Владимир Набоков
Поп, дама, вале (7)

VII

Без да довърши увлекателния, но малко объркан разговор със синебузия маджарин (или евреин, или баск) на тема дали може по хирургичен начин (тоест, изливайки върху него кофи кръв) така да се обработи опашката на тюлен, че тюленът да може да ходи изправен, Драйер рязко се събуди и с отчаяна припряност, сякаш си имаше работа с адска машина, спря раздрънчалия се будилник. Леглото на Марта, която обичаше лекия студ на ранния час, вече беше празно. Той се надигна и усети болка в рамото: електрически звънец от вчерашния ден в днешния. По коридора със силен плач прошумя милозливата Фрида. Той огледа с въздишка огромното виолетово петно върху тлъстото си рамо.

Докато се миеше, чу от ваната как в съседната стая Марта диша и леко пращи — прави модерна гимнастика. После запали пура, докато обличаше палтото, усмихна се от болка и излезе.

Като забеляза, че градинарят (който беше и пазач) стои до оградата, Драйер помисли, че ще е добре, та ако ще и чак сега, да разкрие с пряк въпрос тайната, която го занимаваше толкова отдавна.

— Това наистина е нещастие, голямо нещастие — каза сериозно градинарят, когато Драйер се приближи. — А той има на село баща и четири сестрички. Хлъзнал се е, значи, върху поледицата — и капут.

— Да — кимна Драйер, — проби му главата, гръдния кош — всичко.

— Добро, весело момче — заяви с чувство градинарят. — И умря. Ключът от гаража трябва да е останал у него. Заключен е.

— Чуйте — подхвана Драйер, — случайно да сте забелязали… — понеже аз силно подозирам…

Той се запъна. Дреболия, времето на глагола го спря. Вместо да попита „той пие ли?“, трябваше да попита „той пиеше ли?“. Заради тази промяна във времето се получаваше нещо логически неуместно. Трупът не може да е пияница; а какво е било преди — много или малко е било излято от едно-друго в несъществуващото сега гърло — не, това вече не беше забавно…

— … аз за градинската пътечка. Много подозирам, че тук човек може да се подхлъзне. Да бяхте я посипали с пясък…

„Финита… — усмихна се той мислено, седнал в таксито. — Ще продам икара без да го ремонтирам. Да го няма… Марта не иска нова кола. И май има право. Трябва да поизчакаме.“

Но Марта се отказа от автомобил по съвсем друга причина. Някак странно, подозрително става да не използваш собствената си кола, ако ходиш (три-четири пъти седмично, точно към седем вечерта) на урок по ритмични поклони и пляскане с ръце („Флора, приеми тези рози…“ или: „О, Слънце…“). А не можеше да я използва, защото от шофьора до анонимното писъмце има само една крачка. Налага се, значи, да използва други — и най-разнообразни — средства за придвижване, включително и подземната железница, която превозва много удобно от всяка част на града (а заобиколният път беше необходим — въпреки че пеш можеше да стигне за четвърт час) до улицата, излизаща на площада, където вторник и петък продаваха риба, вълнени чорапи и какво ли не. Освен това Драйер никога не пътуваше с подземните вагони, твърдейки, че там винаги намирисвало на сирене. И изобщо — ако спази тези малки, но ужасно скучни предпазни мерки, той едва ли може да се досети, че тя не четири пъти седмично, а само веднъж — и то не винаги, — се навежда, разпръсвайки невидими цветя, босонога, по туника, между седем-осем същите като нея плавни, полуголи, богати дами.

В деня, когато във вестника, в рубриката за произшествия, се мярнаха търговецът Драйер (собственикът на магазина „Денди“) и неговият, кой знае защо, безименен — и, значи, вече навеки безименен шофьор, този ден Марта дойде малко по-рано от обикновено. Франц още не се беше върнал от работа. Тя седна на сиво-синята кушетка, която я прие с недоволно изохкване, и зачака. Лицето й днес беше особено бледо, със съвсем леко начервени устни; беше сложила затворена рокля, бежова, с копченца. Когато Франц изтрополи с познатите стъпки през коридора и влезе (с онази рязка безцеремонност, с която влизаме в собствената си, разбира се, празна стая), тя не се усмихна. Като я видя, Франц радостно ахна и, без да си сваля шапката, почна да ръси Марта със ситни целувки.

— Ти вече знаеш? — попита тя и в очите й имаше онзи странен израз, което той се надяваше днес да не види.

— Има си хас — рече той, стана от кушетката и бързо смъкна от шията си пъстрото шалче. — В магазина разбрах. Даже ме разпитваха как е станало. Аз, откровено казано, вчера малко се уплаших, когато той влезе толкова мрачен… Ужас.

— Кое е ужасно, Франц?

Той беше вече без сако, без вратовръзка и шумно си миеше ръцете.

— Ами ето — парчета стъкло право във физиономията. С острите части. А после тежката артилерия — металът, ударът на метала… главата се пръска. Аз толкова ясно си представям такива неща. Направо ми се повдига.

Тя присви рамо:

— Това са нерви, Франц, нерви. Ела тук.

Той седна до нея и, като се мъчеше да не забелязва, че днес всичко е някак ново, че тя е погълната от някакви чужди мисли, тихо попита:

— А моите пантофки днес няма ли да ги обуеш?

Това беше условна алегория. Но Марта сякаш даже не го чу.

— Франц — каза тя, като го галеше по ръката и така я задържаше, — та аз вчера предчувствах… Помисли си само, той по чудо се е отървал…

Душата му веднага се помрачи, нещо в него тягостно заскимтя; той се извърна, искаше да почне да си свирка, но не издаде звук и си остана така — с унило издадени устни.

— Какво ти става, Франц! Престани да се държиш несериозно. Чу ли?

Тя го прегърна през шията и го привлече към себе си; той се напрегна, не се даваше — но изведнъж нейният остър, брилянтен поглед го шибна и той целият някак се спихна, както се спихва с жалостив писък детски балон. Сълзи на обида замъглиха очилата. Той притисна буза в рамото й.

— Аз не мога така — заговори той с тихичко скимтене. — Още снощи… Не, аз не мога така. Още снощи усетих, че ти някак не истински, не всецяло… Аз не мога… Ти така го чакаше, така се тревожеше! И ето сега — пак същото. Ах, толкова е мъчително…

Марта запримига, недоумявайки. После разбра.

— Виж ти какво било — проточи тя с усмивка. — Виж ти какво било… Очарователно!

Тя прегърна главата му, погледна го втренчено и строго в очите, а после бавно, с полуотворена уста, сякаш искаше леко да го ухапе, се приближи към лицето му, завладя устните му.

— Ех ти — каза тя и бавно го пусна, — ех ти… — повтори, като кимаше и се усмихваше пред носа му. — Искам да разбереш колко си глупав… Ама почакай…

Но Франц нежно побесня. От ръба на кушетката на пода тупна чантата и никой не я вдигна. Марта заговори изведнъж нещо с половин глас, забързано и несвързано; така става със спящ: почне да стене и бързо-бързо замърмори — отвъдна скороговорка… После млъква. А след мълчанието тя изрече с мътен от полудрямката глас:

— Вдигни, радост моя, чантата. Май всичко се е изсипало.

Той я вдигна. Пак му беше съвсем леко и весело. Съвсем разбираемо е, че тя вчера се тревожеше. Просто — приятелска загриженост. Нищо особено.

— Слушай — продължи тя след малко. — Слушай, Франц… колко хубаво щеше да е, ако не трябваше да си ходя днес. Нито днес, нито утре. И изобщо — никога. Разбира се, нямаше да можем да живеем в толкова мъничка стая.

— Щяхме да вземем по-голяма стая, а и по-светла. Да, хайде да помечтаем, По-голяма и по-светла. Дори, може би две стаи, а? Ти мислиш — три? И кухня — добави уверено Франц. — Но ти нямаше да готвиш. Имаш толкова скъпоценни нокти.

— Да, разбира се; ще имаме прислуга. Бихме могли да вземем пак Фрида. Та какво казваме — три стаи?

— Не, четири — отсече след кратък размисъл Франц. — Спалня, гостна, кабинет, трапезария…

— Четири. Да. Четиристаен апартамент. С кухня. С баня. И спалнята ще е цялата бяла, нали? А другите стаи ще са сини. В гостната и в трапезарията ще има много, много цветя. Освен това на горния етаж ще има стая — за всеки случай — може би за гости…

— Как тъй — на горния етаж?

— Ами да: ще имаме вила.

— Да, разбира се — кимна Франц.

— Да продължим, мили. Значи вила. Със светла гостна. Килими, картини, сребро. Нали? И малка градина. Ливада. Плодни дръвчета. Магнолии. Нали, Франц?

Той въздъхна. „Всичко това чак след десетина години. Аз няма бързо да се издигна…“

Марта притихна — сякаш я нямаше в стаята. Той се обърна с усмивка към нея и на свой ред замря: тя го гледаше, присвила очи, прехапала устна.

— Десет години — пророни тя горчиво и студено. — Искаш да чакаш десет години?

— Така ми се струва — отговори Франц. — Не знам. Освен ако много ми провърви… Но ето на: вземи Пифке; той е в магазина от самото начало, — значи десетина години. И заема добра длъжност. А знам, че живее много скромно… получава не повече от триста и петдесет на месец. И жена му работи. Апартаментчето им е мъничко…

— Слава Богу, че си го разбрал — каза Марта. — Виждаш ли, приятелю, мечтите не могат да се влагат в банка срещу лихви. Това са несигурни акции, а и лихвите са нищожни.

— Но какво да правим? — попита Франц. — Аз, да ти кажа ли, бих се оженил за теб още сега. Не мога да живея без теб. Без теб съм като празен ръкав. Но аз даже килим, или, да речем, приличен сервиз не мога да купя. И изобщо, би се наложило да си търся друга работа — нали разбираш, — а аз нищо не мога, нищо не умея. Значи трябва отново да уча. Бихме живели във влажна стаичка, полугладни… Да икономисваме от храната, от въглищата…

— Да, и тогава, разбира се, никакъв чичо нямаше да ти помага — прекъсна го сухо Марта.

— Това е изобщо немислимо — рече Франц.

— Абсолютно немислимо — повтори Марта.

— Защо ми е сърдиш? — попита той след минута мълчание. — Сякаш съм виновен за нещо… Но аз наистина нямам никаква вина… Ех, ще мечтаем, щом искаш. Само не се сърди. Хайде да продължим. Аз ще имам осем костюма — искаш ли да ти опиша какви?

— За десет години — усмихна се тя, — за десет години, мили мой, мъжката мода ще успее много да се промени.

— Ето, ти пак се сърдиш…

— Да, сърдя се — но не на теб, а на съдбата. Виж какво, Франц — не, ти няма да разбереш…

— Ще разбера — възрази Франц.

— Е, тогава виж какво — обикновено хората правят разни планове, чудесни планове, но изобщо пропускат да се съобразят с едно нещо: със смъртта. Сякаш никой не може да умре. Ах, не ме гледай, сякаш казвам нещо неприлично…

Сега лицето й беше съвсем същото като вчера, когато мърмореше за някакъв полицай. Странно лице.

— Време ми е — намръщи се Марта, бавно стана и си заоправя пред огледалото косата. — По улиците вече продават елхи — каза тя, взряна в огледалото, и вдигна високо лакти. — Искам да купя елха, огромна, много скъпа. Дай ми, моля те, повечко пари.

— Ти днес си зла — въздъхна Франц.

Той слезе с нея по тъмната стълба. Изпрати я до площада. Беше много хлъзгаво, ледът блестеше под фенерите.

— Знаеш ли какво? — подхвърли тя докато се сбогуваха на ъгъла. — Та аз можех да съм днес в траур. Случайност е, че не съм в траур. Помисли за това.

И стана тъкмо каквото тя искаше: Франц веднага се развесели. Погледна я и се разсмя. И тя се разсмя. Господинът с фокстериера, който чакаше кучето да престане да души фенера, ги погледна одобрително и малко завистливо. „В траур“ — каза Франц, давейки се от смях. Тя се засмя и закима. „В траур“ — повтори Франц и избоботи смеха си в длан. Господинът с фокстериера въздъхна и се отдалечи. „Аз те обожавам“ — каза с тънък глас Франц и доста дълго гледа с мокри очи след нея.

Но щом се обърна, щом тръгна, лицето на Марта стана пак съсредоточено и строго. Това Франц вече не го видя. Той избърса с кърпата стъклата на очилата си и все още засмян, бавно тръгна към къщи. Да, наистина — случайност. Ако беше седял до шофьора… Да речем. Просто да беше седнал там. И готово: вдовица. Богата вдовица. След година — сватба. Впрочем защо тези сложни комбинации с колата?… Пък и такава катастрофа невинаги завършва със смърт; най-често се отърваваш с натъртвания, счупвания, наранявания… към случайността не бива да се предявяват прекалено сложни изисквания… точно така, моля, точно така, — та мозъкът да се пръсне… Ала малко ли неща сполитат хората: болести например. Той може да има сърдечен порок? Пък и от инфлуенца хвърлят топа… Как прекрасно щяха да си заживеят тогава… Първокласно щастие. Магазинът щеше да работи, паричките да идват… Но най-вероятно е той да надживее жена си — като някакъв прастар дъб ще стигне до двайсет и първия век. Нали вестниците писаха за някакъв турчин на сто и петдесет…

Така си мечтаеше Франц, смътно и доста грубо — и не съзнаваше, че мисълта му се движи от тласъка, който й бе дала Марта. Отвън бе дошла и мисълта за женитба. О, беше хубава мисъл. Ако е вече щастие да вижда Марта от време на време, какво огромно блаженство ще е да я има до себе си през цялото денонощие!… Той използва този аритметически похват съвсем наивно — както дете, което обича шоколад, си представя страна, в която се издигат планини от шоколад: разхождаш се и ближеш.

През тези дни той изобщо не забеляза разяждащото, разрушително свойство на приятните мечти за това как Драйер ще опъне петалата. Сляпо и безгрижно почваше да бълнува. Следващите срещи с Марта бяха сякаш пак така естествени и топли както предишните. Но както в тази простичка стая с вехти скромни мебели, със зелеподобни цветя по тапетите, с наивно-тъмен коридор; където хазяин беше старче, което безвъзвратно, макар и незабелязано, беше полудяло — в тях, в тези срещи сега се таеше нещо странно, — отначало ужасяващо и срамно, но вече увлекателно, вече всесилно. Каквото и да казваше Марта, колкото и нежно да се усмихваше, във всяка нейна дума и поглед Франц долавяше притегателен намек. Те бяха като наследници, седнали в полутъмна стая, зад чиито стени всеки миг трябва да предаде Богу дух обречен богаташ; те можеха да говорят за незначителни неща, за наближаващото Рождество, за това, че сега в магазина има страшно много работа — ските и разни вълнени дрехи вървят чудесно — можеха да говорят за всичко, наистина, по-тихо от обикновено, но слухът е напрегнат, блясъкът в очите е вероломен, скритата мисъл не ти дава мира: чакаш, чакаш, всеки миг оттам ще излезе на пръсти и красноречиво ще въздъхна навъсеният доктор — а през открехнатата врата ще се вижда гърбът на свещеника, наведен над бяло, бяло легло.

Безсмислено очакване. Марта отлично знаеше, че него май и зъби никога не са го болели, никога не е имал хрема. Затова толкова се ядоса, когато в навечерието на празниците тя самата настина, сухо и мъчително кашляше, нощем се изпотяваше, а денем бродеше не на себе си, зашеметена от простудата, с натежала глава, с бръмчене в ушите. По Коледа не й олекна. Въпреки това облече вечерта деколтирана, много лека рокля с цвят на пламък, с дълбоко изрязан гръб; замаяна от аспирина, тя се мъчеше с усилия на волята да пропъди болестта и следеше приготовлението на болето, подреждането на масата, румената димяща дейност на готвачката.

В гостната, опряла връх в тавана, цялата оплетена в леко сребро, цялата в електрически, още незапалени лампички, стоеше свежа, пищна елха, равнодушна към шутовската си премяна. Между гостната и антрето, в преходния хол, където беше светло и доста пусто, където сред плетените мебели и парниковата тишина дишаха цъфтящи растения, където зад решетката на изкуствената камина пламтеше мандаринена жарава, Драйер, в очакване на гостите, четеше английска книга. Той мърдаше устни и честичко надничаше в дебеличък речник. Марта мина край него и понеже не знаеше къде да се дене през продължителното затишие преди първия звънец, седна по-надалеч, откъсна леко стъпало от пода и заразглежда и тъй, и инак, ярката си, остра обувка. Цареше невъзможна тишина. Драйер изтърва речника, изпращя с щедрата кола на ризата и го вдигна, без да откъсва поглед от книгата. Тя усещаше в гърдите си задух. Стори й се, че само с кашлица не може да се освободи от него; само едно веднага би разрешило всичко и би я облекчило: ако изведнъж изчезнеше онзи едър жълтомустакат човек в смокинг. Остротата на омразата й стигна изведнъж до такава степен на проницателност, че за миг й се привидя: креслото му е празно. Като дъга проблясна копчето за ръкавела му, той затвори речника и каза, като й се усмихваше изпод вежди: „Господи, колко си настинала; оттук чувам как вътре в теб всичко свири.“

— Махни книгите — каза Марта. — Ей сега ще дойдат гостите. Това е безредие.

— Добре — отговори той на английски и тихо излезе от хола, като се оплакваше мислено от лошото си произношение и оскъдния си запас чужди думи.

Креслото до камината опустя, но това не помогна. Тя с цялото си същество усещаше присъствието му — там, зад вратата, в другата стая, и в тази, и в тази, — къщата се задушаваше от него, дрезгаво тиктакаше часовникът, белите конуси на салфетките върху красиво подредената маса се задъхваха — но как да го изкашля, как да го издиша?… Сега й се струваше, че така е било винаги, че от първия ден на брака го е мразила така безнадеждно, така непоносимо. На нейния прав и ясен път той стоеше сега като плътно препятствие, което трябваше някак да се премахне, за да живее пак спокойно и ясно. Излишния човек, човека с широк, спокоен гръб, който ни пречи да си проправим път до гаровата каса или до тезгяха в колбасарцата, ние мразим много по-тежко и яростно от откровения си враг, от този, който откровено ни е напакостил.

Тя изведнъж стана рязко, почувства, че ей сега ще се задуши… Трябваше да направи нещо, да разчисти някак пътя за диханието на живота… И в този миг зазвуча звънецът. Марта се потупа по слепоочията, проверявайки прическата, и бързо отиде — не в антрето, а обратно, към вратата на гостната, за да може оттам да излезе плавно през хола и да посрещне гостите.

С прекъсвания от няколко минути позвъняването се повтори седем пъти. Първи се появиха неизбежните Грюн, после Франц, след това почти едновременно: титулуваният старец; фабрикантът на хартия със съпругата си; две шумни полуголи госпожици; директорът на застрахователно дружество „Фатум“, чипонос, мършав и мълчалив; розовият инженер в три лица, тоест със сестра си и сина си, които ужасно приличаха на него. Всичко това постепенно се стопляше, оживяваше се, слепваше се, докато образува едно слято весело същество, шумящо, пиещо и кръжащо около себе си. И само Марта и Франц все не можеха да се вмъкнат в тази жива, цветна, дишаща гъстота, — и от време на време срещаха погледи, — но и без да се гледат, и той, и тя през цялото време ясно усещаха променливите съчетания на взаимните им местонахождения, пространствените им положения един спрямо друг: той върви с чаша вино, изкосо — тя в другия край нахлупва книжна шапка на плешивия Вили; той е седнал и се е заприказвал с розовата сестра на инженера — тя в това време се е придвижила от Вили към масата със закуските; той е запушил — тя е сложила портокал на чинията си. Така шахматист, който играе блинд-партия, усеща как се местят един спрямо друг неговият кон и чуждата царица. В техните съчетания имаше някакъв смътно закономерен ритъм — и нито за миг чувството за тази хармония не се нарушаваше. Сякаш съществуваше невидима геометрична фигура, а те бяха две движещи се по нея точки и отношението между тези две точки можеше всяка минута да се долови и изчисли — и въпреки че те се движеха уж свободно, бяха строго свързани от невидимите, безпощадни линии на тази фигура.

Паркетът вече беше покрит с пъстър хартиен боклук; някой вече беше счупил чашка и разперваше лепкави пръсти. Дебелият Вили Грюн, вече пиян, със златна шапка, накичен със серпантини, широко разтворил невинни сини очи, разказваше възхитено на титулувания старец за скорошното си пътуване из Русия, въодушевено хвалеше Кремъл, хайвера и комисарите. После Драйер, излъхващ топлина, почервенял, ухилен, с висока шапка на готвач, отиде при тях, отведе Вили встрани и нещо му зашепна, докато розовият инженер продължаваше да разказва на другите гости страшна история за това как в също такава празнична нощ трима господа с маски ограбили цялата компания. В залата до гостната запя грамофонът. Драйер завъртя огромната госпожа Грюн старша, а тя боботеше, дърпаше се и най-сетне рухна на дивана. Франц стоеше до завесата на прозореца, съжаляваше, че още не се е научил да танцува. Той усети, че Марта е някъде съвсем близо — видя бялата й ръка върху нечие черно рамо, после профила й, после голия кадифено бял гръб и нечия чужда ръка, отново профила, отново гърба — и краката й, светли, сякаш голи до коленете, се движеха, движеха се, сякаш (ако гледаш само тях) са краката на жена, която не знае къде да се дене от нетърпение, от очакване, — те стъпваха ту бавно, ту бързо натам и насам, обръщаха се рязко — и пак започваха да пристъпват с непоносимо нетърпение. Тя танцуваше несъзнателно, усещайки само как непрекъснато се променя разстоянието между нея и Франц, застанал до завесата. Забеляза мимоходом, че Драйер, оставил дамата си, пъхна ръка зад завесата — навярно отвори прозореца, защото в залата стана по-хладно. Танцувайки, тя потърси с очи съпруга си, а като не го намери, разбра, че тази внезапна прохлада и лекота се обясняват именно с неговото отсъствие. Плъзна се покрай Франц и го обгърна с толкова познат, изразителен поглед, че той се смути и се усмихна на инженера, чието лице се случи не на място по прищявка на танца. Още и още навиваха грамофона, сред многото чифтове обикновени крака се мяркаха все нейните възхитителни и в главата на Франц, от виното, от кръженето на другите, започваше някаква бална суматоха, сякаш всичките му мисли изведнъж се бяха научили да танцуват.

И изведнъж се случи нещо. Една от госпожиците извика насред танца:

— Ах, вижте, завесата!

Всички погледнаха — и наистина, завесата на прозореца странно помръдна, промени гънки, а на едно място взе бавно да се издува. В същото време някой изключи електричеството и в тъмното всички заахкаха и спряха. Сред мрака странен овал светлина затича из залата, завесата се разтвори и в колебливата светлина мълчаливо се появи човек с маска, в дрипи, с фенер като тръба в протегнатата ръка. Някой пронизително извика. Гласът на инженера каза спокойно в тъмното: „Бас държа, че това е нашият мил домакин.“ И изведнъж, заглушавайки грамофона, който продължаваше да свири в тъмното, се чу силният глас на Марта. Тя изкрещя така, че неколцина отстъпиха към вратата, която с пъхтене и като се смееше с корем, преграждаше Вили. Фигурата с маска захърка, насочи фенерчето си към Марта и тръгна напред. Мнозина наистина се уплашиха, а Марта, продължавайки да вика, студено забеляза, че инженерът, който стоеше до нея, изведнъж плъзна ръка към гърба си, под смокинга, сякаш вадеше нещо. Тогава, разбрала колко много значи нейният вик, тя закрещя още по-силно, непристойно високо и заповтаря: „хайде…“

Франц не издържа. Той стоеше най-близо до новодошлия и сега с пъргава длан смъкна от лицето му отвратително изпращялата маска. В това време някой надви най-сетне пуфтящия Вили и запали лампите. Насред стаята, с шалче и черни дрипи стоеше Драйер, примираше от смях, олюляваше се и приклякаше, зачервен, разчорлен и сочеше с пръст Марта. А тя бързо съобрази как да обясни сега престорения си ужас, обърна гръб на мъжа си, присви голо рамо и спокойно отиде до заглъхващия грамофон. Драйер се втурна към нея и със смях я целуна по бузата. Франц изведнъж усети пристъп на отдавна назряващо желание да повърне и бързо излезе от залата. Чуваше зад себе си шум, всички примираха от смях, крещяха — навярно се тълпяха около Драйер и го прегръщаха, прегръщаха… Притиснал кърпа към устните си, Франц се втурна в антрето, дръпна силно вратата на тоалетната. Оттам като огромна бомба излетя старата Грюн и изчезна зад ъгъла на стената. „Боже мой, Боже мой“ — повтаряше той, превит одве, а после, дишайки дълбоко, бършейки гнусливо уста, бавно се върна. В гостната спря. Зловещо пламтеше огромната елха. Там, по-далеч, продължаваше давещият се шум от гласове, ревеше грамофонът. Изведнъж той видя Марта.

Тя бързо се приближи към него, като се озърташе. Като в лош сън грееше електрически елхата. Те бяха сами в ярката гостна, а там, зад вратата, се чуваше шум, гърлест смях, някой кукуригаше.

— Свърши се — каза Марта.

Пронизителните й очи бяха едновременно и отпред, и отстрани, и отзад — така се въртеше всичко. Той попита, докосвайки с рамо шумолящата хвойна:

— Какво се е свършило?

— Не издържам повече така — замърмори Марта между пристъпи на лаеща кашлица, — не издържам… И се погледни: бледен си като смъртта…

Шумът зад стената нарастваше, приближаваше се; вече сякаш огромната елха крещеше с всичките си лампички.

— … Като смъртта — повтори Марта и се закашля.

Той пак усети, че му се повдига; шумът от гласовете нахлу, Драйер изтрополи, потен, смеешком, като се спасяваше от Грюн и инженера, той профуча покрай тях, след него другите — всичко крещеше, боботеше, стенеше — и този хищен шум не стихна цяла нощ; той последва на сутринта Франц, обкръжаваше го после и на улицата, и вкъщи, и насън, и пак наяве. Сякаш в мозъка му се бяха отворили тайни шлюзове, шумящият мрак го понесе, завъртя го. И докато той се бореше, все още беше страшно, но когато се реши и се остави на ревящото бълнуване, всичко стана толкова леко, странно, почти сладостно.

И беше празнично пусто по слънчевите улици, беше топло, беше мокро, навсякъде големи локви, пълни със сипаничаво небе. Привечер зад всички прозорци грейнаха елхи — и мина някаква жена с маска на Дядо Коледа, с памучна брада — и раздаваше някакви листовки. Той вървеше и все не можеше да съобрази, вчера ли беше този бал у Драйер или завчера. Но Марта оттогава не беше виждал; значи трябва да е било вчера. Той се ослуша. Да, шумът беше пак тук — но вече равен, разбираем, признат. „Аз не мога повече.“ Да, тя е права. Всичко ще е както тя реши.

Той забърза, бутна нетърпеливо вратичката, втурна се почти на бегом към къщата. На този ден той никога нямаше да дойде тук, ако не беше абсолютно непреодолимото желание да види Марта.

В антрето забеляза риж куфар и чифт великолепни ски. В хола един срещу друг стояха Драйер и Марта. Той се смееше и говореше бързо; тя кимаше мълчаливо.

— А, Франц! — обърна се той и хвана племенника си за едно копче. — Идваш много навреме. Заминавам за две-три седмички.

— Там има ски… — изрече вяло Франц и сам се учуди, че вече не го е страх от Драйер.

— Да, ски. Заминавам за Давос.

Той погледна жена си и се разсмя:

— Не, не идвай при мен. Повесели се тук по празниците. Ето, Франц ще те заведе на театър. Наистина, душице, не се сърди, че не те взимам. Снегът е само за мъжете. Това не можеш да го промениш.

— Ще закъснееш за влака — каза Марта. Той погледна часовника си, кимна и почна забързано да се сбогува. Слугинята дотича да каже, че таксито чака пред вратичката. Всички излязоха в градината. Ръмеше. Марта, без шапка, с палтото от къртичи кожи, вървеше, олюлявайки бедра, събрала ръкави. Доста дълго нагласяха върху покрива на колата дългите ски. Встрани Том ядеше тор. Най-сетне вратата се затръшна. Таксито потегли. Франц вяло отбеляза номера: 22221. Тази неочаквана единица след толкова двойки беше странна. Те бавно тръгнаха обратно към къщата по хрущящата пътека.

— Затопля се — каза Марта. — Днес кашлям вече съвсем леко.

Франц помисли и каза:

— Да; но ще има още студове.

— Възможно — кимна Марта.

Когато влязоха в празната къща, Франц имаше чувството, че са се върнали от погребение.