Джек Лондон
Първобитен звяр (9)

9

Там, гдето скалист, назъбен връх се възвишава над обширната девствена гора, бяха полегнали мъж и жена. Долу под тях, в окрайнината на гората, стояха вързани два коня. На всяко седло отзад имаше малки кожени чанти. Дърветата бяха еднообразно грамадни. Извишаваха се нагоре стотици стъпки, а в диаметър имаха два, три и четири метра. Имаше и много по-големи. Цяла заран двамата бяха изкачвали превала през тази гора без път и този скалист връх беше първото място, където можаха да излязат от гората, за да я обгърнат с поглед.

Под краката им, додето стигаше погледът, се простираха верига след верига планини в пурпурна омара. Краят им не се виждаше. Те се издигаха една зад друга до мъглявия далечен хоризонт, където чезнеха с неясно обещание за безкрайни ширини отвъд. В гората нямаше просеки; на север и на юг, на изток и на запад девствена, неначената, тя покриваше земята с мощната си растителност.

Те бяха полегнали, дланта й потънала в неговата длан, а очите им се опиваха от гледката; защото това беше техният меден месец, а пред очите им се простираха червените гори на Мендосино. От Шаста бяха прекосили направо с коне и чанти надолу през дивите места на крайбрежието без набелязана посока с намерение да продължат, докато им хрумне нещо друго. Облечени бяха спортно — тя в захабен от пътуването костюм със защитен цвят, той в работен панталон и вълнена риза, която беше разкопчана на загорялата му шия. С огромното си тяло той изглеждаше достоен съжител на горските гиганти; а тя като негова спътничка беше олицетворение на щастието.

— Вярно, великане — каза тя, като се подпря на лакът, за да го погледне, — по-чудесно е дори, отколкото ми обещаваше. А хубавото е, че му се наслаждаваме заедно.

— И още много от света ще преминем заедно — отговори той, обръщайки се, за да вкопчи ръката й в двете си длани.

— Но не преди да сме се наситили на тези места — каза тя. — Изглежда, че нямам насита на големите гори… и на теб.

Той приседна без усилие и я сграбчи в прегръдките си.

— Ах, любими мой — пошепна тя. — А аз бях изгубила всяка надежда, че ще намеря такъв човек като теб.

— Аз пък изобщо никога не съм се надявал. Сигурно трябва да съм предчувствувал през цялото време, че ще намеря теб. Щастлива ли си?

В отговор тя нежно притисна шията, му, която беше обвила с ръка, и дълги минути, потънали в мечти, те съзерцаваха големите гори.

— Помниш ли, че ти разправях как избягах от червенокосата учителка? Тогава за първи път видях тези места. Движех се пеша, но четиридесет или петдесет мили на ден представляваха играчка за мен. Бях истински индианец. Не мислех за теб, както сега. Дивечът беше доста оскъден в червените гори, но хубава пъстърва имаше в изобилие. Та тогава лагерувах на тези скали. Не съм и сънувал, че някой ден ще се върна тук с теб, с теб!

—И че освен това ще бъдеш шампион на ринга — подсказа тя.

— Не, за това изобщо не съм мислил. Татко винаги ми е разправял, че ще бъда шампион, и аз го приемах като нещо естествено; защото той беше много мъдър. Велик човек беше той.

— Но не е могъл да си представи, че ще напуснеш ринга.

— Кой знае! Той толкова грижливо криеше от мен покварата на ринга, че допускам да се е опасявал от това. Казвал съм ти за договора със Стюбнър. Татко вмъкна уговорката за мошеничество. Тя предвиждаше договорът да се развали при първата нечестна сделка на моя менажер.

— И все пак ще излезеш срещу този Том Кянъм. Заслужава ли си?

Той бързо я погледна.

— Ти не искаш ли?

— Любими мой, искам да правиш всичко, каквото пожелаеш.

Мод каза тъй и докато думите й още звучаха в собствените й уши, сама се почуди как е възможно тя, едва ли не най-твърдата от упорития, независим род на Сенгстъровци, да изрече тези думи. Но тя знаеше, че говори истината и беше щастлива.

— Ще бъде забавно — каза той.

— Но аз не разбирам какви забавни подробности може да има.

— Не съм ги намислил още. Ти би могла да ми помогнеш. На първо място ще приложа „двойната измама“ спрямо Стюбнър и мошеническия синдикат-тотализатор. Това ще бъде част от номера. Ще сваля Кянъм в първия рунд. За първи път ще се бия с истинско настървение. Бедният Том Кянъм, който е нечестен наравно с останалите, ще бъде главната жертва. Освен това аз смятам да държа реч на ринга. Необичайно е, но ще имам успех, защото ще разкрия на публиката цялата задкулисна страна на бокса. Той впрочем си е добър спорт, но те го карат по правилата на бизнеса и тъкмо това го разваля. Но ето че държа речта пред тебе вместо на ринга.

— Ще ми се да съм там, за да те чуя — каза тя.

Той я погледна и претегли съображенията „за“ и „против“.

— Ще ми бъде приятно, ако си там. Но сигурно е, че ще има безредици. Невъзможно е да се предвиди какво ще стане, като започне моята програма. Но свърши ли, ще се върна право при теб. И това ще бъде последното появяване на младия Глендън на ринга и на който и да е ринг.

— Но, мили, ти никога в живота си не си държал реч — възрази тя. — Може да се провалиш.

Пат тръсна уверено глава.

— Аз съм ирландец — заяви той. — А кой е този ирландец, дето не може да държи реч? — Той се изсмя весело. — Стюбнър мисли, че съм луд. Разправя, че женен човек не можел да тренира. Много знае той какво е бракът или какво съм аз или ти или каквото и да е друго, освен недвижимите имоти и предварително нагласените мачове. Но като дойде уречената вечер, ще му покажа аз на него и на бедния Том. Действително съжалявам Том.

— Моят скъп първобитен звяр ще се държи, изглежда, най-първобитно и най-зверски — промълви тя.

Той се изсмя.

— Ще се постарая! Това е положително последното ми появяване на ринга, разбираш ли? А след това — ти, само ти. Но ако не желаеш последното ми появяване, кажи само една дума.

— Как да не желая, великане мой. Искам моя великан заради самия него и затова той трябва да бъде каквото си е. Ако ти искаш нещо, и аз го искам — заради тебе и заради себе си. Представи си, че поискам да постъпя на сцената или да ида из южните морета или на Северния полюс?

Той отговори замислено, почти тържествено:

— Ще кажа — „върви!“ Защото ти си ти и трябва да бъдеш, каквото си, и да вършиш, каквото пожелаеш. Обичам те такава, каквато си.

— А ние и двамата сме глупава двойка влюбени — каза тя, когато той я пусна от прегръдките си.

— Нали е чудесно! — възкликна Пат.

Той стана, измери на око височината на слънцето и протегна ръка над вековните гори, които покриваха гъсто надиплените червеникави ридове.

— Трябва да нощуваме някъде хей там. До най-близкия лагер има тридесет мили.