Камила Шамзи
Изпепелени сенки (34)

33.

— Раза Хазара?

Допрял сателитния телефон до ухото си, Раза се отдалечи от групата афганистанци, чиито думи превеждаше.

— Раза Хазара? — повтори гласът от другата страна на линията.

Стив щракна с пръсти към него.

— Казах ти да отложиш разговора.

— Кой е? — попита Раза на пащу.

— Ти ли си Раза Хазара?

— Да, да. Кой е?

Стив стисна ръката му.

— На работа си! — Той махна към афганистанците, дошли да засвидетелстват приятелски чувства към американците. — Сега им кажи, че ми трябват доказателства за лоялността им.

— Някой да говори урду? — намеси се Хари. Единият вдигна ръка като напорист ученик. — Не се безпокой, Раза. Аз ще те заместя.

— Погрижи се да ти прехвърлят процент от заплатата му — изръмжа Стив.

— Кой е? — повтори Раза, отдалечавайки се от афганистанците и американците.

— Исмаил. Братът на Абдула. Пазиш ли още патусито, което ти дадох в лагера?

Раза се подпря на ствола на широколистното дърво наблизо.

— Жив ли е Абдула?

— Да.

Раза обгърна ствола и отпусна глава.

— Каза ми първо да ти предам колко съжалява.

От двайсет години той се измъчваше от мисълта, че Абдула се е почувствал предаден — така и не се върна в „Сохраб Готх“, не опита да се свърже с Абдула чрез Африди или чрез другите афганистанци, които познаваше. А и в епицентъра на сраженията Абдула неизбежно щеше да разбере колко предателски го е подтикнал да замине за лагера, вместо да остане в Карачи. Ала братът на Абдула му казваше:

— Знае, че независимо дали си бил свързан с ЦРУ или не, в лагера си дошъл с него като брат и двайсет години е живял със срама как в момент на гняв е казал на командира, че си американски шпионин, и той те е отпратил.

Раза поклати невярващо глава.

— Защо ми се обаждаш ти? Защо не ми се обади Абдула?

— Командирът ми каза, че сте говорили. Търсил си Абдула. Той ми даде номера ти. Наистина ли работеше за ЦРУ, Раза Хазара?

— Нима днес някой афганистанец би признал, че е работил за ЦРУ?

Раза усещаше, че нещо не е наред, и не знаеше как да отговори, каква част от истината да разкрие.

— Преди беше различно — каза Исмаил. — Смятахме, че ни помагат.

Раза измърмори нещо в знак на съгласие.

— Моля те, трябва да знам. Имаш ли приятели в Америка?

— Защо ми се обаждаш ти? Къде е Абдула?

Настана мълчание. Никой не искаше да свали картите преди другия. Ала Раза разбираше, че има предимство.

— Ще ти обясня — проговори най-сетне Исмаил. — Защото брат ми ме помоли. Каза, че ще помогнеш.

След няколко минути Раза седеше под дървото, захвърлил сателитния телефон настрани. Тази страна, тази страна. Погледна към далечните скатове — вече потъмнели силуети в прощъпалника на дългата зимна нощ — и по-скоро паметта, а не зрението призова цветни ивици плат, завързани по върховете на дълги пръти. Някои избелели, други ярки като прясна кръв и всяко отбелязало лобното място на поредния загинал в двайсетгодишната афганистанска война. Раза си мислеше, че и той е сред стотиците хиляди на света, чиято съвест е погребана в Афганистан. Но ето че съвестта му го потупваше по рамото, предлагайки му последен шанс.

С внезапна решимост той скочи и влезе в стаята, която деляха с Хари. Взе сателитния му телефон и набра номера, запазен в паметта му.

— Татко! — долетя гласът на Ким.

Колко пъти го беше чувал по телефонния секретар в апартамента на Хари! Звучеше толкова познато, че изобщо не понечи да се обърне към нея като към чужд човек.

— Здравей, Ким. Раза е.

— Случило ли се е нещо с баща ми?

— Не, не, Хари е добре — отвърна той, излезе от стаята и проследи как Хари прегръща афганистанеца, който говореше урду, и племенния старейшина, преди да изпрати новите американски съюзници до входа на лагера.

Чу как Ким въздъхна облекчено.

— Май наистина е крайно време да си смените работата, момчета.

Раза се усмихна на фамилиарното „момчета“.

— Как е майка ми?

— Не е зле да й се обадиш и да я попиташ лично.

Тя се отдалечи от строителната площадка и свали каската, за да го чува по-добре. В чудатия му акцент долавяше следи и от Хироко, и от Хари. Представяше си го арогантен, ала с учудване установи как нещо в тона му казва: „Моля те, харесай ме!“

— Непременно. Как върви съжителството?

— Посдърпваме се от време на време. Но изглаждаме проблемите.

Едва няколко часа след като Хироко замери Ким с ръкавицата, репликата „не искам горещия ти шоколад“ се бе превърнала в крилата фраза, докарваща ги до истеричен смях през сълзи. „Сякаш те предизвиквах на дуел!“ — каза Хироко същата вечер, докато седяха на трапезата, приготвена от Ким като предложение за мир.

— Следващия месец се пренасям в ново жилище, но е близо до нейното. Предай на татко. Не е точно Чайнатаун, но е в съседство.

— Аха — личеше, че не е заинтригуван.

— Ще те помоля за услуга — каза Раза. — За афганистанец, с когото бяхме приятели. Казва се Абдула.

— Абдула? — повтори тя. — Онова момче, с което си отишъл в лагера? Къде точно в Афганистан се намирате?

Ким огледа високите сгради наоколо, жената в минижуп, която мина покрай нея, мъжете пред сергията за хотдог с надпис: „ХАЛАЛ!“ и й се стори, сякаш мъжът се обажда от друга планета.

— Знаеш, че не мога да ти отговоря. Слушай, Ким. Трябва да помогнеш на Абдула. Той е в Америка. В Ню Йорк.

— Какво прави тук? — озърна се рязко Ким.

— Кара такси.

— Разбира се.

— Нелегален е.

— Отново — разбира се.

— Някакви от ФБР се навъртали около блока му преди няколко дни. Почукали на вратата му и той избягал през прозореца.

В другия край на лагера се канеха да се впуснат в нощен крикет на импровизирано игрище, осветено от фаровете на джиповете. Колегите им наблюдаваха удивено как Хари подвиква на урду на останалите играчи и нагласява дървения стол, който им служеше за вратичка.

— Как разбра? — попита Ким и се приведе да надникне през прозореца на таксито, спряло преди секунда на отсрещния тротоар, сякаш да разпознае афганистанеца Абдула.

Раза отдавна бе научил от Хари да разкрива възможно най-малко подробности за операцията. И също като него беше пренесъл този урок и в личния си живот.

— Няма значение. Въпросът е, че е уплашен. Афганистанец, избягал от ЦРУ. Напоследък параноичната ти нация възприема подобни действия като доказателство за тероризъм.

Ким изправи рязко рамене. Свали телефона от слушалката и го поднесе пред очите си с разкривено от разочарование и гняв лице. Параноична? Цялата страна се тресе от страх, а такива като Раза злорадстват. И как така „твоята нация“, при условие че е живял десет години в Маями, има зелена карта и кандидатства за гражданство?

— Защо е избягал? Прави ли разлика между ФБР и Отдела по емиграция? На ФБР не им пука дали е легален или не. Кажи му да се предаде и да им обясни, че се е паникьосал.

— Да се извини? — Той изимитира тона и акцента й с объркваща точност. — Правилно ли чух? Чела ли си Патриотичния указ? Разбира се, че им пука дали е легален или не. Имат право да задържат всеки с нередовни документи дори при най-малкото съмнение. — В последвалата пауза Раза добави: — Ясно, не си чела Патриотичния указ.

— Защо изобщо водим този разговор?

— Той не може да остане в Америка. А има начин да се върне в Афганистан през Канада. Трябва да го прекараш през границата. Няма да претърсват кола, управлявана от човек, който изглежда като теб. Никой от нюйоркските му приятели не изглежда така.

— И тук е моментът да затворя. — Ким прекъсна разговора, за да сложи край на налудничавите му брътвежи.

Разтревожи я представата за избягалия от ФБР афганистанец. Още повече я разтревожи мисълта, че намира поведението му за подозрително. Проклетият Раза Ашраф! Какво право има да й се обажда и да я… поставя натясно? Да, и той е като Хари. Вдига залога и те кара да се чувстваш виновен, задето си забелязал, че блъфира.

В другия край на света Раза изпита разочарование, но не се изненада. „Тогава минаваме на план Б“, рече си той, докато наблюдаваше как Хари лениво мята топката. Знаеше какво ще стане, когато му каже, че се налага незабавно да замине за Ню Йорк, за да измъкне Абдула от кашата. Хари ще му обясни, че постъпва идиотски и сантиментално. Ще наругае некадърните агенти на ФБР, политиците, глупавите закони, но ще го предупреди, че невинността на Абдула няма да е смекчаващо обстоятелство, ако заловят Раза да помага на заподозрян в терористична дейност. И накрая — когато откаже да го послуша, ще обяви, че вдига ръце, но ще го придружи, понеже Раза също не прилича дотам на американец, че да не го спрат на границата. Раза се усмихна и се протегна доволно. Добре ще е да се върне в Америка, макар и за кратко. Размечта се за душ със силна струя и се запита дали не дължи извинение на Ким Бъртън.

Хари подхвърли високо топката и нададе престорено агонизиращ вик, когато батсманът я удари прекалено силно. Стив излезе от стаята да провери какво става. Топката спря до Раза и той вдигна ръка, че ще я върне на полето.

Наведе се и забеляза движението в наблюдателната кула.

Хари се обърна към Раза, протегнал ръце да поеме топката с усмивка, която всеки, обичал Конрад Вайс, би разпознал. Непознатият в наблюдателната кула прехвърли автомата „Калашников“ отляво надясно като танцов партньор. В същия миг Хари се строполи и по тениската му грейна петно, искрящо червено на светлината на фаровете.