Сали Боуман
Любов в старото абатство (9)

7
Скорец

Връщам се в коридора. Стъпвам по белите и черните плочки, наредени като шахматна дъска: понякога избирам да се движа с криволичещия ход на коня, понякога тръгвам по диагонал като офицер, но днес напредвам с по един квадрат като пешка. Слушам моите монахини, които сега работят в градината, и Бела, която чисти горе с прахосмукачката. Слушам жуженето от думи в трапезарията. Очаквам посещението ни в Елде.

Предварително знам как ще премине всяка секунда. По пътя дядо и Стела ще се зареждат с оптимизъм: този път всичко ще бъде различно, ще повтарят те. Но оптимизмът ще започне да намалява в секундата, в която преминем през високите железни порти и тръгнем по алеята. Пред нас ще се извисява къщата в цялото си студено и сиво великолепие. Стела ще посочи езерото, познатите храмове и обелиски, покрай които минаваме. Ще хвали предвидливостта на Кейпабилити Браун^[1], който проектирал парка и засадил тази грандиозна като булевард алея с дъбове, когато дърветата били високи само няколко стъпки. Никой няма да й напомни, че повтаря това всяка година, на същия този завой. Нашето настроение ще е паднало прекалено бързо, за да коментираме — а когато влезем в къщата, то ще е стигнало до дъното. Елде изпълва сърцата ни с мраз.

Хъмфри ще бъде любезен и приветлив; Усойницата ще носи любимите си перли. Ще ни бъдат отпуснати двадесет минути за шери и един час за обяд, а след това ще бъдем подкарани като овце към леденостудения салон; нетърпеливата Вайълит ще върви по петите ни като нервен овчар. Там Фин ще бъде мълчаливо презрителна — което е нейният начин да скрие болката. Джулия ще бъде толкова предизвикателна и непокорна, колкото й стиска, а аз — какво ще правя аз?

Останалата част от семейството ще се настани и ще започне следобедната борба, период, през който дванайсетмесечното военно примирие се нарушава и враждебността отново изплува на повърхността. Усойницата отново ще подреди, синхронизира и режисира всичко. Тя ще отпусне час и половина за персонални битки, след което, когато прецени, че чакащата страна е напълно деморализирана, обезоръжена, ранена и бие отбой, ще диктува условията на договора. Те ще бъдат прями и честни. Капитулация за победените. Това е в резюме. Не искам да съм свидетел на този унизителен процес и не ми е позволено. Прекалено съм млада за семейната война. Но не чак толкова, че да не ми бъде разказано с подробности по пътя към къщи какво се е случило, нито да ги слушам как го повтарят месеци наред след това; прекалено млада съм само да бъда свидетел — така смята дядо.

Затова ще бъда изпратена навън. Ще премина по мраморните коридори на Елде. Ще изляза навън и ще се разхождам из градините (огромни по площ, поддържани от персонал, наброяващ цели девет души на пълен работен ден). Ще се разхождам деветдесет минути. Понякога ме придружават.

Обикновено ме придружават.

Веднъж или два пъти успях да се изплъзна и се разхождах сама.

Продължавам пътя си по пода с шарката на шахматна дъска, но мога да чуя развълнуваните гласове откъм всекидневната. Значи там все още няма мир. Оттеглям се в кухнята. Веднага след като затварям вратата, аргументите на военния съвет заглъхват. Не чувам нищо. Дядо с неговия талант да планира, е разположил кухнята на няколко стотици метра от всекидневната, точно както е и в Елде.

Ужасният безпорядък, който цари навсякъде другаде в къщата, тук не е проникнал. Навсякъде другаде има фатално натрупване на вещи и без значение колко много Стела се опитва да контролира процеса, през деня всичко се завръща обратно. Писма, вестници, списания, захвърлени пуловери, ботуши „Уелингтън“, тенис обувки; лулите на дядо, дрехите на Джулия, книгите на Фин, чаши за кафе, стъклени чаши, градинарски ръкавици, градинарски ножици — всички те са в непрекъснат поход и в момента, в който Стела почисти и подреди една стая, хаосът се завръща. Нахлува отново и се настанява безапелационно.

Но тук всичко си е точно на мястото. Кухнята е маниакално чиста въпреки най-усърдните усилия на Бела да я изцапа — Стела я поддържа по този начин. Плочите са изтъркани до блясък от нозете, които са стъпвали по тях и са ги лъскали векове наред. Медните тенджери и тигани, които винаги са били тук, окачени или подредени на лавицата по големина, блестят като нови. Съдовете от калай върху огромния черен кухненски бюфет винаги са били в този ред и върху тях няма нито една прашинка или петънце. Старото радио стои на мястото си — там, където е било, когато татко е бил момче. Върху масата в кухнята има купчина сметки в кафяви пликове, но тя винаги си стои там. И няма значение колко често дядо вади чековата си книжка, купчината винаги си остава една и съща. Намирам това за много успокоително. Тази стая ме успокоява: харесвам реда, не харесвам безпорядъка. Нито промените. Върху масата има букет от огненооранжеви невени в синя купа, бележника на Стела за неотложни неща, екземпляра й на „Менсфийлд парк“, градинарска лопатка и мистрия. Аз отварям книгата на Джейн Остин. Стела е стигнала до десета глава.

В тази стая не мога да чуя моите монахини. Сядам на масата. Не съм гладна и никога не чувствам глад, но вероятно трябва да ям нещо — може би това ще премахне болката в стомаха ми. Ако кажа на Стела, че ме боли, дали ще се смили и ще ми позволи да остана тук и да не ходя в Елде? Не, тя ще откаже: опитвала съм този номер и преди и винаги съм се проваляла. Стела казва, че съм прекалено малка, за да оставам сама в къщата. Вземам си един лист от нейния бележник и започвам да рисувам перголата, която съм намислила да построя. Започвам да правя списък на розите, които трябва да подбера и които ще се вият по нея. Никога не съм виждала някои от тези видове, но съм чела за тях, за аромата и цветовете им и образуването на венчелистчетата им ми е ясно. Пиша: Булката, Денят на сватбата. Сетне скъсвам листа хартия, правя го на малки парченца, като конфети. Не съм в настроение. За разлика от Лукас аз не мога да рисувам добре. Моята пергола изглежда много странно. Прилича на детинска. Има нещо сбъркано в перспективата. Перспективата е изкривена.

Изследвам бележника на Стела, в него няма нищо интересно. Има много страници със сметки — нейните изчисления за училището по готварство. В случаите, в които сумите не отговарят, цифрите са написани с нейния почерк, когато отговарят — са с почерка на Дан. Гледам списъка от неща, които трябва да свърши, и решавам да я освободя от някои. Не мога да понеса да стоя тук повече. За какво си говорят там? Остава още един час до тръгването ни за Елде. Вземам лопатката и мистрията, намирам кошницата за яйца и излизам в градината зад кухнята. Бащата на Дан — Джо Нън, който получава всичко, от което се нуждае, в замяна на работата си, копае с мотика редовете грах и боб. Чувствам се възбудена и напрегната, но Джо се прави, че не забелязва. Помага ми да извадя няколко млади картофа — сладки и крехки, с нежна, много тънка кожица. Откъсваме също така и няколко зрели бобчета и аз разцепвам една тлъста шушулка с ноктите си: вътре лежат зрънцата боб — като бебета, толкова нежни, че можеш да ги ядеш неварени, зрънца ембриони, в бяла кадифена утроба.

Опитвам едно, но е горчиво. Веднага след като Джо се обръща с гръб към мен, го изплювам на земята.

— Още една токачка е заминала — казва Джо. — Господин лисугерът се е върнал и най-сетне си е намерил начин. Кажи на майка си, Мейси. Трябваше да махна старата телена мрежа и да я сменя. Сега съм я спуснал две стъпки по-надолу, така че лисицата не може да копае под нея. Тези токачки са много глупави птици. Предупредих майка ти много пъти — те са по-лоши и от пилетата, ето какви са хайванчетата.

Оставям Джо и минавам покрай вигвамите от виещите се бобови растения и сладък грах. Тук има едно обезумяло птиче, един скорец (Sturnur vulgarus), хванат като в капан в мрежата от растения, който блъска с крилете си срещу стените на клетката. Освобождавам го. Той отлита и изчезва сред дърветата. Аз продължавам.

В овощната градина събирам яйца от кокошарника. Джо не каза „предупредих“, той каза „предпредих“. „Лисица“ звучи като „микица“, когато го произнася; той говори с меки съгласни и дълги, бавни гласни. Мога да го имитирам — но никога много успешно. Ще ми се да мога да говоря като него, както умее Дан. „Предпредих“, казвам си тихичко, под носа, „предпредих“. Звучи ми по-силно, отколкото „предупредих“. Кокошките на Стела са червени родайланди; намерих осем яйца, осем тъмнокафяви, меки, луничави яйца. Те все още са топли в ръката ми. Давам на кокошките и на токачките зрънца. Виждам къде Джо е преместил телената мрежа и съзирам доказателствата за насилствената смърт — токачката, която си е отишла, е Джесика. По тревата има петна от кръв, а перата й са разпилени навсякъде. Навеждам се да ги събера, прекрасни, красиви, пъстри пера — катранени, с цвят на слонова кост и сиви, — но Джо е прав, токачки: те не са интелигенти. Акълът им стига само дотолкова, че да кацнат на пръта през нощта, но не проверяват какво се крие във високата трева, когато изгрее слънцето и излязат.

Вдигам кошницата за яйца и лопатката и се връщам в кухнята. Над лавандулата (Lavendula augustifolia) жужат пчели, стръкчетата й са миниатюрни, но е от най-добрия сорт. Военният съвет трябва вече да е приключил, така мисля, и започвам някакво стихотворение, докато вървя. „Сега заспива тъмночервеното листенце, а сега бялото — произнасям високо. Стигам до третата строфа: — Сега цялата земя на Даная се простира към звездите, и цялото ти сърце лежи отворено върху мен“^[2], когато нещо привлича погледа ми, едно движение съвсем в края на полезрението ми. Това е Лукас, който върви по задната пътека. Бута колело. Има малка пътна чанта, заместител на куфар, преметната през едното му рамо, и нещо лукаво в движенията, което предполага, че не иска да бъде забелязан. Оглежда се назад към къщата. Излизам иззад един голям храст и го наблюдавам. Той се колебае, след това — просто няма какво друго да направи, аз съм препречила пътя му — спира. Мисля, че не е особено доволен да ме види: не ме поздравява, дори не ми се усмихва.

— Това е колелото на Джулия — казвам.

— Така ли? Просто взех първото, което намерих.

— Къде отиваш? — Поглеждам торбата, която виси на рамото му. — Не може да си отиваш.

— Ама че физиономия правиш, Мейси. Защо да не мога? Денят е прекрасен. Мислех да покарам малко.

— Не ти вярвам. Отиваш си. Отново бягаш и се спасяваш. Ето защо се промъкваш до задната алея като крадец. Къде отиваш? Знае ли?… — Неочаквано млъквам.

— Кой?

— Знае ли Фин? Казал ли си й?

Лукас ми отправя един преценяващ поглед.

— Знае ли Фин? — повтаря той по най-гадния начин. — Вероятно не. Почти със сигурност не, след като го реших точно преди десет минути. Не мога да разбера защо това би имало някакво значение. Но след като ме шпионираш, Мейси, можеш да й кажеш, нали? Какво не е наред? Има ли някакъв проблем, който съм пропуснал?

Аз не отговарям.

— Можеш да й кажеш — продължава той след кратка пауза, — че съм отишъл с велосипеда до гарата. От гарата ще взема влака за Кеймбридж. В Кеймбридж ще остана при един приятел. Фин не го познава. Можеш ли да запомниш всичко това?

— Приятелят жена ли е?

— Знаеш ли колко си страшна, Мейси — казва много учтиво Лукас. — Съжалявам, но трябва да ти кажа, че това не е твоя работа. Нито на Фин.

— Кога ще се върнеш? Утре? Не може да си тръгнеш така, не и след като… — Отново преглъщам името на Фин. Преглъщам спомена за лицето й от миналата нощ и слепия, объркан израз в очите й. Лукас чака: вероятно му е забавно. — След като… след като си уреди среща с мен — продължавам коварно. — Нали каза, че ще ме рисуваш утре.

— Така ли? Така ли съм казал? Съжалявам, но ще трябва да направим промени. Ще те рисувам някой друг път.

— А какво ще стане с портрета? Ти не си завършил портрета!

— Ще почака. — Поведението на Лукас става все по-враждебно. — Може би ще изоставя всичко, кой знае? Атмосферата тук… — Той поглежда към къщата и се мръщи. — Не е добра все още. Ти и твоите сестри все още не сте готови. Нещо трябва да се случи, може би трябва да премисля… сигурен съм, че проблемът ще бъде решен и аз ще намеря начин за това. Обикновено намирам. Довиждане, Мейси. Приятно прекарване в Елде.

Той се мята на велосипеда и започва да върти педалите. Защо никой не ми казва истината? Лукас лъже за велосипеда, това е сигурно. Всички велосипеди са в старата барака и той наистина може да вземе някой от тях. Но не и този на Джулия: нейният велосипед беше прибран, когато замина за Калифорния. Още тогава бе заключен с верига и оттогава не е използван, а ключът за катинара лежеше в чекмеджето на Джулия, когато миналата нощ се промъкнах в стаята й по време на обиколката си. Как може да му го е дала в часовете след това? Тя беше дълбоко заспала, после лежеше във ваната в ухаещата вода половината сутрин, а накрая се присъедини към военния съвет.

Може би Лукас го е откраднал от спалнята й, мисля си аз. Може би няма да се върне — а ако не го направи, никога няма да завърши „Лятната Мейси“. Никога няма да има есенна Мейси, нито зимна Мейси — и тази възможност неочаквано ме плаши. Тичам обратно към къщата, много бързо.

Стигам до вратата на дневната. Намирам я открехната. Тъкмо понечвам да я бутна, когато откривам, че фамилното събрание е свършило и всички са се пръснали — всички, с изключение на Дан и Фин, които все още са там, сами.

— Това беше непростимо — казва Фин, а гласът й звучи сърдито. — Как смееш да окуражаваш Стела по този начин? Защо подхранваш надеждите й? Знаеш какво ще се случи. Този план също ще се провали, така както всички останали досега. Флиртувай с Джулия, ако искаш, няма да обръщам внимание — но не смей да си играеш игрички със Стела и дядо. Знаеш колко са отчаяни. И да го правиш пред Мейси — това е жестоко и непочтено. Защо си решил да ме нараниш?

— Защото ти ме нарани — отговаря Дан, а гласът му ме изненадва. — Ти ме нараняваш. Седмица след седмица, ден след ден — правиш го непрестанно. Защо да не ти го връщам? Така ще научиш как се чувствам, Фин. Не си въобразявай, че ще престана. Това е само началото. Смятам да те прекарам през ада. Всеки път, когато ме предадеш, и аз ще сторя същото. Искаш да разбиеш сърцето ми? Това е доста лесно. Но аз ще размажа твоето…

— Не казвай това. Не използвай такива думи. — Мога да доловя сълзите в гласа на Фин и това ме обърква, Фин никога не плаче. — Защо не можеш да разбереш? Защо си толкова ревнив? Знаеш, че няма нужда от това. Ако само ме бе послушал — аз се опитах да ти обясня…

— Той е мой приятел! Опитай се да обясниш това, Фин. Имаше време, когато нямаше нужда от обяснения между нас — ти и аз. Господи, мразя твоите обяснения и твоите лъжи, мразя и шибаното изражение на лицето ти точно сега. Само не се опитвай да ме докоснеш…

Чувам шум от неочаквано движение, сетне някакъв нечленоразделен звук се изтръгва от Фин. Сякаш някой я души и аз си мисля: може би Дан я души, може би е сложил ръцете си върху шията й и стиска, преди малко беше съвсем бесен, направо не беше на себе си.

Страхувам се. Ръцете ми започват да треперят. Въздухът отново мирише на убийство. Все още държа кошницата с яйца и зеленчуци. Не мога да дишам. Не знам какво да правя: дали да вляза, или да потърся Стела? Сега зад вратата е настъпила тишина, но тя е пълна с горещ, настоятелен шум. Леко я бутам и поглеждам тайно през нея. Дан е подпрял Фин на масата. Кракът му е между бедрата й, навел е тялото й назад. Синята й рокля се е вдигнала до бедрата, тя се държи за него, сякаш се страхува да не потъне, ръцете й са се вкопчили във врата и кръста му. Дан е сложил своите на гърдите й. Тя люлее глава. Косата й виси назад, истински водопад, който се вълнува под пръстите му. Очите им са затворени; устните им са отворени и слети.

Устните им са залепени едни към други. Какво прави той с нея?

Ама какво става в тази къща? Нищо не разбирам.

Отдалечавам се тихо от вратата. Има половин час преди да тръгнем, и цели петнадесет минути аз се разхождам по коридора. Патрулирам отчаяно из къщата. Дядо се е скрил в библиотеката. Стела седи на масата в кухнята, гледа сметките в бележника си; чувам как пръстите й се свиват и отпускат, пъшкат и стенат от годините. Зад ламперията скърца мишка. Моите монахини са излезли: всички бледи сестри са на колене. Те знаят, че има проблем, те знаят, че съм в беда — мога да ги чуя как пеят псалми, мога да чуя тракането на зърната от броениците им.

Търся Изабела, но не мога да я намеря, така че се връщам в спалнята си и се преобличам. Избирам много внимателно дрехите си. Знам точно какво трябва да облека. Връзвам косата си с панделка. Поставям малка бяла кърпичка в джобчето на роклята си. Часът е 11 сутринта на 21 юли 1976. Когато Стела ме повиква, вече съм планирала всичко.