Александър Пушкин
Кавказ

Александър Пушкин
Кавказ ^[0]

Кавказ е под мене. На връх заснежен

аз сам съм застанал над сипей страхотен;

дошъл отдалече, се рее самотен

орел неподвижен, наравно със мен.

Там гледам, където реките извират

и страшни лавини пред нищо не спират.

 

Тук облаци кротки под мене пълзят,

през тях сгромолясват се с гръм водопади,

под тях канарите издигат грамади,

под тях рядък лишей и храсти растат;

по-долу — дъбрави и сенки студени

със пеещи птици и бързи елени.

 

А по-долу хора намират приют,

по склонове злачни овце паша дирят,

в долините свежи се спуска пастирят,

където Арагва тече с устрем луд

и в урвата конник окъсан се крие,

а Терек свирепо и весело вие;

 

по-страшен от тигър, подскачащ от бяс,

храната подушил през клетка желязна,

той блъска скалите с омраза напразна

и ближе гранита със гладен талаз…

Но всуе! той вечно гладува и страда:

обгражда го злата безмълвна грамада.

Кавказ е под мене. Стоя възхитен

над снежните преспи пред страшната бездна.

Орелът, от връх неизвестен възлезнал,

се рее без трепет наравно със мен.

Тук виждам где тръгват поточета сини

и първия тласък на грозни лавини.

 

Под мене рой облаци мирно вървят

и падайки, тътнат през тях водопади,

под тях пък оголени скални грамади,

по-долу мъх бледен и тръни личат

и вече — горички със сенки зелени,

где птици писукат и тичат елени.

 

И хора, загнездени в тези места,

и стадо по урви, с тревица набола,

и слиза овчарят за нещо надолу,

Арагва где тича със пяна в уста,

и конникът нищ се таи в теснината,

где Терек свирепо вълните си мята.

 

Реве като звяр, който вкусна храна

съзрял е наблизо зад клетка железна,

и блъска брега си с вражда безполезна,

и лиже скалите със гладна вълна…

Но няма награда за силите млади —

притискат го само безмълвни грамади.