Хедър Греъм Позесъри
Фантазия в бяло

Първа глава

— Какво би искала да получиш за Коледа? — попита Кери Адамс. Бе подпряла лакти на масата и с кокетно вирната брадичка закачливо се взираше в своята приятелка Джун Харисън. Прави кестеняви коси обрамчваха нежното лице на Кери, а от смеха лешниковите й очи искряха, открити и невинни като на дете. Да, Коледа вече настъпваше…

— Не „какво“, а „кого“ — поправи я със смях Джун. — Името е без значение. Важното е той да бъде висок, тъмнокос и красив… И богат, разбира се — добави тя, като поразмисли. — Аз не съм материалистка, но какво да се прави, животът е такъв.

— Не е честно! — Кери шеговито се закани с пръст на Джун. — Не мога да ти намеря мъж за Коледа…

— Така ли? Е, аз и не се надявах… Но вие, госпожо Адамс, наистина заслужавате да получите един господин като подарък! Висок, тъмнокос, красив и богат!

— Ами ако предпочитам рус?

— Не става! — отсече Джун. — Казва се „висок, тъмнокос и красив“! Пък ти ако не искаш, не го вземай…

Кери се засмя и огледа залата. Тя обичаше коледните тържества за семействата на работещите в списанието, макар че винаги ги провеждаха твърде рано, само седмица след Празника на благодарността. Обичаше музиката, светлините, уханието на елховите клонки и свещите, току-що навалелия сняг по улиците… В „Елеганс“ всяка година правеха още едно тържество, в навечерието на празника — само за служителите. Но Кери харесваше повече семейните тържества като сегашното.

Джейсън Макреди, издателят на „Елеганс“ наемаше за празненството зала в някой от най-престижните хотели в Бостън. Току-що проходили бебета и тийнейджъри тичаха между спретнати в смокинги келнери. Шампанско, бира и вино се лееха в неограничени количества за възрастните, а коледният пунш — червен, както подобава за случая — за тълпата малчугани. Разиграваше се томбола с късметчета.

Джейсън Макреди организираше Коледа така, че всички служители, независимо от религията си, да останат доволни. В залата украсяваха огромна елха и Дядо Коледа раздаваше подаръци на децата. Но Макреди държеше да бъдат изпълнени и прекрасните старинни песни на еврейския празник Ханука, за да не се пренебрегне нечия вяра…

— Хей, малката, какво се умълча? Забрави ли, че сме на тържество?

Кери стреснато премигна и се усмихна, срещнала многозначителния поглед на приятелката си. Джун работеше в рекламата и беше с пет години по-възрастна от нея. В началото на Кери й беше неприятно да се обръщат към нея с „малката“, но скоро разбра, че Джун влага в думичката обич, а не пренебрежение.

— Бях се замислила…

— Не мисли за глупости! — скара й се Джун. Тя беше впечатляваща жена с платиненоруси коси и нежни сиви очи. Имаше фигура, която преди време успешно би красяла страниците на списанията. Умът й сечеше като бръснач. Чудесно се справяше с работата си. — И за какво си мислеше? За мъже ли?

— Не! Всъщност, да… За един мъж… Мислех си, че господин Макреди прави фантастични тържества, откакто е… просто господин Макреди.

Джун се усмихна и сви рамене. За Кери беше ясно, че приятелката й е разбрала какво иска да каже.

Джейсън Макреди беше привлекателен мъж — точно „висок, тъмнокос и красив“. На трийсет и девет години, той бе твърде млад за поста, който заемаше. Казваха, че на двайсет бил неуморим — умен, енергичен, пълен с идеи, с които успял да превърне предишното умиращо издание в уважавано и блестящо списание. „Елеганс“ отразяваше живота на най-видните американски семейства. Имаше раздели за развлекателно четиво, политика и текущи проблеми.

Кери списваше колонката „Американски свят“ — очерци за известни хора и репортажи за събития от личния им живот. Списанието имаше модерен облик, но традиционните ценности оставаха негов неотменим и изключително важен елемент. Всичко това бе дело на Джейсън Макреди. Той беше издател на списанието и председател на управителния съвет.

Животът на Макреди беше пример за успех в американското общество. В миналото, доста преди идването на Кери в „Елеганс“, ликът му се появяваше често по кориците на светските списания. Тя бе запомнила една коледна фотография на Макреди със съпругата му на площад „Рокфелер“. Зад тях се извисяваше огромното коледно дърво, пред краката им се простираше пързалката. Ню Йорк блестеше в приказни светлини. Джейсън Макреди носеше дълго черно палто, което подчертаваше неговата тъмна коса, сила и мъжественост. В пълен контраст с него, жена му Сара беше в прекрасно палто от бели норки, с развети руси коси и блестящи сини очи. Двамата се усмихваха един на друг. Върху красивото лице на Сара бе изписано обожание. А в неговия поглед се четеше покъртителна нежност. Двойка влюбени от приказките…

Преди да настъпи следващата Коледа, Сара Макреди беше вече мъртва. А Джейсън Макреди никога след това не се съгласи да даде интервю за списание или вестник.

Преди време Кери беше намислила да го интервюира за „Елеганс“. Това бе един от малкото случаи, когато беше разговаряла с него. Тогава той едва не изви врата й… Случката премина отново пред очите й. Кери си беше уредила среща с Джейсън Макреди чрез секретарката. Влезе в кабинета му, подготвена за интелигентен и интересен разговор.

Той не я покани да седне. Дори не стана от стола зад бюрото си. Строгият студен поглед на зелените му очи се вряза в Кери като бръснач. Остави я да говори около минута, преди да счупи молива, с който си играеха пръстите му. Изправи се в цял ръст — внушителен, висок почти метър и деветдесет, заобиколи бюрото и приближи до Кери. Тя едва не побягна от страх, когато ръцете му докоснаха раменете й. Допирът им беше силен и енергичен. Но в него нямаше ярост.

— Не! — Макреди произнесе една-единствена дума и се взря продължително в Кери. Кичур от черната му коса беше паднал на челото. Загорялото му лице беше напрегнато и побледняло. Устните образуваха горчива линия. Той гледаше Кери така, сякаш младата жена беше най-големият му враг. Прииска й се да избяга. Но не го направи, по-скоро защото бе скована цялата от страх, а не защото беше твърде смела.

— Казах не, госпожице Адамс… — Той най-после свали ръце от раменете й.

— Госпожа Адамс — прекъсна го тя, като се бореше със сълзите в очите си. В случая едва ли имаше значение дали е госпожа или госпожица…

— Госпожо Адамс, извинете ме — каза той студено. Върна се зад бюрото и отново седна. — Бихте ли си тръгнали, моля? Зает съм, разговорът ни приключи.

Тя изстина. Значи той не само й отказва интервюто, но я уволнява…

— Ще изпразня бюрото си до пет часа — каза тя решително. — Надявам се, че ще получа със същата бързина чека за обезщетението ми…

По красивото му лице се изписа учудване:

— Защо, за бога, ще изпразвате бюрото си, госпожо Адамс?

Тя не искаше да се запъва, но не можа да го избегне. Знаеше, че страните й са пламнали.

— Господин Макреди, от това, което ми казахте, разбрах, че съм ви подразнила и вие не желаете повече да работя при вас.

— Наистина съм раздразнен, госпожо Адамс. Но аз не уволнявам хората само защото са ме ядосали по някакъв повод. Смятам работата ви за отлична. Сега бих желал да напуснете кабинета ми и повече да не споменавате за подобни статии.

Тя го гледаше объркана. Беше се питала понякога дали той изобщо чете списанието. Изглежда го правеше.

— Имате ли да ми кажете нещо друго, госпожо Адамс?

— Не! — възкликна тя. Но не помръдна от мястото си и се удиви сама на следващите си думи: — Господин Макреди, та това е вашето списание! Защо не…

Той отново скочи. Но този път явно беше успяла да привлече вниманието му, не само неговия гняв…

— Не желая да коментирам личния си живот! Разбрахте ли?

— Добре — примири се Кери. Той я гледаше втренчено. По гърба й пробягваха ту горещи, ту ледени тръпки. За миг й се стори, че в очите му проблесна болка. Интуицията й подсказа, че той мисли за жена си. Навярно нямаше какво да каже за живота си без нея…

— Съжалявам… — започна Кери.

— Недейте! — прекъсна я той.

Говореше овладяно, но зад думите му се криеха стихийни чувства. Въпреки категоричния му отказ, Кери се чу отново да настоява.

— Господин Макреди, вие сте я обичали много… Съжалявам… Много съжалявам за вас и за нея… Но вие не сте единственият, който е загубил любим човек… Идеята ми да напиша статия за вас явно не е добра. Но вие би трябвало да разговаряте с някого за тези неща… Би трябвало… — Гласът й се пречупи.

— Свършихте ли, госпожо Адамс? — студено рече Макреди.

Тя кимна. Нямаше право да се намесва в личния му живот.

— В такъв случай бихте ли се върнали на работа?

Тя се обърна. Не му благодари, че й е отделил време. И без това не го беше направил с голямо желание. Нямаше нужда да му благодари и за това, че не я уволни. Тя работеше добре и всъщност само това беше от значение.

— Госпожо Адамс! — Тя го погледна въпросително. — Моля да ме извините. — Гласът му бе почти нежен. Скръстил ръце, с леко разрошената си черна коса и пламтящите си зелени очи, Джейсън Макреди беше страхотен! Той беше направо… привлекателен! Кери стисна зъби, изненадана от желанието си да приближи до него, да го прегърне и утеши…

Престани да си въобразяваш, каза си Кери. Господин Макреди не желае нищо от теб. Обвит е в непробиваема броня. Единственото му желание е да напуснеш кабинета му… Тя се подчини. И повече не посмя да прекрачи онзи праг…

— Да, той винаги прави великолепни тържества — рече Кери. — Може би все още вярва в чудесата на добрия Дядо Коледа! Ха, ха, ха!

— Май самата ти вярваш в тях — измери я е поглед Джун.

Сърцето на Кери заблъска в гърдите й. Стори й се, че ще се задуши. Болеше я… Но тя се опитваше да вярва в доброто всяка Коледа. Научи се да изглежда весела и много да се смее. Заради своите близки… Правеше го доста сполучливо, поне така й се струваше.

 

 

Кери успя да излезе от шока и агонията, от безсилната ярост и безпомощността след смъртта на съпруга си. Намери си жилище, стана самостоятелна, изгради нов живот. Запълваха го учението на сина й, нейната работа, посещенията при близките на мъжа й и родителите й. Джун не биваше да се заяжда за коледното й настроение тази вечер…

Но Джун нямаше намерение да продължава разговора на тази тема. Тя тръсна буйните си коси и посочи картонената къщичка, в която децата влизаха при Дядо Коледа.

— Тази година като Дядо Коледа се е маскирал Джеръми, нали? — попита Джун.

— Да — кимна Кери. — Сложили са му подплънки, брада, мустаци. Редът на Дани сигурно вече е дошъл! Дали ще го познае?

— Да видим какво става там!

Проправиха си път през тълпата. Когато стигнаха до къщичката, момиченцето преди Дани току-що излизаше иззад червената завеса.

Дани, осемгодишният син на Кери, се извърна, усетил присъствието на майка си. Щом я видя, обсипаното му с лунички лице засия в усмивка. Сърцето на Кери прескочи. Дани приличаше много на баща си. Ясни, сини като небето очи, сламеноруса коса, бледи лунички върху нослето… Беше умно дете. Кери знаеше, че и другите деца са умни. Но при Дани имаше още нещо. В погледа му имаше… някаква мъдрост. И състрадание. Той никога не се озлобяваше. Дори когато разбра за случилото се с баща му. Тогава той само заплака…

Но Дани не позволи болката от смъртта на баща му да промени неговото отношение към хората и към живота. Беше надраснал възрастта си. Това му придаваше чар и чувство за отговорност, рядко срещани на неговите години. Разговаряше като голямо момче…

— Мамо, ела при мен! — повика я той.

— Хайде, върви! — подкани я Джун. — Ще те чакам, докато излезеш от къщичката на Дядо Коледа.

— Добре, отивам — засмя се Кери. — Иска ми се да видя как Дани ще разговаря с Дядо Коледа и дали Джеръми изпълнява добре ролята си.

— Дядо Коледа е готов да влезеш при него, Даниъл — съобщи феята. — Ако искате, заповядайте и вие, госпожо Адамс…

Кери откри между картоните пролука, през която можеше да наблюдава скришом разговора на Дани с Дядо Коледа. Усмихна се съучастнически на феята и зае позиция. Дани тържествено приближи до Дядо Коледа и седна на коленете му.

— Значи това е господин Даниъл Адамс, така ли? — засмя се гръмогласно Дядо Коледа. Дани явно се учуди от фамилиарността му. Джеръми играеше ролята си превъзходно!

— Да, господин Коледа — отвърна Дани със страхопочитание.

— Разбрах, че през цялата година си бил послушен. Кажи ми сега, какъв подарък искаш за Коледа?

— Знаете ли, аз вярвам, че има Дядо Коледа! — започна той. — Вярвам в Бог, в Дядо Коледа и в чудесата. Най-вече в коледните чудеса… Знам, че вие можете да ми помогнете, Дядо… господин Коледа! Сигурен съм, че можете!

— Дани, аз…

— Искам да имам баща, господине! Не истински, разбира се. Аз зная, че моят татко не може да се върне. Той е при Господ на небето, защото той беше най-добрият баща! Когато Господ вземе някого при себе си, той повече не го пуска на земята… Искам да имам баща, но не за мен. Искам го за моята майка. Тя е много нещастна. Не го показва, но аз знам. Тя не знае, че аз знам…

— Дани…

— Майка ми готви вкусно и е добра домакиня. Прави хубави сладки с шоколад. Моята майка е писателка. Пише за различни хора, които се нуждаят от помощ. Понякога това им помага. Тя наистина е много добра, господин Коледа! Моля ви, изпълнете моето желание!

Сърцето на Кери щеше да се пръсне. Сълзите напираха в очите й и я задушаваха. Тя се овладя с усилие. На лицето й се появи усмивка. Обичам те, Дани, каза му тя мислено.

— Виж какво, Дани — успя да го прекъсне Дядо Коледа най-после. — Аз… Аз бих искал да мога да ти обещая, но ми е трудно, защото възрастните трябва… трябва да си намерят някой, с когото да си подхождат.

— Сигурен съм, че можете да ми помогнете — настояваше Дани.

— Добре! Ще се опитам да направя нещо… Но това е много трудна поръчка… Би ли почакал до следващата Коледа?

— Ако се постараете, няма ли да стане за тази Коледа?

— Само да знаеш откога се старая, момчето ми… — въздъхна Дядо Коледа. — Добре, ще се опитам да изпълня твоето желание. Ще направя всичко, което е по силите ми. Обещавам!

— Благодаря ви — каза простичко Дани. — Аз ще ви помагам. Всяка вечер ще се моля на Вечерницата желанието ми да се сбъдне.

— А за себе си какво искаш за Коледа?

— Ами, искам един детски компютър, като онзи, който имаме в училище.

Кери едва сдържа удивлението си. Дани никога не бе пожелавал да му се купи нещо. А сега поиска подарък, който тя не можеше да си позволи… Компютърът в училище беше възхитително изобретение, с което децата можеха да търсят информация, да чертаят математически графики и дори да рисуват. За разлика от другите модели цената на този не спадаше. Струваше няколко хиляди долара, но Джеръми явно не знаеше цената.

— Лесна работа — увери той Дани. — Ще изпълня тази поръчка, бъди сигурен! — Той свали детето от коленете си и бръкна в голямата червена торба. — А тук, моето момче, за теб има кола с дистанционно управление.

— Страхотна е, Дядо Коледа! — зарадва се Дани. — Честна дума! Благодаря, много ви благодаря!

Момченцето се промъкна между завесите и излезе от къщичката. В този момент Джеръми забеляза Кери до пролуката.

— Ела тук, Кери Адамс! — нареди той.

— Извинявай, че подслушвах. — Тя влезе. — Не исках…

Джеръми протегна ръце и придърпа Кери в скута си. Тя едва сдържа писъка си.

— Чух, че си била много послушно момиченце — намигна й той.

— Я ме остави, развратнико! Аз съм ти братовчедка! — запротестира тя.

— Втора братовчедка — напомни й той с въздишка.

— Достатъчно близка… Дръж се прилично!

— Е, госпожо Адамс, вие чухте какво каза синът ви. Иска мъж за вас. Аз опитвах много пъти…

— Джеръми, ти си много мил. Обичам те от цялото си сърце, но много добре знаеш, че не говориш сериозно…

— Какво стана с електротехника, който приличаше на културист? — попита той мрачно.

— Гащите му се подаваха от колана.

— Ами адвокатът от „Конкорд“?

— Беше кривоглед…

— Кери, никой няма да бъде като Ричард — рече той сериозно. — Адвокатът не беше кривоглед…

— Зная, че никой няма да бъде като Ричард. Но той… трябва да издържи сравнението с него, разбираш ли?

Дядо Коледа понечи да кимне, но усети, че Кери е готова да се разплаче и енергично тръсна глава.

— Госпожо Адамс, вашият син е бил послушен през цялата година! И аз мисля…

— Джеръми, ти вече ми създаде куп проблеми! — прекъсна го тя. — Защо обеща на Дани баща?

— Казах му да почака някоя и друга година…

— Благодаря ти! Много великодушно от твоя страна…

— Опитвам се да зарадвам децата!

— И като връх на всичко му обеща подарък, който не мога да си позволя да купя.

— Какво? Мислех, че цените на компютрите спадат…

— Спадат, но не и цената на модела, които иска Дани.

— Аз ще ти помогна да го купиш!

— В никакъв случай! Не приемам милостиня от семейството!

— Но аз мога да подаря на моя малък братовчед нещо за Коледа!

— Разбира се! Ако аз успея да му купя основната част, ти можеш да му вземеш някоя компютърна игра!

— Упорита и пак упорита! — провлече Джеръми. Внезапно се сети нещо и очите му заблестяха. — Знаеш ли, ще получим извънредна заплата за Коледа!

— Дали ще ми стигне за компютъра?

— Може би… В края на краищата, ти си едно добро момиченце и трябва да получиш подарък. Твърде добро! Досадно добро момиченце… Сега ще те посипя с коледен прашец! И така, първият мъж, когото срещнеш, когато излезеш оттук, ще бъде мъжът на твоите мечти! Богат като цар Мидас, по-блестящ от мерцедес, нежен, мил, внимателен… Висок, тъмнокос и красив! Коледен подарък за Дани! И за теб… А коледният прашец ще те накара да се втурнеш навън и да бъдеш лоша с този мъж…

— Сигурно ще налетя на стария Пит с десетте деца и хилядите внуци… Но ти все пак ме посипи с прашеца! Може пък някой да ме покани на служебното парти за Коледа…

— Хайде, тръгвай си вече! И цял ден да седиш върху коленете на Дядо Коледа, няма да можеш да си измислиш подарък…

— Колко строг е станал Дядо Коледа в последно време! — каза Кери с престорен ужас. Тя се запъти към изхода, но внезапно спря. Един мъж бе застанал точно пред процепа на завесите. Беше висок. Кери не можеше да го познае, защото светлините заслепяваха очите й. Тъмната фигура на изхода препречваше пътя й.

Сърцето й подскочи неочаквано. Обзе я силно безпокойство. Та това е само мъжка фигура в черен костюм, каза си Кери. Пристъпи напред и изведнъж го разпозна. Да, трябваше да се досети, още когато се стресна от височината му. Беше домакинът на тържеството, нейният шеф. Знаменитият господин Джейсън Макреди…

Носеха се слухове, че доста от жените в „Елеганс“ хвърляли в краката му сърцата и достойнството си. Но той не проявявал интерес. Макреди не излизаше със свои служителки. Когато бе необходимо да се появи в обществото с дама, тя винаги беше различна. Кери знаеше, че Джун например го намира неотразим… Но тя никога не бе дръзвала да влезе в кабинета му с намерение да пише за него…

Ядосана от слабостта си, Кери направи още една крачка напред. И отново спря, скована от погледа му. Зелените очи я пронизваха. Бавно я обгърна уханието на Джейсън Макреди — едва доловимо, но много мъжествено и… съблазнително, призна си тя. Заел целия изход, той й се струваше непреодолимо властен. Висок, тъмнокос, с широки рамене и тесен ханш… Кери вдигна глава и срещна погледа му. Мъжът отстъпи назад и разтвори завесата пред нея.

— Госпожо Адамс?

Тя стисна зъби и опита да се измъкне. Трябваше да му благодари за тържеството. Но в момента не можеше да пророни нито дума…

— Госпожо Адамс! — Той беше съвсем близо.

— Моля? — успя да изрече най-после.

— Идеята ми беше в скута на Дядо Коледа да сядат само дечица…

Дълго ли беше стоял пред пролуката? Дали говореше сериозно, или се шегуваше? Кери не знаеше какво да му отговори. И не можеше да откъсне поглед от неговия.

— Господин Макреди, аз…

Той се усмихна и стана още по-привлекателен, някак по-млад. Кери можеше да го докосне… Погледът му я смути и гласът й пресекна.

— Не бих искал да изпразните бюрото си до пет часа — каза той мило. — Продължавам да смятам работата ви за изключително добра!

— Благодаря — промълви тя. Не беше способи нито да му се усмихне, нито да разговаря с него. Най-после се обърна и слезе по стъпалата. Малко момиченце чакаше на площадката, за да влезе при Дядо Коледа. Беше на шест или седем години, със светлоруси коси на плитчици, украсени с червени панделки. Приличаше на ангел. Усмивката й беше изпълнена с очакване и копнеж, които веднага спечелиха сърцето на Кери.

— Дядо Коледа дали е свободен да ме приеме? — попита детето.

— Да, мисля, че в момента е свободен. Но от другата страна на къщичката има опашка от деца… Не знам дали…

— О! — възкликна развълнувано момиченцето. — Аз трябва да си тръгна рано. Татко каза, че няма нищо нередно, ако вляза оттук. Ще бъде невъзпитано, ако прередя някого на опашката…

— Анджела, не се тревожи, всичко е наред. Ние няма да се бавим вътре и децата ще ни извинят.

Плътният мъжки глас идваше иззад гърба на Кери.

Тя се извърна изненадано. Нима красивото нежно дете беше дъщеря на Джейсън Макреди? Кери премести поглед от мъжа върху широко разтворените очи на момиченцето.

— Извинявай, не знаех, че трябва да си тръгваш! — каза тя. — Дядо Коледа ще ти се зарадва и никой няма да има нищо против да минеш оттук!

— Благодаря ви. — Анджела Макреди се усмихна отново. Запъти се по стълбичката, но се сети за нещо и се обърна към Кери: — Беше ми приятно да се запозная с вас, госпожице…

— Госпожа Адамс. Името ми е Кери.

— Госпожа Адамс ли? — зарадва се момиченцето. — Значи вие сте майката на Дани! С него бяхме заедно на магическото представление. Той ме научи да правя един номер! Дани е страхотен!

— И аз така мисля — съгласи се Кери, все още объркана.

— Надявам се, че ще се видим отново с вас, и с Дани също… — Върху личицето на Анджела бе изписана такава надежда, че на Кери сърце не й даде да я разочарова.

— Разбира се, че ще се видим пак! — увери я тя.

Джейсън Макреди я пронизваше с поглед и тя почувства, че се изчервява. После бащата и дъщерята влязоха в къщичката на Дядо Коледа и Кери се отдалечи.

— Разреших на Дани да отиде да погледа куклен театър — съобщи й Джун. — А сега, хайде да опитаме от прекрасното шампанско.

— Добре, да вървим при шампанското — съгласи се Кери. Усещаше невероятна жажда.

Стигнаха до масата и учтивият келнер веднага напълни чашите им. Кери замислено отпи. „Първият мъж, когото срещнеш…“ — беше й пожелал Джеръми. Но тя не искаше мъж за Коледа… Изобщо не желаеше друг мъж в живота си. Понякога се чувстваше самотна и уплашена. Яд я беше на Ричард, че я бе оставил. Друг път изпитваше болка, защото той я беше научил колко прекрасна може да бъде любовта, а след това си бе отишъл, оставяйки в живота рана и безрадостна тъмнина. Опита се няколко пъти излезе с мъже, но винаги бързо се отдръпваше. Защото…

Защото никой не можеше да я докосва така, както я бе докосвал Ричард. Никой не успяваше да я съблазни с целувките си дотолкова, че да го забрави…

— Кери, ти май пак не си тук?

— Какво? О, прощавай! — Бе забравила, че двете Джун са на тържеството.

Няма що, Джеръми добре играеше ролята на Дядо Коледа, мина й през ума. Направи й чудесно предсказание. Но първият мъж, когото тя срещна, не беше стария Пит. Кери се задави с шампанското. Първата й среща беше далеч по-неудачна! Джейсън Макреди… Висок, тъмнокос и красив. Богат. Точно такъв, какъвто го бе поръчала за нея Джун.

Не, в никакъв случай!

Коледен прашец и чудеса — кой ли вярва на такива глупости?!

Втора глава

Главоболие измъчваше Джейсън Макреди. Болката яростно пулсираше в тила му, докато шофираше към дома си.

Ясно съзнаваше, че е разочаровал Анджела с ранното тръгване от тържеството. Но наистина изпитваше нужда да се прибере вкъщи. Идеята за семейните коледни тържества бе на Сара. След смъртта й Джейсън продължаваше да ги организира всяка година. Стремеше се да отдаде на служителите си заслуженото внимание. Самият той не се беше родил богат. Списанието не беше наследство от баща му. Той го бе създал. Отлично знаеше какво значи да работиш къртовски, както и какво значи да мечтаеш…

Преди време той узна дори какво значи да държиш в ръцете си вълшебна пръчица. Тогава имаше Сара. Тя обичаше Коледа. Обичаше зимата, снега, свежия студен въздух. Обожаваше ярките светлини и празничната украса, дядоколедовците в магазините и по ъглите на улиците, коледните предавания по телевизията. Да поседи със Сара пред запаления огън означаваше за Джейсън повече от всичко друго на света…

Но това бе отдавна, преди декемврийската нощ, в която пиян шофьор връхлетя върху сребристата кола на Сара и я уби на място. Истинско чудо беше, че тя току-що бе оставила Анджела на детско тържество… Така Джейсън остана сам с малката си дъщеричка.

След смъртта на Сара, той остави Анджела на грижите на чужди хора… Отчаян, беше я лишил от двама родители вместо от един. Изминаха месеци, докато се съвземе достатъчно, за да може да се грижи за нея. Сега полагаше много усилия, за да поправи грешката си…

— Може ли, татко? — попита отново тя.

— Моля? Извинявай, миличко, не те чух. — Току-що навалелият сняг бе направил улиците хлъзгави и движението беше трудно.

— Питам те за Дани Адамс! Може ли да дойде с нас на ски? Той е много мил, татко. Той… Той постоянно ме разсмиваше. И разбра, че аз… — Анджела замълча.

— Какво разбра? — попита Джейсън заинтригуван.

— Нищо — промърмори уклончиво Анджела. — Той е… той е просто страхотен! Нека го поканим! Моля те!

— Миличко, неговата майка е моя служителка. Не знам дали мога да поискам това от нея. — Майката на момченцето не беше просто една от служителките ни Джейсън. Тя беше госпожа Кери Адамс и от известно време той се интересуваше от нея. Беше сигурен, че тя няма да се съгласи. Но Анджела беше на друго мнение.

— Майката на Дани е много добра! Сигурно ще го пусне! — упорстваше детето.

Защо пък да не опита да покани момченцето, за да си правят компания с Анджела? Джейсън внезапно почувства вина. Никога не се бе замислял, че дъщеричката му е самотна. Тя имаше всичко, освен другарчета. Но вече си бе намерила приятел. Беше луда по този Дани.

Момчето беше направило впечатление и на Джейсън. Имаше нещо особено в усмивката му. Приятна, открита, щедра усмивка. И Дани беше получил жесток удар от съдбата. Но бе успял да преживее всичко със страхотната си усмивка. Джейсън знаеше подробности за живота му, защото си бе направил труда да понаучи нещо за неговата майка. Направи го в деня, когато тя посети кабинета му и си тръгна оттам с гордо вдигната глава.

Кери Адамс беше дребничка, с нежен, мелодичен глас. Но в характера й имаше нещо стоманено. Беше много красива със своите свободно разпилени черни коси и лешникови очи под дългите мигли. Те искряха, когато беше недоволна или ядосана. Не, госпожа Адамс не беше фрапантна жена. Тя беше по-скоро изтънчена. Трудно беше да откъснеш поглед от нейната уверена елегантност…

Не външността на Кери привлече вниманието на Джейсън. В неговия свят почти всички жени бяха красиви. Направи му впечатление решителността, с която тя влезе тогава в кабинета му, и волята й да остане, след като той й отказа интервюто. Запомнил бе изражението на златистите й очи, когато му каза, че не само той е загубил близък човек…

Точно тогава Джейсън беше изпаднал в дълбоко самосъжаление. Кери не можеше да свали бремето от раменете му. Но след нейния гневен изблик, животът вече не му се струваше толкова лош… Тя го бе накарала да разбере, че трябва да се справи сам с мъката си. Това беше поводът Джейсън да се заинтересува от нея. Пет минути след като тя излезе, личното й досие беше върху бюрото му. Джейсън научи, че преди време мъжът й чул глас на дете от горяща сграда и влязъл, за да го спаси. И повече не го видели…

— Татенце, ще я помолиш ли?

Джейсън въздъхна. Красивата госпожа Адамс го критикуваше, но и тя имаше недостатъци. Беше сигурен, че ще му откаже. Винаги се наежваше като таралежка…

— Ще опитам, Анджела.

— Благодаря ти, татенце! — Тя се хвърли на врата му и го разцелува. Преливаше от щастие.

Джейсън едва не изпусна волана. Сви решително устни. Ще се опита да убеди някак си госпожа Адамс да пусне Дани на ски! Всеки таралеж има слабо място, въпреки бодлите си!

 

 

В понеделник повикаха Кери в кабинета на Макреди.

Тя разглеждаше снимките за специалния брой на списанието, посветен на празника на Свети Валентин, когато усети, че Джун е влязла в стаята и я наблюдава с вълнение и тревога.

— Търсят те! Трябва да отидеш при Макреди!

Сърцето на Кери се сви. Дали шефът смята наистина да я уволни? Защо й трябваше да сяда в скута на Джеръми…

Какво пък, и да я изгони, тя ще си намери работа. Талантлива е… Не, не е възможно да я уволни точно преди Коледа! Как ще купи компютър на Дани? Въпреки разкошните тържества, които прави, господин Макреди няма коледно настроение… Та нали точно на Коледа е загинала съпругата му…

Кери вирна глава, изправи рамене и тръгна към асансьора. Натисна копчето за мезонета. Ръцете й трепереха.

Посрещна я секретарката. Кери очакваше да види в очите й съчувствие. Но жената се усмихваше сърдечно.

— Чудесно, вече пристигнахте! — Тя понижи глас. — Шефът стана много нетърпелив! Вече си мислех, че ще хукне при вас… Влезте!

Кери нямаше избор. Секретарката я въведе в кабинета му и затвори вратата. Джейсън Макреди работеше, но щом видя Кери, скочи на крака, заобиколи бюрото и й подаде ръка.

— Госпожо Адамс, благодаря ви, че дойдохте веднага!

Пръстите му обхванаха дланта й и Кери усети как през тялото й сякаш премина електрически ток с огромна сила и невероятна топлина. Тя бързо изтегли ръката си.

— Моля, седнете, госпожо Адамс. — Той й поднесе стол.

Кери се отпусна на него и внезапно осъзна с цялото си тяло присъствието на Джейсън Макреди зад гърба си. Стисна облегалките на стола и пое дълбоко въздух. Струваше й се, че всеки момент ще скочи и ще закрещи…

— Искам да ви помоля за една услуга — Най-после Макреди застана пред нея със скръстени ръце.

Значи няма да я уволни! Кери спокойно издиша и срещнала погледа му, си наложи да изглежда спокойна.

— У-услуга ли?

— Да. Но искам веднага да подчертая, че вашето съгласие или несъгласие няма да се отрази на служебното ви положение.

Той отново се усмихваше и Кери усети, че се изчервява. Прибра колене и сведе очи като срамежлива ученичка.

— Не съм и помислила, че…

— О, разбира се, че сте си помислили! — За нейна изненада, Макреди се засмя. — Помислили сте си, че ще ви уволня, защото седяхте в скута на Дядо Коледа. Как можете да отнемате от удоволствието на децата! Не ви ли е срам, госпожо Адамс!

— Господин Макреди… — Унизена, тя поиска да стане от стола.

Но ръцете му се озоваха на раменете й и не й позволиха да се изправи. Смехът на Макреди беше весел и сърдечен.

— Доколкото знам, с Джеръми сте братовчеди…

— Да. — Кери прекара език по пресъхналите си устни. — Но ако вие…

— Госпожо Адамс, спомняте ли си нашия разговор, когато дойдохте в кабинета ми?

Нима би могла да забрави… Както изглежда, Макреди също го помнеше.

— Да — отвърна тя с достойнство.

— Тогава вие ми направихте една забележка от личен характер. Напомнихте ми, че не съм единственият, който е загубил свой близък…

Кери почувства, че се задушава. Единственото й желание в този миг беше да напусне кабинета му…

— Съжалявам — надигна се отново от стола тя. — Нямах право…

— Но вие си позволихте да ми го кажете! Седнете спокойно!

Приседнал нехайно на края на бюрото, този път той не бързаше да свали ръце от раменете й. Кери вдигна очи и отново почувства, че тялото й пламва. Не, в присъствието на нито един мъж не се бе вълнувала толкова. Тя не знаеше какво да предприеме. Загорелите му ръце не помръдваха от раменете й. Той беше съвсем близо и тялото му сякаш излъчваше невидимо електричество.

— Смятам, че аз също имам право да ви направя забележка от личен характер — рече той. — Вие сте чувствителна, госпожо Адамс. Много сте докачлива. Не съм виждал друг човек да заема отбранителни позиции така бързо. Отпуснете се, моля! Вие работите много добре и аз ви уважавам.

— Тогава… — Тя се взираше с удивление в очите му.

— Бих искал да ми дадете за малко вашия син.

— Синът ми?!

— Само за една седмица. Можете да ми откажете… Но знайте, че аз ще се грижа за него като за мое дете!

— Не разбирам за какво говорите?

— Следващата седмица отивам на ски. Отчасти делово пътуване, отчасти — за удоволствие. Дъщеричката ми идва с мен. Тя беше очарована от вашия Дани на коледното тържество.

— О, това ли било? — Кери се отпусна. Значи повикването й при Макреди нямаше нищо общо е нейната работа. В очите му се четеше вълнение. Изглежда, все пак имаше нещо, което даваше смисъл на неговия живот след смъртта на жена му. Това бе Анджела. Кери беше поразена от обичта му към детето.

— Синът ви ще се чувства чудесно, госпожо Адамс. Както ви казах, аз лично ще се грижа за него. Разбирам, може би не съм ви много симпатичен. Но Анджела не е била никога толкова възторжена, откакто… Е, от доста дълго време. След смъртта на майка й тя не се е вълнувала за нищо така силно! Аз може да съм ви огорчил с нещо, но моля ви, помислете колко ще се зарадват децата…

— Не, не става въпрос за моето отношение към вас — поклати глава Кери. — Дани е диабетик. Сам си поставя инжекциите, но все още е твърде малък… Когато не съм до него, може да се заиграе и да забрави… Бих се радвала той и Анджела да прекарат няколко дни заедно. Тя е прекрасно дете! Но не мога да го пусна. — Кери усети, че Макреди се трогна от думите й. Докато му говореше, си бе позволила да сложи ръката си върху неговата, за да подчертае своята искреност. — Съжалявам… — отдръпна тя ръката си.

— Ако това е истинската причина, няма проблеми! — заяви той след кратък размисъл. — Можете да дойдете с него!

— О, не, не мога!

— Защо?

— Имам работа в списанието…

— Ще я свършите там.

— Може да ми потрябват някои допълнителни материали…

— Ще ги получите с експресна поща или по факса.

За Джейсън Макреди всичко беше много просто. Достатъчно бе да помръдне малкия си пръст и всичко ставаше на часа. Но не и в този случай, ядоса се Кери.

— Съжалявам.

— О — промърмори той. — Може би вие си имате някой и…

— Не, не — запротестира буйно тя и се вбеси на себе си. Как можа да признае пред Макреди, че в живота й няма друг мъж! — Нещата са много по-сложни. Вие сякаш не живеете в реалния свят! Никой не може да щракне с пръсти и да получи каквото си пожелае!

— Живея в реалния свят, госпожо. — Джейсън я гледаше с тъжна усмивка. — Някога молех Бог да ми вземе всичко само за да видя Сара отново оживяла, да ми заговори… Е, това не се случи. Много добре зная, че никой не може да прави каквото си поиска. Две неща ми помогнаха да се съвзема след удара. Едното е моята работа. Тя дава хляб на десетки хора. Втората причина е дъщеря ми. Не ме гледайте, сякаш съм извършил престъпление! Каня ви заедно с вашия син да дойдете с нас на ски в планината за една седмица! Разбира се, ако решите за малко да забравите за вашата непреклонност и пожелаете наистина да се насладите на почивката с Дани!

Кери не можеше да обясни какво точно я тревожи. Скочи от стола.

— Съжалявам, не мога… — промълви и излезе от кабинета му.

Джун я чакаше, изпълнена с любопитство. Но Кери не пожела да разговаря с нея. Кимна й с полуобещание в погледа, че ще й разкаже всичко по-късно.

Останала сама в стаята си, Кери се вгледа в ръцете си. Те отново трепереха. Какво толкова лошо й беше сторил Макреди, наистина? Той само покани нея и Дани на ски в планината… Би трябвало да му е благодарна и да отиде с радост. Навярно по това време на годината там е прекрасно! Всичко е покрито със сняг, хижите са се сгушили в коледните си премени…

Кери стисна очи. Много добре знаеше причината за своя отказ. Тя не желаеше да ходи в никакви прекрасни хижи… Още по-малко с Джейсън Макреди! Защото той се оказа доста интересна личност. Кери го беше харесала, когато се държеше студено и на разстояние от нея. Какво ли би станало, ако го опознае…

Тя все по-ясно осъзнаваше, че мисли за Джейсън Макреди като за мъж…

Телефонът й звънеше, явно от доста време. Тя вдигна слушалката.

— На телефона Кери Адамс.

— Моля ви! — Гласът беше нисък, дълбок, чувствен. Кери се изненада от собствената си усмивка.

— Не, не е възможно — опита да откаже тя. — По това време хотелите са пълни. Няма да намеря стая…

— Госпожо Адамс, хотелът е мой…

— О? — Кери стана предпазлива.

— Е, ще дойдете ли?

— Аз… — Тя отново се двоумеше как да постъпи. Ако отидат на ски, Дани ще е луд от радост. Ще доставят удоволствие и на Анджела, която е много мила… Единствената причина Кери да откаже, оставаше Джейсън Макреди. Но той никога не й беше правил намеци или открити предложения, напомни си Кери. Въпреки това, имаше нещо, което…

— Госпожо Адамс?

— Добре, ще дойдем.

— Ще ви взема от дома ви в неделя. В девет сутринта. Имате ли нещо против?

— Не. — Дланите на Кери бяха потни. Господи, какво направих, питаше се тя.

 

 

Беше неделя сутрин и Кери очакваше с нетърпение да стане девет часа.

— Радваш ли се, мамо? — попита Дани. За него беше съвсем естествено нейният шеф да ги покани на ски в планината. Благословена детска невинност!

Изглежда само Кери виждаше нещо нередно в предложението на Макреди. Джун беше изпаднала почти в екстаз, когато й съобщи.

— Той те харесва, малката! Наистина те харесва! При това Макреди е точно висок, тъмнокос и красив!

— Той е отшелник… Влюбен е в духа на починалата си съпруга — отбеляза Кери.

— Ти също си влюбена в духа на твоя мъртъв мъж. Двамата сте си лика-прилика!

— Изобщо не сме един за друг! Сигурна съм, че той вече си е уредил прекарването там… ъ-ъ… в някои отношения. Аз отивам като…

— Бавачка? — подсказа й Джун.

— Точно така!

— Но нали ти го поръчахме висок, тъмнокос, красив и богат… За Коледа…

— Аз не съм! Ти го поръча! — напомни й Кери.

— О, как забравих, Джеръми каза, че за теб трябва да потърсим някой, на когото гащите да не му се подават от колана…

— Разкарай се оттук! — изръмжа Кери и изгони Джун от стаята си…

С наближаването на заминаването, Кери ставаше все по-нервна. Да, Макреди я покани заради Дани, но това не означава, че я е наел за бавачка. Но не я е поканил и като гостенка. Тогава къде е мястото й?

Тя облегна глава на прозореца и усети студа през стъклото. От притеснение стомахът й бе свит на топка.

До бордюра спря джип и Кери учудено съзря Джейсън, който излизаше от вратата на шофьора. Беше с джинси и кожено яке. Гологлав, въпреки студа. Черната му коса беше разрошена и падаше върху челото. Очите му блестяха.

Той вдигна поглед и я видя. Усмихна й се и махна с ръка. И Кери отново усети неустоимия му чар…

— Той дойде! — крещеше щастливо Дани.

— Да, пристигна! Вземай чантата си! И недей да викаш така, защото ще ни изпратят обратно още на втория ден! — скара се тя на момчето.

Но Дани беше неудържим. Очите му грееха от щастие. Грабна сака и се запъти към вратата. Отвори я в момента, когато Джейсън Макреди се появи на прага.

— Исках да видя дали сте готови — каза той на Дани. — Както изглежда, можем да тръгваме.

— Да, господине! Много ви благодаря! Това е направо страхотно! Разбирате ли, страхотно… О, аз дали не забравих да ви благодаря?

— Благодари ми вече, Дани. — На Джейсън явно му беше забавно. — Аз също ти благодаря, че идваш с нас. Анджела е много щастлива. Тя е в колата. Искаш ли да отидеш при нея? Аз ще донеса чантата на майка ти.

Дани изтича навън. Кери се намери лице в лице с Джейсън Макреди. Облиза устни, уплашена, че ще проличи нервността й. Погледите им се срещнаха и й мина през ума, че би останала така цял живот…

— Само тази чанта ли вземате? — попита той.

— Моля? Да, това е всичко — промърмори тя.

— Не се страхувайте! Не отивате в бърлогата на звяра…

Тя вдигна вежди и настръхна. Мъжът се усмихна още по-широко. Кери дори не предполагаше, че в този миг той се забавлява, като наблюдава как неговата малка таралежка пуска бодлите си…

Тя побърза да излезе през вратата. И не забеляза, че когато профуча край Джейсън, той вдъхна уханието на косите й, магията на парфюма й…

Самата Кери беше много чувствителна към неговото присъствие в дома й. Той бе огромен, прекалено висок за вратата. Широките му рамене изглеждаха невероятно в коженото яке…

Кери си помисли, че не би отказала, ако такъв мъж й предложи среща. Да, гащите на Джейсън Макреди не се подаваха от колана. Видът му беше безупречен. Кери съзнаваше, че отношението й към него няма нищо общо с външността му. За гащите тя се шегуваше, разбира се. Познаваше и други интересни мъже… Чарът на Макреди беше в очите му, в бръчиците около тях, в чувствения глас и в прекрасната усмивка. Кери въздъхна. За съжаление, той не й бе определил среща. Тя щеше да придружава сина си в планинския хотел на Макреди. С пламнали страни, Кери забърза надолу по стълбите. Едва на улицата успя да възвърне самообладанието си.

Децата се бяха настанили на задната седалка и си говореха. Анджела моментално се хвърли на шията на Кери, доверчива и любвеобилна.

— Благодаря ви, че идвате с нас! Татко казваше, че може да не пуснете Дани, но аз си знаех, че ще дойдете…

Джейсън Макреди седна зад волана и умело подкара по тесните улички към извънградската магистрала.

— Карате ли ски? — обърна се той към Кери. Тя само поклати глава. — Е, този проблем ще го разрешим за една седмица.

— Не се чувствайте задължен да ми търсите забавления! — дръпна се Кери. — Аз… идвам заради Дани! Не се притеснявайте за мен! — Тя подскочи като ужилена, когато докосна рамото й.

— Успокойте се, госпожо Адамс. Отиваме в зимен курорт. Там хората се учат да карат ски. С Дани сте мои гости. Най-искрено се надявам да прекарате добре.

С нея ставаше нещо невероятно. В очите й напираха сълзи. Цялото й същество искаше да се доближи до Джейсън Макреди. Да сложи глава на рамото му и да се отпусне…

Ръката му се отдръпна и Кери премига стреснато.

— Благодаря ви, господин Макреди — успя да каже тя.

— Татко се казва Джейсън! — обади се Анджела.

— Знам — каза Кери.

— А името на мама е Кери — включи се Дани.

— Известно ми е, моето момче. Благодаря ти, все пак. — Макреди се усмихна на Кери в огледалото.

— Защо си викате господин и госпожа, щом си знаете имената? — попита Анджела.

— Аз бих се справил с Кери, ако вас не ви притеснява Джейсън — предложи Макреди.

— Името ви е само от две срички. Няма да ме затрудни — обеща тя.

Странно, помисли си Кери, работеше за Джейсън Макреди от три години, а почти не го познаваше. А сега само за четвърт час вече си говореха на малки имена. Беше й топло, много топло, въпреки зимния студ…

Трета глава

Хотелът беше невероятно красив. Приличаше на алпийска хижа — целият украсен с изящна дърворезба. Във фоайето на първия етаж имаше огромна камина, окичена с пъстри чорапи за коледните подаръци. Наоколо бяха разположени уютни кожени дивани. В средата на залата се извисяваше почти петметрова елха. Следобед сервираха горещи и студени напитки, вина с подправки и екзотични кафета за възрастните, а за децата — шоколад с разбита сметана.

Джейсън Макреди обясняваше всичко това на Кери, докато двамата стояха на входа. Русокос младеж побърза да ги посрещне с добре дошли. Той определено се стремеше да предразположи Джейсън, но по топлината в погледа му и радостния му глас Кери разбра, че обича шефа си.

— Ранди, това е една от най-добрите ми журналистки, Кери Адамс — представи я Джейсън на младежа. — Кери, запознай се с господин Ранди Скайлър. А това е синът на Кери, Дани.

— Госпожо Адамс, радвам се, че сте при нас! — разтърси той ръката й. И отново се обърна към шефа си. — Както наредихте, приготвил съм двата вътрешни апартамента. Ще желаете ли да ви изпратя нещо горе?

— Аз имам среща с разпространителите на списанието. Но може би вие с Дани ще желаете нещо? — обърна се Джейсън към Кери.

Тя понечи да откаже, но се сети за децата.

— Анджела, искаш ли да дойдеш при нас? Ще помолим Ранди да ни донесе шоколад в стаята, докато татко ти се освободи…

— Много ми се иска да отида. — Анджела се усмихна срамежливо. — Може ли? — обърна се тя към баща си.

— На Кери и на Дани ще им трябва време да се настанят…

— Не се безпокойте. — Кери едва се сдържа да не изтъкне, че тя и синът й са тук заради Анджела. Момиченцето щеше да се обиди. — Ще оправя багажа за няколко минути…

— Добре — съгласи се Джейсън. — Ще се срещнем на обяд!

Ранди ги заведе в стаята, която Макреди беше ангажирал за нея и Дани. Вратата изглеждаше съвсем обикновена. Една от многото дървени врати, които се отваряха откъм балкона, опасващ вътрешно фоайето. Но зад вратата…

Стаята беше голяма, но уютна и приятна, с камина върху стена от дялан гранит. Имаше бяло кожено канапе върху малиновочервен килим. Зад извит чамов бар бе разположена кухничка, обзаведена с всички домакински уреди. Имаше още две стаи. Кери погледна въпросително Ранди и прекоси хола. Отвори първата врата и видя огромна спалня, покрита с дебел юрган. Тук също имаше камина, а на поставка от бели плочки се мъдреше вана за подводен масаж. Втората стая беше по-малка, но не отстъпваше по топлина и уют на първата. Апартамент, предназначен за семейна почивка, помисли си Кери. С възможност за романтично уединение на майката и бащата, докато децата са на две крачки от тях…

Хотелът принадлежеше на Джейсън Макреди. Възможно ли бе той самият да го е проектирал? Кери се върна в хола замислена.

— Нещо не е наред ли? — поиска да узнае Ранди.

— Не, не… Само че… — Тя усети върху себе си погледа на Анджела, изпълнен с вълнение. Само че тук е прекалено хубаво, искаше да изкрещи Кери. Тя не беше поканена на тази почивка. Гост беше Дани. А покрай него тя се озова в самия скут на лукса и се чувстваше неудобно. — Боя се да не сме заели мястото на други гости.

— О, не, не сте! — увери я Анджела — Тук има два такива апартамента. Татко и аз живеем в другия. Той е до вашия, влиза се през онази врата — посочи тя. — Татко никога не ги дава на туристи. Те са само за гости! Хареса ли ви?

— Много ми харесва! — каза Кери, но притеснението й растеше. Изведнъж се почувства в ролята на гувернантка.

— Елате, госпожо Адамс — покани я Ранди. — Все още не сте видели всичко!

Той е преведе през салона и отвори френския прозорец, който извеждаше на тераса. Над главите им се простираше стъклен покрив. Ниско долу имаше закрит плувен басейн, обвит в пара. Мощен фонтан изхвърляше струи вода от декоративна скала. През стъклото зад басейна се виждаха планините и ски пистите. Кери дочу смях и се взря през водните изпарения. Две дечица си играеха на стъпалата. Двойка влюбени, навярно техните родители, се смееха. Мъжът беше във водата, а жената се изтягаше върху ръба на басейна. Някога самата Кери беше така щастлива… Тя затвори очи и си припомни как през уикендите заминаваха с Ричард и Дани и изоставяха всички грижи зад гърба си…

— Шоколадът пристигна! — обяви Ранди. Появи се млада жена със сребърна каничка и чинийка бисквити.

— Това се казва живот! — възкликна Дани и погледна въпросително майка си. Знаеше, че трябва да внимава с този вид бисквити, защото съдържат много захар… — Мога ли да си взема една?

— Разбира се! Вземи дори няколко! — разреши Кери, но си каза, че щом останат двамата сами, трябва да провери кръвната му захар и да му сложи инжекция инсулин. Те носеха със себе си малкия апарат за тестуване.

— Деца, хайде да си сложим банските костюми и да слезем при басейна. Ще поплуваме, после ще се преоблечем и тъкмо ще стане време таткото на Анджела да дойде за обяд.

— О, моят татко ще дойде навреме! — Анджела беше деликатна и естествена, дори с бисквитката в ръка. — Той никога не закъснява и не лъже…

— Похвално… — промърмори Кери. Усмихна се на децата, благодари на камериерката и на Ранди и се шмугна в спалнята. Както отбеляза Дани, това се казва живот! Тя се изтегна на леглото и затвори очи. Защо не можеше да се порадва на всичко това с Ричард…

Пред очите й отново изплува закритият басейн и снежните планини зад него. Видя буен огън и самата себе си, с глава, положена на рамото на чернокос мъж… Тя мигом скочи и постави ръце върху пламналите си бузи. Ричард беше рус! Светъл като Дани. Чернокосата глава от мечтите й принадлежеше на друг мъж. Джейсън Макреди.

Тя простена и зарови глава във възглавницата. И не помръдна от леглото до момента, в който Дани влезе, за да й каже, че са донесли багажа им и вече могат да си облекат банските костюми, за да слязат до басейна.

След като поплуваха, Анджела мина през междинната врата в техния апартамент, за да се преоблече. След час детето почука отново.

— Казвали ли са ви, че сте много красива, госпожице Макреди? — попита я Кери, като я покани усмихната в стаята.

Бузките на момиченцето поруменяха като кадифената му рокличка.

— Наистина ли? — попита детето.

— Разбира се!

— Вие също сте много красива!

— Благодаря ти!

— Аз го казах на татко!

— О! — изненада се Кери.

— Да, тя ми каза, но аз вече го бях забелязал… — Плътният мъжки глас идваше иззад гърба на Анджела.

Джейсън беше взел душ и се бе избръснал. Беше много привлекателен с влажните си коси и черния костюм. Кери беше избрала за себе си бяла плетена рокля. Тя нежно очертаваше стройното й тяло. Гърбът беше с дръзко изрязано деколте. Кери предполагаше, че роклята ще е подходяща както за по-обикновено, така и за по-елегантно обкръжение.

— Известно ми е, че сте красива, госпожо Адамс — увери я още веднъж Макреди.

Кери усети, че се изчервява като Анджела. Но тя не беше дете! И далеч не бе толкова невинна! Прекрасно разбираше какво иска да й каже този мъж…

— Благодаря! Мога ли да върна комплимента?

— Според вас татко красив ли е? — Анджела се кикотеше.

— А ти как мислиш, не е ли красив? — пошегува се Кери.

— О, моят татко е хубав! — заяви тържествено детето. — Много, много хубав!

Висок, тъмнокос и красив, кискаше се едно мъничко гласче вътре в Кери.

— Запазил съм маса в друг ресторант тази вечер — каза Джейсън. — Тук готвят добре, дори прекрасно. Но през седмицата аз ще бъда зает и вие ще се храните в хотела всеки ден. Затова реших тази вечер да ви заведа другаде. Позволявате ли?

— Разбира се — увери го Кери. — Но не бива да се притеснявате за мен и Дани…

— Шшшт, госпожо Адамс! Зная, че не бива, но ми е приятно да го правя. И така…

Разговорът с Джейсън по време на вечерята се оказа неочаквано непринуден. Кери се изненада от множеството теми, които засегнаха — от качествата, които би трябвало да притежава един учител, до положението в Близкия Изток. Дани и Анджела също бърбореха и в един миг Кери се хвана, че се смее на описанието на сина си как трябва да се заплюе топката, за да лети по-бързо. Анджела изпя песничка за сплашване на мечките нощем в гората…

Джейсън караше мълчаливо по обратния път и Кери усети как клепачите й натежават.

— Децата се укротиха… — подхвана разговор той.

— Спят дълбоко — увери го тя.

— Искам да ви благодаря. Много се радвам, че дойдохте…

— Аз трябва да ви благодаря! Апартаментът е много хубав. Прекалено хубав! Аз бих се чувствала добре и в нещо… ъъ, по-скромно.

— Госпожо Адамс, вие напълно го заслужавате!

— Благодаря ви… — промърмори тя. Джейсън не каза нищо. Колата препускаше в нощта. Движението и топлината от радиатора приспиваха Кери. Тя се опита да задържи очите си отворени, но не успя да се пребори със съня.

Главата й клюмна на рамото му и той едва не скочи от изненада. Все пак успя да запази самообладание. Нежният аромат на косите й подразни носа му и за момент го остави без дъх…

Джейсън усети как горчивата мъка прониква в него като вода в пореста скала. Преди много време Сара заспиваше така на рамото му… След смъртта й той излизаше с други жени. Винаги се държеше внимателно с тях, но оставаше на разстояние и рядко се срещаше с една и съща жена втори път. Светските списания го представяха като много желана партия за женитба. Но дълбоко в сърцето си Джейсън беше убеден, че това никога няма да се случи. Нищо не задържаше интереса му. Виждаше само красивите лица на жените. Срещите му с тях не можеха да се нарекат любовни. Странно, той спеше с някои от тези жени, но… до нито една от тях не се бе приближавал толкова, че тя да заспи на рамото му…

Да, Кери беше единствената жена, на която той можеше да го позволи. Благодарен й беше както за Анджела, така и заради себе си. Не се беше смял истински от години. От години не бе изгарял от нетърпение да срещне някого отново в края на деня — разбира се, освен Анджела.

Косата на Кери докосваше лицето му — атлазено мека, като жива с богатите кафяви дълбини. Дразнеше кожата му като коприна… Пръстите на Джейсън се вкопчиха в кормилото и той здраво стисна челюсти. В нето неочаквано се надигнаха вълни на желание…

Болката си бе отишла. Имаше значение единствено настоящият миг и… жената до него. Джейсън не си спомняше да е пожелавал друга жена в живота си така силно… Но за зла съдба, Кери бе навярно единствената, която не би го поискала…

Тя простена в съня си и се нагласи по-удобно на рамото му. Ръцете й го обгърнаха. След малко едната от тях се свлече върху бедрото му… Джейсън стисна още по-силно челюсти…

Колата подскочи и спря. Кери се събуди и на секундата се изправи. Как можах да заспя, укоряваше се тя. Но Джейсън Макреди вече бе излязъл от колата и тя не беше сигурна дали трябва да му се извини…

— Пристигнахме — каза той рязко.

— Да… Аз ще взема Дани.

— Аз ще го отнеса. Вие вземете Анджела. Ако можете да се справите…

— Разбира се, че мога!

— Да, да, не се съмнявам. — Джейсън пое Дани.

Тя се наведе за Анджела. Следващите думи на Макреди сякаш я зашлевиха през лицето.

— Казвал ли съм ви, че понякога ми напомняте таралежка?

— Прекрасно сравнение, господи Макреди! Много ви… благодаря! — Тя се изви наежена с детското телце в ръце.

— Не искам да кажа, че приличате на таралежка. Вие сте много красива жена и навярно го знаете… От доста време нямате съпруг, който да ви го напомня, но съм сигурен, че другите мъже го правят. А може би вие с таралежовите си бодли не позволявате на никого да се приближи толкова близо до вас, че да ви го каже?

— Съвсем точно описахте моя начин на живот! Но при положение, че излизате с толкова много жени, нямате право да ме съдите! — Кери произнесе последните думи с високо вирната глава, врътна се на токчетата си и се запъти към входа на хотела.

— Аз ли излизам с много жени? — Джейсън я последва.

— Ами да! Днес е вторник. Значи жената, която е с вас, трябва да бъде червенокоса!

— Не знаех, че проявявате такъв интерес към навиците ми по отношение на жените…

Тя не му отговори. Ранди Скайлър отвори входната врата и пое Анджела от ръцете й. Кери последва мъжете по стълбите. Наложи си да отговаря с усмивка на въпросите на младия мъж как са прекарали вечерта.

Ранди се погрижи за Анджела. Макреди постави Дани в леглото му. Кери го последва в стаята и двамата останаха сами, впили погледи един в друг над отпусналото се в леглото дете.

— Лека нощ, госпожо Адамс! — каза Джейсън нежно.

— Лека нощ! — промълви Кери. — Благодаря ви за вечерята. Беше чудесно!

На устните му се появи печална усмивка.

— Да, наистина беше чудесно — каза той, мина бързо покрай нея и излезе.

Странно, Кери запази усещането за този лек и мимолетен допир до тялото й. Страната, покрай която беше минал Джейсън, направо изгаряше, в сравнение с другата й половина… Макар че се чувстваше много уморена, Кери дълго време не успя да заспи. Продължаваше да усеща топлината върху бедрото си и се питаше колко ли близко се е наклонила към Джейсън Макреди, докато спеше в колата.

 

 

На сутринта Кери откри бележка под междинната врата. Позна почерка на Макреди от картичките, които получаваше всяка Коледа. Текстът беше кратък, но учтив. Джейсън щял да бъде зает през целия ден. Напомняше й да не се чувства ангажирана постоянно с децата. За тях имало специална програма — филмчета, уроци по ски и други забавления. Кери можела да прекара деня, както желае.

Тя нямаше нищо против да бъде отново с децата.

Но трябваше спешно да довърши една статия. Реши да закусят тримата заедно, после тя да поработи, а когато свърши, да отиде при тях на учебната писта.

След закуска Кери седна пред камината в хола. Отначало се страхуваше, че ще й бъде трудно да се съсредоточи. Но скоро откри, че планинската хижа и пращенето на дървата в огъня създават приятна атмосфера за работа. Кери не вдигна очи от ръкописа до два часа, когато приключи всичко предвидено.

Доволна от себе си, тя облече грейката си и тръгна да търси децата. Те току-що бяха приключили с обеда и много се зарадваха, че тя ще бъде с тях на пистата.

— Аз не умея да карам ски — обясни тя на Анджела. — Затова отивам на пистата за новаци.

Анджела караше ски чудесно. Но през целия следобед остана около Кери и Дани. Заливаше се от смях, като ги гледаше как се борят с екипировката и не могат да запазят равновесие. Когато видя тежките обувки, ските и автоматите, Кери се уплаши. Стори й се, че никога няма да се научи да ги управлява. Но привечер вече изпитваше удоволствие, защото можеше спокойно да се спуска по пистата. Тя караше ски!

Вечеряха в апартамента на Кери. Щом приключиха с яденето, децата започнаха да се прозяват. Анджела се прибра в техния апартамент. Кери се подвоуми за момент, после нареди на Дани да се приготви за сън и последва Анджела в покоите на Джейсън Макреди.

Да, този апартамент наистина не бе даван никога на туристи. И тук имаше тераса с изглед към басейна, чамова облицовка и дебел килим на пода. Но апартаментът приличаше на дом. По стените висяха планински пейзажи. Дъбовото писалище бе отрупано с вестници, а на масичката пред канапето имаше няколко броя на „Елеганс“ и други списания. На друга малка масичка до стената беше изправена снимка в рамка. Представляваше прекрасна семейна фотография — Джейсън Макреди, заобиколен от жените, които обичаше. Анджела, доста по-малка, и Сара. И двете имаха красиви сини очи и ореол от нежни руси коси…

Кери усети, че навлиза в забранена територия и се отдръпна. Почука на вратата на малката спалня.

— Анджела! — повика тя момиченцето.

— Ти ли си, Кери? Ела при мен!

Анджела бе облякла червената си нощничка. Косата й беше разпусната. Големите й очи искряха. Сърцето на Кери неочаквано се изпълни с болка за Сара Макреди. Дъщеричката ти е много хубава, каза й мислено тя. Само да можеше да я видиш…

— Дойдох… да видя дали искаш да ти помогна да си легнеш — каза Кери.

— Да, искам! — Анджела я гледаше удивена. — Благодаря ти!

Кери я зави, целуна челцето й и й пожела приятни сънища.

После се върна в своя апартамент и сложи Дани да спи. Облече нощницата си. Беше много изтощена, но отново не можеше да заспи. Приготви си чай и се запъти към терасата над басейна.

За нейна изненада, долу беше много оживено. Тя разпозна Барни Малрей, разпространител от Охайо. След малко й стана ясно, че басейнът е пълен с разпространители на „Елеганс“. На отсрещния край забеляза Джейсън Макреди.

Първата й мисъл беше, че той изглежда великолепно в бански костюм. Беше загорял, а тялото му беше като изваяно.

Явно не само Кери намираше Джейсън за много привлекателен. Дребна червенокоса жена с внушителен бюст бе седнала близо до него. Тя му обясняваше нещо, а Джейсън от време на време й отговаряше.

Барни го повика от другия край на басейна. Кери се наведе над парапета, за да чуе разговора им.

— Хайде да пийнем по едно! — рече Барни.

— Не, благодаря. Аз ще се прибирам. Трябва да видя Анджела… — отказа Джейсън.

Към него бяха отправени и други покани, но той само поклащаше глава. Хората започнаха да излизат от басейна и да се разотиват. Червенокосата дама остана последна.

— Уморен съм, Труди — отказа да сподели още едно питие с нея Джейсън. — Извинявай, бих искал да остана сам…

Гласът му не търпи възражения, помисли си Кери. Труди сви рамене и си отиде.

Басейнът утихна. Джейсън остана сам в него, със затворени клепачи. Кери се почувства натрапница. Само преди миг бе подслушвала чужди разговори… Тя понечи да се прибере в стаята, но Джейсън отвори очи. И веднага я забеляза.

— О, вие ли сте, госпожо Адамс! — обади й се той учтиво.

— Здравейте! — отвърна колебливо тя.

— Добре ли прекарахте днес? — усмихна се той.

— Да, прекрасно! Благодаря ви.

— Какво правят децата?

— Вече спят.

— Анджела?

— Сложих я в леглото.

Очите му се разшириха, но Кери не можа да определи дали от задоволство, че го е направила, или от раздразнение, че си е позволила такава волност.

— Доколкото виждам, на вас не ви се спи… — отбеляза той.

— Току-що смятах да се прибирам…

— О, недейте! Слезте долу при мен! — неочаквано предложи той.

Кери се чудеше как да постъпи. Редно беше да си легне. Не биваше да отива при него. По гърба й се стичаха вадички пот от напрежение. Обикновено точно в този момент се намесваше споменът. Пред Кери изникваше Ричард, неговата усмивка… И на нея й ставаше студено и пусто…

Но този път тя не видя лицето на Ричард пред себе си. Беше я грабнало властното и красиво лице на мъжа и басейна.

— Преди малко ви чух да казвате, че искате да останете сам…

— Подслушвахте ли?

— Да — призна изчервена Кери.

— Е, да, тогава исках да остана сам. Но сега ще ми е приятно да бъде във вашата компания. Слезте, моля! Водата е доста гореща!

Не само водата е гореща, рече си Кери. Но внезапно й се прииска да изпита точно такава топлина. Само да опита… Тя знаеше, че Джейсън Макреди не предлага нищо повече… А и тя самата не би взела… Но тази нощ…

Заля я вълна от непоносима топлина. Тя облиза пресъхналите си устни. Не можеше да се реши…

— Кери? — чу гласа му.

— Идвам веднага!

За свое най-голямо удивление, тя си нахлузи банския и се запъти към басейна. И към топлината.

Четвърта глава

Когато слезе при басейна, Кери вече съжаляваше, че прие поканата на Джейсън Макреди. В първия момент очите й не го откриха там, където предполагаше, че се намира. Тя се почувства неловко.

— Тук съм, госпожо… Кери! — повика я той от ваната за подводен масаж, в която се беше разположил. Беше наблюдавал идването й. Кери се притесни. Смути я и още нещо. Джейсън се изтягаше блажено в завихрящата се топла вода с поглед, вперен в нея, а до него имаше поднос с две чаши шампанско и чиния със сирене, скариди, бисквити… Кери смутено пристегна коланчето на хавлията си.

— Бодлите ви настръхнаха, госпожо Адамс! — От смеха на Джейсън й стана неочаквано топло и тя се отпусна.

— Така ли? А това в моя чест ли е? — посочи тя с неодобрителен поглед шампанското.

— Да.

— Не беше необходимо!

— Защо?

— Ами защото. Защото винаги така се започва. Но ако вие имате намерение да…

— Какви намерения имам, моля? — Той взе чашата си и отпи от шампанското.

— Ако сам не знаете…

— Не е ли прекалено самонадеяно от ваша страна да си мислите, че ще ви съблазнявам?

— О, Господи! Знаех си, че не биваше да идвам тук… Изобщо цялото пътуване беше грешка…

Кери се обърна с намерение да си тръгне незабавно. Но не успя да се измъкне. Джейсън Макреди излезе бързо от ваната и препречи пътя й — мокър, сексапилен и внушителен.

— Значи било грешка… Нима Дани се чувства зле тук? — попита той. — Не разбирам защо изведнъж започнахте да се страхувате от мен?! Аз толкова много ви се възхитих, когато дойдохте и единствена не се побояхте да ми кажете истината направо в очите…

— Не ме е страх от вас! — бързо рече Кери.

— Тогава какво има?

— Защо ме поканихте тук тази вечер? — попита тя без заобикалки.

— Вие сте моя гостенка! Аз бях зает целия ден, вие се грижихте за децата ни. Помислих, че бихме могли да си поговорим. Но вече е доста късно… А на мен ми се иска да поостанем. Поръчах шампанско и лека закуска, за да се разсъним. Предположих, че ще ви бъде приятно. И ако се отпуснете, ще видите, че наистина е така…

Каква глупачка съм, укори се Кери. Въобразявам си какво ли не! Може би Джейсън изобщо не ме намира привлекателна… А аз се държа като таралежка…

— Има ли сос за скаридите? — Тя спусна клепачи, за да не издаде чувствата си.

— Има…

— Тогава всичко е наред!

Кери се стесняваше от погледа му, затова се обърна с гръб към него, свали хавлията си и влезе във ваната. Водата беше чудесна. Парата проникваше дълбоко в мускулите й и успокояваше напрежението в тях.

Джейсън Макреди седеше срещу нея на почтително разстояние. Предложи й шампанско.

— Как прекарахте деня? — попита той.

— Великолепно!

Кери му разказа какво са правили децата. Той й задаваше нови и нови въпроси. Гласът му й действаше по-успокояващо от горещата вана. Кери несъзнателно се навеждаше все повече към него. Изяла бе половината скариди, а той любезно беше предпочел сиренето. Тя му позволи да напълни чашата й още два пъти. Но когато нейният разказ за деня свърши, настъпи неочаквана тишина. Джейсън се беше облегнал на ръба на ваната с притворени очи.

— Вие ли… вие ли сте проектирали тази сграда? — попита тя.

— Да. — Очите му сякаш я обляха с огън.

— И аз така предположих… Много добре е замислена…

Той я гледаше настойчиво, а Кери се опитваше скрие смущението си.

— Построили сте този хотел за Сара…

— Да.

— Навярно мястото пробужда у вас болезнени спомени…

— Моите спомени не са болезнени! — тръсна глава той. — Но това е без значение… Според вас, аз съм една машина, която понякога излиза с жени.

— Това е глупаво! — каза тя.

— Все пак е по-добро от онова, което правите вие…

— А какво правя аз?

— Пак започвате да си изправяте бодлите…

— Аз не…

— Знаете ли, ние с Джеръми сме приятели. Според него, за три години вие сте излезли с трима мъже и всеки път сте се държали като ледената принцеса.

— Като ледената принцеса ли?

— Точно като нея! Не сте направили и най-малък опит да се позабавлявате. А аз поне това умея…

— Аз също се стремя да… — опита да се защити Кери.

Той отпи от шампанското. Очите му, лениво притворени и яркозелени, не се отделяха от нея.

— Знаете ли, в момента ми приличате на крокодил, който ме дебне и е готов всеки момент да ми откъсне главата…

— Нямам такива намерения! — Джейсън се разсмя и се наведе към нея. Беше толкова близо, че тя виждаше водните мехурчета по раменете и гърдите му. Изпита силно желание да го докосне. Да опита вкуса на капките вода по тялото му. Да докосне с върха на езика си плътта му…

— Вашият… вашият начин на живот е много неправилен — каза тя назидателно. Не можеше да откъсне поглед от водните мехурчета… по-точно, от гърдите на Джейсън. Внимавай, Кери, каза си тя. Опомни се!

— Нима?

По шепота му тя разбра, че вече са съвсем близо един до друг. Усети как пръстите му погалиха бузата й, повдигнаха брадичката й… Устните му се притиснаха към нейните…

Горещият вихър на водната струя премина като тръпка през тялото й, докосна нежно устните, тялото, душата й. Кери не можеше да си представи, че след миг вече няма да усеща докосването на мъжа до себе си.

Джейсън не я прелъстяваше, нито я насилваше. Силните му устни й даваха невероятно много. Прилепваха плътно към нейните, носеха й невероятна топлина, вихър от чувствена наслада.

Навярно винаги бе знаела, че Джейсън ще я целува по този начин. Решително и нежно. Езикът му ще рисува чувствени знаци върху устните й, ще се плъзне между тях, за да обходи най-далечните кътчета на устата й, ще предизвика вълни на сладко, отдавна потиснато желание, което ще премине през нея като буен водопад…

Кери тихо изстена. От удоволствие? Или с копнеж?!

Не, Кери не можеше да го обвини, че я е прелъстил. Първото му докосване беше съвсем леко! Целувката й даваше възможност да се отдръпне. Може би в този момент тя самата го прелъсти. Защото нейните ръце първи се сключиха зад врата му. И тя първа тръгна към него, когато вихрещите се води във ваната ги насърчиха да притиснат телата си.

Джейсън я целуна отново… И още веднъж. Пръстите му се плъзнаха по гърба й. Галеха плътта й. Кери се притисна към силното му тяло, раздирана от спомените, които то събуждаше в нея. Знаеш добре, че е с друг мъж, много по-различен от онзи, за когото се бе оженила и когото беше обичала… За пръв път чувствата й към Ричард отстъпиха. Тя желаеше мъжа до себе си така остро и непреодолимо, че нищо друго не съществуваше за нея… Тя беше в прегръдките на Джейсън и копнееше той да я докосва отново и отново.

— Мисля, че и двамата се отпуснахме най-после — прошепна той нежно.

— Сигурно се дължи на подводния масаж…

— Не, не мога да кажа, че всичките ми мускули са отпуснати…

Кери разтвори широко очи, сякаш току-що пробудена за онова, което правеше. Но Джейсън отново я целуна, а пръстите му се плъзнаха по страните, брадичката, шията й. Ръцете му я обгръщаха все по-здраво.

Горещият вихър на водата вече не беше нещо извън нея, а част от самата нея.

— Не можем да останем повече тук… — каза той.

— Не можем… — съгласи се тя шепнешком.

— Аз искам да продължим! — Той отново й даваше възможност да се оттегли, ако пожелае.

— Зная…

— Дали причината е в шампанското?

— То помага, сигурна съм — призна Кери и усети как тялото му се стегна. Ако тя поискаше, Джейсън щеше да си отиде. Но тя пожела друго. Стегна прегръдката си около врата му. — Моля те! — промълви тихо.

За него това беше достатъчно. Излязоха от ваната и той я поведе по дискретна стълба направо в своята спалня.

Лампата хвърляше меки отблясъци върху черната завивка, с която бе покрито огромното легло. Кери не успя да разгледа мебелировката, защото не можеше да откъсне поглед от очите му, които не изпускаха нито за мит нейните. В стаята беше топло, но Кери трепереше в мокрия си бански костюм. Джейсън я положи в леглото и топлината на тялото му сякаш я обгърна. Много скоро целувките и ласките му я хвърлиха цялата в огън…

Той отново потърси погледа й. Предлагаше й последна възможност да си отиде:

— Ще останеш ли?

Тя искаше да му каже нещо, но не можа да произнесе нито звук. Кимна, затвори очи и го прегърна. Зарови лице в гърдите му.

— Отвори очи! — нареди той, като се отдръпна от нея. Тя се подчини. — Сега кажи, че ме желаеш! Назови ме с моето име!

— Желая те!

— Името ми!

— Господин Макреди…

— Моето малко име! — засмя се той.

— Джейсън! Желая те, Джейсън!

И вълшебството започна. Той я докосваше… точно там, където тя копнееше да бъде докосвана. Целуваше я… точно там, където тя искаше да бъде целувана, в нощта сякаш лумнаха пламъци и огнените им езици дразнеха, измъчваха и носеха сладки удоволствия на тялото й. Кери виждаше очите на Джейсън в магическия блясък на нощта. Виждаше ръцете му — загорели и огромни, силни и прекрасни на фона на нейната светла кожа.

Кери го целуваше. Докосваше кожата му с език, както бе мечтала. Подобно нещо не й се беше случвал твърде отдавна… Жестоко отдавна…

Джейсън й предлагаше нещо прекрасно, нещо съвършено. Любеше я. Не вземаше повече, отколкото даваше. Изискваше, споделяше. Прегръщаше я, галеше я. Докосваше я… много нежно и много страстно. Сякаш наистина я обичаше…

Сладката вихрушка от топлина и треска се издигаше от връх на връх и най-после водопадът от нужда и желание се изля върху двамата…

Усещането беше толкова силно и прекрасно, че светът за миг изчезна за Кери. Когато светлината се появи отново, тя все още трепереше. В прегръдките на Джейсън продължаваше да потръпва от наслада и изненада.

Случилото се не я стресна. Тя беше направила всичко съзнателно. Но без да мисли за последствията. Лежеше в обятията на Джейсън, защитена от нощния мрак. Но не можеше да остане там, когато дойдат ярките лъчи на дневната светлина. Трябваше да продължи да живее собствения си живот.

Тя прехапа устни при мисълта, че банският й костюм е на пода до леглото. Изпита неудобство да се облече пред Джейсън. Дали да му благодари за чудесната вечер и да се оттегли в стаята си, сякаш нищо особено не се е случило?

Как ще ходя на работа отсега нататък, питаше се Кери. Ще трябва да напусна списанието! Ако самият Джейсън не ме уволни… А Коледа вече наближава! Дани иска компютър… Не, не бива да напускам работата си! Кери понечи да стане, но Джейсън я притисна към себе си.

— Трябва да тръгвам — каза тя, изпаднала в паника. — Дани ще се събуди…

— В един часа през нощта? — Той я гледаше усмихнат.

— Ще си отида! — упорстваше тя.

Той я целуна по устните. Отдръпна се и се подпря на лакът. Наблюдаваше я как облича банския си костюм. После стана и също се облече.

— Ще дойда с теб да си вземеш хавлията от басейна и ще те изпратя!

— Няма нужда…

— Казах, че ще те изпратя.

Мокрият й бански костюм беше леденостуден след споделената топлина. Когато тръгна към вратата, тя удари бедрото си в нощното шкафче. Вдигна поглед и видя снимка на Сара Макреди. Тя се усмихваше щастливо от портрета… За щастие Джейсън не забеляза нищо. Мина покрай Кери, отвори вратата и тръгна пред нея по стълбите. Намери хавлията й край басейна и покри раменете й.

— Ти трепериш…

— Студено ми е.

— Можеше да останеш при мен на топло…

— И двамата имаме деца…

— Имаме още време…

— Не! — Тя се отдръпна.

— Кери, ако съжаляваш за нещо…

— Не, не съжалявам за нищо! Беше чудесно! Знаеш ли… — О, никак не умееше да се прикрива! Каза му направо. — Тази нощ ми беше за първи път след… Ричард. Може би сега ще започна да излизам отново сред хора… Благодаря ти! Но в момента имам нужда да бъда сама…

— Кери!

— Отивам си!

— Почакай!

— Не ме интересува какво ще ми се случи! — Кери знаеше, че когато се паникьоса, говори глупости. — Можеш да ме уволниш, ако искаш…

— Кери… — решително я прекъсна Джейсън. — Нямам намерение да те уволнявам!

Паниката я напусна така внезапно, както се бе появила.

— Да не си изпразвам бюрото, така ли? — опита да се пошегува тя.

Обзеха я противоречиви чувства. Искаше едновременно да се смее, да плаче, да се хвърли в прегръдките на Джейсън. Но най-голямото й желание в момента беше да остане сама. Трябваше да се справи с неочаквано появилата се болка… Тя не позволи на Джейсън да я изпрати. Обърна се и побягна по стълбите, които водеха към балкона на втория етаж, а оттам — в нейната стая.

 

 

На следващата сутрин Кери опитваше да се държи така, сякаш нищо особено не се бе случило. Дани и Анджела не забелязаха нищо нередно.

Кери не знаеше къде е Джейсън. Този път той не й беше оставил бележка под вратата. Не се появи на масата за закуска. За неин ужас, дойде следобед на пързалката за начинаещи.

На Кери всичко й се струваше смешно. Спускаше се по хълмчето и въпреки усилията и вниманието си, падна в снега. Спокоен и учтив, безобразно добре каращ ски, Джейсън се озова точно навреме до нея, за да й помогне.

— Ще разговаряме тази вечер — каза той кратко.

— Не! Децата…

— Те ще бъдат в детския клуб на хотела. Ще играят, ще украсяват елхата, ще правят подаръци и ще пеят коледни песнички. Кери, забавлявай се! Коледните празници наближават! Да си готова в шест! — Той я беше изправил на ските и вече летеше надолу по склона. А тя не можеше да го настигне. Изобщо не можеше да подкара ските…

— За какво да съм готова? — поиска да узнае тя.

Но Джейсън Макреди или не я чу, или не пожела да й отговори.

 

 

Кери не знаеше къде ще я заведе Джейсън, затова избра за вечерта черна кадифена рокля, едновременно дискретна и елегантна. Не, този път тя няма да бяга! Ще му обясни, че не могат да продължат. Защото… Защото работата в списанието й е необходима. Не може да си позволи отношенията им да станат известни на всички! И защото… не желае да бъде само една от жените в колекцията му! Да, това е основната причина, призна си Кери, докато поставяше перлените обеци на ушите си.

Всъщност какво значение имаше дали е една от многото жени в живота му. Джейсън беше добър с нея. Отвори й отново вратите на света, от който тя се беше изолирала. Оттук нататък можеше да продължи сама… Не, не можеше. Джейсън не й беше безразличен! Омагьоса я от първия миг. Никой мъж не бе в състояние да я привлече толкова лесно… Никой преди него не бе успял да я накара да забрави Ричард… А в прегръдките на Джейсън това стана. Кери затвори очи. Да, той я накара да произнесе името му снощи. Но той нито веднъж не произнесе нейното име, докато се любеха…

На вратата се почука. Кери грабна палтото си и бързо излезе. Не желаеше Макреди да влезе в стаята й.

Очите на Джейсън искряха. Все още е сърдит, предположи Кери. Бе облечен в джинси и кожено яке.

— За минутка ще се преоблека… — предложи тя.

— Там, където отиваме, няма никакво значение. Да вървим!

— А къде отиваме? — попита Кери.

— Там — посочи той върха на хълма.

Кери въздъхна. Няма що, Джейсън беше доста разговорлив за човек, който иска да изяснят отношенията си…

Пътуването й се стори безкрайно, макар че разстоянието беше съвсем късо. Влязоха в дървена хижа и Кери разбра, че това е частна вила. Всичко беше подготвено за тяхното пристигане. В камината гореше огън, на масата бяха захлупени ястия.

Джейсън хвърли якето си на леглото и се запъти направо към масата. Повдигна един от капаците.

— О, „Бьоф Строганов“! И чудесно бяло бургундско! Заповядай, седни! — Той издърпа един стол и я покани на масата.

Кери продължаваше да стои с палтото.

— Джейсън, не съм се съгласявала да ме водиш в частна вила…

— Нима искаш да обсъждаме сексуалните си отношения публично?

— Ние нямаме никакви отношения…

— Добре, де — усмихна се той. — Седни и ще ми кажеш защо нямаме!

Вбесена, Кери изпъшка и съблече палтото си. Седна на стола, който той й бе приготвил. Джейсън наля вино и се разположи срещу нея. Вдигна чашата си за наздравица. Очите им се срещнаха.

— Не мога да се виждам повече с теб! — заяви тя.

— Защо?

— На първо място, защото си мой шеф.

— Тук не сме на работа.

— Но ще се върнем там.

— Нашите отношения нямат нищо общо с работата ни и ти го знаеш!

— Добре! — Кери отпи от виното. — Искаш да изредя още причини? Не желая да съм една от многото жени…

— Многото жени ли? — Веждата му подскочи учудено нагоре. — Всъщност не е чак толкова зле да си сред тях, нали?

— Аз просто не желая… — Тя поруменя.

Макреди хвана ръката й през масата. Отново се появи онази топлина — наелектризираща, съблазняваща, плашеща…

— С теб ми е приятно. Харесваш ми. Желая те.

— Не знаеш какво говориш! Ти си потънал в спомените си!

— Така ли мислиш? — усмихна се той печално. — Ние с теб много си приличаме. Ти също обичаш един дух. Но признай, че с мен ти е хубаво! Снощи ти разтвори черупката си… Това не беше нещо случайно, не ти беше безразлично… Ти се люби с мен! И това е много повече в сравнение с всичко онова, което си успявала да постигнеш преди това!

Тя скочи възмутена и чашата на Джейсън се разби на пода.

— Е, аз поне не се опитвам да избягам! — избухна той.

Но ти не си влюбен в мен, кресна в мислите си Кери. И внезапно се стресна от прозрението, че може би тя самата е започнала да се влюбва в него. От момента, когато той дойде да я вземе от дома й… Не, всичко беше започнало много преди това. В началото беше привличането, което тя изпитваше всеки път, щом го видеше…

— Поне тази седмица! — помоли я той.

— Какво?

— На теб ти е приятно! По дяволите, ти се люби с мен! Нека бъдем заедно тази седмица! Ако искаш, след това ще прекъснем… Ще се преструваме на непознати по коридорите…

Кери разбираше, че трябва да му откаже. Джейсън я беше довел тук, за да са само двамата. Но ако тя пожелаеше, щеше да я отведе незабавно в хотела. Кери знаеше, че всичко зависи от нея. Но… Тя трескаво размишляваше за тях двамата. Хотелът беше хубав. Беше й приятно да прекарва времето си с децата. И с Джейсън. Харесваше бавната му усмивка, начина, по който умората напускаше очите му. Харесваше тялото му. Без дрехите… Само една седмица… Идваше Коледа и Кери знаеше, че си дължи един подарък…

— Хайде да вечеряме — отпусна се тя на стола.

И те се заеха с вечерята. А после заваля сняг и двамата отидоха до прозореца, за да наблюдават падащите снежинки. След това седнаха край огъня и разговаряха за бейзбол и за безброй неща, от които имат нужда малките момиченца и момченца. В един миг се озоваха на пода пред камината. И Кери осъзна, че отново иска да се любят.

Пламъците в огъня и вътре в тях се разгаряха все по-буйно. В нощта блещукаха червени и зелени коледни светлинки. Кери знаеше, че си подарява много по-голям подарък, отколкото си бе позволявала в своите мечти. Подаряваше си смях и коледно настроение… И едно още неукрепнало усещане за мир и спокойствие.

Пета глава

Дните минаваха неусетно. И Кери трябваше да признае пред себе си, че никога не е прекарвала на почивка така приятно.

Но краят на седмицата дойде, а Джейсън с нищо не показа как ще продължат по-нататък техните отношения. Тя разбираше, че всичко ще се промени. Почивката в планината беше една невероятна фантазия. Но вече трябваше да се завърнат в реалния свят…

В неделната нощ, преди първия работен ден след отпуската си, тя не можа да заспи. Съжаляваше за стореното, макар че мечтаеше отминалите седем дни да се върнат… Разбираше, че трябва да се съобразява с чувствата на Джейсън. Той беше много внимателен. Непрекъснато я разсмиваше. Тя не можеше да си представи по-нежен и вълнуващ любовник от него! Двамата се разбираха чудесно, но той оставаше предпазлив. Все още обичаше Сара. Ако усетеше, че се сближава с Кери повече от допустимото, сигурно щеше да се отдръпне…

В понеделник до обяд тя не успя да го види. Обядваха двете с Джун. Кери беше решила да не й доверява нищо, съвсем нищичко. Джун я подпитваше, но тя повтаряше едно и също: почивката беше чудесна, Джейсън беше много мил, Дани и Анджела прекараха отлично…

Надяваше се, че ще види Джейсън до края на работния ден, но това не се случи. Кери не разбираше дали изпитва нетърпение да се срещне с него, или е доволна, че той не се появява…

Измина още един ден, без да го види. После трети, четвърти… Кери лежеше нощем будна, въртеше се неспокойно в леглото. Припомняше си докосванията на Джейсън и стискаше зъби… Нима се беше влюбила отново?! Но за зла участ в мъж, който, освен че не можеше да я обикне, изобщо не желаеше да се среща с нея… Толкова пъти се беше предупреждавала, че трябва да внимава с него…

В петък тя реши, че никога повече няма да позволи този кошмар да се повтори! Ако Джейсън поиска да я покани на вечеря, на театър, на кафе, на каквото и да било — ще му откаже!

Но когато се върна от обеда, тя откри компютър на бюрото си. Джун беше с нея.

— Виж, та това е моделът, който Дани искаше! — възкликна приятелката й. — Как се е появил тук? Кой ли… О! — Тя се вгледа внимателно в Кери и се разсмя. — Ясно, харесала си се на някого от семейство Макреди. И то доста…

— Джун! — задъха се Кери.

— О, извинявай, малката! От мен думичка няма да чуеш! Но се питам, колко ли души са видели как е пристигнал тук компютърът…

Кери беше бясна. Дявол да те вземе, Джейсън Макреди! Накара ме да се влюбя в теб, след това престана да ми обръщаш внимание, а сега ще ме превърнеш в обект на служебни клюки… Бузите на Кери пламнаха. Не знаеше какво да отговори на Джун…

Кери разбираше, че ако отиде в кабинета на Джейсън, секретарката му ще чуе разговора им и още този следобед всички вече ще шушукат…

Виновен е Джеръми с неговия коледен прашец!

Кери се боеше, че компютърът може да се приеме като отплата за услуги от нейна страна, които са над и извън служебните й задължения. Не, тя не можеше да мълчи повече! Решително излезе от стаята си и се понесе по коридора към асансьорите.

Кери не изчака секретарката да съобщи на Джейсън за пристигането й. Махна с ръка и влезе в кабинета му.

Джейсън очакваше, че Кери ще го потърси. Но… по телефона.

Седмицата се оказа напрегната. Той бе зает от сутрин до вечер. Два пъти мина с колата си покрай дома на Кери, но беше твърде късно, за да я безпокои. Когато опита да се качи при нея, за да провери дали случайно не е още будна, той с учудване установи, че ръцете му треперят. И подкара колата направо към къщи…

Тази сутрин Джейсън купи компютъра. Надяваше се, че е взел модела, който Дани искаше за Коледа. Очакваше Кери да му се обади по телефона, за да му каже колко ще се зарадва синът й на подаръка…

Истината бе, че Джейсън искаше да разговаря с нея. Да чуе отново гласа й. Тя му липсваше от мига, в който я остави пред вратата на дома й. Цялата изминала нощ той беше мислил за Кери. Събуди се с болка в сърцето. Тъгуваше за изминалата седмица. Искаше да бъде отново с Кери. С нея се бе почувствал щастлив за пръв път от пет години…

Той се изненада, когато младата жена нахлу в кабинета му с искрящи от гняв очи и каменно изражение.

— Какво си направил, по дяволите! — кресна тя.

Той скочи на крака, за да се отбранява.

— За какво става въпрос?

— За компютъра!

— Той е за Дани!

— За Дани, значи! Но и за мен! Прилича ми на… На заплащане…

— Значи заплащане? — изръмжа Джейсън.

— Сигурно всички вече знаят, че… че…

— Че спиш с мен ли? — помогна й той.

Прозвуча като нещо пошло. Но за него то означаваше всичко. Беше неговото спасение.

— Всичко свърши! Вече не спя с теб!

— Не съм искал да ти заплащам нищо, Кери, и не мога да повярвам…

— О! — промълви тя отчаяна. — Сега ще трябва да напусна…

— Защо?

— Не разбираш ли какво си направил? Не мога да остана повече тук. Аз съм една от твоите случайни връзки… А трябва да идвам на работа всеки ден…

— Не бих казал, че връзката ни е случайна. — Той гневно присви очи. — Смятах да ти позвъня днес следобед…

— Така ли? Всъщност вече няма никакво значение. Нещата между нас не могат да продължат, разбираш ли? Не мога да работя тук и всички да ме гледат, сякаш… съм една от твоите жени…

— Между нас всичко беше много хубаво — рече той дрезгаво.

— Беше! Но свърши! Не искам да те виждам повече!

Джейсън мълчеше. Лицето му беше напрегнато, сякаш размишляваше за нещо много важно.

— Добре. Ще се оженя за теб — каза той накрая.

От изненада Кери не знаеше какво да отговори. Сълзите опариха очите й. Значи така, той щял да се ожени за нея? Звучи като компромис в преговори… Не, не е възможно той да иска този брак! Колкото и… хубаво да беше всичко, случило се между тях, Джейсън беше известен и богат… Да, висок, тъмнокос, красив и богат! Дявол да ги вземе Джун и Джеръми, коледния прашец и празниците! Не, Джейсън не го мислеше сериозно! Думите се бяха изплъзнали от устата му… Невъзможно беше… Но ако…

— Говоря ти съвсем сериозно — Джейсън бе приближил до нея. — Точно това трябва да направим! Ти първа каза, че двамата имаме много общи неща. Обичаме духове… Разбираме се един друг… Споделяме…

Кери поклати глава. Не можеше да разбере откъде идва болката й. Явно Джейсън имаше сериозни намерения. Искаше да се ожени за нея. За да му бъде подръка, когато му потрябва… Би трябвало да се чувства поласкана. А на нея й се плачеше…

— Не желая никой да се жени за мен! — избухна тя. — Не е нужно да правиш нищо такова! Аз се справям сама…

— Да, известно ми е. Но с мен ще ти бъде по-добре. Аз мога да направя за Дани много неща, които ти не си в състояние да сториш.

— Аз съм добра майка…

— Но не си баща!

— Това са глупости!

— Анджела те обича! А на Дани му е приятно с мен.

Ръцете на Джейсън бяха върху раменете й, очите му я изгаряха. Те настояваха, изискваха от нея да се подчини на неговата воля… Кери беше объркана. Да, тя можеше да се омъжи за него. Той й предлагаше нещо, което не бе дал на никоя друга жена… Тя усещаше, че нещо липсва в предложението му. Но женитбата щеше да е по-добра от самотата й… Кери разбираше, че се влюбва все повече в него. И това навярно щеше да бъде достатъчно…

— Хайде, омъжи се за мен! — настоя той.

— Аз… — Тя неочаквано се изтръгна от прегръдката му. — Аз трябва да тръгвам!

— Довечера ще си бъда вкъщи. Намери някой да стои при Дани и ела при мен! Чакам твоя отговор!

Тя напусна кабинета му.

Следобед Кери се чувстваше много нещастна. Джеръми надникна в стаята й. Явно и той като всички знаеше за компютъра.

— Представям си какво щеше да получиш, ако беше отишла с него някъде за цял месец! — подкачи я той.

Кери изпита желание да запрати бюрото по него.

— Разкарай се оттук с твоя коледен прашец! — кресна му тя разгневена.

Но Джеръми не можеше да бъде прогонен лесно. Настани се върху бюрото и се взря в очите й.

— Кери, тогава нямах нищо определено предвид!

— Вече е без значение…

— Казвам ти истината! Сигурен съм, че и Джейсън не е направил нищо, за да те наскърби…

— Той е безотговорен! Свикнал е да получава всичко, което пожелае! Има много пари…

— Той е сирак, Кери. Едно изоставено дете, израснало на улицата. Постигнал е всичко сам. Не е безотговорен!

Кери беше вперила поглед в бюрото. Не знаеше нищо за миналото на Джейсън. Той не й бе говорил за него. Е, някога му е било трудно. Но оттогава са минали години. Направил е зашеметяваща кариера. Самият той е за възхищение, затова успя да се промъкне в сърцето й… И не й е безразлично…

Но той наистина е убеден, че щом щракне с пръсти, Кери ще застане мирно! Е, няма да стане, закани се тя.

В девет вечерта Кери пътуваше към дома на Джейсън в Кеймбридж, въпреки първоначалното си намерение да не ходи там… В таксито тя си обеща още веднъж, че ще му откаже. При това категорично!

Домът на Джейсън беше красив, обзаведен със старинни мебели. Въведоха я в салон в стил осемнайсети век. Джейсън пиеше бренди и явно я очакваше. Той не я посрещна с дежурни любезности. От вратата се вторачи в нея изпитателно. Кери се почувства неловко.

— Как е Анджела? — попита го тя.

— Добре е. Спи.

— Джейсън, не мога… — започна тя.

Кери не успя да види разочарованието в очите му, защото той ги притвори бързо.

— Наистина не мога… Не мога да ти сторя такова нещо…

— Какво да ми сториш? Кери, аз те желая!

— И нямаш нищо против високата цена… Джейсън, аз…

— Цената няма значение, Кери. Сега е Коледа! И аз те желая повече от всичко на света!

За тази Коледа, допълни наум Кери.

— Ще направя всичко по силите ми, за да ти дам, каквото пожелаеш — каза той припряно.

— Джейсън, именно това…

— Кери, ти не искаш да си една от върволицата жени… Затова ще те направя моя съпруга. Мога да дам на Дани всичко… Най-добрите училища… Ще осигуря бъдещето му. Ти няма да се притесняваш за него. Кери, наближава Коледа!

— Но аз нямам какво да ти дам…

— Дявол да го вземе, Кери, нека спрем дотук! Ти ще дадеш на Анджела и на мен истински дом!

Тя сплете пръсти. Да, съвсем делово предложение. Просто и ясно. И не чак толкова лошо…

— Добре — съгласи се тя.

— Решено значи! — Усмивката преобрази лицето му. Той прекоси за миг стаята. Взе ръката й. Преди тя да разбере какво точно става, Джейсън нахлузи на пръста й диамантен пръстен.

Камъкът беше прекрасен. Голям, но не помпозен. Заобикаляха го изящни малки смарагди. Стоеше много добре до старата й златна халка.

— Джейсън, не мога…

— Това е годежен пръстен! С него ще скрепим нашето решение да се оженим!

Халкичката прилепна нежно към пръста.

— Нека скрепим обещанието си и с целувка! — предложи Джейсън нежно. И Кери се озова в прегръдките му.

Целувката беше преизпълнена с обещание. Възбудата и вълнението се сляха и когато Джейсън жадно впи устни в нейните, Кери намери сладко бягство в нарастващото желание. Толкова естествено й се струваше да бъде с Джейсън! Докосванията му бяха прекрасни! Спиралата на желанието се надигна в нея…

Тази вечер Кери видя спалнята на Джейсън. Огромни орехови мебели, масивна баня с бели плочки, голямо двойно легло… Тя потъна в нежната му мекота. Усещаше всяко докосване на мъжа до нея. Движението на ръката му, тежестта на неговото тяло, страстта, обзела цялото му същество. Кери препускаше и летеше с него, а когато се отпуснаха отмалели, отново цялата се разтрепери от чудото на тяхната любов. И усети как сълзите напират в очите й.

Отпусната в прегръдките му, Кери дочу далечен звън на коледни камбанки. Коледа… Време да дадем, време да повярваме, мислеше си Кери, време за чудеса, време за надежди. Но да получи Джейсън като коледен подарък, вече беше…

И все пак нещо липсваше. Заслушана в далечните звуци на коледна песен, Кери разбра какво не достигаше — любов…

Джейсън докосна раменете й. Целувките му изгаряха плътта й. Тя не можа да устои на ласките му. Прииска й се да се люби с него отново. Още веднъж… Отпусна се в прегръдките му и отговори на неговите целувки със страст, вълшебство и молитва…

Когато той заспа, спокоен и красив като момче с разпилените си черни коси, Кери стана и бързо се облече.

— Къде отиваш? — Тя усети настойчивия му поглед.

— У дома, при Дани.

— Ще те закарам!

— Недей! Не е късно, ще се прибера сама…

Но Кери вече познаваше добре Джейсън Макреди. Дори ако срещата им тази вечер не беше толкова важна, той пак щеше да я изпрати. Мъжът, в когото беше влюбена, бе изискан кавалер.

Джун и Дани правеха гирлянди от пуканки.

— Здравей, мамо! — развълнувано я посрещна Дани. Той знаеше, че е била при Джейсън.

— Здравей, миличък! — целуна тя русата му главица и усети как решителността й се разколебава. Ако се омъжи за Джейсън, това ще е добре за Дани…

Каква глупачка съм, укори се тя.

Не бива да го правя… Обещах му, но не мога… Не мога да го погледна вече в очите. При никакви обстоятелства! Защото щом го видя, започвам да го желая. За Коледа. И завинаги…

— Време е за сън. — Тя набързо сложи Дани в леглото.

Но не беше толкова лесно да се отърве от Джун.

— Изглеждаш разстроена! Всеки миг ще се разплачеш. Мръсник! Сигурно ти е казал, че скъсва с теб!

— Не. Предложи ми да се омъжа за него.

— Какво?! — зина от учудване Джун. — Прекрасна новина! — Тя грабна една възглавница и затанцува с нея из стаята. Изведнъж спря. — Ти каза „да“, нали?

— Да — въздъхна Кери. — Но няма да го сторя. Аз… Утре напускам. Повече няма да стъпя в редакцията. Ще допиша статиите си и ти ще ги отнесеш…

— Моля? — Джун я гледаше сякаш Кери беше полудяла. Започна да спори с нея, да я увещава…

Кери свали диамантения пръстен и го сложи в ръката на Джун.

— Занеси му го, моля те!

— Кери, не е възможно да не харесваш Джейсън! Не мога да си представя, че те е разгневил с нещо…

— Не го мразя и не му се сърдя! — каза Кери. — Всъщност аз го обичам! — усмихна се тя.

Кери знаеше, че Джун не може да я разбере, но не желаеше да й дава повече обяснения. Изпрати я, затвори се в стаята си и пусна радиото. Зарови глава във възглавницата и избухна в плач.

 

 

Джейсън Макреди беше невероятно щастлив.

Светът беше наистина прекрасен! За пръв път от години той очакваше Коледа с огромно нетърпение. Болката в сърцето му изчезна като с магическа пръчица. И той отново обичаше всичко онова, което доскоро го нараняваше… Той и Кери ще се оженят преди Коледа, реши Джейсън.

Секретарката му съобщи по телефона, че е дошла Джун и иска да разговаря с него.

— Нека влезе! — каза Джейсън.

Щом я видя, той разбра, че нещо не е наред…

— Господин Макреди, аз… — От притеснение гласът й секна. — Господин Макреди, не идвам по свое желание — започна отново Джун. — Аз… — Тя пристъпи и постави диамантения пръстен върху бюрото. — Кери отказва.

Болката го връхлетя с изненадваща сила и кръвта се отдръпна от лицето му.

— Защо не ми го каже тя?

— Мисля, че се бои да се срещне с вас. Страхува се, че няма да я разберете… Но да ви кажа, аз също не я разбирам…

Джейсън прибра пръстена в джоба си и отиде до прозореца.

— Тя ще си довърши материалите, но повече няма да идва тук… — обясняваше Джун.

— Това не е в неин стил! — каза Джейсън. — Кери Адамс умее чудесно да изразява сама мнението си!

Кери имаше направо талант в това отношение, припомни си той. От деня, в който влезе в кабинета му и му каза какво мисли за него, тя започна да променя неговия живот. Отначало много деликатно. Успя да привлече вниманието му върху себе си. И той започна да наблюдава слънцето в лешниковите й очи, преминаването й по коридора. Заобича нейната усмивка…

Обзе го отчаяние. Без Кери светът беше празен за него… Джейсън внезапно разбра какво означаваше всичко това: тя не го желаеше…

Джун гледаше раменете му, прегърбени от мъката. Прииска й се да го докосне, да успокои болката му. Ще си поговори с Кери за този мъж, закани се тя. Защо му причиняваше всичко това?

— Кери винаги се е справяла сама… Е, когато обичаш някого, е много по-трудно, но… Аз не виждам защо…

— Какво?

Джун замръзна от остротата в гласа му и забрави мисълта си.

— Какво казахте преди малко?

— Какво казах ли? Ами исках да кажа, че не мога да проумея защо Кери прави всичко това. Тя ви обича…

— Бихте ли повторили?

— Казах, че тя ви обича…

— Откъде знаете?

— Тя самата ми го каза, разбира се…

Джун замълча. За миг Джейсън беше до нея. Сграбчи я и я вдигна във въздуха. Устните му докоснаха бузата й.

От отчаянието на Джейсън не бе останала и следа. Кери го обичаше! Той нея също! Изведнъж всичко му се изясни. И двамата се бяха оплели в миналото си. В болката, която не можеха да преодолеят. Като глупак, той й предложи целия свят. Всичко, освен едничкото нещо, което би пожелала жена като Кери — любов…

— Тя ще се омъжи за мен! Благодаря ви, Джун! Не са ми нужни повече обяснения! Тя ще стане моя жена! — Джейсън изхвърча от кабинета си покрай Джун, която остана с отворена уста.

 

 

Кери даде воля на сълзите си още веднъж. Но беше време вече да престане. Защото в противен случай никога нямаше да спре да плаче… От време на време тя поглеждаше към телефона. Можеше да се обади на Джейсън… Но при тази мисъл бузите й моментално пламваха от срам. Как можа да изпрати Джун да разговаря с него вместо нея! Истината бе, че тя се боеше да се срещне с него. Знаеше, че Джейсън ще настоява и тя ще пожелае вълшебството толкова силно, че ще протегне ръка към него…

Кери едва се сдържаше да не завие от болка. Легна си в десет. Остана дълго с отворени очи. Искаше да заспи, но сънят бягаше от очите й. Затова пък сълзите бяха готови да рукнат всеки миг…

Изведнъж тя чу как в прозореца се удари снежна топка. При втория удар Кери скочи и се затича към прозореца с разтуптяно сърце. В светлината на лампата, пред къщата различи мъжка фигура. Забелязал Кери до прозореца, мъжът я замери с трета топка.

Тя не можеше да повярва на очите си. Джейсън Макреди стоеше усмихнат пред входа и хвърляше снежни топки по прозореца й.

— Джейсън! Какво правиш тук? — Кери отвори прозореца.

— Мечтая за Коледа в бяло… — пропя той за нейна изненада.

Неочаквано се отвори съседният прозорец. Показа се главата на госпожа Кроули.

— Какво става, за бога? — поиска да узнае тя.

— Джейсън, тихо! — помоли Кери.

— За светли и щастливи дни… — продължи да пее той.

Още един прозорец се отвори. Беше възрастният господин Калахан, точно под Кери.

— Не е зле — прецени той, смеейки се. — Ще изкарате ли още една?

— Джейсън, какво искаш да направиш? — попита Кери.

— Да привлека вниманието ти! — отвърна той.

— Моето вече го имате! — съобщи госпожа Кроули. Загърната в дебел халат, тя беше много смешна с червените си бузи и розовите ролки… Джейсън й се усмихна.

— Тук съм, за да помоля отново Кери да се омъжи за мен! Искам да й кажа, че съм в чудесно коледно настроение! Тя си мисли, че знае всичко за мен, но още много неща не е разбрала…

— Джейсън! — викна уплашено Кери. — Казах ти, не мога да се омъжа за теб.

— Защо? Кажи ми причините!

— Да, защо не му ги изброите? — изви врат нагоре господин Калахан.

— Джейсън! — Кери се почувства унизена.

— Е, добре тогава, недей! Аз вече ги знам! — каза той на господин Калахан и на госпожа Кроули. Но очите му — зелени, блестящи, изпълнени с невероятна нежност, не се отделяха от Кери. Силна болка прониза сърцето й.

— Аз й предложих да се оженим. Изтъкнах причини, които са от значение, но не са най-важните за нея. Подчертах, че на двамата ни е добре, когато сме заедно. Ще бъдем добри родители на нашите деца. Няма да се чувстваме самотни. Аз печеля добре, обещах й да се грижа за нея.

— Не звучи зле — отбеляза господин Калахан.

— Продължавайте! — подкани госпожа Кроули.

На лицето на Джейсън се появи усмивка, изпълнена с тъга и копнеж.

— Сега ще й направя ново предложение. Искам да се оженя за нея поради една-единствена причина. Най-важната! Кери върна светлината в моя живот. С нея животът ми придоби смисъл, защото аз я обичам от цялата си душа!

— О, Джейсън! — прошепна Кери.

— Колко романтично! — плесна с ръце госпожа Кроули.

— Съгласете се, млада госпожо! — нареди й господин Калахан. — Кажете „да“ на човека, преди да е умрял от студ!

— Да! Да! — викаше Кери. — Джейсън, стой там! Идвам при теб веднага!

И Кери изтича надолу по стълбите в снежната нощ, за да се хвърли в прегръдките му.

— Да, Кери, аз наистина искам да ти дам много неща! — каза той и обгърна лицето й с длани. — Искам да те направя щастлива! Уверен съм, че Анджела и Дани ще бъдат много доволни! Но най-важното е, че аз те обичам от цялата си душа!

— Аз също те обичам!

— Целунете го! — подсказа й госпожа Кроули.

— Хм… Добре, млада госпожо, целунете го! И се прибирайте! За да спим… — обади се господин Калахан.

Кери последва съветите им. Повдигна се на пръсти и целуна Джейсън. Госпожа Кроули въздъхна. Прозорците се затвориха.

Внезапно заваляха ситни снежинки. За Коледа всичко щеше да е бяло…

Кери и Джейсън побързаха да се приберат.

Щом влязоха в апартамента, тя се озова отново в прегръдките му. Когато най-после спря да я целува, Кери опря глава на гърдите му — зашеметена, удивена, смаяна, притеснена и уплашена.

— Джейсън… Ти вече ми даде много. Какво бих могла да ти дам аз?

— Искам те за Коледа, повече от всичко друго на света!

— Само това ли?

— Да, само теб. Украсена с червена панделка!

Тя се усмихна свенливо и отново го целуна. Джейсън даде воля на мечтите си.

— Винаги съм мечтал да имам голямо, хубаво семейство. Израснах сам. Затова много обичам децата. Ние вече си имаме едно голямо момче и едно момиченце, но бихме могли да добавим още две… Ако ти искаш, разбира се!

— Децата са най-прекрасното нещо на света! — прошепна Кери.

— И така, ще се омъжиш ли за мен?

— Да, Джейсън, ще стана твоя жена!

— Боже, какви чудеса стават тук! — чуха те момчешки глас. Дани беше станал от леглото си и най-безсрамно бе подслушвал… — Наистина ли ще се омъжиш за него? — попита той.

— Ти би трябвало да си в леглото! — смъмри го Кери.

— А кога ще бъде сватбата? — поиска да узнае той.

— Ще се оженим преди Коледа! — съобщи Джейсън.

 

 

Те наистина се ожениха преди Коледа. Венчавката беше на двадесети декември. Дани и Анджела присъстваха на нея, заедно с Джеръми, Джун и целия персонал на „Елеганс“.

Кери и Джейсън отложиха сватбеното пътешествие, за да бъдат у дома за празниците. Решиха Джейсън и Анджела да поживеят в апартамента на Кери до Нова година, а след това Кери и Дани да се пренесат в къщата на Джейсън. И да я превърнат в дом за всички тях, както искаше Джейсън.

В коледната нощ четиримата отидоха на църква. Когато се прибраха, изпяха коледните песни и подредиха подаръците под елхата.

Децата си легнаха и Джейсън отиде да загаси светлинките на елхата. За своя най-голяма изненада, на едно клонче откри бележка, адресирана до него: „Имам специален подарък за теб! Ела в спалнята след пет минути!“

Заинтригуван от посланието, той изчака пет минути и се втурна в спалнята на Кери. Съпругата му лежеше гола сред белоснежните чаршафи, само с една червена панделка върху прекрасното й тяло… Джейсън спря за миг и благодари на Бога от цялото си сърце. След това пристъпи засмян и взе своя коледен подарък в прегръдките си.

Епилог

Беше късна нощ, когато Дани се измъкна от леглото. Къщата бе утихнала. Най-после всички спяха.

Дани изтича при елхата. И зяпна от изненада. Знаеше, че ще има подаръци. Но не си бе представял, че ще бъдат толкова много… Не беше очаквал, че ще намери за себе си съвсем нов компютър, при това вече сглобен. Само да натисне копчето и… Той замижа и отново отвори очи, за да се увери, че не сънува. Подаръците си стояха под елхата!

Момченцето прекоси стаята и отиде при миниатюрната коледна ясла, която майка му бе направила. Протегна ръка и нежно погали с пръстчета фигурката на малкия Христос. После се приближи до прозореца. Вечерницата се виждаше ясно.

— Здравей, звездичке! — промълви Дани. Леко се изкашля, защото молитвата трябва да се казва с ясен глас! — Мили Боже — започна той тихичко, — искам да ти благодаря! Аз наистина вярвам в коледния дух и в чудесата. Знам, че Дядо Коледа, с когото говорих, е братовчедът на майка ми, Джеръми. И ми е ясно, че всичко, което получих, тези чудеса… ги дължа на теб! — Дани се усмихна. — Имам нов баща и нов компютър! — Не биваше да се шегува, когато разговаря с Господ, но беше сигурен, че той ще разбере радостта му! Все пак Дани си наложи да бъде сериозен. — Някога ти ни даде твоя син, Господи! А сега даваш на мен баща, на Анджела — майка. Така аз получавам сестра, а тя — брат! Мама има Джейсън, а той — нея! Това е истинско чудо! Благодаря ти! — Дани спря дотук, защото не знаеше други думи, с които да изрази благодарността си. Настъпваше коледното утро! Той нададе радостен вик и се втурна към вратата на Анджела.

— Вече е Коледа, сънливке! Събуди се!

Анджела се появи сънена на вратата.

— Много е рано! — прозина се тя. — Дали можем вече да ги събудим?

— Разбира се! Ние сме децата им! А днес е Коледа!

Радостните детски възгласи събудиха Кери, но тя не смееше да отвори очи. Двамата с Джейсън предвидливо облякоха пижамите си, преди да заспят, защото знаеха, че децата ще станат рано и ще дойдат при тях. Ръцете му я обгръщаха здраво. Спала бе притисната до него. Усещаше тялото му до своето, чувстваше неговата топлина, но не отваряше очи… Боеше се, че всичко това ще се окаже само коледен сън…

Но мъжът до нея беше от плът и кръв. Тя беше вече негова жена.

— Мамо!

— Татко!

Дани викаше нея, а Анджела — Джейсън. Но когато двете деца влетяха в спалнята, Анджела отиде при Кери, а Дани задърпа Джейсън.

— Хей, какво става тук! — протестираше уж сърдит Джейсън.

— Ставайте, вече е Коледа! — обяви възмутено Дани.

— Да не би да сме я пропуснали? — престори се на уплашена Кери.

— Мамо! — помоли Дани. — Хайде и вие да станете…

— Ще приготвя кафето — съобщи Кери и стана. Намигна на децата. Джейсън се преструваше на заспал. Когато излизаше през вратата, тя чу как Дани и Анджела безмилостно го нападат и гъделичкат.

Кафето и какаото бяха готови. Всички се събраха във всекидневната. Кери се настани в прегръдката на Джейсън, докато децата разопаковаха подаръците си.

Младата жена тъкмо отиваше да донесе още кафе, когато се позвъни на вратата. Тя погледна въпросително Джейсън.

— Сигурно е братовчед ти Джеръми! — каза той.

Освен Джеръми, на прага стоеше и Джун. Ръцете и на двамата бяха пълни с подаръци за децата.

Гостите влязоха и в къщата настъпи още по-голяма олелия.

— Ще пуснете ли децата с мен да видят Шествието на феите? — попита Джун. — Наблизо е, ще се върнем след час-два…

— Знам, че днес е Коледа — започна малко притеснено Джейсън. — Но там сигурно ще бъде лудница. Ще се справите ли сама с децата?

— Джеръми ще дойде с мен!

— Така ли? — учуди се той. Джун го ритна по кокалчето. Той я изгледа възмутено, но после разбра, че тя иска да даде възможност на младоженците да останат за малко сами. — Разбира се, че ще дойда!

Кери едва сдържаше смеха си. Само Джейсън не разбра нищо.

— Ти какво ще кажеш? — погледна я той въпросително.

— Децата ще се чувстват чудесно! Сигурна съм, че искат да видят Шествието на феите! — каза Кери, като се преструваше, че й е безразлично дали ще излязат.

Децата се приготвиха бързо. Джун и Джеръми чакаха при вратата.

— И заповядайте на коледния обяд! — покани ги Джейсън.

— Знаеш ли, аз имам още един подарък за теб! — обърна се Кери към Джейсън, след като четиримата излязоха.

— Така ли? Къде е кутията?

— Той е без кутия… — Вплела пръсти в неговите, тя го водеше към спалнята.

— Може би устно послание от Дядо Коледа, изпратено по някое бързоходно джудже? — престорено се учуди той.

— Може би… — засмя се Кери. Повдигна се на пръсти и го целуна. После зашепна в ухото му.

— Добре, ще пазя този подарък цял живот! — обеща той.

— Ти ми каза, че искаш да имаш четири деца. Вече имаш две, а аз нямам нищо против да ти родя още толкова…

— Е, и?

— Ами да започваме! Сами сме, не ни се спи и знаем много добре какво искаме…

— При това изгаряме от нетърпение да го направим! — каза Джейсън.

Отнесе я в спалнята и я положи на леглото. Устните му нежно докоснаха нейните. Тя бе в прегръдките му и отново ги заляха вълните на възбуда, чудеса и вълшебство. Когато магията и екстазът преминаха, останаха спокойствието, удовлетвореността и ръцете на Джейсън, сключени около Кери.

— Трябва да приготвим пуйката — промърмори лениво той.

— Да, време е — съгласи се Кери.

— А може би сме имали късмет и добрите феи вече са я сготвили…

Кери се усмихна. Не можеше да разчита много на феите. Те вече бяха направили толкова много чудеса за тях двамата… Тя грабна халата си и изтича до кухненската врата. Отвори я предпазливо. Та нали вълшебствата се сбъдваха само ако повярваш в тях.

Кери не би се учудила, ако откриеше в кухнята добрите феи!