Ян Гиу
Наследството на Арн (12)

I.

В черната, злокобна септемврийска нощ на лето господне 1246-о дъждът така жестоко шибаше уличките на Висбю, че не се показваха дори тлъстите, черни плъхове от пристанището. Беше трудно време за града, където благосъстоянието зависеше от търговията, защото новият датски крал Ерик Плуг-Пфениг бе обсадил Любек и никакви кораби не можеха да преминат нито навън, нито навътре. А отрежеха ли търговията с Любек, последствията бяха тежки за всички във Висбю.

Самотен странник в сиво кожено наметало с качулка, свел глава заради вятъра и дъжда, вървеше бавно и сякаш несигурно търсеше нещо по пътя в една от уличките, която водеше на север от големия площад. Това би могло да се сметне за непредпазливост в тъмната нощ, защото наоколо нямаше никакви свидетели, ако дойдеше злото. На Висбю му бе еднакво непосилно да се отърве от плъховете си и да излезе на глава с човешката измет, каквато пристанищните градове май неизменно привличат. За нещастие, оставени на брега моряци и избягали престъпници от близо и далеч бяха неразделна част от късната нощ наравно с черните плъхове.

Трима такива мъже се бяха свили в един вход и наблюдаваха жадно бавния пътник, който ги наближаваше навън в дъжда. Изглеждаше едър, но може би го уголемяваше широкият плащ с качулка. Когато вдигна глава до един прозорец, светлината падна върху мокра, сива коса, която разкриваше, че това не беше някакъв младеж. Тримата обирджии си кимнаха окуражени. Под това наметало сигурно се криеше тежка кесия сребро или поне някаква ценност. А в тази сатанинска буря нямаше да има свидетели и когато намереха студеното и сковано тяло на сутринта, те самите отдавна щяха да спят сити и доволни.

Първият от тримата, който се приплъзна по гладките павета и се втурна към чужденеца, получи ритник в гърдите. Вторият загуби ръката си, отсечена от проблеснал меч, а третият побягна в див ужас, убеден, че е видял дявола.

Щом изританият на земята мъж се поизправи с усилие, посрещна го мечът, насочен към гърлото му, а той се прекръсти и се приготви да умре.

— Имам нужда от водач до Таверната на майка Ема и искам да ми покажеш пътя — заповяда чужденецът на любекското наречие, сякаш питаше за пътя в един напълно обикновен ден сред хората.

Злочестият крадец Ангус направи опит да изпелтечи нещо в отговор, но другарят му с отсечената ръка, който отначало седеше тих и съвсем неподвижен, притиснал кървящата рана, сега нададе пронизителен писък от болка и страх. Чужденецът се извърна мигновено и го посече с меча си. Чу се как острието срещна плътта, но като цяло в дъжда настана рязка тишина, а върхът на кървавия меч отново се насочи към обирджията Ангус.

— Е, смяташ ли да ми покажеш пътя или не? — попита чужденецът с учудващо спокойния си глас от преди. По същия начин можеше да говори и за времето.

Скоро по улицата вървеше странна двойка — единият, мокър като куче, лазеше, препъваше се и молеше за живота си, а с тежки, уморени стъпки го следваше мъж с дебел кожен плащ с качулка. Бе подържал меча си на проливния дъжд, обръщайки го няколко пъти, сякаш за да го изплакне, беше го изсушил върху Ангус и го бе прибрал в ножницата под наметалото си. Ангус имаше нож в колана си, но и през ум не му минаваше да се опита да го използва, макар да се предполагаше, че един нож се вади по-бързо от меч. Причината беше, че вече и Ангус, подобно на избягалия си съучастник, смяташе, че е срещнал дявола.

Малко след това някой заблъска по залостената врата на прочутото с лоша слава място, което самият собственик предпочиташе да нарича Таверната на майка Ема, но хората му казваха бардака на Северната уличка. Вътре имаше печено месо за онзи, който можеше да си позволи нещо такова, но най-вече бира от Любек. И жени според волята, а това обикновено ставаше желателно след определено количество от силната бира.

Съдържателят Дийтер Страндфенгер отиде до вратата, като мърмореше от неохота, защото късните гости най-често бяха еднакво пияни и разорени, значи не носеха голяма радост или доходи.

— Хубав вечер — поздрави мокрият до кости чужденец на любекски. — Аз търси хер Елоф търговец.

— Тук няма кого да търси онзи, който най-напред не си казва името — нахока го Дийтер Страндфенгер. — Нито пък ще влезе някой, който не може да си плати.

— Аз съм кралският военачалник с кралска задача и това трябва да те притеснява повече от заплащането — отвърна чужденецът, без да повишава глас, и мина покрай кръчмаря, сякаш изобщо не стоеше на пътя му.

В тъмната стая, осветявана само от гаснещия огън и единични факли, имаше десетина човека. В един ъгъл седяха петима гости, които все още не бяха нито пияни до смърт, нито достатъчно разгонени и хвърляха зарове, обкръжени от две-три курви, които се смееха на играта им високо и окуражително. Тук-там някой лежеше с ръце на масата, сякаш бе заспал, докато други се караха за какво ли не. Един мъж седеше над бирата си с наведена глава, беше по-добре облечен от останалите вътре, но съвсем сам. Чужденецът отиде право при него, свали мокрия си плащ и така го изтръска, че водните капки се разхвърчаха както по самотника, така и по онзи, който седеше съвсем близо до него.

В друг случай чужденец, който се е държал така, скоро щеше да изяде боя и да се насочи към улицата с главата напред. Само че напръсканите с вода, които мислеха да скочат от местата си, за да накажат нахалника, веднага се отказаха. Чужденецът носеше броня, а на ризницата му блестяха трите корони на краля и златния лъв. Но и само огромният му меч щеше да окаже силно успокоително въздействие на всеки пияница, решил малко да се посбие.

Най-изумен от всички обаче остана търговецът Елоф, когато в същия момент вдигна поглед от мрачните си, самотни бирени размишления и откри пред себе си брат си Биргер.

— Исусе, Мария и вси светии, най-накрая дойде! — извика той, скочи и без най-малкото колебание или срам прегърна мощния гост от полуострова.

— Най-накрая? — засмя се Биргер и прегърна брат си, — нали само преди три дни кралят получи смирената молба за помощ от гражданите на Висбю. Да не си мислеше, че ще долетя като гълъб в такова време?

— Нямах това предвид, Биргер — отвърна Елоф със завалян глас. — Мислех си, че са изминали цели десет години от последната ни среща.

Държаха се за раменете и се гледаха в очите в кратко мълчание, преди Елоф да се дръпне и да хвърли една сребърна монета на масата до полуизпитата си бирена чаша със сини, извити орнаменти.

— Имаме да поговорим и предполагам, че е най-добре това да стане в моята къща — каза той и грабна мократа си филцова шапка и наметалото си.

Дъждът продължаваше да шиба уличката, когато излязоха навън, и тъй като Елоф бе по-зле облечен за такова време, те забързаха през града, като се хлъзгаха и навеждаха, и най-сетне стигнаха на топло в търговския дом. Тогава на Елоф му се наложи да се извини и да отиде да се преоблече, но събуди прислугата, за да се погрижи за брат му, докато чака. Дотичаха слугини с восъчни свещи, раздухаха огъня в камината и му поднесоха две големи кани тъмна бира, след което бързо се оттеглиха, кланяйки се важно.

Биргер огледа стаята. Налегна го внезапна тъга. Добре познаваше тази стая, тук беше седял като млад мъж с перо на шапката и се бе възхищавал на търговеца Ескил, мислейки си, че собственият му живот е бил предначертан. Той именно трябваше да поеме тази къща, да стане търговец, а не кралски воин. Беше ли честен, така както всеки мъж би трябвало да изисква от себе си, той не можеше да твърди, че е станал нещо повече от воин. Сега господарят Ескил почиваше за вечни времена, както и вдовицата му Бенгта. Цяло чудо бе, че Елоф изобщо беше съумял да задържи търговския дом, като се има предвид колко злато и сребро трябва да е струвало наследството първо след господаря Ескил, а после и след госпожа Бенгта. А и в тази стая вече не ухаеше на богатство, въпреки че му беше трудно да каже какво се е променило. Столовете, масата и гоблените си бяха същите, ако не го лъжеше паметта, това се отнасяше и за възглавниците и кожите, красивите любекски чаши и покорните прислужници. И все пак нещо ясно говореше, че богатството и щастието бяха напуснали тази къща заедно с господаря Ескил и госпожа Бенгта.

Или пък беше само лицето на Елоф. Беше доста затлъстял, носът му светеше червен и син, подобен на червено цвекло посред лицето му, а очите му се бяха смалили като свински, сбутани между подутите му бузи. Така изглеждаха тези мъже, които търсят щастието повече в запоя, отколкото в честния труд.

Обилните количества бира и вино са способни да пречупят и най-силния мъж. А Елоф не беше от най-силните. Биргер немалко се разочарова, когато след кошмарно плаване от Сьодершопинг се добра на залитащите си крака до къщата на Елоф, само за да узнае, че трябваше да търси стопанина в града по разни домове с лоша слава.

Падението на Елоф и светлите спомени от стаята го натъжиха и го накараха да се замисли, че животът можеше да стане много по-добър, ако си беше останал във Висбю онзи път преди много години, когато господарят Ескил го изкушаваше. Да, все пак бе забогатял от всичките войни след това и от цялата земя, придобита благодарение на лекотата да убеждава, с която разполагаше победителят. Златото му обаче бе покрито с много кръв, а животът на търговец със сигурност би бил и по-светъл, и по-праведен.

Разумът му казваше, че както обикновено изпадаше твърде лесно в самосъжаление и че имаше много повече причини да се радва, отколкото да скърби. Имаше си кралска съпруга в Биелбо, а от нея — трима сина и дъщеря, и всичките растяха добре. Крал Ерик му бе подарил сестра си Ингеборг за награда след победата при Еншопинг, а такава чест не отказва никой разумен мъж.

Кралят обаче бе определил Улф Фаси да задържи короната на кралски ярл, въпреки че Биргер бе най-заслужил и него предпочитаха Фолкунгите. Вместо това трябваше да се задоволи с позицията на кралски военачалник и понеже Улф Фаси не разбираше нищичко от война, както си бе възпитан от непоправимия Карл Глухия, на Биргер се наложи да тича ту на една, ту на друга дребна битка, за да оправя хаоса, който създаваха духовници и злонамерени местни управители. Само че го държаха далеч от същинската власт, понеже ярл Улф му бе смъртен враг. С това бяха осуетени всички ревностни планове на Биргер и брат му, лагман Ескил, да изградят едно кралство върху твърдата основа на законите. Ярлът се беше противопоставил на всичко, което Биргер и Ескил искаха да променят. Единственото нещо, за което ги бе подкрепил самият крал, бе забраната срещу носенето на желязо — малък напредък след големи надежди.

Дочу кикот и шепот откъм вратата и забеляза две деца по нощни ризки, които го наблюдаваха любопитно. Опита се да ги повика, но тогава само поклатиха глави срамежливо. Изглеждаха да са на шест и седем години, понеже на едното му липсваха предните два зъба, а другото си имаше нови. Бяха момиче и момче.

На Биргер веднага му стана драго и извади две сребърни монети, които вдигна в ръката си, за да примами децата, и им намигна. Тогава дойдоха, а той ги хвана разсмян, сложи ги на коленете си и им даде монетите.

— Какви сте вие, нощни духове, че не спите по това време? — попита ги дружелюбно на народния език, но му отвърнаха само с неразбиращи погледи. Тогава попита същото на любекското наречие и на мига го заля поток от бурни въпроси. Искаха да знаят дали той е кралският воин, дали е дошъл да освободи Любек и дали могат да видят големия му меч. Биргер не се поколеба, а се остави да го убедят, извади меча си предпазливо и го сложи на масата между каните с бира, като предупреди децата да не се порежат на острието. Откри, че горе при дръжката бе останала малко прясна кръв и я изтри с едната ръка, а с другата взе една детска ръчичка и внимателно застърга нокътя на палчето по острието, така че той се нащърби. Момиченцето веднага поиска да направи същото като брат си.

Елоф, който тъкмо влезе вътре в сухи дрехи, едновременно се ядоса и учуди, като видя децата да седят на коленете на Биргер, сякаш всяко яздеше своя кон, но веднага го умилостиви щастливата усмивка по белязаното лице на коравия му брат. Не му се наложи и да се намеси строго — щом децата го забелязаха, скочиха пъргаво от коленете на Биргер и побягнаха на босите си крачета, които пляскаха по варовиковия под и изчезнаха през вратата с кикот.

— Мисля, че успях да се срещна с първите малки Фолкунги, родени като граждани на Висбю — радваше се Биргер. — Как се казват мъниците?

— Герхард и Хилда — въздъхна Елоф и иначе така мрачното му лице внезапно попросветна. — Те са ми голяма радост, така е с децата, когато се родят, макар че причиняват също толкова грижи преди това.

Не бе лесно да проумее какво искаше да каже Елов с това двусмислено изказване, освен че може би го канеше да си поговорят за дребни неща, преди да зачекнат важните. Докато Елоф наливаше в чашите им бира от каните, Биргер се чудеше дали да се въздържи да подхване висящата нишка на Елоф и направо да премине към голямото и важно дело, довело го във Висбю. Той реши, че Любек може да почака половин час, защото казаното с известна горчивина от брат му беше вярно — не се бяха виждали десет години.

— Защо смяташ, че невинните малчугани могат да донесат неприятности, преди да са родени? — попита той, докато поемаше чашата с бира.

— За съжаление много зависи коя е майка им — смънка Елоф и вдигна чашата си към Биргер. Пиха мълчаливо. Биргер не зададе повече въпроси, просто изчакваше Елоф да продължи обяснението си.

— Герхард и Хилда са от съпругата ми Ханелоре Копф, дъщеря на един от най-заможните търговци във Висбю — разказа Елоф. — Баща й е недоволен и се чувства измамен, понеже смяташе, че омъжва дъщеря си не само в рода на могъщите Фолкунги от полуострова, а и за големи богатства. Сигурно така е изглеждало, докато господарят Ескил и жена му Бенгта притежаваха тази къща. Само че почти всичко под формата на сребро и кораби сега е в ръцете на наследниците им.

— Значи търговецът Копф е недоволен — отбеляза Биргер. — Успял е да омъжи дъщеря си в рода на Фолкунгите, което в бъдеще може да се окаже доста важно, но не и при богатството, на което се е надявал?

— Точно така — потвърди Елоф. — Обаче го има и това, че Ханелоре в много отношения е блага жена, добра и любяща майка, в домакинството също цари ред, но тя не умее да пише и съвсем нищо не разбира от търговия.

— Както и моята съпруга не може да тръгне на война — отвърна Биргер гневно. — И какво от това? По-скоро е твоя работа да вършиш мъжките дела, не на съпругата ти? Едва ли е възможно да прекарваш цялото си време по таверните сред изметта.

— Не, не, не исках да кажа това — ужаси се Елоф. — Изслушай ме до края и ще разбереш. Преди някоя и друга година назначих единствената дъщеря на един друг търговец от Висбю — беше го сполетяло голямо нещастие. След две последователни корабокрушения той загуби всичко, което притежаваше, и лихварите го прогониха от къщата му. Помоли ме да се смиля над дъщеря му Хелга, която бе възпитавал като син и по думите му беше много умела в писането и счетоводството. Аз я взех на работа и всичко, за което баща й я беше похвалил, се оказа вярно. С Хелга влезе светлина в канцеларията и всичко, което тънеше в безпорядък, скоро си дойде на мястото. Тя пристигна като благословия за къщата.

— Е? — почуди се Биргер, понеже Елоф се колебаеше да продължи. — И така, ако си получил благословия за най-важното в този дом — канцеларията — какво има да хленчиш и да се оплакваш?

— Ако я обичам твърде много, а и тя мен, и очаква детето ми? — каза Елоф с извърнат поглед, мигновено се нахвърли на бирата си и пи жадно, заливайки вече окапалата си кадифена риза.

— В такъв случай двамата с теб доста си приличаме — промълви Биргер съвсем дружелюбно, когато Елоф плахо остави чашата си. — Обичам една жена, която се нарича Сигни и беше първата жена в живота ми. От нея имам син на име Грегерс и две дъщери — Сигрид и Улва. Значи държанка и три извънбрачни деца. В Биелбо е съпругата ми Ингеборг, сестрата на крал Ерик, а от нея имам трима малки сина — Валдемар, Магнус и Ерик, и дъщеря Рикиса. Това води до раздор и кавги. Не е никак радостно, но може да се преживее. И на теб ти се налага. Аз и ти не сме нито първите, нито последните мъже с подобни грижи.

— Грижи? Наричаш това нещастие грижи, сякаш лесно могат да бъдат премахнати, не разбираш ли в каква опасност съм? — избухна Елоф отчаяно.

— Не — отговори Биргер студено. — Разкажи ми за бедата и скоро ще я преодолеем.

— Търговецът Копф може да ме завлече пред градския тинг, да поиска обезщетение и невалиден брак, да му върна зестрата, а освен това и наказание за разврат, което не е леко! Бащата на Хелга може по същия начин да ме завлече пред градския тинг и да поиска остатъка от къщата ми и тъй като положението му е окаяно, няма да се поколебае. Светлите мигове с невинни деца не могат да се мерят с цялото това нещастие, нито пък кратките моменти на радост с Хелга! Това не са грижи, това е голямото нещастие на живота ми, което се натрупва като черни буреносни облаци над морето.

— Значи само пари ти липсват — отвърна Биргер сухо. — Законите за разврат и други неща не важат за богатите мъже, само за бедняци. Това се отнася и за исковете за обезщетение на гневните бащи, заплашват само бедния. При това положение можеш само да печелиш, няма какво да губиш, ето защо двамата с теб сме на един хал. Поне що се отнася до въпроса за увеличеното богатство.

— Не разбирам и дума от това, което ми говориш в момента, скъпи братко — прошепна Елоф примирено със сълзи в очите. — Търговията с Любек е затворена, губя сребро всеки ден. Скоро плъховете ще изядат и последното вкъщи, а ти ми казваш, че само ми липсват пари? И какво беше това за хала? Доколкото разбирам, ти си богат на имоти, а и какво ли те е грижа за мен? Не дойде дори на сватбата ми и ме направи да изглеждам като надут глупак пред търговеца Копф и всичките му роднини, горящи от нетърпение да видят кралски военачалник на сватбеното шествие. А сега имаш наглостта да говориш за дребните ми грижи!

— Укроти се и ми се довери, братко — отвърна Биргер благо и наля бира и за двама им, за да си помисли на спокойствие, преди да започне с обясненията.

— Искаше ми се да дойда на сватбата ти, при това с голяма свита — продължи той. — Не съм толкова глупав да не разбирам каква услуга щях да направя на брат си, а какво би могло да бъде по-важно? За съжаление само едно. Преди десет години имаше бунт в Тавастия, подкрепен от Новгород, а аз останах там две години, за да възстановя суверенитета и реда в кралството ни и да превозя до там безимотни свеи като заселници. Срещу сватбата ти стоеше това да сляза от мястото си на кралски военачалник и да загубим новите си земи от другата страна на Балтийско море. Ето защо те оставих в тази конфузна ситуация и далеч не изпитвах радост.

— Ти си воин, добре го разбирам. Не те коря за това и те моля да ми простиш за отчаяните думи — отвърна Елоф мрачно. — Но те моля също така да разбереш отчаянието ми, точно сега животът ми не струва много.

— Тъкмо това ще променим — окуражи го Биргер и му се усмихна с вдигната чаша. — Сега ще освободим Любек от ноктите на крал Ерик Плуг-Пфениг, а сполучим ли в това, едва ли ще останем без печалба, нито ти, нито аз.

— Водиш ли и войска със себе си! — изуми се Елоф.

— Не. Имам десет ковачи от Форшвик, страдащи от морска болест, и малко желязо и злато — това е всичко — отговори Биргер тайнствено.

— Тогава ни очаква голямо разочарование, когато утре дойдеш на среща в градския съвет — въздъхна Елоф. — Надявахме се на пълната подкрепа на крал Ерик, надявахме се, че вие в кралския съвет разбирате колко е важно Любек да не попада в датски ръце. А ти идваш сам!

— Молбата за помощ от Висбю дойде при крал Ерик преди десет дни — отговори Биргер бавно и изпухтя, сякаш трябваше да обяснява съвсем прости неща отначало. — Поискахте да спасим Любек, който е обсаден от два месеца, нали?

— Да, тази смирена надежда изпратихме на краля — съгласи се Елоф.

— Сега е краят на септември — продължи Биргер. — Ще можем да изпратим военна флота в Любек чак на пролет, а тогава би било твърде късно. Веднъж в Тавастия, беше по Коледа, превзехме малка крепост чрез гладна смърт и обсада. Не искахме да я опожарим, защото щяхме да изгубим подслон за през зимата. Освен това положението й беше неудобно — на едно възвишение, така че превземането й с щурм би коствало живота на много воини. И така, уморихме от глад защитниците с двумесечна обсада.

— Това какво общо има с Любек? — прекъсна го Елоф скептично.

— Доста — кимна Биргер бавно и мрачно. — Когато превзехме крепостта, не открихме живо куче или котка, а по многото трупове, които намерихме, липсваше месо на отделни места по телата им. Оцелелите бяха толкова немощни и объркани, че нямаше много смисъл да им дадем свободен пропуск. Може би в Любек вече имат същите неприятности или със сигурност ще стане така. Трябва или да им се притечем на помощ до две седмици, или ще загинат.

— И как ще го направим без войска? — чудеше се Елоф.

— С пари, те са най-важни — отвърна Биргер и направи дразнещо дълга пауза, преди да разясни плана си. — Стените на Любек са твърде силни за датчаните, ето защо е обсадата. Запречили са входа на пристанището с желязна верига по река Траве. Това е положението. Успеем ли да изпратим флота с храна през желязната верига до Любек, обсадителите ще са загубили, защото не биха издържали цяла зима. Сега започваш ли да разбираш?

— Предполагам нещо, но ми се струва, че малко търговци от Висбю ще пожелаят да изпратят корабите си без бойци срещу датската армия — смути се Елоф.

— И аз мисля така — отвърна Биргер. — Ето защо се нуждая от помощта ти да купя всеки кораб, до който можеш да се докопаш, и да го натоваря с месо, сушена риба и пшеница. Донесъл съм достатъчно злато — от краля и свое, и на драго сърце ще ти заема половината от моето.

— Тогава рискуваме да загубим всичко — възрази Елоф ужасен.

— Напълно вярно — потвърди Биргер. — Така е на война. Винаги рискуваш да загубиш както живота, така и собствеността си. Но който не рискува, не печели. Помисли си обаче за обратното! Притичваме се на помощ на Любек с десет ханзейски кораба, пълни с храна. В такъв случай си мисля, че ще получиш добра цена за стоките си там, тъй като предполагам, че последните котки и кучета още сега започват да поскъпват доста.

— Парите ще ни се възвърнат десетократно — кимна Елоф с внезапен блясък на надежда в очите. — Но какво ще правиш с твоите ковачи?

— Ще обковат носовете на всички кораби в желязо — усмихна се Биргер. — С теглото им ще строшим желязната верига. Това означава, че колкото повече кораби успееш да купиш и да заредиш тежко, толкова по-голям става шансът за победа. Опасността в случая не е да не заложим твърде много, а твърде малко.

— Предложи една много необичайна сделка, братко — замисли се Елоф. — Тук става дума за всичко или нищо. Смърт или богатство и никакви грижи повече, както ти нарече безрадостното ми положение.

— Да, всичко или нищо и за двама ни — съгласи се Биргер. — У дома, на полуострова, ярл Улф чака и се моли на Бог и Вси светии да се проваля и най-добре да умра бавно в датски плен. Успеем ли в това, ти и аз печелим повече от собственото си богатство, защото Любек няма да прояви неблагодарност. Помисли си какво би означавало за търговията ни едно освобождаване от мито между Любек, Висбю и Сьодершопинг за десет години. Да не говорим пък колко изгодна би била за теб самия една особена митническа привилегия…

 

 

Когато на следващата пролет мразът необичайно късно отпусна земята, Ингрид Улва най-сетне можеше да погребе мъдрата и веща в билките Юрда в осветената пръст на Биелбо. Изпитваше повече облекчение, отколкото мъка. В продължение на години, още от онази вечер, когато Юрда и Ватна дойдоха при нея в Улвоса като скитници, тя беше тяхна закрилница на евтината и за трите им цена, малко да си шушукат и клюкарят.

Всичко можеше да свърши много по-зле, понеже знанията на жените за Божията природа бяха добре дошли при трудно раждане или ако се налагаше да свалят температура, само че спомените и благодарността на хората бяха краткотрайни. Разболееха ли се кравите и се принудеха да ги заколят, започваха да си шушукат за вещерски стрели и магии. Умреше ли някой от силна болка в корема, за която не знаеха лек нито Юрда, нито Ватна клеветяха ги, че са убили с билките си, вместо да помогнат. С по-слаба защита от тази, която им бе предложила в Биелбо майката на родовия ярл, Ватна и Юрда бързо щяха да бъдат принудени да избягат в друга местност, за да не ги убият като вещици, а недълго след това отново да хукнат към още някое чуждо място. В Биелбо бяха прекарали последните си двайсет години в безопасност, а сега почиваха една до друга в осветена земя. Нищо повече не можеше да ги застраши.

Наследството им беше голямо заради всичките знания, които бяха предали на Ингрид Улва, а не бяха незначителни и множеството запечатани форшвикски стъкленици с церове и смърт, наредени на дълги дървени полици в една от стаите на църковната кула.

Духовниците в Биелбо слушаха заповедите на Ингрид Улва и заупокойната литургия стана дълга, както и списъкът с молитви, които трябваше да се прочетат и за Ватна, и за Юрда.

В нощта след литургията за Юрда Дева Мария се яви в спалнята на Ингрид Улва в червен плащ и с кралска корона на главата. Остана неподвижна в долния край на леглото, усмихна се с благата си усмивка и бавно допря белите си ръчички със сключени шепи. Тогава между дланите й изникна силна светлина, която озари цялата стая — най-напред в искрящо бяло, после в по-меко златисто. Когато златистото сияние задълбочи цвета си, то се превърна в кралска корона, която светата Дева първо протегна към Ингрид Улва, а след това нагоре и я пусна да се рее съвсем свободно над леглото.

Светата Дева отметна червеното си наметало и там стояха внуците на Ингрид Улва: светлокосият Валдемар и чернокосият Магнус. Тогава тя бавно се издигна към тавана, обхванала с ръце двете момченца, и изчезна през него, като продължаваше да закриля малките с ръцете си.

Златната кралска корона остана за миг неподвижна над леглото на Ингрид Улва, осветявайки цялата стая, така че беше ясно като в летен ден, преди внезапно да угасне и всичко да стане черно.

Ингрид Улва скочи като ужилена в мрака, напълно разбудена. Тогава чу благия глас на светата Дева едновременно в цялата стая, вътре в себе си и отгоре:

— Преди да те повикам при мен, Ингрид Улва, трябва да запомниш едно нещо. Докато държиш главата си изправена, никакво зло няма да сполети Фолкунгите.

Тази нощ Ингрид Улва не успя да спи много. Отчасти това, което светата Дева й бе съобщила и показала, беше лесно за разбиране, отчасти обаче трудноразгадаемо. Ингрид Улва смяташе, че вече знае как кралската корона ще премине във Валдемар след Ерик Ериксон и не можеше да стане друго при висшето покровителство, на което сега се радваха Валдемар и малкият му брат Магнус — това светата Дева бе показала ясно.

Ериковият род вече не съществуваше. Беше погълнат от многото сватби с Фолкунги, точно както бе наредил Биргер преди повече от двайсет години. След крал Ерик в рода му нямаше никакъв претендент за престола, който по един или друг начин да не е Фолкунг, и тогава въпросът бе кой от племенниците му е най-пръв сред тях. Синовете на Биргер, Валдемар и Магнус, не разполагаха само с предимството, че майка им е кралска сестра, баба им, Ингрид Улва, също произхождаше от кралски род.

Че самият Ерик Ериксон Куция щеше да създаде син, Ингрид Улва не вярваше, както и всички останали в кралството. Преди четири години съветниците му бяха намерили подходяща булка, ако човек мислеше само за размножаване, както правеха във Форшвик с жребците и кобилите си. Крал Ерик бе сключил брак с Катарина Сюнесдотер и идеята съвсем не бе лоша.

Чрез баща си, рицаря Сюне от Елярос, Катарина спадаше към най-знатните Фолкунги — дъщеря на един от героите при Гестилрен. Само че след тамошната победа рицарят Сюне, който тогава бе от най-дръзките Фолкунги и много приближен на Арн Магнусон, отпрашил с един ескадрон от Форшвик право в манастира Врета, макар все още да кървял от рана, получена на бойното поле.

Там държали любимата му Хелена, дъщеря на онзи крал Сверкер, на чието убийство той току-що присъствал в битката. Той я освободил, когато тя дотичала при него, въпреки че зли езици настояваха, че това е било отвличане от манастир. И така те потеглили за Елярос и оттогава си живееха там като съпруг и съпруга, а госпожа Хелена беше родила четири дъщери.

Това бе красива приказка за любов, при това подходяща любов, защото никога не е било неразумно от страна на Фолкунг да вземе за жена кралска дъщеря. Но това, за което не се разказваше в приказката, а Ингрид Улва никога не бе попитала от тактичност, когато срещаше Сюне Фолкесон или Хелена Сверкершон на кралска гощавка или коледно празненство в Биелбо, бе дали той някога й бе разказал, че при Гестилрен тъкмо той заедно с Арн Магнусон бе убил баща й, крал Сверкер.

Това нямаше значение. Богоугодната дъщеря на Хелена и Сюне, Катарина, не изглеждаше способна да роди син. Вероятно я бяха държали в манастир твърде дълго, при това във Врета, където майка й Хелена така се бе измъчвала от любовен копнеж, преди един ден просто да я изведат и откарат в кралския замък при Фюрисвален, за да сподели брачното ложе с краля.

За една девойка манастирът можеше да бъде еднакво вреден и полезен. И колкото повече Ингрид Улва премисляше това сега, толкова повече се убеждаваше, че девойката Катарина е от онези, които са пострадали.

Със сигурност майка й никога не би я принудила да постъпи във Врета, където са държали нея самата на младини и е копняла за любовта. Имаше само едно обяснение. Катарина беше девойка, каквито имаше твърде много — бе полудяла от страх от Бога още в най-крехките си години, бе редила молитви безспир и се бе самоизмъчвала с бичуване и власеница, твърдейки, че получава постоянни нощни посещения от Светия жених. Подобни девойки лесно си внушаваха, че са били неверни, ако са спали голи дори с благословения си пред Бога съпруг, понеже принадлежаха единствено на Христос. Тъжна беше подобна лудост сред младите жени, но за съжаление обичайна.

Ако Катарина бе родила син, той щеше да стане следващият крал на страната, защото щеше да принадлежи към Ериковия род по бащина линия, а по майчина — и към Фолкунгите, и към Сверкерите. Не можеше да се намери по-ясен претендент за короната.

Това обаче нямаше да стане. След четири години тя не бе родила поне веднъж. Крал Ерик щеше да умре бездетен. Момчето Валдемар щеше да наследи кралската корона.

Ето защо светата Дева не бе показала на Ингрид Улва нещо, което тя да не е предчувствала. Откровението обаче бе толкова по-трудно за разбиране, що се отнася до думите на Божията майка: докато държиш главата си изправена, никакво зло няма да сполети Фолкунгите.

Едно беше да ходиш с вдигната глава. Това Ингрид Улва го умееше без свян и смееше да твърди, че винаги го е правила, без на някого да му хрумне да й противоречи. Но изправена?

Най-вероятно светата Дева й бе напомнила, че животът й още не е приключил, че трябва да продължи още малко и да не оставя главата си да клюмне на гърдите й за последен път.

Това беше! Кой по-добре от Божията майка можеше да надникне в най-дълбоките кътчета на човешкото сърце и да предугади най-съкровените мисли там вътре? Тя бе прозряла в своята покорна робиня. Тя знаеше всичко.

Със сигурност от известно време насам Ингрид Улва си мислеше, че животът й е приключил, че не е останало много за постигане по земния й път и че спасението на душата й вече се е забавило.

Само тя бе останала от четирите вдовици, които някога бяха управлявали кралството. Косата й беше започнала да побелява, подобно на посивяващата коса на Биргер.

Според вижданията на Ингрид Улва борбата за властта в кралството бе приключила и точно внуците й щяха да бъдат онези, които накрая щяха да я държат изцяло в ръцете си.

Очите й бяха така отслабнали, че й стана трудно да се занимава с хурката си в мигове на самота. Бе започнала да върви прегърбена, а ръцете й бяха несръчни. Това, за което беше живяла, бе извършено. Ето защо не оставаше нищо значимо в земния живот. Така си бе мислила.

Светата Дева обаче съвсем ясно й бе наредила да мисли другояче. Трябваше да държи главата си изправена още известно време.

 

 

Когато Биргер се прибра от Сьодершопинг с една от първите речни лодки тази пролет, той слезе на сушата в Улвоса с три тежки сандъка, за всеки от които бяха нужни по четирима мъже, за да го носят. Прекара една-единствена радостна вечер при брат си лагман Бенгт и жена му Сигрид Прекрасната, която все още оправдаваше името си, макар и отзад да бе широка като кобила.

По този начин Бенгт и Сигрид бяха първите близки роднини в кралството, чули невероятната приказка как Биргер тръгнал на война само с няколко ковачи и два сандъка злато, за да надвие Дания и да спаси Любек, а се завърнал като победител не с два, а с три сандъка злато. Сега бързаше за кралския Нес. Изпратиха конници в Биелбо да докарат кола за златото и Фолкунги на коне за охрана.

По пътя той мина през Биелбо, но остана само ден, за да види синовете си, да преспи при съпругата си Ингеборг и да се срещне с майка си Ингрид Улва, която за негово учудване се бе преместила от къщата, наричана Градината, горе в уединените стаи на кулата в старата каменна църква на Биелбо. Да, бяха измазали в бяло и старателно бяха изчистили стаите там горе, използвани по времето на Биргер Бруса, за да се събира там родовият тинг. И все пак това беше чудновато жилище, помисли си Биргер.

Не прие много на сериозно обяснението на майка си, че й се налагало да поживее още няколко години и било добре да бъде възможно най-близо до свещената сила на църквата. Думите й, че трябвало да държи главата си изправена заради Фолкунгите, понеже това послание я достигнало при откровение на самата света Дева, той прие със смях и я утеши, че в най-лошия случай ще нареди да я погребат права.

Тогава тя се разгневи и го сгълча, както вече само тя можеше от всички хора на земята. Той веднага я прегърна, извини се и й обеща голяма гощавка, веднага щом се върне от кралския Нес, където имаше да докладва много за освобождението на Любек.

Ингрид Улва не искаше да слуша за тази победа, колкото и неуморно той да се опитваше да й разкаже. Повтаряше как през цялото време е знаела, че той ще спечели, понеже винаги го правеше, а този път беше взел свещения меч на Арн Магнусон — за особен късмет. Той млъкна и известно време я държа в прегръдките си, без да продума. Вече я усещаше лека като перце. Макар да беше жена от стомана.

И ако Ингрид Улва нямаше търпението да слуша как са успели да извоюват невероятната победа при Любек без дори един конник или стрелец, то хората на краля в голямата зала за съвети на източната кула в Нес се отнесоха с повече благоговение, докато Биргер разказваше.

Изглеждаше цяло чудо, че можеха да внесат два сандъка злато — точно толкова, колкото съветът и кралят му бяха предоставили за този отчаян и едва ли не невъзможен опит да спаси обсадения град. Осем мъже с мъка довлякоха сандъците и ги вдигнаха върху голямата дъбова маса в средата на залата. Биргер отиде до тях и отвори двата капака, поклони се на крал Ерик и каза, че е върнал целия дял на негово величество обратно. Освен това носеше със себе си търговски договори — беше посветил цялата зима в Любек на преговори за тях. Всички най-важни пристанища в кралството бяха свободни от мито от и към Любек за десет години напред. За онзи, който умееше да смята, добави той, подобни споразумения обещаваха значително повече богатство от това, което сега беше на масата.

Кралят първи зададе въпросите, чиито отговори много съветници очакваха с още по-голямо нетърпение — как всъщност е била извоювана победата, която изглеждаше като Божие чудо.

Биргер се усмихна, бавно се върна на мястото за военачалника под издигнатия стол на ярла и веднага започна разказа за освобождаването на Любек, без да чака да го молят или да се прави на скромен.

Тръгнал бе от Висбю с петдесет кораба, но без нито един воин. В замяна на това носовете на корабите били обковани в желязо и доста тежки, и тъкмо това било единственото необходимо оръжие този път. Датските обсадители около Любек можели само да гледат как флотата от Готаланд излиза в открито море, но били безсилни — оставало им само да се молят на Бог за южен вятър. Само че било октомври, месецът на северните бури. Скоро вятърът станал благоприятен и тогава всичките обковани в желязо носове наведнъж потеглили към веригите, които запречвали входа към обсадения град, разкъсвайки ги като тънки ленени конци.

Там, пред градските стени, датчаните киснели в есенната киша с изчерпващи се запаси. Студената и влажна зима наближавала и щели да ги принудят да усетят миризмите от града, където жителите се наяждали до насита всяка нощ. И ако обсадителите тънели в студената киша, то обсадените спели на сухо и топло. Не беше трудно да се разбере защо датчаните бързо се отказали и хванали пътя за дома.

Това, което Биргер не разказа, а и никой не се сети да го пита, бе какви добри сделки той самият е успял да сключи със сушена риба и осолено месо в един еднакво богат и изгладнял град. Никой не попита и каква полза от пътешествието е имал брат му Елоф, станал сега един от най-богатите мъже във Висбю. Дори за намръщения и недоверчив ярл Улф Фаси бе немислимо да задава нахални въпроси на мъжа, който бе донесъл на краля всичкото злато за война, при това и благословен търговски договор. На ярла оставаше само да се примири, да кашля и скърца на стола си, докато Биргер разказваше за чудната си победа, при която единственото решаващо оръжие бе храната.

Само че тази среща, на която присъстваха едва половината кралски съветници, понеже ги бяха свикали набързо, криеше и една лоша изненада за Биргер. Когато радостта се поуталожи, след всичко, което имаше да каже, крал Ерик, заекващ и несигурен, призова за ред и каза, че след всички хубави новини, които са чули, за съжаление идваше редът и на лошите. С тези думи посочи ярла си Улф Фаси, който се покашля, изправи се с посивяло лице и заговори потиснато.

Упландците се бяха вдигнали на бунт, привличайки хора и от Даларна и Вестманланд. С голяма мъка можеше да каже, че ги водеше Холмгейр Кнутсон, синът на позорно убития от Биргер Магнусон Кнут Холмгейрсон.

Юнкер Холмгейр беше близък с ярла, макар да не бе нужно да го признава, понеже всички в тази зала знаеха как стоят нещата. Ето защо не му оставаше друго, освен с мъка да препоръча жестоко и решително потушаване на бунта на север от горите. Друг изход не виждаше на този кралски съвет. Колкото и неприятно да звучеше, юнкер Холмгейр бе казал, че няма да спре преди кралската корона на баща му, Кнут Холмгейрсон, да стане негова и отново да изгони от кралството сакатия Ерик Ериксон.

Болнавият ярл кашляше и от време на време хвърляше лукави погледи към Биргер сякаш той е виновен за бунта, докато в един момент започна да повтаря разказаното с многобройни думи и се оплете в собствените си мисли, а настроението сред всички съветници спадна до ледена студенина. Това, което досега бе летен вятър, изпълнен с обещания, вече заприличваше на зима.

Първата мисъл на Биргер бе отчаяна — най-сетне се бе върнал вкъщи след война без кръвопролитие и веднага трябваше да потегли на нова, която щеше да излезе още по-кървава. Щом първоначалното му разочарование се уталожи и вече не слушаше кашлящия и изпълнен с ненавист ярл, понеже отдавна бе казал основното, той усети, че го изпълва ведрост.

На упландците им бе отнело десет години да забравят поуките от последната среща при Еншопинг, където измряха до последния човек, като се изключат благородниците и някои бегълци с божи късмет. През първата година след битката Упланд бе провинция с много вдовици и малко желание за борба. Сега онези, които са били твърде млади, за да последват Кнут Холмгейрсон към полето на смъртта извън града, бяха пораснали с натякваните все по-глупави легенди за смелост и чест. И ето, отново беше време.

Това бе лошата страна на нещата.

Добрата беше, че в момента в кралството имаше близо петдесет ескадрона на Фолкунгите. Това означаваше осемстотин конници. И половината от тази войска с лекота щеше да помете всяка друга в Скандинавия, дори Братството на меча би се замислило, преди да тръгне срещу подобна сила. За това младият Холмгейр не знаеше нищо, еднакво непросветен бе и наивният Улф Фаси.

Щеше да отнеме два-три месеца, преди да съберат на едно място Холмгейр и хората му, после главите им щяха да паднат лесно. Определено се налагаше да се бъхти на бойното поле още веднъж, точно когато Биргер смяташе спокойно да се заеме със задачите си на родов ярл, много от които бяха останали несвършени през последните години. Като се замислеше обаче, добрата страна бе още по-ясна. Сега, когато кралството беше пълно с претенденти за короната и всички бяха повече или по-малко Фолкунги по кръв, наистина не би навредило да оплеви тази градина веднъж завинаги. Щяха да потушат бунта жестоко, а и лесно. След това най-сетне щеше да настъпи мир.

Когато Улф Фаси приключи с кашлянето на накъсания си разказ, като за трети път завърши песента, че си имаха работа с бунт, който трябва да бъде потушен, той седна и се втренчи враждебно в Биргер, сякаш искаше със силата на мисълта си да го накара да загуби почва под краката си.

Настана дълга и мъчителна тишина. Чуваше се само как архиепископ Ярлерус редеше молитви на латински.

Кралят се огледа несигурно и осъзна, че никой няма да вземе думата преди него.

— З… за н… начало чухме те… зи добри новини от в… военачалника ни — заекваше той с блуждаещ поглед. — С… след това чухме л… лоши новини. К… какво ще каже в… военачалникът ни?

— Имаме си работа с бунт — каза Биргер, след като хладнокръвно бе изчакал краля да се изкаже. — Съгласен съм с нашия ярл, че имаме само един избор. Ако ваше величество благоволи да ми прехвърли цялата отговорност, този метеж ще бъде потушен до есента. След това не мисля, че кралството ще види и най-малкия опит за нов бунт през остатъка, с Божията благословия, на управлението на ваше величество.

— Ярлът на с… същото мнение ли е? — бързо попита кралят.

— Не, ваше величество! — отвърна Улф Фаси с лице, пребледняло от гняв или от усилията да задържи кашлицата. — Вярно и правилно е, че трябва да озаптим този бунт на неразумни младежи и непросветени селяни. Но трябва да проявим милост към глупавите, ваше величество. Твърде дълго живяхме в кралството на кървавото отмъщение, а то води след себе си ново. Ето защо мнението ми на ярл е, че наказването на непокорните от северните земи не бива да се води от военачалника ни Биргер Магнусон. Срещу чужденци бих изпратил Биргер на драго сърце и на първо място, но не и срещу нашите. Да отиде в Упланд който и да е, но не и военачалникът, това е последната ми дума по този въпрос!

В залата настъпи тишина и повечето гледаха встрани или надолу, към ръцете си. Биргер се учуди на своето спокойствие. Имаше време, когато би избухнал, би вдигнал голяма разправия заради коварните думи на Улф Фаси, че позорно е екзекутирал Кнут Холмгейрсон, когато истината беше, че го бе повалил в битка, мъж срещу мъж. И не би спрял с това, а щеше да налее още масло в словесната борба, така че срещата да приключи с безредие и неясни решения. Може би това беше знак, че остарява — дори не усещаше сърцето си да бие по-учестено заради хитрините на Улф Фаси. Може би просто богатият му опит в преговорите както с врагове, така и с приятели, му казваше, че най-краткият път към победата сега бе въздържането от всякакви силни и гневни думи. Кралят така или иначе не можеше да вземе друго решение, освен да потуши бунта в северните земи, каквито и добри думи да имаше Улф Фаси за своя подопечен Холмгейр.

— Т… тъй като така или иначе т… трябва да вземем р… решение, ще се обърна към в… военачалника — промълви кралят с твърдата воля да накара думите си да излизат от устата му ясно.

— Няма да се отнесем към този бунт по начин, различен от всички останали досега, и в това сме единодушни — отвърна Биргер тихо. — За нашата страна това няма да бъде трудно и, както казах, ще приключим до есента. Размирниците са млади и неразумни, разпалени от собствените си наивни думи, и не разбират каква превъзхождаща ги войска ще се изправи срещу тях. Ето защо мнозина в нашето кралство могат да поемат командването на конницата и ако нещо толкова дребно би зарадвало нашия ярл, аз самият с удоволствие ще се отдам на други дела, които съм занемарил през шестте месеца, когато ледът ме държа в плен в Любек. Ето защо ще предоставя командването на Нилс Сигстенсон от Тофта и Грегерс Биргерсон — и двамата са от Форшвик и разполагат с добри познания за войната, освен това са приятели и ще поделят отговорностите помежду си без разпри.

Кралят не отговори, може би защото му се искаше да избегне заекването, но кимна с явно съгласие, така че всеки в залата разбра какво мисли.

Сега вече ярл Улф не можеше да възрази, щом Биргер така набързо се бе съгласил да отстъпи командването, а военачалникът нямаше никакво желание да продължава разговора. Колкото по-дълго продължеше спорът с ярл Улф, толкова повече ограничения щеше да добави той и не след дълго щяха да решат по-скоро да поканят размирниците на гощавка за помирение, отколкото да им дадат урок.

Тогава кралят се произнесе накратко — заповедта и висшето му желание бяха да потушат бунта по най-безболезнения начин и да отведат водача му Холмгейр жив в строящата се крепост в Нишопинг, където да го държат затворен.

С това срещата на съвета бе закрита и на излизане от залата Биргер отиде при брат си, лагман Ескил, сръчка го закачливо с лакът и се почуди защо си е вързал езика иначе така сладкодумният му брат. Ескил само измърмори, че имаше много по-важни неща от наказването на размирници, но би искал да посвети няколко дни на Биргер, за да си поговорят тъкмо за тези по-важни неща. Решиха да тръгнат към лагманския дом на Ескил, щом посетяха почерпката за съвета в Нес.

* * *

У дома, в залата на лагмана, Ескил отново беше приказлив, почти както обикновено. Той обаче изглеждаше внезапно състарен и отслабнал, кашляше, докато се клатушкаше напред-назад по пода, и жестикулираше разпалено, а от време на време отиваше да извади някой свитък, който да покаже на Биргер. Смяташе, че вече се е сдобил с нещо повече от началото на онзи законник, който двамата с Биргер бяха чепкали дълги години, и бе накарал своя писар от Норвегия да запише по-голямата част. Той обаче не можеше да чете, докато върви, затова отиде до прозореца и разгъна пергамента, смигвайки доволно на Биргер, който седеше неподвижно, облегнат на пейката, с развеселена и предана усмивка на устните.

— Чуй сега новия закон, който ще положи основите на кралството ни! — започна Ескил, разтреперан от вълнение. — Това е кралски закон и закон за кралската клетва. Онзи, който убие или рани някого в дома му, отвлече жена против волята й или я насили, който убие или рани някого на тинг или на път от или за църквата, или в църквата, или изисква отмъщение или помирение, или си отмъсти на роднина, който не е страна по делото…

— Чувам, че си тръгнал да преследваш собствения си брат с нашите закони! — прекъсна го Биргер разсмян. — Но така да бъде! Точно за това говорихме и постигнахме съгласие след многогодишни разпри. Е, какво ще правим сега с мен или с друг злосторник, провинил се в някое от тези престъпления?

— Глобата за такъв мъж е всичко, което притежава, да бъде разделено на три — продължи Ескил, без да се трогне от шегата на Биргер. — И тази подялба ще бъде между краля, околията и страните по делото. Докато стане това, извършителят е извън закона и изгнаник, или докато ищецът не поиска милост за него и той не изплати на краля четиридесет марки. Е, скъпи мой Велизарий, какво е мнението ти?

— Ако можехме да накараме всички свободни мъже да следват тези закони, край с кръвното отмъщение, а в кралството ни ще се възцари християнски ред — отвърна Биргер замислено. — Дотук всичко е ясно и лесно за разбиране. Също така е мъдро тези високи глоби да бъдат поделяни между околията, краля и обидения. Тогава мнозина ще се застъпят за новите закони, поне докато не ги застигнат самите тях. Но да преминем към големия и решаващ въпрос. Кой ще приеме сега този закон?

— Кралят при следващата коронация — отговори Ескил късо. — С това законът ще бъде утвърден в Божието име и с кралската клетва. Това е единствената възможност.

— Тогава е наложително да се сдобием с крал, който ще върши каквото му кажем — промърмори Биргер, смръщил чело. — Ерик Ериксон е повече в ръцете на Улф Фаси, отколкото в нашите. А е само на трийсет и няколко години — с голям успех може да надживее и теб, и мен.

— Това наистина е вярно — съгласи се Ескил, отиде при Биргер и седна тежко, сякаш цялата му жар изведнъж се бе изпарила. — Когато това стане, ние с теб ще почиваме под каменната плоча, най-малкото аз. И все пак си мисля, че трябва да изпратиш синовете си Валдемар и Магнус при мен на обучение, когато се осъзнаят още малко. Така някой от тях рано или късно ще се закълне в тези закони на коронацията си.

— И ти си като майка ни — измърмори Биргер. — Вие двамата май сте приели за дадено, че Ерик Ериксон няма да се сдобие с наследник и тъкмо Валдемар ще наследи короната. Струва ми се, че и двамата с теб най-малкото сме научили едно — нищо не е сигурно. Освен това точно сега имаме да се справим с един бунт и поредния претендент за престола в Упланд.

— Да, но ако съм те разбрал правилно, този проблем скоро ще бъде решен — възрази Ескил.

— Така е — призна Биргер. — Между другото, изпратих известие на Грегерс и Нилс Сигстенсон, докато бяхме в Нес. Ще дойдат тук да получат заповедите ми. Надявам се, нямаш нищо против нареждането ми. По този начин ще спечеля малко време.

— Съвсем не, съвсем не, аз самият мога да направя някои предложения как да подходят. Знаеш, има нови начини да се предпазват конете със стоманени плочки по гърдите и главата, също и по кръста, както посече коня на Кнут Холмгейрсон и той рухна.

— Да, по някаква случайност знам това — отговори Биргер с изкривена усмивка. — Благодаря ти за приятелската информация, но бих искал, разбира се, с най-голямо смирение, скъпи братко, да ти предложа да се посветиш на законите. А аз ще се погрижа за войната. Струва ми се, че това е по-добре от обратното!

Ескил прие смъмрянето със смях, сви рамене и се извини, че той все пак бе мъж, който от рождението си, а след това по неконтролируема привичка се интересува от всичко под Божието слънце.

Биргер не възрази, но намери повода за уместен да смени темата, за да говорят за нещо, което, според него, бе свързано с кралството на добрите закони, макар на първо време да изглеждаше пресилено.

Налагаше се само малко да помисли за задаващата се дребна война срещу размирниците в Упланд, за да му стане ясно. Конниците на Фолкунгите щяха да се съберат през май, защото този път щяха да разбият врага бързо, без големи битки с пехотинци. Според кралската заповед щяха да си осигурят победата с възможно най-малко убити. Ето защо конницата щеше да се придвижва бързо от място на място, за да потуши бойния хъс на врага чрез многобройни малки поражения.

И така тя щеше да потегли към Йоребру, по-нататък към Западен Арос, а после да навлезе в Упланд при Еншопинг, без някой да може да я спре. Нали бе разрешено войска от конници да се движи свободно из цялото кралство, но за съжаление това важеше и за външните врагове, както и за настоящите бунтовници.

Трябваше да се сложи край на немощта на това кралство, затова щяха да заставят кралската власт да вложи повече злато и труд в укрепването на крепостите. Йоребру не биваше да остава град, където можеха да се разхождат войски от близо и далеч както им се прииска. Нито пък Нишопинг. Същото бе положението по крайбрежието. Налагаше се Калмар и новият град на входа към Меларен да се сдобият със силни кралски крепости. Причината беше проста. Зад кралския закон трябваше да стои кралска мощ, иначе законът си оставаше само на думи, а властта продължаваше да принадлежи на най-силното копие.

Ескил се бе клатушкал напред-назад по пода с ръце на кръста и за първи път го беше изслушал с голямо внимание. Когато отново дойде да седне до Биргер, той призна, че съществува здрава връзка между кралската власт и закона. Ето защо бе още по-важно Фолкунгите скоро да завземат властта в цялото кралство. Това означаваше, че се налага да завоюват короната.

Едва тогава кралството можеше да бъде като други нови държави по света с кралски ред и закони със или без Бог, макар че винаги се налагаше да казват така. Кралската власт идваше от Бога, а също и законът. Единствено по този начин се обединява ново кралство.