Филис Халдърсън
Незабравима Коледа (9)

Девета глава

По лицето на Уилям Трент премина изненада, после тревога и той отстъпи назад.

— Не можех… — заекна той. — Не разбирам за какво говориш. За последен път те видях в твоя апартамент преди седмица — миналата събота. Ние… се скарахме и ти каза, че заминаваш, за да обмислиш отношенията ни през коледната ваканция…

Стефани гледаше мъжа пред себе си и се чудеше какво е намирала в него. Поетичният му и артистичен талант бяха безспорни. Но иначе си беше само един повърхностен егоист. Дори сега й беше трудно да повярва, че толкова дълго се е заблуждавала. Той всъщност я беше изоставил…

— Лъжеш и го знаеш — предизвика го тя. — Вярно е, че взаимоотношенията ни се бяха влошили, но в неделя бяхме дошли в Сан Франциско, за да разгледаме изложбата на Клей в музея „Де Йънг“.

— Не — изсъска той. — Аз не съм бил с теб…

— Чакай малко, дявол го взел! — прекъсна го Грег и се обърна към Стефани. — Ноел, възстанови ли ти се паметта?

— Да — усмихна се тя. — Не ме питай как или защо, но всичко си е било тук. Спомням си, че скъсах с него и му върнах годежния пръстен. Тогава той ме бутна и аз паднах.

Грег преглътна една ругатня и се насочи към Уилям със заплашителен вид.

— Ти си я ударил, мръсно ко…

— Спокойно, Грег! — намеси се офицерът. — Ще се разберем с този после, след като уточним какво се е случило.

Грег се отдръпна и Стефани се втурна към него. Имаше нужда да го докосне, да го увери, че Уилям Трент не я интересува.

— Не беше точно така, Грег — каза тя бързо. — Ние не бяхме се виждали от месеци и онази неделя някак не вървеше… Закъсняхме за музея, пък и чакахме на дълга опашка, докато влезем. Когато вече бяхме вътре, Уилям се задържаше толкова дълго пред всяка картина, че аз накрая излязох и седнах на една пейка. Чаках го повече от час.

— Аз съм човек на изкуството, нима не разбираш? Мен ме интересува техниката на Клей, неговото отношение към абстракцията.

Стефани въздъхна.

— Знам. Трябваше да бъда по-въздържана, но тогава вечерта щяхме да гледаме „Лешникотрошачката“, а той не харесваше този балет. Мърмореше през всяка от почивките и… — Тя потръпна. — Е, да, и двамата бяхме готови за скандал.

Тя млъкна, за да събере мислите си, и после продължи:

— Бяхме ядосани, когато излязохме от театъра, а пък аз и не погледнах добре картата и го насочих в погрешна посока. Така че вместо да излезем на магистралата, ние се отзовахме в парка „Златна врата“. Той започна да ми се подиграва и аз вече бях съвсем бясна. Когато паркира, за да разгледа сам картата и да намери пътя, аз излязох от колата да се поразходя и да се успокоя. — Тя млъкна и се замисли. — Всъщност бях облечена с палтото си и носех часовник. Така че сигурно, докато съм била в безсъзнание някой ми ги е откраднал. Чантата си бях оставила в колата. Студеният нощен въздух прогони колебанията ми и аз най-после осъзнах онова, което не се решавах да призная от няколко месеца. Не бях влюбена в Уилям и не можех да се омъжа за него. Той настоя да се върна в колата. Казах му, че няма да се омъжа за него, свалих пръстена, но когато му го подадох, той не пожела да го вземе. — Споменът за тази неприятна сцена беше мъчителен за нея. — Опитах се да го накарам насила да го вземе и тогава той ме бутна, аз загубих равновесие и паднах. — Тя тъжно поклати глава и продължи: — Оттогава не помнех нищо, допреди няколко минути…

Лицето на Бил бе посивяло и той се смъкна върху стола, обхванал главата си с ръце.

— О, Господи, Стеф! Аз мислех, че си умряла. Главата ти кървеше и ти бе толкова бледа. Не можах да намеря пулс и се паникьосах — изхлипа той. — Извинявай! Изплаших се, че ако извикам полиция, ще помислят, че съм те убил. Затова избягах. Когато на сутринта намерих чантата ти, изгорих всички документи от нея. Животът ми беше ад, докато не те видях по телевизията снощи. Боже, какво облекчение изпитах!

 

 

Когато най-после Стефани и Грег си тръгнаха заедно от полицейското управление, беше изминал един дълъг, изтощителен ден, през който всички минали събития трябваше да бъдат възстановени.

Скоро след признанието на Уилям те се бяха обадили на Аби, за да й кажат какво е станало. Силните емоции си бяха казали думата и те бяха успели да се скарат, когато Стефани отказа да повдигне обвинение срещу бившия си годеник.

— По дяволите, Ноел… хм, Стефани — беше избухнал Грег. — Ако не искаш да го обвиниш, позволи ми поне да го арестувам заради това, че е заплашил живота ти. Това копеле дори не се е опитало да ти помогне!

— Не, Грег — беше поклатила глава тя. — Не искам подобно нещо да тежи на съвестта ми. Накарай го само да обещае, че няма да ме търси и го пусни да си върви.

Уилям си беше отишъл. Беше изчезнал и от живота й, но Грег още се ядосваше. Мълчанието тежеше помежду им, докато пътуваха към къщи.

Вкъщи! Но дали домът на Грег все още беше и неин? След като паметта й се беше възстановила, те не бяха имали възможност и за мит да останат сами. Тя още не беше му казала какво облекчение чувства сега, когато свободно може да му се отдаде. Нито пък той беше показал, че все още я желае.

Дали сега, когато вече имаше свой собствен живот и можеше да се грижи за себе си, той не бе загубил интерес към нея?

 

 

Грег караше по оживените коледни улици и не откъсваше поглед от пътя. Чувствата му бяха абсолютно объркани. Беше щастлив, че Ноел си възвърна паметта, но бе ужасен от мисълта, че сега, когато тя вече не се нуждае от помощ, може да продължи да живее без него. Бе отблъснала Трент, но всъщност връзката й с него е била скъсана, преди да загуби паметта си. Това не означаваше, че е избрала Грег.

А той я желаеше толкова силно! Искаше му се да се отклони от пътя, да спре и да я помоли да не го оставя. Да я помоли да се омъжи за него. Но не биваше да го прави сега. Нямаше да е честно спрямо нея.

Смяташе, че тя трябва да дойде при него само, ако изпитва същото желание. Не искаше нейното съчувствие или благодарност. Искаше любовта й.

Когато завиха по улицата, по която обикновено се прибираха, видяха, че е задръстена от огромен камион. Част от товара се бе изсипал и трябваше дълго да се чака. Затова заобиколиха по друг път. Докато колата минаваше покрай ярко украсените къщи, Стефани чу да бият камбани. Звънът се носеше от малката църква, където ходеше Аби.

Стефани се изправи и се загледа към хората, които влизаха в ярко осветения храм. Беше забравила след всички вълнения през деня, че са в навечерието на Коледа.

— О, Грег, моля те, спри! — Гласът й звучеше по-напрегнато, отколкото би искала. Не й се искаше да отминат църквата.

Той натисна спирачки и спря по средата на улицата.

— Какво има?

Тя се усмихна и сложи ръка на рамото му.

— Извинявай, не исках да те стряскам. Исках да отидем на службата в църквата. Сега е навечерието на Коледа. Имаш ли нещо против?

Той хвана ръката й и я поднесе към устните си.

— Нямам нищо против — отвърна с дрезгав глас. Вътре в църквата, заслушани във възхитителното песнопение на хора, те застанаха под великолепието на стъклописите, букетите цветя и меката светлина на десетки свещи. Грег хвана ръката й и цялото му напрежение изчезна под познатата мелодия на коледната песен.

„Тиха нощ, свята нощ…“

Тя стисна ръката му и Грег я погледна. Очите му бяха пълни с нежност. Дали беше случайност, че тя и Грег, така както живееха на стотина километра един от друг, бяха попаднали по едно и също време в парка.

„Златна врата“? Или може би някаква божествена сила бе насочвала съдбите им? Дали не бяха родени един за друг?

„Чуй, как ангелът пее за нас…“

Нямаше ли си тя ангел-пазител, който я бе поставил под закрилата на Грег? При тази мисъл душата й се изпълни с покой. Сигурно на Коледа може да се случи чудо…

Когато службата свърши, Грег я прегърна и излязоха от църквата. Но в колата не посегна към нея, както очакваше… Съсредоточи цялото си внимание върху пътя…

Докато той караше мълчаливо към къщи, покоят отново напусна душата й. Какво ставаше с Грег? Това не беше само реакция на отказа й да обвини Уилям. Беше нещо много по-дълбоко.

Когато стигнаха къщата, Грег вкара колата в гаража. Колата на Аби я нямаше, което означаваше, че тя е тръгнала за коледната вечеря в болницата, където работеше.

Грег слезе и запали лампата в гаража. После помогна на Стефани да излезе.

— Трябва да поговорим — каза той и й направи път да влезе първа.

Влезе в хола и запали лампиона над дъбовата маса до канапето. Стефани се приближи отзад и го прегърна, като опря лице на гърба му.

— Грег, какво има? — попита тя с тревога. — Мислех, че си щастлив, защото най-после си възвърнах паметта.

— Щастлив! — Гласът му звучеше странно. Стефани отвори уста, но преди да успее да каже нещо, той се обърна към нея и я прегърна.

— Откакто те доведох вкъщи, знаех, че някога ще трябва да ме напуснеш. Мислех, че съм готов… О, очаквах, че ще ми е тежко, но не знаех, че ще се измъчвам по този начин… — Гласът му секна и той скри лице в косата й.

Радостта й бе засенчена от отчаянието в гласа му. Прегърна го силно и го целуна по врата — там, докъдето можа да стигне.

— Мили, няма да те напусна, ако ти не ме прогониш. А аз се боях, че вече не ме искаш!

— Луд съм по теб! Но съществуват някои условия…

Тя примигна и повдигна глава да го погледне.

— Условия ли?

Колебание.

— Да, условия — отвърна той и срещна погледа й. — Аз не искам да имаме някаква лека връзка, а после да ме оставиш и да си отидеш. Да се върнеш в университета и да продължиш да живееш, както преди да се срещнем… Аз те обичам, скъпа моя, и искам да се оженим. Искам да си принадлежим законно един на друг. Искам да прекарам живота си с теб и да имаме деца. Искам да дочакаме внуци и да остареем един до друг.

Стефани бе така зашеметена от предложението, изречено с толкова любов, че просто не можеше да проговори. Гледаше го и се надяваше, че любовта, която изпитва към него струи от очите й. Изглежда не беше така, защото видя как лицето му помръкна от съмнение, а очите му се замъглиха.

— Ако… ако ти не искаш, аз ще те разбера… — Гласът му бе безжизнен. — Беше самонадеяност от моя страна, да мисля, че можем да се оженим, но не бих могъл да те имам и после да те загубя. Би било още по-зле, ако…

Най-после Стефани успя да си поеме дъх. Тя постави пръст на устните му и се усмихна.

— Грег, ще спреш ли да говориш? Защо не ме заведеш в леглото? Или искаш да ме накараш да чакам, докато оформим всички документи и ни венчаят?

Лицето му светна и той зацелува пръстите й.

— Не — каза той с прегракнал глас, — не съм сигурен даже дали ще издържа, докато се качим в спалнята!

Тя се огледа наоколо.

— Е, подът ще ни е малко твърдичък, но канапето…

— О, не, няма! — извика той с усмивка и я грабна на ръце. — Когато сме заедно, ще се опиваме от силната си любов, а няма просто да задоволяваме плътското си желание, така че канапето…

И той я занесе до спалнята, пусна я до леглото и докосна устните й. Беше сладка, почти невинна целувка. Устните му бяха топли и твърди. Чувствата й избухнаха. Тя се повдигна на пръсти, обхвана главата му с ръце и разтвори устни. Когато езикът му проникна между тях, усети как чувствеността я завладява. Обви с ръце врата му и се прилепи към него. Той я притисна и й позволи да усети възбудата му.

Тя се изви в ръцете му, които намериха ципа на роклята и го разтвориха. Те я галеха и разкопчаваха лекия сутиен. Ръце на полицай — големи и силни, но нежното докосване само засилваше изкушението от допира.

Докосна кожата под ризата му. Бе топла и мускулите се свиваха и разпускаха под дланите й. Усети тръпки на удоволствие, когато той докосваше гърдите й. В гърлото й се надигна страстен вопъл.

Дрехите им останаха на пода и те се намериха в леглото. Надигнаха се и се вгледаха един в друг. Единственото осветление беше блясъкът на пълната луна през прозореца. Грег бавно обви с ръце кръста й.

— Знаех, че тялото ти е красиво — каза той страстно, — но не очаквах, че е идеално!

Докосването и жарта в гласа му я накараха да потрепери. Той ли говореше за идеално тяло? Тя бе виждала статуи на гръцки богове, телата на които изобщо не можеха да се мерят с мускулестата му мъжественост.

Тя положи ръце на раменете му и го погали със страст.

— Обичам те, Грег! Не само, защото ме спаси и се погрижи за мен, макар че те обичам и заради това. Обичам те, защото си мил, внимателен и всеотдаен. Ти беше готов да рискуваш кариерата си, но да не ме оставиш на произвола на съдбата в непознат и негостоприемен град.

Грег я притисна към себе си и погали тила й.

— Когато умният мъж открие съкровище, той го цени и пази — каза дрезгаво. — Ти си моето съкровище, моята любов, моето коледно чудо! Винаги съм вярвал, че не се срещнахме случайно. Ние сме предопределени един за друг, любима моя Стефани-Ноел. Мисля, че го знаех още щом те намерих.

Тя бавно го погали, обгърна врата му и го целуна по ухото.

— Аз също го почувствах — въздъхна тя. — Дори и замаяна, със страхотна болка в главата, усетих, че ти си някак по-особен. Имаше нещо, което ме привлече у теб. Дори когато бях ужасно изплашена, се чувствах сигурна, щом беше до мен.

Ръцете му се плъзнаха по бедрата й.

— Сега изплашена ли си?

— Изплашена ли? О, не! Искам да ти принадлежа с тяло и душа, пред Бога и пред хората… Искам и ти да ми принадлежиш.

Той я целуна и внимателно я положи на леглото.

Преди да затвори очи, Стефани видя милиарди звезди да блещукат в ясното нощно небе. Една от тях беше по-голяма и по-ярка от другите и сякаш им намигаше благосклонно…

Не беше ли самата Коледна звезда? Не я ли беше насочила тя към Сан Франциско? Може би да, може би не, но едно знаеше със сигурност: първата им дъщеря щеше да се казва Ноел!