Мика Валтари
Кой уби госпожа Скроф? (2)

II

Читателят има възможността да се запознае с комисаря Палму и с мен. Оскъдният бюджет на криминалната полиция не предвижда средства за увеселителни разходки с такси. Комисарят се рови из рафтовете на своята памет. Накрая влизаме в жилището на госпожа Скроф.

Часът беше 9:12, когато лейтенант Хагерт влезе в нашата стая. По-точно това беше кабинетът на Франс Палму. Въпреки възраженията му, поради липса на място моето бюро беше поставено там. В момента комисарят четеше вестника, който беше взел от дежурната, а аз преглеждах протоколите от едно банално дело за сбиване с нож, като се мъчех да не му досаждам с ненужни въпроси. Прекият ми началник не обича да му пречат, когато е зает със сутрешната преса, но от време на време бях принуден да го питам за нещо, защото, така или иначе, протоколите ги беше писал той. Пробута ми ги под предлог, че мога по-бързо да ги препиша на чисто. А тъкмо писането е най-досадната страна в работата на криминалната полиция.

По този повод разменихме вчера две-три остри думи. Имам висше образование, толкова съм зубрил законите и най-старателно бях преровил купища углавни дела. Вторият мъж на леля ми беше началник на канцелария в Министерството на правосъдието. Мисля, че този факт не даваше право на Палму да се държи с мене като с някакъв идиот, който благодарение само на роднинските си връзки е получил милостинята да бъде негов подчинен. Криминалните истории ме привличаха още от малък и сега, когато виждах, че Хелзинки се развива като град, смятах, че тази професия има добро бъдеще.

— Ако вие, комисарю, имахте въображение… — започнах аз, но той подигравателно ме прекъсна:

— Ако имах въображение, нямаше да го използувам. Или щях да си подам оставката! Боже мой, в това учреждение човек не може дори един вестник да прочете спокойно!

Точно в този момент, както споменах в началото, влезе лейтенант Хагерт.

— Това днешният вестник ли е? — запита той официално. — Половин час го търся. Комисарят не знае ли, че мястото му е в дежурната? Веднъж завинаги тук трябва да се сложи някакъв ред! След като службата разполага със средства, които й позволяват да се абонира само за един-единствен брой, от който и да е столичен вестник, той трябва да стои на определеното място. Засрами се… Какъв пример даваш на по-младите…

— Всяко невъзпитано кутре… — сърдито рече Палму, но се спря и въздъхна. — Я си го вземи! — отсече той мрачно, обърна се към мен и продължи: — Можеш ли да си представиш, че съм хранил с биберон този Хагерт, когато още риташе в прегръдките на майка си. Господи, какво грозно бебе беше! Аз го научих на занаята и пак аз му дадох първото дело за кражба с взлом.

Хагерт се изчерви, закашля се и рязко го прекъсна:

— А сега за работата! Не дойдох специално за вестника. Случайно те пипнах в нарушение. Можем ли да искаме да има ред в града ни, когато в собствената ни служба цари хаос и недисциплинираност… Някакъв завеян сержант по поддържане на реда на име Ара се обади преди малко, за да пита дали трябва да разбие вратата на жилището на една старица, която се била отровила с въглероден двуокис или с газ — не разбрах точно. Възрастен мъж, с глава на раменете си, а задава подобни въпроси!!! Та ние да не сме ясновидци! Да не би аз от служебния си кабинет да мога да преценя обстановката по-добре от него, който е на местопроизшествието.

Комисарят го наблюдаваше със сериозен израз на лицето. После тихо заговори:

— Ние, детективите от старото поколение, през цялата си служба, с всички сили сме се стремили да насаждаме в съзнанието на широките маси и дори на полицията по реда непоклатима вяра в опитността на криминалната полиция. Освен това Ара е свястно момче и е постъпил съвсем правилно, като ни е уведомил.

— Заповядах му да действува по най-добрия начин, който му подсказва неговата съобразителност, с пожеланието да не се държи като слепец… каза Хагерт малко сконфузен. — Обещах да изпратя някого там, макар и само проформа. „Рантакату“ №8-А, госпожа Алма Скроф.

— Госпожа Скроф… — промърмори комисарят и се изправи, втренчил замислен поглед през прозореца към обикновено тихия в сутрешните часове площад „Суртори“. Представих си как се рови из рафтовете на огромната библиотека на своята памет.

— Госпожа Скроф… — повтори той разсеяно. — Сетих се: богата, стара скръндза. Преди два месеца я извикаха в близкото данъчно управление, за да декларира собственостите си. Искаха й допълнителни сведения, за да определят размера на данъците й и можеха да я обвинят в укриване на доходи. Тя имаше някакви вземания-давания с Витлеемската енория. Вероятно си спомняте сектантската община, за която получихме два-три сигнала. Проповедникът Мустапя беше замесен в няколко мръсни истории, но ние бяхме безсилни. Потърпевшите енориаши са силно религиозни, фанатично вярващи и работата се потули.

Хагерт нервно потропваше с молив по бюрото, но това никак не смути Палму.

— Потрай още малко! — измърмори той сякаш на себе си.

— Ако не се лъжа, моминското име на старицата е Лангел. И онзи летец любител Ланкела е неин роднина — племенник или нещо подобно. Когато се записа в университета, смени фамилията си.^[1] Беше полудял по една артистка — същата, дето се завърна зимата от чужбина. Играе по хотелите. Как й беше името?

— Салмиа — подсказах стеснително. Тази фамилия лесно не можеше да се забрави. Скоро имах възможност да видя нейно изпълнение в „Грандхотела“.

— Тъкмо тя. Слушай, Хагерт, мога ей така, само от любопитство да отида да хвърля едно око на това твое отравяне…

— За същото си мислех и аз, но… не знам вече… Една бабичка, като отива да си легне, забравя крана на газта отворен, а ти, когато чуваш за това, се отплесваш и започваш да дрънкаш за някакви си танцьорки… По дяволите, човече, не си създавай сам неприятности!

— Я стига глупости! — избухна комисарят и грабна шапката си от закачалката. Хагерт успя да го задържи.

— Вземи и момчето със себе си! — кимна той към мен.

Сърцето ми се разтупа от радост, защото въображението ми подсказваше, че ще участвувам в първото истинско разследване и вече си бях избрал подходящ предлог, за да отида с детектива, но лейтенантът поохлади въодушевлението ми, като добави сухо:

— Поне ще можеш да го научиш, че нещастният случай си е нещастен случай и нищо повече. И не се мотай много-много. В никакъв случай не създавай излишни главоболия на близките — само обикновените формалности!

— Колата свободна ли е? — попита Палму от вратата. Беше позакръгленичък и не му доставяше голямо удоволствие да кръстосва града пеша по служебни въпроси.

— Ще се разходите — отговори безсърдечно лейтенантът — времето днес не е лошо.

Комисарят въздъхна и заслиза по изтърканите, целите в дупки стълби на управлението.

За да не се получи някакво недоразумение, трябва да отбележа, че между него и Хагерт съществуваше негласно най-сърдечно взаимно разбирателство. Като ръководител на отдела офицерът уважаваше опита на по-стария си колега и почти никога не вземаше важни решения, без да е изслушал съветите му. Комисарят наистина го познаваше още от пеленаче и в известен смисъл му беше като баща. Истинският му баща, също полицай, бе загинал преди години в престрелка.

Тъкмо да излезем на улицата, Палму ме спря.

— Какво е това, дето си го помъкнал? — строго ме попита той.

Смутен, мълчаливо му показах оперативното куфарче, което помежду си не съвсем сполучливо наричахме „чанта за първа помощ на министъра на вътрешните работи“. То съдържаше всичко необходимо за работата на криминалиста: от праха за проявяване на пръстови отпечатъци до гипса за отливки на следи. Тези куфарчета бяха раздадени от Центъра за разследване на престъпленията на всички полицейски управления в страната. Колегите от старата генерация гледаха на тях с дълбоко презрение.

— Бъди така добър да го върнеш на мястото му — приятелски ме посъветва Палму. — Междувременно може да потрябва на някого, който действително има нужда от него. И прати по дяволите навиците си на ченге любител! Господи, криминалната ни полиция е стигнала много далеч в развитието си, щом съществува мнение, че всеки, който е завършил специалната школа, е способен да върши каквато и да е работа… Слава богу, не сме във времето, когато обикновеният селски полицай трябвало да маже с четчица пръстовите отпечатъци, като с това ги прави негодни още преди идването на окръжния криминален инспектор! Ако изникне нещо, винаги ще успеем да повикаме момчетата от оперативната група…

По израза на лицето ми долови, че съм разбрал тайната му мисъл, и без да ще, си прехапа езика. Почервеня от яд и изръмжа:

— Захвърли това куфарче и си избий от главата всички щуротии! Отиваме за съвсем обикновен нещастен случай! Запиши си го на челото, пророк такъв!

Нямаше как — подчиних се.

Когато се върнах, го видях да свива в пресечката зад ъгъла на площада. Забелязах тъжния поглед, който отправи към двете служебни черни коли, паркирани пред входа, готови за спешен случай. Мълчаливо крачехме един до друг към Каупатори, после той се насочи към трамвайната спирка.

— Да вземем такси? — предложих, като едва сдържах напрежението си.

Нашият бюджет не предвижда средства за увеселителни разходки с кола… — каза комисарят, без да скрива огорчението си. Беше позакръгленичък и бързо се изпотяваше, когато се движеше пеша.

— Плащам! — отзовах се с готовност аз. Не мога да се сетя дали споменах, че не живеех само от заплатата, която получавах в полицията.

— Никога не съм понасял тия млади хора, дето не знаят какво да правят с парите си, за които не са си мръднали и пръста дори — грубо изръмжа Палму, но без да чака друга покана, свърна към първата кола от строилите се на „Хавис-Аманда“ таксита.

— Все пак благодаря! — каза той след миг, сякаш извинявайки се за проявената преди малко злоба. — Ние дори за трамвайни билети нямаме пари, а както чувам да казват, сега даже разсилните получавали от касата толкова, колкото дръзнат да поискат. Ех, друго беше по времето на моята младост…

Всички знаеха, че комисарят беше започнал кариерата си като разсилен, въпреки че впоследствие така се бе самообразовал, че редом с него мнозина висшисти биха се засрамили от празнините в образованието си. Само чуждите думи му създаваха неприятности, защото ги употребяваше с голямо удоволствие под път и над път, но кой ли велик човек няма слабости…

Когато по-късно си спомнях за случая, разбрах, че тогава съм бил жесток, защото, докато се друсахме в таксито по още пустите улици, мислено се молех тази история да бъде истинско разследване. Мечтаех да се случи нещо, в което да се проявя, да мога да изпитам гъделичкащото напрежение от преследването на престъпника. Вече бях разбрал, че деветдесет и девет процента от работата в криминалната полиция е обикновена, канцеларска, суха дейност, писане на рапорти и само един процент е такава, каквато я описват в романите — равностойна борба на интелекти между престъпник и детектив.

На ъгъла пред магазина за мляко две жени бяха вперили поглед във входа на номер 8-А. Някаква продавачка с бяла престилка стоеше в рамката на вратата в ролята на обясняващ ангел. На улицата все още не се беше събрала обичайната за такива случаи тълпа от зяпачи. Тази част на града, разположена на брега на морето, не бе кой знае колко многолюдна.

Платих на шофьора. Имах чувството, че шефът се тутка безкрайно — с радост бих се втурнал вътре преди него. От отворената външна врата ни блъсна силен въздушен поток, в който едва се долавяше миризмата на газ. Палму изкачи с пъшкане стълбището, чиито прозорци бяха отворени и течението брулеше лицата ни.

Сержант Ара, който в компанията на портиера и един пощенски раздавач ни чакаше на площадката, позна комисаря, представи се според устава и докладва:

— Апартаментът е напълно проветрен. Вратата беше заключена отвътре с две брави, допълнителната верига също бе поставена. Видях зор, докато вляза. В квартирата съм бил само аз. От момчето на първия етаж взех противогаз. Кранът на газта в кухнята беше оставен отворен — превъртях го. Разтворих всички прозорци — част от тях бяха уплътнени с хартиени ленти и се наложи да използувам нож. Трупът е в леглото, вече почти изстинал. В момента лекарят е вътре. Забраних му да пипа каквото и да било. Макар че и така е ясно — нещастен случай, господин комисар!

Палму огледа вратата и с уважение поклати глава. Действително си струваше да я разгледа човек, особено сега, когато разбита висеше на пантите. Запълнените с матово стъкло квадрати отвътре бяха подсилени с железни пластини. Освен отворената с ключа на портиера брава марка „Аблой“ имаше още една, по-специална, която се заключваше само отвътре. Мястото около нея бе заздравено с набити в дървото метални квадрати. Допълнителната верига заедно с придържащата я скоба бяха изтръгнати.

— Силен мъж сте вие, сержант! — с възхищение рече комисарят. — Какво използувахте — стенобитна машина ли?

— Лост — призна Ара, като потриваше стеснително ръце. — Отвори се при втория напън.

Дръжката висеше изкъртена откъм страната, с която вратата се бе доближила до стената. Комисарят с два пръста я помести, после вдигна очи нагоре. Стълбите продължаваха още половин етаж и завършваха с желязна врата, която зееше. В отговор на въпросителния му поглед портиерът побърза да обясни:

— Води към тавана. Отворих я и вдигнах капандурата, за да се проветри по-бързо.

— Беше ли заключена?

— Да, разбира се! Донесох ключа отдолу.

Палму изръмжа дълбокомислено.

— Хм. Да огледаме трупа. Тъжен случай.

Тъжен случай — повтори пощальонът. Вратарят промърмори под носа си нещо, което можеше да мине както за ругатня, така и за благословия. Личеше, че не е особено опечален от станалото.

Комисарят тъкмо се канеше да влезе в антрето, когато отвътре се показа възрастен господин с палто и малка лекарска чанта в ръка. Комисарят се представи и се ръкува с доктор Маркола. От апартамента все още се носеше противната миризма на газ.

Лекарят последва моя шеф с известна неохота. Ара остана на вратата със задачата да не допуска външни лица в жилището. Разбрал, че няма никакви шансове да погледне по-отблизо мъртвата, пощальонът изведнъж се сети за задълженията си и набързо си тръгна, след като сержантът записа името и адреса му. Стоях в антрето и се оглеждах.

Малкият стар апартамент ме потискаше. Отворената вляво врата водеше към стая с изглед към улицата. Влязох вътре, като внимавах да не се докосвам до нищо. Обикновеното тясно легло беше оправено, явно тази нощ никой не беше спал на него. Дребните предмети върху старинната масичка за игра на карти, костюмът в гардероба говореха, че стаята се обитава от млада жена. Книгите в малката библиотечка образуваха просто неприлично равни редове. Над леглото, върху черен картонен лист със сребърни букви беше изписано: „Който посее сълзи — ще пожъне радост“. При създалите се обстоятелства този афоризъм не можеше да ме въодушеви особено. Разглеждах тази с нищо незабележима, чиста и сива като манастирска килия стаичка, в която нито един предмет не намекваше за личността и жизнелюбието на младо момиче, и инстинктивно ме овладя смътна омраза към старата жена, чийто изстинал труп лежеше в съседната стая.

Върнах се в тесния коридор. В единия му край някаква врата с матови стъкла водеше към банята. Отворената врата на кухнята поскръцваше от течението. Прекрачих прага й и първото нещо, което видях, бе развяващото се перде. Вниманието ми привлече сложеният върху старовремска печка за твърдо гориво газов котлон. Имаш две горелки и можеше да се прибира до стената, когато не се използуваше. До него бе оставено половинлитрово канче, чийто емайл бе доста по-очукан. На дъното му личаха остатъци от каша. Върху поцинкованата масичка се виждаха мръсни чиния и лъжица. Но най-важното — едната горелка бе покафеняла от загорилата храна, част от която се бе разляла и върху печката. Тъй… По всяка вероятност именно тези остатъци щяха да сложат край на съмненията ни около случая. Всичко говореше, че снощи госпожа Скроф е готвила или притопляла в канчето на газовия котлон кашата, която е изкипяла и е загасила пламъка на газта. Когато се е върнала, старицата е оставила горещия съд на масичката — върху поцинкованата повърхност ясно личеше следата, а после просто е забравила да затвори крана. През нощта отровата бавно е проникнала навсякъде.

Но как не е подушила миризмата?