Анатолий Алексин
Прости ми… (6)

5

След двадесет дни, когато се отбих в пощата, където вече ме познаваха, бледото момиче на гишето за миг се оживи и каза:

— Днес има за вас…

Тя прехвърли няколко писма с пръстите си, които изглеждаха много тънки, поради подутите стави. Беше студено почти колкото и навън. Ръцете на момичето, разбира се, бяха премръзнали, но не почервенели като моите, а прозрачни, безкръвни.

Тя ми подаде плик без марка.

Без да се отдръпна от гишето, аз веднага го скъсах. Извадих листче, на което беше напечатано нещо. Само собственото, бащиното и фамилното име на татко бяха написани с мастило на ръка. Препрочетох всичко три-четири пъти спокойно. И едва петия път разбрах, че баща ми е изчезнал безследно.

На улицата ме чакаше Олег. Изтичах при него с бялото листче в ръка. Олег го прочете… Носът му се набръчка като при внезапна светлина, очите му станаха още по-кръгли. Той имаше две по-малки сестри и умееше да утешава.

— Изчезнал? Тази дума има няколко значения. Спомни си… „Изчезнал“ в смисъл на загинал не се употребява. Тук има друго значение: изчезнал е, не знаят нищо за него. Това е…

Като по-голям брат, той умееше да втълпява, да обяснява.

— Ами ако е загинал… така ли пишат: „загинал“? — попитах аз.

— Така пишат. И онова се казва „скръбна вест“. А тука имаме известие. Неприятно, разбира се. Няма да те заблуждавам.

Аз знаех, че той и родителите си никога не заблуждаваше.

Като взех листчето от Олег, отново впих очи в редовете му и твърдо и окончателно осъзнах, че моят баща вече го няма. Няма го никъде… завинаги…

Не заплаках. Но разбрах какво значи да „не знаеш къде да се денеш“. Върнах се в пощата и попитах болнавата девойка кога е дошло това писмо.

— Днес — отговори тя. — Ти вчера нали идва?

После, като забравих за Олег, хукнах към строежа.

— Къде отиваш? — чух гласа му зад гърба си.

— При мама.

— Защо?

— Да й покажа…

— Ти имаш ли ум?!

Двамата се спряхме. „Аз просто няма да го понеса“ — каза ми мама тогава, при пощата. Как можах да забравя това?!

— Но какво да правя? — попитах Олег.

— А къде ти е чантата?

Чантата ми наистина я нямаше.

— Забравих я в пощата. На гишето…

Затичахме обратно. Чантата вече беше зад стъклото, върху масата до болнавата девойка.

— Ти… Ти какво получи? — попита тя.

Нищо не можах да изрека в отговор.

— Баща му е изчезнал безследно — обясни й Олег. — Не е загинал… а просто няма следи от него. Нали това са различни неща.

— Вероятно — каза тя. — Не мога повече да работя тук…

И закри очи с болезнено белите пръсти с подути на свивките стави.

Спомних си пръстите на татко. Той често седеше на масата и сортираше билките, които сам отглеждаше. Тревите бяха изсъхнали, напомняха сено, а пръстите на татко — загорели, грапави, но внимателни. Струваше ми се, че той се страхува да не се изсипе от тревите нещо нужно и те да загубят лечебните си свойства.

Татко беше нежен, мечтателен човек. „Ленинградски интелигент!“ — поясняваше Николай Евдокимович, макар че той самият беше кореняк и до мозъка на костите московчанин.

Баща ми обичаше гората, но още повече го привличаха полята и ливадите. „Високата гъста трева е здраве — казваше той. — Тя е символ на простора и на живота!“

И на живота…

— Не се прощавай с баща си — каза Олег зад мен, отгатвайки мислите ми. — Да вървим.

Излязохме на улицата.

— Дай ми плика — помоли той.

Подадох му го.

Той внимателно пъхна листчето с известието в плика. И също така, без да бърза, грижливо му намери място в своята чанта.

— Нека остане у мен. Иначе майка ти може да го види.

Аз отново забързах нагоре по стъпалата на пощенския клон и надникнах през полуотвореното прозорче.

— Само не казвайте на мама, че сме получили писмо. Ако тя дойде!… — помолих девойката, която още не беше свалила ръце от лицето си.

В пощата нямаше никой друг, защото по това време целият град работеше.

— Олег каза, че татко… може и да се намери…

— Не мога повече да работя тук — отговори девойката, която, изглежда, не вярваше на Олег.

* * *

— За две минутки… Спрете, ако обичате — помолих отново шофьора.

Той удари спирачката така, че аз се блъснах в гърба му.

Пощата си беше все там. И от същото прозорче подаваха кореспонденцията „до поискване“. Пет-шест души стояха и чакаха. Но по лицата им не беше изписана нетърпелива тревога.

Отдалеч надникнах зад прозорчето. Пликовете прехвърляше една девойка, която мъжете от опашката поглеждаха с интерес. И тя го заслужаваше.

Шофьорът отново подкара, като че ли участваше в автомобилно рали и току-що му бяха дали старт.