Мередит Рич
Предпазлива оферта (5)

Глава пета

Централата на Ковингтън интернешънъл бе построена в средата на осемдесетте години по проект на известен архитект от Атланта. Сградата беше изящна и стилна, с прозорци от пода до тавана, с тъмни стъкла, които създаваха чувство за анонимност. Плавната вътрешна архитектура се отличаваше с олекотени конструкции и извити стълбища, които разрешаваха свободно да се стига до множеството офиси, разположени на всеки от четиридесетте етажа на сградата.

На най-горния етаж приемните зали на административното ръководство бяха застлани с мокет в червено и черно на модернистични фигури и обзаведени с хромирана мебел и осветителни тела, имитации на Лалик върху лакираните, боядисани в червено стени.

Високата, дългокрака Шийла бе седнала до дребничкия, издокаран за случая Дейвид на огромно канапе с дамаска от черен велур. Беше вторник, денят на представянето им. Чакаха вече от доста време да ги приеме президентът на Ковингтън, Джереми Уелш.

Шийла отпи от чашата рядко кафе:

— Идвало ли ти е наум, че никога досега не сме работили за фирма, която да има своя собствена административна сграда.

— Да, а вероятно и сега няма да ни се отдаде такава възможност. — Дейвид за кой ли път погледна часовника си. — Почти четири и половина. Тук сме от тридесет и пет минути.

— Брус каза, че по принцип Уелш не присъства на представяния от този род. Предпочитам да го изчакаме, вместо да говорим с някой помощник на помощника му. Обичам да започвам от върха — каза Шийла с усмивка.

В стаята влезе дребничка, тъмнокоса жена и бодро обяви:

— Ще ви заведа в заседателната зала, за да се подготвите. Мистър Уелш ще дойде след няколко минути.

Младата жена ги поведе през истински лабиринт от изкуствено осветени коридори. Дейвид носеше нагледните материали и другите неща за представянето. Шийла използва случая да се увери, че бялата копринена блуза не беше се измъкнала от полата на тъмносиния й костюм от Донна Каран, с който винаги й вървеше. Беше получила трите най-изгодни за ВИП поръчки, облечена в него. Минавайки край огледалото, тя разреса русолявата си коса, която стигаше до раменете й.

Шийла наистина умееше да се облича страхотно. Не си купуваше много дрехи, но винаги пазаруваше най-актуалното от дизайнерските сезонни разпродажби. Искаше да създава за ВИП точно такава представа. Днес, освен късметлийския си костюм бе сложила и най-скъпите си аксесоари — средно високи черни велурени обувки на Чарлс Джордан, черна кожена ръчна чанта на Фенди, копринен шал в черно и жълто на Хермес и накрая семпли двадесет и четири каратови златни обици на винт.

Щом влязоха в просторната светла заседателна зала, Дейвид се зае да подрежда нагледните материали и прожекционния апарат, който щяха да използват при представянето си. Шийла подреди папките с предишни проекти на ВИП пред всеки от столовете около заседателната маса от тъмнозелен мрамор. Секретарката на Уелш й бе казала, че шест души, освен него ще присъстват на срещата. Шийла подреди допълнителни брошури до бележника си, в случай че се появяха още хора.

— Готово — заяви Дейвид. — Вече можем да започваме.

— Добре — обърна се Шийла към празната заседателна зала. — Добре дошли. Благодаря ви, че дойдохте, господа. А сега, ако дадете на ВИП аванс от един милион долара, ще ви кажем защо сме тук.

— Чудесно, подходът ти ми харесва — засмя се Дейвид. — Прям е.

Минута по-късно вратата на заседателната зала се отвори и президентът на Ковингтън влезе заедно с целия си антураж. Уелш се оказа по-млад и доста по-привлекателен, отколкото Шийла си го беше представяла. Беше висок горе-долу колкото нея, около метър и осемдесет, и изглеждаше малко под четиридесетгодишен. Пясъчнорусата му коса беше къдрава и добре подстригана. Облечен беше в тъмносив, шит по поръчка костюм от тънка вълна, каквито носеха повечето висши фирмени служители в Америка, който обаче му стоеше много добре. По него нямаше и грам излишни тлъстини. Единствено пъстрата копринена вратовръзка на Пери Елис с ярките си тонове бе в разрез със съвсем консервативния му вид.

Той се здрависа доста неучтиво, а извинението му, задето ги бе накарал да чакат, бе очевидно неискрено. Представи ги на останалите, все мъже. Трима от тях бяха вицепрезиденти на различни направления. Присъстваха още помощникът на завеждащия връзки с обществеността, един творчески директор и един служител от отдел Маркетинг.

От обстойните си проучвания за Ковингтън интернешънъл Шийла знаеше, че сред тридесет и четиримата вицепрезиденти има само две жени, затова не се изненада, че на срещата присъстват само мъже. Уелш седна начело на масата:

— Значи вие сте снахата на Брус Райнхарт. Е, хайде да започваме.

Шийла веднага прецени, че той не й харесва. Размени бърз поглед с Дейвид, сякаш искаше да му каже, че никак няма да им е лесно.

Докато другите сядаха, Шийла остана права и продължи да се усмихва любезно. Винаги се движеше из залата докато говореше, така не позволяваше на присъстващите да се разсеят. На подобни събрания Шийла обичаше да си представя, че е певица и се движи сред публиката, за да създаде контакт с всеки един, докато изпълнява вълнуваща балада. Подобни хитрости й позволяваха да се чувства по-спокойна.

— Добър ден — започна тя. — Аз съм Шийла Локууд, президент на ВИП, а това е нашият търговски директор Дейвис Коул. Ние сме тук днес, за да ви представим нашата фирма и какво можем да направим за Ковингтън интернешънъл. Ще започна с един въпрос. Доколко смятате, че имиджът на една фирма влияе върху печалбите й? В колко отношения считате, че е важен положителният имидж?

Тя спря за момент, за да могат присъстващите да осмислят въпроса й.

— През следващия половин час ще разберете точно как ВИП може да промени имиджа на Ковингтън интернешънъл, за да повлияе върху положителната представа на обществото за вашата фирма и да увеличи печалбите ви.

Шийла кимна леко, за да подчертае, че печалбите им щяха да се увеличат. Други похвати, с които често си служеше при подобни представяния, бяха да променя силата и височината на гласа си, както и бързината на говорене. Ако не използваше подобни словесни акробатики, за да раздвижи атмосферата, слушателите й просто щяха да се унесат. Винаги бе трудно да събудиш интереса на аудиторията, но в късния следобед, когато всички започват да се отпускат и да си мислят как ще се приберат у дома, беше истински ад.

— Нашата фирма се казва Вижуъл имидж перфекшън. Ние сме специалисти по преустройване имиджа на корпорации. Съкратеното ни название ВИП^[1] изразява отношението ни към клиентите. — Шийла улови погледите на представителите на Връзки с обществеността и Маркетинг. Всеки път, когато погледнеше към Джереми Уелш, той или гледаше към пода, или я наблюдаваше с необяснимо раздразнение. — Ние работим с ВИП, важни личности като вас самите, или значими, мощни структури като Ковингтън. Но корпорациите в Америка и особено гиганти като Ковингтън са подложени на натиск поради спада в икономиката и недоброжелателно настроената преса. Затова именно съществуват ВИП… За да превръща отрицателния имидж в положителен. ВИП са осъществили успешни и ефективни кампании за подобряване обществения статут на много корпорации.

— Кои например? — предизвикателно попита Уелш.

Шийла се обърна към Дейвид.

— Мистър Коул ще ви покаже някои материали преди и след ВИП за корпорациите, с които сме работили. Той ще ви обясни какво точно са направили ВИП във всеки отделен случай, за да подобрят имиджа на фирмата.

— Благодаря, мис Локууд — пое веднага Дейвид. Никога не се обръщаха един към друг на малко име по време на представяния. С това показваха, че държат да се отнасят към тях със съответното уважение. Обикновено този похват действаше.

Шийла си наля чаша вода от гарафата, поставена на страничната масичка, и се опита да се отпусне, докато Дейвид ги омайваше. Той показа на събраните в залата кратък видеофилм, а после и диапозитиви с макети на преработени фирмени символи. След като представи видимия резултат от работата на ВИП, Дейвид заговори и за по-неосезаемата полза от услуги, които ВИП извършваше за клиентите си: проучване на тенденциите и предвиждане на потребностите на хората в бъдеще; създаване на подбрани групи за маркетингови и потребителски проучвания, за да се установи от какво се нуждаят хората сега.

След това Дейвид описа как ВИП помагат на фирмите да определят нови, по-социално ангажирани цели и подчерта, че подобна социална ангажираност повишава печалбите както чрез постигане съкращаване на разходите, така и в резултат на подобрения имидж пред обществеността. Той добави, че Ковингтън ще спечели много от подобен цялостен имидж на фирмата след необузданата диверсификация през последните години.

Докато Дейвид говореше, Шийла наблюдаваше слушателите му. Съдейки по израженията им, нещата вървяха доста добре, като се изключи Уелш. Той поглеждаше часовника си, драскаше по листа пред себе си и изобщо целият му вид показваше, че би предпочел да отиде на зъболекар, вместо да присъства на представяне.

Внезапно, както бе вперил поглед през нея към вратата, по лицето му се изписа изумление.

Шийла се обърна и видя едно лице, което мигновено разпозна от годишния отчет на Ковингтън. Беше влязъл Рандолф Пинкни, изпълнителният директор на Ковингтън интернешънъл, човек на почтена възраст, облечен в екип за голф. Направи знак на всички да останат по местата си и кимна на Дейвид да продължи. Пинкни седна до Уелш на овалната маса за заседания; Шийла забеляза, че Уелш изглежда доста озадачен.

— Отново е ваш ред, мис Локууд — прехвърли топката Дейвид, завършвайки своята част от представянето.

Шийла взе бележника си. Надяваше се, че не изглежда уплашена, но сърцето й биеше лудо:

— Много се радваме, че сте тук, мистър Пинкни. Искате ли да повторим набързо казаното дотук?

— Не, не. Минавах насам и реших да погледна как върви — отвърна Пинкни с напевен джорджийски акцент. — Вече съм запознат с фирмения ви профил, списъка на услугите ви и имената на клиентите ви. Моля, продължете от там, докъдето сте стигнали.

— Благодаря ви — усмихна се Шийла. — Мистър Коул ви показа какво са направили ВИП за други корпорации. Сега аз ще ви кажа какво можем да направим за вас.

Направи пауза, за да подсили ефекта на думите си — още един от любимите й похвати.

— През последните няколко дни нашият персонал интервюира по телефона двеста души, които представляват… произволно подбрани представители на различните възрастови и доходови групи в САЩ.

Шийла вдигна подвързания екземпляр с въпросника на проучването, резултатите и значимите данни.

— Хората, с които разговаряхме, считат, че Ковингтън има доста неопределен корпоративен образ. Поради голямата диверсификация хората не знаят какво да мислят за вас, нито пък са наясно какво произвеждате.

Шийла се обърна към един от вицепрезидентите:

— Вие какво казвате, когато ви попитат какво произвежда Ковингтън?

— Ами, аз казвам, че произвеждаме шоколадчетата Мечо и шоколадите Бъкингам, но само защото съм в направление Захарни изделия.

Шийла се обърна към друг вицепрезидент.

— Ние сме конгломерат. Защо да казвам нещо повече?

— Да, но какво точно означава това? — Шийла погледна записките си. — В годишния ви отчет е записано, цитирам Ковингтън интернешънъл е фирма с многообразна дейност, чиято основна цел е да произвежда продукти, от които хората се нуждаят и да прави живота им по-добър. Какво точно искате да кажете с това? Как точно правите живота на хората по-добър?

Тя вдигна една схема, за да я видят всички:

— Според проучването на ВИП, хората все още ви смятат за производители на хартиени изделия. Макар че някои не са чували думата диоксин, почти всички са наясно, че хартиената промишленост замърсява водите и отравя морските организми. Обществеността не разбира как Ковингтън може да спонсорира телевизионна серия за застрашените видове и все пак фирмата да провежда толкова антиекологична политика.

Шийла се усмихна съчувствено:

— Установихме, че повечето хора не държат толкова салфетките и канцеларската хартия да бъдат снежнобели, след като избелването на хартията е източник на замърсяване и създава опасност за здравето им. За тях е важно да не се разболеят от рак, важно е децата им да живеят в един незастрашен свят. За тях е важно да имат работа, храна и подслон.

Шийла отново погледна записките си.

— Разполагам със следните статистически данни. През последните две години сте съкратили две хиляди и петстотин души. За какво са отишли допълнителните печалби? Дали са постъпили в местните общини? Дали са послужили да направят живота на хората по-добър? Или просто са отишли за погасяване на дълговете на фирмата, защото сте се разпрострели прекалено със стремглавата си диверсификация? Едно от подразделенията ви произвежда супа. Отворили ли сте безплатни кухни за бездомниците? Не. Вместо това Макгрегър суупс спонсорира елитен тенистурнир на звезди. Сигурна съм, че директорите ви са щастливи, че могат да гледат мачовете на Атланта Брейвс, както и Хоукс и Фалкънс от фирмената ложа. Но как стои въпросът с изпълнителските кадри на Ковингтън? Какво сте направили напоследък, за да стане техният живот по-добър?

— Мис Локууд — прекъсна я Уелш. — Ние се отнасяме добре със служителите си. А за ваше сведение, в момента внедряваме експериментална програма за пречистване на езерата и реките. Ако се окаже успешна, ще ни последват и други производители на хартия. Освен това засаждаме отново всеки акър изсечени гори.

— Това е чудесно. Защо не съм чела нищо по този въпрос? При обстойните проучвания на ВИП за подготовката на тази среща никъде не открихме да се говори за това.

— Изпратихме информация за пресата отдавна, още когато започнахме да засаждаме изсечените гори — намеси се представителят на отдел Маркетинг. — Колкото до проекта за пречистване на водите, засега той е строго поверителен.

— Защо?

— Не знаем дали ще се получи нещо — поясни един от вицепрезидентите.

— Независимо дали ще се получи или не, самият факт, че правите нещо по въпроса е голяма новина — изтъкна Шийла. — Обществеността днес смята, че повечето корпорации не ги е грижа. Така че, ако Ковингтън проявява загриженост, трябва да направите всичко възможно обществеността да научи.

— Напълно съм съгласен с вас — кимна служителят от Връзки с обществеността. — Това много би улеснило нашата работа.

— Отклоняваме се от въпроса, мис Локууд — вметна Уелш. — Нямаме време да…

— За бога, Джери — намеси се Пинкни. — Остави дамата да говори. Кажете ни, мис Локууд, как ще подходи фирмата ви, за да промени имиджа на Ковингтън?

Това бе точно въпросът, за който Шийла се бе готвила:

— Ще променим представата, която обществеността има за Ковингтън — започна тя разпалено. — Ще променим всичко, от фирмения знак на корпорацията до това в каква светлина ви показват отделите ви за Връзки с обществеността и Реклама. Освен това, ще работим върху имиджа на Ковингтън вътре във фирмата, за това как ви възприемат служителите ви. — Шийла погледна тенденциозно към Джереми Уелш. — Виждате ли, ние разговаряхме със служители в различните ви подразделения. Те не са толкова доволни, колкото си мислите.

Тя раздаде копия с резултатите от проучванията на ВИП сред работещите в Ковингтън и направи пауза, за да могат директорите да погледнат доклада.

— Искаме да създадем по-хомогенна работна сила като внедрим програми, които не са скъпи, но ще увеличат както производителността, така и лоялността на служителите ви към фирмата. Време е да се върнем към традиционните ценности.

Шийла погледна към Пинкни, после хвърли бърз поглед към часовника на стената. Бяха минали тридесет минути. Време беше да приключват.

— Искам да подчертая, че ВИП ще променят имиджа ви като работят заедно с вас. Тези промени ще накарат както служителите на Ковингтън, така и потребителите на произвежданото от вас, да повярват в достойнствата на фирмата като цяло и на нейните продукти. Гарантираме ви, че когато свършим, обществеността ще е наясно както какво произвеждате, така и какви ценности защитавате. — Тя огледа присъстващите в залата. — А сега, ако имате някакви въпроси?

— Струва ми се, че няма. Бяхте доста изчерпателен, мистър Коул — обърна се Уелш към Дейвид. — И вие, мис Локууд — добави той, сякаш едва сега забеляза, че е там. — Благодаря ви, че дойдохте тук днес. Ако в бъдеще Ковингтън реши да се възползва от услугите ви, непременно ще се свържем с вас.

Е, това е, помисли си Шийла. Усмихна се и каза:

— Благодаря ви, мистър Уелш, и на вас, мистър Пинкни, и на всички вас, господа, че отделихте време да ни изслушате. Благодарни сме, че ни дадохте тази възможност.

— Чакай малко, Джери! Не бързай толкова — обърна се Пинкни към Уелш. — Знам, че е краят на работния ден и всички горят от нетърпение да си отидат у дома, но искам да поговорим за това няколко минути. Хареса ми това, което видях. Хареса ми това, което чух. Звучи разумно, а за мен това винаги е бил основният критерий за приемане или отхвърляне на някоя идея. Винаги съм се питал дали едно нещо е разумно.

Рандолф Пинкни се обърна към останалите присъстващи:

— На вас разумно ли ви се струва?

Всички се заобаждаха ентусиазирано. Само Уелш мълчеше с каменно изражение.

— Струва ми се, че от дълго време плащаме на разни хора да ни дават отговори, каквито искаме да чуем — продължи Пинкни. — Тези хора тук ни казват неща, които не ни се иска особено да чуем, но, по дяволите, те звучат съвсем на място. — Колко ще ни струва? — попита посивелият изпълнителен директор на Ковингтън и се облегна назад в креслото.

Шийла раздаде копия от графика на плащания, който ВИП бяха съставили:

— Предлагаме ви няколко варианта. Можете да получите пълния пакет услуги, описани и градирани тук, или да се спрете на част от тях. Изборът е ваш. — Тя се усмихна широко. — Ние наистина искаме да работим за вашата фирма. Надявам се, че ще наемете ВИП. Няма да съжалявате.

Шийла бе установила от собствен опит, че колкото и да бяха изтъркани, тези простодушни заключителни думи често вършеха работа.

 

 

Джереми Уелш огледа лицата около масата. Осъзнаваше, че вече не той определя хода на това заседание. Изпсува наум Рандолф Пинкни, задето се беше появил изневиделица. Вероятността да влезе на съвещание в края на деня, след играта на голф, беше едно на хиляда. И все пак, ето че стана. Джереми от месеци не беше виждал изпълнителния директор толкова въодушевен, освен, разбира се, на игрището за голф.

Той погледна Шийла Локууд, която наистина хващаше окото и си помисли: Не знаеш какъв късмет извади, маце.

Все пак Джереми бе решен да направи всичко възможно да провали ВИП, дори само за да покаже на Пинкни колко е силен. Щеше да е доста трудно, обаче, защото ВИП направиха много добро впечатление. Биеха право в целта в много отношения.

Освен това, Джереми не можеше да понесе Брус Райнхарт да го победи. Изпита отвращение, като си представи хубавата Шийла Локууд в леглото на Брус, ако онова, което намекна Брус, бе вярно. Още по-обезпокояващо беше, че Брус бе накарал Пинкни да се появи и Джереми се питаше как точно.

— Джери — поде Пинкни, — бих искал да обмисля предложението. Да поговорим утре в офиса ми. Десет часа устройва ли те?

— Разбира се, Рандолф.

Разбира се, че десет не го устройваше. Джереми имаше предвидени срещи през цялата сутрин и щеше да се наложи да ги размества.

— Добре, ВИП, благодаря ви, че се отзовахте. — Джереми се обърна към Дейвид Коул. — При всички положения ще се свържем с вас утре.

Докато другите директори прибираха материалите на ВИП, Шийла се приближи до Джереми и му стисна ръката. Усмихна се сърдечно, въпреки оскърбителното му поведение.

— Това беше най-тежкото представяне, което някога съм правила — каза тя искрено. — Предполагам, че Брус ви е натресъл ВИП и не мога да ви виня, че не проявихте ентусиазъм. Но съм убедена, че ВИП могат да направят много за Ковингтън, ако само се отнесете към нас без предубеждение, въпреки намесата на Брус.

— Какво ви кара да мислите, че ще се отнеса с предубеждение?

— Зет ми. Знам, че Брус понякога може да бъде доста нахален. Наречете го интуиция, но си мисля, че сте искал да му угодите и само затова сте се съгласил на тази среща, нали?

Без да чака отговор, тя взе чантата си от масата и се обърна към съдружника си:

— Готов ли си?

— Да. Благодаря ви, мистър Уелш. Беше удоволствие за нас. — Дейвид Коул му стисна ръката.

— Сбогом, мистър Уелш — додаде Шийла. Джереми си помисли, че го казва така, сякаш е убедена, че няма да се срещнат повече и осъзна, че мис Локууд съвсем не беше глупава. Загледа се след нея докато излизаше, висока почти колкото него, с изправени рамене, останала грациозна въпреки цялото това напрежение. Зачуди се какво искаше да каже с това ВИП могат да направят доста за Ковингтън, въпреки намесата на Брус.

Въпреки намесата на Брус…

Джереми започна да си мисли, че връзката на Райнхарт със снаха му засега съществува само във въображението му. Интересно.

Джереми се отправи към офиса си да се преоблече в спортния си екип за кроса до дома си.

По дяволите, помисли си той, като хвърли пакета материали на ВИП върху бюрото си. Нещата отново се изплъзват от контрол.