Анатолий Алексин
Прости ми… (16)

15

А в самото начало на четиридесет и четвърта година в дома на Олег изведнъж се появи девойката от пощата. Оказа се, че тя живеела в съседния вход и ме издирила.

— Ти отдавна вече не идваш. А пък имате писмо.

И ми подаде триъгълник без марка. Пръстите й бяха станали съвсем прозрачни и още по-подпухнали на ставите.

Взех триъгълника в ръцете си. И го изпуснах… Вдигнах го. И се стоварих на стола.

— Какво ти става? — чух гласа на девойката, пак като тогава, преди около две години.

Писмото беше от татко.

На масата стоеше пишещата машина, на която Олег изтрака съобщението „от командира на воинската част“. И сега… Това беше невероятно.

„Скъпа Катенка! Скъпи Дима! — пишеше татко. — Любими мои, безкрайно обичани хора! Представям си какво сте преживели заради мен, какви мисли са ви минали през главите за тези повече от две години.

Сега ще ви разкажа само най-важното. Бързам, за да изпратя писмото още с първия самолет: към годините на вашето очакване не мога да прибавя нито една минутка повече.

През октомври четиридесет и първа ме раниха. Не можех да се движа и попаднах в плен. За лагера няма да пиша. Беше страшно, но вече мина! Накрая аз и още двама войници успяхме да избягаме. Сега, когато мина толкова време, нашето бягство ни прилича на детективска история. Но всъщност то беше крайно напрежение на всички сили и възможности.

И стигнахме до партизаните… А вчера (едва вчера!) се свързахме с нашата армия.

Ходя с бастун. Засега ми дадоха назначение във фронтовата болница.

Скъпи мои, чувствам, че победата е близка. А това значи, че ние ще се съберем заедно, както по-рано, у нас, на улица Гагаринска. И ще си разкажем един на друг всичко, което трябваше да понесем. То ще бъде вече смъкнат от плещите товар и затова няма да ни се види толкова непосилен.

Подробности — в следващото писмо. Бързам… Но все пак ще ви кажа още нещо. Каквито и мъки да изтърпявах, аз винаги имах една утеха — че вие сте в безопасност, че за вас мога да бъда спокоен! Искам да знам за всеки преживян от вас ден. Буквално за всеки!

Поздравете Николай Евдокимович. Той как живее, как работи? Ще ви опази ли? Ако ви опази, ще му бъда благодарен до последния ден на живота си.

Прекрасно е, Катенка, че вие сте там, в дълбокия тил.

Скъпа моя, скоро ние ще победим, за да не се разделяме никога вече…“

* * *

„Екатерина Андреевна Тихомирова — прочетох на гранитната плоча — 1904-1943“

Дойдох при мама, при която не бях идвал близо десет години. Така стана. Отначало идвах често, а после… все работа, работа.

В ръцете си държах букета, купен от пазара при гарата.

„Николай Евдокимович Елизаров“ — беше написано върху друга плоча, съвсем близо. И върху гробовете наоколо също се четяха цифрите 1941, 1942, 1943…

„Организмът е изтощен. Съпротивлението му е слабо“…

Прости ми, мамо!