Хедър Греъм Позесъри
Фантазия в бяло (1)

Първа глава

— Какво би искала да получиш за Коледа? — попита Кери Адамс. Бе подпряла лакти на масата и с кокетно вирната брадичка закачливо се взираше в своята приятелка Джун Харисън. Прави кестеняви коси обрамчваха нежното лице на Кери, а от смеха лешниковите й очи искряха, открити и невинни като на дете. Да, Коледа вече настъпваше…

— Не „какво“, а „кого“ — поправи я със смях Джун. — Името е без значение. Важното е той да бъде висок, тъмнокос и красив… И богат, разбира се — добави тя, като поразмисли. — Аз не съм материалистка, но какво да се прави, животът е такъв.

— Не е честно! — Кери шеговито се закани с пръст на Джун. — Не мога да ти намеря мъж за Коледа…

— Така ли? Е, аз и не се надявах… Но вие, госпожо Адамс, наистина заслужавате да получите един господин като подарък! Висок, тъмнокос, красив и богат!

— Ами ако предпочитам рус?

— Не става! — отсече Джун. — Казва се „висок, тъмнокос и красив“! Пък ти ако не искаш, не го вземай…

Кери се засмя и огледа залата. Тя обичаше коледните тържества за семействата на работещите в списанието, макар че винаги ги провеждаха твърде рано, само седмица след Празника на благодарността. Обичаше музиката, светлините, уханието на елховите клонки и свещите, току-що навалелия сняг по улиците… В „Елеганс“ всяка година правеха още едно тържество, в навечерието на празника — само за служителите. Но Кери харесваше повече семейните тържества като сегашното.

Джейсън Макреди, издателят на „Елеганс“ наемаше за празненството зала в някой от най-престижните хотели в Бостън. Току-що проходили бебета и тийнейджъри тичаха между спретнати в смокинги келнери. Шампанско, бира и вино се лееха в неограничени количества за възрастните, а коледният пунш — червен, както подобава за случая — за тълпата малчугани. Разиграваше се томбола с късметчета.

Джейсън Макреди организираше Коледа така, че всички служители, независимо от религията си, да останат доволни. В залата украсяваха огромна елха и Дядо Коледа раздаваше подаръци на децата. Но Макреди държеше да бъдат изпълнени и прекрасните старинни песни на еврейския празник Ханука, за да не се пренебрегне нечия вяра…

— Хей, малката, какво се умълча? Забрави ли, че сме на тържество?

Кери стреснато премигна и се усмихна, срещнала многозначителния поглед на приятелката си. Джун работеше в рекламата и беше с пет години по-възрастна от нея. В началото на Кери й беше неприятно да се обръщат към нея с „малката“, но скоро разбра, че Джун влага в думичката обич, а не пренебрежение.

— Бях се замислила…

— Не мисли за глупости! — скара й се Джун. Тя беше впечатляваща жена с платиненоруси коси и нежни сиви очи. Имаше фигура, която преди време успешно би красяла страниците на списанията. Умът й сечеше като бръснач. Чудесно се справяше с работата си. — И за какво си мислеше? За мъже ли?

— Не! Всъщност, да… За един мъж… Мислех си, че господин Макреди прави фантастични тържества, откакто е… просто господин Макреди.

Джун се усмихна и сви рамене. За Кери беше ясно, че приятелката й е разбрала какво иска да каже.

Джейсън Макреди беше привлекателен мъж — точно „висок, тъмнокос и красив“. На трийсет и девет години, той бе твърде млад за поста, който заемаше. Казваха, че на двайсет бил неуморим — умен, енергичен, пълен с идеи, с които успял да превърне предишното умиращо издание в уважавано и блестящо списание. „Елеганс“ отразяваше живота на най-видните американски семейства. Имаше раздели за развлекателно четиво, политика и текущи проблеми.

Кери списваше колонката „Американски свят“ — очерци за известни хора и репортажи за събития от личния им живот. Списанието имаше модерен облик, но традиционните ценности оставаха негов неотменим и изключително важен елемент. Всичко това бе дело на Джейсън Макреди. Той беше издател на списанието и председател на управителния съвет.

Животът на Макреди беше пример за успех в американското общество. В миналото, доста преди идването на Кери в „Елеганс“, ликът му се появяваше често по кориците на светските списания. Тя бе запомнила една коледна фотография на Макреди със съпругата му на площад „Рокфелер“. Зад тях се извисяваше огромното коледно дърво, пред краката им се простираше пързалката. Ню Йорк блестеше в приказни светлини. Джейсън Макреди носеше дълго черно палто, което подчертаваше неговата тъмна коса, сила и мъжественост. В пълен контраст с него, жена му Сара беше в прекрасно палто от бели норки, с развети руси коси и блестящи сини очи. Двамата се усмихваха един на друг. Върху красивото лице на Сара бе изписано обожание. А в неговия поглед се четеше покъртителна нежност. Двойка влюбени от приказките…

Преди да настъпи следващата Коледа, Сара Макреди беше вече мъртва. А Джейсън Макреди никога след това не се съгласи да даде интервю за списание или вестник.

Преди време Кери беше намислила да го интервюира за „Елеганс“. Това бе един от малкото случаи, когато беше разговаряла с него. Тогава той едва не изви врата й… Случката премина отново пред очите й. Кери си беше уредила среща с Джейсън Макреди чрез секретарката. Влезе в кабинета му, подготвена за интелигентен и интересен разговор.

Той не я покани да седне. Дори не стана от стола зад бюрото си. Строгият студен поглед на зелените му очи се вряза в Кери като бръснач. Остави я да говори около минута, преди да счупи молива, с който си играеха пръстите му. Изправи се в цял ръст — внушителен, висок почти метър и деветдесет, заобиколи бюрото и приближи до Кери. Тя едва не побягна от страх, когато ръцете му докоснаха раменете й. Допирът им беше силен и енергичен. Но в него нямаше ярост.

— Не! — Макреди произнесе една-единствена дума и се взря продължително в Кери. Кичур от черната му коса беше паднал на челото. Загорялото му лице беше напрегнато и побледняло. Устните образуваха горчива линия. Той гледаше Кери така, сякаш младата жена беше най-големият му враг. Прииска й се да избяга. Но не го направи, по-скоро защото бе скована цялата от страх, а не защото беше твърде смела.

— Казах не, госпожице Адамс… — Той най-после свали ръце от раменете й.

— Госпожа Адамс — прекъсна го тя, като се бореше със сълзите в очите си. В случая едва ли имаше значение дали е госпожа или госпожица…

— Госпожо Адамс, извинете ме — каза той студено. Върна се зад бюрото и отново седна. — Бихте ли си тръгнали, моля? Зает съм, разговорът ни приключи.

Тя изстина. Значи той не само й отказва интервюто, но я уволнява…

— Ще изпразня бюрото си до пет часа — каза тя решително. — Надявам се, че ще получа със същата бързина чека за обезщетението ми…

По красивото му лице се изписа учудване:

— Защо, за бога, ще изпразвате бюрото си, госпожо Адамс?

Тя не искаше да се запъва, но не можа да го избегне. Знаеше, че страните й са пламнали.

— Господин Макреди, от това, което ми казахте, разбрах, че съм ви подразнила и вие не желаете повече да работя при вас.

— Наистина съм раздразнен, госпожо Адамс. Но аз не уволнявам хората само защото са ме ядосали по някакъв повод. Смятам работата ви за отлична. Сега бих желал да напуснете кабинета ми и повече да не споменавате за подобни статии.

Тя го гледаше объркана. Беше се питала понякога дали той изобщо чете списанието. Изглежда го правеше.

— Имате ли да ми кажете нещо друго, госпожо Адамс?

— Не! — възкликна тя. Но не помръдна от мястото си и се удиви сама на следващите си думи: — Господин Макреди, та това е вашето списание! Защо не…

Той отново скочи. Но този път явно беше успяла да привлече вниманието му, не само неговия гняв…

— Не желая да коментирам личния си живот! Разбрахте ли?

— Добре — примири се Кери. Той я гледаше втренчено. По гърба й пробягваха ту горещи, ту ледени тръпки. За миг й се стори, че в очите му проблесна болка. Интуицията й подсказа, че той мисли за жена си. Навярно нямаше какво да каже за живота си без нея…

— Съжалявам… — започна Кери.

— Недейте! — прекъсна я той.

Говореше овладяно, но зад думите му се криеха стихийни чувства. Въпреки категоричния му отказ, Кери се чу отново да настоява.

— Господин Макреди, вие сте я обичали много… Съжалявам… Много съжалявам за вас и за нея… Но вие не сте единственият, който е загубил любим човек… Идеята ми да напиша статия за вас явно не е добра. Но вие би трябвало да разговаряте с някого за тези неща… Би трябвало… — Гласът й се пречупи.

— Свършихте ли, госпожо Адамс? — студено рече Макреди.

Тя кимна. Нямаше право да се намесва в личния му живот.

— В такъв случай бихте ли се върнали на работа?

Тя се обърна. Не му благодари, че й е отделил време. И без това не го беше направил с голямо желание. Нямаше нужда да му благодари и за това, че не я уволни. Тя работеше добре и всъщност само това беше от значение.

— Госпожо Адамс! — Тя го погледна въпросително. — Моля да ме извините. — Гласът му бе почти нежен. Скръстил ръце, с леко разрошената си черна коса и пламтящите си зелени очи, Джейсън Макреди беше страхотен! Той беше направо… привлекателен! Кери стисна зъби, изненадана от желанието си да приближи до него, да го прегърне и утеши…

Престани да си въобразяваш, каза си Кери. Господин Макреди не желае нищо от теб. Обвит е в непробиваема броня. Единственото му желание е да напуснеш кабинета му… Тя се подчини. И повече не посмя да прекрачи онзи праг…

— Да, той винаги прави великолепни тържества — рече Кери. — Може би все още вярва в чудесата на добрия Дядо Коледа! Ха, ха, ха!

— Май самата ти вярваш в тях — измери я е поглед Джун.

Сърцето на Кери заблъска в гърдите й. Стори й се, че ще се задуши. Болеше я… Но тя се опитваше да вярва в доброто всяка Коледа. Научи се да изглежда весела и много да се смее. Заради своите близки… Правеше го доста сполучливо, поне така й се струваше.

 

 

Кери успя да излезе от шока и агонията, от безсилната ярост и безпомощността след смъртта на съпруга си. Намери си жилище, стана самостоятелна, изгради нов живот. Запълваха го учението на сина й, нейната работа, посещенията при близките на мъжа й и родителите й. Джун не биваше да се заяжда за коледното й настроение тази вечер…

Но Джун нямаше намерение да продължава разговора на тази тема. Тя тръсна буйните си коси и посочи картонената къщичка, в която децата влизаха при Дядо Коледа.

— Тази година като Дядо Коледа се е маскирал Джеръми, нали? — попита Джун.

— Да — кимна Кери. — Сложили са му подплънки, брада, мустаци. Редът на Дани сигурно вече е дошъл! Дали ще го познае?

— Да видим какво става там!

Проправиха си път през тълпата. Когато стигнаха до къщичката, момиченцето преди Дани току-що излизаше иззад червената завеса.

Дани, осемгодишният син на Кери, се извърна, усетил присъствието на майка си. Щом я видя, обсипаното му с лунички лице засия в усмивка. Сърцето на Кери прескочи. Дани приличаше много на баща си. Ясни, сини като небето очи, сламеноруса коса, бледи лунички върху нослето… Беше умно дете. Кери знаеше, че и другите деца са умни. Но при Дани имаше още нещо. В погледа му имаше… някаква мъдрост. И състрадание. Той никога не се озлобяваше. Дори когато разбра за случилото се с баща му. Тогава той само заплака…

Но Дани не позволи болката от смъртта на баща му да промени неговото отношение към хората и към живота. Беше надраснал възрастта си. Това му придаваше чар и чувство за отговорност, рядко срещани на неговите години. Разговаряше като голямо момче…

— Мамо, ела при мен! — повика я той.

— Хайде, върви! — подкани я Джун. — Ще те чакам, докато излезеш от къщичката на Дядо Коледа.

— Добре, отивам — засмя се Кери. — Иска ми се да видя как Дани ще разговаря с Дядо Коледа и дали Джеръми изпълнява добре ролята си.

— Дядо Коледа е готов да влезеш при него, Даниъл — съобщи феята. — Ако искате, заповядайте и вие, госпожо Адамс…

Кери откри между картоните пролука, през която можеше да наблюдава скришом разговора на Дани с Дядо Коледа. Усмихна се съучастнически на феята и зае позиция. Дани тържествено приближи до Дядо Коледа и седна на коленете му.

— Значи това е господин Даниъл Адамс, така ли? — засмя се гръмогласно Дядо Коледа. Дани явно се учуди от фамилиарността му. Джеръми играеше ролята си превъзходно!

— Да, господин Коледа — отвърна Дани със страхопочитание.

— Разбрах, че през цялата година си бил послушен. Кажи ми сега, какъв подарък искаш за Коледа?

— Знаете ли, аз вярвам, че има Дядо Коледа! — започна той. — Вярвам в Бог, в Дядо Коледа и в чудесата. Най-вече в коледните чудеса… Знам, че вие можете да ми помогнете, Дядо… господин Коледа! Сигурен съм, че можете!

— Дани, аз…

— Искам да имам баща, господине! Не истински, разбира се. Аз зная, че моят татко не може да се върне. Той е при Господ на небето, защото той беше най-добрият баща! Когато Господ вземе някого при себе си, той повече не го пуска на земята… Искам да имам баща, но не за мен. Искам го за моята майка. Тя е много нещастна. Не го показва, но аз знам. Тя не знае, че аз знам…

— Дани…

— Майка ми готви вкусно и е добра домакиня. Прави хубави сладки с шоколад. Моята майка е писателка. Пише за различни хора, които се нуждаят от помощ. Понякога това им помага. Тя наистина е много добра, господин Коледа! Моля ви, изпълнете моето желание!

Сърцето на Кери щеше да се пръсне. Сълзите напираха в очите й и я задушаваха. Тя се овладя с усилие. На лицето й се появи усмивка. Обичам те, Дани, каза му тя мислено.

— Виж какво, Дани — успя да го прекъсне Дядо Коледа най-после. — Аз… Аз бих искал да мога да ти обещая, но ми е трудно, защото възрастните трябва… трябва да си намерят някой, с когото да си подхождат.

— Сигурен съм, че можете да ми помогнете — настояваше Дани.

— Добре! Ще се опитам да направя нещо… Но това е много трудна поръчка… Би ли почакал до следващата Коледа?

— Ако се постараете, няма ли да стане за тази Коледа?

— Само да знаеш откога се старая, момчето ми… — въздъхна Дядо Коледа. — Добре, ще се опитам да изпълня твоето желание. Ще направя всичко, което е по силите ми. Обещавам!

— Благодаря ви — каза простичко Дани. — Аз ще ви помагам. Всяка вечер ще се моля на Вечерницата желанието ми да се сбъдне.

— А за себе си какво искаш за Коледа?

— Ами, искам един детски компютър, като онзи, който имаме в училище.

Кери едва сдържа удивлението си. Дани никога не бе пожелавал да му се купи нещо. А сега поиска подарък, който тя не можеше да си позволи… Компютърът в училище беше възхитително изобретение, с което децата можеха да търсят информация, да чертаят математически графики и дори да рисуват. За разлика от другите модели цената на този не спадаше. Струваше няколко хиляди долара, но Джеръми явно не знаеше цената.

— Лесна работа — увери той Дани. — Ще изпълня тази поръчка, бъди сигурен! — Той свали детето от коленете си и бръкна в голямата червена торба. — А тук, моето момче, за теб има кола с дистанционно управление.

— Страхотна е, Дядо Коледа! — зарадва се Дани. — Честна дума! Благодаря, много ви благодаря!

Момченцето се промъкна между завесите и излезе от къщичката. В този момент Джеръми забеляза Кери до пролуката.

— Ела тук, Кери Адамс! — нареди той.

— Извинявай, че подслушвах. — Тя влезе. — Не исках…

Джеръми протегна ръце и придърпа Кери в скута си. Тя едва сдържа писъка си.

— Чух, че си била много послушно момиченце — намигна й той.

— Я ме остави, развратнико! Аз съм ти братовчедка! — запротестира тя.

— Втора братовчедка — напомни й той с въздишка.

— Достатъчно близка… Дръж се прилично!

— Е, госпожо Адамс, вие чухте какво каза синът ви. Иска мъж за вас. Аз опитвах много пъти…

— Джеръми, ти си много мил. Обичам те от цялото си сърце, но много добре знаеш, че не говориш сериозно…

— Какво стана с електротехника, който приличаше на културист? — попита той мрачно.

— Гащите му се подаваха от колана.

— Ами адвокатът от „Конкорд“?

— Беше кривоглед…

— Кери, никой няма да бъде като Ричард — рече той сериозно. — Адвокатът не беше кривоглед…

— Зная, че никой няма да бъде като Ричард. Но той… трябва да издържи сравнението с него, разбираш ли?

Дядо Коледа понечи да кимне, но усети, че Кери е готова да се разплаче и енергично тръсна глава.

— Госпожо Адамс, вашият син е бил послушен през цялата година! И аз мисля…

— Джеръми, ти вече ми създаде куп проблеми! — прекъсна го тя. — Защо обеща на Дани баща?

— Казах му да почака някоя и друга година…

— Благодаря ти! Много великодушно от твоя страна…

— Опитвам се да зарадвам децата!

— И като връх на всичко му обеща подарък, който не мога да си позволя да купя.

— Какво? Мислех, че цените на компютрите спадат…

— Спадат, но не и цената на модела, които иска Дани.

— Аз ще ти помогна да го купиш!

— В никакъв случай! Не приемам милостиня от семейството!

— Но аз мога да подаря на моя малък братовчед нещо за Коледа!

— Разбира се! Ако аз успея да му купя основната част, ти можеш да му вземеш някоя компютърна игра!

— Упорита и пак упорита! — провлече Джеръми. Внезапно се сети нещо и очите му заблестяха. — Знаеш ли, ще получим извънредна заплата за Коледа!

— Дали ще ми стигне за компютъра?

— Може би… В края на краищата, ти си едно добро момиченце и трябва да получиш подарък. Твърде добро! Досадно добро момиченце… Сега ще те посипя с коледен прашец! И така, първият мъж, когото срещнеш, когато излезеш оттук, ще бъде мъжът на твоите мечти! Богат като цар Мидас, по-блестящ от мерцедес, нежен, мил, внимателен… Висок, тъмнокос и красив! Коледен подарък за Дани! И за теб… А коледният прашец ще те накара да се втурнеш навън и да бъдеш лоша с този мъж…

— Сигурно ще налетя на стария Пит с десетте деца и хилядите внуци… Но ти все пак ме посипи с прашеца! Може пък някой да ме покани на служебното парти за Коледа…

— Хайде, тръгвай си вече! И цял ден да седиш върху коленете на Дядо Коледа, няма да можеш да си измислиш подарък…

— Колко строг е станал Дядо Коледа в последно време! — каза Кери с престорен ужас. Тя се запъти към изхода, но внезапно спря. Един мъж бе застанал точно пред процепа на завесите. Беше висок. Кери не можеше да го познае, защото светлините заслепяваха очите й. Тъмната фигура на изхода препречваше пътя й.

Сърцето й подскочи неочаквано. Обзе я силно безпокойство. Та това е само мъжка фигура в черен костюм, каза си Кери. Пристъпи напред и изведнъж го разпозна. Да, трябваше да се досети, още когато се стресна от височината му. Беше домакинът на тържеството, нейният шеф. Знаменитият господин Джейсън Макреди…

Носеха се слухове, че доста от жените в „Елеганс“ хвърляли в краката му сърцата и достойнството си. Но той не проявявал интерес. Макреди не излизаше със свои служителки. Когато бе необходимо да се появи в обществото с дама, тя винаги беше различна. Кери знаеше, че Джун например го намира неотразим… Но тя никога не бе дръзвала да влезе в кабинета му с намерение да пише за него…

Ядосана от слабостта си, Кери направи още една крачка напред. И отново спря, скована от погледа му. Зелените очи я пронизваха. Бавно я обгърна уханието на Джейсън Макреди — едва доловимо, но много мъжествено и… съблазнително, призна си тя. Заел целия изход, той й се струваше непреодолимо властен. Висок, тъмнокос, с широки рамене и тесен ханш… Кери вдигна глава и срещна погледа му. Мъжът отстъпи назад и разтвори завесата пред нея.

— Госпожо Адамс?

Тя стисна зъби и опита да се измъкне. Трябваше да му благодари за тържеството. Но в момента не можеше да пророни нито дума…

— Госпожо Адамс! — Той беше съвсем близо.

— Моля? — успя да изрече най-после.

— Идеята ми беше в скута на Дядо Коледа да сядат само дечица…

Дълго ли беше стоял пред пролуката? Дали говореше сериозно, или се шегуваше? Кери не знаеше какво да му отговори. И не можеше да откъсне поглед от неговия.

— Господин Макреди, аз…

Той се усмихна и стана още по-привлекателен, някак по-млад. Кери можеше да го докосне… Погледът му я смути и гласът й пресекна.

— Не бих искал да изпразните бюрото си до пет часа — каза той мило. — Продължавам да смятам работата ви за изключително добра!

— Благодаря — промълви тя. Не беше способи нито да му се усмихне, нито да разговаря с него. Най-после се обърна и слезе по стъпалата. Малко момиченце чакаше на площадката, за да влезе при Дядо Коледа. Беше на шест или седем години, със светлоруси коси на плитчици, украсени с червени панделки. Приличаше на ангел. Усмивката й беше изпълнена с очакване и копнеж, които веднага спечелиха сърцето на Кери.

— Дядо Коледа дали е свободен да ме приеме? — попита детето.

— Да, мисля, че в момента е свободен. Но от другата страна на къщичката има опашка от деца… Не знам дали…

— О! — възкликна развълнувано момиченцето. — Аз трябва да си тръгна рано. Татко каза, че няма нищо нередно, ако вляза оттук. Ще бъде невъзпитано, ако прередя някого на опашката…

— Анджела, не се тревожи, всичко е наред. Ние няма да се бавим вътре и децата ще ни извинят.

Плътният мъжки глас идваше иззад гърба на Кери.

Тя се извърна изненадано. Нима красивото нежно дете беше дъщеря на Джейсън Макреди? Кери премести поглед от мъжа върху широко разтворените очи на момиченцето.

— Извинявай, не знаех, че трябва да си тръгваш! — каза тя. — Дядо Коледа ще ти се зарадва и никой няма да има нищо против да минеш оттук!

— Благодаря ви. — Анджела Макреди се усмихна отново. Запъти се по стълбичката, но се сети за нещо и се обърна към Кери: — Беше ми приятно да се запозная с вас, госпожице…

— Госпожа Адамс. Името ми е Кери.

— Госпожа Адамс ли? — зарадва се момиченцето. — Значи вие сте майката на Дани! С него бяхме заедно на магическото представление. Той ме научи да правя един номер! Дани е страхотен!

— И аз така мисля — съгласи се Кери, все още объркана.

— Надявам се, че ще се видим отново с вас, и с Дани също… — Върху личицето на Анджела бе изписана такава надежда, че на Кери сърце не й даде да я разочарова.

— Разбира се, че ще се видим пак! — увери я тя.

Джейсън Макреди я пронизваше с поглед и тя почувства, че се изчервява. После бащата и дъщерята влязоха в къщичката на Дядо Коледа и Кери се отдалечи.

— Разреших на Дани да отиде да погледа куклен театър — съобщи й Джун. — А сега, хайде да опитаме от прекрасното шампанско.

— Добре, да вървим при шампанското — съгласи се Кери. Усещаше невероятна жажда.

Стигнаха до масата и учтивият келнер веднага напълни чашите им. Кери замислено отпи. „Първият мъж, когото срещнеш…“ — беше й пожелал Джеръми. Но тя не искаше мъж за Коледа… Изобщо не желаеше друг мъж в живота си. Понякога се чувстваше самотна и уплашена. Яд я беше на Ричард, че я бе оставил. Друг път изпитваше болка, защото той я беше научил колко прекрасна може да бъде любовта, а след това си бе отишъл, оставяйки в живота рана и безрадостна тъмнина. Опита се няколко пъти излезе с мъже, но винаги бързо се отдръпваше. Защото…

Защото никой не можеше да я докосва така, както я бе докосвал Ричард. Никой не успяваше да я съблазни с целувките си дотолкова, че да го забрави…

— Кери, ти май пак не си тук?

— Какво? О, прощавай! — Бе забравила, че двете Джун са на тържеството.

Няма що, Джеръми добре играеше ролята на Дядо Коледа, мина й през ума. Направи й чудесно предсказание. Но първият мъж, когото тя срещна, не беше стария Пит. Кери се задави с шампанското. Първата й среща беше далеч по-неудачна! Джейсън Макреди… Висок, тъмнокос и красив. Богат. Точно такъв, какъвто го бе поръчала за нея Джун.

Не, в никакъв случай!

Коледен прашец и чудеса — кой ли вярва на такива глупости?!