Уилям Форсчън
Облогът на Наполеон (9)

8

Истинско чудо. Сякаш се бе събудил от вледеняващ, неясен сън, изпълнен с призраците на спомени. Как изобщо да си обясни, че петнадесет години бяха паднали от плещите му… от душата му също. А онези спомени дали бяха истински? Хапливият студ при отстъплението, от който като че никога не успя да се сгрее после. Смазващото поражение, смрадливата влага на онзи остров. А болката?

Ха, не изпитваше никаква болка! Опипа корема си. Макар да не му се вярваше, усети колко по-плоско е тялото му отпред. Кое ли беше сън и кое действителност?

Щом седна в леглото, стаята се изпълни с мека разсеяна светлина. Значи това е истинско, а не родено от трескавия му мозък, опитващ се да прогони мисълта за наближаващата смърт. Малко помещение, подредено прилежно. Прибрани в стената шкафове, врата без дръжка. А къде ли беше източникът на светлината? Огледа се. Нямаше свещи или лампи. Изведнъж леглото под него се разтърси и той замалко не падна на пода. Аха, ето какво го бе събудило, като в подскочила на камъче карета. Корабът — странната летяща машина — се движеше.

Стана и почти подскочи от усещането за същата пъргава жизненост, както някога — четири часа в постелята, останалите в упорита работа. И очите… Виждаше всичко толкова ясно. Дори беше гладен! За Бога, истински копнеж за храна, а не тъпата болка и страха, че хапне ли нещо, страданията ще станат по-нетърпими.

Наведе глава да се погледне. Беше гол и очите му потвърдиха — тялото му отново беше младо. Засмя се и изпъна ръце. Но какво ли да облече?

Тихо щракане привлече вниманието му. Един сервобот чакаше търпеливо в ъгъла, насочил към него електронните си очи и сензори.

— Знаеш ли, направили са те твърде грозен — отбеляза Наполеон. Машината не отговори. — Е, мой железен приятелю, нима ще ходя гол из този кораб?

Сервоботът веднага натисна копче и вратичката на един от шкафовете се прибра в стената.

— Великолепно! — провикна се корсиканецът.

Вътре беше окачен син мундир с бяла предница, със златисти сполети, червени маншети и яка. Към него имаше и свободни бричове, а високите до коленете ботуши сияеха.

Докато се възхищаваше на вида си в огледалото, осъзна напълно, че се е отървал от бремето на годините. Униформата бе скроена идеално, само че от непознат за него плат. Усещаше го под пръстите си гладък почти като коприна.

Сигурно Алдин се бе сетил за този дружески жест.

Но какво го е подтикнало? Уважението към пълководческия му талант? Вероятно. Но каква роля предстоеше да изиграе в този свят на летящи из етера кораби, сред още неразбираемите за него отношения между чудати същества?

Споменаха Александър. Как ли са се натъкнали и на него? Дали колекционираха великите мъже на историята? Но с каква цел? За да помогнат на тях, на себе си, или само да разсеят скуката си?

Подът отново сякаш зашава под краката му и Наполеон се задържа на крака с усилие. За неуловим миг му се стори, че всичко наоколо се размаза, усети и леко гадене. Нима отново ще се събуди облян в студена пот, дебел, умиращ? После чу далечни проклятия, възбудени вопли. Не. Всичко се промени вълшебно за него, но това не беше сън.

Вторачи се във вратата. Нямаше смисъл да се крие в тази стая. Бе получил своя нов шанс в живота — въплътената мечта на всеки старец да си върне младостта. Но беше лишен от увереността, опираща се на онова, което е изградил. Сега започваше всичко отначало. Можеше и да се провали, да не се издигне пак до легендите, съхранили се около името му дори в това далечно бъдеще.

Сякаш отново ставаше младия майор от артилерията, устремил се стръвно към славата и величието. Нападение, инициатива — това беше пътят към победата. Взря се в машината, която го чакаше да излезе, за да оправи леглото. Потупа я добродушно по металния корпус и тръгна към вратата, която се отвори веднага пред императора.

 

 

Алдин се втурна в пилотската кабина, последван от Тиа.

— Какво беше това?

— Май завършихме скока — изфука се Ярослав, като че той бе пилотирал кораба.

Само че веднага престана да забелязва Алдин. С блеснали от радост очи се взираше в предния екран.

И вазбата се вторачи. Отначало не проумя какво виждаше. После осъзна, че точно защото не вижда нищо, трябва да бъде нащрек. Сред пръснатите звезди и далечни галактики имаше дупка — черен кръг от привидна празнота.

Обърна се към Вуш и Оиши, седнали пред контролните пултове.

— Сферата на Първобродниците — тихо обяви японецът с глас на човек, застанал в преддверието на храм.

А главата на Надзорника се гушеше нервно между раменете му.

Алдин се наведе към навигационния екран. Ако поработеше с данните, можеше лесно да определи приблизителните координати на това място, но самураят мълчаливо поклати глава. Искаше от него да зачита дадената дума. Затова вазбата се съсредоточи в черния кръг. Присъствието на огромната маса личеше само по изпусканата топлина — безпогрешен признак, както около Пръстена Колбард. Забелязваше се и съвсем бавното въртене около оста, но стигаше да създаде изкуствена гравитация по вътрешната повърхност на невероятното кълбо.

Влезе Зердж, веднага се досети къде са попаднали и от гърлото му се изтръгна весел вопъл. След секунди сервоботите вече пълнеха чаши за наздравица. Следвайки малко мъглявите указания на Вуш, Оиши насочи кораба в плавна дъга към Сферата. Скоро всички ахнаха в един глас.

Цял сектор в северното полукълбо беше недовършен и зееше към пространството. И когато се гмурнаха в отвора, вътрешността на Сферата се разкри пред очите им. От разстояние десет милиона километра приличаше на кристална топка, забулена в черно, освен малкия процеп към тайната. Малкото изкуствено светило висеше по средата, сякаш окачено на конец, и осветяваше кухото кълбо.

Вратата на кабината се отвори отново и Наполеон се присъедини към тях. Спря за момент, като че чакаше приветствения звук на фанфарите, но щом видя, че спътниците му не могат да се откъснат от екрана, застана зад тях. За него гледката не означаваше нищо. Досети се, че все пак трябва да е нещо почти вълшебно, щом дори обитателите на бъдещето бяха толкова запленени.

Оиши се озърна към императора и обясни:

— Това е слънце, затворено в изкуствено създадено кълбо, чийто диаметър е няколко милиона километра.

Самураят разбираше добре бъркотията в ума на Наполеон — сигурно го изумяваха най-обикновени дреболии, но величественото оставаше просто неразбираемо за него. Бе преживял откъсването от привичния си свят, за да попадне в странното ново време. Понякога копнееше за миналото, друг път му се струваше, че е на крачка от лудостта, но вече не желаеше да е никъде другаде, освен сред тези чудеса.

— Значи е стотици пъти по-голямо от нашата Земя — прошепна корсиканецът.

— Всъщност милиарди пъти, ако се ориентираме по обема и повърхността — поправи го Ярослав.

— Да, делата човешки бледнеят пред това… — въздъхна императорът и Алдин му се усмихна.

— Сътворено е много преди да се озовем в тази галактика, от загадъчната раса на Първобродниците.

— Право напред — нареди Вуш и посочи екрана.

Зердж го изгледа недоверчиво и побърза да се настани в креслото на втория пилот. Оиши се бе научил бързо на тънкостите в управлението на космическите апарати, но всички знаеха, че гаварнският вазба няма равен на себе си при трудни маневри.

Черната външна обвивка на Сферата създаваше илюзия, че доближават плосък кръг със светъл прорез в него.

— Отворът е широк почти един милион километра — промълви Оиши, който следеше пълзящите по мониторите данни. — Само че е препречен с гъста мрежа от греди на носещата конструкция.

Далечната страна според сензорите беше на цели три милиона километра. Грееше с отразеното жълтеникакво сияние и открояваше малката звезда в центъра. Наистина се оказа, че пролуката изобщо не дава толкова свободен достъп до Сферата, колкото им се струваше отначало. Имаше и малки тъмни петънца, които постепенно израстваха до цели завършени секции, широки десетки хиляди километри. Дебели по стотина километра носещи греди се преплитаха в решетка, тук-там препречена допълнително от по-гъсти мрежи, сякаш паяци-великани сновяха неуморно по конструкцията, за да запълнят дупките.

Зердж намаляваше плавно скоростта, за да си остави свобода за маневриране в необичайните гравитационни ефекти на огромната маса.

Наполеон протегна ръка към един сервобот и си взе чаша бренди. После се загледа замислено в екрана.

— Изглеждате много добре в униформата — каза му Алдин.

— За което съм ви благодарен.

— Идеята беше на Тиа — обясни Ярослав, без да се обръща. — Детайлите са от мен, а направата от сервоботите.

Корсиканецът се усмихна и си замълча.

Вече не биха могли да си представят, че доближават кръгло тяло. Огромната кухина запълваше всичко пред тях. Зердж отклони леко кораба, за да избегне една от опорните греди. А информацията от сензорите показваше истинска джунгла от парчетии, свързани секции и подобия на въжета и кабели. Алдин се изненада, когато видя и данни за непрекъснато движение. Погледна питащо към Вуш.

— Възможно ли е някой вече да ни причаква там?

— Още строят — отвърна Надзорникът.

— Кой? — настръхна Ярослав от възбуда. — Първобродниците ли?

— Техните машини. Градежът продължава милиони години и ще минат още стотици хиляди, докато довършат Сферата.

Зердж почти спря на десетина километра от външния периметър, взря се продължително в навигационния екран и пак ускори внимателно.

Вуш се надигна, не можеше да седи от вълнение.

— Бях тук за последен път преди хилядолетия, но напредъкът едва се забелязва, толкова е огромно…

Пред тях автоматичен кораб теглеше сякаш безкрайна плътна ивица. Гаварнецът изведнъж включи обратно ускорение.

— Тази проклетия има собствено гравитационно поле! — изръмжа изумен. — Масата й е като на малка планета. Според мен полага същия материал, от който са направили Колбард. — Изгледа малко неприязнено Ярослав. — И Небесния асансьор…

Старецът се размърда неловко в креслото си.

— Според мен — започна с професорски тон, за да прикрие смущението си, — в този кораб материалът е уплътнен на атомно равнище и някакво силово поле пречи да започне верижна реакция.

А величественият апарат продължаваше да източва гредата, която просветваше за миг, преди да се охлади във вакуума.

Зердж насочи кораба в близката пролука… и го спря. Вече виждаха почти цялата вътрешност на Сферата.

— Струва ми се, че попаднахме в небесните селения — прошепна Наполеон.

Нямаше го мракът на космоса. Всичко беше окъпано в златистата светлина, преобладаваха меките оттенъци на синьото и зеленото. Загубиха представа за мащаба на творението пред очите си. Умовете им отказваха да се примирят с мисълта, че пред тях се откриха неизброими милиарди квадратни километри пейзаж, създаден и оформен със съвършена точност. Алдин си бе представял Сферата студена и безжизнена, очакваше да види ледения блясък на голия метал. Каква глупост… Дори великолепието на Пръстена вече му изглеждаше нищожно.

— Добре, че сте опазили тайната от нас — прошепна на Вуш. — Поне тази частица от небесата не сме омърляли с лапите си.

— Но защо не сте се преселили всички тук? — озадачено промълви Ярослав, докато триеше сълзите от лицето си.

— Решихме, че е грешно да се отдадем на размисъл в място, създадено от други. Но според мен истинската причина е, че тук щяхме да се чувстваме твърде незначителни и смирени пред недостижимото за нас.

От двете страни на недовършения сектор се издигаха стени, високи стотици километри, които задържаха атмосферата над вътрешната повърхност. Постепенно се разкриваха подробностите на невероятното творение. Планински вериги, някои пробили дори атмосферата със стокилометровите си върхове, бяха разпръснати тук-там — зеленината отстъпваше на снега, а той на голата кристална скала.

Стъписващо тънки кули, превишаващи десетократно дори Небесния асансьор, като че пронизваха пространството, наглед издигнати само заради чистото удоволствие на съзиданието.

— Не бих се учудил да чуя ангелски хор — промълви Наполеон и отпи глътка бренди, а несдържаните емоции играеха по лицето му.

Алдин се взираше напрегнато в малък къс, устремил се откъм слънцето право към шестоъгълна секция, простираща се на около хиляда километра. Зердж едва успя да подвикне тревожно, когато нещо блесна. Огромно парче се откъсна от шестоъгълника, а металната стрела продължи през дупката.

Гаварнецът завъртя кораба встрани и ускори по-надалече от катастрофата, за да избяга от ударната вълна.

— Що за идиотщина беше това? — слисан прошепна Ярослав.

Секцията се разпадаше мудно, а множество апарати с всякаква форма се устремиха към нея. Алдин не повярва на очите си, когато един кораб с безброй манипулатори се устреми право към тях и Зердж се отклони рязко. Само на километър вдясно две машини се сблъскаха — едната просто се изпари, другата продължи напред невъзмутимо. Други се щураха и събираха разпиляното оборудване.

С всяка секунда бъркотията нарастваше. Няколко апарата започнаха да се обикалят в кръг като куче, гонещо опашката си. Накрая един се изтръгна от все по-стегнатата спирала, а други два се спуснаха да го преследват.

— Виж ти, и в рая см имали проблеми — прихна старецът.

Оиши наблюдаваше внимателно Вуш, който явно се разстрои от ставащото.

— Работят съвсем несъгласувано — учудено се обади Алдин. — Едните май изобщо не забелязват другите.

Зердж промушваше кораба на зигзаг през гъмжилото от недовършени части и щуращи се машини. Доближи дясната преграда, задържаща атмосферата, и стигна до края й.

— Я да спрем някъде, за да се опомним — предложи вазбата.

Корабът се опря в горния ръб на преградата, петстотин километра над вътрешната повърхност. Сякаш се взираха в планета, само че безкрайната панорама извиваше нагоре във всички посоки и подробностите постепенно се размиваха в далечината. Точно под тях синьозелен океан блещукаше в лъчите на дребното слънце, а от малък остров в средата му се издигаше метална игла, чийто връх беше наравно с края на преградата.

— Онези там се разбесняха.

Тиа първа наруши стъписаното мълчание. Сочеше монитора, който още следеше шестоъгълника, вече разпаднал се на две парчета. Стотици дребни точици се устремяваха отвсякъде към бедствието.

— Това не би трябвало да се случва — измънка Вуш отчаяно.

— И аз се чудя — подкрепи го Алдин. — Нали всичко тук е правено от Първобродниците. Защо има повреди?

— Да, ама на мен не ми приличаше на празнични фойерверки — натърти Ярослав. — Вуш, я изплюй камъчето!

— Ако кормчията пусне руля — изрече Наполеон, — корабът може да се носи седмици наред по вълните, но накрая ще се разбие непременно.

— Сравнението си го бива — одобри Зердж.

— Но това е невъзможно — немощно възрази Вуш. — Говорим за творение на Първобродниците!

— Ей, ти нали сам ни разказа — напомни старецът, — че като сте идвали с Мупа предишния път, онази машина, дето уж се разпореждала тук, не изглеждала особено добре.

— Но всичко останало е съвършено, поне привидно — прошепна Тиа унило.

— Сферата е огромна — каза Алдин. — Създават я милиони години. Може да минат още толкова, докато се възцари пълната разруха.

— Не мисля, че би трябвало да се тревожим за това точно сега — рече Оиши и подсети Вуш: — Нали щеше да ни отведеш там, където си намерил устройството за отварянето на червееви дупки. Сега накъде?

Надзорникът се изправи колебливо, зарея се към обзорния екран и задълго се съсредоточи в гледката.

А Наполеон вече предчувстваше какво ще се случи. Прекрачи към сервобота, отне му решително бутилката бренди и я занесе на Алдин.

— Скоро ще имате нужда от глътка-две — увери го с многозначителна усмивка.

В следващия миг Вуш се обърна към тях.

— Толкова отдавна беше…

— Само не ми казвай, че си забравил! — изръмжа Зердж.

— Ще си припомня. Но Сферата е толкова необятна…

— Какво ще правим, по дяволите? — съвсем ненужно попита Ярослав.

— Не знам! — обидено се сопна Надзорникът. — Не може ли да обиколим малко? Рано или късно ще се ориентирам кое къде е.

— В коя посока да се отправим? — изсъска самураят, чието търпение бе изтъняло също както у останалите.

— Ами не знам. Нека да е натам…

Вуш махна неопределено към екватора на кухото кълбо.

Гаварнецът изруга полугласно и включи двигателите толкова ненадейно, че всички се натръшкаха. Само навелият глава Вуш се рееше пред екрана, без да ги поглежда.

 

 

— Твърде интересно — промърмори Зола и се усмихна за пръв път през последните седмици.

Взираше се оживено в екрана, на който бе изобразен сложен маршрут от подпространствени скокове.

— Откъде се сдоби с това?

Третият ксарн изщрака с челюстите си от вълнение.

— Наложи се доста да поровя. Бях научил от Втория ксарн, че Ларайс оставил повечето си спътници, прехвърлил се в кораба за времеви скокове и се отправил към Млечния път.

— Продължавай, продължавай!

— И някои от отдавнашните ни съратници започнаха да умуват какво ли ще търси там…

— Хайде де, не ме измъчвай!

— Някои заложиха осем към пет, че ще се върне в миналото на Земята, за да отведе онзи японски физик.

— Да, Яшима Коробачи — нетърпеливо вметна Зола.

— Аха, значи и ти си чувал името му?

— Естествено, кой не го знае? — нехайно отвърна нисичкият кох, като внимаваше да не вдигне поглед от виолетово-зелените райета на панталона си.

— Оказа се, че Ларайс влязъл в точката на преход към някогашната ни галактика, но не се завърнал през нея.

— Ах, да, рисковете на пътешествията във времето.

Ксарнът се подвоуми, но Зола му кимна окуражително.

— Щом е искал да си осигури помощта на Коробачи, значи целта му е червеевата дупка да бъде обезвредена. А Надзорниците изобщо престанаха да се грижат за сигурността на преходните точки, самите те са като уплашени дечица. Всъщност неколцина от тях загинаха наскоро. Кацнали на планета за забавления и тълпата ги разкъсала мигновено.

— Великолепно! — ухили се Зола.

— Един от моите приближени успял да се добере до техния компютър и открил в паметта тази схема за достъп до някакво място, наречено Сферата. Там имало и бележки за Надзорник на име Мупа и устройството, отворило червеевата дупка. Не е трудно да съберем две и две, нали?

— Свършил си чудесна работа — одобри човекът. — Според мен можем да предположим, че Алдин се е отдал на фантазии как спасява всички, като отмъкне онзи учен и го отведе в Сферата, за да разкрие тайната и ни отърве от катастрофата. — Той се усмихна лукаво на ксарна. — Не си наминал само да си побъбрим. Всичко отива по дяволите. Цялата близка до катастрофата страна на звездния куп е истинска лудница.

— Какво се опитваш да ми намекнеш?

— Тук се крие цял неразработен пазар.

— Би ли ми обяснил какво ти е хрумнало?

— О, приятелю, нека не се преструваме — пискливо се разсмя Зола Фалдън.

Транспортните такси скочиха четворно. Според някои компютърни модели поне половината от звездния куп беше застрашена от вероятното избухване на неочаквано появилото се светило. Значи щяха да опустеят стотина гъсто населени светове, а жителите на още триста трябваше да потърсят поне временен подслон другаде. Разбира се, дори звездата да се превърнеше незабавно в свръхнова, вълната от радиация и космически боклук щеше да връхлети най-близката обитаема планета чак след две години, но паниката вече ставаше неудържима.

Никой не пренебрегваше и възможността червеевата дупка да нахълта в самия куп и да започне да поглъща свят след свят. Гаварнците снимаха трескаво няколко филма на ужасите с галактически размах.

Милиарди разумни същества трябваше да се преместят. Същото се отнасяше за стотици големи корпорации. В Облака едва ли имаше първокласна планета, която да не е под контрола на корпорация или професионална гилдия, но на пазара се предлагаха и стотици второкласни и третокласни светове почти на безценица.

Зола се усмихваше доволно, докато оглеждаше мислено перспективите. Милиарди бежанци и огромно изобилие от планети, заети от блата, пустини и ледове, които можеше да купи толкова изгодно… Достатъчно беше да организира умно рекламната кампания. Какъв шанс!

Вторачи се настоятелно в ксарна.

— Един консорциум от ограничен брой инвеститори би могъл да извлече немалка полза от сегашното положение.

— Съгласен съм с тебе. Разбира се, всички усилия ще бъдат напразни, ако един наш общ познат успее да се разправи с червеевата дупка.

Зола кимна замислено.

Знаеше, че и Корбин Габлона, и Надзорниците преследват упорито Алдин, дори без да се броят множеството ловци на глави, съблазнени от огромната награда за залавянето му. Само че Ларайс вече се бе прочул с умението си да оцелява, дори когато гибелта му изглежда неминуема. Щом се сетеше как вазбата и Букха го съсипаха по време на последната игра, обземаше го стръвното желание лично да се погрижи за наглеца Алдин.

— Не се тревожи, той никому няма да досади повече — натърти Зола.

Третият ксарн кимна доволно и се надигна.

— Нека нашите помощници се срещнат, за да разработят инвеститорската ни стратегия. Ще можем да започнем покупките на планети почти незабавно. Някои от моите агенти вече набелязаха подходящи светове.

— Ще се погрижа специалистите ми по маркетинг да внушат на всички, че предлагаме райски кътчета — обеща Зола.

Богове, как му допадаха такива лесни удари! Сякаш и денят навън стана по-светъл.

Ксарнът си тръгна убеден, че скритият му план се осъществява безупречно. Същото си мислеше и Зола.

 

 

— Знаеш добре, че Надзорниците ще ни подгонят — измънка Корбин.

— Естествено — подсмихна се Хасан. — Нали онази Сфера е тяхната скъпоценна тайна?

Габлона се намуси и не каза нищо повече. Струваше му се, че е паднал в яма при отровна змия. Докато успяваше да убеди влечугото, че му е полезен, щеше да живее. За жалост Хасан изучаваше твърде бързо пилотирането и навигацията в космоса. А към тънкостите на политическия и икономическия живот в Облака се отнасяше като към нелепа шега. Недоумяваше откровено как за три хилядолетия никой не се е сетил да стисне галактиката в железен юмрук. Към Надзорниците се отнасяше с откровено презрение. Май пръв бе надушил, че техните заплахи и власт са измислица.

В този момент убиецът си мислеше, че дебелакът понякога е много забавен. А и беше подходящ за прикритие и бъдещ виновник за всичко при неблагоприятна насока на събитията.

Все пак се надяваше скоро да открие как да се отърве от него безболезнено. В началото бе принуден да служи на този кох, защото загадките на новите за него светове още го плашеха. Спомените за дните на покорство не му даваха мира. Но и когато се наслаждаваше на мислите си за скорошното възмездие, лицето му не трепваше.

— Очаквам Зола да ни последва, може би не само той — каза Корбин. — В края на краищата онзи, който ни продаде картата, непременно я е предложил на всеки, който би склонил да му плати достатъчно.

Хасан кимна небрежно, за да покаже, че отдавна се е сетил за тази възможност, и пак се взря в предния обзорен екран. Виждаше тънкото далечно резенче светлина. Трудно си представяше пред какво се е изправил. Нищо в досегашния му живот не бе го подготвило за такова приказно величие. Ако Аллах съществуваше, това чудо би засенчило дори неговите дела. Да, оттук Скритият Ема можеше да налага волята си на вселената. Тук щеше да се завърне, след като не само спре чудатото устройство на Надзорниците, но и се научи как да го използва за своите цели.

Али Хасан се усмихваше, докато корабът доближаваше Сферата.