Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистър Монк (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk and the Dirty Cop, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
maskara (2017)

Издание:

Автор: Лий Голдбърг

Заглавие: Г-н Монк и мръсното ченге

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: ПК „Димитър Благоев“

Редактор: Мария Иванова

Коректор: Цветана Грозева

ISBN: 978-954-783-146-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1427

История

  1. — Добавяне

6. Животът на г-н Монк е променен завинаги

Докато си мислех защо Стотълмайер ме беше довел да се запозная с Бил Пешел, Монк се беше придвижил надолу по коридора, оправяйки картините, за които не можех да кажа, че са наистина изкривени.

Настигнах го, докато подминаваше отворената врата на момчешка стая. Надникнах вътре. Леглото приличаше на състезателна кола, по целия под имаше пластмасови състезателни писти, а всяка равна повърхност беше покрита с колички за игра с различни размери. Предположих, че е на възраст между шест и осем години, ако съдех по играчките му и пижамата на пода.

Следващата стая отсреща беше на сестра му. Стените бяха покрити с картинки на анимационни герои, а на пода около креватчето имаше плюшени животни.

Каръл стоеше до масата за преповиване, като тъкмо залепваше нов памперс на извиващото се във всички посоки бебе.

— Дъщеря ви е възхитителна — казах. — Това е такава прекрасна възраст.

— И да, и не — каза тя. — С нетърпение чакам деня, когато ще мога отново да спя и да нося блузи без петна от повръщано по раменете.

— Поне не ви моли да си направи татуировка — казах. — И можете да я гушкате колкото си искате, без да се опитва да избяга.

— Искате ли да я подържите?

Протегнах ръце:

— Страшно много.

— Би трябвал първо да сложиш ръкавици — намеси се Монк. — И маска на лицето. Всички би трябвало да го направим.

— Защо? — попита Каръл.

— Бебето — посочи Монк.

— С бебето всичко ще е наред — каза Каръл.

— Не се тревожа за бебето — поправи я Монк. — А за нас, останалите.

— Ще рискувам — казах.

Каръл вдигна бебето и го сложи в ръцете ми. Детето имаше онзи прекрасен бебешки аромат на толкова пудра, бебешки лосион и чиста неподправена обичливост, която ме кара инстинктивно да изпитам топлина в цялото тяло. Погледнах в ясните очи на малката, закачливо потърках носа си в нейния и бях възнаградена с широка, беззъба усмивка.

Монк се сви и извърна очи, като прикова поглед върху нещо на пода до масата за преповиване. Завъртя глава на една стана, после на друга, като се опитваше да разбере какво вижда.

Беше бял пластмасов контейнер, наподобяващ голям термос. Разпознах го веднага, разбира се, както би го познал всеки родител.

— Какво е това?

— Това е контейнер за опаковане на използвани памперси — каза Каръл. — Слагаш вътре памперс за еднократна употреба, завърташ шайбата около отвора, и тя запечатва памперса в найлонова торбичка.

Имах такова нещо, когато Джули беше бебе. Това означаваше, че не ми се налага да пера платнени пелени, както правеше майка ми, или да изхвърлям цяло кошче за боклук, пълно с памперси. Дори изпразването на контейнера за опаковане на памперси не беше особено неприятно. Единственото, което трябваше да направиш, беше да отвориш дъното на контейнера над торба за боклук или кофата за боклук пред къщата, и запечатаните пелени излизаха под формата на дълга връв, наподобяваща опакована в найлон връзка наденици.

Сега, благодарение на контейнера за запечатване на пелени, дъщеря ми може да направи своята малка заявка за безсмъртие — мръсните й памперси ще изтраят в продължение на цели столетия на някое сметище за заравяне на отпадъци в земята, та бъдещите антрополози и археолози да ги оглеждат за намеци за начина й на живот.

— Колко здрави са торбичките? — попита Монк.

— Торбичките са трипластови, за да задържат миризмата и микробите — каза Каръл, като му подаде една от опаковките с торбички за смяна. — Това е дар Божи за майките.

— За всички ни — каза Монк.

Той изучаваше опаковката с разширени от почуда очи.

— Значи, нека изясня това. Да не искате да кажете, че каквото и да сложите в този контейнер, то бива поотделно опаковано и запечатано?

Тя кимна:

— Аз го използвам само за памперси и мръсни влажни кърпички.

— Но бихте могли да го използвате за други неща — каза Монк.

— Какви например?

— Всичко, което изхвърляте — каза Монк.

— И защо да правя това?

— Би ви спестило времето ръчно да отделяте и да слагате в торби всички неща в боклука си.

— Кой прави това? — попита Каръл.

— Че кой не го прави? — изуми се Монк и протегна ръка към мен. — Кърпичка.

Ръцете ми бяха заети с бебето, затова Каръл му подаде една мокра кърпичка от кутията върху масата за преповиване.

Той почисти ръцете си, пусна кърпичката в една отворена торбичка в контейнера за опаковане, и завъртя външния пръстен, който запечата херметично торбичката и отвори нова.

Очите му заискриха от радост.

— Леле — каза той и ми направи знак за нова кърпичка.

Каръл му подаде кутията и след това ми даде знак да я последвам в коридора.

— Сега разбирам защо ви доведе капитанът — каза тя.

— Защо? — попитах.

Тя хвърли поглед към Монк, който отново избърса ръцете си и пусна кърпичката в контейнера за опаковане на памперси.

— Имате си работа със същия проблем като мен.

Поклатих глава и подруснах бебето.

— Господин Монк не страда от деменция. Просто е ексцентричен.

— Така казвахме и ние за татко. Той си мисли, че още държи бара си. Повечето ченгета, които познаваше някога, му затварят телефона, когато им се обажда в малките часове на нощта със своите сведения. Малцината, които идват на гости, рядко се връщат втори път. Твърде потискащо е.

— А старите му клиенти?

— Те са или мъртви, или в затвора, или са хора, на които никога не бих позволила да стъпят в къщата ми.

Сетих се как той погрешка взе бебето за стара пияница, а мен — за проститутка. Ако това отразяваше по някакъв начин постоянните му клиенти, нежеланието на Каръл да ги покани в къщата си беше доста логично.

— Сигурно ви е тежко да се грижите за него и за децата си — казах. Бебето сграбчи носа ми и го стисна. Направих гримаса и малката се разкикоти радостно.

— Сутрините не са толкова лоши. Синът ми е в предучилищна група и се прибира след обяда. Когато го доведа вкъщи, тук става истинска менажерия — каза тя. — Времето около вечеря е особено тежко. Истински ад е да приготвям вечеря, докато татко се е паркирал в кухнята, обслужва бара си и води разговори от преди двайсет години с хора, които не присъстват. Обаче това забавлява децата.

— Как се справя съпругът ви с това? — попитах, а носът ми отново беше попаднал в изненадващо силната хватка на бебето.

— Фил е страхотен. Седи на плота и позволява на татко да му приготвя питиета по цяла нощ — каза тя. — Но знаем, че скоро ще ни дойде твърде много да се справяме с него и той ще има нужда от личен асистент. Благодаря на Бога, че онези огромни дивиденти от акциите на татко в „InTouchSpace“ продължават да постъпват.

— Как изобщо се е сдобил с акции на „InTouchSpace“? — попитах.

— Бакшиш от един негов клиент — каза тя. — Той влезе, преди това да се превърне в най-голямата социална мрежа в Интернет.

Това беше като да се сдобиеш с акции от „Майкрософт“, „Старбъкс“ и „Гугъл“, преди да направят големия удар. Нищо чудно, че Пешел и покойната му съпруга са били в състояние да се оттеглят във Флорида след пенсионирането си.

Монк се присъедини към нас с огромна усмивка на лицето, и протегна ръце към Каръл:

— Може ли да ви прегърна?

От шока едва не изпуснах бебето. Монк не прегръща никого.

— Защо? — попита Каръл.

— Защото променихте живота ми — заяви той.

Тя хвърли поглед към мен и аз й кимнах, като й дадох да разбере, че всичко е наред.

— Добре — каза тя колебливо. — Предполагам.

Монк леко постави ръце на раменете й и съвсем леко наклони горната част на тялото си към нея. Между тях имаше поне един фут разстояние и никакъв физически контакт, освен допира на ръцете му. Беше най-странната прегръдка, която бях виждала. Очевидно за Каръл, която изглеждаше объркана, беше още по-странна.

— Толкова се радвам, че се запознах с вас — каза Монк. — Ще запомня този ден завинаги.

— Аз също — каза тя.

Точно тогава Стотълмайер дойде при нас.

— По-добре да се връщам в управлението.

— Благодаря, че се отбихте — каза Каръл. — Знам, че това означава много за баща ми.

— На мен ми е толкова приятно, колкото и на него — каза Стотълмайер. — Точно като в старите времена е, само че в много по-приятно обкръжение.

— Знам, че гостуването при него ви струва много повече, не само времето, бензина и търпението. — Тя бръкна в джоба си и подаде на Стотълмайер няколко измачкани банкноти. — Това са парите, които му дадохте, когато бяхте тук преди.

— Беше страхотна информация — каза Стотълмайер с леко глуповато изражение.

— Преди петнайсет или двайсет години — каза тя и натика банкнотите в ръцете му. — Ще ви върна всички пари, които му пъхнахте днес в джоба, но този път ще гледам да му проверя джобовете, преди да сложа панталоните му в пералнята.

— Защо? — попита Монк.

— За да не минават парите на капитана през пералната машина — каза тя.

— Какво лошо би имало в това?

— Защото целите ще се измачкат и разкашкат.

— Ето защо после трябва да изгладите банкнотите — каза Монк. — Аз така правя, когато си почиствам парите.

— Перете и гладите парите си? — попита тя невярващо.

— Вие не го ли правите? — попита той.

— Не — каза тя.

— За Бога, жено. Имаш деца — каза той. — Парите са по-мръсни от памперсите на бебето ти. Помисли си за всички ръце, които са ги пипали, и всички места, на които може да са били.

Каръл се обърна към мен:

— Ексцентричен е, спор няма.

Целунах бебето и неохотно го върнах на майка му.

— Беше ми приятно да се запозная с вас — казах на двете.

Тя ни отведе до вратата. Сбогувахме се и Стотълмайер изпрати Монк и мен до колата ми.

— Знам защо ме доведохте тук — казах на капитана.

— Така ли? — попита невинно той.

— Аз също знам — каза Монк. — Може ли да ви прегърна?

— Не — каза Стотълмайер и рязко се обърна и отиде до колата си.

Монк ме погледна?

— Ти знаеше за контейнера за опаковане на памперси отпреди?

— Да — казах. — Отглеждала съм дъщеря, нали знаете. Не се е родила тийнейджърка.

— Защо никога преди не си ми казвала за тях?

— Защото вие не се интересувате от бебета или от техните памперси — отговорих му. — Те ви плашат.

— Не ти ли хрумна, че контейнерът за опаковане на памперси е революционно изобретение, от което има много повече ползи за човечеството, отколкото само изхвърлянето на пелените?

— Милиони хора имат контейнери за херметично опаковане на пелени, господин Монк. Не е като да съм ги пазила в тайна от света.

— И никой не е оценил пълния му потенциал? — удиви се Монк. — За мен е потресаващо. Все едно да използваш електричеството само за осветление. Ако капитанът не го беше открил тук, можеше никога да не узная за него.

— Мислите, че капитанът ни доведе тук затова — за да видите контейнера за херметично опаковане на пелени?

— Разбира се — каза Монк. — Каква друга причина би могло да има?

— Прав сте — казах. — Изобщо не ми хрумна. Сигурно затова вие сте детективът, а аз съм асистентката.

Не бях готова да говоря с Монк за дребната си криза на самоличността.

— Знаеш ли къде продават контейнери за херметично опаковане на памперси? — попита той.

— Да — казах.

— Това е следващата ни спирка — каза той. — Трябва да купя няколко.

— Няколко ли?

— По един за всяка стая от апартамента ми — каза той. — И по един резервен за всяка стая от апартамента ми.