Камила Шамзи
Изпепелени сенки (15)

14.

Петнайсетгодишното американско момиче протегна пиратското видео към мъжа зад тезгяха, който се накани да го пъхне в кафявия хартиен плик, но забеляза заглавието и сбърчи чело.

— Не е подходящо — каза той и пъхна касетата под бюрото. Предложи й друго: — Защо не вземеш това?

Момичето прочете надрасканото на две на три заглавие и подсвирна отвратено през малкия отвор между предните си зъби. Зелените й бадемовидни очи го изгледаха в упор по съвършено чужд, но обезсърчаващо приятен начин.

— Ако законът забранява, добре. Но дали е „подходящ“ не решаваш ти.

Той едва не се разсмя на странната й йерархия, която поставяше закона над съветите на по-възрастните, но нещо в чистите зелени очи му подсказа, че смехът не е най-правилната тактика.

— Ако баща ти разрешава, ще ти я дам — заяви той, горд, че е намерил компромис, и очакващ благодарност.

Момичето издаде странен звук, който очевидно изразяваше възмущение, и излезе от магазина, а той се зачуди що за същество носи кожено яке с метални копчета, черно червило и къса коса с цвят на мед, от която като миша опашка се спускаше по-дълъг кичур.

— Татко Уорбъкс! — извика Ким Бъртън на високия мъж на средна възраст с оредяваща червена коса и широка талия. — Той настоява да гледам „Ани“. Що за място е това?

Хари — някога Хенри — Бъртън махна на дъщеря си да се върне във видеотеката и да го изчака там и продължи да разговаря с продавача на ядки зад подвижната дървена сергия. Тя пренебрегна жеста и се приближи, стремейки се да не забелязва погледите на минувачите по оживената търговска улица. През четирите дни в Исламабад установи, че жените я зяпат повече, а няколко дори дръпнаха дългия, намазан с гел кичур, възкликвайки: „Чуха!“, което баща й въодушевено преведе като „мишка“.

Без да прекъсва потока от думи на урду, той я прегърна покровителствено през раменете. Допирът му породи такава вълна от топлота и сигурност, че Ким отстъпи рязко встрани и се намръщи. Струваше й се някак различен. Размекнат. Тук явно му харесваше повече. Точно според предвижданията на баба й.

По-късно, докато се движеха по широкото трилентово шосе към огромната джамия в строеж в единия му край, а в скута й лежеше видеокасетата с филма „Тутси“, тя каза:

— Защо все повтаряш, че мразиш Исламабад, след като очевидно си много по-щастлив тук, отколкото в Ню Йорк, да не говорим за Вашингтон и Берлин?

Хари Бъртън погледна изненадано дъщеря си. Тя успяваше да надникне в него както никой друг. Разбира се, освен майка му. Хари се чувстваше като на тръни. Илзе Вайс беше едно на ръка — познаваше го от първия му ден на този свят — но Ким го виждаше рядко, откакто навърши четири и разводът сложи край на семейния живот във Вашингтон, освобождавайки родителите й един от друг и от града, който и двамата не харесваха, но се оказа компромисен вариант между амбицията на майка й да отглежда детето си в Америка и неговата да запази кариерата си. Знаеше, че се е провалил в ролята на родител, и когато Ким му идваше на гости — преди в Берлин, сега тук — или той се отбиваше в Ню Йорк за няколко дни, приемаше избухванията и цупенето като справедливо възмездие. Моментите, когато съзираше в каква жена ще се превърне обаче, му вдъхваха безпокойство. Прекалено много бяха нещата, които не искаше дъщеря му да разкрие.

— Наистина мразя Исламабад — твърдо изрече той.

Този мехур насред хълмовете, още ненавършил двайсет години, притежаващ правителство, но не и история, където под антисептичната атмосфера на дипломацията гъмжеше от вредни бактерии. Описваха му го като „скучен, но симпатичен“. Но симпатичен не беше достатъчно за човек, прекарвал като малък летата си в Мусури. Хари очакваше от планините само неопетнена красота, а от градовете — хаотично гъмжило. Само веднъж, когато посети вилното селище Мури и от Кашмир Пойнт впери поглед към заснежените върхове в далечината, долови уханието на борове, почувства как разделящата го от детството непреодолима стена от време и пространство изтънява като паяжина.

Спря на светофара, а мъжът с велосипеда, който спря до него, се наведе леко и кимна одобрително към музиката, която долиташе от стереоуредбата. Хари извади касетата и му я подаде — Ким ахна възмутено, въпреки че оригиналът беше вкъщи, а презаписът бе направен специално за касетофона в колата, който имаше навик да надъвква лентите. Мъжът пое предпазливо касетата, сякаш не вярваше, че е за него, и попита Хари:

— Амереекан?

Хари кимна и мъжът пъхна розовия си пръст в дупката на касетата и я завъртя удивено пред очите си, сякаш се възхищаваше на венчален пръстен. После вдигна торбата с ябълки от багажника на колелото и я подаде на Хари. Натисна звънеца и потегли, а касетата остана нанизана на пръста му.

— Мразя града — повтори Хари, — но харесвам хората. Не официалните лица, а истинските хора.

— Ха! — възкликна дъщеря му, докато смилаше информацията. — Колко странно! Мислех си колко е глупав законът, който не позволява на хора, родени извън Щатите, да стават президенти. Струва ми се, че преселниците са по-всеотдайни граждани от онези, които приемат Америка за даденост. Ето, за теб например Англия не означава нищо. Но тя май не се брои за родината, която си напуснал?

— Англия беше временен пристан — отвърна Хари и злорадо си представи как Ким повтаря думите му пред дядо си. Джеймс Бъртън щеше да се задави от яд. Илзе Вайс пък щеше да се зарадва.

Ким познаваше добре историята на детството му — една от малкото, която той разказваше без недомлъвки, понеже предхождаше времето, когато потайността и лъжите се превърнаха в необходимост.

По-лошо от раздялата с Индия бе само пристигането в Англия. Хари винаги започваше разказа си така. Войната все още витаеше из въздуха, нямаше слънце, а съучениците му се надсмиваха над „индийските му маниери“ и разпитваха какво е правил баща му през войната, финалният щрих сложи момчето, пристигнало също от Индия, което Хари смяташе за съюзник, обявявайки: „Майка му е германка.“ И така по-голямата част от първата година бе истинска трагедия. Около Великден положението се подобри, когато едно момче подхвърли срещу му топка за крикет и подвикна: „Е, махаражда Фриц, бива ли те с това?“ После уменията, научени от Саджад — споменеше ли името, на лицето му винаги се изписваше копнеж — го превърнаха в герой на училището.

Две години по-късно баща му обяви, че „кратката екскурзия на майка му до Ню Йорк“, започнала преди три месеца, ще продължи неопределено време и Хенри трябва да замине при нея. Единайсетгодишното момче се почувства раздвоено. Искаше да е при майка си, но знаеше, че в Ню Йорк майсторството му в крикета няма да го отведе доникъде. А какво друго можеше да покаже? Нищо. Само чуждестранен акцент. С малки изключения Индия вече го бе напуснала.

Хенри реши, че няма избор. Ще замине за Ню Йорк в началото на лятото, не в края, както възнамеряваха родителите му, и ще се подготви. „Научи ме на американски английски“, помоли той още първия ден елегантно облечения младеж, който го въведе в апартамента на чичо Уили в Апър Ийст Сайд. Отказа всички предложения на майка си да го запознае с момчета, които през есента ще му бъдат съученици. Научи правилата на бейзбола и биографиите на всички, играли в „Янки“ през последните двайсет години.

През първия учебен ден обаче почти изгуби дар слово. Обсебен напълно от натрапчивото усещане, че е чужденец, няколко часа не вдигна глава, оставайки глух и сляп за всички, освен за учителите. Едва през междучасието, приседнал на едно каменно стъпало, се заслуша в момчетата наоколо и разбра, че е попаднал между емигранти. Немци, поляци, руснаци. До един — също като него — обвързани само по силата на случайността, събрала ги в един клас в частното училище, и понеже родителите им — по различни съображения — са предпочели да напуснат Европа след войната.

Хенри се вгледа в групата, после отмести поглед към момчетата, приседнали под дървото, около които не витаеше духът на Стария свят. Изправи се, поспря, осъзна, че поема първия истински риск в живота си, отправи се към втората група и каза: „Здрасти, аз съм Хари.“

Същата зима в Лондон Джеймс Бъртън обясни на сина си, че самочувствието е двигател на успеха. Ако Хари не бе проявил плахост, и в английския пансион щели да го посрещнат по-топло. През първата учебна година обаче Хари наблюдаваше не само себе си, но и другите деца на емигранти и разбра, че Америка е единствената страна, която позволява — не, настоява — емигрантите да се превърнат в неотменима част от националната материя. Стига само да пожелаеш да бъдеш американец, а през 1949 къде другаде би поискал да живее човек? („Дали и чернокожите ти ученици ще се съгласят с това, Хенри?“, „Не твърдя, че Америка е съвършена, татко, просто засега е най-добрата.“)

— Голяма жертва правиш — констатира Ким и със затворени очи вдъхна аромата на жасминовите храсти, протегнали клони през прозореца на колата. — Напускаш най-добрата държава на света, за да й служиш.

Баща й я изгледа и въздъхна.

— Липсваш ми, наистина. И ако в Ню Йорк им потрябват служители в консулството, ще се отзова на мига.

— Кого заблуждаваш с консулските дивотии, татко? — попита тя, без да отваря очи.

Хари сви рязко в отбивката на шосето и нареди:

— Извини се!

Ким се накани да отвърне с всичко друго, но не и с извинение, но внезапно й хрумна, че в колата може да има подслушвателно устройство, че някой, който не бива да узнава тайната, ще я научи от нея и ще му причини нещо лошо. Обърна се и прегръдката й стресна Хари.

— Съжалявам, тате, съжалявам, просто дрънкам.

Той я целуна горещо. За пръв път, откакто Ким пристигна в Исламабад, зърна детето си зад нахаканата тийнейджърска маска. Прииска му се да й каже колко би желал да е избрал друга професия, но се уплаши, че дъщеря му ще прозре лъжата. Точно сега живееше много вълнуващо. Ким го пусна, облегна се назад и скръсти ръце, засрамена от изблика на чувства. Той се почуди кога ли е настъпила промяната. Кога идеализмът отстъпи пред силните усещания? Съвсем бе изтъняла нишката, свързваща го с младежа, отклонил се през шейсет и четвърта от академичния път и избрал изцяло нова кариера. На мъжете, които го интервюираха тогава, обясни как иска да се присъедини към тях, понеже твърдо вярва, че комунизмът трябва да бъде изтрит от лицето на земята, а Америка да остане единствената суперсила. Идеята за могъществото не го вълнуваше сама по себе си, вълнуваше го перспективата за неоспоримо влияние, концентрирано в нация от емигранти. Мечтателите и поетите не биха могли да измислят по-мъдра политическа система — юздите на властта поема една-единствена демократична държава, чиито граждани са свързани с всички световни нации. Нима това не е гаранция, че ще се отнася справедливо към всички държави на планетата? Такова бъдеще лелееше Хари Бъртън, решен да стане част от него, решен да не е сред онези, които наблюдават битките отстрани, претендирайки, че страстно копнеят за победа.

Е, и сега страстното очакване не бе стихнало, но отдавна не го бе обмислял с оглед на справедливостта, да не говорим за поетите и мечтателите.

Паркира пред огромната джамия и си спомни, че строителната площадка бе единственото нещо в Исламабад, извикало усмивката на дъщеря му.

— Каква е онази сграда, дето прилича на коруба на броненосец, от която стърчат четири копия? — попита тя първата вечер, когато я разведе с колата из града. За пръв път въпросът не съдържаше думата „скучно“.

Ким свали коженото яке — напълно излишно в топлия здрач — пъхна тънкия кичур в тениската и избърса енергично червилото от устата си. Припряната тийнейджърка изчезна в небитието и на мястото й се появи младо момиче със светнали очи, когато наближиха директора на строежа — единствения обитател на Исламабад, към когото проявяваше някакъв интерес.

— Ще му кажеш ли, че оприличих покрива на шатра, а не на коруба на броненосец — обърна се тя към Хари. — Но четирите минарета все пак да изглеждат като копия.

Хари преведе на две на три, пропускайки броненосеца и копията, които според него нямаше да направят добро впечатление, макар да усети, че инженерът владее достатъчно добре английски, за да схване думите й. Мъжът кимна, усмихна се и го поведе в джамията. Хари закрилнически положи длан върху главата на Ким (нямаше предпазни каски), но дъщеря му бе толкова развълнувана, че пропусна да реагира с иначе обичайното раздразнение.

— Уха! — повтаряше тя, докато мъжът ги развеждаше из джамията — за пръв път им позволяваше да я разгледат отвътре — и им показваше огромните подпорни греди, върху които се крепи покривът с необикновена форма.

„Историята на поколенията“, мислеше си Хари. Джеймс Бъртън бе станал свидетел на краха на Империята; Хари Бъртън работеше за краха на комунизма, а Ким Бъртън искаше да разбере как се строи, интересуваше я само процесът, независимо дали крайният резултат е джамия, художествена галерия или затвор. Обзет от внезапна сантименталност, Хари реши, че от всички тях единствено на нея може да се разчита да премине през света, без да причинява зло.