Дей Леклеър
Голямата лъжа (6)

Пета глава

Голямата лъжа

Ден триста трийсет и осми: маскировката на Грейс се разпада…

Грейс взе дипломата и я сложи на бюрото си.

— Прекрасно знаеш какво е това.

— Точно така. Искам да знам каква връзка има с теб.

Грейс се върна при куфара, внимателно сгъна една блуза и я пъхна вътре.

— Мисля, че и това е ясно: спечелих я.

— На миналия конкурс ли?

— Какъв е този разпит, Люк? Не виждам какъв е проблемът. Да. Спечелих трето място на миналогодишния конкурс. По този начин се запознах с Дом.

— И какво се случи?

— И той сметна, че съм достатъчно способна, за да ти стана секретарка. Мислех, че знаеш всичко това.

— Не.

Той се намръщи и погледът му стана подозрителен. Грейс бързо извърна глава. Но вече беше късно. Бе заподозрял, че тя крие нещо, а Грейс добре го познаваше и бе сигурна, че той няма да се успокои, докато не разнищи всичко.

— Да започнем отначало. Защо пое длъжността на моя секретарка?

— Но това е смешно! Поех я по същата причина, по която милиони хора по света започват работа. Трябваха ми пари.

Тя небрежно хвърли още една блуза в куфара. Искаше да приключи този разговор и да се махне оттук, преди да се е издала с дума или действие.

— Но участниците в този конкурс искат да започнат собствен бизнес, а не да работят за друг. Искаш ли да имаш собствен бизнес?

Не можеше да го излъже. Погледна го право в очите и каза:

— Да, искам някой ден да започна собствен бизнес. Дотогава набирам опит, като работя при теб.

Люк хвана Тони с една ръка и се облегна на вратата.

— Е, харесва ли ти работата при мен?

Тя се съсредоточи върху багажа си. Бяха поели по опасен път. Или по различни пътища, но все едно опасни.

— Да, харесва ми — отсече тя.

Всъщност много й харесваше. Предизвикателствата и бясната скорост я бяха направили силна, а разгорещените им спорове дори й бяха приятни. Грейс се намръщи. Всичко това щеше да й липсва, когато напусне.

— С каква работа смяташ да се заемеш?

Тя го погледна неуверено. Ще й се присмее ли, ако му каже?

— Магазин за бебешки играчки. Ще бъдат направени от местни занаятчии и ще бъдат уникални, безопасни и с възпитателна цел.

Майка й държеше на това.

Люк погледна Тони и на устните му се появи усмивка.

— Май сме избрали най-подходящата жена да ни помага.

Той приближи и й подаде детето. Грейс неволно го пое. Всичко й се изясни, чак когато той се зае да рови в куфара й.

— Люк, престани! Нямаш право да ровиш из багажа ми.

— Просто искам да се уверя, че си взела подходящи дрехи. — С тези думи той измъкна блузата, която току-що бе пъхнала. — Ето това не става. — Посегна към следващата дреха. — Това също.

— Престани! Знаеш, че тези блузи са много практични.

— За работа да, но не и за гледане на бебе. — Той погледна етикета на една от полите. — Това се носи на химическо чистене. Ако бебето те изцапа, можеш да я изхвърлиш.

— Люк! — Личицето на Тони се сгърчи и Грейс веднага смени тона. — Да сме наясно: ако извадиш само още една дреха, ще те убия.

— След като изхвърля непрактичните неща, ще се отърва и от грозните — продума той, пренебрегвайки заплахата. Дрехите литваха във въздуха и падаха върху леглото й. — Грозно, непрактично, грозно, много грозно. Не се ли чувстваш потисната, като носиш тези грозотии?

— Не.

Или поне невинаги. Обещаната от Дом награда й служеше като утеха. Обзе я безсилен гняв.

— Дори да са грозни, теб какво те засяга? Нали не са твои.

Той вдигна глава. Опасен блясък се появи в златистите му очи.

— Може и да не са мои, но аз ще ги гледам. Тони също. Няма да ти позволя да се въртиш по цели дни край племенницата ми в тези безвкусни дрипи. Ще я деформираш, както деформира мен.

— Глупости!

— Искаш ли да се обзаложим? — иронично попита той. — Стигна се дотам, че започнах да намирам кафявото за хубаво. Поне върху теб.

Като свърши с куфара, той се насочи към гардероба. Грейс безпомощно се огледа за безопасно място, където да сложи бебето и да спре Люк, ако трябва дори със сила.

— Сега пък какво правиш? Махни се оттам!

— Охо! Какво е това? — Той измъкна бледозелена рокля. — Но това е много по-хубаво! Да не би да го пазиш за Уилям? — Той хитро повдигна вежди. — Или я носиш, когато годеникът ти не е наблизо?

— Уилям обожава тази рокля! — извика тя и изведнъж се опомни. Какви ги приказваше?

— Не се съмнявам! Затова те принуждава да се обличаш като повлекана. Има нещо доста странно във връзката ви, да знаеш!

— Връзката ми с Уил… Уилям не ти влиза в работата!

О, колко й се искаше да може да произнася това име, без да се запъва. За жалост, повечето пъти не успяваше.

— Не ми влиза в работата… все още… Но не задълго.

Грейс му хвърли тревожен поглед. Какво възнамеряваше да прави? Да се противопостави на несъществуващия Уилям ли? Сърцето й се сви. Нещата се усложняваха с всяка изминала минута.

Люк измъкна розов панталон, черен клин и няколко шарени пуловера и ги сложи в куфара. След кратка преценка добави една абсолютно неподходяща бяла копринена рокля и елек.

— Това пък защо го взимаш?

— Просто така!

Явно нищо не можеше да го спре. Тя гушна Тони.

— Свърши ли най-сетне?

— Не. Къде са флаконите с козметика? — Той се отправи към тоалетната масичка. — Намерих ги.

— Сама ще се справя — настоя Грейс.

Люк не й обърна внимание. Разрови разхвърляните по масичката принадлежности с разбиране, което можеше да бъде резултат само на богат опит. Този факт не убегна от вниманието й. Явно познаваше жените и всичко, свързано с тях. Грейс и без това отдавна подозираше, че по отношение на нежния пол Люк е голям специалист.

— Изключителни цветове — каза с отвращение той. — Никой не ти отива. Освен… Готово! — Той сложи в козметичната чантичка руж, грим, спирала и червило и я хвърли в куфара. След това се извърна и скръсти ръце. — Какво значи всичко това?

Грейс притисна Тони към себе си, сякаш за да се предпази.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

Но и двамата знаеха, че лъже. Люк отбеляза саркастично:

— Значи така, два различни комплекта дрехи. Два различни типа козметика. И нямаш обяснение?

— Точно така.

— Нямаш… засега. — Очите му отново опасно проблеснаха.

Грейс преглътна. Пак тази дума!

— Но положението на нещата ще се промени в близко бъдеще — приближи Люк, наведе се и носът му почти допря нейния. — Разбрахме ли се?

— Да — бързо отстъпи назад Грейс.

— Прекрасно. — Той се обърна към куфара и го затвори.

— А сега взимам вкъщи новата Грейс. Нагледал съм се на другата в службата. — Той вдигна куфара и взе Тони от ръцете й. — Преоблечи се и идвай в колата. Следващата спирка е „Безброй играчки“.

Грейс не посмя да каже нищо. Добре знаеше, че засега се е измъкнала. Но също така си даваше сметка, че все някога Люк ще й зададе конкретен въпрос. И какво ще отговори тогава? Мисълта да му каже за „сделката“ с Дом я ужасяваше. А в началото изглеждаше толкова просто и безобидно… Обаче сега… Люк ще се разгневи, ако разбере. А шансовете му да открие истината се увеличаваха с всеки ден. Това пък от своя страна, все повече намаляваше шансовете й да осъществи мечтата си.

Не се бави повече. Свали мръсните си дрехи и взе душ. После, загърната в мокър пешкир, застана пред гардероба и започна да размишлява дали да облече някои от служебните дрехи, или не. Везните натежаха в полза на служебните дрехи, макар че Грейс не успя да прецени дали го прави умишлено, или това е просто отчаян опит да запази маскировката си. Но широкият невзрачно сив вълнен костюм й вдъхна чувство за сигурност, което не бе изпитвала, откакто в живота им се появи Тони. Изпъна влажните си къдрици и ги прибра в строг кок на тила. Златните нишки вече проблясваха изпод кафявото покритие. Кога ли Люк ще забележи — в случай, че още не е?

С горе-долу възстановена маскировка Грейс излезе от апартамента си. Качвайки се в колата, погледна Люк, за да види реакцията му. Но той не каза нищо. Погледна я весело и потегли.

След половин час пристигнаха в магазина за играчки.

Грейс смутено се огледа. Никога през живота си не бе виждала толкова много играчки, подредени по най-невъобразимия начин — от пода до високия таван. Ако някой поискаше от най-горните неща, не бе ясно как въобще ще стигне до тях, какво остава да ги купи. Следвани от майките си, по пътечките тичаха и се блъскаха пощурели деца. Някакво смело хлапе се покатери по стелажа над главата на Грейс. Тя се обърна към Люк.

— Извикай управителя, преди това дете да се е пребило.

— Радвай се, че не наближава Коледа — ухили се мъжът. — Тогава тук е същинска лудница.

— Бил си и друг път тук?! — стъписа се тя.

— Разбира се. Ти не си ли идвала?

— Не — отвърна Грейс и погледна катерача. — И ще се радвам, ако не ми се наложи да дойда отново.

— Не разбирам защо си недоволна. — Люк протегна ръце, сграбчи пищящото хлапе и го остави на пода. Бурно изразявайки протеста си, момчето зави зад ъгъла и се изгуби от погледа им. — Тук купувам коледни подаръци за братята си.

— Те отдавна са пораснали — отбеляза Грейс.

— Да, но са деца по душа и обичат играчки. Да се захващаме за работа. Върви след мен.

— Къде отиваме?

Без да отговори, Люк пое към вътрешността на магазина. Грейс го последва. Усещаше, че ако не върви плътно до него, ще се изгуби. Люк спря пред бебешкия отдел.

— Я виж, кенгуру. Да го пробваме.

Мъжът скъса опаковката и я хвърли в кошницата.

— Люк! Не прави това. Ще те арестуват за обир или нещо такова.

— Обирът значи да си тръгна, без да платя. Не бих го сторил. Опаковката е в кошницата ми, а в джоба си имам кредитна карта.

— Но…

— Спокойно, Грейси. Тук ме познават. — Той огледа кенгуруто от всички страни и се намръщи. — Как ли действа това чудо?

— Може да видим в упътването — предложи тя.

— Упътването е за аматьори.

— Ние не сме ли? — тихо напомни Грейс и вдигна опаковката. — Така. Връзваш горните ремъци около врата си, а долните — около кръста си.

— Знам! Но не разбирам кои са горни, а кои долни. Почакай… Готово! — Той завърза коланите, разпери ръце и се усмихна. — Как мислиш, Тони готова ли е за първата си разходка?

— Не — едва сдържа усмивката си Грейс.

— Защо? — намръщи се Люк.

— Защото ако сложиш скъпоценната си племенница в това положение, тя ще падне и ще си разбие главата.

Той се вгледа в кенгуруто. Отворът за главата бе обърнат надолу, а дупките за краката — към лицето му.

— Смей се, смей се — смутено измърмори той.

Изневиделица до него изникна усмихната продавачка. Тя отметна дългата си изрусена коса и сложи ръка на кръста. На етикетчето й пишеше: „За Деби е удоволствие да ви обслужи“.

— Господин Салваторе! — изквича тя. Или поне на Грейс й прозвуча като квичене на стадо свине. — Не сте идвали от хиляда години. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Къде съм сгрешил? — с безпомощна усмивка попита Люк и посочи завързаното на кръста му кенгуру.

— Сложил си го с главата надолу — язвително отбеляза Грейс.

— Смятам, че трябва да се постави обратно — обяви Деби така, сякаш току-що й бе хрумнала тази гениална мисъл. Тя свали кенгуруто, обърна го и го закачи правилно. Докато траеше процедурата, ръцете й успяха да изследват всеки милиметър от гръдния кош на Люк. Явно доволна, тя потупа за последен път кенгуруто и отстъпи назад.

В същия миг, неспособна или… нежелаеща да си изясни чувствата, които изпитваше към Деби, напред пристъпи Грейс. Да помогне на Люк да намести Тони и същевременно да повърти годежния си пръстен под носа на продавачката се оказа непреодолимо изкушение.

— Страхотно! — възкликна тя и дори отправи дружелюбна усмивка към Деби. — Антония е първото момиче в семейство Салваторе от… колко поколения, Люк?

— От доста.

— Семейството е във възторг. Много са развълнувани, нали?

— Да, точно така — озадачено повдигна вежди Люк.

Продавачката погледна Люк, Антония, Грейс, годежния пръстен и въздъхна.

— Колко… вълнуващо. Е, ако ви потрябва помощ, непременно ме повикайте.

— О, разбира се! — побърза да я увери Грейс. Как пък не!

Деби отправи изпълнен с копнеж поглед към Люк и се отдалечи. Люк поклати глава и златистите му очи весело проблеснаха.

— Грейс… Грейс… Къде е хладната ми сдържана секретарка?

— Нямам представа за какво говориш.

Последва дълга пауза и младата жена почувства как се изчервява. Нямаше къде да избяга от проницателния му поглед, затова се престори, че проверява дали на Тони й е удобно в кенгуруто. Бебето спокойно спеше.

— Коя е следващата точка от дневния ред? — попита Грейс, защото вече не издържаше напрегнатото мълчание.

— Ти.

— Моля?! — отстъпи бързо тя и очите й се разшириха от изумление.

Той я улови за лакътя с една ръка, а с другата хвана кошницата.

— Всички съвременни майки използват колички. Сега ще ти купим една. — Погледна я присмехулно. — Какво помисли, че имам предвид?

— Същото, разбира се.

— Виждам, че не си престанала да лъжеш — въздъхна Люк и се насочи към централната част на магазина, където бяха наредени колички. Изпробва няколко типа, като ги буташе напред-назад или завиваше рязко, за да провери дали ще се преобърнат. Дори огледа двойна количка.

— Имаме само едно бебе — промълви Грейс.

— Може да използваме второто отделение за багажа на Тони.

Всъщност беше прав.

— Какво ще кажеш за онази там. Закачваш двете колички една за друга и става двойна. Или пък ги разделяш и стават две единични.

— Продадено — обяви Люк, свали от рафта голяма кутия и я сложи в кошницата. — А сега преминаваме към съществената част — играчките.

След два часа и още три напълнени кошници, Грейс реши да сложи край на пазарския му гуляй.

— Но това е смешно, Люк! На бебето няма да му трябва и една десета от това, което купуваш.

— Не се ядосвай — отвърна той и добави десетина дрънкалки. — Което няма да потрябва на Карина и бебето, ще дам на някой детски дом. Успокой се и се забавлявай. Похарчи малко от парите ми. А още по-добре, изхарчи голяма част от тях. На мен ми е весело. А на теб?

— Да, но…

— Нито дума повече. Служебната Грейс ми омръзна. Изгони я и извикай другата. Онази, която носи бледозелени рокли или ластични панталони с меки вълнени пуловери. Искам да се запозная с нея.

Почувствала внезапен страх, Грейс поклати глава. Всичките й лъжи постепенно се разкриваха и скоро щеше да бъде незащитена и уязвима. Не посмя да си представи какво може да се случи тогава…

За нейно облекчение, точно в този момент Тони реши да сложи край и на разговора им, и на бясното харчене. Тя се разплака, защото освен всичко останало, й бе омръзнало да седи в това положение.

— Време е за ядене, млада госпожице — обяви Грейс и я измъкна от кенгуруто. — Дай ми плика с пелените и шишетата, за да я повия и нахраня, докато плащаш.

— Забелязах, че в служебното помещение има микровълнова фурна. Няма да имат нищо против да затоплиш млякото на Тони. Като натоваря колата, ще дойда да те взема.

Грейс погледна покупките им и се намръщи.

— Сега разбирам защо семействата си купуват каравани, щом решат да имат деца.

— Каравана! — щракна с пръсти Люк. — Точно това съм забравил да купя.

— Много смешно! — Грейс пое Тони. — Ние се оттегляме.

За нейна най-голяма изненада Люк се присъедини към тях след няколко минути. Явно продавачите се надпреварваха да го обслужват като редовен клиент, харчещ много пари. Когато нахрани Тони, най-важните им покупки бяха платени и натоварени в колата, а останалите щяха да бъдат извозени на следващия ден. Тя се учуди колко много може да се постигне с чар и пари.

Грейс настани Тони в колата, закопча колана си и въздъхна.

— Искам да се върна на работа, за да си почина — пошегува се тя.

— Можеш да отпочинеш тази вечер. Поканил съм братята си на вечеря и ще можеш да се отпуснеш, докато те забавляват Тони.

— Знаят ли за нея?

Люк запали колата и бавно излезе от паркинга.

— Мисля да ги изненадам. По този начин ще им внуша колко е важно да си държат езика зад зъбите, докато Пиетро и Карина се върнат.

— Братята ти във всичко ли ти се подчиняват?

— В техен интерес е.

— Защото си най-големият ли?

— Да — усмихна се той. — И защото съм техен шеф, искам да кажа, ръководя…

— Даваш тона.

— Метафората не е много подходяща, но смисълът ти е ясен.

Повече от ясен. Грейс трябваше добре да запомни по чия свирка играе и от кого зависи бъдещето на „Мечтани детски играчки“.

 

 

— Грейс, звъни се. Отвори, защото се полях с тази гадост.

Грейс отвори вратата. Четиримата братя на Люк и Пиетро стояха вън и шумно спореха.

— Обзалагам се на десет долара, че новината е хубава.

— Петнайсет долара, че е лоша.

— Двайсет, че се е сгодил.

— Не е в стила на Люк. Обзалагам се на двайсет и пет долара, че всички грешим.

От отсрещната врата надникна госпожа Бъмгартъл.

— Какво става тук? Кой се занимава с хазарт?

— Здравейте, госпожо Бъмгартъл — в хор поздравиха четиримата.

— Не опитвайте да се измъкнете. Знаете, че хазартът е незаконен.

— Спорът е приятелски — увери я Алесандро. — Опитваме се да отгатнем какво е намислил Люк.

— Нищо хубаво не е намислил — отсече тя. — А сега напуснете стълбището или ще извикам домоуправителя.

Вратата се захлопна. Грейс се изкашля.

— Заповядайте, господа.

— Здрасти, Грейс — поздрави Алесандро и влезе пръв. — Нещо особено ли се е случило?

— Без съмнение! — заедно възкликнаха близнаците Марк и Стеф.

— Не е честно да разпитваме Грейс — намигна Роко и братски я целуна по бузата. — Има ли някой друг тук?

— Само Антония.

— Хубава ли е? — повдигна вежди той.

— Великолепна. С къса черна коса, огромни кафяви очи, лъчезарна усмивка и трапчинки.

Четиримата се стъписаха. Едва сдържайки усмивката си, Грейс ги поведе към всекидневната.

— Нещо за пиене?

— Престани, Грейс — помоли Стеф. — Ще ни обясниш ли какво става тук?

— Не трябва да издавам. Това е история на Люк.

— На Пиетро, ако трябва да бъдем точни — поправи я от вратата Люк.

Четиримата по-малки братя млъкнаха и лицата им отразиха всичко от изумление до шок при вида на детето в ръцете на Люк. Алесандро се опомни пръв.

— Предполагам, че това е Антония с трапчинките.

— Твоя ли е? — недоверчиво попита Роко.

— На Пиетро — отвърна Люк.

— На Пиетро и… Как й беше името? — щракна с пръсти Марк. — Чуждестранната студентка, по която беше хлътнал… Карина! Нали? Обзалагам се, че родителите й са имали какво да кажат по повод този малък инцидент.

— Виждал си Карина?! — учуди се Грейс.

— Само веднъж. Пиетро много я пазеше. Намекна ми, че е по-добре да не се навъртам наоколо.

— Страхувал се е, че ще му я отнемеш — сбута близнака си Стеф.

— Щях да го направя, ако можех — ухили се Марк. — Страхотна е.

— Хайде да се заемем с вечерята. Междувременно ще ви разкажа цялата история — нареди Люк.

След броени минути и петимата Салваторе, като добре дирижиран оркестър, се подредиха в кухнята да приготвят вечерята. Грейс ги наблюдаваше с интерес. Явно не им се случваше за пръв път. Всеки правеше нещо различно от другите и от време на време се обръщаше към Грейс с молба да му помогне. Тони преминаваше от едни ръце в други, щастлива, че е център на вниманието.

— Вечерята ще бъде готова след двайсет минути — обяви Люк. — Марк, слагай масата. А ти, мила моя красавице, върви да облечеш нещо по-празнично от твоите служебни дрехи.

Четири чифта очи с учудване се обърнаха към Грейс. Тя почувства как се изчервява. Явно маскировката й все още действаше по отношение на четирима от петимата присъстващи Салваторе. Не знаеше дали да приеме това като комплимент, или като обида.

Люк забеляза реакцията на братята си и побърза да обясни:

— Годеникът й Уил-Уилям я принуждава да се маскира. Иска му се тя да прилича на повлекана, макар причините да не са ми съвсем ясни. Но скоро ще ги разкрия.

— Маскировка? — заинтригувано попита Стеф. — Като във филмите ли?

Роко свали очилата й, а Алесандро се промъкна отзад, издърпа фибите от косата й и разпиля къдриците по раменете й.

— Не е честно — протестираше Грейс. — Престанете веднага.

После приближи Марк. По дяволитата му усмивка тя разбра, че възнамерява да провери какво се крие под широкия й вълнен костюм.

Изглежда и Люк отгатна намеренията му. Спаси я от братята си и леко я побутна към вратата.

— Облечи зелената рокля — рече мъжът и по безмилостния блясък в златистите му очи тя разбра, че това не е молба.