Ян Гиу
Наследството на Арн (8)

II.

Един-единствен мъж в кралството желаеше война, затова пък по-горещо от всичко останало в земния живот. Това беше архиепископ Валерий. И тъй като другите му дела вървяха особено успешно, той бе убеден, че Бог ще му съдейства и в това начинание. Сякаш вече нищо, предприето от него, не можеше да се провали.

Когато в Дания кралица Рикиса наистина роди син, когото нарече Ерик, на покойния му баща, отначало това изглеждаше на Валерий като трудна пречка. Ако Фолкунгите и Ериковите потомци успееха да се спогодят, че това момченце и никой друг ще наследи короната, нямаше да бъде лесно за църквата да предяви други претенции. Ериковците обаче се сдърпаха помежду си и изведнъж се оказа, че имат трима претенденти за престола, понеже и Холмгейр, и синът му Кнут смятаха, че са с предимство пред детето в Дания.

Препирнята им досади на Фолкунгите и родовият им тинг определи, че със същия успех короната можеше да вземе и младия Юхан Сверкершон, само и само те да си получат полагаемия дял от властта.

В този момент с право можеха да се опасяват, че крал Валдемар Победителя, могъщият вуйчо на роденото в Дания момченце, щеше да се намеси с всички сили, за да изиска правото на племенника си Ерик за короната, а тогава на църквата и Фолкунгите щеше да им бъде еднакво трудно да му се опрат.

Бог обаче подкрепи предания си Валерий и в това начинание, и то по най-прекрасния начин. Крал Валдемар се въоръжаваше за кръстоносен поход в Естония и нямаше възможност по същото време да изпрати войски горе в Западна Готаланд, особено като знаеше колко скъпо щеше да му струва, ако се опита да удари фолкунгската конница. Вместо това направи опит да намеси в спора за наследството Светия престол в Рим и скоро при архиепископ Валерий заваляха папски були със строги въпроси, а накрая и призовка от новия свети отец Хонорий III, който заповяда на архиепископа и епископ Бенгт от Скара да се явят пред Светия престол и да обяснят какви ги вършат.

Тогава обаче Валерий направи нещо нечувано. Той изгори папската була и забрани на онези свои приближени, които я бяха чели, да споменават и думичка за станалото. В същото време ги увери, че той самият поема пълната отговорност за този грях.

Юхан Младия бе коронован в Линшьопинг през 1219 г.

Църковните служители не излязоха с празни ръце от това неподчинение спрямо Рим. С първия кралски закон в името на Юхан Младия бе постановено църквата от този момент да бъде освободена от данъци. Освен това, и най-вече за благото на самите епископи, всеки престъпник, осъден на църковна земя, трябваше да изплати глобите си на епископа в съответната епархия. Кралската щедрост щеше да обогати всички тях повече, отколкото можеха да се надяват, ако някой зрял мъж, а не един зле възпитан петнадесетгодишен хлапак бе получил кралската корона. Валерий и епископите му наистина си имаха повод за радост.

Когато свикаха новия кралски съвет, Карл Глухия пое службата на кралски ярл от своя полубрат Фолке, който бе враждебно настроен към църквата. Бенгт Елинсон стана военачалник на кралството, новият епископ Карл Магнусон от Линшьопинг стана кралски секретар, новият лагман Ескил Магнусон получи място в съвета, както и синът на Улвхилде — Емунд Юнсон.

С това Ингрид Улва и Улвхилде бяха постигнали място в кралския съвет точно според договорката с архиепископ Валерий. Ингрид Улва най-сетне можеше да извади писмения договор между нея, Улвхилде и архиепископа и хубаво да го изгори с печата и всичко останало.

Властта в кралството бе поделена между Фолкунгите и църквата, а този, който изобщо нямаше право на глас, беше крал Юхан Младия — той само изпълняваше желанията на Валерий, понеже му бе задължен за кралската си корона повече отколкото на когото и да било друг.

Валерий заговори за войната малко след коронацията в Линшьопинг. Той представи пред съвета няколко папски були, в които и Хонорий III, и покойният му предшественик Инокентий III препоръчваха кръстоносен поход към страните отвъд Балтийско море, където народите още не бяха покръстени. По-рано всички подобни папски желания бяха отхвърляни както от крал Кнут Ериксон, така и от Ерик Кнутсон, по решителното настояване на Арн Магнусон, който беше техен военачалник и освен това знаеше за кръстоносните походи повече от всеки друг в Скандинавия.

Валерий обаче така неуморно натякваше за кръстоносен поход на изток, че дори имаше наглостта да представи крал Валдемар Победителя като висш божествен пример, понеже в момента се бе запътил към Естония. А на юг, в Курландия, един нов рицарски орден на име Братството на меча, получил от папата същите права като рицарите тамплиери, бе извоювал бляскави победи и завзел големи територии.

Точно затова, смяташе новият главнокомандващ в кралския съвет, Бенгт Елинсон, не беше особено наложително да се месят в блъсканицата там. Валерий обаче не се остави да бъде спрян, говореше надълго и нашироко как кръстоносците се освобождаваха от всички земни грехове — нещо, което вероятно беше по-належащо за него, отколкото за други. Освен това не му бе особено трудно да обрисува на наивния крал едно голямо приключение от другата страна на морето. Епископите в кралския съвет бяха принудени да подкрепят своя архиепископ с решението си и Валерий избра новия епископ на Линшьопинг — Карл, да го последва на благословеното пътешествие.

Новината, че още пъпчивият й син ще се отправи на война при първата си голяма задача след повишението в епископ, събуди в Ингрид Улва колкото подозрение, толкова и раздразнение. Тя вече виждаше младия Карл като новия архиепископ в страната веднага след прибирането на коварния Валерий в ада, където му беше мястото. Приказките на архиепископа, че епископ Карл от Линшьопинг е най-млад и в най-добро здраве от всички епископи в кралството и затова ще издържи на пътя по море и други изпитания, далеч не можеха да послужат за оправдание пред Ингрид Улва. Как в такъв случай щеше да обясни, че най-възрастният — пухтящата планина от сланина Бенгт от Скара, и най-немощният от всички тях — самият Валерий, незабавно щяха да потеглят на пътешествието? Ингрид Улва предчувстваше неприятности и назначи Биргер да следи брат му, епископът, да получи цялата необходима за опазването на живота му охрана — поне един ескадрон от Форшвик.

С това Биргер попадна в голямо затруднение. Отначало възнамеряваше изобщо да не участва в тази война, както и военачалникът Бенгт Елинсон. И двамата считаха, че си имат основателни причини.

Именно Карл Глухия, вече ярл, бе онзи, който се разпореждаше по всички въпроси на войната извън кралството. Всяко негово решение пък неизменно получаваше подкрепата на архиепископа и краля, защото и двамата разбираха от войната в новото време по-малко и от самия него. Щом Карл Глухия представи плановете си за благословения военен поход на изток, Биргер и Бенгт единодушно казаха, че намират участието си за безсмислено, още по-лошо — за налудничаво. Ярл Карл си бе решил да водят тази война по добрия стар обичай като истински бойци, без коне. Изпълнен с детинска жар, той разказа как щял свика цялата свеаландска военна флота както в славното минало, когато тези дръзки мореплаватели бяха всявали страх у езичниците на изток. С подобни воини можело да се организира свинска фаланга при срещата с врага.

Бенгт Елинсон и Биргер едва повярваха на ушите си, когато предпазливо попитаха какво се имаше предвид със свинска фаланга. Това беше формация, позната от битката при Бровала в езическо време — най-голямото сражение в Скандинавия за всички времена. Победилата тогава страна се събрала като клин с най-смелия воин начело, двамата втори по сила след него, а после следващите четирима и осмина настъпили в бойна формация, наподобяваща формата на заострена свинска глава. Като топла кама в масло тази свинска фаланга се врязала във вражеската тълпа, обясни Карл разпалено и потърка доволно замръзналите си старчески ръце. Работата наистина не изглеждаше по-малко налудничава от това, че Карл Глухия разказваше за плановете си ревейки.

Ако Биргер и Бенгт Елинсон трябваше да вземат отношение по този въпрос на фолкунгския родов тинг, щяха без особени усилия да счупят ръцете на Карл, колкото и разгорещено да ги размахваше. Пред всички рицари на родовия тинг старческите му идеи щяха да изглеждат точно толкова наивни, колкото и бяха. Повече от половината говорители на тинга лично бяха взели участие в последните две войни срещу датчаните, където конницата бе решила изхода от боя.

Карл Глухия обаче беше прокарал всички тези решения в кралския съвет, а там дори военачалникът Бенгт Елинсон и рицарят Емунд не можеха да се съпротивляват много. Архиепископът и кралят вярваха сляпо на ярла си.

С голяма мъка Биргер стигна до извода, че ако така или иначе му се налагаше да участва във войната, нямаше много смисъл да се опитва да противоречи на глухия старец относно свинската фаланга и други измишльотини. Войната щеше да се води без конници, с дръзки пеши свеи и това беше. Все пак успя да накара ярла да даде съгласието си за прехвърлянето на поне един ескадрон от Форшвик за защита на епископите, а и за да могат да разузнават за врагове на разстояние. Тогава старият ярл се принуди да признае неохотно, че, налагаше ли се да се обикаля и да се набират сведения за позицията на врага и намеренията му, младите бързи конници бяха добре дошли, но трябваше да стоят настрана, щом настанеше време за битка.

Щом чу последната заповед, на Биргер му се наложи здраво да прехапе устна и твърдо да сведе поглед в земята, сякаш се покланяше. Значи кралският ярл беше глупак, при това опасен, тъй като държеше в ръцете си живота на толкова много хора. Нямаше полза нито да се смее, нито да плаче, камо ли да разпалва конфликта наново. Тогава нямаше да пуснат и шестнайсет конника от Форшвик на пътешествието през морето.

 

 

И така, Биргер стоеше на носа на един тежко натоварен ханзейски кораб, който мудно се поклащаше напред през Балтийско море на слабия западен вятър. Приготовленията бяха отнели близо година и във всички посоки около кораба, на който се намираше Биргер, се виждаха свеаландски викингски кораби от грабителските походи в стари времена, понесли на борда си четири хиляди мъже. А на тежкия ханзейски кораб в центъра на военната флота пътуваха кралят, архиепископът и епископ Карл от Линшьопинг, шестнайсет бойци от Форшвик и трийсет коня. Ярлът беше на един от викингските кораби пред тях.

Биргер стоеше мрачен и замислен. Оказа се трудно да съберат дори един ескадрон от Форшвик, понеже Бенгт Елинсон чистосърдечно бе разгласил надлъж и нашир какво мислеше за Карл Глухия като главнокомандващ и за войната без кавалерия, свинската фаланга и други щуротии. За тези думи Биргер не можеше да кори рицаря Бенгт, защото самият той споделяше всичките му схващания.

Все пак беше по-лесно да набави кораб, понеже на тръгване за Висбю бе получил щедро количество златни монети от фондовете за война на краля. Не беше открил причини да бъде твърде пазарящ се търговец при покупката на кораба от Ескил Магнусон и наемането на екипажа — приел беше, че повечето злато, вложено в тази война, бе хвърлено на вятъра от самото начало.

Хубавото на пътуването до Висбю обаче бе, че го придружаваше най-малкият му брат Елоф, който според тежката присъда на Ингрид Улва не ставаше за нищо смислено, за разлика от по-големите му братя. Елоф се беше преборил с латинския и философията като всички останали и едва ли беше по-зле с ума от братята си. Само дето не искаше нищо в живота си, не копнееше нито за къща на лагман, нито за владишки жезъл, нито дори за рицарски шпори. Просто се рееше, може би и се окайваше, защото се напиваше до безсъзнание по-често от другите мъже.

Светлият спомен на Биргер от деня, когато заведе брат си Елоф във Висбю, беше как той направо опули очи при вида на улиците, чистите улици с канавки, каменните къщи, църквите и крепостните стени, както и търговския дом на родственика им Ескил. Както Биргер се беше надявал, този нов свят отвори очите на Елоф.

По-мрачният спомен бе как Елоф се напи до припадък в градските таверни още на третата вечер и за малко не го убиха и ограбиха. Биргер се оправдаваше, че все пак бе направил всичко по силите си и за Елоф, и за господаря Ескил. Ако брат му се вземеше в ръце, очакваше го величав живот, изпълнен със значими дела, а това строгата им майка дори не можеше да си представи. Сега вече беше във Висбю и ако предпочетеше бирата и каните с вино, щеше да пропилее голямата възможност, която го чакаше на една ръка разстояние. Такава обаче беше свободната му воля, Биргер не можеше да направи повече, освен да му покаже Висбю и да го накара да остане там колкото му се искаше.

Никъде не се виждаше земя и вълнението на морето беше нежно и приятно на слабия вятър. От време на време обаче някой младеж от Форшвик се качваше на носа и повръщаше, понеже това бе първото пътешествие по море за повечето от тях, ако не се броят кратките преходи по Ветерн и Венерн. Биргер не укоряваше никого — същото се бе случило и с него първите пъти, когато пътува до Любек с търговските кораби на господаря Ескил.

Ако някой видеше Биргер застанал сам горе на носа, загледан неизменно в посоката, където щеше да се покаже страната на езичниците, без съмнение би си помислил, че тук стои нетърпелив воин, очакващ с плам предстоящите събития. Някой благочестив и скромен мъж вероятно би решил, че това е юнкер, изпълнен с желание скоро да изкупи всичките си грехове в живота.

Никое от тези предположения обаче не се и доближаваше до истината. Разбира се, Биргер имаше да размишлява много, но сякаш през цялото време отблъскваше всякакви мисли за войната, която се приближаваше неумолимо с всяко поклащане на вълните. Приятни или неприятни мисли и спомени се смесваха в главата му, всичко друго, но не и задаващата се война.

На борда беше Матеус Маркусян, приятелят му от детството във Форшвик. За разлика от родственика си Йоханес, Матеус бе завършил училището за воини вместо да се обучи за медникар, строител на дъскорезници, ковач на оръжия или пък нещо друго, което можеше да осигури прехраната на онзи, който не притежава земя. Матеус обаче бе воин без имот, при това и без война. Не беше трудно да се разбере защо бе последвал призива на Биргер, въпреки всичките предупреждения на по-възрастните във Форшвик. В този момент той висеше на перилата, сглупил да застане на кърмата, така че вятърът разнасяше повръщаното по кораба.

Не беше трудно за проумяване и това, че Ерик Стенсон, най-възрастният боец от Форшвик на борда, се бе озовал на призива на Биргер. Ерик служеше като учител по боравене с оръжия при Бенгт Елинсон в Имсеборг още от деня, в който се срещнаха на тинга в Аскеберя и Биргер бе помолил за милост и опрощение за Ерик, въпреки че беше опозорил меча си. С това той бе длъжник на Биргер до края на живота си — дълг, който можеше да бъде прибран от кредитора когато му бе угодно. Това стана с военна служба.

Мислите на Биргер пърхаха още по-далеч в бягството си от войната. Откак бе говорил на родовия тинг за първи път, думите му идваха все по-уверено. Беше носил през годините един дар от Бога, без да го открие преди онзи първи път в разпрата между глухия старец Карл, който не беше помислил за опасността от война срещу крал Валдемар, и стареца Фолке, който, слабо просветен в църковните работи, не бе прозрял опасността от анатема. Оттогава обаче тъкмо Биргер се изказваше последен на родовите тингове и обясняваше какво решение трябваше да вземат. И почти винаги ставаше както той кажеше. Всички по-възрастни го сравняваха с Биргер Бруса и това го удовлетворяваше, но и го караше да потръпне. Най-много се радваше обаче, когато говореше пред тихите, заслушани с внимание роднини, а думите му долитаха като лястовици от всички посоки, но все пак кацаха в прави редици на капчука. Това беше животът му, Бог го бе дарил с умението да води роднините си и всичко останало изгуби значение. Освен може би да се върне жив от тази глупава война.

Ето, мисълта му за миг докосна войната, но веднага се хвърли към нещо голямо, красиво и едновременно мъчително. Той бе станал баща на момченце, наречено Грегерс.

Изглеждаше му като чудо, защото бе живял няколко години без да знае и никога нямаше да научи за него, ако Божията майка не бе насочвала стъпките му. Когато обаче замина на север към долината на Меларен на трудната си мисия да намери шестнайсет благосклонни мъже от Форшвик, той пристигна в едно стопанство на име Сунд, собственост на рода на Улв. Както беше свикнал само от далеч да показва фолкунгския си щит, за да го посрещнат и нагостят веднага, този път му се стори чудно колко несигурно му говореха стопаните — не тегнеше вражда между Фолкунгите и рода Улв. Някой от синовете в къщата бе изсъскал към него думи, които той не дочу, а и никога не се повториха, понеже стопанинът с бой бе изгонил собствения си син на двора, като го гълчеше и кореше.

Всички тайни погледи към него и дългите мигове неловко мълчание скоро го накараха да съжали, задето не бе останал да спи в гората, както си беше свикнал. Вече беше твърде късно, щеше да опозори къщата, ако си тръгнеше посред нощ. Затова помоли за разрешение да се оттегли в постелята с кожени завивки, тъй като го чакаше дълъг път на следващия ден. Тогава никой не го насили с още бира.

През нощта при него се промъкна млада робиня от къщата. Първо той я отблъсна грубо, понеже не бе в подходящото настроение за подобни забавления. Скоро съжали и като се замисли, осъзна, че младото женско тяло щеше да бъде значително по-добра компания от мрачните размишления. И така, когато тя се промъкна обратно при него, той веднага я грабна и рязко свали ризата й. Тя обаче зарита и се задърпа най-упорито. Щом Биргер я остави, тя побърза да му прошепне, че ако я желае, може би ще се разберат, но е там, за да му разкаже нещо, което той вероятно не знае. Тогава Биргер, без да се бави, й върна дрехата и я покани да каже това, за което бе дошла. Тя надяна ризата си през главата без свян, докато разказваше, че в една колиба извън стопанството живееше най-голямата дъщеря Сигни, опозорила рода Улв, понеже бе родила копеле. Сега живееше там, отхвърлена с детето си, и хората си шушукаха, че баща й я бил с камшика, докато признала кой е виновникът — името му било Биргер Магнусон от Улвоса. Тогава отчаянието на стопанина се удвоило, тъй като не можел да си отмъсти на Фолкунг и оставал без възмездие. А да убие дъщеря си и по този начин да възвърне честта си, нямал сили. Затова и Сигни, и копелето получили правото да живеят, без обаче да се показват в стопанството. Детето се казвало Грегерс, но не било кръщавано в църква.

Щом чу този разказ, Биргер се почувства като жегнат с огън и залят с кофа леденостудена вода. Облече се бързо, изрови няколко сребърни монети за младата робиня, която първо го разбра погрешно и отново свали ризата си. Той й заповяда веднага да се облече и вместо това да му покаже пътя до къщата, където бяха Сигни и синът й Грегерс. Тогава тя се разкая и каза, че не смее, понеже това би означавало да издаде срама на дома. Да, бащата на Сигни не я бе убил, но той със сигурност ще обезглави онзи роб, който посмее да се противопостави на думите му и да разголи позора му пред чужди мъже.

Биргер овладя нетърпението си и благо попита за името й. Тя обясни, че я зовяха с различни обидни думи, но най-често Сала. Той я погали по главата, за да я успокои, и обеща на следващия ден да я откупи, за да не я сполети никакво зло. Това обаче не облекчи страха й и тя отново се завайка, че стопанинът може би няма да се съгласи да я продаде, понеже си има причина да я задържи, но тя изобщо не иска да я сподели. Биргер й отговори кратко, че не може по-подробно да обясни на една робиня как и защо, но въпреки това е способен да й обещае, че ще направи на стопанина предложение, което трудно би отхвърлил.

Ето как Биргер срещна Сигни за първи път след нощта на младежите в Агнесхюс. Косата й бе сплъстена, дрехите й — като на робиня, а очите й изпълваше силен страх. Вътре в тясната колиба беше тъмно, в огнището тлееше съвсем слаба жарава и отне време да запали светлина, докато Сигни се луташе като сплашен плъх и говореше за грях и наказание сякаш бълнуваше. Когато Биргер разпали огнището и освен това намери няколко клечки със смола, той я хвана и обгърна лицето й с ръце, нежно и все пак строго, застави я да седне до него на светлината от огъня и смолените пръчки.

— Аз съм Биргер Магнусон — обясни той. — Навън чака робинята Сала, тъкмо тя ми показа къде си. Тя твърди, че си родила мой син, вярно ли е?

Нямаше нужда Сигни да отговаря на въпроса му, защото нещо се размърда в леглото зад нея и едно сънено момченце вдигна любопитни очи, забеляза Биргер и веднага скочи в обятията му. Биргер никога не бе изненадван така от неочаквана атака.

— Той дойде! Той дойде! — смееше се момченцето. — Мама винаги е казвала, че ще дойде, могъщият ми баща от чужда страна!

Тогава Биргер прегърна детето с двете си ръце и дълго го притиска, преди да съумее да каже нещо. После взе една смолена пръчка и освети лицето на момченцето, приближи и своето, за да могат да се видят ясно. А и за да се познаят. Детето имаше черна коса с червеникав блясък, точно както можеше да си помисли човек — наполовина от Биргер и наполовина от Сигни с нейната черна коса, имаше и кафявите очи на Биргер, не сини като на майка си.

— Казаха ми, че те наричат Грегерс? — прошепна Биргер на момченцето. — Това ли е името ти?

— Да, а твоето е Биргер — отвърна детето безстрашно.

— Не се казва твоето име, а вашето, когато човек говори на баща си — поправи го Биргер шеговито и в същия миг се усмихна на Сигни, която седеше до тях и хапеше устни, все още с подивял поглед.

Отне му време, преди да се осъзнае и да каже нещо повече, поразен от усещането да държи в ръцете си това живо създание, което наполовина бе самият той. След малко обаче нареди на Грегерс да се върне в леглото, понеже искаше да си поговори с мама Сигни, момчето първо не се подчини, но той веднага му се скара, че трябва да слуша баща си.

Отначало се наложи да вади думите от устата на Сигни, изглежда й беше трудно да говори свързано. Скоро обаче се съвзе, погледът й изгуби от дивотата си и тя потвърди това, което Биргер вече знаеше или бе отгатнал.

Тя никога не се беше отдавала на мъж преди онази нощ в Агнесхюс на сватбата на Йон Агнесон. Мъдри старици й казвали, че не може да зачене първия път, но това не беше вярно. След това баща й, заподозрял, че не всичко е било както трябва в нощта на младежите в Агнесхюс, я пазел като гъска, която носи златни яйца. Скоро проличало, че очаква дете, значи нямаше кой освен Биргер да е бащата. Баща й изтръгнал истината от нея с камшик. Опитала се да гледа Грегерс сама според силите си и може би в последните години, щом навлязъл в онази възраст, когато децата питат за всичко възможно и невъзможно, тя му бе разказала приказката как баща му ще дойде на кон в една късна вечер, когато най-малко очакват, и как щитът му ще блести в синьо и златисто, и как гордият му бял жребец ще се вижда от далеч.

— Защо си казала, че конят ми е бял, след като знаеше, че е черен? — запита Биргер.

— Защото това беше приказка, а в приказките белият кон се вижда по-добре по мръкване от черния — отговори тя, но в същия миг избухна в смях, който зарази и Биргер.

— Трябваше да ми изпратиш известие, трябваше да знам — каза Биргер, като се съвзеха от освобождаващия смях. — Както е станало, можеше никога да не дойда и изобщо да не науча, а ти щеше да живееш в тази миша дупка до смъртта си и кой знае какво щеше да се случи с малкия Грегерс.

— Изпратих да те повикат, молех се — отвърна тя със сведени очи. — Молех се на Божията майка да се смили, да възнагради любовта и да прати утеха на онази, която толкова много я обича. И Тя чу молитвата ми, Тя най-накрая те доведе.

При тези думи Биргер замлъкна. Вярно си беше, че бе яздил наслуки из долината на Меларен, за да намери някого от Форшвик, взел жена от рода на Ерик или Улв, понеже през последните години много Фолкунги без особено големи имоти си бяха потърсили съпруги по тези места. Можеше да сполучи в стопанството, което посети последно, и да свърне в съвсем друга посока. И все пак беше пристигнал в този отдалечен чифлик, чието име научи чак сега. При това точно по здрач, а не посред бял ден, когато не би намерил причина да остане дълго, особено както не беше добре дошъл. Навържеше ли човек всичко това, намираше само един отговор — Божията майка беше чула молитвите на Сигни и с благата си ръка бе водила стъпките му към нея и Грегерс.

— Тази нощ за теб е последна в колибата — заяви той. — Искам да я споделя с теб и нашия син, само ми позволи да изляза и да кажа на Сала, че това и за нея е последната нощ като робиня.

Беше тясно в постелята на Сигни, а малкият Грегерс спеше неспокойно и буташе майка си, понеже не смееше да докосне баща си. Биргер през повечето време лежеше по гръб буден и се взираше нагоре в мрака, обгърнал с ръка и двамата.

На следващата сутрин обаче се събуди късно, изненадан, че накрая все пак е потънал в дълбок сън. На ясната дневна светлина видя, че Сигни бе красива, точно както си я спомняше от Агнесхюс, но добре щяха да й дойдат нови дрехи и женска грижа, понеже повече приличаше на робиня, отколкото на свободна млада жена.

Той се сбогува с тях кратко и малко свенливо, вдигна засмения Грегерс високо към небето и обеща скоро да се видят пак, но беше на път в служба на краля и точно сега не можеше да се бави. Грегерс и майка му обаче щяха да се преместят в по-добро жилище още преди вечерта.

Целуна и двамата по челата и си тръгна бързо, без да се обръща. По пътя през гората обратно към стопанството премисли хубаво какво щеше да каже на бащата на Сигни.

Щом домашните го видяха да идва откъм гората, настана голямо лутане и шепот. Скоро седна в залата насаме с бащата на Сигни, който се наричаше Улаф Гудмурсон.

— Пристигнах в стопанството ви като гост, господарю Улаф, без да знам, но сега трябва незабавно да уредя с вас две дела — започна Биргер без заобикалки, веднага щом им поднесоха първата бира за сутринта. Макар да седяха на масата сами, в залата доста се шушукаше и много наостриха уши.

— Не сте онзи гост, който с радост бих приел в дома си, юнкер Биргер, какво тогава ви кара да мислите, че желая да си имам работа с вас? — отговори Улаф едновременно уплашен и ядосан.

— Щом е така, добре е да започнем с по-маловажния въпрос — продължи Биргер. — Имате една робиня, господарю Улаф, която ми направи голяма услуга, макар да се опасявам, че ще си помислите как с това не е зарадвала особено собственика си. Както и да е, искам да я откупя за една марка сребро.

— Никой роб не заслужава такава висока цена — намръщи се Улаф.

— Знам това, но и никой роб не ми е правил такава услуга както онази, която наричат Сала. Споразумяхме ли се за това?

— Споразумяхме се.

— Добре. Тогава стигаме до големия въпрос. Срещнах сина си Грегерс, който е будно и пъргаво дете и говори много добре за крехката си възраст. Наричали са го копеле. От този ден вече не е такъв. Той е мой извънбрачен син и името му е Грегерс Биргерсон.

— Въпреки това дъщеря ми е развратница, а такъв позор не се измива толкова лесно дори от юнкер, който идва и казва, че му е извънбрачен син — промърмори Улаф, несигурен дали да изпитва гняв, задето честта не можеше да се възстанови напълно, или радост, понеже вече имаше внук, приет в могъщия фолкунгски род.

— Аз също съм извършил прелюбодеяние — отвърна Биргер студено. — Това се случва и със знатни, и с хора без благороден произход. Станало е и няма какво да се караме. Чуйте вместо това моето предложение. Днес Сигни и Грегерс Биргерсон ще се преместят във вашата къща, ще се помирите с дъщеря си, ще се погрижите синът ми незабавно да бъде кръстен и ще се отнасяте с него с онази любов, на която има право внукът ви. Когато дойде време за коледната бира, вие, господарю Улаф, Сигни с Грегерс Биргерсон и тези, които благоволите да ви правят компания, ще дойдете в Улвоса. Тогава трябва да вземете и печат, ако имате такъв. Там ще направим договор. Грегерс ще бъде възпитаван във Форшвик, а Сигни ще получи собствено стопанство от моите владения. Така ще бъде.

— Какво ви кара да си мислите, юнкер Биргер, че можете да идвате в собствената ни къща, да се разпореждате както ви е угодно и да заповядвате като стопанин? В собствения ми дом! — избухна Улаф и отначало изглеждаше сякаш се канеше да удари юмрук по масата, но се отказа. — Аз все пак съм мъж от рода на Улв — добави той по-колебливо, когато Биргер не даде вид, че смята да отговори.

— Аз пък съм Биргер Магнусон от Улвоса, от рода на Фолкунгите — отвърна Биргер много бавно. — От този ден насетне и Грегерс е Фолкунг. Вие, господарю Улаф, носите отговорност за живота и благото на един млад Фолкунг. Ние, Фолкунгите, ще бъдем много благосклонни към вас, ако приемете простото желание, което изложих. А ако се замислите, струва ми се, че е по-добре да имате приятели, а не врагове в лицето на Фолкунгите.

Нямаше нужда Улаф Гудмурсон да мисли дълго. Макар този юнкер да бе изказал цялата си заповед без изобщо да звучи заплашително, без дори да повиши глас, в думите му имаше ледена студенина. Смисълът да има приятели в лицето на Фолкунгите беше по-скоро неясен, въпреки че, без съмнение, това беше добре. Да му бъдат врагове обаче, означаваше опожарени стопанства, изклани роби и добитък, а и загуба на собствения живот.

Господарят Улаф веднага реши, че предложението на Биргер бе добро, и с голяма радост и чест прие поканата да прекара времето за коледна бира в Улвоса.

Така и стана. Господарят Улаф Гудмурсон пристигна в Улвоса с четири шейни веднага след ранната литургия на Коледа, понеже снегът беше добър за път по-късно от обичайното тази година. Сигни отново изглеждаше като млада жена с ясни очи и весела душа, а малкият Грегерс скоро бе обикнат от всички заради лудориите и любопитството си към нещата в стопанството, безпределно по-могъщо от онова, което досега бе виждал в живота си.

За голямо облекчение на Биргер Ингрид Улва беше учтива с Улаф Гудмурсон и мила със Сигни далеч повече от очакваното, освен това изглежда й беше особено приятно да хване Грегерс и да го държи на бабиното си коляно — нещо, което обаче не беше толкова лесно, защото той веднага бързаше да хукне нанякъде.

Написаха каквото се налагаше да напишат, а Улаф Гудмурсон наистина носеше и печат, макар да не умееше нито да чете, нито да пише. Споразумяха се Грегерс да бъде научен във Форшвик на всичко, което момчетата трябваше да знаят, въпреки че дядо му беше подозрителен към приказките за четене и духовници и мърмореше, че той самият би предпочел по-мъжествено възпитание от това. Тогава Ингрид Улва му обясни благо и без подигравки, че нямаше за какво да се безпокои, що се отнася до мъжественото възпитание във Форшвик.

Сигни щеше да получи собствено стопанство при първия удобен повод, ако такава беше волята й, в Западна или Източна Готаланд, което щеше да бъде най-лесно, но пък можеше и горе на север от горите, ако предпочиташе така. Дотук всичко беше наред.

Когато обаче една вечер след много бира само Биргер и Ингрид Улва бяха останали в залата и той предпазливо отвори дума, че вероятно би трябвало да направи Сигни своя жена, майка му изведнъж и също толкова изненадващо се разгневи страшно. Едно беше да попадне на извънбрачен син, всеки мъж трябваше да се погрижи за това заради честта си, и той го бе направил. Но след това задължение, което все пак бе доста приятно, понеже малкият Грегерс изглеждаше будно и добро дете, нямаше причина да мисли дори за една стъпка по-нататък. Никаква Сигни от северните земи и никакъв род на Улв — и дума не можеше да става. Подобни думи вбесяваха Ингрид Улва, защото през цялото време си мислеше, че Биргер бе разбрал всичките тези очевидни неща. Какви държанки си имаше, на нея й беше едва ли не все едно, макар че тази Сигни беше и умна, и очарователна, което правеше всичко по-лесно от обикновено.

Друго беше обаче, когато настъпеше време за брачното ложе. По този път скоро щеше да мине братът на Биргер, Ескил. Негова съпруга нямаше да стане някоя мила, малка Сигни, а госпожа Кристин, вдовицата на норвежкия ярл Хокан Галин, която имаше седемнайсетгодишен син на име Кнут. Ескил наистина се бе подчинил на майчината си воля, без изобщо да протестира, тъй като осъзнаваше колко важно бе да се свърже подобна връзка не само с могъщи норвежци, но още повече с Ериковия род. Кристин беше внучка на крал свети Ерик. В деня, когато Биргер тръгнеше към брачното ложе, щеше да стане същото. Тогава значение щеше да има само едно нещо и това бе властта.

 

 

Свеаландската военна флота стигна естонския бряг при големите острови Дагьо и Йосел далеч преди кралския ханзейски кораб с Юхан Младия, архиепископ Валерий, епископ Карл от Линшьопинг и конниците от Форшвик. Свеите обаче нямаха нито търпение, нито причини да чакат дълго някакви си високопоставени господа, преди да влязат в бой.

Водачът им ги бе отвел в една земя на име Роталия и на брега, където слязоха, имаше старо дървено укрепление, наречено Леал. Защитниците му не бяха силни и скоро свеите бяха нароили стените от всички страни.

Когато кралският кораб пристигна на следващия ден, битката вече беше свършила, земята — осеяна с трупове, които още не бяха отнесени, а крепостта — плячкосана до последния сребърник.

При тази гледка архиепископ Валерий отначало съвсем се отчая, понеже се уплаши, че всички езичници вече са избити. Настроението му обаче веднага се промени, когато научи от победителя в сражението, ярл Карл Глухия, че имаше множество вързани пленници, взети, понеже ако съдеха по дрехите им, това вероятно бяха хора, способни да се откупят. Довлякоха на брега купел от кораба и го оставиха пред крепостта. Доведоха един завързан роталианец, който риташе и ругаеше бясно.

Биргер беше тръгнал да води форшвикските коне в обора на укреплението, но се спря при архиепископа и купела му, понеже му се стори, че се канеха да изнесат някакво особено представление.

Езичникът, когото заведоха при Валерий, очевидно не се боеше нито от смъртта, нито от кръщенето, и изглеждаше значително по-разгневен, отколкото уплашен. Ясно бе, че не искаше да го покръстват, и че думите, които струяха от устата му на неговия неразбираем език, без съмнение нямаха място на християнска церемония. Той се мяташе диво и въртеше глава, за да избегне покръстването. Двама силни свеи обаче го държаха здраво и натискаха главата му в купела. Валерий изля малко вода върху дърпащия се езичник, когото после отведоха, а той ревеше и буйстваше, докато архиепископът с протегнати към небето ръце сякаш изпадна в екстаз и задърдори несвързано как Бог най-сетне бе изпълнил голямото си обещание да опрости всички грехове в този живот, независимо дали включваха неподчинение на Светия престол или дори убийство на крал. Скоро Валерий се свлече в немощ и се наложи да го отнесат в крепостта с щастлива усмивка на устните, поради което този ден нямаше повече кръщавки.

Тази врява обаче дотегна бързо на двамата воини от Упланд, които отведоха крещящия и буйстващ новопокръстен. Единият извади меча си и му отсече главата, избърса оръжието и заключи, че езикът на човек наистина може да му коства главата.

Тъй като някои от естонските водачи изглеждаха по-ужасени от нормалното, Биргер отиде при тях и ги попита дали знаеха за какво покръстеният и обезглавен бе говорил така безстрашно и яростно. Отговорът, който получи, беше и ясен, и мрачен. Неохотата на покръстения произтичаше от това, че той вече беше християнин и смяташе, че е греховно да бъде покръстван втори път. Всички мъже, които лежаха мъртви около крепостта, и които сега събличаха и ограбваха, преди да ги отнесат на кладата за трупове, също бяха християни. Затова не бяха очаквали зло при вида на поредната чуждестранна войска, слязла на брега с Христовия знак, и бяха осъзнали твърде късно, че се налага да се отбраняват на живот и смърт срещу братята си по вяра.

И така, началото на този кръстоносен поход излезе по-малко благословено от това, което бяха очаквали и Валерий, и Карл Глухия. На първото военно събрание същата вечер в крепостта ярлът обаче обясни, че беше добре, дето са си устроили опорна позиция в укрепление още в деня на пристигането си в страната на езичниците. В сравнение с това бе дребно нещастие, че тъкмо първите езичници, на които бяха попаднали, се бяха оказали християни. С крепостта Леал като главна опора вече можеха да се захванат с подвига да покръстят околните провинции. Не казаха кой знае колко повече тази първа вечер, понеже опиянените от победата воини от Свеаланд бяха твърде непокорни, за да могат да участват в организирано разискване.

Междувременно Биргер си мислеше, че дори най-страшните му опасения за тази война на глупостта вече бяха безмерно надминати.

И нищо, донесено от следващите дни, не говореше за обратното. Биргер и воините му от Форшвик яздеха из околните местности във все по-обширни кръгове около крепостта Леал, за да разузнаят дали там нямаше въоръжена заплаха или знаци, че се приближава враг. Откриха единствено малки селца с християнски църкви и селяни, които боязливо ги благославяха, като минаваха покрай тях. Провинция Роталия вече бе покръстена.

Конницата на Биргер затърси все по-далеч от Леал, без да получи по-различна информация от тази, с която вече разполагаха. На третия ден обаче, тръгнали на юг, те прекосиха пуста равнина с две големи долини. Никой от воините на Форшвик не беше нащрек, защото вече не очакваха да открият врагове. Въпреки това беше по-важно да проучат двете долини, отколкото откритите равнини с просторен изглед, затова прекосиха първо едната от изток на запад, без да намерят друго освен някое избягало говедо, а след това се върнаха през другата долина в обратна посока. Беше ранна вечер и слънцето стоеше ниско на юг. Затова осемте непознати ездачи високо горе на южния склон на долината изглеждаха така, сякаш носеха черни дрехи.

Биргер вдигна дясната си ръка, за да спрат и останаха за малко на мястото си, присвили очи срещу слънцето в опит да разгадаят какви ездачи имаха пред себе си. Видяха копия и лъскави щитове, както и че конниците там горе нахлупиха шлемовете си, разделиха се на две групи по четирима и се приготвиха за атака.

Биргер веднага заповяда на своите воини бързо да се оттеглят нагоре по долината, за да излязат на равнината. Така изглеждаха все едно бягат и враговете пришпориха конете си, за да ги настигнат. Конниците от Форшвик обаче се изплъзнаха с лекота, горе на равната земя сложиха шлемовете си, разделиха се на четири групи и се подредиха в полукръг, за да може светлината да пада върху враговете им отстрани. Застанаха така и зачакаха.

Осемте ездачи, които не се бяха побояли да нападнат два пъти повече противници, за учудване както на Биргер, така и на останалите, скоро се показаха над стръмния склон и се огледаха. Като откриха, че ги очакват, те се скупчиха и се подредиха в права линия за нападение.

Тогава Биргер даде команда ескадронът да наобиколи врага в четири плътни групи като чувал.

Конниците обаче веднага прозряха клопката и се прегрупираха пак по четирима, като тръгнаха в различни посоки, за да се заемат с двете най-близки групи бойци от Форшвик. В отговор Биргер премести напред двете си най-задни групи, за да излязат начело.

Така всяка тръгнала в атака вражеска четворка щеше да се сблъска с осем конника отпред и отстрани.

Враговете лесно предугадиха и този капан и избягаха в полукръг, за да се качат малко по-нависоко, където в същия миг се обърнаха и отново се събраха в права линия за нападение.

Биргер веднага даде знак на хората си да се подредят по същия начин и щом застанаха в редица, тръгнаха ходом напред, за да видят какво смяташе да прави врагът и дали имаше достатъчно смелост. Това беше чудноват съперник — знаеше всички правила за водене на битка срещу конници и преди всичко за избягването й. Ако това бяха езичниците, в никакъв случай не биваше да ги подценяват.

Осемте конника не отстъпиха, въпреки че срещу тях бавно напредваха два пъти повече мъже. Скоро щеше да бъде твърде късно да се измъкнат и все пак враговете не помръдваха. Не им липсваше кураж.

Точно преди решаващия момент, когато Биргер щеше да вдигне ръка в знак за атака, осемте чужди конници се разпръснаха и се изкачиха на един по-висок хълм, който нямаше да им даде особено предимство, защото сега слънцето грееше в лицата им. Тогава Биргер ги последва бавно с ескадрона си, защото имаше възможност отново да се приближи за атака.

Щом форшвикските конници се доближиха до непознатите ездачи достатъчно и вече ги държаха в капан, тъй като знаеха, че те самите имаха по-бързи коне, те за първи път видяха ясно противниците си. Гледката беше чудна. Всичките осем ездачи бяха облечени в бели плащове и ризници. На гърдите си всеки имаше червен тамплиерски кръст, пронизан от черен меч. Техният confanonier^[1] носеше бяло знаме с червен кръст и образа на Божията майка.

Биргер незабавно даде знак да спрат и всеки да свали копието си към земята. След това повика собствения си знаменосец, Матеус Маркусян, който държеше знамето на Форшвик, и му заповяда да го вдигне и спусне три пъти.

Тогава конниците горе на хълма пред тях вдигнаха и смъкнаха копията си три пъти, но знамето с Божията майка не желаеха да спуснат в отговор. Биргер си помисли, че вероятно искаха да кажат същото с копията, каквото и той с герба си, но по лесно предвидими причини отказваха за светски поздрав да свалят знаме, носещо образа на Божията майка.

Той бавно свали шлема си, откачи предпазната плочка на бронята си и оголи цялото си лице, подаде копието си на най-близкия мъж от дясната си страна и сам излезе на няколко конски дължини пред хората си. После повика при себе си Матеус със знамето на Форшвик и му заповяда той също да свали меча си и веригата на рамото си. Не им се наложи да чакат дълго преди един от облечените в бяло ездачи горе на хълма да повтори това, което бе направил Биргер — застана пред хората си заедно със своя знаменосец и бавно закрачи напред. Биргер и Матеус тръгнаха да ги посрещнат.

Мъжът в белите рицарски одежди, които толкова приличаха на тамплиерските, че човек можеше да ги сбърка от далеч, имаше дълга черна брада и късо подстригана коса, което изглеждаше много необичайно.

Четиримата конници спряха едни срещу други на по-малко от една конска дължина разстояние и непознатият рицар заговори пръв, на църковен език.

— В името на Бога и на светата Дева, аз съм брат Арминус от светия орден Братството на меча от Рига. А кои сте вие, светски рицари? — попита той сурово.

— Аз съм рицар Биргерус Готски, от армията на свеоните, тук съм на свещен кръстоносен поход — отговори Биргер със същия висок глас, без да се поколебае.

— Защо тогава посрещате рицарите на меча сякаш сме врагове? — запита другият с по-скоро весел, отколкото строг блясък в очите.

— Защото дойдохте като врагове, със слънцето зад гърба си. Чак като се приближихме успяхме да видим Светия кръст. Освен това тръгнахте към нас, сякаш за да ни нападнете, при това много хитро и изкусно — отвърна Биргер, който също беше по-скоро развеселен и облекчен, отколкото уплашен.

— Вие също водихте воините си много хитро и изкусно, рицар Биргерус — отвърна рицарят на меча и поклати глава с усмивка. — Ако наистина се бяхме сблъскали, оцелелите вероятно щяха да се затруднят да обяснят победата си след това. Нямаше да е красиво ние, рицарите на меча, да поразим християнски кръстоносци.

— Нито пък щеше да бъде красиво, дори би било по-лошо за нас, ако се наложеше да обясним, че сме убили осем глупави рицари на меча, нападнали два пъти по-силна група — разпали се Биргер.

Тогава брат Арминус прихна в смях и дълго клати глава преди да разкаже дружелюбно, че задачата му бе да намери готския крал, който тъкмо бе пристигнал в Леал, поради което смирено и по братски помоли рицар Биргерус Готски да ескортира него и братята му.

Тази молба не можеше да получи друг отговор, освен положителен, и скоро шестнадесетте облечени в синьо светски рицари яздеха рамо до рамо с белите рицари на меча обратно към Леал. Водеше знаменосецът с образа на Божията майка, след него яздеше Матеус Маркусян с герба на Форшвик, следваха ги Биргер и брат Арминус.

Всеки от двамата изпитваше еднакво любопитство към другия. Последното, което брат Арминус бе очаквал, беше да срещне добре въоръжен рицарски ескадрон, способен да се прегрупира по време на битка по всички правила на това изкуство. Сподели, че по-скоро си беше представял непохватни пеши диваци с брадви. Биргер въздъхна и обясни, че ако брат Арминус копнее да види подобна паплач, то скоро ще пресити очите си.

Последното, което Биргер на свой ред бе очаквал да срещне в езическа, вража страна, бяха рицари, същите като рицарите тамплиери на дядо му Арн. Затова не след дълго заразпитва за връзката между двата ордена, ако имаше такава.

Брат Арминус веднага потвърди, че рицарите от Братството на меча бяха орден от същия вид като този на тамплиерите, затова и дрехите много си приличаха. Освен това светият отец Инокентий III им бе дал същото Правило като на тамплиерите.

— „Когато извадиш меча си, не мисли кого ще убиеш, а кого ще пощадиш“ — веднага изрецитира Биргер, щом разбра това и успя да смае брат Арминус, както се и надяваше.

Така дойде ред на Биргер да отговаря на въпроси, да разкаже за дядо си Арн Готски и как уменията на рицарите тамплиери бяха наследени у дома в Готия, затова не беше толкова учудващо, че неговите конници и тези на брат Арминус току-що се бяха опитали да ударят другия със собственото му оръжие. Той посочи към знамето, което носеше Матеус Маркусян пред тях, където трите тамплиерски кръста се виждаха до фолкунгския лъв, тъкмо това беше гербът на дядо му Арн.

Брат Арминус остана поразен, после много се оживи, като чу как един брат от рицарите тамплиери беше успял да донесе толкова важни познания на роднините си у дома. Разбира се, при условие, че тези умения не се използват за зли цели. Биргер веднага го увери, че съвсем не беше така, конници като него самия по принцип влизаха в бой само за да защитават родината срещу чуждестранни врагове, но този път — на кръстоносен поход в езическа страна.

Думите езическа страна накараха брат Арминус да се усмихне кисело. Отбеляза, че има с какво да му възрази по въпроса и веднага щеше да го направи. Той обаче бе съзерцавал известно време бойните ръкавици на Биргер и стоманените шини по прасците и коленете му над бронята, както и други неща, с които разполагаха Биргер и хората му, но не и рицарите на меча. Биргер му даде да пробва една от бойните ръкавици и охотно му разказа малко за защитните елементи по коленете и раменете, които при всички от Форшвик бяха много по-добри, отколкото при християнските им събратя. Не им отне много време да завъртят търговия и Биргер обясни как лесно щяха да изпратят известие от Рига за Висбю, където един търговец на име Ескил Магнусон би могъл да продаде възможно най-голямото количество от това снаряжение. Все пак щеше да измине половин година или цяла, преди да успеят да вземат стоките във Висбю.

Брат Арминус нямаше търпение да запишат всичката тази информация, защото му се стори, че дори бойната ръкавица, която бе пробвал, далеч превъзхождаше собствената му ръкавица с един пръст, предпазвана от метални брънки. Ръцете и коленете бяха онези части от тялото, които рицарят най-често нараняваше, затова тези нови елементи за бронята щяха да донесат благословено улеснение на Божите воини.

Щом наближиха крепостта Леал, брат Арминус набързо разказа на Биргер каква беше задачата му. Земята на север от крепостта на новодошлите свеони беше във владение на датския крал Валдемар, чийто лагер се намираше в Ревал. В момента той строеше могъща каменна крепост там. На юг от Леал бе територията на Братството на меча, която управляваха от своята крепост в Рига. Местността между тези две покръстени и вече завладени територии се наричаше Роталия, точно там се намираха те сега. Роталия приличаше на парче нива между рицарите на меча и датчаните — ничия земя, така че нямаше да влязат в излишни спорове едни с други. Тук, в Роталия, обаче нямаше никакви живи езичници и за новодошлите щеше да стане много трудно да спасят каквито и да било души.

Затова пък дебнеше коварен враг, който не биваше да бъде подценяван. По големите острови Дагьо и Йосел властваше езическа варварщина, там се подвизаваха голямо количество грабители, трудни за надвиване. Не беше лесно да ги нападнат по море, а през последните години зимите били толкова меки, че ледът не би издържал цяла армия рицари дотам. Рано или късно Братството на меча щеше да разчисти тези змийски гнезда, но дотогава беше добре свеоните да се пазят от атаки откъм тези острови.

Брат Арминус напразно беше избързал да обясни всичко това на Биргер. Когато рицарите на меча се срещнаха с крал Юхан Младия, ярл Карл Глухия и архиепископа, се оказа, че никой от тях не разбира и дума нито на църковния език, нито на саксонски — езика на брат Арминус. Ето защо скоро се наложи да повикат на срещата Биргер, за да превежда всичко, което си казваха. На брат Арминус му се стори, че вижда един епископ, който много добре разбира казаното, поне на църковния език. На този епископ обаче му бе забранено да се изказва в присъствието на своя архиепископ, а той пък очевидно беше луд — седеше и си бръщолевеше. Брат Арминус обаче успя да предаде ясно и точно съобщението си на младия крал с помощта на Биргер.

Но това, което рицарите на меча имаха да кажат, не внесе радост сред новопристигналите кръстоносци. Накратко, той твърдеше, че тъй като не бяха останали живи езичници за спасение, нито пък земя за завоюване без датският крал на север и Братството на меча на юг да се противопоставят, със сигурно смелите братя от запад щяха да постъпят най-добре и най-разумно, ако незабавно си съберяха багажа и се върнеха у дома. Освен това силните разбойнически банди, които се подвизаваха на Йосел, представляваха голяма заплаха, още повече, че християнските приятели от запад разполагаха само с шестнайсет конника за защита.

Тук Биргер се въздържа да преведе дума по дума възраженията на Карл Глухия за свинската фаланга и бойния устрем на скандинавците. Не само защото думата свинска фаланга му се стори невъзможна на латински. Имаше начин да я каже, но тогава слушателят щеше да прихне в неудържим смях.

Брат Арминус и рицарите му не останаха за през нощта, тъй като бързаха да се върнат в Рига. Преди обаче да остави чудноватата армия кръстоносци в Леал, той старателно си записа указанията на Биргер как рицарите на меча биха могли да си купят по-добри бойни ръкавици и други предпазни елементи. Тръгна си от лагера на свеоните с много смесени чувства, понеже всеки можеше да види, че тези мъже бяха загубени в битка. Все пак му се струваше, че е било съзнателна стратегия да поведат само един ескадрон конници — така бе разбрал от младия Биргерус Готски. Затрудняваше се да проумее как беше възможно такъв умен млад рицар като този Биргерус да принадлежи към подобен варварски народ. Имаше нещо, което изобщо не беше наред.

* * *

Карл Юхан Младия скоро се отегчи от кръстоносния си поход. И не беше сам. Викингските кораби от Свеаланд тръгнаха да се връщат още на втората седмица. От гледна точка на свеите най-големият недостатък на този кръстоносен поход беше липсата на врагове, а оттам и никакво плячкосване. Епископ Карл също гледаше с критично око на това, че нямаше никакви езичници за покръстване, изглежда всички бяха или избити, или християни.

При това командващите войската не се зарадваха особено да посрещнат датските пратеници от Ревал, които скоро се явиха и съобщиха най-безцеремонно, че щяха строго да следят всяко навлизане в земите на половин ден път на север, защото всички те принадлежаха на Дания и крал Валдемар. Освен това крал Валдемар бе поръчал да им предадат, че изобщо не смяташе Юхан Сверкершон за законен крал, а просто за един подлец и интригант, подтикнат от грешни духовници да заеме мястото на Ерик Ериксон — племенника на крал Валдемар.

Датските пратеници показаха всячески, че говорят от името на една велика сила и никак не се свеняха и от най-грозните обиди, които предаваха. Крал Юхан Младия обаче се разяри, като чу тези датчани да го хулят на собствения му език, а може би и това беше целта. Той заповяда незабавно да им отсекат главите и да ги изпратят в чувал на наглия Валдемар. Карл Глухия и Валерий, който вече се бе посъвзел и не изглеждаше чак толкова луд, много се изплашиха от това, разубеждаваха го най-решително, молеха датските вестители за извинение и се надяваха да се помирят на една приятна вечеря. Датските рицари не дадоха и дума да се каже за такова нещо, а пожелаха веднага да се върнат в Ревал, за предпочитане с главите на раменете си.

Вече не остана почти нищо от кръстоносния поход на крал Юхан. На него самия му се налагаше незабавно да побегне към къщи. Съобщяха ли на крал Валдемар, че врагът му се намира толкова близо, а освен това е заплашил и да обезглави пратениците му, това ставаше повече от достатъчен повод за онзи, който иска война.

Ето защо още на следващия ден натовариха крал Юхан и бълнуващия му архиепископ на един от първите отиващи си викингски кораби. Последната заповед на краля обаче изразяваше желанието му да види Леал укрепен, за да го запазят като опорна точка и завоевание.

Ако сега ярлът имаше благоразумието да запази приличие, а след това да не го е грижа за фантазиите на момченцето крал, всичко щеше да завърши добре, поне в такъв смисъл, че кръстоносният поход бе приключил с малко човешки загуби. Само че Карл Глухия незабавно и самоуверено се нае да прекара зимата тук с петстотин мъже. Тогава архиепископ Валерий заповяда епископ Карл от Линшьопинг да остане, за да може да покръсти някой залутан насам езичник, какъвто може би щеше да се появи. Самият архиепископ пък бе убеден, че е покръстил единствения намерен езичник, а с това беше и единственият мъж на този кръстоносен поход, който засега бе изпълнил божествената си задача, следователно и единственият освободен от всичките си грехове.

На самия Биргер никак не му се оставаше и през зимата на този безсмислен кръстоносен поход срещу християни. Но както Карл Глухия, най-сетне започнал да осъзнава колко опасно се беше стопила военната му сила, по всяка вероятност с множеството измъкващи се викингски кораби, така и братът на Биргер, епископ Карл, успяха да склонят Биргер да остане заедно с конниците от Форшвик. По този начин най-малкото щяха да бъдат предупредени, ако разбойници наближаха крепостта.

Целият месец юли беше монотонен, изпълнен с усилен труд. Петстотинте останали мъже трябваше да работят здраво и да пролеят много пот, за да подсилят старото дървено укрепление, което според Биргер не би удържало и няколко часа, ако го нападнеше чужда войска. Освен това лятната жега изсушаваше всичкия дървен материал и имаше опасност да се запали, а и двата кладенеца в двора на крепостта пресъхваха.

Враговете на остров Йосел сякаш бяха очаквали всичко това и благодаряха на идолите си за всеки нов ден с изгарящо слънце, докато сметнаха момента за назрял. Неочаквано в нощта на 18 август пристигнаха в големи количества по море и скоро обградиха крепостта като една-единствена голяма, ревяща и рояща се пасмина. Изглежда бяха няколко хиляди мъже.

Сега първата мисъл на Карл Глухия беше да наизлязат и веднага да направят свинска фаланга. За съжаление, най-умелите свеаландски воини, които разбираха от това изкуство, отдавна се бяха върнали у дома с малкото придобита плячка. Докато ярлът седеше с голяма чаша бира и мислеше, Биргер заведе брат си, епископ Карл, горе на защитната стена и посочи към ужасяващата тълпа, изричайки горчивите думи, че ако епископът беше търсил само езичници в името Божие, очевидно ги има в изобилие. Макар че изглеждаха склонни да бъдат покръстени точно колкото онзи първи християнин, върху когото се беше нахвърлил Валерий, а после му бе отсякъл главата. Карл отвърна, че двама братя не бива да се шегуват така грубо, изправени пред смъртна заплаха, а по-скоро трябва да се молят в опит да приемат утехата, че онзи, който загине за Христовото дело на кръстоносен поход, все пак печели блаженство. Биргер остана засрамено безмълвен пред тази наивна набожност, понеже той самият далеч не изгаряше от желание да пропилява живота си в битка с тези твърде многобройни разбойници. Проклинаше благородството си, задето е останал и пожертвал не само собствения си живот, а и цял ескадрон бойци от Форшвик и трийсет коня. И за миг не се съмняваше как щеше да завърши това сражение. Навън езичниците се бяха хванали да строят катапулти и балисти, и както носеха дърва и смола, не беше никак чудно какво бяха намислили. Скоро над крепостта щеше да завали огън. За това обаче той не спомена нищо на своя смирено молещ се брат.

Когато Карл Глухия се намисли долу в залата на дървеното укрепление, взе единственото си разумно решение през целия този кръстоносен поход. Той повика при себе си Биргер и го попита колко време щеше да отнеме да доведат помощ от датчаните в Ревал или Братството на меча в Рига, и дали бе възможно за конниците да си проправят път навън през тази ревяща езическа стена от плът.

Последният въпрос беше най-лесният. Биргер обясни, че ескадрон тежковъоръжени конници от Форшвик щеше да загуби най-много един или двама при опит за излизане.

След това оставаше по-трудното. Датчаните в Ревал бяха по-близо, щеше да отнеме по-малко от ден да стигнат дотам. Щяха да достигнат рицарите на меча след един ден и половин нощ езда. Следователно всичките шестнайсет бойци от Форшвик трябваше да се измъкнат заедно с излишните коне, след това да се разделят и да се отправят за помощ и в двете посоки. Що се отнасяше до готовността за подкрепа на християнските им събратя, Биргер предполагаше, че рицарите на меча не биха желали да пропуснат възможността за решаваща схватка с разбойническата пасмина от Йосел. Опреше ли до състраданието на крал Валдемар към воини, които служеха на мразен от него крал — Юхан, получил короната вместо Ерик Ериксон — то Биргер бе по-склонен да си мисли, че отговорът горе в Ревал щеше да бъде едно студено „не“. Разбира се, не можеше да бъде сигурен. Все пак съществуваше вероятност крал Валдемар да се възползва по-скоро от възможността да извоюва победа над езичници, отколкото от изгодата да паднат воини, които служат на неговия враг.

Добре е все пак да се опита и на двете места, отбеляза Карл Глухия сурово и попита още колко дълго ще му се наложи да държи крепостта, преди да се надява на подкрепление. Биргер отговори, че ако водата стигне да гасят дъските три дни, ще има шанс за спасение. Още сега трябваше да направят всичко, за да са подготвени за пожар — да мокрят сухото дърво и да разчистят всичкия дървен материал, който би могъл да се подпали. Карл Глухия кимна мрачно и се прекръсти.

Направиха пробива само след час, понеже нямаше време за губене. Когато тежките порти се разтвориха със скърцане, откъм голямата тълпа езичници навън се разнесоха ликуващи викове и те се втурнаха от всички посоки с брадви и копия, вдигнати над главите си. Най-напред ги посрещна дъжд от стрели откъм бойниците на крепостта зад дървените ограждения, но след това ги изплаши повече тропотът на конски копита, който ги принуди да се обърнат и разбягат във всички посоки.

Биргер, воините му и всичките им не впрегнати коне профучаха в бесен галоп през вражеската войска, изчезнаха в облак прах и оставиха след себе си широка пътека от кръв и смърт.

Карл Глухия стоеше горе на бойницата, ужасен от гледката. Не защото изпитваше и най-малкото съчувствие към множеството крещящи, умиращи и кървящи езичници пред стените. Причината беше това, което тъкмо сега, може би в последния ден от живота си, но във всеки случай твърде, твърде късно, той видя ясно като бял ден. Беше сгрешил. Сто воини от Форшвик щяха да изколят цялата вражеска войска точно толкова лесно, колкото сега Биргер и шестнайсетте му конника се бяха врязали в нея, без да оставят след себе си и един ранен или мъртъв роднина.

* * *

Четири дни по-късно Биргер и осем конници от Форшвик се върнаха заедно с брат Арминус начело на сто от рицарите на меча. Още от далеч осъзнаха, че са закъснели. Крепостта бе опожарена, жива душа не се виждаше наоколо.

Биргер откри брат си Карл гол, обезглавен и позорно осакатен. Поне предполагаше, че това е брат му, понеже голите трупове би трябвало да са на онези, които носеха скъпи дрехи.

Братството на меча първо прочете молитва. След това половината свалиха доспехите си и се заловиха с християнското задължение да погребат убитите, докато другата половина тръгна да претърси околностите, за да не станат жертва на още една изненадваща атака. Не беше лесно да обгрижат мъртвите, понеже в руините на крепостта бяха останали малко сечива, а петстотин трупа не можеха да получат отделни гробове. Започнаха да събират полуизгорели останки от укреплението за една огромна клада.

Няколко от патрулиращите рицари откриха стотина глави, набучени на колове в една дъбрава близо до крепостта. Бяха наредени в кръг, а в средата беше горял жертвен огън. Сред поруганите Биргер намери главите на Карл Глухия и на брат си.

Беше времето на летните жеги, не можеха и да си помислят за опит да върнат мъртвите у дома в осветена земя и гробовете на предците им. Все пак помогнаха на Биргер да издращи един гроб с наострени колове като единствено сечиво за копаене, там положи тленните останки на брат си и Карл Глухия, и старателно отбеляза мястото.

Работата, свързана с мъртвите, отне два дни, а пепелта и побелелите кости след голямата погребална клада спуснаха от една издадена скала в морето под съпровода на молитви и благословии. Осемте конника от Форшвик, тръгнали към крал Валдемар в Ревал след пробива, когато се бяха разделили на две групи, така и не се върнаха — нито със, нито без датски воини и щеше да измине много време, преди Биргер да узнае какво им се е случило.

На път обратно за Рига и крепостта на Братството на меча, конниците от Форшвик и водачът им Биргер яздеха настрана, с наведени глави, тъй като не само бяха преживели загубата на роднини, което най-страшно бе засегнало Биргер, а и защото поражението им беше толкова унизително, глупаво и излишно. Ако бяха пристигнали с пълна рицарска армия, ако бяха сто конника, втурнали се от портите на Леал, победата щеше да бъде еднакво сигурна и дарена от Бог, а плячкосващите езичници от Йосел — избити. След това биха могли да завземат острова им, да освободят свеаландските мъже и жени, държани в робство там, и да си вземат обратно плячката, заграбена из Меларен. Всичко това би било постижимо.

Волята на старците обаче беше друга. Ярлът им мечтаеше за войните от минали времена и подвизите от сагите, а архиепископът им искаше само да полее с вода един-единствен езичник, с което целта за него бе постигната. Всички те бяха подмамени в смъртоносен капан от глупостта на тези старци. Кралят беше просто един сополанко, който не разбираше нищо, така че нямаше причина да насочва точно към него нито гнева, нито мъката си.

* * *

Рига беше град, който много напомняше на Биргер за Висбю. И тук имаше голямо пристанище и защитни стени, но се строеше и могъща крепост, където беше главната квартира на Братството. Вътре в Рига пък гражданите сякаш гледаха на преминаващите рицари със значително по-голяма почит, отколкото тези във Висбю.

Всички получиха подслон и места за конете вътре в крепостта, а горещо вярващите им братя рицари се отнасяха към тях много гостоприемно. Когато на първия ден се разходиха из крепостта и наблюдаваха бойните упражнения, които съставяха ежедневната работа на рицарите, ако не бяха на бойното поле, те с въодушевление откриха, че това бяха същите упражнения, с каквито те самите бяха израснали във Форшвик.

Ерик Стенсон, най-възрастният в ескадрона, и Скуле Йермундсон — най-младият, така се увлякоха от видяното, че скоро попитаха брат Арминус дали биха им оказали милостта да ги приемат в светото братство и да дадат обетите. Ерик Стенсон разказа, че е извършил много грехове в живота си и искаше да ги изкупи, а ако бе възможно да го стори с единственото умение, което притежаваше и освен това беше причина за греховете му, така би било най-добре. Казваше, че за спасението на душата си е готов без колебание да се обрече на бедност, послушание и целомъдрие и да стане един от братята при рицарите на меча. Какво бе хрумнало на младия Скуле, не бе съвсем ясно.

Брат Арминус говори дълго и сериозно с кандидатите, преди да се увери, че и двамата наистина носеха призванието и не бяха прости авантюристи. След това потърси Биргер и се допита за родовата им принадлежност. За да бъдат повишени в братя сред рицарите на меча, и двамата трябваше да бъдат мъже на честта и да произхождат от род със собствен герб. Иначе нямаше как да ги приемат като пълноправни братя рицари, а имаха право само да потърсят служба като сержанти. Биргер неохотно го увери, че и Ерик, и Скуле, би трябвало да се смятат за достатъчно благородни по произход, за да могат да станат рицари според Правилото. Добави с изкривена усмивка, че брат Арминус може би не трябваше да издребнява твърде много с родовата принадлежност, ако считаше, че фолкунгският лъв не е достоен за герб, понеже двамата мъже вече бяха обучени воини на кон, освен това имаха по-добри доспехи и оръжия от изтъкнатите братя в бели плащове. Биргер не одобряваше идеята двама бойци от Форшвик да тръгнат на свещена война срещу езичници в чужда земя, вместо да се върнат и да защитават родината, което все пак беше мисията, станала причина да им разрешат да се обучават във Форшвик десет години. Но ако сега твърдяха искрено, че усещат божествено призвание, собственото съмнение на Биргер не струваше много като възражение.

Може би брат Арминус улови колебанието в очите му и обясни, че двамата кандидати щяха да прекарат няколко дни в молитви и уединение, за да изпитат съвестно призванието си. След това обаче той нямаше да се подвоуми да ги издигне в братя рицари, най-малкото защото вече бяха добри воини, способни веднага да влязат в бой без повече упражнения.

След три дни, когато един достатъчно голям кораб пристигна в пристанището на Рига, брат Арминус реши не само да уреди превоза на Биргер, конете и хората му до Висбю, а и самият той да ги придружи. Намерението зад това негово решение не бе трудно за разгадаване.

Когато се разтовариха във Висбю няколко дни по-късно, Биргер незабавно заведе брат Арминус в търговската къща на господаря Ескил, където ги посрещнаха сърдечно, преди още Ескил да си е изяснил каква голяма сделка предстоеше. Тримата мъже с лекота се спогодиха, когато вече седяха на масата при господаря Ескил и въртяха сделки за бойни ръкавици и предпазни шини за колене и пищяли, както и за врата и главата при конете. Като търговия, споразуменията им бяха грандиозни и за двете страни, понеже братята изглежда имаха безгранични възможности за плащане, дори в злато ако се наложеше, за всичко, което смятаха за полезно в свещената си война. А за рицарите на меча по-добрата защита на ръцете и коленете, както и за конете, струваше почти неограничено количество от светските богатства.

За облекчение на Биргер брат му Елоф се бе грижил за себе си по-добре, отколкото би могъл да се надява. Както си беше свикнал да чете и да мисли на друг език, не на народния, той вече се беше научил да пише и да говори прилично саксонски. Само дето по-голямата част от уроците му бяха преминали в баните на Висбю и из градските таверни, не в канцеларията на господаря Ескил. Биргер се опита да си поговори с него разумно, за да разбере дали наистина се беше отдал сериозно на голямата възможност в живота си, но Елоф имаше странната способност да избягва твърде ясни въпроси, като отговаряше с шеги. Все пак му беше харесало да пътува до Хамбург и Любек, увери го той. С удоволствие щеше да продължи. Биргер обаче подозираше, че това, което го привличаше в тези градове, по-скоро бяха определени греховни занимания, а не сериозните и дребнави служебни разговори със стиснати търговци от Любек. Но не спомена нищо по въпроса, все пак прецени, че Елоф бе на прав път.

Въпреки това го обезпокои небрежният начин, по който той прие вестта за смъртта на брат си Карл. Елоф просто вдигна рамене, въздъхна и заяви, че онзи, който е искал да даде живота си за обещаното блаженство, сигурно не беше за оплакване, когато молитвите му наистина се изпълнеха. Биргер помръкна от този начин да приеме известие за смърт, но и се усъмни, понеже изведнъж осъзна, че на Елоф едва ли му е било лесно да бъде най-малкият в рояк по-големи, по-силни и преди всичко много амбициозни братя. Особено пък щом надарената им със силна воля майка, Ингрид Улва, толкова отрано и толкова ясно бе показала, че не хранеше особено големи надежди точно за Елоф. Тайните рани, които той носеше в себе си, далеч не бяха излекувани, тогава би било още по-добре да получи по-голяма отговорност, за да има причини да бъде далеч от таверни и самосъжаление. Ето защо Биргер убеди господаря Ескил Елоф да бъде този, който щеше да носи цялата отговорност за търговията със стоките от Форшвик към Висбю и Рига. Господарят Ескил се поколеба, преди да се съгласи с предложението, понеже една толкова голяма сделка с оръжия би трябвало да стане най-печелившата, ако се извършеше правилно.

Когато дойде време Биргер и брат Арминус да се разделят и да отпътуват, всеки в своята посока, Биргер помоли за услуга и за първи път не беше сигурен как да подбере думите си. Помоли приятеля си да разбере, че като мъж от Западна Готаланд той може би имаше чувства и представи, които на един истински духовник като брат Арминус биха се сторили малко низки и просташки. И все пак искаше да си отмъсти на грабителите и убийците от Йосел. Също така беше разбрал, че рицарите на меча възнамеряваха да нападнат острова, по-добре рано, отколкото по-късно. Ако не за друго, то най-малкото беше неприятно да си имат такива ближни посред завладяна и християнизирана страна.

И така услугата, за която молеше, беше проста и лесна за обясняване. Той желаеше да го известят предварително кога възнамеряваха да извършат това наказание. Искаше да дойде с не по-малко от сто конника, каквито брат Арминус вече беше видял и дори бе приел двама в свещения си орден.

Брат Арминус спокойно гладеше черната си брада в очакване Биргер да се измъкне от малко лъкатушния си път към тази проста молба. След това го увери, че отмъщението може да бъде и добро нещо, а в случая и християнско, след станалото в Леал.

Той обеща навреме да изпрати известие до господаря Ескил във Висбю преди еднакво християнското и необходимо отмъщение срещу Йосел. Добави и че за него беше особена радост да получи възможността да се бие рамо до рамо с добрия Биргерус Готски, а не срещу него, както за малко щеше да стане при първата им среща.