнува.

— Прав е… — прошепна той.

Появи се отново закръгленото дервишче с поднос: кафе, студена вода и два големи грозда. Над нас, на покрива, два гълъба — дали не бяха същите, онези от Кносос? — бяха заети с любовна игра и гугукаха; замълчахме за миг и манастирският въздух се изпълни с любовни въздишки. Извърнах се към абата; гледаше гълъбите горе и небето над тях и очите му се бяха овлажнили.

Почувства, че го гледам, усмихна се.

— Хубав е светът — каза той, — хубав е в слънчевите страни. Там, където има синьо небе, и гълъби, и грозд. И едно лаврово дърво над нас.

Ядеше, зърно по зърно, гроздето си, щастлив; чувствах, че иска този миг да не свърши никога.

— Дори да бях сигурен — каза той, — че ще отида в рая, бих помолил Бога да ме остави да стигна дотам по най-дългия път…

Толкова щастливи се чувствахме в двора на този мюсюлмански манастир, че не ни се искаше да си тръгнем.

Наизлязоха от околните килии и други дервиши, по-младите — бледи и с пламенни очи, сякаш отчаяно търсеха Бога; старите, които навярно бяха намерили Бога, бяха румени и очите им бяха изпълнени със светлина. Наклякаха около нас; едни откачиха от кожения си колан броеницата и запрехвърляха зърната спокойно, като гледаха с любопитство християнския калугер; а други извадиха дългия си чибук, притвориха очи и започнаха блажено, мълчаливо, да пушат.

— Какво блаженство е само това — прошепна абатът, — как сияе и тук, иззад всички тези лица, лицето на Бога.

Побутна ме умолително по рамото:

— Моля те, попитай ги, нали дервишите са религиозен орден, какъв е канонът им?

Най-старият постави чибука на коляното си, отговори:

— Бедност, бедност, да нямаме нищо, да не ни тежи нищо, да вървим към Бога по цъфнала пътека; смехът, танцът, радостта, това са тримата архангели, които ни водят за ръка.

— Попитай ги — каза ми отново абатът, — как се подготвят да се явят пред Бога; чрез пост ли?

— Не, не — отвърна един млад дервиш, като се засмя. — Ядем и пием, и благославяме Бога, задето е дал на човека яденето и пиенето.

— Но все пак — как? — настояваше абатът.

— Чрез танца — отвърна най-старият дервиш с дългата бяла брада.

— Чрез танца ли? — възкликна абатът. — Защо?

— Защото танцът — отговори старият дервиш — убива нашето „аз“; а когато убиеш това „аз“, няма вече пречка да се слееш с Бога.

Погледът на абата засия.

— Орденът на свети Франциск! — извика той и стисна ръката на стария дервиш. — По същия начин и свети Франциск преминава по земята, като танцува, и се изкачва на небето. Какво сме ние, казвал е той, ако не карагьозчии на Бога, родили сме се, за да веселим човешкото сърце! Виждаш ли пак, малки ми приятелю, винаги, винаги, все същият Бог!

— Но тогава — осмелих се да възразя аз — защо трябва да се изпращат мисионери по четирите краища на света и да се мъчат да накарат туземците да захвърлят Божията маска, която им приляга, и да сложат чужда маска на Бога, нашата маска?

Абатът стана.

— Трудно ми е да ти отговоря — каза той. — Дай Боже, да дойдеш да допълниш образованието си в Париж, тогава ела у дома.

Усмихна се хитро:

— Дотогава — добави той — може да съм намерил отговора.

Сбогувахме се с дервишите, изпроводиха ни с теманета и усмивки до вратата. На прага абатът се обърна към мен:

— Кажи им, моля те, че на един и същ Бог се кланяме всички; а пък аз, кажи им, съм дервиш с черно расо.