Уилям Форсчън
Облогът на Наполеон (2)

1

— Хайде стига, приятелю. Тук няма от какво да се плашим. Букха напълни отново чашата си с газирано прасковено вино. Най-богатият гаварнец в Магелановия облак се облегна на левитационното си кресло и го плъзна до дивана на Алдин.

— Този твой свят за отдих е в самия край на галактиката. Дори не е отбелязан на звездните карти!

Ксарнът измъкна смукалото си от съда с храната и вежливо изтри остатъците от изпражнения — любимото си ястие. Чак тогава се наклони към Алдин.

— Да знаеш, Букха е прав — натърти и лъхна с воня събеседника си. — Ако има нещо вярно в докладите, които получаваме, Корбин Габлона трябва вече да е труп. Сигурно съвсем е обезумял, щом е слязъл самичък в Дупката при алшигите. Предполагам, че са го очистили, щом са го зърнали. Онези мръсници още беснеят заради стореното от тебе и твоите приятели…

Алдин Ларайс, бивш вазба, а сега най-богатият човек в Облака, вдигна умолително ръка, за да го накара да млъкне. Станеше ли дума за последната игра, насекомоподобният кох се държеше досадно също като стария му приятел Ярослав.

Огледа седящите наоколо.

За Мари изобщо не му се мислеше. За късмет се бе увлякла в нещо и не беше тук. Още се чудеше как опасността може да събере двама души, дори да ги сближи за малко. Но изсипалото се върху тях изобилие потвърди прастарата поговорка за многото пари и многото проблеми. Той подозираше, че жената всъщност беше много по-щастлива като кръчмарка в онази бърлога насред Дупката. Щом осъзна, че не може да си преброи богатството, тя надмина себе си в щуротиите. Преди да им се наложи да потърсят някое по-спокойно местенце, за да задържат главите на раменете си, тя дори купи цяла планета, само защото й се видяла хубавичка. Гнусната каменна топка беше абсолютно безполезна, но брокерът бе успял да убеди Мари, че сделката е превъзходна.

Поне като съпруга е донякъде поносима, сухо си напомни Ларайс. Не можете и да се сравнява с първата му спътница в живота — близката родственица на Корбин Габлона бе превърнала живота му в кошмар наяве. Само че понякога мрънкането на Мари му чегърташе по нервите като кремък по стъкло.

От другия край на залата се чу хлипане. Зердж, негов партньор в организирането на игри през почти тридесет години, гледаше стар холозапис на безвкусна гаварнска история — „Траг и Вула“. Дали беше за петнайсети път или вече за двайсети? Точещи се цяло денонощие гафски песни, биене по гърдите и задължителни предсмъртни арии. А самоубийството на двамата влюбени накрая можеше да изпразни стомаха на всеки, стига да не е от вълкоподобната раса. Самите гафове обаче предпочитаха романтичните драми да са възможно най-сълзливи и натруфени. Понякога Алдин се питаше как е възможно същества, толкова пристрастени към отвратителното вино, крещящо пъстрите дрехи и сладникавите опери, в същото време да заслужат славата на най-безстрашните воини в историята на разумните раси.

Зердж май усети, че някой го наблюдава, и се озърна. По късата козина на лицето му попиваха сълзи. Той махна на приятеля си да се присъедини към него. Алдин се усмихна и побърза да откаже с жест. Никак не го привличаше перспективата двуметровият гаф да му ридае на рамото. Е, поне не стигаше до крайности в сантименталността си. Преди трийсетина години гаварнците се давеха във вълните на налудничава мода — бесеха се в края на траещата десетки часове сага „Завръщането на Траг и Вула“. Дори Зердж бе заплашвал няколко пъти да свърши със себе си, но все уреждаше благоразумно някой да го спре в последния момент.

— Ама че гадост! — раздразнено изсъска ксарнът. — Ей, Зердж, ама те изобщо не умират, от мен да го знаеш. Отровата е безвредно питие, пробутано от сватовника, за да провери чувствата им. Такъв край ми се вижда по-поносим след всички лиготии, които трябваше да изтърпим заедно с тебе.

Гафът го изгледа толкова многозначително, че ксарнът предпочете да не продължава в същия дух.

Трийсет години със Зердж… Кога се изнизаха? Още млади, двамата бяха признати за най-големите майстори сред вазбите — организаторите на битки по първобитните светове за забавление на богатите кохове. Някога се надяваше, че ще посъбере парици за старини от наелия го Корбин Габлона. Но откритието, че пътешествията във времето са възможни, провали всичките му планове. Коховете се запалиха от идеята да домъкнат прочути пълководци от миналото, за да залагат немислими суми на победите или пораженията им.

Вярно, нямаха кой знае какви други възможности да се разтушат. Надзорниците не допускаха да се нарушава мирът в галактиката. Всички признаваха, че неприятно снизходителните твари все пак са сторили добро, когато преди няколко хилядолетия прекратили развихрилата се война между хора, гаварнци и ксарни. Мигновеното унищожаване на пет-шест планети убедило всички, че не е зле да се вслушат в съветите им.

Случваше се бдителните Надзорници да дочуят, че е сключен някой „дребен облог“ за изхода от кървави схватки на варварски планети. Прекратяваха намесата на коховете и отмъкваха двама-трима от тях в центровете за превъзпитание.

За жалост дойде време, когато властващото съсловие само провали забавленията си — всички започнаха да погазват превърналите се в нерушима традиция правила на игрите.

И хаосът се развихри с облозите за Александър Велики. Честта не позволи на Алдин да допусне гибелта на легендарния македонец, когато Корбин и още неколцина решиха да го превърнат в жертва на мошеническите си кроежи. Вярно, вазбата прибра немалко от два-три тихомълком сключени допълнителни облога, което изобщо не му се полагаше, но нима прегрешението му беше толкова сериозно? Щом се разчу как играта е била подправена и как Габлона се е опитал да измами всички, Алдин изведнъж се озова в Дупката заедно с него.

Бившият вазба изгледа за миг Букха, който поглъщаше поредната бутилка от своето любимо, подсладено до прилошаване шампанско. Неговият план се оказа чудесен и старият гаварнец спази обещанията си. Двамата с Алдин направо опразниха банковите сметки на останалите играчи и сега притежаваха съвместно 53 процента от всички корпоративни активи в целия Голям Магеланов облак.

И какво от това?

Скуката така го налягаше, че се чувстваше затъпял. Когато човек живее на ръба, поне свиква с гледката. Преди животът го възбуждаше, все се стремеше към поредната цел. Сега кое ли можеше да го развълнува?

Алдин Ларайс въздъхна като лош артист и пак се загледа в спътниците си. Приятна компания, до един стари приятели. Но с това ли трябваше да свърши всичко? Богат съм, каза си той, мога да си купя всичко, достъпно за въображението ми, но защо ли ми се повръща от досада? Тъжно осъзна, че му липсваха мечтите. Само прахосваше останалото му време. Припомни си детството. Месеци наред копнееше за редките подаръци, струващи твърде голяма част от седмичната надница на майка му. Още тогава научи, че очакването е много по-сладко от самия подарък.

И отгоре на всичко сега беше сред най-мразените същества в галактиката, макар още да не му се вярваше. Той и Букха бяха законни собственици на всичко спечелено, но това съвсем не означаваше, че могат да контролират корпорациите си. Другите кохове използваха всяко мислимо средство, за да увъртат и протакат, с което предизвикаха най-страшната икономическа депресия от много векове.

Така станало и когато банката „Ховде“ обявила, че корабът, натоварен с почти всички скъпоценни камъни в Облака, претърпял дребна злополука — насочил се право към най-близката звезда. Скалъпената историйка трябвало само малко да поразмърда пазара, а вместо това разрушила икономическите връзки за две десетилетия. След време открили кораба в личния хангар на президента на „Ховде“.

Този път обаче беше още по-зле. Ощетените кохове злоупотребяваха на воля с подпространствените комуникационни мрежи и станциите за холоновини. Платените им репортери се пулеха невинно, докато изричаха клеветите си в дух „ние браним интересите на мнозинството“. Убедиха всички, че Алдин Ларайс е алчен грабител. Опитите за покушение срещу него вече се превръщаха в еднообразно всекидневие.

А Корбин… Не съжаляваше, че тлъстият мошеник не спази обещанието си да му плати милиард и сто милиона катара за спасението си от кола, на който щяха да го набучат алшигите. Пък и никой съд не би уважил сделка, сключена при такава принуда. Не се съмняваше, че Габлона е обладан от манията да си отмъсти. Затова вестта, че се е престрашил да слезе сам в Дупката, не беше никак приятна.

— Ако е решил да си играе на надхитряне с алшигите — продума ксарнът, взрял се право в очите му, сякаш четеше мисли, — преди да е казал думичка, онези вече ще си играят на топка със сърцето му.

— Може да е лоено кълбо, но не е чак толкова тъп.

Алдин се извърна към племенницата си Тиа, влязла в залата заедно с Оиши Кураносуке. Младата жена закачливо разроши оредяващата коса на своя вуйчо.

Е, поне тя извади късмет от всички щури приключения. Трите години с Оиши я преобразиха от разглезено порочно момиченце в очарователна дама с наистина забележително царствено достойнство. А самураят се взря в очите на господаря си и едва изобрази измъчена усмивка.

— Получихме нов доклад от агентите — съобщи тихо.

Всички останали изпъшкаха. Някогашният предводител на четиридесет и седемте ронина сега беше сред най-доверените приятели на Алдин и се грижеше за всичко, свързано с безопасността му.

— Този път какво има? — попита Букха с досада.

— Сигурно ни известяват, че тлъстините на Корбин вече наторяват някой „вонящ труп“ в подземията на алшигите — нехайно подхвърли ксарнът и махна на един сервобот да му донесе миризливия десерт.

— Да, прав сте поне, че се отнася за Корбин Габлона — сдържано, но непреклонно отвърна японецът.

Насекомоподобното същество поклати глава. Напоследък някои в компанията започваха да се уморяват от прекомерната предпазливост на Оиши и говореха зад гърба му, че търси наемни убийци зад всяка разместена от вятъра завеса.

— А мислехме, че ще можем малко да си отпуснем душите с тази почивка… — промълви Алдин.

Но вече знаеше, че няма да намери спокойствие. Опитите да възпре развихрянето на кризата се превръщаха за него в осемнадесетчасово всекидневие, докато рухнеше изтощен в постелята. Всяко усилие просто потъваше безплодно в коварната мрежа от безбройни търговски закончета, непоклатима бюрокрация и неуморна съпротива.

И десетки планети, които доскоро бяха средища на бизнеса, се превръщаха в едва ли не мъртвешки светове, където се отбиваха само случайни кораби. Милиарди разумни същества загубиха работата си, други десетки милиарди се задържаха по чудо на ръба на мизерията и стискаха зъби в очакване на по-добри времена.

Самият той беше най-невъобразимият богаташ в историята на човечеството, а не смееше да се покаже никъде от страх да не му пръснат главата. Ама че живот, промърмори безгласно и си наля още една чаша. Не можеше да си преброи парите, но преди да се изкъпе, някой трябваше да прегледа банята за скрити детонатори и да провери няма ли отрови във водата.

— Алдине, стига си се мусил. Гледай по-весело! — изтърси Мари и се настани до него.

Всички изстенаха тихичко от поредната й нелепост.

— Ами тя все пак е права донякъде — любезно каза ксарнът. — Смея да твърдя, че по-хубав свят за отдих не съм виждал. Климатът е чудесен, няма никакви тълпи наоколо, а пък в двореца си имаме всички удобства.

Алдин кимна мрачно. Дворецът бил построен преди около петстотин години от някакъв гафски кох, после потънал в забрава. Наложи се да прахоса десетки милиони, за да заработят сервоботите и да поправят хилядите прозорци. Постройката се простираше на двайсетина декара, а външните й стени се състояха само от стъкло, което ставаше прозрачно с натискане на един бутон, за да открие тропическото великолепие наоколо. Тук беше достъпно всяко измислено досега забавление — от холопрожекциите до левитационните масажни дивани и фонтани от вино. В гигантските басейни с вихрещи се струи вода можеха да блаженстват по стотина души наведнъж. В подземната игрална зала дори се намираха петдесетина хомобота, въпреки строгите забрани изработени като съвършени копия на хора и гафове. Развличаха някои от самураите и басаките на Алдин с изключителната си дарба за сексуални подвизи, абсолютно недостижими за истинска жена.

Водата в океана беше приятно топла и в нея не се навъртаха същества, които биха сметнали плувец за вкусна хапка. Но Алдин тъй и не се научи да плува, затова се отнасяше към морските простори съвсем равнодушно. По планинските склонове изобилстваха гъсти гори с такова странно съчетание на червеникави и виолетови оттенъци, сякаш ги бе измислил гаварнски моден дизайнер. А най-привлекателна беше пълната липса на местни жители. Орбиталните наблюдателни спътници даваха максималната сигурност, която можеше да се изисква.

Точно тук Алдин би трябвало да се чувства незастрашен с десетината си приятели, заобиколен от телохранителите си самураи и басаки.

Букха вдигна отегчен поглед към тавана.

— По дяволите, Алдине, отпусни си душата най-после! Нали уж щяхме да си почиваме. Хич не ме интересува този доклад.

— Престанем ли да се тревожим, значи вече сме уязвими за вражеските посегателства — невъзмутимо отвърна Оиши.

Както винаги се държеше безупречно вежливо, но настойчивата нотка в гласа му внушаваше, че няма да се откаже, докато не го изслушат. Пристъпи към групата. Колкото и да го бе убеждавал Алдин през тези три години, че е време да се откаже от обноските на средновековна Япония, самураят упорито му се покланяше, преди да се обърне към него официално в присъствието на други.

— Наш агент е съобщил, че е забелязал Корбин Габлона заедно с петима бивши кохове и още около сто мъже в тъмни облекла. Били са на планетата Пандукай преди седем стандартни денонощия. Соджио лично ми донесе доклада само преди час. Единият от непознатите мъже е купил крайно овехтял товарен кораб и групата заминала.

— И какво от това? — сопна се ксарнът. — Вече знаехме, че онзи идиот Габлона се мотае някъде из най-забутаните светове на Облака, но той е напълно безпомощен. Жалко, че алшигите не са му видели сметката.

— Искам да наблегна на факта, че агентът е чул разговор между двама от непознатите мъже. Според него няма съмнение, че са поклонници на култа Ал-Шига.

Мълчанието в залата се проточи.

— Ах, това копеле гадно! — изведнъж ревна Букха и скочи. — Значи си убеден, че мръсникът Габлона някак е извел безумците от Дупката в космоса?

Оиши кимна. Тишината ставаше тягостна.

— Това никак не ми харесва — навъсено промърмори Зердж, без повече да погледне холоекрана.

Разсеяно натисна бутон и прекъсна по средата кресливата ария на Вула „Очите на любимия са като чаши пенлив мускател“. Гаварнецът се пльосна до Алдин.

— Погазва един от най-строго спазваните закони в галактиката. Значи наистина е толкова луд, колкото показват психологическите анализи. Да си играеш с алшигите е все едно да заспиш в змийско гнездо. Бесни са за мъст, след като си загубиха Небесния асансьор.

— Значи все за нещо се е споразумял с тях — безстрастно изрече Алдин. — Вече няма да ме нападат непохватни бездарници. От алшигите ми се смръзва кръвта.

Докато се бореше за живота си в Дупката, поне знаеше, че местните смахнати кръволоци са навсякъде около него. Но щом са се изтръгнали извън планетата си, могат да се крият и дебнат къде ли не. И кой можеше да предположи колцина от фанатиците Корбин е пръснал из Облака?

— Май това не е всичко — обърна се към своя приятел и пазител.

Личеше, че Оиши е много обезпокоен.

— Агентът ги е чул да се шегуват за някаква изненада, подготвена от „дебелака“, но съжалявали, че няма да обагрят кинжалите си в пряко нападение.

— Ами защо тогава вдигаш толкова шум за нищо? — разсърди се ксарнът. — За миг така ме уплаши, че забравих да си доям вкусната гозба. Всичките ти самураи са тук и доколкото виждам, вече скучаят. Някоя и друга схватка ще ги ободри. — Гласът на насекомоподобното беше толкова нехаен, сякаш говореше за игра. — Обзалагам се, че и онези тъпчовци басаките с удоволствие ще се позабавляват с алшигите.

Точно в този миг ксарнът забеляза, че главатарят на „тъпчовците“ стои до вратата и е вперил пронизващ поглед в него. Воинът не каза нищо, но с един-единствен красноречив жест накара ксарна да се извини припряно и да се заеме със смрадливия си десерт.

— Добре де, все ще уредим на Корбин някоя дребна злополука — подхвърли Букха.

— Но в момента е най-добре веднага да напуснем това място — хладно го прекъсна Оиши.

Не един от седящите наоколо изохка от раздразнение.

— В името на небесата, какво приказващ?! — изръмжа ксарнът. — Та ние кацнахме едва вчера!

— Никой и никъде не е в абсолютна безопасност. Може да се постигне задоволителна сигурност, като постоянно се променят плановете. Не се съмнявам, че е известно заминаването на нашата група за тридесет дни. Някои от покупките ни показват недвусмислено, че сме се насочили към тропически свят за отдих. Разговорите се подслушват. Подозирам, че и Корбин вече знае къде сме. Затова се налага да напуснем планетата след не повече от час. Вече дадох команда на корабния компютър да се приготви за отлитане.

Алдин се изправи.

— Чухте го, нали? Да се разкараме оттук! И без това започнаха да ми се опъват нервите.

Огледа сборището. Тук бяха единствените му близки. Онези, с които се сприятели, след като стана кох, не се брояха. Той бе открил бързо две особености на богатството. Който намира някаква ценност в него, е заблуден глупак. И на ничии обещания не бива да се вярва.

— Е, аз поне оставам! — натърти Първи ксарн. — Твърде много съм чувал за превъзходните гозби, излизащи от червата на местните хищници, за да не им се насладя на спокойствие.

— Храбри мой съпруже, май си започнал да се плашиш от призраци — подхвърли Мари, застанала до главатаря на басаките.

— Твоя си работа е дали ще тръгнеш! — отвърна Алдин малко по-рязко от необходимото.

— Мислех, че съм свързала живота си с мъж, а не с пъзльо! — озъби се и тя, подсмръкна пренебрежително и излезе.

Приятелите на Алдин се загледаха към някой ъгъл или в тавана, за да го отърват от неудобното положение.

— Хайде да си събираме нещата — подкани той сдържано. — Имам твърде лошо предчувствие.

 

 

— Завършваме скока след десет локални секунди.

Корбин Габлона се облегна удобно на креслото и се закиска от удоволствие. Чернилката на подпространствения тунел изведнъж отстъпи пред сиянието на безбройните звезди.

— Целта засечена. Пристигнахме по-късно от предвиденото и планетата се е завъртяла с допълнителни пет градуса около оста си. Ударът ще бъде нанесен на 452 километра от първоначалното определеното място.

Дебелакът изпсува гневно и извика на екрана компютърната симулация.

Планетата Кулимир се рееше в мрака, после се показа увеличеното изображение на единствения континент, заобиколен от тюркоазени океани. Компютърът начерта траекторията на атаката. Габлона си отдъхна, щом прочете прогнозите за щетите.

— Ударната вълна ще достигне основната цел с налягане петдесет атмосфери — прошепна машината. — Това осигурява пълно унищожение.

Тлъстият кох потърка украсените си с множество пръстени ръце. Оттласна се от пулта и креслото се понесе към предния екран, където се бяха събрали неколцина мъже в черни роби. Все още се намираха на 60 милиона километра от Кулимир, но телескопите им осигуряваха гледка, сякаш се рееха само на няколко хиляди километра над нея.

— Какво представление ни очаква! — ухили се Габлона. — Да му се не види, защо не съм се сетил по-рано за този номер!

— Започва се… — прошепна един от хората в черно.

Товарният кораб изскочи от точката на преход след тях, но предните двигатели не се включиха, за да намалят скоростта му. Вехтият космически апарат се носете към планетата със значителна частица от скоростта на светлината. Подобна маневра беше истинско самоубийство. Всъщност намеренията на пилота бяха точно такива.

По комуникатора се чуваха смехът на Хага и радостните му молитви към Скрития Ема. Желаеше в рая да го посрещнат сто девици. Нямаше да чака дълго — оставаха няколко минути до сблъсъка. Пред носа на кораба проблесна лъч. Кухфа, братът на Хага, се стремеше да прочисти траекторията дори от най-нищожната частица космически боклук. Кораб с маса хиляда тона, летящ с една десета от скоростта на светлината, можеше да се изпари дори от стълкновение с прашинка.

— Всичко е въпрос на маса и скорост — доволно измърка Корбин. — Експлозията ще се равнява на ядрен взрив от няколко милиона мегатона. Всичко в радиус от хиляда километра ще бъде заличено, атмосферата направо ще се разнесе в пространството. Разрушенията ще обхванат половината планета.

Махна на един сервобот да му донесе пълна чаша. Кимна и на стоящия до него мъж, за да го подкани да опита брендито, но онзи поклати глава.

— А, да, традицията не позволява — засмя се Корбин. — Честно казано, не знаеш от какво се лишаваш.

— Има много по-изтънчени удоволствия — тихо отвърна Хасан, някога наставник на страшните хашишини от Земята, а сега един от повелителите на алшигите.

Той пак се вторачи нетърпеливо в екрана.

— Ще изглежда като злополука — каза дебелакът, сякаш искаше да успокои съзаклятника си. — Загубил управление товарен кораб се забива в планета. Нима някой може да заподозре нещо?

— Великолепен замисъл — без следа от чувство изрече мъжът с орловите черти. — И в най-невъздържаните си фантазии не съм смеел да мечтая за такова опустошение.

— Али, нали ти казах, че трябва да ми се довериш? — снизходително напомни дебелакът. — Вслушвай се в думите ми и ще станеш свидетел на невиждана досега разруха.

— И все пак ми се струва някак нечестно — обади се тих гласец от отсрещния край.

Корбин се озърна през рамо, а Хасан изпръхтя презрително.

— Слаби нерви, драги — присмя се дебелакът.

— Зола е прав — възрази Вор, един от по-незначителните кохове сред гаварнците. — Простакът Алдин не ме интересува. Но там са Първия ксарн и тауг Букха. Те принадлежат към нашето съсловие.

— Вече не! — отсече Габлона. — Нима забравихте, че ви лишиха с измама от всичко?

Неколцина кохове кимнаха смутено. Дебелакът прелетя в креслото до неспокойната групичка.

— Изненадващата атака, с която започва войната, е прастара традиция. Спомнете си какво е направил Ярмир при удара срещу Алфа Сигма. А нима Цезар първо е пратил послание до римския сенат, че има намерение да прекоси Рубикон? Ами! Направо нападнал.

Усмихна се надменно, уверен, че е сразил събеседниците със знанията си по военна история. Сякаш се бяха пренесли в доброто старо време, когато коховете се събираха пред екраните на симулаторите, за да се насладят на военните игри, пурите и коняка. И да обсъдят тънкостите на стратегията и надхитрянето, както подобава на джентълмени. Габлона весело заповяда на сервоботите да напълнят догоре всички празни чаши.

— Но между достойни противници не е прието да се прилага коварство — неубедително промърмори Зола.

Никой не го подкрепи този път.

— Нали и ти мечтаеше да си отмъстиш? — заяде се Третият ксарн. — Корбин ти даде тази възможност.

— Поемам цялата отговорност — натърти дебелакът.

Пропусна да спомене, че всичко се записваше тайно, а товарният кораб е купен на името на Зола чрез поредица ловки бюрократични маневри.

— Да, само аз съм отговорен — отново се ухили той и другите се насилиха да му отвърнат със смях.

Неколцина дори измънкаха колко ще се радват да си върнат предишното положение. Обзети от тревога и угризения, те почти не слушаха дебелака, който се впусна надуто в монолог за тактическите подробности от епохата на земното Просвещение и порица глупавите настроения от онова време срещу убийствата изневиделица и изненадващите нападения. Някои от коховете веднага забелязаха сериозните му грешки, особено когато заяви, че светкавичното нахлуване на Фридрих Велики в Силезия станало през 1730 година. Нито един не посмя да го поправи. Нямаха настроение за препирни, а и експертът, който можеше непререкаемо да разреши споровете им, беше сред набелязаните жертви на сегашната атака.

— Остават десет секунди — прошепна компютърът. — Три, две, една… Ударът е нанесен.

Всички впиха погледи в екрана. Нищо не се промени още няколко секунди и Корбин наруга мислено пилота, който трябваше да е пуснал в орбита свръхсветлинен предавател. Глупакът сигурно е бил твърде зает да предвкусва забавленията с тълпата девственици, които Али му бе обещал да намери в рая.

Изведнъж страховит блясък запълни стаята, макар и отслабен стотици пъти от компютъра, иначе всички щяха да ослепеят мигновено.

Наложи се машината да затъмнява непрекъснато предаваната картина. Нетърпимо бяло кълбо се издигаше от повърхността на планетата — милиони тонове изпарени скали, пронизали атмосферата. Широчината му беше стотици километри.

Ударната вълна вече се разпространяваше със свръхзвукова скорост, буквално разкъсвайки всичко по пътя си. Връхлетя океана, надигна го от дъното в нажежена пара над воден хълм, висок цял километър, и чудовищното цунами се понесе към континента. След секунди земетресение срина цяла планинска верига.

Умиращата планета запълваше екрана в беззвучна агония. Чуваха се само ахканията на стъписаните кохове и веселите подвиквания на алшигите. Някои от тях плачеха от радост за двамата си събратя, на които всички в рая щяха да завидят за причинената невероятна гибел.

Изображението изведнъж се разкриви и изчезна. Предавателят бе последвал товарния кораб в развихрената стихия.

— Ще отидем ли да проверим за оцелели? — плахо се обади Зола.

— Оцелели? От това?! — изкикоти се Корбин. — Те всички са прах.

— Какво направихме?… — изхлипа Хултап, друг от коховете.

— Как какво, глупако — започнахме война и вече я спечелихме! — изръмжа дебелакът. — Я да се омитаме оттук, преди да ни засече някой от корабите на проклетите Надзорници!

Щастливият Корбин излезе от салона. Другите кохове се споглеждаха неловко.

— Това е истински кошмар — безстрастно каза Кулма накрая.

— Който скоро ще се присъни наяве на целия Облак — ликуващо обяви Али и смрази с поглед коховете.

 

 

Оиши трудно сдържаше раздразнението си. Твърде много се забавиха. Часът, който им даде да се приготвят, мина отдавна. Самураите и басаките, освен Соджио, вече бяха в кораба, но приятелите на Алдин спряха в последния момент отвън и започнаха да го убеждават, че нищо не пречи да останат тук още ден-два.

Тогава прозвуча сигналът от скрития наблюдателен спътник, оставен край изходната точка от подпространствения тунел — бе се появил кораб, който бързо намаляваше скоростта си.

През живота си на Земята самураят се бе подготвял усърдно с годините, овладявайки изкуството да брани и охранява своя даймио. А през трите години, откакто животът му всъщност започна отново в този странен свят, Оиши се постара да научи всичко необходимо с една-единствена цел — да защити от опасности новия си даймио и приятел.

Дори един неочаквано появил се кораб беше достатъчна причина за тревога. Но веднага след него от точката изскочи още един и започна да се ускорява право към планетата. Оиши изпрати главатаря на басаките, за да доведе по-бързо всички, които стояха отвън. Не откъсваше поглед от мониторите, които показваха неумолимо връхлитащия кораб.

— Какво е това, по дяволите? — прошепна смаяната Тиа.

Всяко чуждо тяло беше твърде подозрително в тази забравена от всички звездна система. Точно затова самураят предпочиташе досега Алдин да е тук. На някои други светове всеки ден кацаха стотина кораба… и във всеки от тях може би се криете наемен убиец.

Първият кораб спря, сякаш за да препречи достъпа до точката за скок към средата на Облака. Но това не беше кой знае какво затруднение. Наблизо имаше още три входни точки, отбелязани с радиофарове. Маневрата на натрапниците беше почти безполезна.

Озадачен, Оиши само поклати глава.

Минутите се точеха, а вторият кораб не промени траекторията си. Накрая компютърът отбеляза, че ако продължи така, скоро ще последва удар в западния край на континента с особено неприятни последици.

— Все едно онзи тъпанар вътре е решил да се самоубие — прошепна вече доста изнервената Тиа.

Ужасното прозрение разтърси японеца.

— Алшигите! — кресна той. — Какво количество енергия ще се отдели при сблъсъка? — извика на компютъра.

Минаха няколко непоносимо дълги секунди.

— Забелязвам в гласа ви признаци на стрес — дружелюбно изрече компютърът. — Имате основателни причини да се безпокоите. С наличните си програми не мога веднага да изчисля какво количество енергия ще се отдели при удар на кораб с маса около хиляда тона, движещ се с една десета от скоростта на светлината. Приблизителната оценка обаче показва, че не е добре да се намираме наблизо. Предлагам да организирате незабавното напускане на планетата.

Оиши скочи от креслото и се втурна към наклонената подвижна рампа пред отворения люк. Алдин тъкмо обърна гръб на своите заинатили се приятели, сред които — разбира се! — най-гласовита беше жена му.

— Побързайте! — изрева самураят.

Неговият господар го изгледа учудено.

— Хайде без истерични припадъци! — ядоса се Мари. — Дори още не съм си опаковала перуките.

— Остави гадните си перуки! — изръмжа Оиши и скочи с все сила от рампата.

Проклинаше се с най-черни думи. Защо ли не разположи две-три електромагнитни оръдия във висока орбита? Щяха да пръснат страшния пришълец още на десетина хиляди километра от Кулимир и всичко би се разминало само с мощна експлозия, която най-много да им опърли лицата.

— Ей сега ще се забие! — писна Тиа откъм кораба. — Пазете си очите!

Алдин зяпаше смутено Оиши, на когото му се струваше, че се влачи тромаво като насън. Самураят връхлетя, събори господаря си на земята и се опита да закрие лицето му със своето кимоно.

В небето се стрелна ярка ивица и след миг светът наоколо сякаш се превърна в свръхнова звезда.

Макар да се бе извърнал със стиснати клепачи, японецът се уплаши, че ще ослепее.

Някъде отдалече се чу тънък вой. Самураят надуши миризма на изгоряло и след миг осъзна, че косата и копринените му дрехи са се запалили. Очакваше жегата от това ново слънце да го превърне в пепел, но скоро светлината започна да избледнява.

Поне не беше пряко попадение, каза си той. Току-виж се измъкнем. Побърза да стане.

— Веднага в кораба! — кресна мощно.

Осмели се да погледне на запад и му се стори, че наистина е ослепял. От хоризонт до хоризонт нямаше нищо, освен смайваща бяла пелена.

— Раздвижете се де! — пак изрева японецът и се наведе да вдигне Алдин от земята.

Бившият вазба се озърташе зашеметен. Останалите стояха като вцепенени, дрехите им тлееха. За късмет всички бяха с гръб към взрива.

— В кораба! — повтори Оиши, когато притича край тях.

Но след секунда отново лежеше с лице в пръстта, все едно някой го бе сритал в глезените.

Ударната вълна сгърчи земята с омаломощаващ тътен. Самураят чу как зад гърба му десетте хиляди прозорци на двореца изригнаха в ураган от назъбени парченца. Само за миг постройката, погълнала тридесет милиона катара, се превърна в гол скелет.

— Дрехите ми! — писна Мари.

— Ще си купиш други! — изръмжа Зердж, излязъл току-що от палата.

По козината му попиваше кръв от десетките рани, по едрото му тяло висяха парцали от халата на лилави и жълти райета. Последваха го множество сервоботи, които се втурнаха да събират стъклените трошки.

Няколко от нелегалните хомоботи изскочиха от подземното казино и забърбориха весело, сочейки яростната стихия, като че гледаха холошоу.

— Някой да не е останал вътре? — попита самураят.

— Един от басаките — печално отвърна Зердж. — Горкият, тъкмо заплашваше да си пререже гърлото в края на операта. Трусът свърши тази работа вместо него. Трагичен край, но и много поетичен.

Оиши буташе и дърпаше втрещените свидетели на бедствието, тикаше ги към кораба, а отвътре се изсипаха наведнъж неговите самураи, за да помогнат. Главатарят и останалите гафски воини издигнаха гласове в пронизителна смъртна песен за загиналия си приятел.

Земята подскачаше и се люшкаше непрекъснато, изведнъж космическата яхта застена и се килна върху дясната си опора, която се огъна с тежко скърцане. Оиши се примоли безмълвно корпусът да не е пробит.

Затича се напред към нишата на бординженера и срещна нервния поглед на Тиа, която седеше в креслото на втория пилот.

— Десният двигател отказва! — съобщи му задъхано.

Алдин се добра до пулта за управление и се пристегна с предпазните ремъци на пилотското кресло. Тичащият по петите му Зердж се канеше да възрази, но погледът на неговия приятел го накара да млъкне. Алдин и без това не обичаше друг да управлява „Майстор на хазарта II“, а сега никому не би отстъпил мястото си.

— По дяволите десния двигател! — извика Оиши. — Да се махаме по-бързо!

Корабът скочи право напред и нагоре. Алдин го издигна над двореца и зави на запад, за да огледа размаха на катастрофата.

Цялото небе се бе превърнало в безмерна колона бял пламък.

— Твърде мощно е за пулсационна бомба! — дрезгаво промърмори вазбата. — Какво ли е измислил?

— Нищо особено — отвърна самураят. — Товарен кораб, който се заби със значителна част от скоростта на светлината.

— Луд мръсник! — прошепна останалият без глас Алдин. — Чувал съм шегичките на разни тъпанари, че биха искали да опитат нещо подобно, но никой не е правил това, дори през войните в древността.

— Е, вече виждат какво причинява такъв удар — озъби се Тиа.

Четиримата гледаха смълчани опустошението на цял свят, а корабът продължи нагоре през атмосферата, вече преминал звуковата бариера.

— Ето я въздушната ударна вълна! — изкрещя Алдин.

Отгоре изглеждаше, че цялата повърхност на планетата се обелва като кора на ябълка. Изригваха дървета, реки, езера, дори почвата чак до плътните скали, за да изчезнат в няколкокилометровата ревяща огнена стихия.

— Я да побързаме… — въздъхна вазбата и опита да включи двигателите на пълна мощност.

Незабавно светна първата червена лампичка, после цяла редица замига лудешки.

— Нарушена е херметичността на кораба — безучастно съобщи компютърът. — Третият двигател е повреден, номер две е в аварийно състояние. Повтарям — пътническите помещения са разхерметизирани, опитът за излизане извън атмосферата ще доведе до смъртта на всички намиращи се там. Предлагам да кацнете в най-близката ремонтна инсталация. Повтарям…

Алдин изключи аудиоканала, завъртя глава към Оиши и каза стъписано:

— Трусът беше прекалено силен и опората направо е пронизала корпуса.

Зердж седна пред аварийния пулт и започна да преглежда данните за повредите.

— Постарай се да изпревариш ударната вълна! — подхвърли през рамо на приятеля си.

Алдин също се взираше в контролните монитори и пъшкаше беззвучно. Все същата опора бе разбила третия двигател и повредила втория, отгоре на всичко беше невъзможно да се прибере в корпуса. Вазбата включи вътрешния комуникатор. Мари виеше с пълно гърло и той съжали искрено своите приятели и телохранители, които впрочем крещяха не по-слабо от нея. Веднага изключи уредбата.

Мигащата светлинка за втория двигател внезапно стана устойчиво алена и Алдин прекъсна работата му, преди корабът да е избухнал. Оиши кимна мрачно.

— Нямаме мощност за втора космическа скорост — отбеляза господарят му.

— И без това не бива да се издигаме по-нагоре.

— Дори няма да изпреварим ударната вълна! — извика Гиа, която вдигна глава от навигационния пулт.

— Може пък да стане по-бавна, преди да ни настигне — промърмори самураят безнадеждно.

Но стихията бушуваше все по-наблизо с всяка секунда.

Алдин си хапеше устните от бяс. Отдавна се бе примирил, че трябва да се пази от нападатели. Но да унищожат цяла планета?! Поне злочестите създания, които я обитаваха, нямаше да разберат нищо, преди да изчезнат в пламъците.

— Остава ни само да наберем още малко височина и да се молим — промърмори той.

Корабът се ускоряваше тромаво в малко по-разредения въздух и сякаш всеки миг щеше да се разпадне на милиони късчета от вибрациите.

Мари подаде глава в пилотската кабина.

— Идиот нещастен! — изписка тя. — Защо не послуша Оиши и не излетя веднага!

Алдин сподави напиращия в гърлото му див крясък. Ако тя не ги бе забавила, отдавна щяха да са далече оттук. Но Мари просто не притежаваше способността да признава грешките си. За нея самата изобретателните й увъртания изглеждаха съвсем логични. Ярослав често повтаряше, че трябва да й се присъди докторат по прехвърляне на вината.

— Застига ни — измънка, без да обръща внимание на жена си, впил поглед в задния обзорен екран. — Я си отнеси задника в салона при другите и си закопчай предпазните ремъци! — изведнъж й изрева той.

Очите й се изцъклиха, но тя побърза да изпълни заповедта. Алдин включи предупреждението за авария. Може би още някой отзад не се бе пристегнал към креслото си.

— Нищо повече не можем да направим — каза на Оиши. — Включи на автопилот.

Самураят се поколеба и вазбата го потупа по рамото.

— Алдин-сан… — прошепна Оиши, но прехвърли управлението на кораба на компютърните системи, към които все още се отнасяше с нескрито недоверие.

— Десет секунди до аварийното прекъсване на полета — невъзмутимо обяви машината. — Според моите изчисления ще се забием в…

Гиа изключи гласовия синтезатор и се усмихна тъжно на Алдин.

— Отдавна очаквах Корбин да ни довърши някак — промълви с въздишка.

Наведе се колкото й позволяваха предпазните ремъци, целуна вуйчо си по челото, после стисна ръката на Оиши.

Както винаги, компютърът не беше съвсем точен, и бурята застигна повредения кораб след 9,91 секунди, но никой не забеляза грешката.