Дей Леклеър
Голямата лъжа

Пролог

Голямата лъжа

Ден първи: играта започва…

Грейс Барнс застана пред вратата, на която пишеше „Лучано Салваторе. Президент“, и пое дълбоко дъх. Разбира се, че ще се справи. Просто трябва да почука. Отвътре ще се чуе: „Влез“. Ще отвори вратата, ще пристъпи в кабинета и лъжата ще започне. След това просто трябва да работи при този мъж в продължение на година, да запази деловия тон и ще има парите, необходими й да започне собствен бизнес. Какво по-лесно от това!

Намести тъмните очила, провери дали не се е разпиляла прибраната й в стегнат кок коса, подръпна кафявата пола и пуловера, в които буквално тънеше. Понечи да почука, но вратата се отвори.

Тогава го видя за първи път. Веднага разбра колко е подценила Дом Салваторе, като не му повярва, че добре познава сина си. Бе я предупредил, че всяка секретарка се влюбва в Люк и обърква работата. Мислеше, че Дом преувеличава. Но бе сгрешила.

Люк Салваторе бе най-привлекателният мъж, когото някога бе виждала. Високите аристократични скули и волевата брадичка с трапчинка придаваха завършен вид на едно поразително красиво лице. Гъстата леко къдрава тъмнокестенява коса небрежно падаше върху челото и подчертаваше привличащи с хипнотична сила очи. Мъжът застана на вратата и Грейс неволно отстъпи.

— Да видим кой е дошъл — скръсти ръце на гърдите си той.

Не притежаваше италианския акцент на баща си, но в плътния му, леко дрезгав глас, създаващ усещане за екзотични страни и знойни нощи, се долавяше подобна ритмичност.

Бавно пристъпи към нея. Грейс стоеше неподвижно и не смееше да се обади. Сърцето й бясно блъскаше в гърдите, а всеки дъх й струваше усилие. Но при мисълта за „Мечтани детски играчки“, при спомена за майка си, правеща планове за деня, в който ще започнат собствен бизнес, самообладанието й се върна.

— Казвам се Грейс Барнс. Баща ви ме нае за ваша секретарка — каза тя и протегна ръка. С облекчение установи, че гласът й е спокоен и силен, а пръстите й не треперят. Ръкуваха се.

— Много ми е приятно, госпожице Барнс… Или сте госпожа? — Той пусна дясната й ръка и повдигна лявата, разглеждайки внимателно блестящия на пръста й диамант. — Все още госпожица. Сгодена, но неомъжена. И кой е щастливецът?

Тя се скова под втренчените в нея очи с цвят на горещо течно злато. Молеше се тъмните очила да скриват паниката й. Не бе предвидила подобен въпрос, а трябваше.

— Уил… Уилям — назова първото име, дошло й наум.

— Значи късметлията се казва Уил-Уилям — хитро се усмихна мъжът. — Заповядайте в кабинета ми. Искате ли чай, кафе, портокалов сок?

— Не, благодаря — сдържано отвърна тя и го последва.

— Седнете. Предполагам, баща ми ви е казал, че бях в чужбина по време на конкурса. Обяснете защо е избрал точно вас.

Не посмя да му каже истината. Дом изрично я помоли да не казва, че са се запознали на ежегодния конкурс за млади предприемачи, провеждан от компания „Салваторе“ с цел подпомагане на млади хора да започнат собствен бизнес. Тогава тя се надяваше да спечели първа награда — парична сума, която би й дала възможност да отвори „Мечтани детски играчки“. За съжаление, се класира на трето място, което бе и добре, и зле. Сумата не стигаше, за да отвори магазинчето, но съвсем неочаквано я забеляза Дом, което й даде шанс да осъществи мечтата си, макар и по доста заобиколен път.

— От баща ви разбрах, че трудно задържате секретарките си. Той сметна, че няма да имате същия проблем с мен.

— Така ли?! Защо?

— Защото възнамерявам да си върша работата.

В никакъв случай няма да пожертва мечтата си заради чара му!

— Да се надяваме — сведе глава Люк и се облегна назад. — Разкажете нещо повече за себе си.

Грейс колебливо се подчини, повтаряйки в общи линии резюмето, лежащо на бюрото му. Той наблюдаваше маниера й на говорене, движението на ръцете, прибраната коса, буквално промененото от огромните тъмни очила лице. От погледа му не убегна дори начинът, по който седеше — с изправен гръб и кръстосани глезени.

Тя се чудеше дали си личи, че е боядисала русата си коса кестенява, че тези непривлекателни дрехи са й големи, че всъщност не се нуждае от тъмни очила и че неудобният и тежък годежен пръстен е прекалено широк. Почувства се неловко. Лицемерието не прилягаше на пасторска дъщеря, но повече от всичко на света искаше да постигне целта си, затова бе прибегнала до тази временна измама.

Когато младата жена завърши разказа си, Люк не каза нищо. Внимателно дочете резюмето и замислено присви златистите си очи, сякаш открил някакво несъответствие. Тя седеше напълно неподвижно и чувстваше, че ако изгуби самообладание, ще изпусне единствения си шанс, и че ако смята да работи успешно за този мъж, трябва много да внимава.

— Добре дошли на работа, госпожице Барнс — кимна най-сетне той. — Както винаги, баща ми е преценил правилно. Ще ви покажа вашето работно място. — Стана и я заведе в приемната. — Това е новият ви дом. Седнете.

— Благодаря — промълви тя, отбелязвайки, че лекотата, с която помести стола й, трябва да е резултат на дълга практика.

— Свикнете с обстановката, изпийте едно кафе и след час ми се обадете. Ще ви запозная с работата тук и с вашите задължения. Макар че, честно казано, държа да правите едно.

— Какво?

— Каквото ви наредя — усмихна се той.

Тя колебливо вдигна поглед. Що за човек е той? На моменти сериозен, на моменти закачлив. Като се прибави външният вид, интелигентността и странното чувство за хумор, става ясно защо жените налитат като мухи на мед. Но дали съзнава чара си? Времето ще покаже.

— „Каквото ми наредите“ не фигурира в списъка на задълженията ми — възможно най-делово възрази тя. — Пояснете, ако обичате.

Очите му весело заблестяха.

— Ще опитам. О, и още нещо.

Заобиколи бюрото и застана точно зад нея. Ръката му се плъзна по копчетата на гърба й. Сякаш ток я прониза. Тя понечи да стане, но с лек натиск той я върна на стола.

— Задръжте така за момент, скъпа моя.

Последен допир и я пусна, заобиколи бюрото и се усмихна дяволито. Тя вдигна поглед и отново попадна в плен на неговите необикновени златисти очи.

— Какво правехте?!

— Една услуга: беше ви се разтворило копче, а приличате на жена, която не се чувства удобно, ако не е закопчана от горе до долу.

Без повече приказки той влезе в кабинета си и тихо затвори вратата. Интуицията й подсказа, че случилото се ще наложи начина на развитие на отношенията им — тя ще се преструва стоически на професионалист, а той ще се опитва да я извади от равновесие.

Грейс въздъхна и погледна календара на бюрото си. Една година се простираше пред очите й. Триста шейсет и пет безкрайни дни! Изглеждаха цяла вечност. Тя отвори чекмеджето и сред бъркотията откри червен маркер. Решително и с удоволствие задраска първия ден от едногодишната си присъда.

В този миг Грейс осъзна в какво се е забъркала… И колко дълга и трудна обещаваше да бъде предстоящата година.

Първа глава

Голямата лъжа

Ден триста трийсет и седми: всичко е наред до този момент…

— Добро утро, госпожице Барнс — любезно поздрави мъжът от охраната. — Рано идвате на работа, както винаги. Как прекарахте почивните дни?

— Чудесно, благодаря, Едуард — дружелюбно се усмихна Грейс, подпря мокрия си чадър на бюрото му, свали ръкавиците си и ги пъхна в джоба на дъждобрана си. — А ти?

— Заведох жена ми и децата на планина. Синоптиците обещаха сняг, а в града рядко могат да видят как вали. Всичко бе украсено за Деня на благодарността. Страхотна гледка!

Спомени от минали семейни празници нахлуха в съзнанието й и младата жена тъжно се усмихна. Къщата винаги бе пълна с приятели и роднини. Разнасяше се миризмата на сладкиши и прясно изпечен хляб. Баща й наклаждаше голям буен огън, а майка й слагаше върху камината кратунки, царевица и изящни свещници.

Грейс се просълзи. Господи, колко й липсваше всичко това!

— Първи сняг — прошепна тя с копнеж. — Трябва да е било невероятно красиво!

— С годеника си никога ли не ходите на планина?

— Никога — поклати глава тя, все още в плен на спомените.

— Как не го е срам!

Внезапно Грейс осъзна, че за миг е забравила ролята си.

— Ще му предложа да отидем в планината в края на тази седмица. Сигурна съм, че идеята ще му хареса.

Знаеше, че мъжът не й вярва. Той се намръщи от усилие да намери думите, с които да й помогне да запази достойнството си. Колко смешно! След този едногодишен маскарад й бе останало твърде малко достойнство, което да спасява.

— Годеникът ви е късметлия — подхвърли най-сетне Едуард, — че толкова… елегантна жена ще му стане съпруга.

Той явно не можеше да излезе от затрудненото положение, в което бе попаднал. Грейс реши, че е време да сложи край на мъките му.

— Годеникът ми е много мил — излъга тя. — Не познавам по-отзивчив човек. Ще се зарадва на предложението за излет в планината. Дори можем да останем за два дни в някоя хижа.

— Какво чувам? — прекъсна я плътен дрезгав глас. — Моята госпожица Барнс отива на любовна среща през почивните дни.

Грейс се изчерви и се обърна да поздрави Люк Салваторе, мъчейки се да се придържа към студеното спокойно поведение, в което се бе усъвършенствала през последните единайсет месеца.

— Беше просто идея — започна тя.

— Но не и добра, щом се изчервихте. — Красивото му лице стана сериозно. Той приближи и докосна бузата й. Широките му рамене скриха от погледа й всичко останало и буквално я изолираха от света, което много я раздразни. — Не го правете, ако не сте готова.

Доловила загриженост в гласа му, тя се намръщи. Почувства се отвратително, задето занимава Едуард и Люк с приказки за измислено романтично преживяване с несъществуващ годеник.

— Благодаря за съвета — сряза го тя, надявайки се с това да сложи край на разговора.

— Няма защо — отвърна Люк, хвана я за лакътя и я поведе към асансьора. — Какъв е този разговор за излет през почивните дни с, как му беше името?

— Уил… Уилям, както прекрасно знаете — ядоса се тя.

— Значи Уил-Уилям ви е помъкнал в планинското си скривалище, за да върши гнусната си работа. Това ли казвахте на Едуард?

— Не ви засяга. — Тя се втренчи във вратата на асансьора, за да не гледа мъжа. Но това не помогна: лъскавата метална врата като огледало отрази решителността в очите му. — Да не мислите, че не видях погледа, който си разменихте с Едуард?

— Засяга ме, ако искам да ме засяга. — Той застана между нея и вратата. — За кой поглед става дума?

Тя умишлено се съсредоточи върху червената му копринена вратовръзка, която както обикновено бе леко изкривена. За пореден път смело устоя на изкушението да я пооправи. С всеки изминал ден обаче изкушението ставаше по-силно… Някой ден ще се предаде, но ако има късмет, това ще бъде ден номер триста шейсет и пет.

— Става дума за онзи многозначителен поглед, с който мъжете си казват, че жените са големи глупачки.

— О… Общата ни загриженост ли имате предвид?

Погледът й се стрелна нагоре и срещна неговия. Не биваше да допуска тази грешка. С очите си Люк можеше да разтопи и лед.

— Личният ми живот не ви влиза в работата — промълви тя. Най-сетне успя да откъсне очи и отново заби поглед във вратовръзката. — А още по-малко засяга Едуард.

— Напротив. Сама избрахте да споделите с Едуард, затова се сърдете на себе си, ако той си е казал мнението. — С изящните си пръсти той леко докосна брадичката й и накара младата жена да го погледне. — И ако искате да знаете, всичко, свързано с вас, е моя работа.

Той произнесе тази неочаквана реплика толкова искрено, че не остана място за съмнение. Дъхът й секна.

— Какво значение има къде ще прекарам почивните дни с Уил… Уилям? — заекна тя, както всеки път, когато произнасяше името на измисления годеник. Това не убегна от вниманието на Люк.

Вратата на асансьора се отвори и мъжът се отдръпна, за да влязат. Натисна копчето за последния етаж и чак тогава продума.

— Тормози ли ви?

— Да ме тормози? В какъв смисъл? — с престорено учтива усмивка попита тя, въпреки че прекрасно го бе разбрала.

Той се извърна, на лицето му се четеше неодобрение.

— Сексуално. Не се правете, че не разбирате. Няма нужда с невинна физиономия най-скромно да ме лъжете. Не ви бива в това.

Грейс се постара да запази спокойствие. Какво знае той! През тази година тя се бе превърнала в една невероятно способна лъжкиня.

— Не желая да говоря на тази тема. Повтарям: не е ваша работа.

Люк натисна някакво копче и асансьорът рязко спря.

— Не го прави, Грейс — тихо настоя той. — Заслужаваш нещо по-добро.

Тя внимателно се вгледа в мъжа и почувства, че й прилошава от лъжи. Искаше отново да си е тя, вместо да внимава за всяка произнесена дума. Но не можеше, затова направи усилие да продължи.

— Какво по-хубаво от заснежена планинска къщичка в секвоена гора?

Той улови яката на палтото й и с меката вълна я погали по бузата.

— Мисля, че като за първи път… най-добрият вариант е стая на втория етаж в парижкия хотел „Риц“ с изглед към площад „Вендом“.

Грейс го погледна тревожно. Никога преди не й бе говорил толкова лични неща, не бе я докосвал така, не бе я поглеждал с толкова тлеещо очакване. Внезапната промяна в отношенията им я разстрои.

— Кой казва, че ще ми е за първи път? — тихо попита тя и стомахът й се сви от напрежение.

— Аз.

Беше прав и тя не посмя да спори. Затова продължи:

— На мен обаче ми харесва идеята за нощ, прекарана пред буен огън в камината, върху мечешка кожа, от която ме дели само тънка дантела.

Вече сама усещаше напрежението в гласа си, но неизвестно защо не можеше да сложи край на този странен интимен разговор.

Погледът му се премрежи и мъжът се наведе към нея.

— Не ми харесва идеята за любов върху мъртви животни. За твоята кожа е подходяща само коприна. — Той нежно я погали по бузата. — А още по-добре е да опитаме на пухен дюшек. Какво ще кажеш?

Тя потръпна, ужасена от силата, с която я привличаше. Къде е самообладанието й? Къде остана студенината?

— Люк… — Името му се отрони като въздишка.

— Това „да“ ли означава?

— Не! — Очите й се разшириха от ужас. Тя дишаше тежко, стараейки се да потисне изгарящото я отвътре желание.

— Само проверявам — сви рамене той. — Значи добрият стар Уил-Уилям, счетоводител от Сан Хосе…

— Сан Матео!

— … предпочита буен огън и предлага къщичка, шампанско и мъртви животни. Горе-долу така ли е?

Грейс осъзна, че не й е предложил сериозно. Просто се е пошегувал. Стана й неприятно и тя опита да си внуши, че не я интересува.

— Може би не той предлага това, а аз — рече хладно.

Освободи се и натисна бутона. Преди асансьорът да потегли, тя успя да забележи гнева, изписан на лицето на Люк. Чудесно! Нека поне веднъж той да е губещата страна в спора. Младата жена се обърна към металната врата и видя отражението си така, както го виждаше той. С лосион за оцветяване бе направила косата си невзрачно кафява. Винаги я вдигаше в стегнат кок. Тъмните очила поглъщаха нежните й черти, скриваха яркозелените очи и високите скули, а тежкият грим само подсилваше ефекта, придавайки й болнаво блед вид. Маскировката се допълваше от огромните кафяви, тъмносини и черни костюми. Всичко бе толкова безупречно, та чак й се плачеше.

През тази година ясно осъзна колко е жесток светът към непривлекателните хора. Спомни си проповедите на баща си за суетата, за вътрешната красота като най-важното в един човек. Реши, че никога вече не ще съди за хората само по външния вид.

— Не исках да ви огорча — промълви Люк. — Съжалявам.

— Няма нищо — отвърна тя сковано. И въпреки че току-що се бе зарекла да не съди по външния вид, с шокираща страст й се прииска той да може да види истинската й външност.

Асансьорът забави ход и вратата се отвори.

— Не е необходимо да спите с него, освен ако не сте абсолютно сигурна — препречвайки й пътя, каза Люк и излезе, оставяйки я изумена и разярена. Преди да успее да изскочи, вратата шумно се затвори и асансьорът потегли обратно. Няма нищо. И без това си бе забравила чадъра до бюрото на Едуард.

Пет минути по-късно вече беше в приемната до кабинета на Люк. Остави си палтото и чадъра в шкафа и седна на мястото си. Извади от чекмеджето червения маркер и с огромно удоволствие задраска поредния ден от едногодишната си присъда.

Като вдигна глава, видя, че Люк стои на прага на кабинета си и я наблюдава.

— Всяка сутрин правите това. Сякаш броите дните, оставащи до… нещо — сви рамене той.

— Глупости.

— Не са глупости. Какво е това нещо? — присви очи Люк.

— Нищо! — Тя го погледна изумено. Нямаше начин да се е издала!

— За втори път днес — строго каза той.

— Какво? — преглътна Грейс.

— За втори път днес ме лъжете — намръщи се мъжът.

Грейс застина. Редките му намръщвания неизменно водеха до взрив. Веднъж той избухна и тя реши никога повече да не му дава повод да показва отвратителния си характер.

— Не обичам тези неща, Грейс — каза Люк тихо, но заплашително. — Не ме лъжете никога повече.

Тя не посмя да отговори. Не посмя и да помисли какво ще се случи, ако той открие измамата, която с Дом бяха разиграли срещу него. Оставаше й само да се моли Люк да не разбере, защото ако някога научи… Мисълта за това я накара да потрепери.

Как е успял да разкрие последните й дребни лъжи? Грейс прилежно се усъвършенстваше в прикриването на истината, но изглежда дългото упражняване на този лош навик е причинило късо съединение и измамата се е разкрила. А може и омразата на Люк към лъжите в края на краищата да се е отразила върху нея.

Ако баща й научи, ще бъде слисан. Грейс се ужаси.

Люк се върна в кабинета си, без да дочака отговор, което бе добре дошло за нея, тъй като не знаеше какво да отвърне. Погледна календара. Остават още само четири седмици. Четири седмици лъжи, полуистини, маскарад и хладно държание. Ще се справи. Какво по-лесно от това?! Скоро Дом ще се върне от едногодишния си престой в Италия и ще назначи някой роднина за помощник на Люк, а Грейс ще може да отвори „Мечтани детски играчки“. Така най-съкровеното желание, нейното и на майка й, най-накрая ще се осъществи.

Проблемът е дали, след като отвори магазинчето, все още ще смята, че си е струвало. Когато се съгласи с плана на Дом, толкова искаше да има собствен бизнес, че не прецени последиците. По-късно имаше доста време да обмисли прибързаното си решение и вече не бе сигурна в правотата на избора си. Бе й неприятно, че с измама върви към целта си, макар тази цел да бе мечтата на живота й.

Грейс живееше в лъжа. Никога не бе се чувствала по-неудобно. А най-лошото беше, че работата при Люк й харесваше. Той бе невероятен шеф — щедър, интелигентен, умен. Дори честите им спорове бяха интересни. Ако не бяха лъжите, това щеше да е идеалната работа.

Някакъв звук привлече вниманието й и тя вдигна глава. На вратата на приемната стоеше красива млада жена. В едната си ръка държеше огромен пакет пеленки, а в другата — бебе.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита Грейс, намествайки очилата по-удобно на носа си.

Жената й хвърли подозрителен поглед и поклати глава. Озърна се и щом очите й спряха на табелката, на която пишеше „Лучано Салваторе“, възкликна с облекчение, хвърли предизвикателен поглед към Грейс, и се насочи към вратата на Люк.

Грейс стана. Поведението на непознатата не й хареса. Жената се държеше така, сякаш зад вратата на Люк щеше да намери отговор на всичките си молитви…

— Извинете, имате ли уговорка? — попита Грейс, въпреки че ясно разбираше какъв е отговорът на този въпрос. Това посещение явно беше „изненада“. Тя сви юмруци. Как ли ще реагира Люк на новооткритото си бащинство? Във всеки случай вече знаеше какво бе въздействието на тази новина върху нея: сърцето й се сви. Откога се е променило отношението й към Люк? Откога не й е все едно?

Жената поглеждаше ту Грейс, ту вратата, сякаш преценяваше шансовете си да победи в евентуална надпревара. В момента, в който Грейс заобиколи бюрото си, погледът на посетителката решително проблесна и тя се хвърли към вратата. Рязко я отвори и, избухвайки в гръмогласни реплики на италиански, я захлопна в лицето на Грейс.

— Госпожице Барнс! — миг по-късно извика Люк. — Елате!

За част от секундата успя да си възвърне изгубената от изумление способност да реагира. Отвори вратата. Майката и детето бяха намерили убежище в прегръдките на Люк и заедно със сълзите жената изливаше една явно сърцераздирателна история. Люк й зададе въпрос и тя отстъпи, заливайки го с поток от ядни думи все на италиански. Събуденото от дълбок сън бебе избухна в сълзи и плачът му се сля с риданията на майката.

— Повикахте ли ме? — попита Грейс.

— Доведете брат ми Пиетро. Искам го веднага тук. — Грейс се обърна, за да излезе, но се сблъска с Пиетро.

— Какъв е този шум? — попита той. Изведнъж видя жената. — Карина!

Внезапно Грейс осъзна, че детето не е на Люк, а на Пиетро. Стараейки се да пренебрегне завладяващото я чувство на облекчение, тя следеше с жив интерес развитието на събитията.

Пиетро понечи да прегърне Карина, но изведнъж видя бебето. За броени секунди всичко му стана ясно.

— Какво, по дяволите, е това?! — извика той.

— На какво ти прилича? — кресна в отговор Карина. — Бебе е.

Въпросното бебе отново заплака. Грейс се досети, че не е затворила вратата и се обърна. Група секретарки се бяха струпали в полукръг и слушаха с отворени усти.

— Ще извикам охраната — предложи една и хукна по коридора.

Грейс не успя да я спре. Въздъхна и затвори вратата. Само проблеми!

— Стига! — избухна Люк. — Искам тишина!

За най-голямо учудване на Грейс, млъкнаха всички, дори бебето.

— Отлично. Сега да стигнем до същността на тази бъркотия.

— Брат ти е свиня! — обяви Карина и пак захленчи на италиански.

— На английски, ако обичаш — помоли Люк.

— Не говоря добре английски.

— Така ли?! А Пиетро почти не говори италиански. — Той мрачно погледна бебето. — Виждам, че сте преодолели езиковата бариера. В такъв случай да се запознаем.

— Карина, това е брат ми Лучано, а това е секретарката му госпожица Барнс — започна Пиетро. — Люк, това е Карина Донати. Запознахме се в „Бъркли“. Карина е чуждестранна студентка.

— Вече не съм — прекъсна го тя, притискайки бебето до гърдите си. — Сега съм самотна майка.

— И чия е грешката? — нахвърли се върху нея Пиетро.

— Твоя! Не вярваш ли, че ти си бащата?

— Имай късмет да не съм аз — стисна юмруци Пиетро.

— Деца… — тихо промълви Люк.

Грейс прекоси стаята и протегна ръце.

— Дайте ми бебето — каза тя, надявайки се да изнесе горкото дете от бойното поле. За нейна радост Карина безропотно й връчи вързопа и Грейс се отдалечи.

Пиетро се обърна към младата майка с вече по-спокоен тон.

— Звънях ти, но не вдигаше телефона. Отидох в общежитието, ала ми казаха, че си напуснала, без да оставиш адрес. Търсих те навсякъде. Като че ли вдън земя бе пропаднала.

— Ами да — презрително го изгледа Карина. — Ти ме излъга!

— Не е вярно!

— Ами Джована Кардучи?

— Заради нея ли ме напусна?

Очите й се насълзиха и тя го посочи с треперещ пръст.

— Вижте! Той си призна!

— Нищо не съм признал!

— Стига! — пак се намеси Люк. — Да видим дали съм разбрал правилно: срещате се, влюбвате се, скарвате се заради някаква Джована Кардучи…

— Не! — извика Пиетро.

— Да! — настоя Карина.

— И — отново взе думата Люк, — без Пиетро да знае, Карина ражда…

— Тони — подсказа Карина.

— Тони. Горе–долу така ли е?

— Да — съгласи се Карина. — Накъсо.

— Накратко — поправи я Пиетро.

— Все едно. Големият човек е прав.

Тя отметна косите си назад. „Големият човек“ въздъхна.

— Мога ли да те попитам, Карина, сега какво… искаш?

Очите й се насълзиха. Пиетро понечи да я прегърне.

— Скъпа, какво има? Какво се е случило?

— Майка ми е много болна. Трябва да отида в Италия, но не мога.

— Защо? — озадачено попита Пиетро.

— Защо ли? — дръпна се тя. — Аз съм от много малко селце. Роднините ми са старомодни. Ако разберат, че имам дете, но нямам съпруг, ще ме изхвърлят.

По бузите й се стичаха сълзи. Тя грабна Тони от ръцете на Грейс и няколко пъти целуна подаващата се от одеялото къса черна косица. После връчи на Пиетро малкия вързоп.

— Тони е и твое дете. Поеми грижата, докато съм в Италия. Когато мама се почувства по-добре, ще се върна и пак ще бъда самотна майка.

Тя изпусна плика с пеленките и изхвръкна от стаята.

— Чакай! — извика Пиетро. Понечи да я последва, но усети, че нещо му пречи.

— Трябва да обсъдим… — започна Люк.

— После. — Пиетро подхвана неумело товара си и погледна брат си с отчаяна безмълвна молба. — Трябва да я спра!

— Господин Салваторе — появи се на вратата Едуард, — нещо не е наред ли?

— Да. Кажи на охраната да задържи една дребна, дългокоса и вероятно разплакана, млада жена. Тя… — Люк погледна бебето — си забрави един твърде важен пакет.

— Веднага, господине — каза Едуард и изчезна.

— Пиетро… — обърна се Люк към брат си.

— Не! Няма време. — Без да се бави повече, Пиетро връчи бебето на Люк. — Ти наглеждай Тони, а аз отивам след Карина.

— Чакай малко! Върни се!

Но беше късно. Пиетро беше изчезнал. Люк погледна втрещено бебето, после Грейс. Подозрителен блясък се появи в очите му.

— Госпожице Барнс — с прекалена любезност изрече той и тръгна към нея с една от най-чаровните и най-решителните си усмивки. Подаде й бебето. — Вижте какво ви нося.

Втора глава

Голямата лъжа

Все още е ден триста трийсет и седми и нещата не се развиват чак толкова добре…

— О, не — вдигна ръце Грейс и отстъпи. — Това си е ваш проблем.

Люк я погледна изумено. Не вярваше на ушите си.

— Нима ще ме изоставите в момент, когато се нуждая от помощ?

— Да.

— И ще оставите Пиетро и Карина в беда?

— Несъмнено.

— И ще обърнете гръб на едно безпомощно бебе? — намръщи се Люк.

Този път улучи. Тя обожаваше децата и през юношеските си години често я викаха за детегледачка. Когато църквата се нуждаеше от някой, който да наглежда малчуганите в детската градина в неделя, винаги споменаваха първо нейното име. И макар да нямаше богат опит, не можеше да откаже, щом се отнасяше за доброто на деца.

— Не е честно — оплака се тя. Но той вече беше спечелил. И дори да не знаеше, несъмнено го усещаше.

— Хайде, скъпа моя — усмихна се безпомощно той и й подаде Тони. — Нищо не разбирам от бебета. Освен това няма да е задълго. Само докато Пиетро и Карина се върнат и разрешат малкия си проблем.

Неспособна да устои, тя пое „малкия проблем“ и склони глава над милото спящо личице. Люк погали зачервената бебешка бузка.

— Той е един Салваторе. Точно копие на брат ми.

— Какво ще стане с Пиетро и Карина? — загрижено попита Грейс.

— Ще се оженят. — Златистите му очи весело проблеснаха. — Но май ще бъде една доста нестабилна връзка.

Много по-сериозен въпрос я измъчваше. Тя събра смелост.

— А как ще приеме новината баща ви?

— Зле — призна Люк. — Той е също толкова старомоден, колкото и родителите на Карина.

Люк нежно докосна малката бръчка, появила се на челото на Грейс. Допирът намали напрежението й и предизвика странно вълнение.

— Не се притеснявайте. Ще се разбера с него. Първо трябва да ги оженим. Това ще помогне да предразположим баща ми.

— Може би е по-добре да не му казвате точната дата на сватбата — предложи Грейс. — Без да лъжете, разбира се.

— Никога не бива да лъжем.

— Никога — тихо промълви младата жена и сведе глава. — Но ако се налага да изпуснем една-две дребни подробности…

— Ще действаме според обстоятелствата — сви рамене той. — Да се надяваме, че като види първото си внуче, баща ми ще бъде трогнат.

— Има ли опасност да… — Тя прехапа устни. — Да изхвърли Пиетро от къщи?

Познаваше родители, които биха го сторили и за по-малки провинения. Но Дом бе най-симпатичният и великодушен човек, когото някога бе срещала. Със сигурност нямаше да се ядоса до такава степен. Щеше да си даде сметка, че ако изгони Пиетро, това ще разбие цялото му семейство. А Грейс добре знаеше, че семейството е всичко за него.

— Би могъл — мрачно отвърна Люк, подклаждайки опасенията й. — Има твърде строги разбирания по въпроса.

— Но… — започна разтревожено тя.

— Не се тревожи, Грейс — каза той и я прегърна. — Ще се погрижа за всичко. Разчитай на мен.

Грейс му повярва, защото Люк винаги изпълняваше обещанията си. Но да разчита на него… Тя погледна изящните му черти, въплъщение на сила и власт, златистите му очи, пълни с увереност и решителност, и й олекна. Разчиташе изцяло…

Той отиде до вградения в стената шкаф и го отвори. Вътре имаше наредени монитори. Включи ги и свърза големия екран в средата със скритата камера във фоайето.

— Да видим какво става долу. Ето ги Пиетро и Карина, но все още не виждам Едуард.

— Сигурно асансьорът го е забавил — промълви Грейс и застана до мъжа. — О, Господи! Те отново спорят.

— Това не е спор, а караница.

Тя се намръщи и гушна бебето.

— Може би трябва да слезете и да се намесите.

След известно колебание той поклати глава.

— Пиетро ще се разгневи. През последната година даде да се разбере, че иска сам да се справя с проблемите си и не желае по-големият му брат вечно да се намесва. Ще ме извика, ако му потрябвам.

— Сигурен ли сте?

— Не.

— Моля?!

— Казах „не“.

— От това не ми става по-леко.

— Ако се вземе предвид колко е твърдоглав Пиетро, това е най-доброто, което мога да предложа — сви рамене Люк.

— Изглежда инатът е семейна черта. — Тя отново съсредоточи вниманието си върху монитора. — Да можехме да чуем какво си говорят. Не вярвам да четете по устните им.

— Не е необходимо — засмя се той. — Очевидно е какво казват. Пиетро крещи: „Защо не ми каза за Тони?“

Въпреки тревогата си, Грейс неволно се усмихна и продължи:

— А Карина отговаря: „Защо да ти казвам?“

Той й хвърли бегъл поглед. Очите му весело блестяха.

— Защото съм баща на детето ти.

— Е, и какво от това? — усмихна се младата жена.

— Не биваше да криеш сина ми от мен. — Той приближи към нея. — Имах право да знам.

Грейс вече навлизаше в ролята си. Тя отговори:

— Нямаш права върху мен. Предаде ме заради… онази жена.

Люк я прегърна през кръста.

— Другата жена не означава нищо за мен, любов моя — промълви той и устните му се плъзнаха по бузата й.

Тя трепна. Бореше се с импулса да го прегърне, с острото желание, което растеше с всеки миг. Как бе успяло да мине незабелязано и така потресаващо лесно покрай изостреното й внимание? И защо точно сега, когато бе на косъм от реализирането на мечтата си.

— Ти си единствената жена, която ме интересува, която…

— Не говорете така, ако не е истина — прекъсна го рязко тя и излезе от ролята. — Знам, че не ви интересувам.

— Напротив.

— Не. Вие обичате всички жени. Аз съм само една от многото.

— Права си. Наистина обичам жените. — Той също изостави ролята си. Погледът му потъмня, изгуби блясъка си, мъжът изведнъж стана сериозен. — Обичам всички жени: стари и млади, ниски и високите, с тъмна, прибрана на кок или дълга руса коса. Всички са прекрасни за мен.

Тя му хвърли тревожен поглед, потискайки желанието да докосне косата си. Нервно облиза устни и прошепна:

— Значи признавате?

— Признавам само, че харесвам всички жени. Харесвам различната им външност, неповторимото ухание на всяка от тях: независимо дали мирише на пот, или на цветя и е свежа като първия полъх на пролетта. Обичам да слушам гласовете им, дрезгави от продължителното тютюнопушене или леещи се като мелодия. Обичам да ги гледам как се движат: дългокраки и игриви или дребнички и енергични. Но любимият ми тип са танцуващите под звуците на някаква вътрешна, недостъпна за околните, музика. Гъвкави, грациозни и жизнерадостни… като теб.

— Не продължавайте.

Но той не спря. Обхвана раменете й и нежно плъзна пръсти по шията й.

— Знаеш ли, че една от най-големите радости в живота е да докоснеш жена, да погалиш всяка копринена извивка и да почувстваш горещия поток на страстта й. Да я прегърнеш и да разбереш, че допирът ти я връща към живота.

Грейс искаше да се отдръпне, но не можа, защото държеше бебето и… защото непознат вътрешен импулс я спираше.

— Люк, не трябва да ми казваш всичко това — немощно възрази тя.

— Още не съм ти казал най-хубавото за жените. Досещаш ли се кое е то? Вкусът им. Вкусът на една жена е божествен дар. По-опияняващ от най-доброто вино и по-възбуждащ от най-силния ром. Става все по-хубав с годините и с… опита.

Грейс затвори очи, защото се страхуваше да го погледне и защото се боеше от изписаната на лицето му страст.

— Забравяш за Пиетро и Карина — прошепна тя.

— Обвини ме, че обичам жените. Признавам. Но чувствата ми към тях са нищо в сравнение с това, което изпитвам към теб.

Тя поклати глава и притисна Тони към гърдите си.

— Изричаш толкова сладки и красиви лъжи, но те са само лъжи. Жените те очароват. Не можеш да им устоиш. Затова си неспособен да се спреш на една от тях.

— Грешиш. — Гласът му стана дрезгав. — Ако един Салваторе се влюби, това е за цял живот. Никога не изневерява.

— Не ти вярвам — престраши се да го погледне тя.

— Напротив, вярваш ми, защото говоря истината. Пиетро казва на Карина точно това. На негово място и аз бих го казал на жената, която обичам.

Грейс премигваше, усещайки как магията на току-що произнесените думи бавно се стопява. Не знаеше нито какво да мисли, нито какво да каже, нито пък какво да чувства. Отчаяно шарещият й поглед попадна върху монитора.

— Люк, виж!

Карина и Пиетро бяха преминали от думи към действия. Карина сграбчи една голяма порцеланова ваза и я обърна над главата на Пиетро. Вода, гладиоли и папрат се посипаха по раменете му.

— Изглежда обяснението му не е било тъй красноречиво като твоето.

— Явно. Но тя не биваше да прави това — въздъхна Люк. — Брат ми няма да го приеме никак добре.

Като по команда брат му избухна. В този момент се появи Едуард и понечи да изтупа боклуците от костюма на Пиетро.

— Дано Карина остави тази ваза — каза Грейс.

— Притеснявам се именно за това къде точно ще я остави.

В същия миг Едуард се опита да измъкне вазата от ръцете на Карина. Дръпна рязко, вазата изхвръкна от ръцете му и удари Пиетро по главата. Той рухна като покосен. Люк се хвърли към телефона.

— Бързо извикайте лекар! Идвам веднага.

— Люк, почакай! Погледни! — извика тревожно Грейс. — Той не изглежда добре.

Пиетро вече не се виждаше. Огромна тълпа се бе събрала около него. Към плачещата Карина приближаваха мъже от охраната, а на входа се появиха двама полицаи. Младата жена местеше поглед от едните към другите и, очевидно решила, че законът е по-безопасен от разярените служители на Салваторе, се втурна към полицаите.

— Не знам какви неволи разказва, но го прави доста убедително — отбеляза Люк. — Ще си тръгне, преди дори да стигна до асансьора. Ето, нали ти казах. Излиза и хваща първото такси към аерогарата.

— А Пиетро? — загрижено попита Грейс.

— Един момент. Изправя се. Слава Богу! — въздъхна с облекчение Люк.

— Изглежда добре, но може да има мозъчно сътресение. Къде ли е лекарят? — разтревожи се Грейс. — О, не! Сега крещи на полицаите.

— Вероятно задето оставиха Карина да избяга.

— Тази полицайка защо вади белезници? Да не би да иска да го арестува? Не е направил нищо лошо.

— Освен че създаде неприятности на полицията. А те не обичат това. — Люк напрегнато се взираше в екрана. — Освобождават го!

— Чудесно! Но къде отива?

— Проклятие! Сигурно тръгва след Карина. Трябваше да се досетя, че ще скрои подобен номер.

— Ами Тони? Нима Пиетро очаква, че ние… — Очите й се разшириха от изумление.

Люк мрачно се усмихна и кимна.

— Изглежда междувременно поемаме функциите на детегледачи.

— О, не! Не може да бъде!

Преди Люк да успее да отговори, телефонът иззвъня. Мъжът грабна слушалката.

— Едуард? Как е Пиетро? Да, да. Знам, че замина. Къде? — Покри с ръка слушалката и се обърна към Грейс. — Прав бях: потеглил е към летището. Задръж така, Едуард.

Натисна някакво копче и гласът на Едуард се разнесе в стаята.

— Ало… господин Салваторе? Чувате ли ме?

— Чуваме те — намеси се Грейс. — Добре ли е Пиетро? Нали не е пострадал сериозно?

— Нищо сериозно, госпожице Барнс, раната почти не кърви. Но има един малък проблем.

— Какъв? — попита Люк.

— Ами… няма да ви хареса, но…

— Казвай!

— Разбирате ли, Пиетро случайно спомена за бебето, което младата дама остави, и…

— Едуард!

— Помислих, че е добре да ви предупредя…

В този момент се чу силно тропане по външната врата.

— Отворете! Полиция.

— Полицаите са се запътили към вас — привърши Едуард.

За момент Люк остана неподвижен. После каза спокойно:

— Благодаря, Едуард. Въведи ред долу и ме уведоми веднага щом Пиетро се върне. Аз ще се разбера с полицията.

Той затвори телефона и се отправи към вратата.

— Люк? — несигурно започна Грейс.

— Всичко ще бъде наред — успокои я той. — Просто се постарай да не изглеждаш разтревожена и ме остави да говоря.

Тя кимна. Люк отвори вратата и протегна ръка.

— Здравейте! Аз съм Люк Салваторе, президент на „Салваторе Ентърпрайзис“. С какво мога да ви бъда полезен — той погледна картите с имената им, — полицаи Кейбъл и Хатчър?

— Съобщиха ни за изоставено бебе — каза Кейбъл. Тя хвърли поглед към Грейс и детето. — Това ли е?

— Това бебе не е изоставено — твърдо отвърна Люк и застана между Грейс и полицайката.

— Така ли? — пристъпи напред високият полицай Хатчър. — Ваше ли е?

— Племенник ми е.

Двамата полицаи се спогледаха.

— Ще трябва да представите документ — обади се Кейбъл.

По лицата им Грейс разбра, че приемат ситуацията много сериозно. Люк извади шофьорската си книжка и я подаде на полицайката.

— Вероятно искате обяснение — предположи с усмивка той.

Грейс зачака реакцията на жената. Не се наложи да чака дълго. Полицайката несръчно посегна към книжката, но бързо се съвзе и започна да преписва данните. Скулите й леко поруменяха. А Люк дори не забеляза.

Грейс въздъхна. Значи той изобщо не забелязва. Събаря жените като кегли и никога не му идва наум, че са паднали. Чест му прави, че не е умишлено. Както сам призна, просто обича жените и се отнася към тях със смайваща учтивост и сърдечност. Това несъмнено е най-големият му чар.

— Мисля, че обяснението е необходимо — намеси се Хатчър с остро неодобрение към реакцията на партньорката си. Крачеше из стаята и хвърляше строги погледи на Кейбъл. С известно огорчение жената делово се върна към задълженията си.

— Долу срещнахте брат ми Пиетро Салваторе — започна Люк.

— Онзи, който спореше с младата жена ли?

— Дребна семейна кавга — пренебрежително подхвърли Люк. — Ние сме доста… емоционално семейство.

— Младата жена е…

— Съпругата на брат ми.

При тази нагла лъжа — първата, която чуваше от него — Грейс неволно възкликна. Гледаше Люк и не вярваше на ушите си: дори окото не му мигна. Той дори не я удостои с поглед. Затова пък Хатчър забеляза реакцията й. Грейс бързо затвори уста и се зае с бебето, но вече беше късно. Полицаят приближи.

— Стори ми се, че искате да кажете нещо, госпожице…

— Барнс. Грейс Барнс. Да, бих искала да ви помоля да ми подадете онзи плик? Мисля, че ни се случи нещо — смотолеви тя.

Полицаят присви очи, но не посмя да я обвини, че лъже и Грейс си отдъхна. Мъжът се наведе и вдигна плика. Тя го пое с благодарна усмивка и внимателно сложи бебето върху бюрото на Люк, право в средата на кожения му бележник. Нека се изцапа, помисли си тя. Не беше необходимо да лъже полицията. Грейс разгърна одеялото на Тони и започна да разкопчава долната част на комбинезончето му.

— Да се върнем на въпроса — продължи офицер Хатчър.

— Жената, която разпитахме, се казва…

— Карина Донати… Салваторе — отвърна Люк.

— И тя пое към аерогарата, така ли?

— Точно така. Майка й е в Италия и е много болна. Брат ми молеше Карина да изчака, за да отидат всички заедно, но тя искаше да замине възможно най-скоро. Съжалявам, че ви обезпокоихме.

— Сега за бебето — прекъсна го полицайката. — Брат ви го е оставил на вас, докато се върне, така ли?

— Въпрос на няколко часа.

С наведена глава Грейс извади от плика чиста пеленка и пудра. Докато сваляше непромокаемите гащички от дебелите ритащи крачка на Тони, с облекчение установи, че наистина е мокър. Тя откопча подгизналата пеленка.

Полицаите тихо разговаряха и й се стори, че се чувстват неловко. Изглежда и Люк смяташе така, защото въздъхна.

— Вижте, аз съм уважаван човек, умея да поемам отговорности. Няколко часа ще бъда бавачка на племенника ми. Какъв е проблемът?

Грейс махна пеленката и изведнъж се обърна към Люк с широко отворени очи. Значи така… Ако не действа бързо, може да се случи нещо много неприятно. С едната ръка тя хвърли мръсната пеленка в кошчето, а с другата посегна към чистата. За неин ужас, пелената падна на пода.

— Ако трябва, ще представя препоръки — предложи Люк.

— Нима познавате някой, който може да гарантира за способностите ви на детегледач? — скастри го Хатчър. Той явно не одобряваше непрофесионалната реакция на Кейбъл и бе решил максимално да усложни нещата. — Приличате ми на зает човек — добави и изгледа Люк с подозрение. — Сигурен ли сте, че можете да осигурите необходимите грижи?

Грейс забеляза гнева, изписан върху лицето на Люк, и застина. Погледът му не вещаеше нищо хубаво. Той се взря в нея с мрачна решителност, след това премести очи към лявата й ръка и младата жена отгатна намерението му.

Без да губи нито секунда, тя измъкна нова пеленка от плика и покри крачката на Тони. В същия момент усети ръката на Люк да обгръща раменете й. Опита да се освободи, за да намести пеленката и да я забоде.

— Скъпа — произнесе той, — нека им покажа.

— Не сега! — изсъска тя.

— Сега! — Той вдигна лявата й ръка и я протегна към полицаите. — Вероятно трябваше да спомена, че с годеницата ми ще се грижим за Тони.

— Люк, бебето! — прошепна Грейс. Той я погледна намръщено, но тя издърпа ръката си. — Трябва да… го преобуя.

Уплашена да не би полицаите да приближат, тя се отказа от иглите. Дръпна гащичките върху малките ритащи крачка и зави бебето с одеялото, като се молеше пелената да не се измести през следващите няколко минути. След това се строполи на стола на Люк, повдигна Тони на рамото си и започна да потупва гръбчето на детето, сякаш бебетата си оригваха след всяка смяна на пелените.

— Сгодена ли сте? — попита Кейбъл с нескрито разочарование. Хатчър се ухили. Грейс измери Люк със свиреп поглед.

— Да — излъга тя. — Сгодена съм.

За щастие, не я попитаха дали е годеница на Люк. Не възнамеряваше да лъже полицията — не че по принцип не лъжеше, като се имаше предвид, че изобщо не е сгодена. Кейбъл философски сви рамене и се обърна към колегата си:

— Май тревогата беше лъжлива.

Полицай Хатчър обаче не се оказа толкова сговорчив.

— Ще направим подробно описание — заяви той, несъмнено подозирайки, че някои важни подробности са премълчани. — Следващия път ще поговоря с родителите на детето.

— Разбира се — съгласи се Люк и изпрати полицаите до асансьора.

Веднага щом си отидоха, Грейс сложи бебето на масата и бързо намести пеленката. Тони негодуваше през цялото време, задето се налагаше да изтърпи процедурата втори път в течение на по-малко от пет минути.

— Какво правиш? — попита появилият се на вратата Люк.

— Повивам бебето.

— Пак?!

— Първия път толкова бързах, че не го пових както трябва.

— Защо…

— Знаеш ли какво щеше да стане, ако Кейбъл беше приближила, докато сменях пелената? — нахвърли се върху него тя.

— Щеше да види как се повива бебе — засмя се Люк.

— Щеше да види, че Тони не ти е племенник, а племенница!

— Моля?!

Грейс занесе бебето на канапето и го сложи сред възглавниците.

— Явно Тони е галено от Антония, а не от Антонио.

— Шегуваш се! — изуми се Люк. — Но това е чудесно! Тя е първата жена в рода ни от четири или даже пет поколения насам.

Грейс опита да потисне гнева си.

— Ти май не разбираш. Ако полицаите бяха разбрали, че не знаеш дори пола на детето на брат си, играта щеше да свърши. Щяха да ни хвърлят в затвора и да вземат бебето в приют.

— Нямаше да им позволя — поклати глава той.

— Едва ли щеше да си в състояние да им се противопоставиш! Как смееш! — Грейс не помнеше някога да е била толкова ядосана.

— Как смея какво?

— Как смееш да ги лъжеш! Знам, че една лъжа повлича след себе си много, но защо излъга точно полицаите?

— Налагаше се — сви рамене мъжът.

— Защо ме намесваш в семейните си проблеми?

Люк я сграбчи за раменете и я привлече към себе си.

— Нашите проблеми — напомни той. — Ние сме сгодени. Не помниш ли, че им го каза?

— Не е вярно! Казах им само, че съм сгодена, но не съм уточнила за кого…

— Няма да си спомнят тази подробност — прекъсна я той.

— Но това е лъжа! Аз не съм твоя годеница. Пиетро и Карина не са женени. За Бога, Люк, бебето дори не е момче!

Тя забеляза назряващата в очите му буря, видя как яростта и решителността превръщат лицето му в студена маска.

— Нека ти обясня нещо: няма да позволя на полицията или на когото и да било друг да ми отнеме Тони. Ще я защитавам, каквото и да ми струва това.

Грейс не се съмняваше. Дори в известна степен споделяше чувствата му. Салваторе бяха сплотено семейство. От дълги години веруюто им бе „един за всички, всички за един“. И в интерес на истината тя се чувстваше в известна степен длъжница на Люк. Лъжеше го вече цяла година и му дължеше една… лъжа. Но само при условие, че е малка и краткотрайна. Така ще са наравно.

— Какво искаш от мен?

Той се успокои. Огънят в очите му угасна и златото отново заблестя. Схватката се превърна в прегръдка.

— Искам само да останеш с мен и да се представяш за моя годеница, докато Карина и Пиетро се върнат.

— Само за два часа обаче — настоя тя.

— Не. Имам нужда от теб, докато брат ми си вземе Тони.

— Няма да стане.

— Значи ще ме изоставиш, когато се нуждая от помощ?

— Да.

— И ще оставиш Пиетро и Карина в беда?

— Без всякакво съмнение. Този разговор вече го водихме.

— Така е — тихо се съгласи той и я освободи от прегръдките си. — Струва ми се, точно на това място попитах дали ще обърнеш гръб на едно безпомощно бебе. Доколкото си спомням, миналия път това промени нещата.

Грейс опита да откаже, но не успя. Не можеше да изостави Тони, независимо колко ядосана бе на Люк.

— Не играеш честно.

— Права си — кимна той. Хвана ръката й и галантно я поднесе към устните си. После се усмихна чаровно. — Играя така, че да спечеля.

Трета глава

Голямата лъжа

Ден триста трийсет и седми: положението продължава да се влошава…

— Не, не! Това е много. Тук пише: три лъжици на двеста милилитра вода. По дяволите, Грейс, виж какво направи. Разля го!

— Аз ли го разлях? — Грейс отметна непокорните къдрици, разпилели се пред очите й, и го изгледа ядосано. — Ти ме бутна по ръката.

— Пречеше ми. Сега внимавай какво правиш или ще го изпуснеш на…

Шишето изтрополи по пода и млякото се разля върху килима:

— Пода — довърши изречението му тя с многострадална въздишка.

— Вземи друго шише. Това е мръсно. Ще трябва да започнем отначало.

— Не можем.

— И защо? — враждебно попита той.

— Причината е съвсем очевидна — отвърна Грейс, като полагаше усилия да запази самообладание при смущаващите обстоятелства, едно, от които бе Люк Салваторе. — Шишетата свършиха.

— Не задълго.

Люк грабна телефона и натисна няколко копчета.

— Едуард? Шишетата свършиха. Поръчай още. Освен това ни трябва и сухо мляко. Грейс беше доста несръчна.

— Как можах дори да си помисля, че е чаровен — промърмори Грейс, опитвайки се отново да вдигне косата си на кок. — Разбира се, че не е. Трябва да съм луда, за да мисля обратното.

— Каза ли нещо? — попита Люк, покривайки с ръка слушалката.

— Напомни му да вземе от същия вид.

— Едуард, поръчай от същия вид сухо мляко, защото Грейс се бои, че пак ще объркаш всичко.

Грейс се хвърли към телефона и дръпна слушалката от ръката на Люк.

— Едуард? Грейс е. Не съм казвала такова нещо. Дори не съм си го помислила. Ало? Ало?

Люк вдигна пръста си от вилката на телефона.

— Той май приключи разговора с теб.

Грейс затвори телефона и се обърна към мъжа, намествайки очилата си.

— Дори от теб не бях очаквала толкова подло нещо. И понеже знам колко се нуждаеш от помощта ми, предлагам…

— Тихо. Ами бебето? Не си ли спомняш?

Като в отговор от другия край на стаята се разнесе писък.

— Вече е късно — погледна я с упрек Люк. — Ти я разплака.

— О, трябваше да…

— Спокойно. — Той отново вдигна телефона. — Едуард, тя плаче. Какво? Че откъде да знам? Отдавна вече не съм бебе. О, така ли? Не, шегувам се. Значи казваш пелени или шишета?

Грейс трепна от сарказма му. Време бе да вземе нещата в свои ръце. Отиде в приемната. Гласът на Люк долиташе през отворената врата.

— Ще бъде доста трудно, щом досега нищо не си ни изпратил! И още…

Грейс седна на ръба на бюрото си и вдигна слушалката на вътрешния телефон.

— Едуард? Тук е Грейс. Първо, не съм казвала, че ще объркаш всичко. Искам да изясним този въпрос.

— Да, госпожице Барнс — въздъхна Едуард.

— Сега да се върнем на въпроса. — Тя отвори стенографското си тефтерче. — Какво сухо мляко поръча? Трябва да е абсолютно същото като оставеното от Карина. Обогатено с желязо.

— Да, госпожице Барнс.

— Той не е идиот, Грейс. Няма да повтори същата грешка — обади се Люк. — Нали, Едуард?

— Да, господин Салваторе.

— Люк, затвори! Сама ще се справя.

— Както се справи с шишето и млякото ли?

— Грешката не беше моя! Ало? Ало?

— Той затвори, госпожице Барнс — обади се Едуард.

— Прекрасно. Така… Какво още ни трябва? Да. Веднага щом получиш стерилизираните шишета, ни ги изпрати. — Тя си отбеляза нещо, след което попита: — Ами пелени? При нас са на привършване. Най-добре поръчай от тези за еднократна употреба.

— Кой номер?

— Сигурно малки — озадачи се тя.

— Те са съобразени с теглото.

— След малко ще ти кажа — прехапа устни Грейс.

— Добре, госпожице Барнс.

— Проклятие! — долетя вик от кабинета на Люк. — Грейс, ела бързо!

— Трябва да вървя, Едуард.

— Какво щастие!

— Как да разбирам това, Едуард? — намръщи се Грейс.

— Ами, казах, че това би било чудесно.

Люк се появи на вратата.

— Остави телефона и ела веднага. Нещо не е наред.

Без нито дума повече, тя затвори и го последва. Люк отиде до импровизираното детско креватче, което бяха направили с помощта на палтата и декоративните възглавнички на канапето.

— Какво има? — Тя застана до него и се вгледа в бебето.

— Виж я! От устата й излиза пяна. Не те ли застрелват, когато правиш така?

— Тя прави балончета — обясни Грейс. — Когато си на три месеца, възрастните изпадат в умиление от това. Когато станеш на шест години, околните се мръщят. На тринайсет предизвикваш строги забележки. Застрелват само възрастни, които правят балончета.

— Сигурна ли си?

— Разбира се. Сега по другия въпрос.

— Имаш предвид дали днес ще се работи? — поуспокои се той.

— Не. Имам предвид пелените.

— Ще се обадя на Едуард…

— Вече говорих с него. Трябва да знаем номера.

— Малки. Много малки — бързо реши Люк.

— Съобразени са с теглото — погледна го с превъзходство тя.

— Леки. Много леки.

Устните й трепнаха в усмивка. Миг по-късно Люк избухна в смях. Преди Грейс да се опомни, още една преграда между тях се стопи. Младата жена не устоя и също се засмя.

— Доста е налудничаво, нали? — попита тя.

— Да, но и весело. Имам племенница, а това е прекрасно!

Той обгърна раменете на младата жена и я привлече към себе си. Двамата се загледаха в Тони. Грейс се чувстваше прекрасно. Съзнаваше, че трябва да се отдръпне, но не й се искаше. Неволно се сгуши в прегръдките му и с лека въздишка се отдаде на приятното усещане.

Прииска й се да изостави ролята си на недостъпна жена и да се наслади на момента. Не приемаше сериозно прегръдката, нито й придаваше голямо значение. Но след всичко преживяно се нуждаеше от докосването на Люк може би повече, отколкото от храна и вода.

— Чуй — прошепна той и се наведе към нея. — Какво прави тя сега?

— Гука — отвърна Грейс, потръпвайки от горещия му дъх.

— Това какво значи: че е гладна или че е мокра?

— Вероятно, че е щастлива.

— Това е добре.

— Да, много добре. Дори отлично.

Извърна се и го погледна. Странното му напрегнато изражение леко я озадачи.

— Люк…

— Да, Грейс.

— Трябват ни пелени.

Неизвестно как се бе вкопчила в ризата му, сякаш от това зависеше животът й. Смути се и опита да изглади измачкания плат. Пръстите й се плъзнаха по стегнатите мускули. Мъжът поклати глава.

— Не ми трябват пелени. Нуждая се от друго. И то много силно.

— Искам да кажа, че бебето се нуждае от пелени — изчерви се тя. — Знам, че на теб не са ти необходими.

— Колко си наблюдателна! Макар че, ако продължаваш, с тези ласки, ще разбереш точно от какво се нуждая.

Тя подскочи като ужилена.

— Не исках да… Беше случайно.

— Чакай да отгатна. С Уил-Уилям ли ме сбърка?

Грейс трепереше от ужас. Как можа да постъпи толкова глупаво? Не трябваше дори за секунда да забравя, че е недостъпна! Познаваше Люк. Знаеше колко опасен може да бъде. И въпреки това му разреши да я докосне. Още по-лошото бе, че откликна на допира му.

— Няма да се повтори — сковано промълви тя.

— Кое? — приближи мъжът. — Това, че ме обърка с Уил-Уилям или това, че докосна гърдите ми?

— И двете. Не исках да… — Тя махна с ръка. — Знаеш какво.

— А именно? — усмихна се Люк.

Мразеше го, задето я постави в толкова неловко положение.

— Не исках да те докосна. И прекрасно знам, че не си Уил… Уилям.

— Дори не можеш да произнесеш името му, без да се запънеш — подхвърли той с мрачна усмивка. — Че каква е тази ваша връзка?

— Уилям. Уилям. Уилям. Видя ли, че мога? Сега доволен ли си?

Грейс си пое дълбоко дъх, стараейки се да потисне внезапно обзелия я гняв. Не си струваше да се ядосва заради Люк. Така само щеше да изгуби контрол над ситуацията. Тя повдигна предизвикателно брадичка.

— Да се върнем на проблема. Пеленки за Тони, помниш ли?

За миг й се стори, че той ще продължи да спори. През последните месеци бе приел доста сериозно връзката й с несъществуващия Уилям. Напрегнатата му войнствена поза създаваше впечатлението, че иска да върне разговора към отношенията й с нейния годеник. А тя бе готова да направи всичко, само и само да избегне това.

— Беше доста тежък ден — каза Грейс. — И двамата сме уморени.

— И не бива да изричаме неща, за които след това ще съжаляваме. Това ли предлагаш?

— Именно.

— В такъв случай… — наведе се той и вдигна Тони на ръце — да се погрижим за пеленките. Последвай ме.

Мъжът излезе от кабинета и се насочи към асансьора. След моментно колебание Грейс го последва. За пет секунди Люк успя да събере около себе си рояк шумни секретарки. За най-голямо отвращение на Грейс момичетата се въртяха около него като жадни за прашец пчели. Люк прие реакцията им като съвсем нормална. Усмихваше се гордо, сякаш единствено на него се дължеше очарованието на Тони. Асансьорът пристигна и Люк се извини на грачещата орда. Хвана Грейс за лакътя, въведе я в асансьора и натисна бутона за сутерена.

— Къде отиваме? — попита тя по-остро, отколкото възнамеряваше. Прекрасно! Нека си блъска главата върху причината за тази враждебност.

— В отдела, където разпределят пощата — отговори той с подозрително ласкав тон.

— Защо отиваме там?

— Почакай и ще видиш. Но се подготви да бъдеш впечатлена.

— Едва се сдържам.

— Опитай — сухо предложи той.

Излезе от асансьора и се насочи към огромния пощенски отдел. Когато влезе, работата секна, но Люк дори не забеляза. Той занесе скъпоценния си товар до една от масите и нежно го сложи върху пощенския кантар.

— Почти седем килограма — заяви със задоволство. — Грейс, поръчай пелените.

— Добре, признавам, впечатлена съм — въздъхна Грейс.

— Не, още не си. Но не след дълго смятам наистина да те впечатля.

Очите й се разшириха от учудване. Дишането й се учести.

— За какво говориш? — успя да промълви най-сетне.

— След време ще разбереш — загадъчно отвърна Люк.

Тъй като не намери какво да каже, тя се отправи към най-близкия телефон и се свърза с Едуард. След това се върнаха в кабинета. След още половин час стерилизираните шишета, сухото мляко и пеленките за еднократна употреба затрупаха приемната. Четвърт час по-късно Грейс се настани на канапето със свежата и прекрасно ухаеща Тони и пъхна шишето в малката бебешка устичка. После се сгуши в меките възглавници, свали обувките си и подви крака.

— Удобно ли ти е? — попита Люк.

— Много.

— Прекрасно. Остани тук и си почивай, а аз ще се опитам да свърша малко работа — посегна той към купчината папки на бюрото.

— Страхотна идея — обади се сънено тя. — Знаеш ли, колкото и да е изморително да играя ролята на майка, установих, че в целия свят няма нищо по-хубаво от това да държа в прегръдките си това малко съкровище — прозя се Грейс.

Люк се облегна назад, почуквайки с писалката си по бележника, изражението му беше непроницаемо.

— Аз се сещам за още нещо, не по-малко прекрасно — отговори той.

— Така ли?

Грейс се замисли. Може би силната прегръдка на любимия мъж може да се окачестви като такова нещо. Но тя нямаше намерение да го признава пред Люк. Бе опасно дори да си представи нещо подобно. И все пак… Прекалено изморена, за да се бори с натрапчивата мисъл, тя даде пълна свобода на въображението си. Възхитителни и напълно невъзможни видения изпълниха съзнанието й и с лека усмивка младата жена се унесе в сън.

 

 

— Грейс, събуди се!

— Остави ме! — промърмори тя.

— Събуди се, скъпа. Време е да се прибираме вкъщи.

— Вкъщи?! — Думата сякаш прониза съзнанието й. Грейс се надигна и изведнъж ахна от ужас. — Бебето! Заспала съм…

— Спокойно, мила. Тони е добре. Взех я веднага щом ти задряма.

Стана й неловко при мисълта, че Люк я е наблюдавал как спи.

— Колко е часът?

— Шест.

— Шест! Пиетро върна ли се?

— Не.

— А Карина?

— Боя се, че не — поклати глава мъжът.

Грейс отметна разпилялата се по челото й коса и дръпна полата върху коленете си. Маскировката й бързо се разпадаше. Ако не внимава, всички прекрасно скроени планове на Дом скоро ще рухнат. Дали Люк е забелязал нещо необичайно? Тя опита да отгатне по изражението му. В отговор на погледа й мъжът въпросително повдигна вежда.

— Сигурно им се е случило нещо непредвидено — предположи тя. — Пътят до аерогарата и обратно отнема много по-малко време. Досега трябваше да са тук.

— Имат доста неща да обсъдят — сви рамене той. — Пиетро знае, че при нас Тони е в безопасност. Скоро ще се появят.

Като по команда звънна личният телефон на Люк. Слава Богу, отдъхна си Грейс, знаеше, че само членове на семейството използват този номер. Люк отиде до бюрото си и грабна слушалката.

— Пиетро? Къде си, по дяволите! — В продължение на няколко минути слушаше, след което заговори на италиански. По тона му Грейс разбра, че разговорът не вещае нищо хубаво. — Още утре ще уредиш всичко, разбра ли? Иначе ще разкажа на татко.

Люк ядосано затвори телефона. Нощта бе настъпила и само малката настолна лампа осветяваше стаята. Той отмести стола си и застана пред прозореца. Сан Франциско се простираше докъдето поглед стига и светлините му проблясваха през дъждовната пелена.

— Добри новини ли? — опита да се пошегува Грейс.

Не му бе до смях.

— Пиетро се е разминал с Карина на летището.

— Кога ще дойде да си вземе Тони?

— Няма да е тази вечер. — Той се обърна към нея, лицето му остана в сянка. — Няма да е и утре вечер.

— Какво… значи това?

— Значи, че ще се наложи да останем заедно по-дълго, отколкото бях предвидил. — Мъжът излезе от сянката и Грейс застина, щом забеляза гнева, изписал се на лицето му. — Пиетро се обади от самолета. Последвал е Карина в Италия.

От другия край на стаята се чу плач. Грейс се затича към Тони, вдигна я на ръце и я прегърна. Смутено си спомни своето обещание — да остане, докато Карина и Пиетро се върнат да си вземат бебето. Тревожно се обърна към Люк. Срещна хладния му поглед и разбра, че и той не е забравил. Младата жена затвори очи и потрепери. Господи, в какво се забърка?!

 

 

— Грейс, вратата.

— Ако не ми закриваш светлината, ще я отворя много по-бързо. Осветлението е прекалено лошо за такъв богаташки квартал.

— Грейс, ако не побързаш, ще изпусна прецедения спанак и плодовата каша върху краката ни.

Грейс се съсредоточи върху ключалката на апартамента му.

— Още в супермаркета ти казах да не ги купуваш. Бебетата на тази възраст пият само мляко, а някои ядат и зърнени храни.

— Исках да съм подготвен за всеки случай.

Тя се отказа от опитите да се справи с ключа, докато държи извиващото се бебе.

— В случай че на Тони внезапно й се доядат боб или праскови?

— По дяволите — надникна в чантите Люк, — забравил съм прасковите.

— Изтощена съм! Виж Тони, и тя е уморена.

— Единственият застрашен от изтощение съм аз. По-добре побързай с тази врата или…

Дъното на един от пликовете се скъса и на пода се изсипаха буркани. Люк изруга.

— Така ли се говори пред малко дете? — попита с отвращение Грейс.

— Да! — изръмжа мъжът. — Точно така говоря пред малко дете, когато двайсет и пет килограма буркани с бебешка храна тупват върху пръстите на крака ми.

— Казах ти…

— Знам, знам: да не взимам бебешка храна. А аз ти казах, че държа да съм подготвен. Не знам колко време ще се наложи да се грижим за Тони.

— Тя няма да може да яде това нещо още няколко месеца. Да не възнамеряваш да я криеш тук толкова дълго? Не мисля, че полицията би одобрила.

Отсрещната врата се отвори.

— Господин Салваторе? Какво става тук? Кой ругае?

— О, Госпожо Бъмгартъл, събудихме ли ви? — попита Люк с пленителна усмивка. — Много съжалявам!

За най-голямо изумление на Грейс възрастната жена ни най-малко не бе покорена от чаровната му усмивка. Старицата сложи очилата на крайчето на дългия си тънък нос и се намръщи.

— Това бебе ли е?

— Къде? О, това ли? Ами, да. Бебе е.

— Радвам се, че сме единодушни — присви очи съседката. — Въпросът е, чие е това бебе?

— Това е бебето на брат ми, искам да кажа моята племенница. Ще се грижим за нея известно време.

— Само няколко дни — потвърди Грейс.

Госпожа Бъмгартъл поглеждаше ту Грейс, ту Люк. Най-сетне пронизващият й поглед се спря върху Люк.

— Вие, господин Салваторе, сте намислили нещо. И подозирам, че не е добро. — С тези думи тя се скри в апартамента си.

— Чудесно! Думи нямам! — въздъхна раздразнено Люк. — Отвори тази врата, Грейс, и да влизаме, докато не сме събудили целия квартал.

Тя му подаде бебето и с всички сили натисна бравата. Миг по-късно вратата се отвори. Грейс пое Тони и влезе. Опита да намери ключа на лампата. Люк подхвана многобройните пликове с храна и бебешки принадлежности, ритна изпопадалите буркани към входа и я последва.

— Но ти остави половината буркани навън — напомни му тя.

— Щом си толкова сигурна, че не се нуждаем от бебешка храна, нека останат вън, докато не благоволя да ги прибера. Това тревожи ли те?

Той се наведе и носът му почти докосна нейния.

— Мен, не. Но госпожа Бъмгартъл вероятно ще се разтревожи — побърза да го увери тя.

— Ще се разбера с нея. — Мъжът остави багажа си на пода.

— Да не мислиш да я очароваш — засмя се Грейс, — както постъпваш с всички жени. Или по-точно да я излъжеш.

Люк я стрелна с поглед. Потършува из покупките и извади преносимо детско креватче. За по-малко от минута го разгъна и настани Тони. Занесе бебето в хола и се обърна към Грейс:

— За ваше сведение, госпожице Барнс, никога не лъжа.

— Така ли?! Как тогава наричаш казаното на полицаите?

— Предстояща истина. Защото е истина, че се грижим за племенницата ми, че Пиетро и Карина скоро ще се върнат да си вземат Тони, и че ще се оженят или ще си понесат наказанието.

— А нашият така наречен годеж?

— Предлагам да запазим тази истина за бъдещо обсъждане. Не се гордея с това, което направих днес, но беше наложително. Мразя да лъжа и да ме лъжат… — Той се взря изпитателно в нея. — Затова се разбираме толкова добре с теб, Грейс.

Тя се изчерви. Молеше се той да го изтълкува като объркване, а не като чувство за вина. Защото ако някога научи за уговорката й с Дом, ще се разяри. Освен това отношенията им ще се променят, а Грейс за първи път осъзна, че не желае тази промяна.

— Що се отнася до очароването на жените — безмилостно продължи той, — да, жените ме намират за чаровен. Казах ти, че обожавам жените. А те лесно се оставят да бъдат очаровани. Нещо лошо ли виждаш?

— Н-нищо — бързо отстъпи назад тя.

С една крачка той стопи разстоянието помежду им и промълви:

— Ако не бе толкова хладна и сдържана, и ти щеше да ме намираш за чаровен. Това и още нещо ме спираше през последните единайсет месеца.

— Кое е другото? — осмели се да попита Грейс и нервно преглътна.

— Годежът ти. И знаеш ли защо? Защото никога не съм отнемал чужда годеница. — Златистите му очи блестяха на меката светлина. — До този момент. — Той я привлече в прегръдките си.

Грейс отчаяно клатеше глава и се опитваше да го отблъсне.

— Не! Казваш го само за да… за да…

— Защо?

За да ме подлудиш! За да ме изкушиш, мислеше си Грейс.

— За да… ми създадеш неприятности — изрече тя единственото приемливо оправдание, дошло й наум. — Но не е вярно. Може би ако бях красива като другите жени…

— Всички жени са хубави — отсече Люк. — Дори онези, които се крият зад…

Той свали очилата й и небрежно ги завъртя на пръста си.

— Не мога без тях! — Грейс посегна да ги вземе, но Люк ги хвърли на канапето.

— Така ли? — подхвърли иронично.

Дали подозира, че очилата са част от маскировката й?

Грейс не посмя да излъже. Мъжът се взираше изпитателно в очите й. Почувства се безпомощна без защитната стена, която бе изградила с толкова усилия, за да се предпази от неустоимия му чар.

— Люк, престани!

Той не се подчини. Вместо това измъкна фибите от косата й и освободи тежките къдрици.

— Само не мога да разбера защо красавица като теб…

— Не! — Тя опита да се отскубне, но той я сграбчи за раменете и я придърпа обратно. За неин ужас ръцете му се плъзнаха по тялото й и спряха на бедрата.

— … иска да прикрие хубостта си — довърши той. — Това да не е идея на Уил-Уилям?

— Люк, моля те — простена Грейс.

— Скъпа моя, ти си поразително красива — прошепна мъжът, — а добрият стар Уил-Уилям нека върви по дяволите.

Четвърта глава

Голямата лъжа

Ден триста трийсет и седми. Двайсет и три часът и двайсет и девет минути…

Противно на полуочакванията и полунадеждите на Грейс, Люк не се и опита да я целуне. Зарови пръсти в разпуснатата й коса. Наведе се и невероятните му златисти очи блеснаха като пожар от страст. Погледът му я хвана и омота в мрежа от дълго потискана нужда и желание.

Една малка трезвомислеща част от нейното съзнание й внушаваше, че не бива да допуска това, че трябва да устои на допира му, на прегръдката му, на чара му… За Бога! Тя трябва да се държи като сгодена жена! Не бива да позволява на Люк дори да помисли, че е възможно да я привлича друг мъж, освен годеника й.

Сякаш успял да прочете мислите й, той нежно я целуна по устните.

— Не мисли за Уилям. Това няма нищо общо с него. Това е нещо само между нас двамата — нещо, което с теб желаем от доста време.

— Не е вярно — поклати глава тя.

— Така ли?! — подигравателно подхвърли той. — Никога ли не си се питала как би се почувствала в прегръдките ми?

— Никога — увери го тя.

— Никога ли не ти се е искало да сравниш целувките ми с тези на Уилям?

— Напълно съм доволна от годеника си — настоя тя.

— Трепериш.

— Студено ми е.

— Не е вярно. Топло ти е. А бузите ти са пламнали от желание.

— Това е грим.

— Не си гримирана. Или поне нямаш руж — рече той. — През живота си не съм виждал по-красиви зелени очи от твоите. Блясъкът им те издава.

— Не блестят, а са насълзени, защото не виждам без очилата си.

Това окончателно го развесели и той се засмя. На мургавото му лице усмивката проблесна като светкавица.

— Грейс Барнс, днес не лъжеш особено убедително. Това трябва да спре. И аз знам как точно да го направя.

Грейс разбра намеренията му — ще я целуне и тя вече няма да има сили да се съпротивлява.

— Люк, недей — помоли младата жена, надявайки се да предотврати неизбежното. — Ще съжаляваш за това. И двамата ще съжаляваме.

Той сви рамене, усмивката му се стопи и лицето му стана сериозно.

— Може би си права. Но нека поне имаме нещо, за което си струва да съжаляваме.

Палецът му се плъзна по пълните й устни, мъжът се наведе и я целуна.

Беше вълшебно. Когато устните му докоснаха нейните, сърцето й бясно заблъска, огнена лава сякаш се разля по вените й. Тя усещаше уханието му. Пръстите й чувстваха всяка частица от тялото му. Дори вкусът на устните му я опияняваше, замъгляваше разума й и изпълваше съзнанието й с чувства.

Мъжът плъзна ръка по гърба й, обгърна талията й, привлече я към себе си. Хармонията бе пълна. Грейс не се сдържа — обви ръце около врата му и отвърна на целувката.

Доста време бе изминало, откакто за последен път я бе прегръщал мъж. Дори бе забравила колко е прекрасно. И все пак сега бе по-различно и това я объркваше. В прегръдките на Люк усещанията й странно се раздвоиха. Чувстваше се едновременно в убежище и в опасност, силна и уязвима.

Самият той бе едновременно наслада, заплаха и изкушение, на което не можеше да си позволи да се отдаде.

Сякаш почувствала тревогата й, Тони се разплака. Тъкмо навреме. Грейс се отскубна от прегръдките на Люк и клекна до креватчето. Пое бебето на ръце и се обърна към прозореца, загърбвайки Люк.

Видя отражението му в стъклото. Бе свил юмруци. Гърдите му се повдигаха в синхрон с неравномерното му дишане. Явно не само тя бе развълнувана. Тази мисъл обаче никак не я успокои. Напротив, тревогата й се усили. Пътят, по който бяха поели, нямаше да доведе до нищо добро, а тя бе заложила твърде много, за да продължи слепешката. Трябваше да спре дотук.

— Ще сменя пеленката на Тони и ще си тръгна. Стана късно — съобщи тя спокойно.

— Можеш да й смениш пеленката — съгласи се Люк. Приближи се откъм гърба й и сложи ръце на раменете й. — Но няма да ходиш никъде. Нито днес, нито утре.

Тя не посмя да се извърне. От опит знаеше какво значи този решителен тон. Досега не бе успявала да разубеди Люк, когато той говореше по този начин. Но трябваше да опита.

— Можеш и сам да се справиш с Тони. Не съм ти необходима. Ще се върна сутринта.

Той я извърна към себе си.

— Не. Ти обеща да останеш, докато Пиетро и Карина се върнат, и аз няма да ти позволя да нарушиш това обещание.

Но тя също така бе обещала на баща му да не се сближава с Люк. Май обещанията й вече не струваха и пукната пара.

— Люк, не мога да остана. Не е…

— Удобно? — засмя се подигравателно той. — Да не мислиш, че ме е грижа кое е удобно и кое не. Интересува ме бебето, което държиш. Искам да й дам най-доброто. А познанията ми за бебетата се свеждат до нула.

— Аз не знам много повече — намръщи се тя. — Освен това днес научи основните неща: да й сменяш пелените, да я храниш. Можеш да се справиш една нощ без мен.

Очите му странно проблеснаха.

— Мога. Но не желая. Искам да си тук, до мен, и да ми помагаш да взимам разумни решения.

— Наеми си професионална бавачка — отчаяно предложи тя.

— Много е рисковано — поклати глава мъжът. — Не искам отново да имам работа с полицията. Става дума само за ден-два. Скоро Пиетро и Карина ще си вземат Тони и всичко ще си дойде на мястото.

Грейс притисна детето към себе си и вдъхна сладката миризма на пудра, мляко и бебе. Не, нещата никога няма да се върнат в първоначалното си положение. Животът й вече течеше по друго русло. Можеше само да се надява, че всичко ще свърши добре: че Пиетро и Карина ще дойдат, че Тони ще се върне при родителите си, че Люк няма да скъси безопасната дистанция и че Дом никога няма да научи за краткото й провинение.

Но най-много се надяваше да се измъкне, без да подари на Люк сърцето си, а мимолетното й безумие да остане без последици. Защото знаеше, че когато се отнася до жени, не може да се има доверие на Люк. Освен това тя преследваше една мечта и трябваше да изпълни обещанието си. На никого нямаше да позволи да я отклони от поетия път.

— Няма да те докосна повече тази вечер — неочаквано каза Люк. — Ще си в безопасност при мен. Кълна се.

Тя му хвърли недоверчив поглед. Но щом се извърна към Тони, раменете й безпомощно увиснаха. Разбра, че наистина няма избор. Не можеше да изостави бебето. Но за нищо на света не трябваше да допуска близост с Люк. След тези единайсет месеца, четирите оставащи седмици ще минат бързо.

— Добре, оставам — отстъпи тя.

Очите му весело проблеснаха.

— Ще спиш с някоя моя риза. Ще ти дам халат и четка за зъби. Има само две спални. При теб ли ще спи бебето, или при мен?

— Тази вечер при мен, утре при теб — отвърна тя. Значи ще има и утре…

— Прекрасно. До стаята за гости има баня. Ако искаш, вземи душ, а аз ще наглеждам миризливчето.

— Миризливчето?! — не успя да сдържи усмивката си тя. — Пеленките са в коридора.

С тези думи Грейс се отправи към банята. Дълго стоя под горещия отморяващ душ, за да отмие насъбралото се през деня напрежение. С удоволствие би стояла така вечно. Изправи рамене, въздъхна дълбоко и неохотно спря душа. Като се върна в спалнята, намери копринена риза и халат върху леглото. Бързо се облече и среса мократа си коса. Трябваше да си купи боядисващ лосион, и то скоро. Естествено златистият цвят вече проличаваше под невзрачното кафяво. След едно-две измивания тази част от маскировката щеше да падне като очилата. И какво ще каже Люк тогава? На вратата тихо се почука.

— Може ли? — извика Люк.

Получавайки разрешение, той влезе с Тони на ръце.

— Пових я и й предложих шише, но не му обърна внимание. Подръж я, за да внеса креватчето.

Не след дълго всичко беше готово. Грейс стоеше в средата на стаята и се чувстваше неловко под проницателния поглед на Люк. На лицето му бе изписано, че маската й е свалена. Още като я прегърна, трябва да е разбрал, че дрехите й са несъразмерно големи. А сега, само по прилепваща риза и мек копринен халат, премахна и последните му съмнения.

— Имаш ли нужда от още нещо? — тихо попита той.

— Не, благодаря — поклати глава Грейс и влажните й къдрици се разпиляха по раменете. — Ще се видим сутринта.

— Несъмнено. Но ако все пак ти потрябва нещо, ме събуди.

— Ще се справя — хладно отвърна тя.

— Лека нощ, тогава. — Той излезе, но преди да затвори вратата, отново надникна. — Грейс?

— Какво има? — изморено попита тя.

— Виждам, че прекрасно се справяш без очилата. Чудодейно изцеление, нали?

Вратата се захлопна и Грейс простена от отчаяние. Вероятно трябваше да каже, че очите й са чувствителни към светлината? Или че лекарят й е препоръчал очила, за да не напряга очите си? Или може би просто трябваше да се отърве от всички тези лъжи? Погледна Тони. Бебето спеше дълбоко, притиснало пълничко юмруче към нацупената си уста. Грейс подпъхна одеялцето, отиде до леглото си, загаси нощната лампа и се пъхна под завивките. Лунната светлина се стелеше в стаята. Грейс сложи ръце под главата си и се вгледа в тавана.

Ето че спи в апартамента на Люк. Ако Дом някога научи, ще получи разрив на сърцето. Трябва да направи всичко възможно той да не разбере. Трябва да внимава също Люк да не узнае, че всъщност не е сгодена. Подсъзнателно усещаше, че ако се разкрие, ще си навлече неприятности. И не само защото го е излъгала — целувката бе голяма грешка, която не смяташе да повтори. Оставаха още само четири седмици, но изведнъж й се сториха цяла вечност.

 

 

Събуди я неясен звук. Три часът през нощта — не може да бъде! Изобщо не се бе наспала. Люк е виновен! Как е възможно да живее в най-шумния апартамент в квартала? Всеки звук я караше да подскача. И не само нея. Всеки път, щом бебето се унасяше, някакъв звук го събуждаше и то започваше да хленчи. И сега се чу плач и Грейс изстена. Стана и отиде до креватчето. Тони лежеше по гръб. Бе изритала завивките си и въртеше крачета като пощурял локомотив. Размахваше пухкави юмручета. Грейс я погледна подозрително.

— На влакче ли играеш? — попита тя зачервеното бебе и го взе на ръце. Тихо излезе от стаята. Чудеше се къде Люк е оставил пелените и шишетата. За щастие, бързо намери пелените, а в хладилника имаше шишета с приготвена течност. Грейс стопли млякото в микровълновата фурна и се върна във всекидневната. Дръпна стол към широкия прозорец и седна с Тони на ръце. Пред очите й се простираше Сан Франциско. Дори в три часа през нощта градът изглеждаше жив от светлини и движение. Луната бе почти пълна. Сребристата светлина се процеждаше през прозореца и струеше в стаята. Младата жена погледна Тони. С мургавата си кожа и огромни тъмни очи тя бе най-чаровното създание, което Грейс някога бе виждала. Как ли понасяше Карина раздялата е това скъпоценно вързопче? Решението й да замине вероятно е било доста болезнено. Но от друга страна не е никак лесно да си на двайсет години, да си студентка и вече неомъжена майка. Най-вероятно горката Карина не е посмяла да се появи вкъщи с детето — доказателство за неблагоразумието й. Изглежда не е искала да се обръща и към Пиетро за помощ, въпреки че в този случай причината не бе съвсем ясна. Ако Пиетро притежаваше поне половината от очарованието на Люк, Грейс би разбрала Карина. Но все едно…

Грейс се намръщи. Някак не можеше да си представи Люк да изостави любимата си жена в труден момент и още по-малко детето си. Нито пък можеше да си го представи да изостави, която и да е жена в беда — твърде много ги обичаше всичките. За съжаление, прекалено много, за да се спре само на една. Макар че…

Грейс познаваше Люк. Той би направил всичко възможно, за да избегне случилото се с Пиетро и Карина. Но ако все пак го бе сполетяло, щеше да поеме отговорността и за майката, и за детето. Грейс нито за миг не се усъмни в това. От друга страна, точно това се опитваше да стори и Пиетро. Изглежда беше фамилна черта.

Грейс погледна спящото в прегръдките й бебе, изпълнена с всепоглъщащото желание да го защитава. Прекрасно разбираше Люк. За по-малко от двайсет и четири часа самата тя силно се бе привързала към Тони. Дори си представяше собствено бебе, приличащо на това. Представяше си и бащата.

Но имаше една малка подробност. Тя искаше мъж, който да обича само нея, да я избере измежду всички останали жени и никога да не промени решението си. Грейс прехапа устни и очите й се напълниха със сълзи. Люк не е такъв. Няма начин това да е той. Тя погледна към прозореца и изведнъж видя до отражението си силуета на Люк.

— Всичко наред ли е? — попита той тихо.

— Да — сведе глава тя. Не искаше Люк да я види разплакана. Чак сега осъзна колко й липсват тъмните очила, скриващи всяка мисъл и емоция. Нищо, сутринта отново ще ги сложи. — Тони се събуди гладна и мокра.

— Дори с еднодневен опит на бавачка вече знам, че имат лошия навик да правят това — иронично отбеляза Люк и се взря изпитателно в Грейс. — Изглеждаш уморена. Искаш ли да те заместя?

— Добре съм — промълви тя и поклати глава.

Люк протегна ръка и неочаквано нежно и успокояващо прибра кичур зад ухото й.

— Изглеждаш изтощена. — Ръката му се плъзна към рамото й, разтривайки напрегнатите мускули на врата й. — Всичко ще бъде наред, Грейс. Знам, че сега изглежда неясно, но…

— Ами ако тя не се върне? — Въпросът неволно се изплъзна от устните й. — Ами ако изостави Тони?

— Тогава Пиетро ще се грижи за дъщеря си — не се поколеба да отговори Люк. Той изглеждаше толкова силен и решителен. — Това бебе е Салваторе. И аз ще направя всичко възможно, за да го защитавам.

— Семейството ти трябва да е много щастливо, задето те има и се грижиш за всички.

— А твоят годеник е късметлия, че има теб. Малко жени биха сторили това, което ти направи днес.

— Имах ли избор? — с усмивка попита тя.

— Да. Можеше да си тръгнеш. Можеше да ме пратиш по дяволите. Но ти не го направи, Грейс. Ти остана с мен, а това значи много.

Гъстата му черна коса падаше върху челото. По бузите му бе набола брада. Беше наметнал халат и тя подозираше, че под него не носи нищо. Затвори очи. Беше късно и се чувстваше изморена. А той я привличаше по-силно от всеки друг мъж.

— Люк, върви да спиш — прошепна тя и се извърна към него. В очите му гореше страст.

— Много си красива на лунна светлина. Сякаш имаш златни нишки в косата.

Грейс застина.

— Зрителна измама — настоя тя. — Върви си, моля те. Ти обеща.

— Обещах, че няма да те целуна снощи. Но не съм обещавал нищо за днес. Нито пък съм казвал, че няма да седя с теб на лунна светлина, че няма да говоря с теб или че няма да те наблюдавам как държиш Тони, сякаш е твое дете.

Всяка дума бе изпълнена със съблазън. Грейс извърна глава, сякаш да се предпази от поглъщащото я изкушение.

— Забравяш за годеника ми.

— Не. Но е добре ти да забравиш за него. Той не е добър човек, щом те кара да носиш тези смешни дрехи и да изпъваш безмилостно косата си, вместо да я разпуснеш. Ти си много красива, Грейс. Грехота е да криеш хубостта си.

Млякото в шишето свърши. Грейс преобърна Тони и потупа гръбчето й, използвайки момента, за да възвърне самообладанието си. Най-сетне се реши да продума:

— Люк, аз съм твоя секретарка. Сгодена съм и ще омъжа. Помоли ме за помощ и аз ти помагам, не усложнявай нещата. Не желая… връзка с теб. Имам Уилям. Той е всичко за мен. И винаги ще бъде.

Сякаш удари плесница на Люк. Той залитна назад и без нито дума повече стана и си отиде. За момент й се прииска да го последва и да му каже истината, но знаеше, че не може. Не бива да изпитва каквито и да било чувства към Люк, ако държи да има собствен бизнес и най-вече да излезе от цялата тази бъркотия с непокътнато сърце.

 

 

— Събуди се и се усмихни!

Грейс се обърна и прикри очите си от ослепителното слънце.

— Върви си — изръмжа тя.

— Нося кафе — подразни я Люк и се засмя.

— Кафе? — Тя надникна изпод дланта си.

— Една чаша сега и още цял кафеник, чакащ в кухнята.

Грейс седна и хвърли поглед към креватчето. Беше празно.

— Къде е Тони?

— Лежи на едно одеяло във всекидневната и се заканва с юмрук на прашинките. — Той се отправи към вратата. — Днес ни чака доста работа, така че бързо се обличай.

— Нямам чисти дрехи.

— Ще минем през дома ти на път към магазините. Ще се преоблечеш и ще си вземеш дрехи за няколко дни.

— За няколко дни? — погледна го подозрително тя.

— Точно така. Пиетро се обади.

С тези думи Люк излезе от стаята. За десет минути Грейс се приготви. Кафето доста я ободри. На канапето във всекидневната откри очилата си и ги сложи. След това събра разхвърляните по килима фиби и ги прибра в джоба си. Поигра си малко с Тони, защото не искаше да знае какво точно е казал Пиетро. Но гладът я принуди да отиде при Люк в кухнята. Откритото противопоставяне изглеждаше най-сполучлив начин на поведение.

— Как така няколко дни? Какво каза Пиетро?

— Разминал се с Карина в Италия. Лекарите изпратили майка й в Швейцария и Карина отпътувала. Пиетро я последвал.

— Каза ли му за полицията? Каза ли му, че не знаем как да се грижим за бебето? Кога се връща?

— Веднага щом може — припряно отвърна Люк. — Разстроена си. Аз също. Но засега не мога да променя нищо.

Да, но ако дойдат полицаите? Или още по-зле — ако Дом се върне? И тогава гениалният план на Люк ще се сгромоляса върху главите и на двама им. Грейс се опита да запази спокойствие. Със скандал нищо няма да постигне. Тя въздъхна дълбоко, разкъсвана между гнева и примирението.

— И какво смяташ да правиш? — попита, отстъпвайки пред неизбежното.

— Първо отиваме у вас, а после — да пазаруваме за Тони. Обадих се в службата и отложих всичко за няколко дни. Сега ще ти налея кафе. Овесени ядки ли искаш, или да ти изпържа яйца за закуска?

— Ядки — хладно отвърна тя. — Не понасям нищо жълто сутрин.

След закуска започнаха да се приготвят за излизане. Отне им повече време, отколкото Грейс очакваше. Да се опаковат бебешките принадлежности се оказа голям проблем.

— По-добре вземи още един плик. Този няма да побере всичко.

— Ще вземем ли хладилна чанта за млякото?

— Глупости! — ядоса се Грейс. — А как ще го топлим?

— В микровълнова фурна, разбира се.

Да сдържа гнева си ден след ден, докато работеше при Люк, бе трудно, но интересно. Но да го прави, когато е с него денонощно, бе невъзможно. Тя сложи ръце на хълбоците си.

— Микровълнова фурна? Да не мислиш да я вземем с нас?

— Няма да е необходимо. Всеки има микровълнова фурна. Ще вземем на заем от някого.

Люк метна на рамо плика с бебешките принадлежности, взе хладилната чанта и якето си и се насочи към вратата.

— Хайде, Грейс. Много се забавихме, а ни чака работа.

Грейс скръсти ръце.

— Не забрави ли нещо?

Той се огледа.

— Бебешките пелени, хладилната чанта, якето, пликът за мръсните пелени. Нищо не съм забравил. Взех всичко.

— Всичко, освен бебето — въздъхна Грейс.

Половин час по-късно те напуснаха Сан Франциско и стигнаха до малкия апартамент на пътя Окланд-Бъркли, в който Грейс живееше под наем. Той се намираше близо до гарата и на Грейс й бе удобно, а и доста по-евтино, да пътува до града всеки ден.

— Ще изтичам горе да си събера багажа, а вие с Тони ме чакайте тук — предложи Грейс.

За нейно учудване Люк откопча предпазния колан, слезе от колата и спокойно измъкна бебето от предпазните му ремъци.

— Тони би искала да види апартамента ти. Аз също. Освен това искам да се уверя, че няма да вземеш някоя дреха в стил „Уилям“.

— В стил „Уилям“ ли? — обърка се тя.

— С два номера по-голяма и с три десетилетия по-старомодна.

Не й оставаше избор. Тръгна към вратата.

— Чувствайте се като у дома си — каза тя с нескрита ирония. — Аз отивам да си събера багажа.

Влезе в спалнята, измъкна малък куфар и започна да хвърля в него най-важните неща. След минута се появиха Люк и Тони. Мъжът държеше удостоверението й за спечелено трето място на организирания от Салваторе конкурс за млади предприемачи.

— Какво е това, Грейс? — хладно попита Люк.

Пета глава

Голямата лъжа

Ден триста трийсет и осми: маскировката на Грейс се разпада…

Грейс взе дипломата и я сложи на бюрото си.

— Прекрасно знаеш какво е това.

— Точно така. Искам да знам каква връзка има с теб.

Грейс се върна при куфара, внимателно сгъна една блуза и я пъхна вътре.

— Мисля, че и това е ясно: спечелих я.

— На миналия конкурс ли?

— Какъв е този разпит, Люк? Не виждам какъв е проблемът. Да. Спечелих трето място на миналогодишния конкурс. По този начин се запознах с Дом.

— И какво се случи?

— И той сметна, че съм достатъчно способна, за да ти стана секретарка. Мислех, че знаеш всичко това.

— Не.

Той се намръщи и погледът му стана подозрителен. Грейс бързо извърна глава. Но вече беше късно. Бе заподозрял, че тя крие нещо, а Грейс добре го познаваше и бе сигурна, че той няма да се успокои, докато не разнищи всичко.

— Да започнем отначало. Защо пое длъжността на моя секретарка?

— Но това е смешно! Поех я по същата причина, по която милиони хора по света започват работа. Трябваха ми пари.

Тя небрежно хвърли още една блуза в куфара. Искаше да приключи този разговор и да се махне оттук, преди да се е издала с дума или действие.

— Но участниците в този конкурс искат да започнат собствен бизнес, а не да работят за друг. Искаш ли да имаш собствен бизнес?

Не можеше да го излъже. Погледна го право в очите и каза:

— Да, искам някой ден да започна собствен бизнес. Дотогава набирам опит, като работя при теб.

Люк хвана Тони с една ръка и се облегна на вратата.

— Е, харесва ли ти работата при мен?

Тя се съсредоточи върху багажа си. Бяха поели по опасен път. Или по различни пътища, но все едно опасни.

— Да, харесва ми — отсече тя.

Всъщност много й харесваше. Предизвикателствата и бясната скорост я бяха направили силна, а разгорещените им спорове дори й бяха приятни. Грейс се намръщи. Всичко това щеше да й липсва, когато напусне.

— С каква работа смяташ да се заемеш?

Тя го погледна неуверено. Ще й се присмее ли, ако му каже?

— Магазин за бебешки играчки. Ще бъдат направени от местни занаятчии и ще бъдат уникални, безопасни и с възпитателна цел.

Майка й държеше на това.

Люк погледна Тони и на устните му се появи усмивка.

— Май сме избрали най-подходящата жена да ни помага.

Той приближи и й подаде детето. Грейс неволно го пое. Всичко й се изясни, чак когато той се зае да рови в куфара й.

— Люк, престани! Нямаш право да ровиш из багажа ми.

— Просто искам да се уверя, че си взела подходящи дрехи. — С тези думи той измъкна блузата, която току-що бе пъхнала. — Ето това не става. — Посегна към следващата дреха. — Това също.

— Престани! Знаеш, че тези блузи са много практични.

— За работа да, но не и за гледане на бебе. — Той погледна етикета на една от полите. — Това се носи на химическо чистене. Ако бебето те изцапа, можеш да я изхвърлиш.

— Люк! — Личицето на Тони се сгърчи и Грейс веднага смени тона. — Да сме наясно: ако извадиш само още една дреха, ще те убия.

— След като изхвърля непрактичните неща, ще се отърва и от грозните — продума той, пренебрегвайки заплахата. Дрехите литваха във въздуха и падаха върху леглото й. — Грозно, непрактично, грозно, много грозно. Не се ли чувстваш потисната, като носиш тези грозотии?

— Не.

Или поне невинаги. Обещаната от Дом награда й служеше като утеха. Обзе я безсилен гняв.

— Дори да са грозни, теб какво те засяга? Нали не са твои.

Той вдигна глава. Опасен блясък се появи в златистите му очи.

— Може и да не са мои, но аз ще ги гледам. Тони също. Няма да ти позволя да се въртиш по цели дни край племенницата ми в тези безвкусни дрипи. Ще я деформираш, както деформира мен.

— Глупости!

— Искаш ли да се обзаложим? — иронично попита той. — Стигна се дотам, че започнах да намирам кафявото за хубаво. Поне върху теб.

Като свърши с куфара, той се насочи към гардероба. Грейс безпомощно се огледа за безопасно място, където да сложи бебето и да спре Люк, ако трябва дори със сила.

— Сега пък какво правиш? Махни се оттам!

— Охо! Какво е това? — Той измъкна бледозелена рокля. — Но това е много по-хубаво! Да не би да го пазиш за Уилям? — Той хитро повдигна вежди. — Или я носиш, когато годеникът ти не е наблизо?

— Уилям обожава тази рокля! — извика тя и изведнъж се опомни. Какви ги приказваше?

— Не се съмнявам! Затова те принуждава да се обличаш като повлекана. Има нещо доста странно във връзката ви, да знаеш!

— Връзката ми с Уил… Уилям не ти влиза в работата!

О, колко й се искаше да може да произнася това име, без да се запъва. За жалост, повечето пъти не успяваше.

— Не ми влиза в работата… все още… Но не задълго.

Грейс му хвърли тревожен поглед. Какво възнамеряваше да прави? Да се противопостави на несъществуващия Уилям ли? Сърцето й се сви. Нещата се усложняваха с всяка изминала минута.

Люк измъкна розов панталон, черен клин и няколко шарени пуловера и ги сложи в куфара. След кратка преценка добави една абсолютно неподходяща бяла копринена рокля и елек.

— Това пък защо го взимаш?

— Просто така!

Явно нищо не можеше да го спре. Тя гушна Тони.

— Свърши ли най-сетне?

— Не. Къде са флаконите с козметика? — Той се отправи към тоалетната масичка. — Намерих ги.

— Сама ще се справя — настоя Грейс.

Люк не й обърна внимание. Разрови разхвърляните по масичката принадлежности с разбиране, което можеше да бъде резултат само на богат опит. Този факт не убегна от вниманието й. Явно познаваше жените и всичко, свързано с тях. Грейс и без това отдавна подозираше, че по отношение на нежния пол Люк е голям специалист.

— Изключителни цветове — каза с отвращение той. — Никой не ти отива. Освен… Готово! — Той сложи в козметичната чантичка руж, грим, спирала и червило и я хвърли в куфара. След това се извърна и скръсти ръце. — Какво значи всичко това?

Грейс притисна Тони към себе си, сякаш за да се предпази.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

Но и двамата знаеха, че лъже. Люк отбеляза саркастично:

— Значи така, два различни комплекта дрехи. Два различни типа козметика. И нямаш обяснение?

— Точно така.

— Нямаш… засега. — Очите му отново опасно проблеснаха.

Грейс преглътна. Пак тази дума!

— Но положението на нещата ще се промени в близко бъдеще — приближи Люк, наведе се и носът му почти допря нейния. — Разбрахме ли се?

— Да — бързо отстъпи назад Грейс.

— Прекрасно. — Той се обърна към куфара и го затвори.

— А сега взимам вкъщи новата Грейс. Нагледал съм се на другата в службата. — Той вдигна куфара и взе Тони от ръцете й. — Преоблечи се и идвай в колата. Следващата спирка е „Безброй играчки“.

Грейс не посмя да каже нищо. Добре знаеше, че засега се е измъкнала. Но също така си даваше сметка, че все някога Люк ще й зададе конкретен въпрос. И какво ще отговори тогава? Мисълта да му каже за „сделката“ с Дом я ужасяваше. А в началото изглеждаше толкова просто и безобидно… Обаче сега… Люк ще се разгневи, ако разбере. А шансовете му да открие истината се увеличаваха с всеки ден. Това пък от своя страна, все повече намаляваше шансовете й да осъществи мечтата си.

Не се бави повече. Свали мръсните си дрехи и взе душ. После, загърната в мокър пешкир, застана пред гардероба и започна да размишлява дали да облече някои от служебните дрехи, или не. Везните натежаха в полза на служебните дрехи, макар че Грейс не успя да прецени дали го прави умишлено, или това е просто отчаян опит да запази маскировката си. Но широкият невзрачно сив вълнен костюм й вдъхна чувство за сигурност, което не бе изпитвала, откакто в живота им се появи Тони. Изпъна влажните си къдрици и ги прибра в строг кок на тила. Златните нишки вече проблясваха изпод кафявото покритие. Кога ли Люк ще забележи — в случай, че още не е?

С горе-долу възстановена маскировка Грейс излезе от апартамента си. Качвайки се в колата, погледна Люк, за да види реакцията му. Но той не каза нищо. Погледна я весело и потегли.

След половин час пристигнаха в магазина за играчки.

Грейс смутено се огледа. Никога през живота си не бе виждала толкова много играчки, подредени по най-невъобразимия начин — от пода до високия таван. Ако някой поискаше от най-горните неща, не бе ясно как въобще ще стигне до тях, какво остава да ги купи. Следвани от майките си, по пътечките тичаха и се блъскаха пощурели деца. Някакво смело хлапе се покатери по стелажа над главата на Грейс. Тя се обърна към Люк.

— Извикай управителя, преди това дете да се е пребило.

— Радвай се, че не наближава Коледа — ухили се мъжът. — Тогава тук е същинска лудница.

— Бил си и друг път тук?! — стъписа се тя.

— Разбира се. Ти не си ли идвала?

— Не — отвърна Грейс и погледна катерача. — И ще се радвам, ако не ми се наложи да дойда отново.

— Не разбирам защо си недоволна. — Люк протегна ръце, сграбчи пищящото хлапе и го остави на пода. Бурно изразявайки протеста си, момчето зави зад ъгъла и се изгуби от погледа им. — Тук купувам коледни подаръци за братята си.

— Те отдавна са пораснали — отбеляза Грейс.

— Да, но са деца по душа и обичат играчки. Да се захващаме за работа. Върви след мен.

— Къде отиваме?

Без да отговори, Люк пое към вътрешността на магазина. Грейс го последва. Усещаше, че ако не върви плътно до него, ще се изгуби. Люк спря пред бебешкия отдел.

— Я виж, кенгуру. Да го пробваме.

Мъжът скъса опаковката и я хвърли в кошницата.

— Люк! Не прави това. Ще те арестуват за обир или нещо такова.

— Обирът значи да си тръгна, без да платя. Не бих го сторил. Опаковката е в кошницата ми, а в джоба си имам кредитна карта.

— Но…

— Спокойно, Грейси. Тук ме познават. — Той огледа кенгуруто от всички страни и се намръщи. — Как ли действа това чудо?

— Може да видим в упътването — предложи тя.

— Упътването е за аматьори.

— Ние не сме ли? — тихо напомни Грейс и вдигна опаковката. — Така. Връзваш горните ремъци около врата си, а долните — около кръста си.

— Знам! Но не разбирам кои са горни, а кои долни. Почакай… Готово! — Той завърза коланите, разпери ръце и се усмихна. — Как мислиш, Тони готова ли е за първата си разходка?

— Не — едва сдържа усмивката си Грейс.

— Защо? — намръщи се Люк.

— Защото ако сложиш скъпоценната си племенница в това положение, тя ще падне и ще си разбие главата.

Той се вгледа в кенгуруто. Отворът за главата бе обърнат надолу, а дупките за краката — към лицето му.

— Смей се, смей се — смутено измърмори той.

Изневиделица до него изникна усмихната продавачка. Тя отметна дългата си изрусена коса и сложи ръка на кръста. На етикетчето й пишеше: „За Деби е удоволствие да ви обслужи“.

— Господин Салваторе! — изквича тя. Или поне на Грейс й прозвуча като квичене на стадо свине. — Не сте идвали от хиляда години. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Къде съм сгрешил? — с безпомощна усмивка попита Люк и посочи завързаното на кръста му кенгуру.

— Сложил си го с главата надолу — язвително отбеляза Грейс.

— Смятам, че трябва да се постави обратно — обяви Деби така, сякаш току-що й бе хрумнала тази гениална мисъл. Тя свали кенгуруто, обърна го и го закачи правилно. Докато траеше процедурата, ръцете й успяха да изследват всеки милиметър от гръдния кош на Люк. Явно доволна, тя потупа за последен път кенгуруто и отстъпи назад.

В същия миг, неспособна или… нежелаеща да си изясни чувствата, които изпитваше към Деби, напред пристъпи Грейс. Да помогне на Люк да намести Тони и същевременно да повърти годежния си пръстен под носа на продавачката се оказа непреодолимо изкушение.

— Страхотно! — възкликна тя и дори отправи дружелюбна усмивка към Деби. — Антония е първото момиче в семейство Салваторе от… колко поколения, Люк?

— От доста.

— Семейството е във възторг. Много са развълнувани, нали?

— Да, точно така — озадачено повдигна вежди Люк.

Продавачката погледна Люк, Антония, Грейс, годежния пръстен и въздъхна.

— Колко… вълнуващо. Е, ако ви потрябва помощ, непременно ме повикайте.

— О, разбира се! — побърза да я увери Грейс. Как пък не!

Деби отправи изпълнен с копнеж поглед към Люк и се отдалечи. Люк поклати глава и златистите му очи весело проблеснаха.

— Грейс… Грейс… Къде е хладната ми сдържана секретарка?

— Нямам представа за какво говориш.

Последва дълга пауза и младата жена почувства как се изчервява. Нямаше къде да избяга от проницателния му поглед, затова се престори, че проверява дали на Тони й е удобно в кенгуруто. Бебето спокойно спеше.

— Коя е следващата точка от дневния ред? — попита Грейс, защото вече не издържаше напрегнатото мълчание.

— Ти.

— Моля?! — отстъпи бързо тя и очите й се разшириха от изумление.

Той я улови за лакътя с една ръка, а с другата хвана кошницата.

— Всички съвременни майки използват колички. Сега ще ти купим една. — Погледна я присмехулно. — Какво помисли, че имам предвид?

— Същото, разбира се.

— Виждам, че не си престанала да лъжеш — въздъхна Люк и се насочи към централната част на магазина, където бяха наредени колички. Изпробва няколко типа, като ги буташе напред-назад или завиваше рязко, за да провери дали ще се преобърнат. Дори огледа двойна количка.

— Имаме само едно бебе — промълви Грейс.

— Може да използваме второто отделение за багажа на Тони.

Всъщност беше прав.

— Какво ще кажеш за онази там. Закачваш двете колички една за друга и става двойна. Или пък ги разделяш и стават две единични.

— Продадено — обяви Люк, свали от рафта голяма кутия и я сложи в кошницата. — А сега преминаваме към съществената част — играчките.

След два часа и още три напълнени кошници, Грейс реши да сложи край на пазарския му гуляй.

— Но това е смешно, Люк! На бебето няма да му трябва и една десета от това, което купуваш.

— Не се ядосвай — отвърна той и добави десетина дрънкалки. — Което няма да потрябва на Карина и бебето, ще дам на някой детски дом. Успокой се и се забавлявай. Похарчи малко от парите ми. А още по-добре, изхарчи голяма част от тях. На мен ми е весело. А на теб?

— Да, но…

— Нито дума повече. Служебната Грейс ми омръзна. Изгони я и извикай другата. Онази, която носи бледозелени рокли или ластични панталони с меки вълнени пуловери. Искам да се запозная с нея.

Почувствала внезапен страх, Грейс поклати глава. Всичките й лъжи постепенно се разкриваха и скоро щеше да бъде незащитена и уязвима. Не посмя да си представи какво може да се случи тогава…

За нейно облекчение, точно в този момент Тони реши да сложи край и на разговора им, и на бясното харчене. Тя се разплака, защото освен всичко останало, й бе омръзнало да седи в това положение.

— Време е за ядене, млада госпожице — обяви Грейс и я измъкна от кенгуруто. — Дай ми плика с пелените и шишетата, за да я повия и нахраня, докато плащаш.

— Забелязах, че в служебното помещение има микровълнова фурна. Няма да имат нищо против да затоплиш млякото на Тони. Като натоваря колата, ще дойда да те взема.

Грейс погледна покупките им и се намръщи.

— Сега разбирам защо семействата си купуват каравани, щом решат да имат деца.

— Каравана! — щракна с пръсти Люк. — Точно това съм забравил да купя.

— Много смешно! — Грейс пое Тони. — Ние се оттегляме.

За нейна най-голяма изненада Люк се присъедини към тях след няколко минути. Явно продавачите се надпреварваха да го обслужват като редовен клиент, харчещ много пари. Когато нахрани Тони, най-важните им покупки бяха платени и натоварени в колата, а останалите щяха да бъдат извозени на следващия ден. Тя се учуди колко много може да се постигне с чар и пари.

Грейс настани Тони в колата, закопча колана си и въздъхна.

— Искам да се върна на работа, за да си почина — пошегува се тя.

— Можеш да отпочинеш тази вечер. Поканил съм братята си на вечеря и ще можеш да се отпуснеш, докато те забавляват Тони.

— Знаят ли за нея?

Люк запали колата и бавно излезе от паркинга.

— Мисля да ги изненадам. По този начин ще им внуша колко е важно да си държат езика зад зъбите, докато Пиетро и Карина се върнат.

— Братята ти във всичко ли ти се подчиняват?

— В техен интерес е.

— Защото си най-големият ли?

— Да — усмихна се той. — И защото съм техен шеф, искам да кажа, ръководя…

— Даваш тона.

— Метафората не е много подходяща, но смисълът ти е ясен.

Повече от ясен. Грейс трябваше добре да запомни по чия свирка играе и от кого зависи бъдещето на „Мечтани детски играчки“.

 

 

— Грейс, звъни се. Отвори, защото се полях с тази гадост.

Грейс отвори вратата. Четиримата братя на Люк и Пиетро стояха вън и шумно спореха.

— Обзалагам се на десет долара, че новината е хубава.

— Петнайсет долара, че е лоша.

— Двайсет, че се е сгодил.

— Не е в стила на Люк. Обзалагам се на двайсет и пет долара, че всички грешим.

От отсрещната врата надникна госпожа Бъмгартъл.

— Какво става тук? Кой се занимава с хазарт?

— Здравейте, госпожо Бъмгартъл — в хор поздравиха четиримата.

— Не опитвайте да се измъкнете. Знаете, че хазартът е незаконен.

— Спорът е приятелски — увери я Алесандро. — Опитваме се да отгатнем какво е намислил Люк.

— Нищо хубаво не е намислил — отсече тя. — А сега напуснете стълбището или ще извикам домоуправителя.

Вратата се захлопна. Грейс се изкашля.

— Заповядайте, господа.

— Здрасти, Грейс — поздрави Алесандро и влезе пръв. — Нещо особено ли се е случило?

— Без съмнение! — заедно възкликнаха близнаците Марк и Стеф.

— Не е честно да разпитваме Грейс — намигна Роко и братски я целуна по бузата. — Има ли някой друг тук?

— Само Антония.

— Хубава ли е? — повдигна вежди той.

— Великолепна. С къса черна коса, огромни кафяви очи, лъчезарна усмивка и трапчинки.

Четиримата се стъписаха. Едва сдържайки усмивката си, Грейс ги поведе към всекидневната.

— Нещо за пиене?

— Престани, Грейс — помоли Стеф. — Ще ни обясниш ли какво става тук?

— Не трябва да издавам. Това е история на Люк.

— На Пиетро, ако трябва да бъдем точни — поправи я от вратата Люк.

Четиримата по-малки братя млъкнаха и лицата им отразиха всичко от изумление до шок при вида на детето в ръцете на Люк. Алесандро се опомни пръв.

— Предполагам, че това е Антония с трапчинките.

— Твоя ли е? — недоверчиво попита Роко.

— На Пиетро — отвърна Люк.

— На Пиетро и… Как й беше името? — щракна с пръсти Марк. — Чуждестранната студентка, по която беше хлътнал… Карина! Нали? Обзалагам се, че родителите й са имали какво да кажат по повод този малък инцидент.

— Виждал си Карина?! — учуди се Грейс.

— Само веднъж. Пиетро много я пазеше. Намекна ми, че е по-добре да не се навъртам наоколо.

— Страхувал се е, че ще му я отнемеш — сбута близнака си Стеф.

— Щях да го направя, ако можех — ухили се Марк. — Страхотна е.

— Хайде да се заемем с вечерята. Междувременно ще ви разкажа цялата история — нареди Люк.

След броени минути и петимата Салваторе, като добре дирижиран оркестър, се подредиха в кухнята да приготвят вечерята. Грейс ги наблюдаваше с интерес. Явно не им се случваше за пръв път. Всеки правеше нещо различно от другите и от време на време се обръщаше към Грейс с молба да му помогне. Тони преминаваше от едни ръце в други, щастлива, че е център на вниманието.

— Вечерята ще бъде готова след двайсет минути — обяви Люк. — Марк, слагай масата. А ти, мила моя красавице, върви да облечеш нещо по-празнично от твоите служебни дрехи.

Четири чифта очи с учудване се обърнаха към Грейс. Тя почувства как се изчервява. Явно маскировката й все още действаше по отношение на четирима от петимата присъстващи Салваторе. Не знаеше дали да приеме това като комплимент, или като обида.

Люк забеляза реакцията на братята си и побърза да обясни:

— Годеникът й Уил-Уилям я принуждава да се маскира. Иска му се тя да прилича на повлекана, макар причините да не са ми съвсем ясни. Но скоро ще ги разкрия.

— Маскировка? — заинтригувано попита Стеф. — Като във филмите ли?

Роко свали очилата й, а Алесандро се промъкна отзад, издърпа фибите от косата й и разпиля къдриците по раменете й.

— Не е честно — протестираше Грейс. — Престанете веднага.

После приближи Марк. По дяволитата му усмивка тя разбра, че възнамерява да провери какво се крие под широкия й вълнен костюм.

Изглежда и Люк отгатна намеренията му. Спаси я от братята си и леко я побутна към вратата.

— Облечи зелената рокля — рече мъжът и по безмилостния блясък в златистите му очи тя разбра, че това не е молба.

Шеста глава

Голямата лъжа

Все още е ден триста трийсет и осми и измамата на Грейс бързо се разкрива…

Грейс прекара петнайсет от следващите двайсет минути в размисъл дали да облече зелената рокля, или не. От ума й не излизаше Дом и реакцията му, в случай че научи за престоя й при Люк. Знаят ли братята, че е прекарала предишната нощ тук и че ще остане и през следващата? Ако знаят, то Дом ще научи от тях. Не можеше да ги помоли да не му казват. Нямаше причина за това.

Младата жена седна на ръба на леглото. Ситуацията доста се беше усложнила. Вероятно ще се наложи да свали маскировката си или по-точно това, което бе останало от нея. Ако Дом научи, ще бъде напълно откровена. Ще му обясни ситуацията и ще се моли наум да я разбере. В края на краищата, нали се опитва да помогне на семейството му!

Въпреки онази доста страстна целувка, не бе изгубила напълно контрол върху отношенията си с Люк. Преди появата на Тони, двамата нямаха допирни точки. Не бе виновна, че Карина и Пиетро решиха да оставят бебето точно на Люк и да изчезнат. Какво да прави? Да откаже да помогне? Да изостави Люк сам с Тони? Студенината и безразличието й бяха чужди. Сигурно Дом няма да се ядоса. Или…

Грейс неохотно извади от гардероба зелената рокля. Беше я купила преди месец, за да я облече вкъщи на Коледа. Като награда за успешната година при Салваторе.

Без да си дава време да премисли, тя свали костюма си и облече роклята. Идеално! Дълги ръкави, стегнат корсаж с дълбоко деколте и широка пола до коленете. Перлената огърлица и обеците, подарък от родителите й за двайсет и първия й рожден ден, подсилиха ефекта.

Грейс отиде в банята и се гримира. Обичаше да облича любими дрехи и да се гримира с цветове, които я разхубавяват, а не загрозяват. Застанала на известно разстояние от огледалото, младата жена със задоволство огледа резултата. Изведнъж почувства, че е отново тя.

Дойде ред на косата. Среса я и, понеже фибите бяха останали в Алесандро, не я опъна. Боята почти напълно се бе отмила и златистите кичури се преплитаха с кафявите, сякаш косата й бе изрусена от слънцето. Всъщност така изглеждаше много добре.

Нахлузи високи обувки и пое към трапезарията. Вечерята току-що бе сервирана и Грейс вдъхна апетитния аромат.

Люк я забеляза пръв, но сякаш изобщо не се учуди от промяната. Щастлива усмивка озари лицето му и очите му проблеснаха. Нима е знаел, че тя ще изглежда така? Откъде? Нима е прозрял маскировката й от самото начало? Тази мисъл я уплаши.

Следващият, който я забеляза, бе Роко. Той млъкна на половин дума. Беззвучно отваряше и затваряше уста, разговорът секна. Реакцията на братята към вида на Грейс бе още по-смешна, отколкото по отношение на Тони. Те скочиха от местата си и се сблъскаха при опита да стигнат до нея. Миг по-късно около Грейс застанаха четирима високи красавци.

Усещането бе неповторимо.

— Грейс, какво си направила?!

— По-добре кажи защо ходеше в онзи вид, вместо да…

— Омъжи се за мен, Грейс — със закачлива усмивка падна на колене пред нея Марк.

— Нарочно си я държал маскирана — нахвърли се Алесандро върху Люк. — Не е честно.

— Нали ви казах — сви рамене Люк. — Идеята не беше моя. Обвинявайте Уил-Уилям.

— Годеникът ти те принуждава да се обличаш така?! — изправи се Марк и се намръщи. — Като… Като…

— Като повлекана — подсказа Люк.

— Но защо? — стана още по-мрачно лицето на Марк.

— Наистина, защо? — като ехо се обади Стеф и също помръкна.

— За да ме пази от шефа ми — пошегува се Грейс, стараейки се да разсее напрежението. Не беше й хрумвало, че ще изтълкуват по този ужасен начин маскировката й.

— Да те пази? — изумено попита Роко.

— От Люк?!

— Обаче подейства, нали? — дяволито се усмихна Грейс.

Шегата върна веселото настроение. Четиримата братя се засмяха. Грейс забеляза замислено присвитите очи на Люк. Повече не посмя да го погледне. Люк изглеждаше, така, сякаш в главата му внезапно е светнала крушка. Грейс почувства, че е казала повече, отколкото трябва, и че той е уловил неволната й грешка.

Младата жена поиска да смени темата. Взе Тони и се обърна към присъстващите.

— И така, какво мислите за племенницата си?

Въпросът предизвика порой от отговори. Всеки горд чичо се стараеше да каже по-голям комплимент от останалите. Бе пределно ясно, че са във възторг от най-новия член на семейството си. След броени минути й взеха Тони и докато вечеряха, бебето преминаваше от ръце в ръце, размахваше пухкавите си ръчички, риташе и мило примигваше.

— Флиртуваш, така ли, Тони? — гордо обяви Роко. — Добре, че имаш толкова много чичовци, да прогонват навъртащите се около теб момчета.

— Кога се връща Пиетро? — попита Алесандро.

— Скоро, надявам се — отвърна Люк. — Дотогава Грейс се съгласи да ми помага да се грижим за Тони.

— Тук ли оставаш? — попита Марк с хитра усмивка.

Грейс погледна объркано Люк и кимна. Край на надеждите, че Дом няма да научи. Може само да се моли той да я разбере. Ако задържи Люк на разстояние, със сигурност няма да има проблеми. Въпросът е дали ще успее. За пръв път осъзна колко я спасяваше маскировката. След като вече я нямаше, можеше да се надява само на несъществуващия Уилям.

— Настаних се в стаята за гости, докато Пиетро и Карина се върнат. Това ми напомня, че трябва да се обадя на годеника си. — Тя стана и се обърна към Люк. — Може ли да звънна от кабинета ти?

— Разбира се. — Изражението му бе непроницаемо, но й се стори, че е весел. — Грейс?

— Да?

— Предай му много поздрави от мен.

Този път доброто му настроение си пролича.

Щом Грейс излезе, заваляха въпроси. Несъмнено за нея и Уилям. При това критични, ако се съди по тона. Няма значение. След няколко седмици тя ще се отърве от годежния пръстен и ще прекрати лъжите.

От кабинета на Люк тя набра домашния си телефон и в течение на десет минути приказваше пълни безсмислици на телефонния секретар. Щом затвори, на прага се появи Люк.

— Как е Уил-Уилям?

— С нетърпение чака завръщането на Пиетро и Карина, за да може всичко отново да си дойде на мястото — спокойно излъга тя.

— Не се ли безпокои за престоя ти тук?

— А трябва ли?

— Ако аз ти бях годеник, щях да съм сериозно обезпокоен — каза Люк и приближи. — Дори пет минути не бих ти разрешил да прекараш без мен в къщата на друг мъж, да не говорим за цяла нощ.

— Обаче не си ми годеник — ядоса се тя. — И ако искаш да знаеш, не позволявам на нито един мъж да ми заповядва. Правя това, което искам.

— Значи си поискала да останеш с мен — усмихна се той със самодоволство, което я раздразни.

— С Тони — поправи го тя.

Той сякаш не я чу. Скръсти ръце и наклони глава.

— Казах ли ти, че днес си изключително красива?

— Благодаря — скочи от стола си тя. Искаше да приключи този разговор колкото може по-бързо. — Хайде да отидем при другите.

Люк не помръдна. Двамата стояха плътно един до друг. Явно бе сгрешила, напускайки безопасността на стола.

— Нервна ли си, скъпа? — тихо попита той и сведе глава.

— Глупости — едва промълви Грейс, чудейки се дали може да го заобиколи и да се измъкне през вратата. — Обаче съм сгодена и този разговор е нежелателен.

— Така ли? Какво не е наред? Това, че те нарекох хубава или това, че сме насаме заедно — усмихна се той. — Ще бъдем сами цяла нощ, а ти току-що каза, че това не е проблем.

— Така е.

— Изглежда проблемът е в това, че стоим толкова близо.

— Люк…

— Но едва ли е това. На работа през цялото време стоим на такова разстояние. — Той долови ускореното й дишане. — Макар че не си спомням да ти е въздействало така. — Хвана я за брадичката и златистите му очи опасно проблеснаха. — Нали?

— Не! — моментално отрече тя. — И сега не ми въздейства.

— Лъжеш. По очите ти виждам, че лъжеш. Тези ясни зелени очи заприличват на буреносни облаци, когато не казваш истината. Затова ли ходеше с тъмни очила? Чудя се колко още лъжи си ми наговорила, докато беше с тях.

— Люк, моля те… — прошепна Грейс.

— Искам да си доволна. — Гласът му стана леко дрезгав от чувството, което тя се страхуваше да определи. — Дори не можеш да си представиш как искам да ти доставя удоволствие.

— Животът ни и така е прекалено сложен — прехапа устни тя. — Не е нужно да влошаваме положението.

— Да го подобрим тогава. Само ми дай шанс.

Изкушението бе много силно. Тя затвори очи и в съзнанието й моментално изплува образът на майка й, пришиваща дантели и панделки към малките плюшени животинки, които с обич създаваше. Наричаше ги „детски мечти“. Оттук се роди идеята за „Мечтани детски играчки“, за магазинчето, което някой ден щяха да отворят. Грейс тръсна глава. Не може да жертва нещо толкова скъпо, заради моментно удоволствие.

— Не мога — прошепна тя и отвори очи. — Пусни ме, Люк. Моля те.

Той дълго време мълча и я гледа замислено, сякаш опитвайки се да разбере нещо неразгадаемо. После сведе очи към годежния й пръстен и на устните му се появи лека усмивка.

— Разбира се. Върви при братята ми. Те се готвят да си тръгват. Аз ще дойда след минута. Трябва да проведа един телефонен разговор.

— Добре — колебливо отвърна тя. Нещо в изражението му я разтревожи, но не можа да определи какво.

Люк взе слушалката и въпросително я погледна.

— Още нещо?

Грейс поклати глава и без нито дума повече, се отправи да търси братята на Люк. Откри ги във всекидневната да си обличат палтата и да се сбогуват с Тони. Грейс се усмихна. Имаше реална опасност това момиченце да израсне много глезено… и силно обичано.

— Време е да си тръгваме — рече Алесандро, отвори вратата и подаде Тони на младата жена.

— Вижте! — възкликна Марк. — Тя ми се усмихна.

— Е, и какво от това? — обади се близнакът му. — На мен ми се усмихва цяла вечер.

— Само защото те бърка с мен.

Изведнъж се появи Люк.

— Тишина! И запомнете: никой да не разбере, че Тони е тук. Не искам пак да си имам работа с полицията. Не бива да рискуваме.

— Имаш думата ми.

— Ще мълча.

— Няма проблеми — увери го Алесандро. — О, госпожо Бъмгартъл! Пак ли вдигаме шум?

— Този път ще извикам домоуправителя — долетя от отсрещната врата. — Той да се разправя с вас, хулигани такива!

— Съжалявам, госпожо Бъмгартъл — започна Люк и прекоси коридора. — Братята ми си тръгват. Повече няма да чуете нито звук. — Той хвърли строг поглед през рамо. — Нали?

Старицата погледна Люк, после братята му и неодобрително присви очи.

— Всичките сте хулигани! — отсече тя и затръшна вратата.

— О-хо! — ухили се Марк. — Много обичам да виждам госпожа Бъмгартъл. Това ме подсеща, че на тази земя има една жена, която не можеш да очароваш.

— Две жени — поправи го Стеф. — Забравяш за Синтия, онази висока прекрасна напълно непроницаема брюнетка, която с поглед можеше да накара Люк да замръзне.

Роко потупа Люк по гърба.

— Не се тревожи, братко. Само две от милиони. Няма да ти се сърдим за това.

— Изчезвайте оттук, преди да са хвръкнали нечии глави — засмя се Люк. — Ще ви съобщя, когато Пиетро се обади.

Четиримата се отправиха към асансьора. Грейс притисна бебето към гърдите си.

— Мисля, че денят бе пренаситен с емоции. Време е за сън, млада госпожице — каза тя и се върна в апартамента на Люк.

Отсрещната врата отново се отвори.

— Лека нощ, госпожо Бъмгартъл! — весело извика Люк.

Вратата се затръшна. Той сви рамене и влезе в апартамента си.

— Обясни ли й за вчера? — попита Грейс, заставайки пред прозореца във всекидневната. — Не искам тя да остане с погрешно впечатление.

— Не можах — поклати глава Люк. — Но не й обръщай внимание. Тя си е такава.

— Все пак… — намръщи се Грейс.

— Не мисли за госпожа Бъмгартъл — каза Люк, приближи и прегърна нея и бебето. Грейс не можеше да откъсне поглед от отражението им. Бяха като истинско семейство. Елегантен, широкоплещест, облечен в черен панталон и пуловер, Люк се извисяваше над нея. Меката пола на роклята й сякаш прилепваше към краката му. А Тони размахваше ръчички, като че ли опитвайки се да хване Люк.

— Грейс — промълви мъжът и хвана кичур от косата й, — на мен ли така ми се струва, или косата ти е изсветляла?

Тя застина и бързо сведе глава, за да целуне косицата на Тони.

— По-светла ли изглежда? Не съм забелязала.

— Не ме разигравай, Грейс. Защо си боядисваш косата?

— Много жени го правят — сви рамене тя.

— О, да: от златисто в мръсно кафяво! — насмешливо подхвърли Люк.

Грейс опита да се отскубне от прегръдката му, но той все още я държеше за косата и за момент й се стори, че няма да я пусне.

— Искам да сложа Тони да легне — тихо каза тя.

— Ще ти помогна — отвърна мъжът и пусна косата й.

Грейс прекрасно знаеше, че не трябва да спори, когато Люк говори с такъв тон. Тя кимна и тръгна към стаята за гости, която се бе превърнала в приказна спалня. До новото бяло креватче стоеше масичка за повиване. Недалеч от нея висеше купеният от „Безброй играчки“ хамак, натъпкан с плюшени животинчета.

Грейс сложи Тони на масичката и нави детската латерна, за да има бебето занимание, докато тя приготвя пелените и пижамата.

— Искаш ли да спиш в леглото ми тази нощ?

Грейс трепна и се убоде с иглата за пелени.

— Ох! Виж какво направих — измъкна влажна салфетка и я уви около пръста си. — Прекрасно знаеш, че няма да спя с теб. Сгодена съм.

— Не е необходимо постоянно да ми напомняш. Обаче не си спомням да съм те молил да спиш с мен, въпреки че ако предлагаш…

— Не! — отсече Грейс и премести Тони от масичката в креватчето. — За какво тогава ме молиш?

— Не те моля, а ти предлагам. Предлагам ти леглото си. Мой ред е да се грижа за Тони през нощта, така че или ще преместим креватчето в моята стая, или ще спя тук.

— Не се безпокой. Аз ще се грижа за Тони.

— Не — поклати глава той и хитро се усмихна. После изгаси лампата. Светилник във вид на клоунско лице висеше над креватчето и разпръскваше тъмнината. Люк приближи към Грейс и сенките им на стената се сляха. — Няма да е честно.

— Не възразявам — настоя тя.

— Затова пък аз възразявам. — Той я хвана за ръката и я издърпа от стаята. — Отиваме да спорим във всекидневната.

— Люк…

— Не искаш ли да поспорим кой ще се грижи за Тони тази нощ?

— Не.

Люк не я пусна. Вместо това се настани на канапето и я дръпна да седне до него.

— Тогава ще обсъдим истинската причина, поради която цяла година криеш външността си.

— По-добре да поговорим за времето — сухо предложи тя и се дръпна в другия край на канапето. — Това е една хубава и безопасна тема.

— Прекрасно! — Люк се премести по-близо до нея. — Усещам прилив на горещина. А ти?

Грейс опря длани в гърдите му и осъзна, че вместо да го отблъсне, би предпочела да го прегърне.

— Люк, престани. Знаеш, че това не е епизод от някоя романтична комедия от четирийсетте години.

— Права си. — Той се протегна и загаси лампата. Стаята потъна в мрак. — Е, сега вече напомня романтична комедия.

Лунната светлина се процеждаше през прозорците и обливаше стаята с течно сребро. Дъхът на младата жена секна. Мъжът бе толкова близо. Устните му докоснаха ухото й.

— А аз си мислех, че да поговорим за времето е безопасно — рече тя. — Но при теб безопасни теми като че ли не съществуват.

— Ами тогава да не говорим изобщо.

— Не, Люк. Не искам това.

— Мисля, че искаш. Да ти кажа ли какво още мисля? — Той не чакаше отговор. Пръстите му се вплетоха в косата й. — Смятам, че си имала причина да боядисваш косата си и да носиш несъразмерно огромни костюми.

— Каква причина? — тревожно попита тя.

— Същата, която се крие зад това. — С тези думи той повдигна лявата й ръка и докосна годежния пръстен. — Търсила си защита.

Грейс беше потресена. Знае ли? Издала ли се е по някакъв начин?

— Ти си луд!

— Аз ли? — Люк я привлече към себе си. — Сигурно си права. Хайде да бъдем луди заедно.

Не каза нито дума повече. Просто я целуна. Както и първия път, тялото й сякаш бе пометено от огнен вихър. Сетивата й оживяха с мощ, която изпепели всякаква съпротива, изтри всички мисли и остави само отчаяната остра и непреодолима нужда.

Целувката му обсеби дъха й, надви волята й и младата жена едва не изстена. Беше прекрасно като хубаво шампанско. Една глътка и повече никога не би била в състояние да се задоволи с друго, освен с най-доброто. А най-доброто беше Люк.

Той се откъсна от устните й я притисна с тяло към меките възглавници. Грейс вдигна поглед. Искаше той да я целуне отново, но не смееше да го помоли за това. Страхуваше се от думите или по-точно от желанието, което се криеше зад тях.

— С мен си в безопасност — прошепна Люк и Грейс осъзна, че е усетил както опасенията й, така и желанието й. — Няма да ти причиня болка, Грейс. Кълна се.

Той отново я целуна. Младата жена отметна глава и устните му се плъзнаха по изящната й шия. Люк нежно погали гърдата й и бушуващият в тялото й огън се разгоря с нова сила. За първи път през живота си Грейс изпитваше неописуемо удоволствие.

— Ела в леглото ми, Грейс — настоя Люк. — Позволи ми да ти докажа колко хубаво ще ни бъде заедно.

Желанието й бе почти непреодолимо. Но съществуваха твърде много причини, за да смята това за огромна грешка. Устните му отново потърсиха нейните и всичките й мисли и чувства се сляха в отчаяна жажда. Явно той имаше богат опит. За съжаление.

— Люк — събра сили да изрече тя, — не е разумно. Не трябва.

Той искрено и топло се засмя.

— Защо?! Аз те желая от хиляда години.

— В такъв случай защо не направи нищо досега?

— Имаше… препятствия.

По-голямата част от препятствията още остават, помисли си тя. Възможно е той да подозира, че годежът й с Уилям е измислица, но няма реални доказателства. И макар че не знае нищо за сделката й с Дом, недвусмислено забраняваща лични отношения, съвместната им работа е повече от достатъчна, за да го спре от евентуално увлечение.

— Да не би вече да няма? — попита тя.

— Ти ще ми кажеш.

Грейс не посмя да спомене нито Уилям, нито Дом.

— Ами работата ми? — хвана се тя за единственото препятствие, което можеха открито да обсъдят.

— Какво за работата ти? Тя няма да избяга.

— Какво ще стане, след като ние… Какво ще стане тогава?

— Какво, по дяволите, значи това? — намръщи се мъжът.

— Да не мислиш, че не знам за предшественичките ми. Трябва да са били невероятно много жените, които са напуснали работата, защото са се влюбили в теб.

— За твое сведение, никога не съм влизал в лични отношения с никоя от подчинените ми.

— Досега.

Фразата увисна във въздуха. За миг на Грейс й се стори, че той няма да продължи разговора. Но мъжът кимна. След това обхвана лицето й и я целуна така, сякаш искаше да прогони мисълта за съпротива от съзнанието й. Грейс почти си позволи да се отдаде на желанието и на нуждата да бъде обичана.

В този момент тя съвсем ясно видя възможностите, зависещи от избора й тук и сега. Можеше да наруши самоналожените си правила и да прекара няколко приятни мига с Люк, които ще пази като прекрасен спомен до края на живота си. Но съществуваше опасност интересът му да се насочи към друга жена, което щеше да разбие сърцето й. Затова трябваше да спре, преди отношенията им да се задълбочат.

След няколко седмици Дом ще се върне и работата й при Люк ще приключи. Вероятно за много неща ще съжалява.

Но затова пък ще има „Мечтани детски играчки“, а и все още съществува надежда да излезе от цялата тази история с непокътнато сърце.

Без да му даде време да отгатне намеренията й, тя се отскубна от прегръдките му и стана.

— Защо правиш това? — попита, ръководена от инстинкт за самосъхранение. — Аз съм твоя подчинена, в момента се опитвам да ти помогна да излезеш от неудобното положение, а ти ме нападаш!

— Какво богато въображение имаш! Наистина ли смяташ, че те нападам?

— Да! Не!

Така определено няма да успее. Сети се за още един начин да постигне целта си и побърза да се възползва от него. Вирна брадичка и скръсти ръце. После с възможно най-делови тон каза:

— Ако искаш да ти помагам и занапред, ми обещай да запазим делови отношения. Не искам намеци нито под формата на думи, нито във вид на действия. Ако не спазваш тези условия, ще си тръгна. Разбрахме ли се?

Затаи дъх. Молеше се този път Люк да й повярва. За собствен ужас осъзна, че въпреки направения избор, иска нещо повече от професионални отношения с Люк. Опита да не мисли за докосването му, за всяка милувка, за която отчаяно жадуваше. За нищо на света не трябва да забравя „Мечтани детски играчки“ и майка си. Длъжна е. Лицето му се превърна в непроницаема маска.

— Ясно. — Дълго я гледа, сякаш опитвайки се да проумее какво точно е направил не така както трябва. После тихо промълви: — Знаеш, че не трябва да се страхуваш. Можем да започнем постепенно. Ако прекалено избързвам, просто ме спирай.

— И постепенно не желая — поклати глава тя.

— Пълна капитулация, така ли? — насмешливо попита той.

— Да си събирам ли багажа?

— Добре, печелиш. Щом не искаш, няма да те принуждавам.

— Благодаря. — Сякаш нямаше повече какво да каже. Затова се извърна и се отправи към вратата.

— Грейс?

Тя спря, но не се обърна. Чакаше го да каже какво иска от нея, за да може най-сетне да излезе оттук.

— Какво има, Люк?

— Не искам да те загубя, затова ще направя така, както желаеш.

— Благодаря — повтори тя.

— Не ми благодари. Ако имах избор, никога нямаше да го направя. Ако сложиш ръка на сърцето си, ще разбереш, че и ти не желаеш това. И още нещо…

— Да? — прошепна тя.

— Иди да спиш в леглото ми.

Тя най-после се обърна.

— Не! Това не е необходимо.

Люк бавно се надигна от канапето и Грейс с изумление забеляза обезсърченото му изражение.

— Спи в моето легло — настоя той.

— Добре — нервно преглътна тя и заднешком тръгна да излиза от стаята. Той я последва.

— И за твое сведение, красавице моя, прекрасно знаеш, че… По време на цялата тази пламенна реч очите ти бяха по-тъмни от всякога. Можеш да избягаш сега, но не мисли, че съм повярвал на това, което ми каза. Ти наистина ме желаеш. И твърде скоро ще го признаеш пред себе си и… пред мен.

Грейс не посмя да отговори. Обърна се и побягна.

Седма глава

Голямата лъжа

Ден триста трийсет и девети: бедата чука на вратата

Грейс се заключи в стаята на Люк, но от това не се почувства по-спокойна. Нямаше нито пижама, нито четка за зъби, но изобщо не възнамеряваше да отиде да си ги вземе.

Като че ли в отговор на безмълвния й гняв на вратата тихо се почука. Можеше да бъде само Люк. Грейс се замисли дали да отвори, или не. Междувременно Люк натисна бравата и тихо се засмя, като откри, че вратата е заключена.

— Ако си искаш пижамата, оставям я тук. Разрешавам ти да ползваш четката ми за зъби. Лека нощ, Грейс, и приятни сънища.

Тя изчака няколко минути, после отвори. Откри пижамата и халата си грижливо сгънати и оставени пред вратата. Люк не се виждаше наоколо. Грейс отиде до дрешника му и, като поразрови из чекмеджетата, откри пижама. Остави я отвън и затръшна вратата. Що се отнася до четката за зъби… Да използва неговата? Няма да стане! Достатъчно е, че се налага да спи в леглото му.

Грейс свали роклята си и я метна на стола. Докато гледаше меката зелена коприна, в съзнанието й изплува ръката на Люк на фона на бледата рокля и тъмната му коса в рязък контраст с бялата й кожа… Тя се помъчи да диша спокойно. Няма да облече роклята на Коледа.

Сигурно никога повече няма да я облече.

След няколко минути вече бе готова за сън. Беше измила зъбите си с помощта на малко паста. Чудеше се дали изобщо ще успее да заспи. Едва ли. Всичко в тази стая сякаш нарочно й напомняше за Люк и за почти споделената страст.

Най-лошото дойде, когато се вмъкна под завивките и сложи глава на възглавницата му. В душата й се събудиха чувства, които се мъчеше да забрави. Грейс сви юмруци. Нарочно го е направил! Искал е да я подлуди. Няма да стане!

Три часа по-късно, намираща се на ръба на безумието, Грейс започна да се унася, но настойчиво тропане сложи край на съня й. Напълно объркана, тя не осъзна веднага, че се тропа не на вратата на спалнята й, а на външната. Стана и облече халата. Дълго не можа да се справи с ключалката, а когато все пак излезе от стаята си, видя, че Люк я е изпреварил. Бе обул долнището на пижамата, която му бе оставила пред стаята.

— Какво, по… — започна той, отваряйки входната врата. Грейс с ужас видя двама полицаи и госпожа Бъмгартъл.

— Арестувайте го! — заповяда старицата. — Арестувайте и двамата! Те са похитители на бебета!

За миг никой не помръдна. После Люк попита:

— Какво има, полицай?

— Господин Салваторе, аз съм полицай Хатчър. Преди два дни се запознахме в кабинета ви.

— Да, спомням си. Какъв е проблемът?

— Похитител на бебе! — обяви госпожа Бъмгартъл иззад широките рамене на полицая. — Каза, че бебето му е племенница, дъщеря на брат му. Но братята му идваха снощи и бебето не беше на никого от тях. Той ги предупреди, че трябва да се постараят полицията да не идва пак.

Хатчър премести поглед от Люк към явно разтревожената Грейс.

— Може би ще бъде по-добре да изясним всичко вътре. Карл — обърна се той към партньора си, — изпрати госпожа Бъмгартъл до апартамента й и вземи показания.

След кратко колебание Люк пусна полицая вътре. Въпреки че не каза нито дума, Грейс видя напрегнатите му лицеви мускули и тъмния блясък в очите му. Защо точно Хатчър трябваше да дойде?

— Няма какво да изясняваме — настоя Люк на път към всекидневната. — Вече ви казах, че се грижим за племенницата ми.

Хатчър извади от джоба си тефтерче и прелисти страниците.

— Според записките ми, сте казали, че е въпрос на няколко часа. Вече минаха почти два дни. Как ще обясните това несъответствие?

Люк погледна Грейс, хвана я за ръка и я привлече към себе си.

— Струва ми се, споменах, че майката на снаха ми е болна. Брат ми и съпругата му щяха да пътуват за Италия заедно с бебето, но в последния момент решиха да оставят Тони. Не виждам какъв е проблемът.

Полицай Хатчър допълваше записките си.

— Родителите оставили ли са нещо, с което да удостоверите това?

— Не — призна Люк. — Не предполагах, че може да потрябва.

— Дори акт за раждане ли нямате? — строго попита полицаят.

— Не — поклати глава Люк. — Но те трябва да се върнат скоро.

Хатчър отново погледна записките си и застина.

— Колко е голяма племенницата ви, господин Салваторе? Кога е рожденият й ден?

Грейс тревожно погледна Люк. Той я прегърна по-силно.

— На три месеца е. Но не знам точната дата на раждане.

— И кога успя полът й да се промени от мъжки в женски? — с нескрит сарказъм попита полицаят. Този път ги бе хванал натясно. — Не знаехте, че е момиче, нали? Изобщо племенница ли ви е?

Люк мислено изруга.

— Не знаех, че е момиче, докато не й сменихме пелените. Карина я наричаше Тони, и понеже в семейство Салваторе като правило се раждат момчета, предположих… Но тя наистина е моя племенница!

Хатчър отново прегледа бележките си.

— Бебето се казва Антония Донати… Салваторе. Или може би това също е лъжа?

Люк затвори очи и въздъхна тежко.

— Карина и брат ми не са женени все още. Надявам се скоро това да се промени.

— Нека се разберем. Казахте, че родителите са ви оставили бебето и ще се върнат след няколко часа. Оказа се лъжа. Казахте, че детето е ваш племенник. И това не е вярно. Заявихте, че родителите на бебето са женени. Отново излъгахте. Нямате никакво законно основание да се грижите за това бебе. Не е ли така?

Люк сви юмруци.

— Вижте, Карина остави Тони при брат ми, защото се налагаше да замине при болната си майка. Честна дума. Трябваше й някой, който да се грижи за бебето, докато тя отсъства. Това също е истина. Естествено, че ще избере брат ми Пиетро, щом той е бащата. Единственият проблем е, че Пиетро не знаеше за съществуването на Тони, докато Карина не пристигна в кабинета ми.

Най-сетне нещата започнаха да се изясняват.

— Е, това обяснява скандала във фоайето.

— Именно. Брат ми се втурна след Карина, за да опита да я спре. Изпусна я благодарение на вас.

— Люк, не трябва да го ядосваме — разтревожено прошепна Грейс.

— Не ме интересува! Ако полицаите не я бяха пуснали толкова бързо, нямаше да сме в сегашното положение. Но няма значение. Пиетро ще я настигне, ще се оженят и ще се върнат при Тони. Дотогава с годеницата ми ще се грижим за бебето. То е в сигурни и добри ръце.

— Не съм аз този, който ще решава.

— Какво, по дяволите, означава това? — вцепени се Люк.

— Успокой се — прошепна Грейс.

— Искам да знам!

— Имам предвид, че съдбата на бебето ще се решава от социалните служби — строго отговори Хатчър. — Според закона то е изоставено.

— Не е! — изкрещя Люк. — Майката остави детето си при бащата.

— Господин Салваторе, няма да споря с вас. Взимам бебето в приюта. В случай на съпротива ще ви арестувам.

— Какво ще стане с Тони? — попита Грейс.

— Законът постановява да я закараме до районната болница. Там ще я прегледат, а сутринта ще я дадат в детски дом, докато се разследва случаят — студено и безстрастно обясни полицаят.

— Как можем да си я получим обратно? — попита Грейс.

— Да ви призная честно — започна колебливо Хатчър, — не съм сигурен, че ще можете. В най-добрия случай ще трябва да се свържете със законния опекун или майката и да получите подписано разрешение за попечителство и медицинско свидетелство. Желателно е да имате и копие от акта за раждане.

— Можем ли да получим тези неща? — шепнешком се обърна тя към Люк.

— Пиетро може да ни ги изпрати по факса — кимна той.

— Дори тогава не е сигурно, че властите ще ви я дадат. Макар че — Хатчър колебливо погледна Грейс, — постоянното женско присъствие в дома може да наклони везните във ваша полза. А сега ме заведете при бебето — каза той и скри бележника си.

Не им оставаше нищо друго. Люк отиде в съседната спалня и събра в един плик пеленки, дрешки за няколко дни и други принадлежности. Стараейки се да скрие сълзите си, Грейс грижливо уви Тони, за да не измръзне по време на среднощното пътуване. Междувременно полицай Хатчър стоеше на вратата и следеше всяко тяхно движение.

— Един момент — обади се Грейс. Тя подаде на Люк бебето, взе един плюшен заек и го сложи в плика с другите неща. После погледна полицая. — Да сложа ли шише и резервно бурканче сухо мляко?

— Няма да попречи.

— След минута ще бъда готова. — Тя погледна Люк. Мъжът държеше Тони. Лицето му бе безизразно, но тя усети безмълвния му гняв. — Полицай Хатчър, бихте ли ми помогнали — помоли тя, надявайки се, че той ще остави поне за малко Люк насаме с Тони.

— Две минути. Не повече — след кратко колебание кимна полицаят.

Докато приготвяше шишето, Грейс се молеше Люк да не направи нещо необмислено. Отдъхна си, когато той се появи на вратата и протегна на полицая детето и плика.

— Ето визитната ми картичка. Домашният ми телефон е написан отзад. Ще очаквам човек от социалните служби да ми се обади сутринта — каза Люк и по гласа му личеше, че това не е молба.

— Съветвам ви да се снабдите с документите веднага. Иначе нямате шансове.

С тези думи Хатчър си отиде, нежно гушнал Тони.

В мига, в който вратата се затвори след тях, Люк удари с юмрук по стената. Мазилката хлътна. Грейс приближи, въпреки че не бе сигурна дали постъпва разумно в този момент.

— Успокой се — прошепна тя. — Ще си я вземем.

Той се обърна към нея. В очите му светеше дива ярост.

— Няма да го допусна отново, Грейс. Няма да им позволя пак да разбият семейството ми.

Пак?! Тя го погледна тревожно.

— Какво значи „пак“?

Без да отговори, той се насочи към стаята на Тони. Грейс го последва. Люк отиде до празното креватче и с неочаквана нежност завъртя едно шарено автомобилче. После взе розовото одеялце и го сгъна. При удара в стената се беше наранил и от ожулените кокалчета на ръката му се процеждаше кръв. Но той сякаш не забелязваше.

— Бях на четиринайсет, когато се роди Пиетро — започна мъжът. — Мама и татко много се радваха. Казваха, че с него ставаме точно половин дузина. Когато го видях за първи път, помислих, че това е най-грозното създание на света. Виках му „маймунче“.

Грейс се сви в люлеещия се стол до креватчето. Бе се натъкнала на нещо. Не знаеше какво точно бе то, но се досещаше, че е свързано пряко с чувствата му към Тони.

— Пиетро се е разхубавил с годините — тихо каза тя.

— Така е. — На устните му трепна усмивка, но веднага се стопи. — Мама почина, когато той бе само на няколко месеца.

— О, не! — тихо възкликна Грейс.

Люк удари автомобилчето и нарисуваните пътници се завъртяха като пияни.

— Не знам кое я уби: раждането на Пиетро — по това време бе прехвърлила четирийсетте — или пневмонията. Може и двете заедно. Вече няма никакво значение.

— Къде беше Дом?

— Татко беше в Италия по работа. Трудно ни бе да се свържем с него. Мама знаеше къде е той, но си отиде толкова бързо, че не успя да ни каже как… — Гласът му заглъхна.

— Какво се случи? — попита Грейс. Стана от стола и отиде при него. Обви ръце около кръста му и допря буза до широкия му гръб. Кожата му бе топла и гладка. Мъжът не я отблъсна. Пое си дълбоко дъх и продължи:

— Същото, което се случи днес. Полицаите пристигнаха, за да ни отведат в приют, докато татко дойде да ни вземе. Аз се нахвърлих с юмруци върху им.

Гласът му бе студен и далечен. Сякаш разказваше не собствените си спомени, а тези на някой друг. Но тя осъзна, че впечатлението е погрешно, защото ясно долавяше накъсаното му дишане и усещаше напрежението му.

— Защо си се сбил с полицаите? — попита.

— Още от люлката ни се внушаваше, че семейството трябва да бъде сплотено. Последната молба на мама бе да запазя всички заедно до завръщането на татко. Обаче полицията искаше да ни раздели. Не можех да им позволя да го сторят.

— Не си виновен, че не си успял, Люк. Бил си много малък. Твърде малък, за да се грижиш за едно бебе и четири буйни хлапета.

— Длъжен бях да запазя семейството заедно, докато татко се върне. Бог ми е свидетел, че направих всичко възможно. Но не успях. Взеха братята ми: Алесандро, близнаците, Роко и Пиетро. Докато ги извеждаха от къщата, трима полицаи ме държаха за ръцете и краката. — Люк затвори очи и преглътна с мъка. — Разпръснаха ни по различни приюти. Три седмици по-късно татко се върна.

— Не те е обвинил, нали? — тревожно попита тя.

— Не, никога. Но аз сам знаех, че съм се провалил. Обаче няма да се проваля отново. Ще направя всичко, за да си върна Тони и да се грижа за нея, докато Карина и Пиетро се върнат.

— Какво възнамеряваш да предприемеш?

Люк рязко се извърна и я погледна настойчиво.

— Двамата с теб — започна твърдо и решително — сме вече официално женени.

— Не говориш сериозно! — възкликна тя и бързо отстъпи назад.

Люк я хвана за раменете, за да я задържи.

— Напротив. Хатчър каза, че постоянното женско присъствие вкъщи може да наклони везните в наша полза. Така че възнамерявам да имам постоянно женско присъствие в дома си.

— Ами Уил… Уилям?

— Какво точно те притеснява?

Дръзкият му тон я разтревожи и тя нервно сведе поглед. Изглежда не бе избрала най-подходящия момент да спомене предполагаемия си годеник.

— Ще… поговоря с него.

— Добре. Междувременно искам да пренесем почти целия ти багаж тук. Когато госпожицата от социалните служби пристигне, искам да намери щастлива семейна двойка: гребените ни да са заедно върху шкафчето, четките ни за зъби да са в съседство с обща паста, а обувките ни да споделят самотата на пода в килера.

Само да имаше време да помисли, да изброи причините, поради които планът му би рухнал… Грейс се намръщи и погледна празното креватче. Сърцето й болезнено се сви. С всеки час Люк я въвличаше все по-навътре в личните си проблеми. Когато Дом се върне, ще може ли да го погледне в очите и да му каже, че е спазила обещанието си? От друга страна, как да изостави Люк в това трудно положение?

— Задължително ли трябва да настояваме, че сме женени? Полицаите смятат, че сме сгодени. Ами ако решат да проверят?

— Тогава ще им покажем нашето брачно свидетелство.

— Какво?!

— Утре ще подадем молба за разрешително и ще преминем през необходимите тестове, в случай че се наложи временна женитба.

— Няма да направя това!

— Направи го, ако не заради мен, то заради Тони — въздъхна Люк и лицето му се сгърчи от болка. — Съжалявам. Знам, че върша всичко не така, както трябва. Но… Моля те, Грейс. Имам нужда от теб и от помощта ти. Не мога да им дам Тони.

Тя затвори очи. Съзнаваше, че не трябва да се съгласява. Гласът на разума й подсказваше, че няма нито една причина да му помага и има всички основания да откаже. Да беше разумна, щеше да се вслуша в този глас. Само да беше разумна…

— Добре — прошепна тя. — Ще го направя.

Мъжът я целуна тъй пламенно, че това бе повече от достатъчно, за да се заглуши гласът на разума.

 

 

Телефонът я събуди призори. Грейс се измъкна от леглото. Изтощеното й тяло болезнено напомняше, че почти не е спала след посещението на полицията. Наметна халата си и пое към кабинета.

— Пиетро! — чу възклицанието на Люк. — Къде си? Какво?! Защо, по дяволите, си се върнал в Италия?

— Какво става? — попита тя, стараейки се да потисне прозявката. — Какво прави Пиетро в Италия?

— Играе си с търпението ми — сложи ръка върху слушалката Люк. После пак заговори в телефона. — Слушай, тук положението се усложни. Полицията дойде снощи и взе Тони.

Грейс трепна. Бурните протести на Пиетро долитаха чак до нея.

— Кажи му, че ни трябва попечителско пълномощно — подсказа тя.

— Млъкни и слушай! — кресна Люк.

— Само се опитвах да помогна — обиди се тя.

— Не ти, Грейс. Казах го на Пиетро. Моля? Не е твоя работа какво прави тя тук по това време. Въпросът е ти какво ще направиш.

Грейс затвори очи и изстена. Точно когато си мислеше, че положението няма накъде повече да се влошава, събитията… в случая Люк Салваторе… опроверга това.

— Знаеш, че ако зависи от мен, ще си взема Тони, но ни трябва пълномощно за попечителство, подписано от Карина, и медицинско свидетелство. Можеш ли да й ги поискаш?

— И акта за раждане — подсказа Грейс.

— И копие от акта за раждане на Тони. Прати ги по факса възможно най-бързо. Ясно ли е? Иначе дъщеря ти отива в приют и доста ще трябва да потичаш, преди да си върнеш правата върху нея.

Грейс дръпна Люк за ръката. Той се обърна и младата жена забеляза изтощението, изписано на лицето му. Явно и той не бе спал.

— Кажи му, че всичко ще бъде наред. Нека се погрижи за Карина, а ние ще се грижим за Тони. Вдъхни му увереност.

Люк кимна.

— Не се тревожи, Пиетро. Знаеш, че ще се погрижа за всичко. Постарай се да се върнеш възможно най-скоро.

Той приключи разговора и затвори телефона.

— Обличай се — нареди. — Ако искаме да си вземем Тони още тази вечер, трябва да свършим доста работа.

Първо трябваше да пренесат багажа й в апартамента му. Когато привършиха с опаковането, жилището й беше почти празно.

Люк стоеше пред вратата на апартамента й и си играеше с ключовете от колата. Явно нямаше търпение да преминат към следващата точка от дневния ред — брачното свидетелство.

— Готова ли си?

— Идвам веднага.

Грейс се сети за телефонния секретар. Не се знаеше кога ще се върне тук отново. По-добре да прослуша оставените съобщения. Трябва да има поне едно от баща й.

За нейно учудване се оказаха три. Във всяко той я молеше да се обади вкъщи, защото имал изненада за нея. Е, изненадата щеше да почака. Следваше абсурдният й разговор с несъществуващия Уилям. Грейс притеснено погледна към вратата и превъртя безсмислените брътвежи. За неин ужас, след края на монолога се чу гласът на Люк: „О, колко интересно!“

Грейс объркано се втренчи в машината. Как… Изведнъж се сети за проведения непосредствено след нейния телефонен разговор от кабинета му. Опита да си спомни дали телефонът му има копче, автоматично повтарящо последния набран номер. Можеше да провери, но бе почти сигурна в това. Значи Люк е натиснал копчето и е установил, че вместо на „годеника“ си, тя се е обаждала в собственото си жилище.

Грейс затвори очи. Ето защо я бе попитал дали са останали някакви пречки. След свалянето на маскировката й и откритието, че Уилям не съществува, Люк явно е решил, че пътят е свободен.

— Грейс! Колко още ще се бавиш?

— Идвам! — извика тя. Как да го погледне сега? Какво да каже?

Грейс простена и се хвана за главата. Може би трябва да се престори, че не е прослушвала съобщенията. Да гледа невинно и да се моли очите й да не я издадат. Точно това ще направи! Нали вече успя да придобие доста опит в подобен род лъжи.

— Какво, по дяволите, става? — рече Люк и пристъпи в стаята. Погледът му попадна върху телефонния секретар, после върху пламналото й лице. За първи път през този ден той се усмихна. — Май си забравила да ми кажеш нещо?

— Глупости! — отсече тя и стана. — Да вървим!

— Няма да тръгнем, докато не признаеш, че Уилям не съществува — заяви Люк и скръсти ръце.

— Съществува — вдигна глава Грейс. — Но не е мой годеник.

Преди Люк да успее да я спре, тя се стрелна покрай него и се насочи към вратата. Мъжът се засмя и тръгна след нея.

Следващите няколко часа се изнизаха незабелязано. След като подготви формалностите за бърза женитба, в случай на необходимост, Люк купи халка за Грейс, като отмина с хладна решителност пламенните й протести.

— Преструваше се, че си сгодена цели единайсет месеца. Сега ще се преструваш на омъжена. Каква е разликата?

— Дай ми минутка и ще ти кажа.

— Не разполагаме с това време. На обяд ще дойде човекът от социалните служби. Все още не сме уредили всичко.

Грейс разбра, че доводите й бледнеят пред този аргумент, затова замълча и двамата с Люк се прибраха. Точно в дванайсет всичко вече беше подредено. Като по команда, на вратата се позвъни. Люк и Грейс отвориха заедно и посрещнаха служителката.

Госпожица Картрайт се оказа много приятна делова жена на около четирийсет години и на Люк му трябваха точно три минути, за да я очарова напълно.

Първо се запознаха и си размениха визитните картички. Люк представи Грейс като своя съпруга и благодари на госпожица Картрайт, че е отделила от ценното си време, за да ги посети.

След като затрупа потресената жена с куп въпроси за Тони, той се успокои и се извини за резкия тон. Покани я във всекидневната с една от най-обезоръжаващите си усмивки. Грейс знаеше, че тази усмивка топи стомана, какво остава за госпожица Картрайт.

— Тони е член на нашето семейство — искрено започна Люк. — Кажете какво трябва да сторя, за да си я върна, докато родителите й се приберат от Италия. Всичко ще направя.

— Господин Салваторе, разберете ни правилно — рече жената. — Не се опитваме да разбием семейството ви. Желаем доброто на детето.

— Ние също — кимна Люк. — Вярвам, ще се съгласите, че най-доброто за Тони е да бъде сред семейството си. Нека ви покажа обстановката и ще обсъдим по-нататъшните действия.

Госпожица Картрайт внимателно огледа всеки милиметър от апартамента. Най-накрая влезе във временната детска стая.

— Колко хубава е тази стая! — възкликна жената още от вратата. — За племенницата си ли сте направили всичко това?

— Е, не само за Тони — рече Люк и погледна Грейс с неприкрита страст. — Имам намерение скоро да й осигуря братовчеди.

Госпожица Картрайт се усмихна и потупа Грейс по рамото.

— По това изчервяване мога да позная, че сте младоженци. Бен Хатчър ви нарече годеница на господин Салваторе. Трябва да сте се оженили наскоро.

— Да — отговори Люк вместо Грейс.

— Радвам се — каза жената и надраска нещо в бележника си. — Не одобрявам семейства, в които наставниците не са женени. Кой ще се грижи за Тони през деня?

— И двамата — отвърна Люк. — Уредил съм всичко, за да работя вкъщи, докато брат ми и съпругата му се върнат.

— Съпругата му? — намръщи се госпожица Картрайт. — Доколкото знам, госпожица Донати е самотна майка. Всъщност не ми се нрави, дето първо сте казали на полицията, че брат ви и госпожица Донати са женени, а после сте признали, че не са.

На лицето на Люк се изписаха смесени чувства — объркване, гняв и най-сетне примирение.

— Готов съм да кажа какво ли не, само и само да запазя Тони в семейството — тихо призна той. — Знам, че ви звучи ужасно, но моят брат ме помоли да се грижа за Тони и не исках да го разочаровам.

— Разбирам чувствата ви, но държа отсега нататък да ми казвате само истината — рече служителката. — Да лъжете полицията или нас е сериозно нарушение. Ако открием нови несъответствия, няма да ви разрешим да се грижите за племенницата си нито сега, нито в бъдеще. Разбрахме ли се?

Грейс почувства, че ще припадне. Как успя да се забърка в тази каша? Може би все пак ще трябва да звънне на баща си? Сега повече от всякога имаше нужда от благоразумните му съвети. Няма да попречи и някоя от проповедите му.

Люк се оказа по-твърд. Той прекара пръсти през косата си и кимна.

— Разбрахме се.

Госпожица Картрайт не забеляза нищо. Прегледа някакви листове.

— Притеснявам се и за майката.

— Карина е млада и доста емоционална — започна Люк. — Не разсъждаваше трезво, когато остави Тони при нас. Но и семейството й, и религията й не биха одобрили това бебе. Освен това току-що бе научила, че майка й е на смъртно легло. Единственото умно нещо, което направи, бе да се обърне към брат ми за помощ.

— Но и той е оставил бебето.

— На моите грижи. Аз съм най-големият и братята ми винаги се обръщат към мен за помощ. Вижте, госпожице Картрайт, сигурен съм, че Пиетро и Карина скоро ще се оженят и ще се върнат, за да си вземат детето. Ако социалните служби решат да проверят дали съм подходящ временен наставник на Тони, нямам нищо против. Могат дори да дежурят пред вратата ми, за да ме държат под око. Само моля да ми позволите да се грижа за Тони, докато родителите й се върнат.

— Добре — намръщи се жената, преценявайки тежестта на доводите му. — Все още трябва да изясня някои неща по случая. Добре е да представите справки от финансово и лично естество.

— Веднага. Това ли е всичко?

— Не съвсем. Ако до края на деня представите писмено съгласие от майката, копие от акта за раждане на бебето и медицинско свидетелство, ще издействам да ви върнат Тони.

— Тази вечер ли?

— Ще се постарая — усмихна се тя. — Като ви я върнат, ще бъдете под наблюдение. Дори когато госпожица Донати се върне, наблюдението няма да бъде прекратено. Според закона тя е изоставила детето си.

— Тя ще има подкрепата на семейство Салваторе и на съпруга си.

— Надявам се да сте прав.

Няколко минути по-късно госпожица Картрайт си тръгна. Люк сграбчи Грейс и бясно се завъртя с нея из стаята.

— Успяхме! — обяви радостно той и я пусна на пода. — Нали ти казах!

— Ти успя. — Грейс се хвана за раменете му, защото й се зави свят.

Но не беше толкова уверена. Час подир час лъжите се увеличаваха, а отговорността й към бебето и Люк растеше.

Вече не можеше да погледне Дом и чистосърдечно да каже, че е спазила уговорката им, защото прекалено лично се бе обвързала с Тони… а и с Люк.

Всичко се разпадаше пред очите й. Най-вече „Мечтани детски играчки“. Но по-страшното бе, че Люк вече бе пленил сърцето й.

Осма глава

Голямата лъжа

Ден триста и четирийсети: възникват усложнения…

Тони се върна благополучно за вечеря и братята се събраха да отпразнуват събитието. Вдигна се голям шум, но това явно не дразнеше бебето. То гукаше и беззъбо се усмихваше, с което очароваше всичките си чичовци. Към края на събирането обаче започнаха неприятностите.

— Тук има нещо ново и много интересно — извика Марк, сграбчи ръката на Грейс и се зае да разглежда халката. Останалите братя на Люк веднага ги наобиколиха.

— Истинска ли е? — попита Стеф.

— Да не си се омъжила за онзи Уил-Уилям? — разочарова се Алесандро. — Той не те заслужава, Грейс, щом те кара да се обличаш като повлекана.

Преди Грейс да успее да отговори, Люк разбута братята си и сложи ръка на рамото й.

— Аз сложих халката на пръста й — обяви той и привлече младата жена към себе си.

Настъпи мъртва тишина. После Роко попита:

— Ама истинска ли е?

За миг на Грейс й се стори, че Люк ще излъже.

— Да не си посмял! — прошепна тя и го бутна с лакът. — Омръзна ми от лъжи.

Той я погледна дяволито. После сви рамене и призна:

— Не е истинска.

— Може би засега — хитро се усмихна Марк. Люк не обърна внимание.

— Хората от социалните служби смятат, че е истинска. Ако разберат, че не е, ще изгубим Тони. Така че си затваряйте устите.

— Откога е тази работа с женитбата? — объркано попита Стеф. — Мислех, че само се преструвате на сгодени.

— Това е заради полицията — въздъхна Алесандро. — Виж, братко… Те са началник и секретарка на работа, сгодени пред полицията, женени пред хората от социалните служби, а за нас просто добри приятели.

— Нещата май доста се оплетоха — оплака се Стеф.

Алесандро вдигна вежда. Точно така прави и Люк, помисли си Грейс.

— Интересно към коя категория спадат, когато са сами с бебето.

— Сигурно не спадат към никоя категория, а падат в най-близкото легло — предположи Марк и подигравателно погледна Грейс.

— Стига! — ядоса се Люк.

Роко бутна Марк.

— Мери си думите!

— Предпочитам да меря с поглед Грейс.

— Нима?! Ще видим как ще стане това, като ти насиня и двете очи.

Марк сви юмруци.

— Първо трябва да успееш да ме удариш. Не ти се е удавало, откакто навърших дванайсет.

— Значи е време да поправя това недоглеждане.

— Давай, Роко! — запали се Стеф. — Това трябва да се види!

— Казах стига! — побесня Люк. — Изчезвайте всички! Тони току-що заспа и няма да разреша да я събудите. И без това с Грейс не си доспиваме.

— Ето, всичко е ясно — иронично подхвърли Марк. — Сигурно ще си отпочинеш по-добре, ако нощем не тичаш при Грейс…

Марк млъкна под погледа на Люк.

— Вън!

Люк изпрати братята си до вратата и този път те си тръгнаха безшумно, макар че Марк успя да се изплези на вратата на госпожа Бъмгартъл, преди някой да успее да го спре.

Когато отново останаха сами, Грейс разтревожено погледна Люк.

— Разумно ли е да намесваш братята си в тази измама? И без това се чувствам много виновна.

— Нима?! Когато се преструваше на сгодена, не се ли чувстваше виновна?

— Беше различно — изчерви се тя и сведе поглед.

Люк я хвана за брадичката и я накара да го погледне.

— И кое му беше различното?

— Знаеш прекрасно. Не се опитвах да измамя нито полицията, нито социалните служби.

— Само мен — прониза я с поглед той. — Но така и не знам защо. Искаш ли да ми кажеш сега?

— Честно казано, не.

— Страх ли те е? — насмешливо попита Люк. — Ще се опитам да позная.

— Вече играхме тази игра, Люк — отсече тя. — Не свърши добре.

— Нима съм спечелил? Не си спомням.

— Мисля, че резултатът беше равен.

— Тогава искам реванш.

За първи път Грейс се чувстваше толкова безпомощна. С всеки миг, прекаран с Люк, мъжът я привличаше все по-силно и тя копнееше за неговата близост и страст. Успя да го задържи на разстояние цели единайсет месеца, а сега бе пред пълна капитулация.

Люк я улови за лактите и я дръпна към себе си. Изглеждаше толкова висок и съблазнителен. Тя опря длани в гърдите му и усети как мускулите му се напрягат под пръстите й. Само със сила на волята успя да превъзмогне порива си да свали бялата му риза и да плъзне ръце по топлата кожа.

Сведе глава, опитвайки се да потисне разкъсващото я желание.

— Люк, недей — прошепна.

— Смятам, че криеше външността си и носеше годежния пръстен като защитно средство.

— Защитно? — опита да се засмее тя. — Глупости.

Люк поклати глава и изпитателно се взря в очите й.

— Не. Мисля, че съм прав. Сигурно имаш лоши спомени от предишния си шеф — промълви той с нежност, която я обезоръжи напълно. — Той тормозеше ли те? Затова ли толкова старателно се маскира? Страхувала си се, че и аз ще съм същият? Разбирам те. Дори ти съчувствам. Но защо продължи да се преструваш, дори когато разбра, че не съм такъв?

Тя се чувстваше като нищожество. Люк си бе направил съвсем погрешни изводи. Как можеше да му каже, че в основата на всичко стоят не тези разумни доводи, а молбата на баща му и собствената й алчност.

— Не, Люк, грешиш! Кълна се.

Той повдигна вежди и на устните му се появи иронична усмивка.

— След всичките лъжи, които ми наговори, да не мислиш, че ще ти повярвам?

Само да знаеше!

— За твое сведение, преди да започна работа при Салваторе, съм лъгала само шест пъти през целия си живот.

Ръката му се плъзна по врата й и пръстите му потънаха в косата й.

— Значи си решила да наваксаш пропуснатото.

— А ти обеща да не ме докосваш. Не си ли спомняш?

— Обещах — каза той и се наведе към нея. — Обаче сега ще наруша това обещание.

Целувката му блокира всяка мисъл за съпротива. Грейс обви ръце около кръста му. Желанието отново се разгоря и заплашваше да излезе извън контрола й. Мъжът я притисна към себе си и тя потъна в прегръдката му. Никога не бе изпитвала подобни чувства.

Люк леко се отдръпна, разтвори горните няколко копчета на блузата й и оголи изящната й шия. После се наведе и притисна устни към пламналата й кожа.

— Желая те, любов моя — промълви той.

Сърцето й бясно заблъска под дланите му и тя поклати глава. Отчаяно се опитваше да улови последната останала частица здрав разум. Инстинктът я подтикваше да се отдаде на удоволствието, но тя си даваше сметка, че не трябва да допуска физическа близост без съществуването на емоционална обвързаност помежду им.

— Не трябва. Ще бъде грешка.

Но не виждаше нищо нередно в това. Дори напротив.

— Ще сгрешим, ако не го направим — възрази мъжът. — Какъв е проблемът? Сама призна, че няма никакъв Уилям. Работата ти е в безопасност. Ти ме желаеш. И аз те желая.

Обхвана бедрата й, с което не остави никакви съмнения в силата на желанието си. Грейс не бе сигурна, че ще успее да го възпре. Не знаеше дали иска да му попречи, но трябваше да опита.

— Люк, това е лудост. Вече почти една година се познаваме, но подобно нещо никога не се е случвало. Помисли за това. Имаме доста неприятности. Принудени сме да живеем заедно при твърде трудни обстоятелства. Това е само… несъзнателна реакция.

— Несъзнателна реакция? — не повярва на ушите си Люк. — Шегуваш ли се?

— Говоря съвсем сериозно — настоя Грейс. — Всичко е продиктувано от положението, в което се намираме. Ние не се желаем истински…

— Можеш да ми вярваш, че щом казвам, значи наистина те желая — сподавено промълви Люк. — До болка. И ако не успея да те убедя, има опасност да предприема някои драстични мерки, например да откъсна със зъби копчетата на блузата ти.

— Люк!

— Подробно обяснение ли искаш? Искам да опозная всеки милиметър от тялото ти, да целувам сладките ти устни, да сваля дрехите ти и да те любя дълго и страстно. При това във всяка стая на този апартамент, започвайки тук и сега. А когато свършим, ще пожелая да започнем отново. Разбра ли сега колко те желая…

Грейс се чудеше дали шокът е изписан на лицето й. Тя нервно облиза устни и се вгледа в пленителните му златисти очи.

— И докъде ще ни доведе всичко това? — попита.

— До леглото.

— Знаеш, че друго имам предвид. Ще се оженим ли, или искаш само мимолетно красиво преживяване?

— Предполагам, че искаш искрен отговор.

— Интересно ще ми бъде да го чуя.

Люк се поколеба. После каза рязко:

— На този етап най-искрен ще бъда, ако ти кажа, че искам да те любя.

— Разбирам.

Тя отмести поглед, надявайки се да скрие болката си. Той се изрази много тактично, но подтекстът беше, че иска любовница, а не съпруга. Не че не бе подозирала нещо подобно, но… не бе предположила, колко ще я заболи, когато чуе истината. Отстъпи назад и затвори блузата си. Дори не се опита да я закопчее. Ръцете й трепереха толкова силно, че не би успяла.

— Грейс…

— Ами работата ми? Искам да кажа, любовните афери не са вечни. Рано или късно свършват.

— Каквото и да се случи, смятам, че отсега нататък не бива да работим заедно — предпазливо рече той. — Има свободно място в управлението. Възнамерявах да ти го кажа в края на годината. Това ще значи повишение, повече пари, огромни възможности за успех.

Умът й не го побираше. Никога не бе предполагала, че Люк ще реши да я назначи на по-висок пост. Изкушението бе твърде силно. Но не трябваше да забравя нито за миг „Мечтани детски играчки“, макар че с всеки ден й се удаваше все по-трудно да следва мечтата си.

— Трябва ми време, за да обмисля всичко. По-добре е, докато се грижим за Тони да не правя нищо, за което по-късно ще съжалявам.

— Искаш да изчакаш първо Пиетро и Карина да се върнат, така ли?

— Да.

— Но дотогава има още поне една седмица. При всички случаи няма да е преди Деня на благодарността.

— Какво?! — подскочи Грейс.

— Съжалявам. Трябваше да ти кажа по-рано. Но ми се струпаха толкова проблеми. Пиетро се обади точно преди посещението на братята ми. С Карина са все още в Италия при семейството й, докато майка й се възстановява. Той каза, че Карина вече не му се сърди, но още не е успял да я убеди да се омъжи за него.

— Но това са цели седем дни! Кога се връща Дом? — тревожно попита тя.

— Седмица след празника.

Твърде скоро. Грейс имаше нужда от време, за да подреди по важност нещата. Независимо дали разбираше, или не, Люк я молеше да пожертва всичко, което с толкова труд бе постигнала. И в името на какво? Мимолетна афера. Няколко страстни седмици или месеци. Как би могла да се съгласи? Отговорът й би трябвало да е очевиден. И той щеше да е очевиден, ако не беше една малка подробност. Тя го желаеше не по-малко, отколкото той нея.

— Грейс?

— Трябва ми време — заяви тя. Опита да възвърне спокойното си резервирано държание, което бе репетирала много месеци поред. Оказа се по-трудно, отколкото предполагаше. Къде се бяха дянали самообладанието и студенината й? — Когато животът ни се нормализира отново, ще ти отговоря.

— Преди Деня на благодарността ли?

След кратко колебание тя кимна.

— А междувременно?

— Нито целувки, нито ласки — погледна го право в очите младата жена. — Не желая да бъда повлияна в решението си.

— А ако не се съглася? — с явно неудоволствие попита Люк.

— Тогава ще се наложи да обясняваш на социалните служби защо съпругата ти не живее с теб.

Тя изхвръкна от стаята, без да дочака реакцията на заплахата си и без да си даде време да размисли и да се върне в прегръдките му.

 

 

Следващите пет дни се сториха на Грейс най-дългите в живота й. До Деня на благодарността оставаха само четирийсет и осем часа и това напомняше, че приближава краят на пребиваването й при Салваторе, както и завръщането на Дом. Люк, верен на думата си, не я докосваше, което обаче още повече разстрои и двамата. В резултат на това Грейс не знаеше дали да му бъде благодарна, че спазва обещанието си, или да му се сърди. Но понеже именно тя бе наложила правилата, знаеше, че вината е изцяло нейна.

Искаше да поговори с баща си, да му поиска помощ и съвет. Но от две седмици нямаха връзка, и макар че му пращаше съобщения, постоянно се разминаваха.

На вратата се позвъни.

— Люк! — извика Грейс, опитвайки се да повие непрестанно ритащата Тони. — Сигурно е жената от социалните служби. Би ли отворил?

— Моля?

— Звъни се на вратата.

— Сега идвам.

Грейс въздъхна.

— Не създаваш на чичо си толкова проблеми, когато той те повива. Не си права, защото точно аз току-що хубаво те нахраних.

В отговор Тони започна да прави балончета и зарита още по-силно. Грейс най-сетне успя да прикрепи пелената. Изведнъж чу как входната врата се затръшна. Миг по-късно Люк влетя в стаята. Само един поглед й бе достатъчен, за да разбере, че новините са лоши.

— Бързо! — каза той, грабна Тони и я сложи в кошницата с чисти бебешки дрешки. — Ела с мен.

— Какво се е случило, Люк? Защо пъхаш Тони там?

Той не отговори. Хвана кошницата и се втурна към спалнята си. Грейс се затича след него. На входната врата отново се позвъни. Люк отвори килера, отмести наредените там обувки и сложи кошницата на пода. Тони весело гукаше. Мъжът бутна Грейс вътре при кошницата й захлопна вратата.

— Стой тук — нареди. — Не мърдай и не вдигай шум.

— Люк — тя отвори вратата и надникна — какво става?

— Ако досега не си разбрала, ще ти кажа, че когато си отваряш устата, се вдига шум. Казах да мълчиш!

Раздадоха се няколко нови кратки позвънявания. Люк я целуна бързо, побутна я към вътрешността на килера и затвори вратата.

— Татко е тук. А сега тихо.

— Дом е тук?! — уплашено прошепна Грейс, отново отваряйки вратата. — Нали щеше да отсъства още поне една седмица!

— Сега нямам време да мисля за това — процеди през зъби Люк. — Той не бива да разбере за Тони, докато Пиетро и Карина не се оженят, защото иначе ще ги лиши от наследство. Затова двете се крийте тук.

— Разбирам. Но защо тук, а не в стаята за гости?

— Тук е най-безопасното място в цялата къща — нетърпеливо отвърна той. — Не е пристъпвал в спалнята ми, откакто веднъж влезе, без да почука, и завари чистачката да оправя леглото ми.

Той захлопна вратата. Грейс отново я отвори и го погледна озадачено.

— Че какво лошо има в това чистачката да ти оправя леглото?

— Беше гола — ухили се Люк. Вече се звънеше без прекъсване. — Грейс, предупреждавам те. Ако още веднъж отвориш тази врата, ще те представя като моя съпруга и ще кажа, че Тони е твое дете!

Без нито дума повече Грейс захлопна вратата. Не повярва на очите си, когато видя, че Тони спи. Как е успяла да заспи при цялата тази бъркотия?! Колко необикновени създания са бебетата! Грейс чу входната врата да се затръшва отново. Нима Дом вече си е отишъл? Не смееше да надникне, за да провери.

Изведнъж откъм всекидневната долетя плътен глас, който сипеше ругатни на италиански. Всичко й стана ясно. Грейс притисна ухо до летвите на неостъкленото прозорче. Дом все още говореше… или по-точно крещеше на италиански.

— Казах, че съжалявам — спокойно отговори на английски Люк. — Защо не предупреди, че се връщаш?

— Исках да ви изненадам за Деня на благодарността. Обадих се в службата. Казаха ми, че работиш вкъщи. Защо?

— Сметнах, че така е по-добре — сухо отвърна Люк.

Последва дълго мълчание и Грейс си представи объркания Дом.

— Жена ли има при теб? Затова ли затръшна вратата лицето ми? Къде си я скрил?

Грейс отскочи назад, спъна се и се строполи на пода точно до кошницата. Сплете пръсти в няма молитва да не са я чули, а също така Тони да не се събуди и да не заплаче.

— Всъщност са две — хладно отговори Люк. — Руса и чернокоса.

Грейс затаи дъх. Очакваше Дом да избухне или да дойде, за да я измъкне от скривалището й. След миг чу смеха му.

— Ама че шегаджия! За малко да ти повярвам.

— Искаш ли да претърсиш спалнята? Те се крият там.

Грейс едва не извика. Луд ли е? Въпросът на Люк увисна във въздуха. Последва продължително мълчание. Най-сетне Дом въздъхна.

— Вече се извиних за внезапното си посещение. Дори да не си ми простил, младата дама със сигурност ще ме извини. Нека сменим темата. Къде е Грейс? В службата ми казаха, че и тя отсъства.

— Освободих я да си почине този следобед. Напоследък много работи.

— Тя е добро момиче. Много ми харесва.

— Смятам, че в нея има много повече, отколкото се вижда на пръв поглед.

— Дори не можеш да си представиш колко си прав — засмя се Дом.

— Стига сме говорили за работа — отсече Люк. — Как прекара в Италия? Липсваше ни.

Гласовете им станаха по-неясни и Грейс се сви до кошницата. Размина се на косъм. Ако Дом я беше открил… Тя потръпна. Това щеше да е краят на всякаква възможност да отвори „Мечтани детски играчки“.

Не че иначе не беше.

Тя сведе глава и въздъхна. Със сигурност знаеше едно — не можеше да се крие вечно от Дом. Рано или късно ще се срещнат и тогава няма да може да се преструва, че годината е преминала гладко. Ще трябва да бъде откровена с него, да му каже, че е издържала допреди десет-единайсет дни.

Ако той реши да прекъсне договора им, няма да възрази. В края на краищата, тя бе нарушила споразумението им.

При спомена за страстните целувки на Люк неволно помисли, че го е нарушила неведнъж. Пред всички тези факти, Дом ще има пълното право да откаже да й помогне в бизнеса. Нищо, ще го преживее.

Ами Люк… Грейс прехапа устни. Не се съмняваше, че той ще узнае действителната причина за маскировката й, ще разбере, че подбудите й съвсем не са били безкористни. Дом неизбежно ще му каже истината. Как ли ще реагира Люк тогава? Тя затвори очи със сподавен стон. Знаеше как ще реагира той. Великолепните му златисти очи ще се вледенят, работата й като негова секретарка ще приключи, предложението за ръководната длъжност ще се разсипе като шепа прах, а връзката им ще свърши, още преди да е започнала.

Грейс потисна напиращите ридания. Време бе да се изправи смело пред фактите. Работата бе там, че безнадеждно се бе влюбила в Люк Салваторе, и от това, че щеше да го загуби, я болеше още по-силно отколкото от загубата на „Мечтани детски играчки“.

Седнала на пода на килера, самотна и нещастна, тя съзерцаваше унищожението на всичките си мечти. Сълза опари бузата й.

 

 

Изпращайки баща си до вратата, Люк скришом погледна часовника си.

— Чудесно е, че се прибра, татко. Благодаря, че се отби.

— Толкова се радвам, че съм отново у дома. Реших да се върна рано, за да успея да събера цялото семейство на вечеря в Деня на благодарността.

— Страхотно!

Люк отвори вратата. Една млада жена с очила и строг костюм бе застанала така, сякаш се канеше да почука.

— Боже мой! Изплашихте ме — възкликна тя. Бързо се съвзе и протегна ръка. — Здравейте. Казвам се госпожица Карстеърз и съм…

— Моята масажистка! — извика Люк. Сграбчи я за ръката и я дръпна вътре. — Най-после!

— Не! Аз…

— Блондинка, брюнетка, а сега и червенокоса — засмя се Дом и се закани с пръст на Люк. — Знаех си, че ги вършиш едни… Някой ден, момчето ми…

Люк прегърна шокираната жена от социалните служби.

— Ще поговорим по-късно, татко. И още веднъж, добре дошъл вкъщи.

Той затръшна вратата. Госпожица Карстеърз се измъкна от прегръдката му. Лицето й беше зачервено. Едва си поемаше дъх.

— Не съм масажистката.

— Така ли? — повдигна вежди Люк.

— Точно така! Аз съм госпожица Карстеърз от социалните служби. Вие господин Салваторе ли сте?

— Същият. Приятно ми е да се запознаем — протегна ръка Люк.

— Възложиха ми вашия случай. Сигурен ли сте, че сте господин Люк Салваторе, женен за Грейс Салваторе?

— Точно така.

Не биваше да я представя като своя масажистка, но това бе единственото, което му хрумна. Ако има късмет, бързо ще отпрати тази жена, преди да е открила скритите в килера Грейс и Тони. Иначе социалните служби ще му отнемат бебето веднага.

— Вижте, съжалявам, но Грейс и Тони не са вкъщи — каза Люк, отвори вратата и огледа площадката. Дом не се виждаше никъде. — Най-добре елате утре.

С тези думи той леко я побутна навън. Изведнъж се чу пронизителен бебешки плач. Жената повдигна вежди.

— Значи съпругата ви и Антония ги няма?! А кой плаче? Не е ли бебе?

Преди Люк да успее да я спре, тя се втурна в апартамента и не му остана нищо друго, освен да я последва. Ориентирайки се по плача на Тони, тя влетя в спалнята му и се спря пред вратата на килера, хвърли недоумяващ поглед към Люк и я отвори.

Мъжът въздъхна дълбоко. Никога през живота си не бе виждал по-трогателна гледка. Грейс седеше на пода и притискаше Тони към гърдите си. Златисти кичури се бяха разсипали по лицето й. Тя гледаше сънено и премигваше. Явно току-що се беше събудила.

— Принуждавате съпругата и племенницата си да живеят в килер — обърна се към него госпожица Карстеърз, — или само да спят тук?

— Не, не принуждавам съпругата и племенницата ми да живеят в килер. Нито спят тук. Баща ми… Грейс… — Той прекара пръсти през косата си и въздъхна ядосано. — Това е дълга история.

— Имам много време — скръсти ръце госпожица Карстеърз.

Грейс върна Тони в кошницата и изпълзя от килера. Опитът й да се изправи се провали. Коленете й се подгънаха. Люк я подхвана.

— Краката ми са заспали — виновно промълви тя. — Колко време беше баща ти тук?

— Деветдесет невъзможно дълги минути — отвърна Люк. Той я държеше здраво, докато успее да се закрепи на краката си. Вгледа се в лицето й и се намръщи. Хвана я за брадичката и прекара пръст по бузата й. В очите му се четеше ням въпрос. — Скъпа, добре ли си? — попита тихо.

Грейс леко се изчерви. Дали си личеше, че е плакала? Тя се обърна към социалната служителка, усмихна се и протегна ръка.

— Здравейте. Аз съм Грейс… Салваторе.

— Лилиан Карстеърз. Бихте ли ми казали дали вие и бебето често се криете в килера на съпруга ви?

— Доколкото знам, е за първи път — отговори Люк. — Не мога да гарантирам за други килери обаче. Случвало ли ти се е?

— Само веднъж, когато бях на дванайсет години.

— Извинете — прекъсна ги госпожица Карстеърз. — Нека говорим в сегашно време и за точно този килер. Защо се крихте там?

— За да не ни намери бащата на Люк — отвърна Грейс.

— Баща ми не знае за Тони — въздъхна Люк. — Не знае също, че с Грейс сме женени. Венчахме се, докато беше в Италия. А докато му кажа…

— Ще криете жена си и племенницата си в килера — сухо отбеляза жената.

— Следващия път може да използваме банята — предложи Грейс.

— Най-добре да му бяхте казали истината — с укор отбеляза госпожица Карстеърз. — Сега разбирам, защо толкова… странно ме посрещнахте на вратата.

— Съжалявам. Не исках да ви представям на баща си. Дори само присъствието ви бе достатъчно, за да си науми най-лошото, и бях сигурен, че няма да успея да го разубедя. Простете, ако съм ви обидил.

Госпожица Карстеърз леко се изчерви и Грейс разбра, че безпогрешният чар на Салваторе отново действа.

— Всичко това е твърде неестествено — промълви младата жена.

— Можем да започнем отначало — предложи Люк. — Елате в кухнята да изпием по едно кафе, а после ще ви покажем всичко и ще отговорим на въпросите ви. Искаш ли кафе, Грейс?

— Идеята е чудесна — съгласи се тя.

— И мляко за Тони.

Грейс издърпа кошницата от килера и извади Тони. За пореден път красноречието на Люк го измъкна от затруднено положение. Искаше й се да притежаваше неговия талант. Тогава със сигурност щеше да преодолее трудностите, които я очакваха през следващите няколко дни.

Грейс затвори очи и зарови лице във вратлето на Тони. Нещата ставаха прекалено сложни. Колко ли още ще издържи да живее в лъжа? Вероятно най-добре е, когато госпожица Карстеърз си отиде, да признае хитрината си пред Люк. Ще бъде също толкова откровена с него, колкото възнамеряваше да бъде с Дом. Но дали ще я разбере? Съмняваше се. Ако не друго, то отношенията им със сигурност ще се променят, а тя не се чувстваше готова за това.

— Грейс! — извика я Люк. — Идваш ли?

Тя вдигна глава и въздъхна. По-добре е първо да изпие чаша горещо кафе и после да размишлява. Все едно няма закъде да бърза. А най-добре е хубаво да се наспи през нощта и утре да обмисли възможностите.

Ала подозираше, че на сутринта бъркотията няма да бъде по-малка.

Девета глава

Голямата лъжа

Ден триста четирийсет и шести: положението на Грейс не може да стане по-трагично… Или може…

Както подозираше, сънят не разреши проблемите й. Дори напротив — събуди се по-объркана от всякога. Съществуваха няколко възможности, но нито една от тях не бе точно това, което искаше. Младата жена изстена и зарови лице във възглавницата. Да каже ли на Люк за споразумението си с Дом? Да приеме ли съблазнителното предложение за по-висок пост, щом не може да отвори „Мечтани детски играчки“? Да даде ли съгласие за една временна връзка и да понесе последствията?

Не знаеше как да постъпи. Желаеше Люк. Но Люк не я желаеше, или поне не завинаги. А това й причиняваше непоносима болка.

Грейс стана. Завари Люк с костюм и вратовръзка.

— Да не отиваш на работа?! — изумено попита тя. Надяваше се да прекарат това скъпоценно време заедно.

— Боя се, че да. Ще се срещна с татко. Предполагам, че иска отчет за дейността на компанията, и понеже единствената алтернатива е той да дойде тук…

— По-добре е ти да отидеш на работа — съгласи се тя. — Нещо ново за Пиетро и Карина?

— Очаквам ги утре за Деня на благодарността. Ако нещо ги беше задържало, Пиетро щеше да се обади. Би ли останала тук с Тони? Ако татко пита, ще му кажа, че си в отпуск по болест.

— Нови лъжи — отчая се тя.

Люк се намръщи. После приближи и я прегърна.

— Знам, че ти е трудно. Но можем да изясним всичко веднага щом Пиетро се върне. Искаш ли, след като всичко това свърши, да си признаем греховете? Двамата чистосърдечно ще си поговорим и ще разкрием картите си.

— Би било чудесно — усмихна се тя. — Прав си. Имам да признавам едно-две прегрешения.

— Това никак не ме учудва — каза той и леко я целуна по устните. После, сякаш неспособен да устои, я целуна пак, по-страстно и настойчиво. — Грейс, знам, че нарушавам споразумението ни, но не мога да се въздържа. Желая те.

Грейс се сгуши в прегръдките му и изведнъж мислите й се избистриха. Цяла нощ се мъчеше да реши дали да се бори за любовта на Люк, или да предпочете стабилността и да си тръгне. Но в този момент, когато се озова в прегръдките му и я обля студената дневна светлина, всичките й съмнения се изпариха и отговорът изплува в съзнанието й.

За първи път от началото на приключенията им тя бе съвсем наясно с мислите и чувствата си. Веднага щом се уредят нещата с Тони, ще каже на Люк цялата истина. Каквото и да стане. Знаеше, че той не желае постоянна връзка, но въпреки бъдещата душевна болка, бе готова да приеме предложеното от него късче щастие. Защото някъде дълбоко в себе си знаеше, че никого не ще обича толкова силно, колкото Люк.

— И аз те желая — призна тя. Искаше да му каже за любовта си, да чуе от него същото, но реши да не бърза. Струваше й се, че може да чака цял живот.

Погледът му се премрежи.

— Кажи го още веднъж.

— Желая те — повтори тя. — Желая те безумно.

— Сигурна ли си, че не говориш от отчаяние? — скептично попита той. — Какво ще кажеш, когато Карина и Пиетро си вземат Тони и имаш време да размислиш?

— Същото.

Люк учудено се взря в очите й. После я привлече в прегръдките си и отново я целуна.

— За съжаление, трябва да тръгвам.

— Цял ден ли ще отсъстваш? Не можеш ли да се прибереш по-рано? — попита тя с копнеж.

— Надявам се, че ще мога да се върна за обяд.

Целуна я още веднъж и излезе. Грейс заключи вратата след него и допря чело до студената й повърхност. Още само ден-два и лъжата ще свърши. Пиетро ще се върне, Тони ще отиде при родителите си, а тя и Люк ще изяснят истините и лъжите в отношенията си. Ще успее да изтърпи дотогава. Пък и няма друг избор. Грейс се изправи и тръгна към стаята за гости. Тони лежеше в креватчето и мързеливо наблюдаваше въртящото се автомобилче.

— Добро утро — каза Грейс с усмивка. — Виждам, че днес сме в добро настроение. Ще закусваме или първо ще се изкъпем?

Тони зарита и пронизително извика.

— Ясно. Първо ще закусваме.

Грейс повдигна бебето от креватчето и се насочи към кухнята, но почукване на входната врата я накара да смени посоката. По-късно осъзна, че е трябвало първо да погледне през шпионката, но в дадения момент не съобрази и отвори.

Пред вратата стоеше Дом Салваторе.

Щом я зърна, мъжът отстъпи, погледна номера на апартамента, а после отново се взря в нея. Очите му бавно се плъзнаха по разрошената руса коса, нощницата под халата и спряха върху бебето в ръцете й. Лицето му се сгърчи.

— Без очила сте.

— Така е.

— И косата ви…

— Знам, отново е руса — отговори тя, смутено докосвайки заплетените къдрици. — Защо не влезете?

Той изглеждаше толкова стреснат, та за миг й се стори, че ще се разплаче. Но мъжът бавно я последва.

— Всичките ми планове се провалиха — простена Дом.

— Не е чак толкова зле — опита да го увери тя, като отчаяно се чудеше коя история да му разкаже. Да спомене ли Пиетро и Карина, или да каже, че Тони е нейно дете? Господи, колко искаше Люк да е с нея сега, за да й помогне! Дом поклати глава и промърмори нещо на италиански.

— Как можа да се случи? — най-после попита той.

Господи, какво да отговори сега?! Трябва да измисли някоя история, и то бързо, за да спаси поне нещо от тази бъркотия. Бе прекалено късно да спасява себе си, но можеше поне да спести неприятностите на Пиетро и Карина. Грейс прехапа устни.

За щастие, Тони й се притече на помощ. Сякаш в отговор на разпалените емоции личицето й се сгърчи и тя се разплака.

— О, Господи — промълви Грейс. — Май ще ни трябва едно шише.

— Един момент — помоли Дом и се вгледа в Тони. Лицето му отразяваше борбата между радостта от появата на първо внуче и възмущението от обстоятелствата, свързани с тази поява. Изведнъж той протегна ръце и пое хленчещото бебе, леко го повъртя и лъчезарна усмивка озари лицето му, когато Тони спря да плаче. — Кой е това?

— Внучката ви Антония.

— Внучка… — изумено промълви той. — Но това е чудесно! Колко е голяма?

— На три месеца — извърна поглед Грейс.

— На три…

Изведнъж той премина на италиански и размаха свободната си ръка. Грейс не разбра нито дума, но смисълът й стана пределно ясен. За да роди Тони, тя е трябвало да се люби с Люк още в първия работен ден. Какво да каже сега?

— Маскировката не подейства — промълви тя и лицето й пламна от унижение.

— Това и сам го разбрах!

За щастие, Тони отново спаси положението. Детето започна да се върти в ръцете на дядо си и да недоволства.

— Гладна е. — Грейс се отправи към кухнята. — Искате ли кафе?

— Много мило от ваша страна — отвърна Дом, настани се на кухненската маса и сложи Тони на коленете си. — Разкажи ми какво се случи, Грейс.

Наливайки ароматната течност, Грейс се изкашля.

— Ами… това е дълга история.

В този момент сигналът на микровълновата фурна извести, че млякото е стоплено. Това й даде време, за да подреди мислите си.

— Бихте ли искали да нахраните Тони?

— Ще бъде чест за мен. — Дом гушна Тони и тя се втренчи в него с огромните си любопитни очи. Когато той поднесе шишето към устните й, тя обхвана с ръчички неговите и доволно засмука. Дом погледна Грейс и се усмихна щастливо. — Точно копие е на моята Анна. Благодаря ви, че сте я кръстили на баба й. Трогнат съм.

— Тя е добро бебе — тихо каза Грейс. Не искаше да я хвалят за нещо, за което нямаше заслуга.

— Много красиво бебе. Свършила си добра работа, скъпа моя.

Внезапно погледът му стана строг.

— А сега все пак ми разкажи. Значи маскировката не е подействала? Ама нито ден ли?

— Не съвсем. — Грейс наля кафе във втора чаша и отпи. — Не можеш лесно да излъжеш Люк.

— Но ти си толкова уравновесено момиче! Не можа ли да му устоиш?

— Трудно е да му се устои — призна тя.

— Все пак… — Дом сякаш търсеше разумно обяснение. — Смятах, че за теб е важно да се заемеш със собствен бизнес. Мислех, че ако не друго, то поне подобно споразумение ще те държи на разстояние от прегръдките на сина ми. — Дом поклати глава и дълбоко въздъхна. — Сигурно много обичаш Лучано, щом си пожертвала мечтата си заради него.

Очите й се напълниха със сълзи.

— „Мечтани детски играчки“ бяха всичко за мен. Опитах да спазя споразумението ни, повярвайте ми! Маскирах се и се преструвах на сгодена. Но Люк… Той… Аз…

— Съжалявам, скъпа моя, не исках да те разстроя. — Дом нежно погали Тони по главичката. После погледна строго Грейс. — Трябва да ти кажа, че и двамата много ме разочаровахте. Силно се надявам, че и Люк, и ти сте поели отговорността за необмислената си постъпка. Въпреки че това внуче ми е много скъпо, въпреки че силно обичам сина си, щях да ви изхвърля от семейството.

Дом млъкна в очакване на отговора й. Грейс осъзна, че почвата под краката й е доста нестабилна.

— Щяхте да ни изгоните, ако не сме… какво? — колебливо попита тя.

— Женени, разбира се! Нали сте се оженили?

— Естествено — чу се от вратата гласът на Люк.

Грейс се обърна и очите й се разшириха от ужас. Без всякакво съмнение той бе чул всяка дума от разговора. И наистина беше бесен. Златистите му очи гневно проблясваха, начинът, по който се прокрадна в кухнята, й напомни за разсърдената пантера, която някога бе видяла да се разхожда в клетката си в зоопарка и да ръмжи. Грейс се сви в очакване на задаващата се буря от страна на Люк.

— Какво правиш тук, татко? — За нейна изненада гласът на Люк бе престорено благ. Но изражението му я предупреди, че макар да се владее пред баща си, няма да бъде толкова сдържан, щом останат сами. — Нали се разбрахме да се видим в службата?

— Така е — потвърди Дом. Той сякаш не бе забелязал нищо. Сложи шишето на масата и вдигна Тони на рамо, потупвайки гръбчето й. — Хрумна ми, че бихме могли да отидем до службата заедно. — Дом спокойно вдигна поглед към Люк. — Май забрави да ми кажеш нещо вчера.

Люк сви рамене и си наля кафе.

— Ако не се лъжа, споменах, че в спалнята ми се крият, една блондинка и една брюнетка.

— Мислех, че се шегуваш — отбеляза Дом. — Защо не ми каза истината? Оженваш се, ражда ти се дете и изобщо не се сещаш да уведомиш собствения си баща.

Дом добави нещо на италиански. В гласа му се долавяше болка.

— Ако ти бях казал, какво щеше да направиш? — колебливо попита Люк.

— Щях да си дойда вкъщи.

— Ето, виждаш ли. Лекарите ти казаха да се пенсионираш, а ако се бе върнал по-рано от Италия, нямаше да го сториш.

— Лекарите! Какво разбират те! Та аз съм здрав като бик.

— Шейсет и пет годишен бик със слабо сърце.

— Да говорим за Грейс и за положението, в което се намираме, а не за здравето ми. Значи си открил истината?

Люк пиеше кафето си на малки глътки. Само за миг погледна Грейс и тя се вцепени от ледената ярост в очите му.

— Разбрах за маскировката и за фалшивия годеж.

Но не и за подкупа на баща си. Нито за обещаната от него помощ тя да започне собствен бизнес. Грейс разбра намека. А изражението на Люк я предупреди, че той няма лесно да прости този пропуск.

— Ти… сърдиш ли ми се? — попита Дом и нервно докосна брадичката си.

— Трябва ли?

Дом замръзна.

— Затова ли не ми каза за Антония? Бил си сърдит, че сме те измамили?

— Не, татко — омекна Люк. — Не бих направил това. Вече ти обясних защо не сме те уведомили. Имаше нужда да се откъснеш от „Салваторе Ентърпрайзис“. През тази година си имал време да си починеш, а аз успях да установя контрол над работата.

— В такъв случай е добре, че наех Грейс. Тя ти е помогнала да се съсредоточиш върху работата си.

Грейс трепна. Очакваше, че Люк най-после ще избухне.

— Не бе нужно да наемаш никого — отвърна Люк и тресна чашата си. — Трябваше да повярваш, че мога сам да се справя.

— Може би — сви рамене Дом. Изобщо не беше повярвал на гнева на сина си. — Но исках да съм сигурен, че ще можеш да посветиш цяла година на работата си, без да се поддаваш на изкушения. — Той погледна Грейс и виновно се усмихна. — Но това вече няма да е проблем. Щом един Салваторе се влюби и се ожени, това е за цял живот. Ослепява за всяка друга жена.

Грейс едва не се разплака. Колко й се искаше това да е истина! Но Люк не се беше влюбил, а само пристрастил към нея. А тази незначителна подробност й обещаваше разбито сърце в края на връзката им. Ако има такава, разбира се. Грейс почувства, че не може повече да стои и да мълчи, сякаш в изкупление на всички по-нататъшни лъжи. Тя остави чашата си в мивката и приближи към Дом.

— Ще ме извините ли? — промълви и вдигна Тони на ръце. — Мисля, че е време да се облечем.

Дом стана, нежно я прегърна и я целуна по бузите.

— Щастлив съм, че се върнах за Деня на благодарността. Благодаря за това, което намерих тук.

Грейс се усмихна измъчено. Като излизаше от стаята, погледна Люк с безмълвна молба. Вероятно бе грешка да се съгласява с плана на Дом. Но това бе шансът на живота й. Дали Люк ще разбере? Дали поне ще пожелае да чуе обяснението й?

Двайсет минути по-късно Грейс се върна с Тони, за да се сбогуват с Дом. Тя стоеше до Люк и спокойно се усмихваше, стараейки се да прилича на идеална съпруга. В мига, в който Дом си отиде, Люк се обърна към нея.

— Значи всяка твоя проклета дума е била лъжа — изръмжа той и с ритник затвори вратата. Тя отново се отвори, но Люк не й обърна внимание, а тръгна след Грейс, която отстъпваше към всекидневната, притиснала Тони към гърдите си като щит. Внезапно осъзнала, че не може да продължава да се крие зад едно бебе, тя простря одеяло на пода и сложи Тони върху него.

— Не всяка. Освен това и ти излъга — каза тя, решила да не му позволи да я заплашва с яростта си.

— Направих го, за да защитя бебето — бързо парира удара й той. — Бе лъжа по необходимост.

— Но все едно лъжа. Що се отнася до защитата на бебето… Откакто Тони е при нас, не правя ли всичко възможно, за да ти помогна? Първо излъгах полицията, после социалните служби, за да прикрия Пиетро и Карина. И за какво? Заради теб! Какво още искаш от мен? Дори баща ти излъгах. А това ме лиши от възможността да започна собствен бизнес. — Думите й разкриха студените неоспорими факти. — Свой собствен бизнес — прошепна тя и за свой ужас се разплака. Огледа се безпомощно, опитвайки да си спомни къде са салфетките. Люк й протегна носната си кърпа и тя я пое с благодарност. — Съжалявам. Сигурно е от шока.

Люк пъхна ръце в джобовете на панталона си.

— Разкажи ми за сделката между теб и татко.

— Вече знаеш почти всичко.

Люк крачеше напред-назад из стаята.

— Изобщо не бих се сетил, че с баща ми сте сключили сделка.

— Това е единственото нещо, което не знаеш. Разбра за прикритието, за фалшивия годеж…

Люк я погледна изумено.

— Нима баща ми те обвърза с всичко това?

Грейс неохотно кимна.

— Изглежда е смятал, че само така ще може да се пенсионира. Всичките ти служителки се влюбвали в теб и обърквали работата. Мислел е, че с мен ще бъде по-различно.

— Защо?

— Сметнал ме е за по-уравновесена — сви рамене Грейс. — Решил, че с променената външност и годежния пръстен няма да представлявам интерес за теб, а и че заради обещаното от него, ще изпълня всичко както трябва.

— О, вярно. Офертата — иронично подхвърли Люк. — Май ставаше дума за собствен бизнес.

— Да — кимна тя. — Когато се срещнахме на конкурса за млади предприемачи, Дом разбра, че отчаяно искам да отворя магазин, и ми предложи сделка. Ако работя една година при теб и запазя отношенията ни строго делови, той ще финансира „Мечтани детски играчки“.

— Защо толкова отчаяно си искала да започнеш собствен бизнес? — хвана се за думите й той и очите му се присвиха.

Въпросът увисна във въздуха.

— Заради майка ми — най-сетне промълви тя.

— Майка ти?! — Люк я изгледа изпитателно.

Грейс кимна.

— Искахме да го направим заедно. Мечтаехме, правехме планове. Тя изработваше най-красивите плюшени животни. Викаше им „детски мечти“. Оттук идва името на магазинчето.

— Какво се случи? — тихо попита той.

— Почина точно преди конкурса. — Гласът на Грейс трепна и тя покри с длани лицето си. — Толкова исках да отворя магазина и да го нарека в нейна памет. Знам, че беше ужасно да те мамя, но тогава…

Грейс поклати глава, опитвайки да се съвземе.

— Защо не ми каза? Когато всички останали измами се разкриха, защо не ми каза всичко? Мислила си, че няма да разбера ли?

Грейс мачкаше носната кърпа в ръката си.

— Твоите версии бяха така чудесни и благородни… но и неверни. Знаех, че когато научиш как в основата лежи моята алчност, ще ме намразиш. Съжалявам.

— Не плачи, скъпа моя. Разбира се, че не те мразя.

Люк приближи и я прегърна. С нежно движение отметна косата от лицето й и я накара да го погледне.

— Татко е прав: ако не беше проклетият годежен пръстен, щеше да ми бъде трудно да стоя далеч от теб.

С нетърпелива целувка той я въвлече в бушуващ ураган от отчаяна нужда. Тя дори не помисли за съпротива. Обичаше го и го желаеше. Дори ако единственото, което можеше да й даде, бяха тези няколко минути, щеше да ги сграбчи с две ръце.

— Люк, моля те… — прошепна.

— Сигурна ли си? — попита той и внимателно се взря в очите й. Грейс кимна. Люк отстъпи и хвърли сакото си на пода. Разхлаби възела на червената си копринена вратовръзка, свали я и я подхвърли настрани. Тя се закачи на абажура. За да помогне, Грейс се зае с копчетата на ризата му.

— Така и не ми обясни защо се върна — каза тя и го целуна по брадичката. Миг по-късно ризата се присъедини към лежащото на пода сако.

— От разсеяност бях забравил куфарчето си.

Люк разкопча колана си. При резкия звук от свалянето на ципа Грейс замръзна. Впери поглед в мъжа и ясно видя желанието, което се четеше в очите му. Явно почувствал колебанието й, той не я докосна. Чакаше, предоставяйки й шанса да размисли.

Никога не бе предполагала, че толкова силно ще се нуждае от някой мъж, че ще изпитва толкова всепоглъщаща любов, та ще бъде готова да пренебрегне дългогодишните принципи.

Отхвърлила всички съмнения, тя протегна ръце и го погали.

— Сега е твой ред — промълви той и свали пуловера й.

Грейс видя разгарящата се в златистите му очи жажда. Люк посегна към сутиена й и след малко той се присъедини към вратовръзката му върху абажура.

Дълго стояха и се гледаха. После Люк я прегърна и обсипа лицето й с горещи, отчаяни целувки. С невероятна бързина свали останалите им дрехи.

— Хайде да отидем в спалнята — предложи Грейс.

— Много е далече — каза той и я занесе на канапето.

Устните им се сляха. Ръцете му се плъзнаха по тялото й и тя усети завладяващото я почти болезнено удоволствие.

— Люк — задъха се тя и затвори очи. — Не мога да чакам повече.

— Грейс?

Гласът на Люк звучеше сякаш някъде отдалече.

— Какво има, Люк?

— Не съм казвал нищо.

Устните му се плъзнаха по бузата й. Грейс обви ръце около кръста му и го целуна по врата.

— Грейс?

Тя се намръщи и бавно отвори очи.

— Кажи.

— Какво? — попита Люк, докосвайки устните й.

— Кажи какво искаш.

— Знаеш какво искам — засмя се той.

— Искам да кажа, защо ме извика?

Люк леко се отдръпна.

— Не съм те викал.

— Грейс?

И двамата застинаха, вперили ужасени погледи един в друг.

— Стани! Бързо! — прошепна тя и започна да го бута.

Люк не помръдна.

— Какво…

— Грейс! — произнесе ужасен мъжки глас от вратата на всекидневната.

Грейс притисна глава към гърдите на Люк, опитвайки да се скрие зад широките му рамене. Люк я погледна, после се извърна към мъжа и жената на вратата на всекидневната.

— Кои, по дяволите, сте вие и какво търсите в апартамента ми?

— Боже мой! — Мъжът явно беше в шок. — Аз… аз съм свещеник…

— Аз съм госпожица Карутърс от службата за защита на децата — прекъсна го жената и смело влезе в стаята. — Възложен ми е вашият случай.

— Не е вярно — каза Люк. — Госпожица Карстеърз се занимава със случая ни.

— Вече не. Аз я смених. Докладът й бе толкова странен — килери, кошници, избягали влюбени…

— Избягали влюбени ли казахте? — попита свещеникът.

— Точно така — кимна госпожица Карутърс. — Горката госпожица Карстеърз бе забъркала такава каша, че й отнеха случая. И то по ваша вина — насочи тя пръст към Люк.

Люк погледна Грейс, после се обърна към неканените гости.

— Обърнете се. И няма да надничате.

Те колебливо се подчиниха. Люк помогна на Грейс да стане от канапето и събра разхвърляните по килима дрехи. Без да губят нито миг, двамата започнаха да се обличат.

— Няма ли да ми кажете как попаднахте тук? — попита Люк.

— Вратата беше отворена — отвърна извинително свещеникът и леко се извърна, но при вида на дрехите върху лампата, бързо отмести поглед. — Бихте ли ми обяснили за какви влюбени и какво бебе говори тази жена?

Грейс се вкопчи в ръката на Люк.

— Не казвай…

— Ние сме влюбени. И женени — обяви Люк, дръпна сутиена й от абажура и й го подхвърли.

— Женени ли сте? — ахна свещеникът и се извърна. Очите му се разшириха от изненада. Той бързо се обърна отново. — О, небеса!

— Да, женени сме — потвърди Люк.

— Не, не! — извика Грейс, обличайки се с невъобразима скорост. — Ти не разбираш! Дай ми само минутка да ти обясня!

Госпожица Карутърс започна бързо да записва. Тони, на която й омръзна да я пренебрегват, се разплака. Грейс замалко да последва примера й.

Вниманието на свещеника като с магнит бе привлечено от Тони.

— Имате бебе?! — прошепна той, не вярвайки на очите си.

— Не! — извика Грейс.

— Може би! — викна по-силно Люк. — Зависи кой сте. — Люк погледна Грейс. — Вече започвам да се обърквам. Кой вариант на историята ни е за свещеници?

— Нямаме проклетия вариант! — почти изпищя Грейс.

— Грейс! — възкликна явно шокираният свещеник.

— Аз… съжалявам — затвори очи Грейс. После погледна Люк. — Някога да съм споменавала, че баща ми е методистки пастор?

— Не. Излиза, че това е той?

— Точно така.

— Трябва да ви предупредя, че ако не сте женени, ще има строги последици — заяви госпожица Карутърс.

— Може ли вече да се обърнем? — попита пастор Барнс.

— Може — разреши Люк и погледна Грейс. — Облякла си пуловера обратно.

— Така е модерно — скръсти ръце Грейс. — Казва се „хванат на местопрестъплението“.

— Вие двамата — започна госпожица Карутърс, — доста сте загазили. Гарантирам ви сериозни последици, ако разберем, че сте ни лъгали. А сега, женени ли сте, или не?

Люк въздъхна и направи усилие да се усмихне.

— Вижте, госпожице Карутърс… — започна той.

— Стой далеч от мен… сатана! — отстъпи назад жената. — Значи това се е случило на госпожица Карстеърз. Разбрахме, че нещо не е наред, когато тя разпусна коси и започна да се гримира.

Грейс неволно докосна неприбраните си къдрици.

— Да, той явно има точно това въздействие върху жените.

— Не и върху мен — изправи се госпожица Карутърс. Тя погледна Люк с надежда. — Нали нямате намерение да изпробвате чара си върху мен?

— Не — неохотно поклати глава Люк. — Приключих с това.

Жената от социалните служби се стараеше да прикрие разочарованието си.

— Ще трябва да попитам госпожа Кътбърт, началничката ми. Но съм сигурна, че няма да е доволна. — С тези думи тя рязко се обърна и бързо излезе от стаята. Миг по-късно входната врата се захлопна.

Грейс уплашено погледна баща си.

— Предполагам, чудиш се какво става — промълви тя с плаха усмивка.

Десета глава

Голямата лъжа

Ден триста четирийсет и шести: положението продължава да се влошава, но не всичко е загубено…

— Мисля, че това, което става тук, е съвсем ясно — с нескрита ирония отбеляза пастор Барнс.

Грейс почувства, че се изчервява. Потърси някоя безопасна тема, която да им помогне да започнат разговор… или спор.

— Но, татко, присъствието ти тук е голяма изненада!

— Опитах да се свържа с теб.

— Разминавахме се през цялото време.

— Така е. Сега разбирам защо. — Той обгърна с поглед стаята и Грейс разбра, че е добил погрешна представа за присъствието на вещите й. — Не си била скоро в апартамента си, нали?

— Не — отвърна тя, решавайки, че дългото обяснение все едно няма да облекчи положението. — Как разбра, че съм тук?

— След като не те заварих вкъщи, минах през службата ти. Един много любезен мъж от охраната ми даде този адрес, когато успях да го убедя, че съм ти баща.

— Едуард — произнесе Грейс с въздишка.

— Май така се казваше. А сега не е ли време да се запознаем?

— Люк Салваторе. Приятно ми е — протегна ръка младият мъж.

— При други обстоятелства и на мен би ми било приятно — отвърна пасторът и се ръкува.

— Съжалявам — каза Люк, въпреки че в погледа му не се четеше разкаяние. — Ако вратата беше затворена, всички щяхме да си спестим това неловко положение.

— Вие сте работодателят на Грейс, нали? — попита пасторът.

— Да, почти от година.

— И същевременно сте й съпруг?

— Все още не — поклати глава Люк.

— Сигурен ли сте? Не си личеше преди няколко минути.

— Сигурен съм.

— Не сме женени, татко — тихо каза Грейс, макар че фразата на Люк „все още“ я потресе. Сериозно ли го е имал предвид?

Баща й я погледна и се намръщи.

— Като се има предвид това, което ставаше тук преди няколко минути, не знам дали трябва да изпитвам облекчение, или тревога. Ами бебето? Чие е?

— Тони ми е племенница — каза Люк. — Грейс е с мен, за да ми помага да се грижим за нея. Отношенията ни за съжаление бяха съвсем невинни до днес.

— Слава Богу! — промълви пастор Барнс с явно облекчение.

Преди Грейс да успее да се намеси, Люк добави:

— Миналата седмица подадохме молба за разрешение за брак.

Грейс затвори очи и простена.

Пастор Барнс местеше поглед от единия към другия.

— Сгодени ли сте?

Грейс гневно погледна Люк. Той само се усмихна. Добре де, умен е. Подбира думите си толкова внимателно, че тя не може напълно да ги опровергае. Какво да каже сега? Че не й е направил предложение в истинския смисъл на думата? Че доколкото си спомня, годежът им е следствие на разгорещени спорове, необходимост и известна доза принуда? Че се е съгласила да се омъжи за Люк, само ако ги притиснат до стената?

— Да — промълви тя със зле прикрита обида. — Съгласих се да се омъжа за него.

Баща й присви очи. Тя добре познаваше този поглед, прекършвал много непокорни енориаши, които след това изповядваха всичките си грехове.

— Започвам да осъзнавам, че има доста подробности по този случай, които не знам — каза той. — Но не съм сигурен, че искам да ги науча.

Той изпитателно се вгледа в двамата и Грейс не се съмняваше, че е прочел изписаното върху лицата им чувство на вина. Или поне нейната вина. Люк успяваше по-умело да прикрие чувствата си.

— Бих искал да направя предложение, ако може… — решително заяви пастор Барнс.

— Искате да я направя почтена жена ли? — попита Люк.

— Да. Ако предположим, че обичате дъщеря ми. — Той съедини длани, разкривайки леко безпокойство. — А обичате ли я?

— Да, обичам я — кимна Люк след кратко колебание.

Пастор Барнс се успокои и погледна Грейс не така строго.

— Знам, че си готова, че желаеш и че можеш да се омъжиш за този човек. Не би позволила… нещата да стигнат толкова далече, ако не бе влюбена в него. Прав ли съм?

— Да, татко — прошепна тя. Какво можеше да каже?

— Значи всичко е наред. Предлагам да се ожените, и то веднага. След онова, на което станах свидетел, не мисля, че ще бъде много рано. Подозирам, че може да е твърде късно.

Люк дори не се опита да скрие радостта си. И Грейс знаеше причината. Като се оженят бързо, имат шанс да запазят Тони.

— Веднага ли ще ни ожените? — попита той.

— Ако имате разрешителното и кръвните проби, имам право. Трябва ни само свидетел. — Той погледна Грейс. — Рокля също няма да попречи.

— Бяла рокля — настоя Люк. — Онази, която виси в дъното на дрешника, е подходяща.

— Люк, можем ли да поговорим насаме? — процеди тя през зъби. — Татко, ще ни извиниш ли?

Баща й кимна. Грейс хвана Люк за ръка и го помъкна към спалнята за гости. Болката и гневът й се изляха, веднага щом вратата се затвори.

— Как смееш да лъжеш баща ми! И как смееш да се съгласяваш да се ожениш за мен!

— Какво, по дяволите, ми оставаше да кажа? Не, не искам да се оженя за малката ви невинна дъщеря, а само да правя луда, страстна любов с нея.

— Поне щеше да е честно.

— Нямаше. Промених решението си, Грейс. Не искам мимолетна авантюра. Искам да се оженя за теб.

Грейс го погледна недоверчиво.

— На всичко си готов, само и само да задържиш това бебе.

Люк не възрази. Но дори да го беше сторил, нямаше да му повярва. Обърна му гръб. Люк сложи ръце на раменете й.

— Скъпа, знам, че не е честно да искам това от теб.

— Да не кажа неразумно и неетично.

— И това също. Но чак толкова лошо ли ще бъде?

Грейс рязко се извърна.

— Бъди откровен поне веднъж, Люк. Защо правиш това? Наистина ли искаш да се ожениш за мен, или цялата игра е заради Тони?

— Би ли ми повярвала, ако ти кажа, че е заради теб?

Грейс поклати глава и очите й се насълзиха.

— Как бих могла да ти повярвам, след всичко, което направи, за да не ти отнемат Тони. Разказа различни истории, опита се да измамиш много хора. Как мога да бъда сигурна, че това не е поредната лъжа, за да получиш каквото искаш?

— Можеш да се опиташ да ми повярваш.

Грейс затвори очи. С цялото си сърце искаше да повярва, че той я обича, и да сграбчи щастливия шанс за съвместно бъдеще. Но цяла година бе живяла в името на една мечта, която нямаше никога да се осъществи. Не бива да повтаря тази грешка, защото сега не само мечтите, но и сърцето й ще бъде разбито. Една сълза опари бузата й.

— Грейс, моля те, не плачи. — Той посегна да изтрие сълзата й, но младата жена се отдръпна. — Всичко ще бъде наред, обещавам ти.

— Преди известно време каза същото, а виждаш ли докъде стигнахме. Нали се съгласих на мимолетна авантюра. Защо да стигаме до такива крайности? Не е необходимо да се ожениш за мен.

— Ще се оженим, дори ако трябва да те влача до олтара.

— Заради Тони — добави тя.

— Ако това е единственият начин да те убедя да се омъжиш за мен, тогава да. Заради Тони.

Значи има избор. Може да се съгласи и да се омъжи или да откаже и тогава всичко ще свърши. Може да излезе оттук, да разкаже на баща си истината и да сложи край на връзката си с Люк. Повече няма да се вижда с него. Никога вече няма да се посмеят заедно, той няма да я докосне, прегърне или целуне, и тя никога отново не ще познае истинска любов.

А властите ще вземат Тони.

— Омъжи се за мен, Грейс. Кълна се, няма да съжаляваш.

— Вече съжалявам.

Грейс сведе глава, осъзнала, че не може да изостави Тони, нито може да обясни на баща си как в действителност стоят нещата. Съгласието няма да й даде онова, което иска най-много на света. Тя изтри сълзите.

— Добре. Но това ще бъде брак по необходимост. Ще ти бъда съпруга само по име. Няма да живея с теб, няма да работя за теб и няма да споделям леглото ти. След няколко месеца ще анулираме брака.

— Шегуваш се!

— Напротив. Грешка беше да се съгласявам с плана на Дом, признавам. Никой не трябваше да пострада, но стана точно обратното. Няма да повторя тази грешка. Ще ти направя тази последна услуга заради Тони и защото съм прекалено страхлива, за да кажа на баща ми истината. Но когато Карина и Пиетро се върнат — край.

— Няма да споря с теб, но разбери… — Той я хвана за раменете. — Днес баща ти ще ни ожени и няма да има никакво анулиране. След няколко седмици, когато осъзнаеш, че и дума не може да става за това, ще се оженим отново в моята църква.

— Не! — поклати глава тя.

Той не й обърна внимание.

— Имам работа и ще изляза. Няма да отнеме повече от час. Ще се обадя на Алесандро и ще го помоля да ни стане свидетел.

— Семейството си ли ще каниш?

— Само брат ми. Татко мисли, че вече сме женени, а и не вярвам, че искаш цялата компания тук. Или греша?

— Ами… всъщност прав си.

— Обличай се, Грейс. Няма да се забавя.

Той я взе в прегръдките си и я целуна. Целувката му бе дълга, нежна и обещаваше, че всичко ще бъде наред. Целувка, на която Грейс не посмя да се довери.

Часът преди бракосъчетанието се изниза неусетно. След като се увери, че баща й не възразява да наглежда Тони, Грейс започна да се подготвя за церемонията. Прибра косата си в стегната плитка и се гримира. После измъкна от дрешника роклята, за която я помоли Люк.

Бе доста семпла рокля с къси ръкави, към която имаше елек. Застанала пред огледалото, Грейс се чудеше дали да сложи перлената огърлица и обеците.

На вратата леко се почука. Люк отвори, но едва пристъпил, застина. Гласът му премина в дрезгав шепот.

— Грейс… Колко си хубава, любов моя!

Грейс бавно се извърна, опитвайки да скрие безпокойството си. Той самият изглеждаше великолепно в черен костюм и снежнобяла риза. На китките му проблясваха златни копчета за ръкавели, а на червената му копринена вратовръзка бе закачена златна игла.

— Тук ли е Алесандро? — попита тя.

— Да. Почти е време да започваме. Но първо искам да ти дам нещо, което бих желал да сложиш. — Люк й подаде малка кутийка. — Това е сватбеният подарък на баща ми за майка ми.

— Люк…

— Няма да позволя да ми откажеш — поклати глава той.

Грейс неохотно взе подаръка. Отвори го и ахна. Върху черното кадифе лежеше изящна опалова огърлица. Зелени и сини искри преливаха във всички цветове на дъгата. От всяко камъче струеше светлина.

— Огнен опал — прошепна тя.

— Беше зодиакалният камък на майка ми. Ще ти помогна да я сложиш.

Люк извади огърлицата от кутийката и я закопча около врата на Грейс. После се наведе и притисна устни към рамото й.

— Благодаря — тихо промълви тя. — Нямаше нужда.

— Имам още нещо — хитро се усмихна той, бръкна в джоба си и извади син жартиер. — Опалите са нещо старо, а това е и ново, и синьо. Да ти помогна ли да го сложиш?

Грейс не можа да потисне усмивката си.

— Сама ще се справя, благодаря.

— Взех и нещо на заем. — Отново бръкна в джоба си Люк. — Не знаех дали ще ти харесат, затова ще ги купя, когато решиш дали ги искаш, или не. — Върху дланта му лежаха чифт опалови обеци, които подхождаха на огърлицата.

Грейс поклати глава и неволно отстъпи назад.

— О, Люк… Това е твърде много.

— Тогава ще ги върнем след церемонията — сви рамене той.

— Защо правиш всичко така? Сякаш ще има истинска сватба?

Грейс веднага осъзна, че думите й го обидиха. Лицето му помръкна.

— Сложи обеците — тихо помоли той. — И жартиера.

Не искаше да спори с него след всички неприятности, които бе преживял. Затова прие подаръците. Застана с гръб към него, нахлузи жартиера и сложи обеците.

— Готова съм — най-накрая каза тя и се обърна.

Люк хвана ръката й.

— Да вървим.

Грейс погледна преплетените им пръсти. Да не би да го е страх, че ако не я държи, тя ще се отскубне и ще избяга? Макар че би го направила, ако имаше поне някакъв шанс. Тя вдигна очи към лицето му, опитвайки се да прочете най-съкровените му мисли. Люк отвърна на погледа й. В златистите му очи проблесна решителност, но не и любов. В случай че изобщо изпитваше подобно чувство, явно умееше да го прикрие. Грейс се почувства победена. Сведе глава и влезе с него във всекидневната.

Баща й чакаше пред прозореца. Когато я видя, на лицето му се изписаха гордост и нежност. Той приближи към нея, а Люк пусна ръката й и отстъпи.

— Много си красива — промълви пастор Барнс. После се наведе към нея и прошепна: — Грейс, сигурна ли си, че наистина искаш точна това?!

— Да, татко — тихо отвърна Грейс. — Желая го с цялото си сърце.

— Радвам се — каза баща й и я прегърна.

Алесандро стоеше наблизо с Тони на ръце. Веднага щом пастор Барнс се върна на мястото си до прозореца, братът на Люк приближи до Грейс и я целуна по бузата.

— Добре дошла в семейството — каза с топла усмивка.

— Благодаря.

Люк взе огромен букет бели рози и й го подаде. Грейс се почувства безкрайно трогната. Застанаха пред баща й.

— Ще започваме ли? — попита пастор Барнс и за последен път изпитателно погледна Грейс.

Тя кимна, като внимаваше да не издаде съмненията си.

— Готова съм — каза тя.

— Много добре, започваме — каза пасторът и сложи очилата на върха на носа си. — Чада мои…

Някой потропа на входната врата. Алесандро се извини и хукна да отвори.

— Какво търсите тук? — изненадано попита той.

Роко отстрани брат си и влезе.

— Каза ни, че ако не дойдем, ще съжаляваме. Какво става тук?

Стеф и Марк го последваха.

— Наистина, какво става? — в един глас попитаха те.

На вратата на всекидневната тримата застинаха и зяпнаха.

— Жените се?! — пръв се съвзе Марк.

— Без да ни поканите?! — добави Стеф.

Люк хвърли гневен, обещаващ наказание, поглед към Алесандро.

— Да, женя се. Ако искате да бъдете свидетели, заставайте до Алесандро и млъквайте!

— Дай ми Тони — каза Марк на Алесандро.

— Не, искам аз да я държа — намеси се Роко.

— Тя си е вече при мен.

— Млъквайте и четиримата или ще ви изхвърля оттук! — извика Люк. После си пое дълбоко дъх. — Моля ви, продължете, пастор Барнс. Съжалявам за прекъсването.

— Продължавай, татко — помоли Грейс.

Свещеникът несигурно погледна братята на Люк.

— Добре. Докъде бях стигнал? А, да. Чада мои, днес сме се събрали тук да свържем този мъж и тази жена в свещен съюз, в който не бива да се влиза лекомислено… — Той строго погледна Люк и Грейс и се намръщи. — Защо не бяхте поканили братята си?

— Защото не могат да се държат прилично — стисна зъби Люк. — Моля ви, продължавайте.

Тони проплака.

— О-хо — обади се Алесандро. — Може ли да отделим пет минутки за смяна на пелените?

— Не!

— Люк, бъди разумен — прошепна Грейс: — Може, Алесандро. Марк, приготви едно шише за всеки случай.

Люк се обърна към нея.

— Не разбираш ли, че като се захванеш с това, няма спиране. Марк, никакви шишета!

— Не се притеснявай, Марк — ядоса се Грейс. — Аз ще го донеса.

След пет минути всички отново се събраха във всекидневната. Тони лежеше на ръцете на Роко и щастливо гукаше. Марк държеше шишето, готов да й го даде при първия писък. Лицето на Люк бе мрачно.

— Готови ли сме? — обърна се към всички в стаята той. — Някакви коментари, критики или забележки? Не? Значи можем да започнем.

Пастор Барнс се изкашля.

— Да видим… Чада мои…

— Това вече го казахте — обади се Люк. — Бяхме стигнали до свещения съюз, в който не трябва да се влиза лекомислено.

— Амин — промълви пастор Барнс.

— Татко, моля те!

— Да минем към съществената част — предложи Люк.

Пастор Барнс колебливо погледна Грейс.

— Имаш ли нещо против?

— Не, татко.

— Трябва да кажа, че това е твърде странно, но щом и двамата сте съгласни… Така. Ти, Лучано Салваторе, обещаваш ли да обичаш, почиташ и нежно да се грижиш за тази жена?

— Да.

— А ти, Грейс Барнс, обещаваш ли да обичаш, почиташ и да се подчиняваш…

— Татко!

— Не прекъсвай баща си, Грейс.

Грейс се обърна към Люк.

— Няма да обещая да се подчинявам. Това е отживелица. Щом при теб има „нежно да се грижиш“, защо и при мен да не бъде същото?

На входната врата се позвъни продължително и настойчиво. Люк промърмори нещо на италиански. Грейс затвори очи и въздъхна.

— Аз ще отворя — весело предложи Алесандро.

Миг по-късно в стаята се появи Дом.

— Какво става тук? Защо никой не ми е казал за тази сватба? — попита той. После обидено се обърна към Люк и Грейс. — И защо ме излъгахте, че сте женени?

— Знаеш защо — въздъхна Люк.

Дом кимна мрачно.

— Защото щях да ви изхвърля от семейството, ако знаех, че имате бебе, без да сте женени. Все още мога де го направя.

— Какво? — попита шокираният пастор Барнс. Погледът му спря на Тони, която риташе и гукаше в ръцете на Роко. — Тя… твое бебе ли е, Грейс?

— Не! — Грейс покри лицето си с длани. — Татко, моля те, довърши церемонията. Обещавам, че после ще ти обясня всичко.

— Мисля, че е по-добре да обясниш всичко сега.

На входната врата настойчиво и решително се почука. Стеф изтича да отвори. Люк се хвана за главата.

— Кой, по дяволите, още не се е появил тук? Ами, да — полицаите. Май те са единствените, които още не са дошли.

— Аз дойдох вместо тях — произнесе от вратата висока потресаваща брюнетка. Стеф стоеше до нея. — Синтия Кътбърт, от социалните служби — усмихна се на ужасената компания тя. Погледът й бавно се придвижи към Люк и Грейс. — Здравей, Люк. Отдавна не сме се виждали.

— Не много отдавна — сухо отвърна той. — Здравей, Синтия.

— Това да не е онази Синтия, която Люк така и не успя да очарова? — бутна близнака си Марк.

— Същата — мрачно потвърди Стеф.

Жената прекоси стаята и подаде ръка на Грейс.

— Вие трябва да сте Грейс. Прекъснах ли нещо?

— Много добре знаеш какво прекъсваш — повиши тон Люк.

— Ако тази малка церемония е била замислена заради Антония, боя се, че сте закъснели. Чашата преля. — Тя сложи ръце на хълбоците си и раздразнено погледна Люк. — Трябва да те уведомя, че никак не съм доволна от теб. Пленил си всичките ми служителки. Държат се като ученички. Нима съм единствената жена на този свят, при която чарът ти се е провалил?

— Ти си втората. А тя — той посочи Грейс — е третата. Макар и не по същите причини.

— Не се отчайвай — съчувствено рече Синтия. — Сигурна съм, че си направил всичко възможно. — Тя погледна часовника си. — Боя се, че е време да се захващам за работа. Дойдох за Антония.

— Не си го и помисляй дори — поклати глава Люк и скръсти ръце. Братята му моментално наобиколиха бебето. — След минута с Грейс ще бъдем женени.

Синтия сви рамене.

— Това вече няма значение. Ти излъга, Люк. Каза, че вие двамата вече сте женени. Госпожица Картрайт те предупреди какво ще последва, ако продължаваш да лъжеш, но ти не обърна внимание.

— Не се дръж с мен като с дете, Синтия — изръмжа Люк. — И двамата знаем, че правите изключения. Искам да направиш едно сега.

Весела усмивка трепна на устните й.

— Умееш да убеждаваш. И защо трябва да направя изключение за теб. Защото някога сме били… приятели ли?

— Това е едната от причините. Освен това познаваш семейството ми и знаеш, че ще се грижим за Тони и че с нас тя ще бъде в безопасност.

— Извинете — намеси се пастор Барнс. — Много се обърках. Чие е това бебе и защо се опитвате да го вземете?

— Това искам да знам и аз — обади се Дом и скръсти ръце.

— Тя е моя дъщеря — прозвуча нечий глас. — И никой няма да я вземе оттук без мое разрешение.

Всички се обърнаха.

— Пиетро! — радостно възкликна Грейс. — Ти се върна!

Пиетро вдигна ръката на Карина. На пръста й блестеше халка.

— Върнах се, при това женен. Запознайте се, това е съпругата ми, Карина Донати… Салваторе.

— Антония е дъщеря на Пиетро, така ли? — объркано попита Дом. — За Бога! Нищо ли вече не ми се казва в това семейство?

Щом зърна дъщеря си, Карина хукна към нея и я взе от ръцете на Роко.

— Тони! — разплака се тя и заговори нежно на италиански. Притисна бебето към себе си и обсипа с целувки черната му косица. Пиетро застана до нея и се наведе над дъщеря си. На лицето му се изписа възхищение.

— Колко е хубава — прошепна той и докосна румената й бузка. — Тогава в бързината дори не успях да забележа. — Той вдигна глава и се усмихна гордо. — Аз имам дъщеря!

Почти цял час измина, докато бъдат изгладени недоразуменията. Пиетро се оказа единственият Салваторе, способен да очарова непристъпната Синтия. Преди тя да си отиде, той успя да разреши голяма част от проблемите им и уговори среща за окончателно уреждане на формалностите.

Застанала до баща си, Грейс му беше благодарна за успокоителната прегръдка. Младата жена наблюдаваше веселата компания със спокойно изражение, като се надяваше, че е успяла да прикрие бушуващите в душата й чувства. Вече не бе необходимо Люк да се ожени за нея. И въпреки че мисълта донесе известно облекчение, болката бе непоносима. Но все пак тази болка бе нищо в сравнение със страданието, което би дошло като следствие на сватба и развод.

Време беше да се погледнат фактите. Бракът им нямаше да успее, при положение, че Люк не я обича. Независимо какво казваше, той не я обичаше. Или поне не достатъчно. Ако си отиде сега, поне ще запази известно достойнство. Още няколко минути и ще рухне. Грейс погледна баща си и тихо промълви:

— Смятам, че сватбата се обезсмисля.

— Съжалявам, Грейс.

Грейс примигна, стараейки се да потисне напиращите сълзи. Явно той бе отгатнал повече, отколкото тя предполагаше. Нима любовта й към Люк бе толкова очевидна?

— Да си тръгваме, татко.

— Никъде няма да ходите — изправи се пред нея Люк.

— Люк, моля те, недей. Тони вече е в безопасност. Няма нужда да се жертваш. Няма причина.

— Права си. Няма причина… освен тази, че искам да се оженя за теб, скъпа моя, сега и завинаги. — Той хвана ръката й. — И това няма да бъде женитба по необходимост, защото те обичам, Грейс. Искам бракът ни да трае вечно и да се основава на любов, уважение и нежна грижа…

— Без подчинение ли? — с треперещ глас попита тя.

— Добре — кимна той. — И подчинение.

— Всъщност — намеси се пастор Барнс, — имах намерение да добавя още една клетва към останалите. Любов, уважение, нежна грижа и нито една лъжа отсега нататък. Така май звучи по-подходящо.

— Дадено — съгласи се Люк. — Грейс?

Тя не смееше да повярва на ушите си.

— Защо, Люк? Вчера искаше мимолетна авантюра. Промени решението си чак когато госпожица Карутърс откри, че не сме женени.

— Причината е друга — поклати глава Люк.

— Каква?

Мъжът обхвана лицето й и заговори тихо, за да не чуе никой друг.

— Да те любя ми се струваше несравнимо хубаво. Но после се появи баща ти. Почувствах се мръсник, когато видях срама, изписан на лицето ти. Тогава разбрах, че съм опорочил хубавото преживяване, за което исках да си спомняш с радост до края на живота си. В този миг осъзнах, че не желая авантюра. Авантюрите свършват, а аз не искам нашата връзка да свърши. Не желая да бъдеш само моя любовница. Искам да станеш моя съпруга. Завинаги. Сълзи блеснаха в очите й.

— Обичам те, Люк.

— Красавице моя — прошепна той, — никога ли не съм ти казвал колко те обичам? За мен ти си единствената жена. Ти ме накара да ослепея към всички останали. Насън и наяве виждам само твоето лице и чувам само твоя глас. Дори въздухът, който дишам, ухае на теб. Ще се омъжиш ли за мен? — протегна ръка Люк.

— Опитай се да ме спреш — отвърна тя с лъчезарна усмивка и сложи ръка в неговата.

Люк се обърна към пастор Барнс:

— Започнете от самото начало. И този път не пропускайте нито дума.