Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Tender Offerings, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,3 (× 4 гласа)
Сканиране
strahotna (2017)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

На мами, и в памет на Клод

I

Глава първа

Един миниатюрен леопард, всъщност расова домашна котка на име Ширхан, скочи от масата във вътрешния двор и радостно се нахвърли върху нищо неподозираща пеперуда, която си почиваше в леха далии. Докато котката игриво мачкаше и дъвчеше жертвата си, стопанинът й се усмихваше одобрително. Не изглеждаше разтревожен от факта, че по време на живописния си скок малкият хищник бе счупил антична, ръчно изработена френска кристална чаша.

— Обичам проклетата котка почти колкото жена си — обърна се той към госта си. И вероятно това беше самата истина, тъй като за пръв път притежаваше бенгалска котка, а беше сменил четири съпруги.

Ричард Чарлз Р. Ч. Даймънд, наричан Дик от противниците си и Хоуп[1] от сътрудниците си и хрантутниците си, отчопли стърчащото крайче от маникюра на палеца си и обърна поглед към спокойните води на Даймънд бей. Това беше собственият му залив на собствения му остров, разположен на няколко мили от крайбрежието на Южна Каролина. Представителната четиридесетстайна тухлена къща, пред чиято внушителна фасада обядваха на открито, бе построена за три години. През това време Р. Ч. бе разсипал четирима архитекти и накарал десетки предприемачи да се будят нощем облени в ледена пот. Все пак, както Даймънд не пропускаше случай да отбележи, проектът беше осигурил работа на над хиляда работници, специално докарани на острова.

Сградата първоначално бе замислена като копие на Монтичело, имението на Томас Джеферсън, но по време на строежа бяха внесени множество изменения и крайният резултат доста се бе отдалечил от идейния проект. В завършен вид къщата много малко приличаше на величествения дом на бащата на нацията, разположен на един хълм във Вирджиния.

Р. Ч. Даймънд беше човек, който дори насън кроеше някакви планове и често ги променяше. Нито една подробност, колкото и незначителна да беше, не остана недогледана при строежа. Всъщност, не беше нещо необичайно цяло крило от къщата да бъде съборено и престроено наново в резултат на някое ново хрумване на Даймънд или на склонността му към съвършенство.

На острова се носеха слухове, че по едно време Р. Ч. незаконно бе внесъл от Флоренция врати с изящна дърворезба, истински реликви от Ренесанса на стойност почти един милион долара. След като ги огледал вече на място, той установил, че са издраскани и занемарени, каквито са повечето архитектурни антики на по петстотин години. Вбесен, той накарал да ги махнат всичките. После, вместо да ги продаде, да ги дари на някой музей или да ги върне в родината им, той ги изгорил на огромен огън пред къщата. Това обаче бяха само слухове. Р. Ч. нито потвърждаваше, нито отричаше тази история.

За щастие Шарлот Хънт Гуолтни — някогашната мис от Чарлстън и настояща четвърта госпожа Даймънд — бе получила право да се разпорежда с вътрешността на къщата в плантацията Даймънд бей. Шарлот беше завършила история на изкуствата в Холинс. Освен това, тя произлизаше от сравнително заможно консервативно семейство и вкусът към изящните предмети беше заложен в нея генетично. Имаше непогрешим усет за художествените ценности, който добре се съчетаваше с неограничения й бюджет.

Отвън къщата се бе превърнала в разнородна смесица от стилове, но вътре цареше пълна хармония на елегантност и съвършенство. Колекцията от картини включваше само стойностни платна на старите майстори. Старинните предмети бяха единствени по рода си произведения на изкуството, докарани от цяла Европа и Азия. Килимите бяха изключителни образци от големите ориенталски школи и то много добре запазени. Домашният любимец, Ширхан, ядеше специално приготвените за него вкуснотии от старинна купичка от Лимож. Поканените на вечеря поднасяха към устата си късчета месо от отглежданите на острова фазани със същите посребрени прибори, с които се бяха хранили някога Наполеон Бонапарт и неговата императрица Жозефин.

Единствено съвременните удобства — частното летище и площадката за хеликоптери, кортът за ракетбол[2], модерният гимнастически салон, закритият и откритият тенис корт, игрището за голф с осемнадесет позиции и плувните басейни с пречистена дехлорирана вода — напомняха на посетителите, че плантацията Даймънд бей е платена със средства, придобити с хищническите методи на двадесети век. Скандалният предприемач и крупен магнат бе известен като доста груб играч.

Този път на обяд до масата във вътрешния двор срещу Даймънд беше седнал едрият му финансов посредник (всъщност един от многото), Фредерик Фиг Болтън, който обилно се потеше от влажния каролински въздух. На плешивото му теме се мъдреше свежарска спортна шапка в цвят каки, с която Даймънд му беше услужил, за да се предпази от силното късно юнско слънце, но която не му беше по мярка. Болтън изглеждаше едновременно нещастен и смешен. Явно беше, че предпочита оборудваните с климатична инсталация трапезарии на корпорациите пред тези срещи на открито с най-богатия си клиент.

Бяха го докарали на острова с хеликоптер преди час. Откакто бе пристигнал, бе оглозгал печения си омар на скара и бе погълнал близо пет чаши чай с лед. Даймънд едва се бе докоснал до обяда си като изключим няколко червени доматчета и две-три хапки от салатата с печено козе сирене.

Откъм близкото работно крило на къщата Болтън чуваше звъна на десетки телефони и как преселеният на острова офисен персонал на Даймънд приема обажданията. Тези шумове напомняха постоянно, че Р. Ч. никога не се отклонява задълго от основното си занимание, правенето на пари. Болтън знаеше точно защо го бяха извикали в плантацията Даймънд бей. Знаеше също, че не трябва да повдига пръв въпроса за това. Ето защо, докато лакомо поглъщаше обяда, приготвен от първокласния френски готвач на Даймънд от Лион и се чудеше каква ли чудесия ще поднесат за десерт, Фиг убиваше времето в повърхностен разговор. Беше много изкусен в подобни разговори и умело подсоляваше обеда с пикантни клюки от Чарлстън, Атланта и Уолстрийт.

Даймънд държеше да е в течение какво се случва в живота на враговете му. Милиардерът слушаше, без да проговори приказките на Болтън, но той отдавна беше свикнал с необичайния маниер на общуване на Р. Ч. Фиг знаеше, че много хора се стъписват при първата си среща с непредвидимия Даймънд. Този човек невинаги се съобразяваше с обичайния речеви етикет. Понякога потъваше в дълбоко и мрачно мълчание, което караше гостите му да се запъват от притеснение. Когато почувстваше нужда да каже нещо, Даймънд се впускаше в поток от изявления и въпроси, често дори несвързани мисли в стил поток на съзнанието.

Несъмнено беше изнервящо, но ако човек искаше все пак да получи парче от тортата, която Р. Ч. се канеше да разреже в даден момент, трябваше да се примири със странностите му, без да се оплаква.

Необичайният характер на Даймънд имаше и положителни страни и за това свидетелстваше фактът, че нито една от четирите му жени не беше се омъжила за него само заради парите му. Един от противниците му някога беше казал, че, стига да поиска, Р. Ч. Даймънд може да вкара в леглото стара мома. Това си беше самата истина. Непредсказуемият чар на Даймънд привличаше не само жените, но и бизнес партньорите му. Даймънд можеше да очарова всекиго, ако положението го изискваше. А веднъж поддали се на очарованието му, хората бяха склонни да го оправдават и да му прощават. Така, освен богатството, Р. Ч. Даймънд притежаваше и неочаквана способност да обезоръжава партньорите си и противниците си, която беше най-силното му оръжие.

Най-големите му слабости бяха вечно неспокойният му дух и вроденото му недоверие към хората. Той беше от людете, които никога не поглеждат назад и не хранеше никаква привързаност към онези, които му бяха служили добре, ако по-късно откриеше, че може да мине и без тях. Пример за това бяха настоящите му врагове и бившите му съпруги. Но макар чарът на Даймънд да бе равен на жестокостта му, той имаше неколцина доверени, дългогодишни сътрудници, които изглежда удовлетворяваха изискванията му на някакво непонятно ниво. Фиг беше един от тях. Бяха се запознали в Чикаго в първите години на успеха на Р. Ч., когато Даймънд беше още млад и настървен. Тези неколцина сътрудници, макар никой от тях да не се считаше за приятел на Даймънд, изглежда бяха завинаги изключени от списъка на хората, които той мразеше.

Р. Ч. Даймънд беше блестящ бизнесмен. Имаше инстинкт за сделките, който му бе помогнал да стане милионер до двадесет и петата си година и милиардер малко след четиридесетата. Хората със страхопочитание изтъкваха, че Даймънд не е наследил парите си. Беше ги спечелил всичките сам, благодарение на особената си предприемчивост.

Бащата на Р. Ч. бил счетоводител в преуспяваща фирма за производство на опаковки в Охайо, основана от далновидния му брат Ърнест Даймънд. Ърнест, чичото на Р. Ч., бил заклет ерген, но въпреки че не обичал особено децата, той по едно време забелязал, че младият Р. Ч. притежава същата предприемчивост като него. Ърнест окуражавал племенника си да се цели нависоко и го предупреждавал никога да не се задоволява с по-лесното решение.

Ърнест наел Р. Ч. още щом завършил училище и му заел пари да завърши вечерни бизнес курсове в университета. Р. Ч. работел усърдно през деня, а вечер залягал над учебниците. Е, не всяка вечер. Бил едва на деветнадесет години, когато се наложило да се ожени за ученическата си любов, тъй като момичето чакало дете от него.

След сватбата Р. Ч. работел още по-упорито. Чичо Ърнест бил впечатлен от своя племенник и протеже. На двадесет години Р. Ч. предложил план за увеличаване на печалбите чрез откриване и съкращаване на по-малко търсените модели. После той изобретил нов вид опаковки с приложение в медицинската промишленост, които се оказали страшно печеливши.

Когато Р. Ч. бил на двадесет и три и вече баща на две деца, Рики и Джина, чичо Ърнест получил лек сърдечен пристъп. Той поверил на Р. Ч. ежедневните бизнес операции. Фирмата процъфтявала.

Една година по-късно Р. Ч. предложил на чичо си, чието здраве все повече се влошавало, да продадат предприятието. Р. Ч. считал, че то е достигнало върха на възможностите за печалба и било време да се отърват от него. Чичо Ърнест се възпротивил. Той искал да остави фирмата в надеждните ръце на Р. Ч. Р. Ч. обаче му заявил, че не вижда бъдещето си във фабрика за опаковки. Имал по-големи планове. И така, чичо Ърнест отстъпил. Дори предложил на Р. Ч. да намери купувач за фирмата.

Р. Ч. спечелил четвърт милион от тази сделка. Годината била шейсет и девета, но Р. Ч. не бил типичен представител на своето поколение. Той не протестирал срещу войната във Виетнам, нито пък пушел марихуана и не носел мърляви тениски и дълги коси. Интересувал се само от правенето на пари.

След продажбата на Даймънд контейнерс Р. Ч. решил да се премести в Чикаго, където имало повече възможности. Съпругата му не искала да се раздели с живота в малкия град, затова Р. Ч. просто я напуснал, изоставяйки двете си малки деца. В Чикаго той създал професионална брокерска къща, Даймънд ентърпрайсиз инкорпорейтид, като свързвал продавачи и купувачи и получавал като комисиона процент от продажбата. Работел без почивен ден и имал огромен успех.

След като спечелил първия си милион, Даймънд се заинтересувал от бързо разрастващата се компютърна индустрия. Компютризирал собствената си фирма и създал компютърен каталог на предприятията по отрасли и географски области, като по този начин много по-лесно свързвал купувачите и продавачите. Един ден към него се обърнал Джо Бейкър, служител във фирмата му и един от първите блестящи компютърни специалисти. Бил разработил нов тип персонален компютър, с шестнадесетбитов процесор и повече памет от тези на конкурентите. Р. Ч. бил много въодушевен и предоставил голямата част от капитала за финансиране на предприятието, като включил Бейкър като партньор с минимално участие.

През седемдесет и пета година в Силикон Вали[3] била създадена Даймънд компютърс. Три години по-късно фирмата станала обществена, превръщайки Даймънд и Бейкър в много богати хора. За жалост, Бейкър бил компютърен гений, но нищо не разбирал от бизнес. Даймънд изкупил дела му — по-точно принудил го да му продаде дела си — и продал фирмата с огромна печалба на един от гигантите в компютърната индустрия. По това време Даймънд вече притежавал сто милиона. Било в зората на осемдесетте години, това легендарно десетилетие на алчността.

Р. Ч. бил класическият тип предприемач. Възбуждали го първоначалното хрумване и планиране на нещата. Ежедневното управление на фирми му омръзвало след известно време. Затова се преместил в Ню Йорк, на Уолстрийт, твърдо решен да стане голям играч в голямата игра.

Използвайки фирмата в Чикаго, за да прави проучвания, Даймънд основал Даймънд холдингс инкорпорейтид и станал истински факир в областта на сливането и изкупуването на предприятия. Вече не свързвал купувачи и продавачи срещу комисиона. Сега връхлитал върху някоя фирма и принуждавал всички да му играят по свирката, независимо дали желаели или не. През осемдесет и шеста, на четиридесет години, Р. Ч. бил вече могъщ магнат и всявал страх наоколо си. Спечелил бил вече първия си милиард. Бил известен на Уолстрийт като Диамантения Дик, лешоядът с най-острия клюн. Освен това се бил женил и развеждал още два пъти.

В началото на деветдесетте въодушевлението на Уолстрийт се поизпарило. Боески и Милкън, и всички уличени, че продават вътрешна информация, в добавка към общата икономическа нестабилност, се отразили зле на някога кипящата от живот улица на мечтите. По това време Даймънд срещнал четвъртата си жена, Шарлот, и решил, че е време да се отдаде на по-спокоен живот. Купил острова си и създал своята версия на Шангри-ла[4].

Разбира се, Р. Ч. не беше от хората, които могат наистина да се оттеглят от бизнеса. Той продължаваше да сключва сделки, но повечето наистина големи сделки вече отдавна бяха сключени. От бездействие Даймънд ставаше неспокоен. В живота му липсваха предишните вълнения. Беше постигнал всичко, което бе имал за цел да постигне, и го бе обзело неудовлетворението на средната възраст.

Р. Ч. Даймънд искаше втората половина на живота му да бъде също толкова вълнуваща като първата и отчаяно търсеше ново предприятие, в което да вложи парите и енергията си.

Изнемогвайки под обедното слънце, Фиг Болтън продължаваше клюкарския си монолог и търпеливо чакаше Даймънд да заговори по същество. Фиг смачка една нахална муха и отпи още една голяма глътка от чая с лед:

— Чу ли за Тод Фарли и младата му приятелка мис Нина? — провлече той с мекия си каролински говор. Сивите му очи се свиха лукаво, присмехулно. — Старият Тод се кани да разкара Рут и да се ожени за мис Нина, можеш ли да повярваш. Би трябвало да арестуват всички стари брантии. Горкият Тод. Работил е толкова години и е спечелил дяволски много пари, които сега трябва да изръси на Рут. Каквото остане, ще го докопа мис Нина, по един или друг начин. Тя дори е убедила стария Тод да се премести в Лондон. Исусе Христе, това за сетен път показва, че най-голям глупак е нали знаеш кой…

От толкова много чай с лед Фиг изпитваше непреодолимо желание да се облекчи. Знаеше, обаче, че според правилата трябва да седи тук и да говори, докато Р. Ч. не каже с каква цел го е повикал. На Уолстрийт се говореше, че Р. Ч. Даймънд си позволява да уринира само два пъти на ден, когато става и когато си ляга. Действително, никой не беше го виждал да влиза в тоалетната, в която и да било точка на света. Знаеше се също, че спи само по три часа на денонощие. (Друга досадна негова склонност беше навикът му да буди деловите си сътрудници по малките часове на утрото, за да обсъдят сделката, върху която работеха в момента.)

— Трябва нещо да правя — изрева изведнъж Даймънд.

От неговата страна на масата със сигурност беше същата жега, както там, където седеше Фиг, но милиардерът изглеждаше съвсем свеж в белия си ленен костюм, почти като ледения кокосов шербет, който в момента им сервираха. Загадъчният четиридесет и осем годишен магнат се обличаше само в черно и бяло. Шкафовете във всяка от къщите му бяха пълни с еднакви костюми, които лондонският му шивач изработваше за всеки сезон. Някои се питаха дали не е далтонист, но истината беше далеч по-проста — Даймънд просто беше твърде зает, за да си прави труда да решава всеки ден какво да надене върху загорялото си атлетично тяло.

— Имам чувството, че животът ми се е задръстил. Нищо не се движи — продължи богаташът. — Шарлот смята, че преминавам през критическия период на мъжа. По дяволите, може и да е права. Мътните го взели. Нищо вече не раздвижва кръвта ми. Всички стари играчи са сдали багажа. Вече няма истинско наддаване. Искам малко забавление, Фиги. Не искам всичко да свършва. Тръпка. Ето какво искам, като в добрите стари времена. Чувствам се като звезда, която се носи към черна дупка, сякаш предусещам, че отивам към края, но не мога да променя посоката. — Той спря и запали тънка пура. — Шарлот ме врънка да я водя на някакво тъпо фотографско сафари в Африка. Погледни само пазара напоследък. Погледни на какво е заприличал светът. Защо да ходим в Африка, след като и нашата гадна държава си е в третия свят? Всичките тези наивни филантропи в правителството. Искам да се върне доброто старо време. Искам да помириша кръв. Кръв. — Той млъкна и се втренчи във Фиг с пронизващите си кафяви очи.

— Хайде, хайде, Р. Ч. — отвърна невъзмутимо Фиг — знаеш, че все още има движение. Не е както преди, признавам. Времената са наистина по-трезви, но това не означава, че трябва да избягаме и да се скрием в манастир — продължи той с добродушна усмивка. — По кокала е останало месо да се нахранят доста силни псета. Трябва само да изберем подходяща мръвка. Това е основното през деветдесетте години. Да се подбира, да се подбира внимателно. И да не се вдига много шум. Тихичко.

Той вдигна подутите си пръсти към плътните си устни:

— Ето как ще завършим този век. С мащабни сделки, които се извършват фино като лазерна хирургия. Като онези хора призори в парка, които се занимават с тай-чи-чуан. — Фиг замахна с късата си пълна ръка във въздуха. — Тихо, мащабно…

— Да, това ми харесва. Прав си, Фиги. И след като си такъв оптимист, искам да ми намериш нещичко — прекъсна го отново Даймънд с безизразния си глас. — Нещо, с което наистина да се развихря.

Той се изправи внезапно и захвърли салфетката право в шербета.

— Пол — нареди на иконома, застанал наблизо, — кажи на Жан-Луи, че ще пропуснем сирената и десерта. Ще пия еспресото си в библиотеката в два часа.

После замълча и отново се втренчи в банкера, който побърза да се изправи и да закопчае сакото на костюма си.

— Никакъв сън, докато не намериш нещо голямо, ясно? Дори недей да задремваш. Трябва да сменя курса. Не само моя, а на всички. Разбираш ли?

Фиг се усмихна неуверено, надявайки се, че Р. Ч. прави опит да се шегува, макар че дълбоко се съмняваше в това:

— Работя по случая, Р. Ч. Нали знаеш, че винаги съм на твое разположение.

— Говоря сериозно — Р. Ч. го измери гневно с поглед. — Затвориш ли очи и ще пропуснеш възможността, която търсим. Взех да откачам. Разчитам на теб да ме измъкнеш от това положение и то бързо. Разчитам на теб да ме измъкнеш от сафарито в Африка.

— Разбрано, Р. Ч. — засмя се добродушно Фиг. Чудеше се какъв му е проблемът на Даймънд. Всеки друг би дал живота си да се озове в една палатка в Кения с красивата, около тридесетгодишна Шарлот Даймънд.

— Пол, откарай мистър Болтън до хеликоптера с количката за голф.

Даймънд се наведе да вдигне котарака си Ширхан:

— Ела при татко, малкия ми — каза той нежно, прегръщайки котето в ръце.

— Благодаря — избъбри Фиг, — но преди да тръгна, смятам да посетя едно заведение.

— Разкарай се, Фиги — пророни сухо Даймънд. — Ще пикаеш като се върнеш на работа. След като ми намериш добра сделка, с която да се забавлявам. — Той тръгна с отривиста крачка към къщата и додаде през рамо! — Сериозно ти говоря. Размърдай си задника, Фиги! Ще чакам да ми се обадиш. Не ме разочаровай.

 

 

Фиг Болтън се облекчи в една закътана леха с пурпурночервени кали близо до площадката за кацане и се качи в чакащия го хеликоптер. Не можеше да понася, когато Даймънд се държеше така рязко, но това беше обичайна фаза в поведението му. Дължеше се на неизбежната досада след възбудата, която съпътстваше изкупуването или завладяването на някоя голяма корпорация. Депресиите на Даймънд бяха ад за всички, които работеха за него, колкото и да бяха те. Фиг нямаше представа за броя им. Р. Ч. беше всеизвестен с това, че дясната му ръка не знае какво прави лявата.

Фиг се зачуди колко други са били привикани през последните няколко седмици в плантацията Даймънд бей. Не се самозалъгваше, той беше само един от многото в голямата свита на Р. Ч., които трябваше да му съобщават на ухо за съблазнителни сделки.

Противно му беше да блюдолизничи пред непредсказуемия Даймънд, но сега времената бяха лоши. Фиг се беше разпрострял не според чергата си през последните няколко години и му трябваха известни суми в наличност. Предстояха му и големи лични разходи. Най-малката му дъщеря Сади през август трябваше да се представи в обществото. Средната, Лийби, щеше да се жени през декември и бе планирала разточително тържество, което противоречеше на икономическия застой. Най-голямата му дъщеря, Корнелия, все още бе в Чепъл Хил[5] и се готвеше да се дипломира по някаква нетрадиционна медицина. Като връх на всичко, Ета, с която бяха женени от двадесет и шест години, го убеждаваше да финансира заведение за нова южняшка кухня, което искаха да отворят с една приятелка. Каква ирония на съдбата. Сега, когато децата бяха големи, Фиг мечтаеше да се пенсионира и да пътува, а Ета бе решила да става бизнес дама.

Едно време Фиг не считаше парите за нещо толкова извънредно важно. Хищната разточителност на осемдесетте години обаче бе променила нещата. Разбира се, осемдесетте бяха десетилетие, пълно със забавления, години на шампанско и ролс-ройси с шофьор, астрономически премии и разходни сметки, които покриваха членство в извънградски клубове, фирмени жилища в Манхатън и Аспен и обеди в 21 и Спаго.

Сега, разбира се, бяха деветдесетте, време на нерви, съкращения, стандартни фамилни коли с четири врати и полети във втора класа. Заведения за хранене като Четирите сезона бяха просто храмове на отминалите времена. Банковите сметки в Швейцария и Карибския басейн вече не бяха актуални. На мода беше да се храниш вкъщи.

Фиг въздъхна, загледан в буйните вълни на Атлантическия океан. Човек, разбира се, можеше да се приспособи. Фиг знаеше, че все някак ще оцелее. Но все пак, също като Р. Ч., той изпитваше носталгия по отминалото време, по еуфорията, която бяха преживели, по онова чувство, че си непобедим, опиянението, което пораждаха високите залози в играта.

Това беше истинската причина, поради която Фиг все още търпеше Даймънд. Въпреки недостатъците си, онзи беше невероятен. Беше спечелил състояние, започвайки от нула, и имаше страхотна репутация в правенето на сделки. Колкото и да беше досаден понякога, Р. Ч. умееше да оцелява и то много умело. Така че, щом Р. Ч. копнееше за действие, трябва да му го осигуриш. Ако ти не предложиш нещо добро, ще го направи друг.

Фиг Болтън не можеше да си позволи да остави някой друг да го направи.

Той се облегна назад в седалката. Шкембето му и пълните му бедра се тръскаха от вибрациите на хеликоптера. Избърса потното си чело и длани с бродираната си кърпа и погледна още веднъж часовника си. Хеликоптерите винаги го изнервяха, понеже не беше убеден, че са безопасни.

За да отклони мислите си от бурния, ревящ океан под нозете си, той измъкна Уолстрийт джърнъл изпод седалката, макар вече да го беше прочел на идване.

Дали провидението го накара още веднъж да прегледа вестника? След време Фиг щеше да повярва, че е така, защото сега забеляза нещо, което бе пропуснал по-рано. Една бележка в раздела Кратки бизнес новини на страница Б4, където надуши нещо като възможност за действия, каквито търсеше Даймънд. Ковингтън интернешънъл бяха направили предварителна оферта за закупуването на Сладките на леля Мейбъл. Помисли си, че фирмата и без това се бе разпростряла безумно много. Фиг прочете съобщението още веднъж, после го откъсна от вестника и го пъхна в горния джоб на сакото си.

Вероятно щеше да се окаже празна работа. Засега обаче поне беше нещо. Ще се обади да поразпита в Атланта щом стигне в офиса. После може да отскочи дотам да проучи възможностите.

Фиг прекрасно знаеше, че всичко опира до оценка на възможностите.

Бележки

[1] Hope (англ.) — надежда. — Б.пр.

[2] Вид тенис, който включва елементи на скуош. — Б.пр.

[3] Център на компютърната промишленост в Северна Калифорния, долината Санта Клара. — Б.пр.

[4] Далечен райски кът. — Б.пр.

[5] Университетски град в Северна Каролина. — Б.пр.