Джек Лондон
Първобитен звяр (5)

5

— Къде отиваш? — запита учудено Стюбнър, като погледна часовника си.

Пат, хванал вече дръжката на вратата, спря и се обърна.

— В Академията на науките — каза той. — Довечера има един професор, който ще чете лекция за Браунинг, а Браунинг е такъв писател, че за да го разбереш, трябва помощ. Понякога си мисля: би трябвало да ходя на вечерно училище.

— Господи боже мой! — ужаси се менажерът. — Та ти довечера излизаш срещу Летящия Холандец.

— Това зная. Но на ринга няма да изляза нито минута преди девет и половина или десет без четвърт. Лекцията свършва в девет и петнадесет. Ако искаш, за по-сигурно мини да ме вземеш с колата си.

Стюбнър вдигна безпомощно рамене.

— Не бой се, няма страшно — успокои го Пат. — Баща ми все разправяше, че боксьорът се чувствува най-зле в часовете преди мача и че много поражения се дължат на нервно сътресение тъкмо тогава, когато няма какво друго да правиш, освен да мислиш какво ще стане и да се тревожиш. А виж, за мен в това отношение няма защо да се безпокоиш. Трябва да си доволен, че мога да ида да слушам лекция.

И късно същата вечер, докато гледаше боя — петнадесет блестящи рунда, — Стюбнър неведнъж се усмихна при мисълта какво биха казали любителите на бокса, ако знаеха, че този великолепен млад боксьор е дошъл на ринга направо от лекция за Браунинг.

Летящия Холандец беше млад швед, който притежаваше необикновена борбеност и беше надарен с феноменална издръжливост. Нито миг не спираше, непрекъснато беше в атака и от гонг до гонг щурмуваше и се биеше. В далечния бой размахваше ръцете като бухалки, а в близкия непрекъснато тласкаше с рамене, боричкаше се и освободеше ли ръка, сипеше удари. От началото до края летеше като ураган, оттам и прякорът му. Не му достигаше само точна мярка за време и разстояние. Въпреки това беше спечелил много срещи, защото от безкрайните удари, които сипеше, поне един от десетина попадаше в целта. Той създаде доста грижи на Пат, който бе поел твърдо задължението да не нокаутира противника си. И макар че не пострада сериозно в боя, Пат не можа съвсем да избегне непрекъснато летящите ръкавици на противника. Но като тренировка състезанието не беше лошо, дори донякъде му доставяше удоволствие.

— Можеш ли да го свършиш в този рунд? — пошепна му Стюбнър на ухото през минутната почивка след петия рунд.

— Разбира се — беше отговорът на Пат.

— Имай предвид, че досега никой не го е нокаутирал — предупреди го Стюбнър няколко рунда по-късно.

— Тогава май ще се наложи да си счупя пръстите — усмихна се Пат. — Зная силата на удара си и като го стоваря, все нещо трябва да се поддаде. Ако не той — моите кокалчета.

— А сега как мислиш, можеш ли да го свалиш? — запита Стюбнър след тринадесетия рунд.

— По всяко време, ти казвам.

— Добре, Пат, тогава остави го до петнадесетия рунд.

В четиринадесетия рунд Летящия Холандец надмина себе си. С удара на гонга той се втурна през ринга право към насрещния ъгъл, където Пат спокойно се изправяше на крака. Публиката изрева, защото знаеше, че Летящия Холандец ще хвърли всичко в боя. Пат схвана забавното положение и си науми да посрещне страхотната атака само с пасивна отбрана, без да нанесе нито един удар. През последвалия триминутен ураган той действително нито удари, нито посегна. Пат направи рядка демонстрация на пасивна защита: ту криеше лицето си с левия лакът и стомаха с дясната ръка; ту според промените в атаката променяше стойката си и с двете ръкавици закриваше лицето си или с двата лакътя и предмишници тялото си; движеше се непрекъснато, подлагаше тромаво плещи или полулягаше върху противника си, затлачвайки движенията му; сам той нито удряше, нито заплашваше с удар, а се тресеше под бесните удари, които се сипеха върху различните му защитни хватки с бързината на дяволски барабанен огън.

Зрителите близо до ринга виждаха и се възхищаваха, но останалите, заблудени, станаха на крака и ревяха от възторг под измамното впечатление, че Пат, безпомощен, търпи страшен бой. Свърши рундът и публиката, недоумяваща, се отпусна на седалките, като видя как Пат се прибра с твърди стъпки в ъгъла си. Просто непонятно! Трябваше уж да е смачкан на пюре, а пък то нищичко му няма.

— Как ще го свършиш? — запита Стюбнър угрижено.

— За десет секунди — заяви Пат уверено. — Ти само гледай.

Никакъв фокус нямаше в цялата работа. Щом удари гонгът и Пат скочи на крака. Той даде да се разбере недвусмислено, че за пръв път в този мач е решил да се справи с противника си. Сега нито един зрител не се подлъга. Сам Летящия Холандец разбра това и за пръв път в своята кариера видимо се поколеба, когато се срещнаха в средата на ринга. За частица от секундата застанаха готови един срещу друг. После Летящия Холандец скочи върху противника си и Пат с добре отмерено дясно кроше го приспа още във въздуха.

Полетът на Пат Глендън нагоре към славата започна след този мач. Спортните среди и коментатори го взеха под крилото си. За първи път Летящия Холандец беше загубил с нокаут. Победителят му се оказа магьосник в защитата. Излезе, че предишните му победи не са били случайни. Страшен удар се криеше и в двете му ръце. Какъвто беше гигант, чакаше го кариера. Минало е вече за него времето, твърдяха коментаторите, да си пилее силите с третостепенни боксьори и дръвници. Къде са Бен Мензис, Ридж Рийд, Бил Таруотър и Ърнест Лосън? Време е да се срещнат с този младок, който неочаквано беше показал, че е боксьор от класа. Какво чака впрочем менажерът му, та не ги призове на бой?

После славата дойде за един ден; защото Стюбнър разкри тайната, че неговият човек не е никой друг, а синът на Пат Глендън, стария Пат, героя на ринга от онова време. Веднага го кръстиха „младият“ Пат Глендън, а спортистите и репортьорите се тълпяха наоколо му, за да го адмирират, да го подкрепят, да пишат отзиви за него.

Като започна с Бен Мензис и завърши с Бил Таруотър, Пат призова на бой, боксира се и нокаутира четиримата второразредници. За тази цел му се наложи да пътува, като мачовете се състояха в Голдфилд, Денвър Дексас и Ню Йорк. Месеци бяха необходими за това, тъй като по-големите мачове не се уреждаха лесно, а и самите боксьори искаха повече време за тренировка.

През втората година той започна да се справя с шестимата големи боксьори, които стояха в подножието на стълбицата на шампионите от тежка категория. Здраво стъпил, на върха на стълбицата стоеше „великият“ Джим Ханфорд, непобеденият световен шампион. Тук, в най-горните стъпала, напредването вървеше по-бавно, макар че Стюбнър беше неуморим в уреждането на срещи и в раздухването на кампания сред спортното общество, за да принуди противника да се бие. Уил Кинг беше отстранен в Англия и Глендън гони Том Харисън из половината земно кълбо, за да го победи на празника на бокса в Австралия.

Но призовете ставаха все по-големи. Вместо стоте долара, които печелеше при първите си срещи, сега Пат получаваше от двадесет до тридесет хиляди долара на мач, а също така подобни суми и от кинематографията. Като менажер Стюбнър взимаше своя процент от всичко това според условията на договора, съставен от стария Пат, така че той и Глендън богатееха въпреки огромните си разходи. Това се дължеше преди всичко на простия живот, който водеха. Те не бяха прахосници.

Стюбнър се беше увлякъл в недвижими имоти и средствата му, вложени в апартаменти и жилищни блокове в Сан Франциско, бяха много повече, отколкото Глендън би могъл да си представи. Съществуваше обаче таен тотализатор, групичка хора, които знаеха с точност размера на Стюбнъровите владения, а освен това кинематографията плащаше на менажера огромни дивиденти, за които Глендън никога не беше чувал.

Най-сериозната задача на Стюбнър беше да поддържа наивността на своя млад гладиатор. Пък и не му беше трудно. Глендън, който нямаше никакво взимане-даване с деловата страна на бокса, слабо се интересуваше от тия неща. Освен това, където и да го отвеждаха пътуванията му, той прекарваше свободното си време на лов и риболов. Рядко се събираше с хората от спортния свят, беше пословично срамежлив и затворен и предпочиташе художествените галерии и стихосбирките пред спортните клюки. А и треньорите му, и учебните му партньори имаха строги инструкции от менажера да си сдържат езика от най-невинни намеци за корупция в бокса. Стюбнър беше застанал във всяко отношение между Глендън и останалия свят. Дори никога не интервюираха Пат, без да присъствува Стюбнър.

Само веднъж към Глендън се обърнаха направо. Беше тъкмо преди боя му с Хендерсън; в коридора на хотела набързо, шепнешком му предложиха сто хиляди долара и човекът има късмет, че Пат се сдържа и само го отстрани с рамото си, отминавайки го, без да отговори. Той разказа случая на Стюбнър, който рече:

— Това е само номер, Пат. Опитали са да те подхлъзнат. — Той видя как в сините очи светна гняв. — А може би и нещо по-лошо. Ако бяха успели да те подмамят, можеше да се появи такава голяма сензация във вестниците, че да те свърши. Но не вярвам. Такива работи вече не се случват. Това са предания, нищо друго, наследени още от ранната история на ринга. Имало е в миналото корупция, но никой боксьор или менажер с авторитет не би дръзнал днес да извърши подобно нещо. Разбери, Пат, хората в бокса са чисти и честни като спортистите от професионалния бейзбол, а от него по-чист и по-честен спорт няма.

И през цялото време, докато говореше, Стюбнър помнеше, че предстоящият бой с Хендерсън трябва да бъде не по-къс от дванадесет рунда — това за кинематографията — и да продължи не повече от четиринадесетия рунд. А той знаеше, освен това, че самият Хендерсън е обещал да не издържи повече от четиринадесетия рунд — дотолкова големи бяха заложените суми.

А Глендън, към когото вече никой не се обърна направо, съвсем забрави за този случай и прекара целия следобед в правене на цветни снимки. Фотокамерата беше станала напоследък любимото му занимание. Тъй като обичаше живописта, а не можеше да рисува, беше прибягнал към компромис, заемайки се с фотография. В ръчния му багаж влизаше куфар, натъпкан с книги по въпроса, и той прекарваше дълги часове в тъмната стаичка, където извършваше сам различните операции. Никога не беше съществувал велик боксьор, който да стои толкова настрана от боксовите среди. Тъй като нямаше за какво да говори с хората, които срещаше, наричаха го мрачен и необщителен и по този начин се оформи за него особена вестникарска слава — не толкова преувеличена, отколкото изцяло изопачена. С две думи, печатът го представяше силен като бик, тъп, глупав звяр и един несериозен спортен коментатор го кръсти „Първобитния звяр“. Прякорът си извоюва гражданственост. Останалите братя по перо го приветствуваха с възторг и оттогава насетне името на Глендън вече не се появяваше в печата без прякора. Често в заглавие или под снимка се появяваха само думите Първобитния звяр с главни букви и без кавички. Цял свят знаеше кой е този звяр. Това го накара да се затвори още повече в себе си и породи в него дълбока неприязън към вестникарското съсловие.

Но по отношение на бокса предишният му умерен интерес се засили. Боксьорите, с които се срещаше сега, бяха всичко друго, но не и „леваци“ и победите не идваха толкова лесно. Това бяха отбрани мъже, опитни генерали на ринга и всеки бой представляваше отделен проблем. Имаше случаи, когато беше невъзможно да ги нокаутира в който и да е от условените рундове на борбата. Така беше със Сулцбергер, гиганта германец. Колкото и да се мъчеше, той не можа да го свали в осемнадесетия рунд, в деветнадесетия се повтори същата история и чак в двадесетия успя да пробие изумителната му защита и да го свали. Глендън намираше все повече удоволствие в бокса и това беше придружено с по-строга и продължителна тренировка. Тъй като никога не пилееше силите си в безпътен живот и прекарваше повечето време на лов по планините, той фактически беше винаги в блестяща форма и за разлика от бащината му кариера неговата не се помрачи от нещастни случаи. Никога не си счупи кост, дори пръст си не повреди. Едно нещо забеляза Стюбнър със затаена радост — младият му боец вече не говореше, че ще се завърне завинаги в планината, щом спечели шампионската титла от Джим Ханфорд.