Сали Боуман
Любов в старото абатство (18)

14
Отражения

Значи Ник е открил любовта, мисля си. Чудесно, щастлив съм, че някой е. Но нямам намерение да мисля за любовта и за нейния зъл близнак секса, защото ако започна, ще пресуша бутилката водка.

Не, други, по-неотложни въпроси изискват вниманието ми. Ник беше шокиран от моя външен вид. Подкрепен от храната, подхранен от чистата вода, сега е моментът да открия защо.

Огледало — трябва ми огледало. Изследвам и откривам, че до разкошната кухня има разкошна тоалетна. Влизам и като си давам кураж, решавам да погледна отражението си. Кога за последен път съм се виждал в огледало? Сигурно отдавна, защото сега оттам ме гледа един непознат. Този призрак днес не се е бръснал. Има мъртви очи, сплъстена коса и лондонска бледност. Тънък е като болен от анорексия, облечен в смачкан черен костюм — защо нося костюм?

Бялата риза е мръсна, ноктите на ръцете ми са мръсни. Най-лошото, най-объркващото от всичко е, че този преследван призрак си е сложил златна обеца. Откъде, по дяволите, е дошла? Не изглеждах ли добре някога? Сигурен съм, че да. Не толкова хубав, колкото Ник, но добре. Сега се гледам и мисля — Господи! — това е регресия. Върнал съм се назад. Превърнал съм се отново в циганин. Принадлежа на катуна, живея в шатра — моите цигански гени са излезли на повърхността.

Вземам бързи мерки. Сресвам циганската си коса, изтърквам ноктите, наплисквам лицето си с гореща вода и сапун: върху него се връщат някакви следи от цвят. Свалям дразнещата обеца. И претърсвам джобовете си без половинчати мерки: този път трябва да го направя. Изхвърлям остатъка от кокаин и остатъка от бързо щастие; изхвърлям някакъв бял прах, който може да е, а може и да не е аспирин. Сбогом на две сини таблетки (не мога да ги идентифицирам, вероятно екстази), на няколко червени (може би витамини, може и темазепам), и накрая — какво ли е това? — капсула амилнитрат. Момичето, което ми я даде — какво момиче? Някакво момиче в някакъв клуб на някакво парти преди сто години — та това момиче обеща, че ако я счупя и дишам във върховия момент, това ще продължи и усили оргазма ми до невероятна степен. Е, жалко, че трябва да се отърва от нея. Може би бих могъл… вероятно трябваше… в края на краищата човек никога не знае кога може да му потрябват подобни неща… Не, този път ще да го направя докрай. Всичко, целият боклук, всяка прашинка от него отива в тоалетната.

Пускам водата и — можете ли да го повярвате — аптеката не се разтваря. Пускам отново. Пак не се разтваря. Зловредността на бездушните предмети е шибано нереална. Издърпвам няколко метра от бялата хартия „Андрекс“, хвърлям я в чинията. Пускам водата още веднъж и се махам от моя позор.

От Ник все още няма никаква следа. След като се връщам в кухнята, започвам отново да обикалям. Инстинктивно се дръпвам и за да стоя надалеч от онези бутилки с алкохол, започвам да отварям бюфетите в кухнята на Джулия: нещо, което да ме разсее. Тук няма хранителни добавки, може да сте сигурни в това. Пет вида балсамов оцет; осем неотворени разновидности зехтин. Буркани с осолена аншоа, консерви с риба тон; шестнайсет вида различни по вид спагети и паста; девет различни вида сух боб и леща, всички в техните стъклени бурканчета, и, Господ направо ще се разплаче от умиление, всички те са надписани и датирани до едно. Опушена паприка, пастет от сьомга, мадагаскарски зърна ванилия, изсушени гъби, сладко от черница, каперси, очи от моруна, скротум от акула, мозък от таралежови бодли — ако на света има нещо, което да е много, ама много скъпо, или много, ама много мистериозно и рядко… или много, ама много модно, Джулия го имаше. Всъщност сигурно благодарение на нея то е станало такова — модно, след като го е използвала за пръв път.

Веднъж правих рекламна кампания с Джулия. Това беше в онези невъзможни да си ги представя времена; когато тя все още говореше с мен. Рекламата се наричаше „Така или иначе“.

Беше по класическата схема „преди и след“, но вкарахме известна постмодерна ирония (или поне ние така казвахме: този аргумент може да ви освободи от всякакви нападки). В „преди“ една млада и немарлива повлекана излива нещо с широко приложение, консервирано и гадно в тенджерата на злото. Представете си кухнята на ада: мръсна „Формика“, ревящи деца, дебел съпруг, който пуши цигара и преглежда резултатите от конните състезания. Тази жена е боклук и като съпруга, и като майка: мъжът й чака ред за инфаркт, децата са обречени да започнат да се стрелят и да мамят на карти всеки момент — и всичко това, защото мама не иска да направи усилие, не иска да изхарчи няколко пенита в повече.

Следва „след“. Влиза валкирията — красивата Джулия, с излъчване, сияйна и спокойна, със златиста коса на рейнска русалка, стелеща се по прекрасните й рамене. Кухнята е последен писък на модата в обзавеждането — цялата от неръждаема стомана; съпруг с костюм от три части и шестцифрена заплата, две учтиви, възпитани деца с училищна униформа, две атипични клонирани деца, а върху печката — тенджера „Пентол“, в която Джулия слага Продукта. Продуктът е доставен в биоразграждаща се еко картонена кутия. Той е (както се твърди) органичен. Всъщност Джулия бе имала неблагоразумието да го обяви за гаден и това отне доста нули в края на нейното масивно възнаграждение, което пък я накара да въздиша — това доказва (както винаги съм знаел), че Джулия е продажница.

„Можете да го направите по този начин“, мърка прочутият глас на Джулия, докато вървят кадрите на повлеканата, която скоро ще овдовее, защото ползва широко известния консервиран боклук. „Или по този“, продължава тя, докато вървят кадрите от кухнята на всички юпита. „Направете вашият избор“, шепне тя, докато съпругът вдига нос и души преценяващо Продукта, сетне прегръща с една ръка крехкия й кръст и целува превъзходната й шия, докато Джулия — която изиграва перфектно акт на закачлив флирт пред обектива на камерата — ни отправя едно недвусмислено, подчертано, съблазнително oeillade^[1], от което ни става ясно, че прекрасният съпруг тази вечер ще получи нещо повече от храна.

Джулия играеше и двете роли — самата себе си и повлеканата. Протезьорите, перукерите и гримьорите свършиха блестяща работа: дори хората, които я познаваха много добре, не можаха да я разпознаят в немарливата гъска, докато не гледаха рекламата поне три-четири пъти. Това им хареса, това предизвика хиляди статии, цели декари от възторжена критика — ама как сме могли да постигнем подобна дегизировка?

Продажбите литнаха до небето. Бяхме натиснали всички свещени бутони — секс, снобизъм, сатира и домашни угризения, четири черешки, наредени в редичка, които лесно могат да бъдат вкарани в действие, каквото и да казват хората. Тази реклама превърна Джулия в звезда. Преди това нейните телевизионни прояви й донесоха популярност и благодарение на красотата й към нея винаги имаше интерес от страна на списанията от рода на „Вог“ и тъй нататък. Но тя бе приемана като прекалено елитна и, за да бъдем честни, беше смятана за представителка на проклетата висша класа, така че едва ли някога щеше да регистрира реална популярност по скалата на Рихтер. Сега всички я боготворяха; не можеха да й се наситят. Всъщност нейните зложелатели направиха всичко да извлекат от „Така или иначе“ цял километраж слабости и по-точно онова, което можеше да се използва във вреда на Джулия. Нищо обаче не й нанесе никаква вреда: скандалите и клюките покриха пътя й от край до край, но напоследък без скандал е трудно да станеш известен. В общественото пространство, пред публиката Джулия бе достатъчно умна да приема шегите по свой адрес откъм веселата им страна. „Вижте — казваха хората, — не е ли страхотна? Изумителна е и може да се смее над себе си.“

Насаме обаче Джулия не се смееше. Беше нажежена до червено от ярост — и аз го знам, защото бях на другия край на линията. Кой знае защо тя стигна до заключението, че „Така или иначе“ е била специално замислена, за да я направи смешна. Без всякакво основание реши, че аз съм подел и пуснал серията от гадни шегички, че аз пускам и подхранвам слуховете за нейното минало и склонности. По първото обвинение вероятно съм виновен, но по второто съм абсолютно невинен — имам прекалено добри чувства към Ник, за да разпространявам слухове за жена му. Но виновен или невинен, това нямаше никакво значение: Джулия ми обяви война. И, странно, точно тази реклама се превърна във водораздел, когато погледна назад. Оттогава бях анатемосан и изгонен от къщата на моя приятел. Загубих вяра и успехът започна да ми накиселява; междувременно Джулия процъфтяваше.

Тя нямаше намерение да се задоволи с ролята си на известна готвачка, както другите Антонии, Найджъли или Оливии; Джулия попадна в този свят чрез журналистиката напълно случайно. Години наред вечерни партита за добре посрещани в обществото високопоставени приятели, телевизионно пилотно предаване, пробни първи серии — и беше изстреляна в орбита. Моментната рекламна слава й даде сигурна и мощна база, но тя разнообрази дейността си. Джулия бе човекът, който пръв употреби израза „стил на живот“ в мое присъствие. И не се изчерви. Имаше предвид онзи хлъзгав свят, който после превзе. Сега, ако имате няколко стотици хиляди излишни лири, можете да наемете една от няколкото фирми на Джулия да обзаведе дома ви. Ако не сте от тази категория, няма проблем: можете да си купите текстил с марка „Джулия“ или прибори. Има batterie de cuisine^[2] „Джулия Мортланд“, а ако наистина сте в затруднено положение, можете да изберете боя „Дж. М.“, с която сами да боядисате стените: седемдесет и пет нюанса на бялото. Не е ли ужасяващо?

Гледам втренчено стените на Джулия. Сега тя е арбитърът в света на дизайна. Думата й струва хиляди. Тя печели милиони. Всичките й бои имат изкусни имена. Носят имена като „Гушка на дрозд“ и „Крило на чапла“. Ако не греша, това е „Чучулига“.

Колко чучулиги имаше по нивите на моето детство? Големи като есенните листа във Валомброса, доколкото си спомням. Сега изглежда са изчезнали. Сигурно са поели пътя на додо^[3]: не видях нито една, нито една през всичките месеци, които прекарах край леглото на баща ми в Уикенфийлд.

Загуба на естествена среда? Прекалено много отрови? Чувството ми е познато. Миналото лято Хектор Макайвър напръска нивите си с пестициди пет пъти по време на техния цикъл на растеж… От друга страна, токсините носят своята полза. Потупвам джобовете си. Гледам купата с плодове. Смея ли да изям една праскова? Смея ли да запаля цигара? Дори в покоите на Джулия чувствам, че мога. Обикалям из стаята, ставам все по-нервен, защото трябва да избягвам онези бутилки. Вадя „Марлборо“. Слава богу, че не съм го изхвърлил. Всмуквам дълбоко: изведнъж ми става по-добре. Бродя още малко наоколо и откривам — истинско съкровище!

Близо до блестящата тоалетна съзирам, че Джулия пази една старомодна дъска за бележки. Към нея са прикрепени множество напомнящи бележки, всички прилежно аранжирани под заглавието ДА СЕ СВЪРШИ. Чета: „Постоянно — подготовка на Том по математика. Хуанита: Излъскай пода! Изглади прането! Изпери! Повикай ветеринаря! Повикай чистачите на прозорци! Постоянно — моля те, подреди шкафа на Том!“ Аз добавям една моя собствена паметна записка. Пиша: „Джулия, внимавай! Съпругът ти мисли да те напусне“.

Закрепям я най-отгоре, написвам „Спешно“, сетне, след секунда размисъл, я смачквам. Как да се отърва от това уличаващо доказателство? Да го изям ли? Не, погребвам го дълбоко под яйчените черупки в една сладурска кофа за смет, в напарфюмирана торбичка за боклук. После се връщам при дъската за бележки, защото към нея има прикрепени с карфици и снимки. Разглеждам ги отблизо и внимателно: има няколко на Ник и Том и те не изглеждат скорошни. Има няколко на дъщеря й Фани и те не може да са скорошни, защото много прилича на онова момиче, което видях за последен път преди девет години, т.е. умна, очилата и строга.

— Здрасти, Фани, как върви животът? — попитах, плувайки из стаята на онова коледно парти, сляп за останалите четирийсет гости, настроен единствено за ослепителната Фин, която бе наблизо и говореше с Ник и бившия си съпруг Лукас.

— По-добре от твоя — отвърна ми Фани. — Това ти е петата чаша вино за половин час. Броих ги.

Само туй ми трябваше, помислих си: едно наблюдателно единайсетгодишно хлапе. Казах:

— Фани, права си. Но съм нервен.

— Ти винаги си нервен. Престани! Престани да бъдеш обсебен от Фин и поговори с мен. Харесвам рекламата ти за „Найси-Спайси“, особено танцуващия карамфил. Беше наистина отлична.

— Благодаря ти, Фани. Думата „обсебване“ не е уместна тук. Как върви училището?

— Господи, мразя те — отвърна ми тя. — Ти си тотален неудачник.

Пубертетът наистина прави странни неща с хората. Гледам с изцъклен поглед дъската. Безброй снимки на Джулия, включително една с Лукас на откриването на тази изложба… и най-накрая — Граала, който търся. В ъгъла, почти скрита под вихрушката от бележки — снимка на Фин.

Знаех си, че трябва да има поне една — тя и Джулия все пак са сестри. Гледам жената, в която се е превърнала Фин. Отрязала е прекрасната си коса — това е първата ми изненада. Сега косата й е къса като на момче, разрошена и изсветляла от африканското слънце. Носи шорти цвят каки и тениска, дългите й голи крака са потъмнели; по-тънка е, отколкото я помня, а тя винаги е била тънка. Дали изглежда по-стара? Не мога да кажа: носи тъмни очила.

Фин е застанала сред група чернокожи деца; блестящите им очи са втренчени тревожно в камерата — кой е направил тази снимка? Те са някъде на края на света, има шубраци — в Ботсвана или Мозамбик, или Етиопия, или някъде, където Фин се е спряла напоследък. Тя изостави курса по литература в Кеймбридж, когато се омъжи за Лукас. След като загубиха детето и след развода се върна, за да продължи образованието си. Завърши, взе степен, после направи докторат по най-трудната дисциплина — икономика на земеделието. След като напусна Англия преди девет години, работи за някакъв акроним^[4] — и аз не мога да си спомня какъв, блокирал съм: дали не беше WHO?

Тя е експерт по неща, които не разбирам, като напояване, пречистване на водата, билхарзия^[5], имунизационни програми, помощ от ООН и политика за Третия свят. Много е добра. Работи на места, където никога не съм бил; никога не се омъжи повторно и ми изпрати картичката с червеношийката за Коледа. Не знам къде е и не знам коя е, вече нищо не знам — и от това задълбочаващо се незнание (грешката не е моя, тя не отговаря на писмата ми) наистина ме боли. То ме наранява. Гърдите ме болят. Докато гледам снимката, откривам, че ми е трудно да дишам: любов и загуба ме удрят в сърдечната област. Те стягат аортата: трябва да си спомня това, когато разговарям следващия път с циници.

 

 

Моята Фин я няма, отишла си е — снимката най-накрая ме накара да разбера това. Когато мисля за Фин, когато сънувам Фин, когато се събуждам понякога от горещите си сънища и фантазии и за един благословен миг в тъмното вярвам, че тя е до мен, че мога да я докосна, всъщност общувам с духове. Защото аз си представям Фин, виждам Фин такава, каквато бе преди двадесет и повече години — едно златно момиче, което имаше смелостта да направи всичко. Сега тя е жена с докторат, отрязана коса и различна идентичност. Тя върви напред, аз регресирам. Нищо чудно, че не отговаря на писмата ми, колкото и внимателни и подходящо написани да са: защо да си прави труда да отговаря на излиянията на един пубертет на средна възраст?

 

 

Задигнах снимката. Не вярвам, че ще им липсва, пък и не ме интересува. Нуждая се от нея повече от Джулия. Слагам я в джоба си, връщам се бързо в кухнята и — понеже от Ник все още няма никаква следа, какво става, за бога? — решавам да направя кафе.

Тук няма и помен от разтворимо кафе — няма от моето любимо и ободряващо нескафе. Тук има кафемашина. Аз съм технофоб: подхождам към техниката предпазливо. Има повече копчета, дръжки, клапи и лостове от животоподдържаща машина. Има международна инструкция с диаграми, направена за тригодишни малчугани. Сигурно е по-лесно да се дешифрират линеарното писмо В^[6] или кодът „Енигма“^[7], но аз все пак ще опитам да се справя. Сипвам вода в едно обещаващо отворче и чисто, органично, събирано ръчно на зазоряване кафе в друго. Натискам няколко бутона и машината тръгва. Хюстън, имаме запалване! Субстанцията е засмукана, гъргори и се оригва многообещаващо — и тогава, сред тези звуци чувам и други. Чувам ръмжене на кола и след това, мамка му, стъпки пред входната врата.

Ник също е чул, че таксито потегля, това е очевидно. На два скока взема стълбите и се озовава в кухнята преди Джулия да вкара ключа си в ключалката. Връща се по-рано вкъщи. Хванати сме на местопрестъплението по бели гащи. Няма нужда да казваме каквото и да е — и двамата сме наясно с положението.

— Джулия утре започва нови серии. Трябва да е на снимачната площадка. Ще стане в шест — казва с нисък глас Ник, докато аз се снишавам и бързо се упътвам към задните стълби. — Ще ти се обадя тогава. Тръгвам за болницата около шест и половина. Прекалено рано ли е? И никакви хапчета повече, Дан — продължава той, докато се спускаме по стълбите на мазето. — Никаква дрога, алкохол, нищо — първата ни работа утре ще бъде да ги изхвърлим. Даваш ли ми дума?

— Обещавам. Абсолютно. Кълна се. Нямам никакви скрити запаси.

Ник и аз, двама мъже на опасна мисия. Дали трябва да поддържаме радиотишина, мисля си. Дали Джулия ще долови тихите ни гласове? Тя има силно чувствителни радари, тази жена.

Срещата става в коридора. Тя е кратка. Джулия има време само да ми отправи една анихилираща усмивка и да целуне бузата ми.

— Дан? Каква приятна изненада — казва тя. — Не си отиваш, нали?

Аз съм идеалната цел: стрелба с всички муниции право в лицето ми. Пет секунди и съм навън. Тя не пропусна мишената.

 

 

Вратата се затваря и аз се отдалечавам, оглеждайки другите къщи в този богат квартал. Когато Ник и аз наехме апартамента си наблизо, имаше западнали къщи със стаи под наем; сега всяко полукръгло прозорче сигнализира за агресивна дребнобуржоазна аристокрация. Изминавам половината печална улица и тогава се сещам за куфарчето си.

Дали го оставих в коридора или в кухнята? Връщам се обратно до къщата на Ник. Колебая се на стълбите. Прекарвам цял един живот вперил кисел поглед в двете лаврови дръвчета — лилипути в саксии — малко си се издънила с тях, Джулия, не са проява на особено добър вкус. Тъкмо съм готов да почукам на вратата, когато точно под мен, в предната част на сутерена се отваря едно прозорче и заедно с вълната горещ въздух и никотинов дим излита и гласът на Джулия.

— Оставил си го сам? — пита тя. — Да не си загубил ума си? Не мога да дишам тук. Цялата къща вони на цигари — помирисах го веднага щом влязох. Добре, благодаря ти, Ник — той е душил тук, шпионирал е, отворил е всички мои чекмеджета, разместил е всички бележки по дъската ми. Как смееш да водиш този човек в къщата ми? Кажи ми, че поне си го държал далеч от Том!

— Дори не се видяха с Том. Аз се качих при Том, ето защо оставих Дан сам. Том отново имаше кошмар и останах за десет минути горе. Успокой се, това е смешно.

— Къде го срещна? Не ти вярвам. Предварително ли нагласи тази среща?

— Не. Сблъсках се с него на Пикадили. Тъкмо бях излязъл от болницата и вървях към Хачхард. Там видях една книга, която ме интересува.

Интересно, мисля си, навеждайки се над перилата и подслушвайки жадно: значи Ник може да лъже. При това лъже много добре, умело променя и съвсем леко изопачава истината, изговаряйки я без никакво колебание. Защо не иска Джулия да знае, че е бил на изложбата на Лукас? Защо измамата е изречена толкова гладко? Със сигурност почтеният Ник няма навик да лъже Джулия. Но тогава значи той е излъгал и мен за посещението си в галерията, осъзнавам.

— Защо го доведе тук? Ник, как си могъл? Знаеш какъв е. Той разбива всичко, омърсява всичко…

— Джулия, Дан е нещастен, без работа, баща му неотдавна умря и самият той не е добре. Не е ял дни наред, нито е спал, съдейки по външния му вид. Какво според теб трябваше да направя?

— О, за бога — и аз нямаше да съм добре, ако се натъпча с кокаин до козирката! Сигурна съм, че ти е пробутал някоя сълзлива история — много е добър в тези неща. Защо не можеш да проумееш? Винаги е бил двуличник. Той е ужасен човек, беше също така ужасно момче. Преследваше Фин като раболепна кукла, подмазваше се на дядо и Стела, живееше в онази гнусна дупка със старата вещица, неговата баба. Живееха от просия, и двамата. Тя не пропускаше случай да открадне — храна, дрехи, хартия за писане. Беше безсрамно нахална. Веднъж я хванах в библиотеката — беше награбила цяла камара книги. И знаеш ли какво ми каза? Че дядо й ги бил дал на заем. Господи, старата вещица не можеше дори да говори английски, камо ли да чете!

— Това се нарича бедност, Джулия. Не можеш да обвиняваш Дан за грешките на баба му.

— Да, да, но провери сребърните прибори! Провери дали все още ни е останал алкохол. Бъди сигурен, че не си е излязъл с празни ръце оттук. Трябва да е задигнал нещо, знам го. О, виждам, че си го нахранил. Прекрасно! Просто очарователно. Подобрил ли е маниерите си на масата? Или все още държи ножа като химикалка и говори с пълна уста?

— За бога! Говори по-тихо! Ще събудиш Том.

— Ядосана съм, мамка му. Не ми харесва, че е бил тук! Предупреждавам те: следващия път, когато ти се прииска да играеш ролята на добрия самарянин, премисли два пъти. Просто не пускай Дан в живота си, защото всичко, което той прави, е да създава неприятности и да носи нещастие. Винаги го е правил и ще го прави. Попитай Фин! Спомни си Мейси! Ако тя не прекарваше толкова време в разговори с него, ако той не пълнеше главата й с гадните си истории, онова нещастие никога нямаше да се случи!

— Е, това вече е смешно! Онова, което не бе наред с Мейси — а имаше много неща не наред, — няма нищо общо с Дан. Мейси беше болна. Отвори си очите и приеми фактите, Джулия!

— Предполагам, че за теб няма значение какво направи той с мен. Какво ще кажеш за онази рекламна кампания? Тя е идеален пример за техниките на скъпия Дан. Това копеле ме изложи. Станах за посмешище месеци наред. И освен това разпространяваше слухове за мен, ужасни, противни, долни слухове.

— Имаше слухове за теб и преди това. Нека поне се опитаме да бъдем точни.

— Тогава бъди точен по отношение на него, защото ако не го направиш, ще разбереш какъв е. Той е нечестен, подъл… най-обикновен дребен подлизурко. Създава неприятности. Наркоман е. И аз няма да позволя да доближи до сина ми. Това е.

— Той е кръстник на Том. И е мой приятел. Моят най-стар приятел.

— Тогава по-добре се откажи от приятеля си. Всички вече са го направили.

— Може би предпочитам да не следвам стадото. Нека да оставим нещата така, може ли? — казва Ник. Тонът му е леден.

Настъпва пълна тишина.

— Господи, ти си бил наистина невъзможен! — изкрещява Джулия и след това: — Какъв е този шум? — В гласа й се появява нова нотка на паника и подозрение.

Наистина има шум, осъзнавам и аз — бръмчене, свистене, свирене, които се промъкват през вихъра на съпружеската кавга. Сега вече е прекалено висок, за да не се забележи. Откъм сутерена долитат звуци на раздвижване и ужас. Неочаквано се долавя силен мирис на прегорели кафени зърна. Джулия надава вик на истински, неподправен ужас. Може да се доловят бученето и ропотът на Везувий. Хюстън, имаме проблем…

Еспресо — машината избухва. Тя направо хвръква във въздуха. И се пръсва. Експлозията е мощна и шумна. Оставам на стълбите, докато се уверя, че няма опасност за живота или крайниците им, сетне тъжно се измъквам.

Куфарчето няма значение, решавам аз. То беше само предлог — и освен това беше празно.