Божидар Томов
Шампионите ги бият в събота (15)

15.

Истинският детектив е невидим, когато трябва. И стъпките му не се чуват. Пъхне ли ключ в ключалката, дори в най-скапаната заяждаща и заядлива ключалка, муха няма да се стресне и няма да трепне наблизо — ето така. И ако истинският детектив е невидим, когато трябва, и ако стъпките му не се чуват, той има своите шансове. Да остане жив след всеки сложен случай. Или поне да не го бият.

Бравата поначало си заяждаше ужасно. Скърцаше. Тракаше. Просто трябваше да й се знае хватката: леко вратата към тебе и малко нагоре, ключът на милиметърче обратно и после плавно напред.

Точно така постъпи Мандлър Чарлоу, като предварително постави пазарската чанта на мозайката.

Ринго се изсули от чантата и се опита да побегне, но беше бързо заловен и пъхнат обратно.

— Трай, малкият! — каза му Мандлър Чарлоу.

Кученцето го близна по ръката.

— Чудесно. Ето че вече сме приятели.

Бе свикнал да се промъква съвсем тихичко през коридора, често му се налагаше по най-различни причини. Промъкна се и сега, а в главата му се въртеше едно старичко стихотворенийце:

Тихо, леко и на пръсти

като зайчета чевръсти…

Безшумно отвори вратата на хола, надникна, бабата на детектива я нямаше вътре.

„Дотук добре — казал онзи, дето падал от четиридесетия етаж, когато прелетял покрай четвъртия…“

Бабата на детектива я нямаше, но освен това го нямаше и килимът.

„Странно — замисли се Мандлър. — Много странно.“

И от кухнята не идваха онези сладки миризми, които обикновено изпълваха със слюнки устата му по това време на денонощието.

Чантата с кучето сложи зад фикуса и огледа помещението от различни точки. Реши, че чантата може и да не бъде забелязана, ако специално не я потърсиш.

„И все пак — каза си детективът — май е време да изчезвам към Северния полюс. Какво чакам? Да дойде Иван и да ме набие ли?…“

Докато да го помисли, и ето че Иван наистина дойде. Румбата чу мотора на колата. С тънкия слух на професионален разузнавач винаги в напрегнати моменти успяваше да отличи двигателя на тяхната лада между десетки други коли.

Долу на паркинга хлопна врата.

Долу на паркинга хлопна и втора врата.

Това трябваше да изглежда вече по-страшно, а странно — тъкмо второто хлопване сякаш успокои детектива Мандлър Чарлоу. Защото Мандлър Чарлоу бе натрупал опит и мъдрост в тила на врага, в неговата главна квартира. И знаеше, че по-добре е да се разправят с тебе двамата наведнъж, отколкото всеки един от тях да идва поотделно и да те мъчи. По-малко боли. И по-бързо минава.

Настани се в креслото, пресегна се небрежно и напосоки взе някакъв учебник по някакъв предмет, а по кой точно, не се и помъчи да разбере.

Пред очите на Румен спретнато се бяха подредили буквички, думички, цели изреченийца, формулки имаше там. Погледът на момчето се пързаляше по всичко това и то приличаше на стена, в която всички тухли са съвсем еднакви. Какво щастие би било, какво щастие само, ако можеше изведнъж да стане отново неграмотен.

— Я! Ама ти тука ли си? — удиви се Иван, щом влезе.

Момчето повдигна от книгата толкова унесен поглед, сякаш наистина и с часове бе плувало в дълбоките води на разните там физики, химии, географии.

— А?

Баща му го наблюдаваше с присвити очи и с все по-нарастващо подозрение.

— Защо не си на училище, викам.

— А, ти за това ли… Нали знаеш как е в началото на годината, даск… учителите ги мъкнат по разни курсове, по лекции. А бе, и на даск… и на учителите не им е лесно…

Сините очи отново се топнаха в морето на науката.

Всъщност, спомни си, под водата е прекрасно, под истинската вода де, рибите бягат от тебе, водораслите се полюшват от течението, рачета пълзят по пясъка на дъното, пълзят странешком и много смешно бързат да се заровят; едва-едва помръдваш с плавниците и петнайсти септември е толкова далече, струва ти се, че петнайсти септември ще настъпи през двадесет и първия век… Ама колко кратко беше лятото!

А тука — буквички, а тука — формулки… Румбата се помоли на бога на тайфуните да прати един от тях, който да отнесе всичко. Но онзи или не чу, или се направи на разсеян.

С отвращение Румен плесна кориците на учебника и го пусна в краката си.

„За историята с бай Брайко Иван, разбира се, още нищо не знае — с много малко радост си помисли момчето. — От друга страна, няма как да не научи… Дали пък да не взема да му кажа направо? Тъй и тъй, значи съвсем случайно…“

— Станало ли е нещо? — кротко попита Иван. Наистина съвсем кротко и даже с едно такова лекичко съчувствие.

— Че какво да стане?

Помъчи се да спечели време.

„Ясно, че му изглеждам съмнителен… Не е нужно да си чак детектив, за да разбереш, че синът ти е съмнителен. Щом са го пуснали от училище по-рано, пък той не рита на паркинга. А и щом никой друг не рита там, значи?…“

— Понякога с хората се случват разни неща — неопределено каза Иван. — Невинаги приятни. И особено често такива неща се случват с тебе… Та затова питам.

— Ами гледай сега, отивам си аз днеска на училище и…

— Вместо на училище, попадаш някъде другаде. Сам не знаеш как.

— Защо такова недоверие? Точно в даскалото попаднах, за съжаление. Обаче, с мене дойде един другар, който не трябваше да идва.

— Нищо не разбирам. Какъв другар?

— И аз нищо не разбрах. Просто се присъедини и дойде. Бай Брайко Пресушибуре, не знам дали го познаваш. Просто се залепи за нас, както си бяхме с Палавей и давай-давай, право в даскалото. Викаме му ние: „Недейте така, другарю, много сте пиян!“. Той обаче не слуша. Или не чува. Изобщо целият залян от злоупотреба със спиртни напитки. И като заспа на чина, аз го покрих с едно яке да не се вижда, а после работата се разкри и кой виновен — Румен виновен.

Иван поклати глава и съвсем не ставаше ясно дали вярва, или не.

— Ти май не ми вярваш? — каза Румен.

— За това, че този Пресушибуре е дошъл с тебе в училище, аз естествено вярвам, но…

— Значи ти на мое място нямаше да го покриеш с якето?

— Не.

— А класната сега ще ти ги наприказва едни… Ти обаче по-добре разпитай бай Брайко Пресушибуре, той…

— Нещо ми омръзнаха вече разговорите с класната ти и всичко подобно. Ще оставя майка ти да се занимава с тая история.

— Пухчо? — ужаси се Румбата. — Защо да я тревожим напразно?

И ето че като специално повикана, тя отвори вратата.

В светлосиво костюмче, едра, с очила и пищна тъмноруса фризура, приличаше на бог. И точно като бог строга. Дори малко сърдита. Това последното попречи на Румен да й се възхити.

— Къде е килимът?

Иван се вторачи в краката си. Той чак сега забеляза, че килимът го няма.

— И каква е онази мръсна торба? Там зад фикуса? — Богът величествено повдигна ръка, за да посочи точно къде вижда мръсна, олющена, чужда пазарска чанта.

Румбата веднага си помисли, че детективските качества се предават по наследство. И щом синът е отличен частен детектив, не може майка му да не се е метнала на него.

— Вас питам!

— О-о-о, я не ме занимавай с глупости! — ядоса се Иван. — Колкото знаеш ти, толкова и аз.

„Да рекат сега да се скарат помежду си — искрица надежда проблесна в съзнанието на момчето. — И тогава аз с чантата — хоп — през вратата!“

— Веднага изхвърли този боклук навън! — нареди Пухчо.

Надеждата засвети вече с пълна сила. Надеждата озаряваше целия хол. И Румен се втурна към фикуса.

— Внимавай, ще счупиш растението!

— Аз донесох в нея… едни тетрадки, в тая торбичка. И забравих да я върна. Ще изтичам до Мирови.

— Какво стана? — Гласът на майка му бе променен и много тревожен.

Синът стоеше като вцепенен с чантата в ръка. Нямаше нужда да поглежда в нея, за да се увери, че чантата е празна.

— Нещо ми призля — прошепна Румен и затвори очи. Защото видя как изпод канапето изпълзява черна рошава топчица и се търкулва към краката на Пухчо.

— Колко пъти съм ти казвала да не се изправяш рязко?

Пухчо нямаше навик да гледа в краката си. Само напред и нагоре. При нейния ръст това означаваше много напред и много нагоре.

Тя навярно щеше да каже още нещо. Навярно щеше да тръгне към дъното на стаята, към сина си, изправен неподвижно до фикуса. И щеше непременно да се спъне.

— Не мърдай! — извика Румен.

— О, господи!

Кучето внимателно подуши обувките на Пухчо, пръстите, токовете, единия, после другия и се отправя към Иван.

Валентина, майката на Румен, наричана вкъщи по-често Пухчо, минаваше навсякъде за много умна жена. Кандидат на науките. Доцент. С трудове, дисертации, чужди езици. Наистина, по-умна майка нямаше наоколо, в махалата, в даскалото. Но ето че сега тя зададе един страшно глупав въпрос:

— Какво е това?

Иван се вгледа внимателно и много сериозно отговори:

— Това е куче.

— Веднага го изхвърли навън! — Пухчо дори тропна с крак.

— Навън в коридора ли? — предпазливо попита Румен.

— Навън на улицата.

— О! В никакъв случай — неочаквано се възпротиви Иван. С Ринго в ръце, той се бе настанил в креслото. — Кутрето не бива да се изхвърля. Я какво сладко носле има.

Валентина каза, че ето защо го няма килимът и ето защо и бабата я няма вкъщи.

— Тя ни е напуснала! — Гласът й се възвиси трагически. — Знаеш, че мама органически не понася никакви животни.

Това органически, изглежда, поизплаши Иван, защото той пусна кученцето на паркета, помириса пръстите си, поклати глава.

— Все пак мисля, че не трябва да се изхвърля.

— В никакъв случай не трябва — подкрепи го Румен.

— Сто на сто е пълно с бълхи.

— Не — каза Румен. — То няма нито една бълха.

— Или кучето, или аз — гордо произнесе Валентина.

— Така не може да се поставя въпросът — каза Иван.

— Въпросът не може да се постави така — каза Румен.

С върха на лакирания си нокът Пухчо докосна стъклото на часовника си.

— До петнайсет минути ще бъда в спалнята. После излизам. И ще се върна само когато се уверя със сигурност, че тук няма никакви животни. Нито едно!

Пухчо си умираше да набляга на думите, които смята за особено важни. Вероятно така разговаряше и със студентите си.

Но на Иван, браво на Иван, такива номера не му минаваха.

— Така не може да се поставя въпросът! — повтори той високо, ясно и съвсем категорично.

Но Валентина вече не беше в стаята при тях. Токчетата твърдо чаткаха по мозайката в коридора. И Румбата забеляза с огорчение как решителността постепенно изчезва от лицето на баща му, как омекват чертите на това лице и как то става едно такова никакво, обикновено, уморено лице на човек, направил през деня няколко операции. И нищо повече.

— Мъж си ти, Иване! — опита се да повдигне духа на баща си Румениге. — Знаех си, че мога да разчитам на теб.

— На какво ще разчиташ бе, пъпеш? — озъби се Иван. — Да разкараш тоя пес от къщи, че не зная какво ще те направя!

Румбата се наведе, хвана вярното куче за врата и го пусна в чантата. Рязко се обърна, с мъжка стъпка пресече хола. Но да затръшне вратата не посмя, притвори я леко.

Това е.

От възрастните може да очакваш само толкова. Няколко думи. Фалшива подкрепа за миг. И после — страх. А бе, Иване, а бе, човече! Как така ще си отиде Пухчо оттука? Къде ще отиде? Що си толкова наивен?…

От коридора чу гръмкия глас на Иван:

— Пъпеш! Къде?!

Пъпешът насмалко не отговори: „Към Северния полюс“.

Но гласът освен гръмък бе и остро заплашителен, така че отговор всъщност не последва. Само ключалката на входната врата изтрака, само асансьорът заскърца и след минута Румбата се озова на паркинга.

Там вече се бяха върнали от училище, там вече ритаха.

Той извади кучето от чантата и го пусна на асфалта.

— Я! Румениге си има куче! — извика някой, не се разбра точно кой. — Мъртва!

Играта спря, а малякът с превързаното гърло, който гледаше отстрани, гордо каза:

— Какво ви разправях аз на вас?

Всички дойдоха при Румениге, само Павката не посмя да се приближи. Бяха го пуснали отново да рита с тях.

„Е, какво пък — рече си Румениге — няма цял живот да го държат настрани? Още повече — нали и аз им се дърпам напоследък…“

— Не бива да бягаш от нас. И най-големите играчи понякога се хващат на махленски мачлета, чувал съм — беше му казал веднъж Венци, по-приказливият от двамата.

— Нема да ти се скапе формата — изръмжа Маркуча.

Както и да е.

— Твое ли е? — попита Любчо. — Може ли да го погаля?

Много хубав въпрос и много правилен, когато се отнася за служебно куче. Заслужаваше награда.

— Мое, разбира се. Погали го. Но много внимателно.

— На нищо не мяза — заяви Маркуча. Както винаги завиждаше.

— Постепенно ще замяза — каза по-приказливият Венци. — Щом попорасте.

— Точно така. Погали го и ти.

По-приказливият Венци почеса Ринго по гръбчето.

Близнаците Ники и Драго се опитаха да вдигнат кутрето, но то веднага ръфна единия от тях за китката. Оня се разквича, като да бяха го изяли до половината.

— Какво бе, Еднакъв?

Еднаквият квичеше и наистина от него прокапа кръвчица. Другият еднакъв се озъби:

— От къде на къде ще хапе? Ами ако е бясно?

— Значи ще станете по-малко вкъщи и в махалата! — намеси се мълчаливият Венци.

— Бесните ги избиват насилствено. Независимо дали са кучета или хора — неочаквано храбро се обади малякът с превързаното гърло.

Неухапаният Еднакъв посегна да го удари, но Румбата с ръба на дланта си пресрещна ръката му и оня се разкрещя още повече от ухапания: ой, олеле и така нататък.

— Следващия път — по-лошо! — предупреди близнаците Румбата и взе в ръце кучето.

То го заблиза по пръстите старателно, внимателно и Румбата усети как някаква съвсем невидима ръка му стиска гърлото по много особен начин: стисне-пусне, стисне-пусне. „Няма да го дам! Няма да го дам! — рече си момчето. — Вкъщи няма да се прибера, вдън горите ще избягам…“

Без пари, без парченце хляб в джоба беше готов да тръгне, без яке, без нож — и наистина тръгваше.

— Всичко хубаво — каза на момчетата. И насмалко да каже още: „Скоро няма да се видим…“.

Но внезапно се появи един мъж и като се приближи до Румен, попита:

— Дете! Откъде ти е това прекрасно кученце?

Внезапният мъж имаше едни такива много внезапни движения. Ту посягаше да погали псето, а в последния момент се отказваше, ту като че искаше да приседне на пейката пред входа, но се отдръпваше рязко от нея. И като попита, хем питаше Румбата, а кой знае защо изгледа Маркуча внимателно, продължително, сякаш искаше да го запомни.

Румбата щеше да каже: „Я се разкарай!“, но се сдържа. Мъжът бе някак си симпатичен. Заради това и отговорът на Русокосия бе съвсем примирителен:

— Това не е ваша работа.

— Това, разбира се, си е тъкмо моя работа. Особено след като и кучето е мое.

Наистина Ринго се протягаше, опитваше се да се измъкне от ръцете на Румбата, но мъжът не го взе, не се опита да го вземе насилствено.

— Кучето е мое и по въпроса две мнения не може да има. Тъкмо идвах у вас да си го прибера.

Ето това наистина беше вече истински детектив. От другия край на София.

— Няма да ви го дам!

— Не се съмнявам. Не се съмнявам. Но трябва. Просто трябва.

Човекът се усмихваше. Не настояваше, не посягаше към Румбата, за да го плесне, не се караше, даже се усмихна с много приятна, макар и щърба усмивка.

— Понякога малките кученца бягат и това нерядко ги довежда до гибел.

— В моите ръце — изключено.

— Не се съмнявам. Все пак човек не бива да притежава нещо чуждо.

— Зависи.

— Правилно! Много правилно. Ти си намерил моето куче, заслужаваш награда… — Той взе да бърка по джобовете си.

— Първо…

— Първо, откъде съм сигурен, че Тери…

— Че Ринго е вашето…

Момчетата следяха всяка дума и той, Румбата, трябваше да победи на всяка цена.

Тогава мъжът разказа как бабичките видели русокосо момче да се върти около блока в техния далечен комплекс и как момчето търсело някакво куче. После — било намерило. Бабичките не обичали кучета, но все пак не можели да не отбележат факта, просто бдителни бабички — днес ще задигнат куче от входа, а утре нещо друго… Останалото било от просто по-просто. Известният от близкото минало футболист Панджаров идентифицирал похитителят: име, адрес и така нататък.

— И ето ме тук! — възкликна мъжът. — Какво искаш да ти дам за кучето? Защото, повярвай ми, аз не мога без него.

Такъв висок човек, с такива дълги и силни ръце? Би могъл да шибне два шамара на Румбата, да си вземе кутрето и точка. Но той не го правеше. Той молеше.

И Румбата разбра как може да победи. Той намери единствения правилен път към вратата на противника. Поднесе Ринго и каза:

— Ще ми бъде страшно мъчно за него.

— Благодаря ти, момче. Няма да забравя това. Не! Аз наистина няма да го забравя!

— Без… — изръмжа Румбата. — Без… — и размаха ръце.

Сбогом, Северен полюс. Нямаше вече нужда да се пътува натам. И на Русокосия му беше малко криво, че отпада такава блестяща възможност…

— И ти обещавам, че…

— Че ако дойда у вас, ще ми го дадете да го поразходя?

Внезапният мъж кимна.

— Имам чувството, че ти честичко ще се навърташ към нас.

— С предателя Панджаров и неговото семейство не искам да имам нищо общо.

— Вярвам. И все пак… Освен това, обещавам ти да намеря едно кученце от тази отлична порода…

— Ердейл териер…

— Именно.

— Няма нужда — мрачно каза Румбата. — Няма да стане.

— Вашите не дават?

— Да.

— Е-е-е, ще поговоря с тях и ще видиш как всичко ще се уреди от добре, по-добре.

Човекът явно не беше съвсем нормален, така си помисли не само Румбата, но и останалите момчета, които на няколко крачки от тях мълчаливо се бяха скупчили в полукръг.

— Ти си готин, обаче нищо няма да направиш — извика Румениге, втурна се към входа и натисна копчето на асансьора. „Нищо няма да направиш“ значеше, че човекът с дългите ръце не само няма да може, но и едва ли ще иска, а най-сигурно, след като вече си е получил псето, просто ще забрави.

Толкоз.

Асансьорът слизаше бавно откъм горните етажи.

Навънка Любчо каза:

— Истински мъжага е тоя Румениге.

— Печен — добави мълчаливият Венци.

— Връх — изрече превързаният маляк.

Най-после се осмели да се обади и Павката:

— Да си дадеш намереното! Па ти трябва да си пълно крейзи бе, брато!

— Млък! — изрева му Маркуча. И не посегна, щото, ако бе посегнал, щеше да го убие…

А горе Иван попита:

— Къде дяна кутренцето?

„Ох, кутренцето! Дожаляло му, виж ти…“

— Хвърлих го в един канал.

Иван понамести очилата. Носът му бе такъв един остър и все трябваше да си намества очилата. При операциите ги бил стягал отзад с ластик, да си умреш от смях. Очевидно не повярва, поръмжа малко, похъмка.

— В нашия род — каза — садисти не е имало.

— Само един. Ти.

— Като те перна!…

— Защо?

— И аз не знам защо… Обаче ще те перна.

„Сега го мъчи съвестта — помисли Румбата. — Ама няма да съм аз този, дето ще го успокоява… И ако онзи човек наистина не ме излъже, ако наистина ми донесе кученце, ако наистина кандърдиса Иван… а, глупости, глупости…“

Същата вечер, без да знае още за произшествието, Миро Цайси Страхотния умник написа нови стихове:

Тази вечер се разчу че,

Румен има страшно куче.

Но на сутринта на следващия ден трябваше да ги промени:

Тази вечер се разчу че,

Румен вече няма куче,