Александър Пушкин
Село

Александър Пушкин
Село ^[0]

Привет, привет на теб, мой мил пустинен кът,

приют на тишина, на труд и вдъхновение,

където дните ми в незрим поток текат

                във лоното на радост и забвение.

Аз твой съм: аз смених Цирцеиния двор,

заблуди, балове и пиршества охолни

за мирните гори, за полския простор,

за леността — сестра на размислите волни.

 

                Аз твой съм: в твоя лес красив

                обичам лятната прохлада,

копите дъхави в зелената ливада,

шума сред храстите на ручея игрив.

Сменяват се пред мен картините омайни:

на двете езера просторите безкрайни

с белеещ платноход над сините вълни,

оттатък — хълмите, а между тях — нивята,

                къщурките в далечината

и бродещи стада в крайречни низини,

по-долу — плевници, на мелници крилата —

                следи на труд и на честити дни…

 

С душа, от суета докрай освободена,

се уча с правдата блажен да бъда аз

и да боготворя законите у нас,

и — глух към ропота на сган непросветена —

да бъда милостив към плахата молба,

                и да презирам щедрата съдба,

даряваща злодей с величие без право.

 

Оракули вековни, тук ви питам аз!

                И в самотата величава

                ехти отрадният ви глас.

                Той леността унищожава

                и буди страст за труд у мен,

                и размисълът ваш узрява,

                в душевната ми глъб стаен.

 

Но страшна мисъл тук душата ми раздира;

                защото в степния простор

навред приятелят на хората съзира,

че всички тънат в зло невежество, в позор.

                Сляп за плача и глух за стона,

за зло на хората избран от участта,

помешчикът-дивак, забравил за закона,

без жал е присвоил докрай собствеността,

труда и времето на селския стопанин.

Покорен пред бича, над плуга чужд склонен,

по чуждите бразди се влачи изнурен

                роб недоспал и недохранен.

Тук всички тежкия ярем до гроб влекат,

не смеейки дори надежда да лелеят,

                тук младите моми цъфтят,

да утолява с тях порока си злодеят.

Опора в старостта на своите бащи,

добрите синове, превили в труд плещи,

напускат роден дом и вливат се в тълпата

от роби грохнали, и бич по тях плющи.

О, ако моят глас тревожеше сърцата!

Защо в гърдите ми пламти безплоден жар?

Защо витийството не ми е божи дар?

Кога ще видя аз страната ни спасена

по даден царски знак от робския хомот,

и ще изгрее ли зората въжделена

над просветения неугнетен народ?

Приветствувам те днес, о мой пустинен кът,

приют за блянове и творческа забрава,

де дните ми безкрай в поток незрим текат,

        де всичко чудно вдъхновява.

Аз твой съм: замених порочен царски двор,

разкошни пиршества, забави за глупците

със тъмните гори, със полския простор,

със твойта тишина, другарка на мечтите.

        Обичам аз градината, лесът

        с цветята, с дивната прохлада,

        с уханните купи засмяната ливада,

        де ручеи безспир из храстите шумят.

Навсякъде пред мен: картини все безбурни:

почиват кротко двете езера лазурни,

понякога белей там лодка на рибар;

зад тях пък хълмове и ниви набраздени,

        далеко хижи разпилени,

по влажни брегове стада повел овчар,

крилати мелници, от вятъра люлени,

        навред следи на труд и щедър дар.

        Разбил на суети оковите ръждиви,

блаженство в истината жадно диря аз,

тук волен уча се да тача трон и власт

и да не слушам ропот на тълпите диви.

Да срещам със сърце свенливата молба,

        студен към празната съдба

на тъп злодей в могъщество неправо.

Вековни мъдреци, аз тук говоря с вас!

        Във самотата величава

        аз слушам бодрия ви глас:

        той мрачна леност в миг пилее,

        към труд и мене пламени

        и творческата мисъл зрее

        в душевните ми глъбини.

Но мисъл страшна тук от скръб ме не опазва

        сред тези ниви и простор

приятел на човека с болка забелязва

навред невежество и гибелен позор.

        Нечуло на народа стона,

избрано да мори нещастния народ,

болярство диво тук без срам, против закона,

е присвоило с бич насилствен всеки плод,

земята и труда на беден земеделец.

Превити над плуга от тъмни тъмноти,

тук роби влачат се по пресните бразди

        на безсърдечния владелец.

До гроба всички тук понасят черен гнет,

с надежди и мечти момата не живее.

        Девойки тук цъфтят навред

        за любовта развратна на злодея.

На старите бащи надеждните чеда,

левенти синове, другари на труда,

отиват да множат на силните велможи

ратайските тълпи в селото и града.

О, моят глас защо сърцата не тревожи?

Защо във мойта гръд гори безплоден жар

и не владея аз витийство — страшен дар?

Приятели, кога ще видя аз народа

от робството спасен по даден царски знак?

Кога на просветена свобода под свода

ще зазори зора с прекрасния си зрак?