Мика Валтари
Кой уби госпожа Скроф? (10)

X

Детективът Коки се въодушевява, а госпожица Халама прави зашеметяващо откритие. Една кибритена клечка и две нови завещания. Паричните проблеми на барон Курстрьом и клубът на адвоката Лане.

— Всичко е ясно! — радостно казах аз, докато се носехме в таксито към къщата, в която бе извършено убийството. Обещах да платя и този път. — Алибито не издържа проверката. Или той действително е бил при жената, но предварително е превъртял часовника два часа назад. А забеляза ли…

— Че употребява наркотици — довърши Палму. — Разбира се — ето още една брънка от веригата, но остава утре да видим резултатите от аутопсията. Във всеки случай вече знаем, че Мустапя има възможност да намира опиати. Не е беден, което е важно условие. Ясно е, че е изключителен артист. И как можа да дойде и да ни говори за писмото, без да знае, че госпожа Скроф е променила завещанието. Кучето го ухапало, но…

— Какво „но“! — възкликнах нетърпеливо. — Не се туткай! Дори само въз основа на горните данни бих го арестувал!

— Но разказът му е дяволски последователен — сбърчи чело шефът. — Поне да знаехме съдържанието на посланието му… Надушвам, че спасението му е единствено в писмото, и по-точно, че е успял навреме да го прибере. Но ще остави ли той подобно нещо на случайността? Никога! Хващам се на бас, че номерът на кецовете му е различен от следите по балкона. Най-голямата мъчнотия в полицейската работа е, че трябва да си сигурен дори в незначителни дреболии…

— Как го изпуснах сутринта… Наистина съм идиот! — рекох потиснато.

— Грешката е моя — великодушно призна Палму. — Естествено, че трябваше първо да помисля за пощенската кутия, но и аз може да сбъркам… Хагерт пак ще ми трие сол… А негодникът е имал предостатъчно време, за да обмисли всичко подробно. Говоря за Мустапя, не за лейтенанта!

Пристигнахме. Пред вратата видяхме Коки, който отдалеч се развиква въодушевено:

— Ха сега де! Свърши се! Улика и край!

— Стига си врещял! — скара му се внезапно комисарят. — В старата ми глава полека-лека всичко се обърка! Скоро ще имаме виновни в излишък…

— Претърсих цялата улица „Лайванмиес“ — разгорещено се похвали Коки. Това пък в никакъв случай не е могъл да направи просто поради липса на време. — И още в началото успех: в почти всяка стая на една от къщите живеят студенти и някакво момиче от политехниката снощи се прибрало към двадесет и четири часа и тридесет. Тогава видяло отпред син спортен автомобил с хелзинкски номер, чиито начални цифри били 66…

— Колата на Ланкела. — В моята глава също взе да става мътилка, защото добре помнех номера.

— Студентката била с кавалер и се мляскали на тротоара. Предполагам — тя не ми го е казвала — поправи се полицаят. — От безистена излязъл висок мъж с вдигната яка и дълбоко нахлупена шапка, качил се в лимузината и заминал. За времето момичето е сигурно, защото приятелят й е кадет и трябвало да гони рейса на Мункиниеми.

— За онзи безистен ли става дума? — учуди се Палму.

— Както заповядахте, опитах бравата. — Оттам може да мине всеки — закле се Коки. — Освен това мъжът е носил черни очила, а палтото и копчетата му били кожени. Повече подробности тя не е видяла, но и тези стигат! Палтото имам предвид, очилата са били за маскировка.

— А Ланкела беше започнал да ми харесва — въздъхна комисарят. Нямаше нужда да му напомням, че на закачалката в коридора на жилището на летеца висеше лоден с кожени копчета.

Бавно се качвахме към втория етаж и изненадахме кльощава дългоноса жена, която, застанала на края на площадката, любопитно надничаше нагоре. Вратата на апартамента на госпожица Халама бе отворена, така че не бе необходимо да гадаем коя е.

— Господин комисар, господин комисар! — прошепна тя възбудено. — Имам нещо за вас, желая да направя важно признание!

— Вече знаем, че вчера сте ходили на кино — произнесе снизходително Палму.

Старата мома изненадано се облещи и рече с треперещ глас: — Чела съм… чела съм много криминални романи, но как разбрахте пък това? Искам… искам да се кача горе — наистина мога да ви разкажа ужасно важно…

Шефът поклати леко глава, но съжали нещастницата. С безброй „ах“ и „ох“ тя най-сетне влезе в квартирата на госпожа Скроф.

— Като си помисли човек… сякаш го предчувствувах — прошепна тя, впила поглед в леглото, където хазяйката й бе срещнала смъртта. — Портиерът и жена му сигурно ще си спомнят, как точно тази сутрин казах, че ще й струва скъпо…

— Кое? — сухо се заинтересува комисарят.

— Не помня вече — обърка се госпожицата. — Но нещо ме накара да произнеса именно горните думи. Портиерът и съпругата му могат да потвърдят…

— Добре, добре! Това ли е ужасното признание? — прекъсна я той.

— Не, не! Нощеска аз се събудих!

Тя нарочно замълча, но шефът не прояви интерес, само с привидно равнодушие слушаше.

— Вдигна ме кучешки лай — продължи малко разочаровано госпожицата. — Беше двадесет и четири и седемнадесет; знам, защото погледнах часовника. Той винаги е точно с пет минути напред, за да не закъснявам за работа. Кучето лавна два пъти — ококорих се и показваше двадесет и четири и двадесет и две. После се чу драскане по пода и веднага след това горе запалиха осветлението — разбрах, защото се отрази в отсрещната заводска стена. А аз, нещастната, не предприех нищо, макар че точно тогава убиецът…

— Кой е говорил за убийство? — комисарят се ядоса не на шега.

— Пе-пенти Лане ка-каза… — Горката мома съвсем се обърка. — Не-не трябваше ли да споменава?

Палму безнадеждно разпери ръце.

— Добре, добре! Моля ви, продължавайте!

— Няма повече — жената бе огорчена. — Аз се обърнах на другата страна и злорадо си помислих, че госпожа Скроф ще става посред нощ, за да успокоява лаещото по котките в двора куче. Малкият злодей винаги джавка и по мен, въпреки че живея тук от двадесет години. И-извинете! — Тя сложи ръка върху устните си: — Забравих, че и то умря…

— Благодаря ви за сведенията, госпожице Халама! — любезно произнесе Палму. — Те съвпадат с нашите предположения и уточняват… хм… времето на престъплението.

— Значи действително е било убийство? — Очите на старата сврака се разшириха и тя дълбоко въздъхна.

— Точно така. Може би е излишно да ви напомням, че не трябва да споделяте с никого за разговора ни. Поради известни обстоятелства засега е необходимо да се пази абсолютно мълчание. Ако сте свършили… — и той стана, с което искаше да й покаже, че разговорът е приключен.

Но жената нямаше намерение да тръгва.

— Имам още нещо… — изхриптя тя. — Щом като е убийство, и най-малката подробност е от значение — така съм чела.

Извади от износената си чантичка малка картонена кутийка и я отвори с такова внимание, сякаш в нея имаше четвърт килограм динамит.

— Намерих я преди петнадесет минути на моята тераса. — Гласът й бе пълен с уважение, когато протегна в дланта си вещта. Ние се наведохме да я разгледаме.

Върху малко памук бе грижливо поставена клечка — съвсем обикновена неизгоряла кибритена клечица.

По-точно, не бе от прост кибрит, а от рекламен. Малко по-мъничка от стандартните, оцветена в червено надолу и с яркожълта фосфорна главичка. Беше от така наречените „ресторантски кибрити“, върху които собствениците лепяха етикети с името на заведението. Кината също ги използуваха за реклама. Естествено, тя можеше да бъде само предполагаемо доказателство, ако съвсем случайно не знаех, че хотел „Хелзинки“ използува точно такива кибрити. Сутринта видях Курна да пали цигара със същата клечка.

— Беше почти на края на балкона и за малко да се прекатури — обясни старата мома. — А, изглежда, е паднала от горната веранда. Снощи я нямаше — всеки ден проветрявам стаята си и държа вратата на терасата най-малко час отворена — подчерта тя енергично.

— Хм — изръмжа дълбокомислено Палму и внимателно взе кутийката. — Във всеки случай ето и първото веществено доказателство…

— Не съм я докосвала — дрезгаво прошепна жената. — Вдигнах я с щипците за захар и веднага я сложих тук. Върху нея вероятно ще намерите пръстовите отпечатъци на убиеца!

Това беше гвоздеят в програмата й и сега обнадеждена ни гледаше с наклонена глава като чайка, която очаква морякът да й хвърли парче риба. Извърнах поглед настрани, а комисарят силно се закашля. Беше добър по душа, пък и не желаеше да унищожава в нея представата за всесилието на полицията, затова каза с уважение:

— Сърдечно ви благодаря, госпожице Халама! Вие внесохте спасителна светлина в тъмното дело. Сега пред вас ще запечатаме вещественото доказателство. Ето така! И както сама разбирате, трябва веднага да пристъпим към изследването му, тъй че…

Пощенската служителка се разписа с трепереща ръка върху капака на кутията и развълнувана си тръгна.

— Във всеки случай само след половин час целият град ще знае, че е било убийство — мрачно произнесе Палму. — И тази стара мома… по-зле не можеше да бъде. Знаеш ли, че е време да тръгваме, за да съчиним рапорта за Хагерт. Ще се подготвим и за утрешния разпит, за да върви по-гладко. А чаша кафе и два-три сандвича…

Едва сега почувствувах стържене в стомаха. Времето за закуска бе отминало отдавна. Забравих да поглеждам често часовника, както подобава на един детектив, но шефът не успя да ми се скара, тъй като пронизителният звън на телефона му попречи.

Да чуеш подобен звук в празно жилище, където само преди няколко часа е извършено хладнокръвно убийство, не е от най-приятните преживявания. Обади се адвокатът Лане, който от долния етаж помоли комисаря да мине „само за минутка“. Коки, който трябваше да остане да дежури в апартамента, взе с въздишка сборника с проповеди от някой си Пер Гамалиел Мустапя и горчиво каза:

— И за мен няма да са излишни чашка кафе и два-три сандвича. Но аз не съм комисар… А, да, сетих се — по телефона забравих да спомена една незначителна подробност; прегледах на огледало намерената върху бюрото попивателна хартия и ако не се лъжа, последното нещо, писано от старицата преди смъртта и, е било писмо до проповедника. Поне върху попивателната се бе отпечатал неговият адрес. Сега е в лабораторията и момчетата…

— По дяволите! Това заприлича на пощенска агенция! — учуди се шефът. — Писмото, естествено, няма да се намери. Може да е било написано по-рано, а пуснато вчера вечерта. В такъв случай Мустапя лъже, защото едва ли покойната се е вдигнала от гроба, за да му пише. Или…

— Или убиецът е взел готовото писмо, което госпожа Скроф е мислела да пусне днес сутринта — допълних.

Палму ми хвърли тъжен поглед и безпомощно измърмори:

— Само това липсваше… — след което слязохме долу.

В кабинета на адвоката заварихме компания, сред която цареше напрегната и хладна атмосфера. Карле Ланкела с ръце в джобовете бе облегнал гръб на камината и се стараеше да изглежда колкото е възможно по-безгрижен. Кирсти Скроф седеше със скръстени върху коленете ръце, впила поглед в празното пространство. Позата й изразяваше ледено презрение към летеца. Курт Курна нервно обикаляше стаята, като докосваше ту това, ту онова и за да развесели аудиторията, подхвърляше леки закачки, на които никой не отговаряше.

Когато видя Палму, адвокатът въздъхна облекчено и се зае усърдно да трие очилата си. Виждаше се, че тягостната ситуация действуваше на нервите му. Върху бюрото стоеше портативна пишеща машина и Лане подаде на Палму готовия документ.

— Не бихте ли го прегледали, комисарю? Естествено, това е само черновата, но сметнах за свой дълг веднага… мда… Вие се запознахте сутринта със завещанието на госпожа Скроф.

Не беше трудно да прочета написаното през рамото на шефа, защото го надвишавах с цяла глава. Състоеше се от две части, в едната, от които Кирсти Скроф без никакви условия сочеше за наследник на цялото си движимо и недвижимо имущество Карле Ланкела, а във втората той пък правеше същото в полза на Кирсти Скроф… Колегата ми сбърчи чело и с безцветен глас се обърна към адвоката:

— Много сте добросъвестен.

Той, изглежда, страшно се притесняваше и упорито бършеше очилата си. Спомних си завещанието на покойната, което сутринта беше депозирано в банката. Последната й воля бе, в случай че смъртта й настъпи преди посочените наследници да са се оженили, за да се запази богатството, те да завещаят собствените си части един на друг.

— Разбира се, това бе само пожелание от страна на клиентката ми — опечалено подчерта Лане. — Беше споменато съвсем мимоходом и дори можеше да не се записва, защото госпожа Скроф искрено вярваше, че ще живее достатъчно дълго, за да види двамата… хм… двамата млади, свързани в щастлив съюз, макар че подобен пункт в завещанието липсва.

В яда си Ланкела с невнимателно движение събори от камината кутията за бижута и се изчерви. Ръцете на госпожица Скроф вече не бяха скръстени, а свити в юмруци.

— Ти пак ли си пиян? — остро го попита тя. Летецът вдигна внимателно падналата вещ и прекалено грижливо я постави на мястото й.

— Това е само пожелание от нейна страна, което не ви задължава — напомни още веднъж Лане. — Двамата нямате деца, нито други роднини и мисля, че ще живеете добре… мда.

— Чудесна Прекрасно ще я карате! — но никой не пожела да му приглася в шегите.

— Ако имах и най-малкото предчувствие, че ще умра преди Карле, никога не бих подписала документа — заяви момичето с пламнало лице. Наистина бе очарователна. — Но понеже съм съвсем сигурна, че рано или късно той… с неговия начин на живот и… във всеки случай не си струва да се отказвам от осемте милиона…

— Точно така — подкрепи я художникът. — Много летци опъват петалата преждевременно! А ти ще имаш по-добри шансове за брак!

— Които той може да подари, на когото му скимне, дори на някоя танцьорка! — продължи тя с достойнство, сякаш не бе чула грубата забележка на живописеца. Ланкела трепна, направи крачка напред и брадичката му затрепери от раздразнение:

— Кирсти! Ако беше само с две години по-малка…

— Щеше да ме напердашиш, както някога в имението, нали!? — довърши с огорчение мисълта му госпожицата. — Моля, можеш и сега! Но вече съм в състояние да се защищавам!

Тя сграбчи намиращото се върху бюрото тежко, бронзово преспапие. Известно време ни се струваше, че ще стане бой или ще бъдем свидетели на ново убийство.

— Като палавници сте! — възхити се Курна. — Браво, Кирсти, давай! Аз обаче ще заложа на Карле!

Адвокатът отстъпи крачка назад. Не бе от най-смелите мъже, които съм виждал.

— Според мен е неуместно, извънредно неуместно в такъв момент… — заекна той и за секунда забрави очилата си.

— Ох, вървете всички по дяволите! — изпъшка Ланкела, приближи се до бюрото и се подписа в завещанието, така че мастилото се разплиска, а мастилницата политна. Спаси я Курна. Кирсти Скроф последва примера му със стиснати зъби.

— А сега ще помоля вас и вашия… мда… приятел, комисарю, да свидетелствувате, че двамата по собствена воля, без никой да ги принуждава… с което изчерпваме тази точка от дневния ред… — Облекчението на адвоката бе явно.

Сложихме подписите си. С пламнали бузи, без да погледне нито Палму, нито мен, девойката напусна стаята. Ланкела също понечи да тръгне, но шефът го задържа, като каза приятелски:

— Само още два въпроса! Намерихте ли кецовете?

— Не съм, да ви вземат мътните! — отсече ядосано младежът. — Не мога да си обясня къде съм тикнал сака… А още по-малко проумявам за какво са ви притрябвали?

— Ръката ви оздравя ли вече?

Лицето на младия човек потъмня, но все пак се въздържа. Десницата му бе все още превързана и той демонстративно я пъхна в джоба. Шефът се замисли.

— Мина ми през ум дали случайно вие не сте препоръчали „Пантофон“ на леля си?

Летецът изглеждаше неприятно изненадан.

— Кой ви каза? — агресивно запита той. — Аха, доктор Маркола, то се знае! Точно така — аз я посъветвах. Курт понякога го използува и когато оплакванията й от нервите и безсънието ми омръзнаха, споменах, че с една таблетка от него ще спи спокойно като крава.

— Значи знаехте, че в чекмеджето на масата на съквартиранта ви има от лекарството? — учуди се леко комисарят.

— Не е ли дълг на един адвокат да предпази клиента си от коварни въпроси? — невинно произнесе Курна. — Във всеки криминален роман…

Изглежда, подобна мисъл бе възникнала и у Лане, защото той трепна и се усмихна виновно, като хванато на местопрестъплението дете. После каза колебливо:

— Не зная, наистина… необходимо ли е точно сега. Ако искаш, бихме могли да се посъветваме предварително насаме.

— А, глупости! — прошепна Ланкела. — Щом има чак такъв идиот, който да се съмнява, че за някакви си жалки милиони мога да убия леля си… Да, по дяволите, беше ми известно! Само че флаконът е стар и не съдържа „Пантофон“, а чист морфин, както каза Курт!

Курна не се смути, а заяви най-безсрамно:

— Трябва да ви призная една своя слабост — приятно е да имаш подръка нещо, което гълташ, а после потъваш в успокоителен сън, от който събуждане няма. Много по-удобно е от пистолета — нито е необходимо да чистят след тебе, нито шум. Младежки увлечения, но, честно казано, животът понякога ти се струва такава мръсотия…

— Откъде се снабдихте с таблетките? — сухо по пита комисарят.

— Това никога не ще узнаете! — Художникът тържествено повтори произнесената сутринта от летеца фраза, но в очите му играеше палаво пламъче. — Ще ви призная само, че имам връзки сред аптекарските среди… Знаете ли, когато ме измъчва силен махмурлук, така че виждам малки бели мишки, хапчето ми осигурява дванадесетчасов сън, от който не се събуждам, та ако ще и топ да гърми на ухото ми. Два-три пъти опитвах и веднъж Кале половин час ме разтърсва преди…

— Жалко — спокойно го прекъсна Палму. — Много жалко!

— Защо? — невинно се учуди художникът. — Ако мислите, че съм наркоман, лъжете се!

Комисарят се бе замислил дълбоко и му отговори с раздразнение:

— Изобщо не ме е еня за вашите душевни или плътски слабости! Вие сте…

— Продукт на тристагодишен благороднически род и тъй нататък! — довърши Курна. — Дворянското звание задължава, а на стената в Рицарската зала е окачен нашият герб, който един ден тържествено ще бъде счупен на парчета върху гроба ми. За щастие аз съм последният Курстрьом, най-старият от династията, така да се каже…

— Чудя се — промълви шефът, без да слуша дърдоренето му, — чудя се…

— И аз се удивлявам — прекъсна го младежът.

— Ах, чудя се в състояние ли сте да използувате човката си за нещо полезно! — язвително рече комисарят. — Ако можете към шест часа да съберете в хотел „Хелзинки“ всички приятели, с които сте били снощи, ще облекчите много задачата ми. Нямам време да обикалям града и да търся още неизтрезнели безделници…

— Те са от добри семейства. Почти до един — поясни Курна след кратко размишление. — Що се отнася до алибито на Карле, останалите ще свидетелствуват, че той не е бил с нас през цялата вечер. Наех артист, който, надянал неговата маска, седеше на масата и пееше „Циганката Вера“, докато приятелят ми се промъкнал в тъмната нощ и удушил леля си. Много беше лесно!

— Стига глупости! — ядоса са Палму не на шега. — Нещата са по-сериозни, отколкото си въобразявате! И защо, по дяволите, дрънкате за удушаване? Госпожа Скроф е умряла от отравяне с газ. — Гласът му леко трепереше.

— Според мен удушаването по би й подхождало — настояваше непоправимият Курна. — Разбрахме се: към шест в клуба на хотел „Хелзинки“ ще бъде сервирана маса с чудес…

— Няма да плащам никакви сметки! — прекъсна го комисарят, ужасен от подобна перспектива. — Ние нямаме средства за такива екстраваг… мм, безумства.

— Аз ще поема разноските — лекомислено заяви Курна.

— И аз! — с още по-голяма готовност се присъедини Ланкела, но изведнъж смутено се обърна към адвоката: — Честно казано, в момента нямам пари. Леля днес трябваше да ми даде малко, защото и снощната сметка не е платена. Предполагам, че адвокатът може да ми издаде чек.

— Ще бъда откровен! Не ми е приятно точно сега, когато нищо не е ясно… — Лане погледна умоляващо към Палму и смутено замълча.

Трябва да се признае, че положението му не беше никак лесно — може би тайно в себе си подозираше Ланкела. Курна му хвърли презрителен поглед и приятелски потупа летеца по рамото:

— Не му обръщай внимание! Ще ти заема на първо време, ако искаш и сто хиляди. Освен това днес е мой ред да плащам.

Шефът трепна, изгледа го подозрително и изръмжа:

— Откъде получихте пари? С вашите ипотеки…

— Семейна тайна — гордо рече младежът. — Ела, Кале, всичко е ясно! Ще събера към шест часа цялата тайфа, ако ще и да се наложи трупове да мъкна. До скоро виждане, комисарю, и когато разговаряте с метрдотела, по-добре питайте за барон Курстрьом, отколкото за художника Курна. Подобни хора са консервативни. Не вечеряйте предварително — аз черпя!

Изглежда, благородната му покана не трогна особено Палму, защото той дълго гледа към затворената от двамата младежи врата.

— И това чучело ми било барон! Тристагодишен дворянски род — опази, боже! — мърмореше си той сякаш на себе си. — Аз наистина съм демократ, но… хм… все пак тук има нещо гнило. Откъде, дявол да го вземе, е намерил пари?

Адвокатът се усмихна, постави очилата си в калъфа и внимателно го пъхна в джоба си. После развеселен попита:

— И на вас ли разказа за полиците си и търговията с картини? Само си придава важност! Голямата му, страст е да продаде от време на време по някое платно. Парадира, че е бохем, и затова се оплаква от безпаричие. Естествено — ако отиде в банката и се представи като художникът Курна, дошъл да моли за подпомагане на родното изкуство, ще го изхвърлят навън. В действителност е много богат. Чековата книжка на барон Курстрьом ще бъде уважена във всяка банка без излишни приказки и мисля, че навсякъде ще получи кредит до два милиона. И независимо от дърдоренето финансовите си дела поддържа в образцов ред. А преструвките му, че бедствува, са чисто и просто оригиналничене.

Бях потресен — той така убедително играеше избраната роля.

— Добре! — реши комисарят, като разпъди една муха от сакото си. — Да го вземат мътните! Дойде ми една идея. Ама че история…

Адвокатът потри ръце като след добре свършена работа, но усмивката му угасна, когато Палму сякаш между другото запита:

— В кой клуб казахте, че членувате?

— Ка-какъв клуб… — смути се той.

— Нали споменахте, че снощи сте били в клуба, откъдето сте се върнали чак след един часа. Длъжен съм да проверя алибито на всички, които по един или друг повод са свързани със случая.

— Ни-нима наистина се съмнявате в мен? — Гласът му изразяваше безгранично удивление, дори не се нервира.

— Защо избързахте с двете нови завещания? Трупът на доскорошната ви клиентка едва бе изстинал, когато се втурнахте да гарантирате запазването на имуществото. Традиционните ви принципи не се съчетават с подобна експедитивност. Много съм любопитен да разбера дали сте искрен в съмненията си в младия Ланкела и затова ли отказахте да му дадете пари, или… — Той направи кратка пауза.

— Или какво? — заекна съкрушеният адвокат и облиза с език пресъхналите си устни.

— Или само ми подсказвате, че и вие го подозирате? Малко подъл номер по отношение на един бъдещ клиент.

— Вижте какво! — започна енергично Лане, който успя да възстанови душевното си равновесие и даже се ядоса, но Палму го прекъсна остро:

— Наименованието на клуба!

— „Тихите скачачи на овчарски скок“ — отговори обезпокоеният адвокат. — Един малък почтен кръжец, в който членуват такива като мен… хм… възрастни, сериозни хора. И, естествено, никой от нас не скача с прът — побърза да допълни той, когато забеляза физиономията на шефа. — Името е измислено само… само за забавление.

— Адресът му? На мен не ми е до забавление.

Когато излязохме, оставихме един крайно раздразнен и разтревожен човек, който яростно търкаше очилата си с крайчеца на носната си кърпичка.