Уилям Форсчън
Облогът на Наполеон (11)

10

Изтощен, Алдин Ларайс се пльосна върху прашната паякообразна машина, която изскърца под тежестта му.

— По-леко, може да смачкаш точно каквото търсим — ухили се Ярослав, докато бършеше тънкия слой мръсотия от многокрак апарат, приличащ на кръстоска между ксарн и турбоускорител на космическа яхта.

Мрачното помещение се простираше във всички посоки като безкрайна пещера. Тук бяха нахвърляни безразборно счупени части, разкривени останки от чудновати устройства и някакви холокомпютри, по част от които светлинките още примигваха. Бавно, но неспирно шествие на други машини се точеше навътре и навън от залата. Нямаше никакъв признак, че забелязват натрапниците. Завличаха други апарати и ги изоставяха тук, но „отпадъците“ твърде често изпълзяваха незабавно или пък ги отнасяха други.

— Ако не беше толкова вбесяващо, щеше да ми е смешно.

Алдин вдигна глава към застаналата пред него Тиа. И нейното лице беше изцапано с прах и смазка.

— Докъде стигнахте?

— Ами вече е сигурен, че трябва да търсим точно тук. Според мен е прав. Явно това е склад за потрошени железарии. Само че са минали хиляди години, откакто е идвал тук с Мупа. И разправя, че тогава залата била почти празна, навъртала се само една от главните машини. А виж я сега… — унило махна с ръка младата жена.

Наоколо се разнасяше постоянна какофония от скрибуцане, търкане, писукане и Алдин се сети за музикалния стил, наричан от гафовете „деконструкционизъм“. За миг зърна Вуш, който се издигна, огледа се и отлетя нанякъде.

— Оиши още ли е с него?

— Мисля, че вече обмисля тихомълком дали да не му вземе главата — въздъхна Тиа.

— Купчини боклуци! — сърдито изръмжа Зердж, подал глава иззад плетеница от огънати тръби. — И все пак е много любопитно. Намира се насред пирамидата, сякаш за да бъде защитено от произшествия, покрай стените са наредени някакви работилници, а вътре са пръснати какви ли не инструменти.

— И тези безмозъчни тенекии постоянно си пречат — вметна Тиа. — Когато някоя бъде зарязана тук, други от същия вид идват да си я приберат, дори ако е предала Богу дух, така да се каже. Все едно няколко клана роботи си съперничат.

— Интересно разсъждение — прозя се Ярослав.

— Хайде да не се впускаме в догадки! — раздразнено предложи Алдин.

Стана и тръгна натам, където видя Вуш за последен път. Надзорникът отново подскочи за секунда и се скри зад парчетиите. Оиши се обърна към вазбата с гримаса на изчерпано търпение.

— Ей, Вуш, ще ми отделиш ли малко време? — подвикна Алдин.

— Зависи какво имаш предвид под „малко“ — отвърна Надзорникът. — За някои същества може да означава само наносекунда в твърде краткото им битие. А за мен моментът може да се проточи цели векове според вашето летоброене.

— Не дрънкай, ами се спусни при мен!

Вуш застана очи в очи с Алдин.

— Напредваш ли?

— Ами би могъл и така да определиш процеса, тъй като постоянно отхвърлям ненужното.

Алдин стисна зъби и кимна кротко.

— А поне знаеш ли какво търсиш?

Надзорникът се поколеба.

— Не съвсем…

Вазбата напрегна волята си и не поиска от Оиши да извади сабята си от ножницата.

— Тогава с какво се занимаваш?

— Обикалям. Рано или късно нещо ще ми хрумне.

— И докога може да продължи твоето „по-късно“? — с измамно спокойствие попита самураят.

Въпреки това Вуш се подвоуми, преди да отговори.

— Верояно около хиляда години, в краен случай дори повече.

— Дотогава целият Облак ще е хлътнал в червеевата дупка! — кресна Зердж, доближил незабелязано групата.

— О, това несъмнено е преувеличение. В галактиката има много милиони звезди. Дори ако изчезва по една на ден, ще минат много хилядолетия, докато намаляването на броя им стане забележимо.

— Много утешително! — свирепо изръмжа японецът.

Вазбата пристъпи към Вуш, защото знаеше отлично, че Надзорникът не понася друго същество на по-малко от три метра около себе си. А Оиши не помръдна, когато Вуш отстъпи към него.

— Измисли нещо друго — изсъска Алдин.

— Например?

— Например престани да се мотаеш безцелно из този склад за вторични суровини!

— Но нали тук открихме устройството?

— Извинете ме — намеси се Тиа, — само искам да задам един въпрос.

— Слушам те — промълви Надзорникът с облекчение, че се е отървал поне замалко от Алдин.

— Очевидно е, че тук всичко е повредено. И все пак сте взели устройството точно от тази зала…

— Вече казах, че с Мупа спорихме за това много години. Самият аз бях уверен, че тук се поправят апаратите, изграждащи Сферата. А Мупа твърдеше, че тук се събират вече проверените машини. Накрая взе устройството, без дори да ми спомене.

— Чудесно безгрижие — изрече Алдин, а очите му сякаш бълваха огън, — особено когато си играеш с червееви дупки.

— Добре де, с какво предлагаш да се заема? — също сърдито попита Надзорникът.

— Защо не се опиташ да поговориш с главната машина на Първобродниците? — настоя Зердж.

— Дори не знаем дали е същата, която са видели тук преди — възрази неговият приятел, — пък и онази е увлечена в игри с Наполеон.

— Не можеш ли да прегледаш данните в някоя компютърна система? — подхвърли Тиа.

— А как да получа достъп? — отвърна с въпрос и Вуш.

— По дяволите, измисли нещо най-после! — изрева Алдин.

Ругаеше цветисто, докато криволичеше между купчините метал. Избра коридор, който водеше нагоре, само да не е близо до Надзорника.

След малко спря и изпсува.

Пред него се откри друга огромна зала, също препълнена с отпадъци. Обърна се и продължи нагоре.

Още едно машинно сметище и още едно…

Проклинаше и недоумяваше как са се натрупали толкова безполезни механизми. Докато се чудеше коя посока да избере, Зердж го настигна.

— Гнусно място — изскърца със зъби Алдин. — Мисля, че няма надежда. Не успяхме да приберем Коробачи и предполагам, че Корбин го е ликвидирал. Дойдохме тук, без да има кой да ни обясни нещо, и се натъкнахме на тези боклуци. Вуш дори не знае как изглежда онази радост, а вече ме мъчат лоши предчувствия. Идеята да спасим Облака и между другото да отървем кожите беше великолепна тъпотия, но май няма да ни се размине…

— Хайде да се върнем в кораба — предложи гаварнецът. — Имаме нужда от нещо за пиене.

Човекът се съгласи и пътьом кресна на Оиши да се присъедини към тях, когато Вуш реши да си почине малко. Скоро слязоха в преддверието, но се наложи да отстъпят, докато отмине дълга върволица механизми, всеки понесъл остатъци от апарат. Някои още потрепваха или бълваха искри.

А щом пристъпиха извън пирамидата, спряха смаяни. Площадът сякаш беше оживял — гвардейци, хусари, маршали, оръдия се движеха във всички посоки.

— Поне императорът се забавлява от сърце.

— В кораба ли отивате? — подвикна им Наполеон отвисоко. — Чудесно. Защо не ми пратите някой сервобот с бутилка бренди или хубаво вино? Нека донесе и нещо за хапване.

— За мен телешко „Уелингтън“! — весело кресна Ярослав и заслужи сдържано френско сквернословие.

— Тогава искам пиле „Маренго“! — побърза да добави корсиканецът.

— Как се приготвя, по дяволите? — намръщи се Зердж.

Императорът изреди гръмко съставките, все едно поръчваше вечерята си на услужлив сервитьор. Накрая гаварнецът му обърна гръб.

— Запомни ли всичко? — ухили се Алдин. Обиденият Зердж не го удостои с отговор.

 

 

Наполеон отхапа още малко от пилешката кълка, докато разсеяно оглеждаше игралното поле след двадесетата си поредна загуба.

— Е, Ваше величество, пораженията не са приятни, нали? — засмя се старецът, докато отново пълнеше двете чаши с бренди.

— Но пък постепенно овладявам правилата.

Площадът светеше ярко. Светилото бе помътняло в небето, сякаш създаваше илюзия за здрач, и белите квадрати долу грейнаха. Императорът се протегна и потърка наболата си брада.

— Не се ли умори? — попита Ярослав с искрена загриженост.

— Не. Дори бих казал, че се чувствам приятно освежен.

Старецът се взря изпитателно в него. Чудеше се дали мъжът пред него само се перчи. Играта продължаваше повече от половин стандартно денонощие със само две кратки паузи, когато се нахраниха набързо и откриха в пирамидата закътано ъгълче, където да се облекчават. А дяволският корсиканец наистина иглеждаше по-бодър от преди!

Ярослав си призна неохотно, че се възхищава искрено на тази жизненост и будна мисъл.

— Защо не прекъснем засега? — попита след малко.

— А какво ни пречи да продължим?

— Е, поне аз нямам нищо против кратък отдих.

— Никой не те спира — отвърна веднага Наполеон и по лицето му се мярна сянка на надменна усмивка.

— Хъм… Ти винаги се надпреварваш с някого, а?

— Не е ли именно такава същността на живота? Да се изправиш срещу предизвикателството, да съставиш стратегията си и накрая да победиш.

— Но нали това е само игра?

— Нима?

Ученият се позапъна и впи поглед в събеседника си.

— Имаш ли нещо против да споделиш какво си намислил?

— Тук сме деветима. Дойдохме със спасителна мисия. Очевидно е, че никой от вас не знае точно какво търси. Така ли е?

Ярослав кимна, колкото и да го жегна признанието, че дори и той не можеше да измисли нищо полезно.

— А виждал ли си някога друг като моя съперник?

— Аз съм Уелингтън — напомни шепнешком машината.

— Срещал съм съвършени негови копия два пъти. Вече ти разказах.

— И доколкото разбрах от разговорите си с Вуш и останалите, тези машини и други подобни на тях са способни да мислят. Представям си ги като стражи, оставени да пазят сътвореното от богоподобните Първобродници.

— Такива са и нашите предположения.

— Знаете или само предполагате? Бъди по-точен.

— Ама аз да не съм на изпит? — изръмжа старецът.

— Бъди така любезен да ми отговориш — непреклонно изрече Наполеон.

Дяволите го взели… Какво внушително присъствие, каква самоувереност! Никога не бе си представял пълководец такъв. Пред Александър човек се стъписваше още в първия миг. Та той беше великият македонец! А към Наполеон далеч не бе изпитвал същото възхищение. Все го виждаше мислено как изоставя войските си при отстъплението от Москва. И не можеше да забрави съхранилите се в книгите графики на Гоя — циничното свикване на шестнадесетгодишни хлапета в армията, за да крепят империята на неукрепналите си рамене, изтреблението на болните войници при Акр, осеяните с мъртъвци полета на Бородино, Аустерлиц…

Но този човек не се вписваше в отредената му от Ярослав роля. Вярно, долавяше безмилостната му воля. И както се взираше в него, започна да се досеща за отговора. Стоеше срещу Наполеон, какъвто е бил преди образът му да потъне в ореола на легендата — човек от плът и кръв, успял да запали и околните с мечтите си, дори да ги убеди, че си струва да умрат за тях. Бе вдъхновил цяло поколение да вдигне идеалите на революцията от калта, където ги стъпкал якобинският терор.

— Ти май не ме понасяш, нали?

— Да, повечето време едва те търпя.

— Заради стореното от мен ли?

— От тебе и още мнозина. — Старецът се надигна на ръце, за да седна върху парапета. — Започвате с чиста мечта, а после милиони загиват заради налудничавите ви видения. Най-гнусните престъпления са извършени от идеалисти.

Корсиканецът се засмя тихо, напълни отново неговата чаша и му я подаде. Ярослав кимна с благодарност. Завъртя глава да види какво прави Басак, но гаварнецът се бе свил в коридора и спеше дълбоко. Хобс обаче охотно си взе още една чаша бренди и пак се отпусна в креслото, заслушан в разговора.

— Интересно е да срещна историк, който познава делата ми след хилядолетия… Както изглежда, историята не е била особено милостива към мен.

— О, мнозина изобщо не биха се съгласили с мен, но те са склонни да забравят цената на славата.

— Славата — въздъхна Наполеон. — Ти как би я определил?

— Лъжа, измама, коварен трик, за да пратиш други към гибелта. И всичко това заради окаяно парченце метал на цветна лентичка.

— Да, медалът е само дрънкулка. Но какво въплъщава! — Пълководецът сведе поглед и докосна лентата на ордена на Почетния легион. — Не са малцина глупаците, за които наградата е всичко на света. Но нали някои хора влизат в „Нотр Дам“, за да се прекланят пред мраморна статуя с вярата, че светецът я обитава? Друго е важно — мечтата, стремежът. Какво е човек, ако не го привлича великото? Аз вярвах в Революцията. Надявах се хората да надигнат лица от прахта и да се обявят за свободни.

— Затова ли създаде нови благородници?

— Да, да, имаш право. Но кои бяха моите благородници? Например Ней, сержант от кавалерията. Те бяха дворяни на интелекта, на дарбата. Повечето хора не възприемат идеала, ако не го обвиеш в суета. Готови са да се сражават и да умрат, ако им предложиш нещо, в което могат да повярват. Дори ти, мой циничен приятелю, сигурно си бил идеалист на млади години.

Ярослав тръсна глава.

— Ксарнска помия!

— Какво означава този израз?

— Същото, което и вашето merde. Я ми кажи, гвардейците ти ти наистина ли отвърнаха с тази неблагозвучна думичка на предложението да се предадат при Ватерло?

— Историята си я бива, нали? — усмихна се пълководецът. — Затова ти говорех досега. Предложиха им да си запазят живота, но честта беше по-важна за тях. Ето кое им помогна да загинат с грубиянска шега на уста. Иначе щяха ли да ги помнят и досега? Ако бяха доживели дълбоки старини, за да се споминат тихо в леглата си, кой щеше да възпява подвига им? Проявите на такъв дух подтикват и останалите да се стремят към славата. Има неща, по-възвишени от самия живот. Бях способен да мечтая и това ми даде такава власт над цяла една нация. Малко оставаше да обединим Европа две столетия, преди това наистина да стане възможно, както научих. Малкото, което узнах за годините след мен, ме убеждава, че събитията нямаше да потръгнат по-зле, ако бях успял. Всъщност човечеството щеше да си спести немалко страдания. Нима е толкова лошо?

— Хора като тебе причиняват страданията.

— Винаги ще има хора като мен. Но аз защитавам делото на живота си с довода, че поне исках да осъществя мечтата си за справедлив свят, свободен от вехтите режими на алчни, разглезени благородници, често докарващи до глад собствените си поданици. Исках да сменя правото по рождение с правото на храбростта, ума и възвишения дух.

Старецът се приведе напред, за да вижда по-добре лицето му в здрача.

— Искрено ли вярваш във всичко, което ми каза?

Наполеон само се усмихна.

— Успя да ме отвлечеш от по-неотложните нужди на момента — изрече след проточилото се мълчание.

— И кои са те?

— Какво научи, докато наблюдавате мен и Уелингтън през часовете на игра?

— Успях да проникна в твоята логика. И шахматна партия може да разкрие на внимателния зрител немалко за онзи, който умува над дъската. Ти си нетърпелив, агресивен почти до глупост, но и стъписващо изобретателен.

— А какво ще кажеш за моя механичен противник?

— Победата при Ватерло бе спечелена още в класните стаи на Итънския колеж — промълви машината и Ярослав я зяпна.

— Не си спомням да съм чувал подобни слова, изречени от Уелингтън — подсмихна се Наполеон. — Но ми прозвуча типично по английски — претенциозно и пошло.

— Любопитно все пак — промърмори ученият.

— Как ли му хрумна това? — учуди се и корсиканецът. Помълча и добави: — Явно чете мислите ми. Взе формите на фигурите от моето въображение. И се нарече Уелингтън, защото видя спомените ми за противника. — Той се вторачи в металния повелител на Сферата и прошепна: — Жозефина…

Триизмерно изображение просветна в жълтеникав ореол.

— Да, такава беше — почти печално промълви Наполеон. — Като по-млада, разбира се…

— Мелинда — нетърпеливо изрече старецът.

Нищо не се случи.

— Очевидно твоите мисли не го интересуват особено — доволно подхвърли пълководецът.

— Но защо?

— Защото аз съм Наполеон — отвърна гордо, сякаш отговорът трябваше да е ясен предварително.

— Спести ми надутото си самочувствие — сряза го Ярослав, без да се стряска от гнева в очите му. — Щом чете мислите ти, значи знае защо сме тук, какво търсим и как искаме да се справим с кризата.

— Просто не го интересува — снизходително обясни корсиканецът. — Не приписвай човеколюбие на разумно същество, състоящо се от гайки и зъбни колелца. Ако някой те доближи и ти отсече ръката, той е престъпник и всички ще заклеймят постъпката му като злина, ще настояват да бъде наказан. Но ако те премаже парен локомотив, само ще махнат останките ти от пътя му, за да продължи нататък към следващата гара. — Той се обърна към Уелингтън. — Не съм ли прав, надменен парен котел такъв?

— Желаете ли още една игра?

Наполеон въздъхна.

— И пак ли ще променяш правилата в движение?

— Така се постига съвършенството, повелителю на Франция.

Корсиканецът погледна Ярослав.

— Мислиш ли, че Вуш все пак ще открие онова, за което сте дошли?

— Съмнявам се. Поначало не се надявах, но вече виждам, че напразно дойдохме тук. Последно усилие на отчаянието.

— Отчаянието често води със себе си вдъхновението.

— На машината не й пука за Вуш. Само ти си й интересен.

— Проява на здрав разум, ако питаш мен.

— Само че това с нищо не ни помага.

— Нима? — загадъчно се усмихна пълководецът.

— Хайде, изиграйте още една партия.

— Тази игра вече ми е скучна. Нека този път е нещо различно, истинско предизвикателство…

Обгърна ги ослепително сияние и корсиканецът изруга мислено, защото си помисли, че машината го погубва. Усети как пропада, за един ужасен миг загуби представа къде е, сякаш го завъртя вихър.

После видя пред себе си открито поле, спускащо се в лек наклон. На половин километър вляво имаше някаква ферма. Яките стени обграждаха къщите, оборите, хамбарите и двора. Забеляза и друго, по-малко стопанство право напред по пътя, който минаваше край него и се издигаше по отсрещния склон. Лек ветрец поклащаше златистите житни класове в нивите. Тук-там овощни градини изпъстряха пейзажа. Наполеон усети ускорените удари на сърцето си, а коленете му се подгънаха от моментна слабост.

— Ватерло… — прошепна смаян. — Ярославе, и ти ли виждаш същото?

— Виждам го и още как! — дрезгаво отвърна старецът. — Да му се не види, как мразя тези пренасящи лъчи! Не подозирах, че в машината има и такъв модул.

Басак се събуди най-сетне, огледа се и измъкна с ръмжене двуръчната брадва изпод широкия си кожен колан.

— Ще играем ли? — вежливо попита реещият се наблизо Уелингтън.

Корсиканецът вдигна глава към небето, за да се увери, че сетивата не го мамят. Малкото светило си беше на мястото, а наоколо беше невъобразимата Сфера.

— Mon Dieu… — едва произнесе той.

— Доколко правдоподобно го е възпроизвел? — скептично попита Ярослав.

— Същото е. Да пукна, ако не е същото! Ето там… — посочи надолу към падината. — Това е Угомон, където се забавих фатално. Пътят към Брюксел, гората вдясно, заради която не видях навреме атаката на прусаците. Всичко си е на мястото.

Ръцете му трепереха и той ги скри зад гърба си. Закрачи през нивата, стъпквайки житото. Тупна с крак по земята, после се извърна към Уелингтън.

— Само че през онзи ден валеше.

Веднага притъмня — под слънцето се събираше черен облак. Наполеон кимна и се загледа в Ярослав.

— Мечтал ли си някога да върнеш миналото, да го насочиш по нов път? Да не загубиш любимата заради младежка глупост, да поправиш ненужната грешка, да победиш в загубената война?

Старецът се засмя неволно.

— Приемаш ли предизвикателството? — спокойно изрече Уелингтън.

Наполеон закима енергично. Край него въздухът заблещука и се появи войник от Старата гвардия, сякаш се надигна от пръстта. Веднага отдаде чест.

Басак заотстъпва и вдигна брадвата си, готов да удари. Ученият му махна да свали оръжието.

— Няма от какво да се плашиш, приятелю. Радвай се — май ще има малка война.

Гаварнецът се ухили зловещо.

— Но всеки сблъсък крие своите рискове — напомни Уелингтън.

Наполеон пристъпи към гвардееца и го докосна нерешително. Ръката му не мина през мъжа.

— Помня те — промълви пресекливо. — Жан Пол, ти беше с мен във всички битки от Египет до Бородино.

— Където намерих смъртта си — прошепна войникът с гробовен глас.

Корсиканецът почти отскочи от уплаха.

— Ей, това е само трансформация на веществото — успокои го Ярослав. — Само че процесът поглъща страхотни количества енергия.

Пълководецът разтърка очите си и пак се вторачи в Жан Пол.

— Ти ли си наистина?

— Разбира се. Ваше величество.

Наполеон се изпречи пред Уелингтън.

— И него ли извлече от мислите ми? — Поколеба се и стрелна с поглед гвардееца. — Не съм се сещал за този човек от години, но ти откри спомена в душата ми.

След броени секунди пред корсиканеца стоеше цяла рота гвардейци. Той ги зяпаше с широко отворени очи, шепнеше имена, а всеки му отвръщаше с усмивка, заставаше мирно, отдаваше чест. Вървеше край редиците и се взираше в тях.

— Пиер, загубих те при Ваграм. Клод, ти пък умря от тиф. О’Рурке, наградих те при Аустерлиц за превзетото оръдие, а после някаква курва те наръга с нож в гърба.

Те го поздравяваха, отново му се заклеваха във вярност, гледаха го с преклонение.

Просълзеният пълководец се върна при Уелингтън.

— Извлече от паметта ти спомена за всички мъртъвци, които някога си командвал — промърмори Ярослав, който мушкаше войниците с пръст и опипваше мундирите им.

— Да, моите мъртъвци… — прошепна корсиканецът.

— Някакво см милионче — нехайно напомни ученият.

Наполеон се извъртя гневно.

— Ти нищо не знаеш! Само пишеш историята, а не я твориш. Не можеш и да се досетиш какво ми е тук! — Тупна се по гърдите.

Старецът не отговори, а с повелителен жест поиска пушката на Жан Пол. Гвардеецът изви безжизнените си очи към Наполеон, който кимна.

Ярослав подхвърли тежкото оръжие.

— Откога копнея да пробвам как стреля такова чудо. Виждал съм подобни измишльотини на някои първобитни светове.

Отдалечи се на няколко крачки от редиците и непохватно вдигна ударника. Обърна се и насочи цевта към Жан Пол.

Преди корсиканецът да кресне диво, старецът вече бе натиснал спусъка. Отекна силен трясък. Войникът отлетя назад и едва не събори още двама от задната редица.

— Мръсник! — извика корсиканецът и се затича към ротата, която чакаше все така неподвижно.

Поваленият гвардеец лежеше на гръб и житните стъбла около него червенееха в разтичащата се локва кръв. Наполеон коленичи до него.

— Той беше най-обикновена илюзия — изрече Ярослав, но гласът му трепна издайнически.

Пълководецът го жегна с поглед.

— Всичко ще бъде истинско — обади се Уелингтън. — В това е опасността.

Потресеният корсиканец се изправи.

— Не аз го убих — прегракнало каза старецът. — Твоят Жан Пол е умрял преди три хиляди години. Той беше само образ от твоята памет… — Запъна се и добави кротко: — Съжалявам.

Наполеон кимна, без да откъсва поглед от трупа.

— Исках да проверя догадката си — продължи Ярослав настойчиво. — Истинска лудост… Това нещо — посочи машината, — наистина е способно да трансформира веществото, както си пожелае. И ние го правим по малко, пренасящият лъч е форма на такова преобразуване. Но чудовищната енергия, сложните програми за създаване на симулирана жива плът, вълна, желязо, барут… не мога да повярвам! Дори убива правдоподобно творенията си, защото е научило от твоята памет какво причинява оловният куршум от мускет. — Обърна да погледне металния Уелингтън. — Просто невероятно…

— Именно — натърти машината. — Господа, аз избрах бойното поле. Ще се сражаваме тук.

— Значи ще повторите Ватерло.

— До последната подробност. Мускетът, наричан от войниците „Кафявата Бес“, с калибър 0,72, е имал прицелна далекобойност само осемдесет метра, макар че е изстрелвал куршумите до триста метра. Всичко ще бъде както някога.

— Защо? — прошепна слисаният Ярослав.

— Защото така!

Старецът се озърна. Вече се появяваха батареите — първо оръдията, после артилеристите, лафетите, конете… Мускулите на животните май не бяха съвсем съвършено изпипани, а лицата на повечето мъже бяха неясни като на изтъркана монета.

По-нататък се строяваха хусарските ескадрони и скоро наброяваха цял полк. Край Наполеон изникнаха хората от щаба — някои съвсем като живи, други с по-безизразни лица заради позабравения спомен. След миг имаше маса с разгънати върху нея карти, бланки за заповеди, свит далекоглед и чифт износени ръкавици до него. На земята се мъдреше богато украсен, но очукан полеви сандък с няколко бутилки вино и изведнъж се разнесе приятната миризма на топъл хляб и печено месо.

— Ами… май предпочитам по-отдалечено местенце ей там — Ярослав посочи хълмовете зад тях, — за да гледам на спокойствие представлението.

— Ти си началник-щаб! — безпрекословно заяви Наполеон.

— Е, благодаря, но май ще откажа тази чест.

— Ти си началник-щаб. Няма да повторя една от грешките си. Сули беше чудесен командир на дивизия, дори на корпус, но на това бойно поле ме провали. Ти познаваш битката от историята и искам да си до мен.

— Много съм поласкан, но ще се видим по-късно…

Корсиканецът се вторачи безмълвно в Уелингтън.

Ярослав изведнъж подскочи и се върна с разкривено от недоволство лице.

— Ти буквално си трън в задника! — изсъска той, разтривайки опареното място, от което се разнесе тънка струйка дим.

Пълководецът се подсмивате.

— Винаги съм постъпвал строго с дезертьорите.

— Значи наоколо ще прехвърчат куршуми и шрапнели — обърна се старецът към Уелингтън. — Съвсем истински ли ще бъдат?

— Разбира се.

— О, колко се радвам!

Очите на Наполеон светнаха от вълнение.

— Отново… Ще имам втора възможност.

Той нервно закрачи напред-назад.

— За победата! — изрече машината и леко се поклони.

— И победителят взема всичко — тихо добави корсиканецът, но не дочака отговора. — За играта са нужни двама. Съгласен ли си победителят да вземе всичко? Ако спечеля, да бъда император на свободна Франция?

— О, да. Играта е всичко.

— И всички правила на войната ще важат, ако ние победим? — намеси се Ярослав.

— Аз съм джентълмен и ще спазя традициите — обяви Уелингтън, сякаш се почувства оскърбен от недоверието.

Старецът кимна и се ухили.

Машината се завъртя и се понесе мълниеносно. След секунди подмина Угомон и се издигна над отсрещния склон. Спря там, където щеше да разположи центъра на силите си.

 

 

— Алдине, нещо става.

Тиа разтърси рамото му и той се изправи, мърморейки недоволно. В първия миг му се стори, че Мари пак прекъсва съня му, за да се оплаче от поредното си главоболие и да поиска лекарство от нощното шкафче.

Сграбчи халата си и го навлече в движение. На излизане от каютата си проклинаше Тиа, Вуш и всичко останало.

Сънливият Оиши седеше пред контролния пулт.

— Тиа първа забеляза това.

— За какво говориш?

— Невероятен разход на енергия. Прилича на вторичните ефекти от пренасящ лъч, само че е хиляди пъти по-силно.

— Някой се опитва да ни дойде на гости ли? — изръмжа вазбата, изведнъж ококорил очи.

— Ако е така, ще си имаме твърде многобройна компания — мрачно изрече самураят.

Алдин се вторачи в непрекъснато променящите се данни в холоекрана.

— Никой не разполага с такава система — успокои ги Тиа. — При такава мощност би трябвало да прехвърля стотици хора наведнъж.

— Но все пак някой го прави в момента — озъби се вуйчо й, — и мисля, че трябва да сме готови за бързичко бягство оттук.

— Ей, ония типове никъде ги няма.

Алдин се извъртя сепнато към Хобс, чието почти изтощило батерията си кресло се вмъкна мъчително в кабината.

— Кои ги няма? — попита той озадачено.

— Ярослав, Басак и Наполеон. Аз си дремех, а те си приказваха за нова игра. Наполеон тъкмо разправяше, че му ставало скучно и пуф! — изчезнаха.

— Ама че щуротия! — процеди Оиши през зъби. — А излъчването не спира.

Вазбата се наведе над рамото му и промълви смутено:

— Но не е насочено от горе на долу, а успоредно на повърхността. — Превключи друг екран и прочете данните. — На около двеста километра оттук…

— Мислиш ли, че са се пренесли там? — обнадежди се Тиа.

— Не можем да ги зарежем — въздъхна Алдин. — Ще доближим предпазливо да проверим кой се забавлява с такива огромни количества енергия.

След малко се вмъкна и Вуш, събуден от маневрите на кораба и разговора. Веднага изрази опасенията си, че неговите събратя вече ги доближават.

— А защо, по дяволите, ще слизат на двеста километра оттук? — учуди се Зердж.

— Може би не знаят къде точно да ни търсят.

— Ами да, нали си приличате! — сопна му се гаварнецът.

Доближаваха някакво трепкащо сияние под странно усамотен облак, от който проблясваха светкавици и се изсипваше проливен дъжд.

— Каквото и да става, под бурята е — посочи Оиши.

Алдин кимна и намали скоростта. Източникът на енергията беше на десетки хиляди километри във вътрешността на Сферата и пренасящият лъч допираше повърхността под много остър ъгъл. Вазбата го заобиколи отдалече, иначе щеше да ги сполети нещо твърде неприятно.

Прехвърлянето дори на един или двама пътници натоварваше почти докрай двигателите и на най-мощния кораб, а този лъч пулсираше стотици пъти в секунда, при това всеки път енергията стигаше да стовари долу цял тон.

След малко излъчването прекъсна, но Алдин чакаше, спрял кораба ниско над земята.

— Да огледаме ли отблизо? — предложи Тиа.

— Който и да правеше това, отдавна ни е забелязал — подкрепи я Зердж. — Няма защо да умуваме, ами я да кацаме там.

— Не ви ли се струва, че е по-благоразумно да изчакаме? — промърмори Оиши.

— Аз също съм любопитен — призна си неохотно и Алдин.

Издигна леко кораба и го насочи бавно напред.

— Вижте, това ми прилича на път — посочи Тиа.

Алдин се изправи, оставяйки Зердж да се занимава с пилотирането. Долу нещо се движеше.

Пътят се бе появил внезапно насред празно равно пространство от черната основа на Сферата. Постепенно се издигаха ниски заоблени хълмове, покрити с избуялата трева на късната пролет. Вече се виждаха и квадратни ниви, сред които пътят лъкатушеше. Вазбата с изумление забеляза синя колона, напредваща мудно като неимоверно дълга гъсеница. Тук-там лъщеше метал.

Пехота в походен строй…

— Зердж, погледни това! — едва измънка вазбата.

Неговият приятел пощипваше разсеяно козината по лицето си, чешеше се по брадичката и се взираше напрегнато, без да каже нито дума. Задминаха колоната и стигнаха до дълъг рид, а навсякъде по пътя напредваха войски.

— Пехотинци от времето на мускетите — промълви Алдин с отпаднал глас.

— От времето на Наполеон — уточни Зердж.

Подминаха още едно възвишение, обрасло с гъста гора. На откритото поле зад него мъже се строяваха в квадрати. Униформите им бяха черни.

— Тези май са прусаци! — възкликна Алдин.

— Няма съмнение — потвърди Зердж, който познаваше военната история на Земята дори по-добре от приятеля си.

— Прехванати сме от сканиращ лъч, при това мощен — съобщи Оиши.

Алдин се откъсна за миг от екрана, за да седне пред пулта и в този момент корабът потръпна. За миг му се стори, че са се блъснали в нещо. Но още се движеха, макар и по-бавно. Нов тласък и почти спряха на място.

— Доста прилича на силов щит — тихо каза Оиши.

Лъчът отслабна десетки пъти, но щом самураят се опита да ускори кораба напред, насрещният удар отново се стовари върху тях.

— Поне е ясно, че не искат да им се мотаем в краката — изсъска Оиши.

— Така да бъде — въздъхна Алдин и се намести по-удобно в креслото.

— Тази местност ми напомня нещо… — промърмори Зердж и веднага започна да рови в старите файлове от игри. — Нека се издигнем още малко — помоли след минута.

Скоро бяха един километър над повърхността.

— Ами да, знаех си! — прошепна гаварнецът и усмихнат наложи холокарта върху изображението от радара. — Току-що подминахме пруската колона, излязла от Вавр. Обзалагам се, че ако можехме да продължим нататък, щяхме да се озовем над хората на Груши. — Взря се в екрана и посочи: — А Ватерло е на пет километра в онази посока.

Облакът започна да се свива и след секунди небето се проясни.

— Погледни! — възкликна Зердж. — Сигурен съм, че са резервите на Наполеон — трите пехотни дивизии от гвардията, а онези сгради са Плансеноа! По-добро е от всякакви холосимулации, които приготвяхме за коховете!

— Защото е истинско — въздъхна Алдин с нескрита завист. — Машината е направила всичко това.

— Е, нали Наполеон й каза, че скучае — напомни Хобс.

— Щом вече знаем къде са, готов съм да продължа търсенето — натърти Надзорникът.

— Не сега! — махна с ръка вазбата, като че отпъждаше досадно насекомо.

— Алдине!

— Тиа, няма защо да викаш така — започна да я увещава Зердж. — Пред нас е Ватерло! Не някакво скапано подобие или купчина преоблечени диваци, ами живо повторение на битката.

— Трябва да търсим устройството за затваряне на червеевата дупка! — настоя тя.

— Какво?! Сигурно се шегуваш — зяпна я Хобс и посочи обвиняващо Вуш. — Този кретен изобщо не знае как изглежда. Безнадеждно е. А аз искам да се насладя на представлението!

— Нима забравихте колко светове ще бъдат изпепелени? — унило измънка младата жена.

Алдин се озърна към нея, сякаш виждаше учителката, прекъснала забранена игра в задния двор на училището. Долавяше, че дори Оиши се е поддал на любопитството си, макар Ватерло да не означаваше нищо за самурая. Най-сетне и японецът отвори уста.

— Можем да претърсваме пирамидата цял век и дори да не разберем, че случайно сме се натъкнали на устройството.

Вазбата се взря настойчиво във Вуш.

— Ти присъствал ли си на сражение досега?

Почти беше уверен, че и Надзорникът поглежда с копнеж към полето под тях и побърза да добави:

— Не мисля, че са живи. Вероятно са подобия на нашите хомоботи, така че няма да се пролива истинска кръв.

— Облекчение е за мен да чуя това, но въпреки всичко ми се струва, че подобно развлечение не е добро за душевния покой.

— Я си признай най-после — подкани го вазбата, — че не знаеш какво точно търсиш!

Вуш се колеба дълго.

— Ами да… Почти не помня дори как намерихме първата част от устройството.

— Ето, чухме истината накрая — тържествуващо обяви Хобс. — Хайде сега да си пийнем и да зяпаме.

— И все пак сме длъжни да търсим…

Оиши поклати глава, без да откъсва поглед от екрана.

— Само машината на Първобродниците може да ни помогне.

Стана и наля чаша саке. Кимна на Вуш и му я подаде. Надзорникът изгълта питието на един дъх и във фасетъчните му очи пламнаха искрици. Самураят напълни чаша и за себе си.

— Нещо се е объркало в този свят, ясно е на всички ни. Вероятно е станало, когато се е появила онази планина. — Той посочи черния назъбен връх, който се виждаше добре на задния обзорен екран. — Астероидът е ударил твърде близо до центъра за управление и е причинил сериозни повреди. Механизмите вече си пречат. Подозирам, че машините като онази долу са надзиратели на градежа от името на Първобродниците. Но тя вече не контролира нищо, а се занимава само с игри. Затова избра Наполеон измежду нас. Безсилни сме, докато не реши да забележи присъствието ни. Сами видяхте, че ни пренебрегва напълно. Вече съм готов да повярвам, че тази игра с Наполеон всъщност е изпитание.

Японецът също изгълта сакето наведнъж и в очите му изскочиха сълзи, но на лицето му грееше усмивка.

— Затова нека изчакаме края. Наполеон е долу, Ярослав е с него. Когато битката свърши, ще видим. — Той се поколеба. — Това приемливо ли е за вас, господарю? — обърна се с поклон към Алдин.

А вазбата му се усмихна признателно, защото се бе отървал от необходимостта да вземе решение, което би ги лишило от зрелището.

— Да насочим всички камери и да погледаме отблизо — предложи той.

— Залагам сто хиляди на Наполеон! — възкликна щастливият Хобс и премести креслото си по-близо до екрана.

— Нещо долу разходва огромни количества енергия — каза Корбин. — Прилича ми на пренасящ лъч.

— И какво означава това? — попита Хасан, както винаги застанал зад гърба му.

— Някой премества големи маси вещество от едно място на друго.

— Кога ще стигнем там?

— След дванадесет до тринадесет часа. Не можем да бързаме в Сферата. Прекалено много парчетии и машини има, а мястото е на отсрещната страна.

Корбин изтръпна, защото се бе научил да казва възможно най-рядко неща, които убиецът не би харесал.

— Постарай се да съкратиш пътя — посъветва го Хасан и дебелакът наведе глава покорно.