Глен Кук
Тя е тъмата (75)

75

— Използвай този мехлем — ми каза Знахаря. — И се опитай да държиш мястото толкова чисто и сухо, колкото можеш.

— Станах кривокрак, още преди да се върнем — намръщих се към Едноокия, който седеше на пода близо до огъня на Знахаря, без да казва и дума. Изглеждаше така, сякаш искаше да го бяхме оставили да проспи година, докато болката си отиде. Още беше в толкова лоша форма, че не му достигаше енергия, за да се оплаква.

Майка Гота беше по-жилава. Поради младостта й, предполагам. Тя и чичо Дой работеха по семейната землянка, когато Тай Дей и аз се завърнахме от нашето приключение. Никой, включително чичо Дой, нямаше нещо за казване. Игнорирах дългото му отсъствие. Нямах време за тайнствени Нюен Бао игри. Оставих ги да разбутват калта в усилие да приготвят подслона преди падането на нощта.

Господарката бе положила Оплаквача на масата от врата и го преглеждаше. Тя заключи:

— Ще се възстанови.

— Дали ти отпускат девет живота, когато те правят Покорен? — попитах аз. — Това малко лайно изглежда по-упорито, отколкото беше Хромия. — Убихме онзи задник половин дузина пъти. Така си мислихме. А той просто продължи да се завръща.

Господарката ми отвърна:

— Не. Но всеки, който се стреми да стане магьосник от неговото равнище е от типа хора, които не пропускат шанс допълнително да се застраховат.

— Какво става навън? — обърнах се към Стареца. За няколкото часа, през които ме нямаше, бяха настъпили драматични промени. Освен преминаването на дъжда. Повечето от оцелелите бяха събрани или в покрайнините на щаба, или право под Портата на сенките. Много човекочасове бяха изразходвани в откриване на всяко действащо парче бамбук. Фабриката на Господарката за презареждане също работеше с пълна сила, но усилието там беше по-скоро символ за ангажимента на ръководството да продължи борбата.

— Изглежда по-добре, отколкото си мислех, че ще е. Господарката успя да стабилизира Дългата сянка. Това би трябвало да означава, че се връщаме към забавеното изтичане на сенки, каквото имахме преди раняването му. Ако той се възстановява добре, до няколко дни ще успеем да пресечем нашествието.

— Дали ще съумеем да го контролираме?

— О, да. Виждал си статуи на отдавна мъртви генерали, които имат по-голяма свобода на действие, отколкото му е оставила тя.

Господарката вдигна очи от работата си. Показа най-мъничката от усмивките си, но тя издаваше увереното забавление на старо, древно зло. Тя е тъмата. Пушека със сигурност беше прав за нея.

— Няма ли да бъдем по-добре, ако се пренесем в Наблюдателницата? — попитах аз.

— Може би. И би трябвало да го направим. Веднага след като се пооправим и разберем къде са всички. И като преценим къде, точно сега, е тяхната лоялност.

— Като стана дума за това, чичо Дой се е върнал. Той помага там, навън, на моята тъща и се държи сякаш никъде не е ходил.

— Вече чух.

— Чудя се как е успял да оцелее. Особено през последната нощ.

Господарката ме погледна, сякаш бях изказал изненадваща мисъл. Тя каза:

— Наглеждай Оплаквача. Извикай ме, ако помръдне. Ще бъда наблизо — и забърза към вратата.

Погледнах Знахаря. Той сви рамене.

— Вече и не питам.

— Тя изглежда доста раздразнена.

— Не сме ли всички? Но може би сега ще си починем. Ако поставим Портата на сенките под контрол, то за дълго няма да остане някой, който да ни вбесява. Ако не и завинаги.

Оставаше Могаба. Но той вече нямаше покровител. Което означаваше, че никой не може да прикрива задника му с магия. Щеше да се наложи да отстъпи. И Прабриндрах Драх можеше да не оживее достатъчно дълго, за да създава проблеми. Той трябваше да избягва едновременно сенките и Гоблин, за да достигне приятелска територия. И дори така нареченият приятелски район нямаше да е много сърдечно настроен, ако не може да събере банда, достатъчно голяма, за да може да се защитава. Селяните са прословуто жестоки към бягащите войници, когато ги спипат в неблагоприятно положение. Вероятно е така, защото войниците също са груби към селяните, когато преимуществото е в техни ръце, макар че много от свръхизтънчените войнски касти настояваха, че произтича от недодяланата природа на селячеството.

— Можеш ли да отидеш до Портата на сенките?

— Аз? Сега?

— Ти. Сега. Преди мръкнало. Със знамето. За да провериш моята теория какво е то. И да предпазим войниците там, ако съм прав.

— Мога да опитам. Но съм в ужасна форма.

— Би могъл да яздиш.

Това си просеше съвсем друг набор тревожни затруднения, но той имаше право.

С леко гадна усмивка Знахаря отбеляза:

— Можеше да накараш твоя помощник да го направи, ако имаше такъв.

Значи знаеше за отсъствието на Дремльо. Трябваше да проверя хлапето при първа възможност.

Господарката нахлу. Тя не беше едра жена, но имаше натрапчиво присъствие. Всеки път, когато я виждах след раздяла, оставах изненадан, защото винаги я помнех около един фут по-висока. Тя ми каза:

— Твоят приятел Дой не е само жрец от някакъв неясен култ. Той е магьосник. Много малък. С по-малко способности от Едноокия. Но носи нещо — амулет, артефакт — не успях да определя точно, което го защитава от сенките.

Знахаря ме гледаше така, сякаш трябваше да знам всичко това още преди години.

— Не знам, шефе. Чувам го за пръв път — макар че винаги бях подозирал, че чичо Дой вероятно бе способен и на нещо друго, освен да лови бримки с меча. Действително, уменията му с острието винаги изглеждаха почти магически подсилени. Как иначе би оцелял след нещо такова, като атаката срещу Измамниците в Чарандапраш, без да потъне под тежестта на очевидното числено превъзходство?

Не знам защо, но казах на Господарката:

— Жена ми не е мъртва. Измамниците изобщо не са я докоснали, когато нападнаха жилището ни. Тай Дей, Дой и някои братовчеди я отвели, а после ми казаха, че е загинала. А нея са убедили, че съм мъртъв, докато я връщали обратно в блатата. Там я крият в храм, където няма да ги притеснява, докато е бременна. Дой и Гота не ни искат заедно. Те само са се примирявали с всичко това, защото родителите на Гота настоявали. — Сари, нейното семейство и Нюен Бао не бяха нещо, което дискутирах с Господарката преди. Никога не разговарях с нея за друго, освен за нещата, които трябваше да влязат в аналите или за написаното от нея, ако изискваше изясняване.

Тя провери Оплаквача отново, докато слушаше моето бръщолевене. Господарката предложи:

— Разкажи ми всичко за това. Винаги съм имала чувството, че там става нещо.

Да? Правилно. Тя и всеки друг, достатъчно умен, за да не яде лайна.

Знахаря отиде до входа и промуши глава навън. Мушна я обратно вътре.

— Хей, защо не ми казахте, че е спряло да вали? Сега може би ще успея да накарам тези задници да се задействат малко по-бързо — той излезе навън. Съчувствах му. Изглеждаше дори още по-съсипан, отколкото се чувствах аз. Обадих се:

— Казах му.

— Той невинаги слуша. Разкажи ми за Нюен Бао.

Аз говорех. Господарката слушаше. Тя зададе язвителни въпроси. На моменти й връщах жеста, когато засегнехме нещо, което смятах, че трябва да знам.

— Кажи ми и за сънищата ти — заяви тя.

— Те са различни от твоите, струва ми се.

— Знам. А разликата може да означава много.

Разговаряхме дълго време. Но не беше достатъчно, за да се измъкна от мъчителното пътешестване до Портата на сенките с проклетото знаме.