Глен Кук
Тя е тъмата (41)

41

Едноокия продължаваше да ме шамаросва, докато не дойдох на себе си.

— По дяволите! Престани, малко лайно такова! — Лицето ме болеше. Колко ли отдавна ме налагаше? — Тук съм! Какъв, майната ти, е проблемът?

— Надаваше много крясъци, хлапе. И ако плямпаше някой език, който разбират роднините ти, щеше да си затънал в лайна. Хайде. Овладей се.

Опитах да се контролирам. Трябва да се научиш да се справяш с емоциите, ако ще оцеляваш в нашия занаят. Но сърцето ми продължи да блъска и умът ми да препуска. Треперех, сякаш имах силна треска. Едноокия ми даде голяма чаша вода. Пресуших я.

Той каза:

— Донякъде е моя грешка. Бях се отдалечил. Не мислех, че ще останеш навън толкова дълго. Смятах, че ще разбереш и ще си върнеш задника, за да видиш какво смятаме да направим.

— Какво смятате да направите? — изграчих аз.

— Нищо. Мисля, че Стареца просто щеше да остави нещата да продължат и да ги държи под око, докато не реши, че трябва да научиш.

— Значи нямаше да ми каже?

Едноокия сви рамене. Което вероятно означаваше не.

Знахаря не беше по-очарован от брака ми от народа на Сахра.

Копеле!

— Трябва да го видя.

— Той няма да иска. Едва след като започнеш да се контролираш.

Изсумтях.

— Кажи ми — рече Едноокия, — когато спреш да пищиш и да вършиш глупости.

— Мога го веднага, ах, ти, малко лайно! И мислехте, момчета, да не ми кажете?

— Кажи ми, когато спреш да пищиш и да вършиш глупости.

— Ти, малко лайно! — изливах отрова. Бях прекарал много време отвъд. Нуждаех се от храна. Имах чувството, че няма да ми дадат закуска преди срещата ми със Знахаря.

* * *

— Готов ли си да говориш? — попита Знахаря. — Приключи ли с крещенето и глупостите?

— Вие, момчета, дали прекарахте цялото време, докато бродех с призрака, за преразглеждане на постъпката си?

— Така, какво става с твоята рода, Мъргън?

— Нямам и най-беглата шибана идея. Но си мисля, че може би искам да сложа стъпалата на Тай Дей в огъня и да попитам.

Знахаря пиеше чай. Талианците са големи пиячи на чай. Сенчестите от тези райони са най-чаените хора. Той си сръбна.

— Искаш ли?

— Да — нуждаех се от течности.

— Помисли за това. Подлагаме го на разпит въз основа на внезапното ти прозрение, че са те прецакали. Смяташ ли, че някой — Нюен Бао или от другите — няма да се зачуди как изведнъж си разбрал, когато сме само на някакви си осемстотин мили от местопроизшествието?

— Не ме интересува.

— Точно така. Ти не мислиш за никого, освен за себе си. Но всичко, сторено от теб, ще засегне всеки член от Отряда. Вероятно ще се отрази на всеки човек, прехвърлил тези планини с нас. Това може да промени хода на войната.

Искаше ми се да омаловажа неговите твърдения, защото ме болеше ужасно и много ми се щеше самият аз да нараня някого. Но не бих могъл. Беше изминало достатъчно време, за да имам причина да оспорвам разумния му довод. Прехапах думите, надигащи се в гърлото ми. Изпих си чая. Помислих. После признах:

— Имаш право. И какво ще правим?

Знахаря ми наля още малко чай.

— Не мисля да правим нещо. Ще продължаваме така, както си е било. Смятам да се притаим като паяци. Само тримата сме наясно с какъв невероятен инструмент сме се сдобили и не е нужно да посвещаваме някой друг.

Изсумтях. Отпих малко чай. Отвърнах:

— Тя си мисли, че съм мъртъв. Живее всеки ден с тази лъжа.

Знахаря нервничеше около огъня. Надзърна в чувалчето си с освободителски чай. Най-накрая към нас се присъедини Едноокия.

— О. Да. Представях си, че си запознат с тази книга от аналите, написана от жената на капитана — той ми показа подигравателна усмивка с няколко липсващи зъба.

— Правилно. Просто продължавай да бъдеш разумен. Виж дали ми пука, лайно.

— Хрумна ми страхотна идея, хлапе. Върни се с мен в каруцата. Нещо, което намерих онзи ден, може да те заинтригува.

— Вие, момчета — обади се Знахаря, — не скитайте твърде далече. Тук се насъбрахме достатъчно хора. Време е да започнем да тормозим Дългата сянка.

— Разбира се — отвърна Едноокия. Той се измъкна изпод входа на палатката, мърморейки си: — Просто не можеш да оставиш лайното само. — Пристъпих зад него. Той не млъкна: — Можеше да си седим тук през следващите сто години и да не нараняваме никого. Да си устроим свое собствено проклето царство. Да го уморим от глад, кучия му син. Но не! Ще трябва да се набъркаме в някаква… — Едноокия погледна назад. Бяхме извън обхвата на слуха на Стареца.

— Стига с тези лайна! Ти, пишкоглав… Никога не ми спомена за Гоблин.

— Какво да ти кажа?

— Знаел си къде е през цялото време, нали? Не е умрял или нещо такова. Заобиколил си заповедите, наложени от Знахаря над Пушека, и си открил безполезното малко лайно.

Не отговорих нищо. Гоблин беше все още, там, навън, в неговото си някъде, предполагаемо продължавайки мисията си. По презумпция все още изискваща потайност.

— Ха! Прав бях. Не си способен дори на една лайнена лъжа. Къде е той, хлапе? Спечелих си правото да знам.

Започнах да отстъпвам. Може би беше добре да си намеря работа другаде.

— Грешиш. Не знам къде е Гоблин. Дори не съм наясно дали е още жив. — Което си беше вярно.

— Искаш да ми кажеш, че не знаеш?

— Да не съм започнал да заеквам? Ти разполагаше с Пушека цял месец, помниш ли? Ти, дребното лайно, което се шляеше наоколо из хълмовете, докато аз се изплъзвах на сенките и засадите им.

— Сега знам, че ме пързаляш. Тука не се е вясвала една сянка след нощта, когато ги разбихме в… Глупости! Баламосваш ме с измислици.

— Да. Предполагам, че забравих първото правило.

— О? И какво е то?

— Никога не обърквай фактите.

— Ти, умник такъв. Вися на тоя свят от двеста години, значи трябва да се примирявам с тези лайна — Едноокия скочи на теглича на каруцата си и се надвеси вътре. Започнах да увеличавам разстоянието помежду ни. Той ровеше из някакви парцали зад седалката на кочияша. Погледна през рамо и видя как се отдалечавам.

— Замръзни там, пишкоглавецо!

Едноокия скочи долу и заразмахва ръце, като се впусна да скърца и врещи на един от онези езици, използвани от магьосниците така, че ние, останалите, да си мислим, че те правят нещо ужасно странно и мистично, почти като адвокатите. Едноокия понякога се отнасяше и в непровокирани пристъпи на адвокатстване.

Между върховете на пръстите му запращяха сини искри. Устните му се разтегнаха в зла усмивка. Щом не исках да му дам Гоблин, значи щях да заема неговото място.

По дяволите, щеше ми се Гоблин да се е върнал вече.

— Какво е това?

Обърнах се. Капитанът ни беше последвал. Едноокия си пое въздух. Отстъпих набързо няколко крачки назад и Стареца също попадна в зоната на поражение.

Едноокия набута ръце в джобовете си, за да ги скрие.

— Ох! — каза той с внезапно угаснал ентусиазъм. Искрите не бяха спрели веднага.

Знахаря ме попита:

— Дали пак пие?

— Не знам кога успява. Освен ако не се е натряскал, преди да ме събуди. Държи се сякаш е пиян-залян.

— Кой? Аз? — изцвърча Едноокия. — Не и аз. Няма начин. Повече не кусвам тия работи.

— Не е имал време да приготви — отбелязах аз.

— Това нищо не значи. Ако има нещо за крадене, той ще го открие. Да познаваш някой друг, който внезапно започва да се бие без добра причина?

— Няма никой с такива способности като мен — настояваше Едноокия, — стига да не броиш Гоблин. Понякога той… Той вече не е в тази команда, а, капитане?

Знахаря го игнорира. Попита ме:

— Планираш ли сега да се оттеглиш с Пушека?

— Не — не ми беше хрумвало. Трябваше да ям.

Знахаря изсумтя:

— Сега трябва да си поговоря с моя щабен магьосник. Едноок?

Махнах се. Сега какво?

Да, храна.

Тъпчех се, докато готвачите не започнаха да мърморят как някои хора си мислят, че са специални. След като приключих, започнах да се шляя през заснежените склонове, опитвайки се да успокоя бурята в мен. Небето обещаваше още сняг. Подозирах, че досега извадихме късмет. Никой от снеговалежите не беше тежък и не се задържа дълго. Шпионирах Тай Дей и майка му, разпръскваща мъдрост. Все същата.

Държах ги на разстояние.

Зърнах Лебеда и Кинжала, надалеч, да припкат бързешката нанякъде. Това означаваше, че Господарката идва, или поне скоро ще пристигне. Челните й отряди изграждаха лагер. На юг, отвъд Киаулун, копие слънчева светлина проби мрака и попадна върху Наблюдателницата. Цялата огромна крепост заблестя като някаква религиозна представа за небеса. Трябваше да отведа Пушека натам и да разгледам. Но не веднага. Едноокия и Стареца още си гукаха. Може би клюкарстваха за мен. Зашлях се надолу по хълма, където войниците на Господарката градяха лагер.

Чудех се как се спогаждат Господарката и Кинжала. Той беше нейният основен помощник преди отстъпничеството си. Не я бе уведомил какво се случи, когато дезертира. Не можех да си я представя как му прощава измамата, макар и с успешен резултат.

Гарвани прелитаха над лагера. Вероятно Господарката беше там.

Знахаря имаше право. Трябваше да бъдем параноични. През цялото време. Ако не са шпионите на Господаря на сенките, то ще са на Ловеца на души или на Измамниците, или на Оплаквача. Или самата Кина. Или Нюен Бао. Или агентите на Радишата. Или шпиони на жреците, или…