Филис Халдърсън
Незабравима Коледа (2)

Втора глава

Ноел лежеше на носилка в друга приемна и мислеше дали този кошмар ще свърши някога. Бяха я прегледали няколко пъти, направиха й рентгенови снимки и сега чакаше диагнозата на лекарите. Бяха почистили и превързали раната над слепоочието. След това й бяха дали болкоуспокояващи и сега главата не я болеше толкова… Ужасът й идваше от неспособността да си спомни нещо. Коя беше тя? Откъде беше дошла? Къде бе тръгнала? Имаше ли на този свят някой, който да се интересува от нея?

Като че ли беше новородена. Само че по чудо пораснала за един ден. И нямаше минало, нито пък знаеше какво да очаква от бъдещето… Помнеше събитията само от момента, когато се събуди върху влажната трева. Единственият човек, когото познаваше, беше полицаят, който я намери и доведе тук. Грег Ремингтън. Той беше толкова добър, отнесъл се бе към нея с топло съчувствие, но може би сега дори и той я бе изоставил… Или пък не го допускаха до нея?

Да, точно така. Сестрата и болногледачката я бяха сложили на количка и откарали в друга част на болницата. Това бе преди няколко дни… И тя не го видя повече…

Стомахът й се сви. Какво щеше да стане с нея? Грег й даде име и вече всички я наричаха Ноел, но кое беше истинското й име? Жената, която е била, преди да се превърне в непозната дори за себе си, сигурно е имала име…

Дали имаше родители? Ами приятели? Може би дори съпруг и деца? Господи, как щеше да живее без минало?

Обърканите й мисли бяха прекъснати от познат глас. Не бе усетила кога Грег се бе приближил до леглото й. От другата страна бе застанал докторът. В отчаянието си тя се вкопчи в Грег, а той пое ръката й и я задържа.

— Новините са добри — успокои я. — Няма счупване или други сериозни травми. Щом заздравее раната, ще се оправиш.

Докторът кимна утвърдително.

— Ще ви даваме болкоуспокояващи. Няма нищо сериозно. Знам, че загубата на паметта ви кара да изпадате в ужас, но скоро ще се оправите. Обадете се на личния си лекар до ден-два, за да ви поеме.

— Не си спомням кой е моят лекар… — започна тя, но докторът се бе отдалечил.

— Хей, докторе, почакайте — извика Грег. — Няма ли да я оставите в болницата?

— Няма нужда. Тя не е тежко ранена.

— Ами амнезията? Къде мислите, че може да отиде сега? — Гласът на Грег беше ядосан.

— Опасявам се, че това е ваш проблем. Ако имахме място, щях да я приема, макар че от медицинска гледна точка не е необходимо. Болницата е препълнена. Ние обслужваме спешните случаи, а тези, които се нуждаят от по-продължително лечение, изпращаме в други болници. Но сега навсякъде е пълно, нали разбирате… Вие имате лечебница в затвора. Защо не я заведете там?

Това предложение ужаси Ноел.

— Не! — извика тя и се изправи. — Моля ви, не ме водете в затвора при престъпниците!

Грег я прегърна и я накара да легне отново.

— Никой няма намерение да те води в затвора — увери я той, като изгледа с укор лекаря.

Докторът повдигна безпомощно рамене.

— Съжалявам, но не мога да я настаня в стая, от която се нуждае тежко болен или ранен само защото твърди, че не може да си спомни коя е. Съжалявам.

Ноел понечи да каже нещо, но Грег я изпревари.

— Какво искате да кажете с това „твърди, че не може да си спомни“? — Тонът му беше груб. — Да не мислите, че лъже?

— Не знам — въздъхна лекарят. — Много от хората, които идват тук, го правят. Сан Франциско е пълен с бездомни, а болницата е приятно и топло място, където могат да прекарат две нощи. Защо не я заведете в някоя от спалните за бездомни?

Грег завъртя отрицателно глава и обгърна раменете й.

И двамата видяха как лекарят поклати съчувствено глава и бързо се отдалечи.

Ноел потрепери от страх и отчаяние.

— Грег, кълна се, че не лъжа! Наистина нищо не помня. Какво ще правя сега? Къде да отида? Нямам никакви пари.

Той я притисна към себе си.

— Не се притеснявай. Ще се погрижа за теб. Партньорът ми се върна с колата. Не е намерил в парка нищо, освен няколко капки кръв върху плочите. Сигурно там си се ударила. Знаеш ли как си паднала?

— Откакто ме доведе тук се опитвам да си спомня, но не мога.

— Дали си носила чанта?

— Трябва да съм носила — отвърна тя с празен поглед. — Винаги нося.

— Откъде знаеш? — изгледа я Грег.

Очите й се разшириха. Наистина откъде знаеше?

— Не мога да обясня, но съм сигурна, че винаги нося чанта. Нали повечето жени носят?

— Да — отвърна Грег. — Но ако си носила, защо Дилан не е могъл да я намери. А палтото? Тук в Сан Франциско през зимните нощи винаги духа студен вятър откъм океана, а ти беше без палто. Защо?

Главата й се замая и тя въздъхна:

— Съжалявам. Ако съм носила палто, нямам спомен за него…

— Ако се чувстваш достатъчно добре, за да тръгнем, ще те наметна отново с одеялото и ще те отведа в полицейското управление. Там може да има свободно легло в лечебницата.

Мисълта да прекара нощта в затвор, макар й в лечебницата, я хвърли в паника. Щеше ли Грег да я остави на грижите на дежурния и да си отиде? Ами ако следващата смяна я сбърка с някоя затворничка? За да не види колко е изплашена, тя изви глава настрани. Той се бе занимавал твърде дълго с нея и може би не искаше да му бъде в тежест.

Когато стигнаха до колата, Грег й помогна да седне и се настани до нея. Ръката му обхвана раменете й и тя се сгуши в него, като търсеше не толкова топлината, колкото близостта и сигурността на ръцете му. Без да каже дума, той я обхвана през кръста и я държа така през целия път.

Само след секунда Ноел осъзна, че това, върху което се беше облегнала, не беше само здраво мускулесто тяло, а някакъв твърд предмет от метал. Под униформата Грег носеше защитна жилетка и пистолет. Когато отиваха към болницата не бе усетила нищо — беше твърде зашеметена. Сега искаше да попита, но се страхуваше, че ако заговори, той ще се отдръпне. Затова затвори очи и опита да се успокои.

В участъка разбраха, че малкото легла в лечебницата са заети, а секретарката безуспешно се мъчеше да намери място в болницата за един пациент с пристъп на астма.

— Съжалявам, госпожо — каза дежурният. — Положението в града е критично. Има много пациенти, а в болниците няма свободни легла. Даже сме принудени да лекуваме някои тук. Амнезията не се нуждае от спешна помощ и няма да можем да ви помогнем. Молим се някой от нашите пациенти да не получи сърдечна криза или да му се спука апандисит…

— Но вие не можете да ме оставите на улицата — изплака Ноел. — Нямам пари… и не знам къде да отида… — Тя отметна одеялото от себе си. — Даже нямам палто.

— Никой няма да те остави на улицата — увери я Грег, като я прегърна през раменете. — Седни тук, докато видя какво мога да уредя.

Тя седна, но продължи да го гледа тревожно.

— Нали няма да си отидеш?

— Няма да те оставя, мила — каза той и докосна рамото й. — Ще уредя да се погрижат за теб. Ще се върна, не се безпокой!

— Добре — отвърна тя и го изпрати с поглед, докато пресичаше стаята, за да отиде да говори с другия полицай.

Чувстваше се като новородено. Независимо, че й беше казал „мила“, като на малко момиченце, което има нужда от закрила. Тя сигурно не беше такава в действителност. Мразеше да бъде зависима. Това не само я унижаваше, но и я ужасяваше. Като не знаеше коя е и каква е, се чувстваше напълно безпомощна. Дали затова така се бе привързала към този полицай? Не можеше да бъде нещо лично… Току-що се бяха запознали… Но засега той беше единственият човек в нейния живот. Без него бе съвсем сама на света…

Отново я завладя паника и тя се сгуши в топлото одеяло. Дали положението й вследствие на удара в главата, нямаше да се усложни и тя да се почувства зле?

Сигурно имаше такава вероятност, защото когато Грег се върна, все още изглеждаше разтревожен. Тя се опита да не издава страховете си, но по тона му разбра, че ги е усетил.

— Дилан се зае да пише рапорта, така че аз съм свободен. Ще отида да докарам колата и ще те взема. Няма да се бавя.

— Почакай… — рече тя, но той вече бързаше към вратата.

Верен на думите си, Грег се върна след около пет минути, бързо я изведе и я настани в една съвсем нова, тъмносиня спортна кола. Щом излязоха от паркинга, тя го попита:

— Къде ме водиш?

— У майка ми — отвърна той, като следеше внимателно пътя.

— При твоята майка ли?

— Да. Ще ти хареса. Тя е медицинска сестра. Работи в клиниката в Бризбейн.

Ноел се опитваше да осмисли казаното.

— Значи ще ме водиш при друг лекар… Той се извърна към нея и се усмихна.

— Не, Ноел, водя те у дома. Имаме къща в Бризбейн. Майка ми и сестра ми Бевин живеят в едната половина, а аз в другата.

Тя примигна, все още леко смутена.

— Ти с майка си и сестра си ли живееш?

— Не с тях — поклати глава той. — В съседни входове. Двете къщи са прилепени, но са самостоятелни. Ако някога намеря апартамент в града, ще се преместя и ще дам къщата под наем. Но сега е почти невъзможно да намеря нещо прилично тук в Сан Франциско, за което да мога да плащам наема. Надявам се скоро да ме повишат в чин и тогава ще си потърся по-добро жилище.

В колата беше топло и Ноел се отпусна на седалката. Беше изтощена и изглежда бе заспала, защото усети как Грег я разтърсва леко.

— Ноел, събуди се. Пристигнахме.

Когато отвори очи, погледът й срещна неговия. Очите му бяха големи, тъмнокафяви, с дребни златисти точици и засенчени с гъсти тъмни мигли. В тях се четеше съчувствие и нежност. Това бяха очи, които биха привлекли всяка жена.

Той повдигна ръка и отстрани кичура коса, паднал на челото й. Ръцете му бяха силни, но докосването им нежно.

— Хайде, сънчо — пошепна той. — Обадих се от полицейското управление и мама те чака. Ще те сложи в леглото веднага и ще можеш да спиш колкото искаш.

Ако ръцете на Ноел не бяха свити под одеялото, тя нямаше да може да устои на силното желание да погали това скулесто лице с тънки кестеняви мустаци и сключени вежди.

— Не искам да те притеснявам…

Той продължи да гали косата й, като внимаваше да не засегне удареното място.

— Не ме притесняваш — увери я той. — Бевин, сестра ми, не се свърта вкъщи. Тя използва къщата на мама като базов лагер. Можеш да спиш в нейната стая, докато открием коя си. Мама ще се радва на компанията ти.

Думите му прозвучаха като балсам за наранената й душа.

— Ти си толкова любезен, Грегър Ремингтън! — каза му с нескрита благодарност.

Не можеха да откъснат очи един от друг. Беше сигурна, че Грег вижда в очите й чувствата, които я изпълват, но той се отдръпна и излезе от колата. Заобиколи, отвори вратата и й помогна да слезе.

Над вратата вляво светеше лампа и Ноел видя, че къщата е боядисана в синьо-сив цвят с бели рамки на прозорците. Двата входа бяха отделени с гараж, а нагоре етажите бяха прилепени.

Входната врата се отвори и една жена, облечена в тюркоазнозелен кадифен пеньоар, ги посрещна с усмивка.

— Чаках ви! Влизайте бързо, че е студено.

Ноел си помисли, че ако това е майката на Грег, тя би трябвало да е към петдесетте, но жената изглеждаше по-млада. Красивото лице завършваше със закръглена брадичка с трапчинка, която я правеше да изглежда като херувим. Сините очи блестяха, а в косата й нямаше и един бял косъм.

— Извинявай, че те събудих, мамо, но не знаех къде другаде да отида — каза Грег, докато влизаха в хола. Той се извърна към Ноел. — Майка ми, Абигейл Ремингтън.

Вместо само да подаде ръка, жената прегърна Ноел.

— Наричай ме Аби — каза. — Добре дошла. Можеш да останеш тук, докато всичко се уреди. Сега, понеже изглеждаш съвсем без сили, ще ти приготвя леглото и една от нощниците на дъщеря ми, докато пожелаваш на Грег „Лека нощ“.

Тя се отправи към стълбището в дясната част на хола. Ноел смъкна одеялото от раменете си и го подаде на Грег.

— Не знам как да ти благодаря. Аз… не знам какво щях да правя, ако не беше ти…

— Това е част от служебните ми задължения — отвърна той, притеснен от излиянието й.

— Не мога да повярвам! Сигурна съм, че не всеки полицай води вкъщи някой, когото намира на улицата.

— Да… Така е… Мама трябва да отиде на работа след няколко часа, но аз съм в съседния вход. Ако имаш нужда от мен, почукай на стената и извикай. Ще дойда към обяд и ще те заведа да хапнем. — Той протегна ръка и внимателно погали издутото място около превръзката. — Спи спокойно, Ноел, и не се бой. Докторът каза, че скоро ще си възвърнеш паметта. Но докато това стане, няма да позволя да ти се случи нищо лошо.