Лий Голдбърг
Г-н Монк и мръсното ченге (11)

10. Г-н Монк отива на работа

„Интертект“ се намираше на двайсетия етаж на висока сграда с офиси във финансовия район. Отбих се да попълня всички документи, необходими, за да ни включат във ведомостта за заплатите и плана за здравно осигуряване възможно най-скоро.

Докато вървях по коридора, видях, че всеки офис имаше прозорец със завладяваща гледка към прозореца на съседната сграда, но предполагам, че това беше по-добре, отколкото абсолютно никакъв изглед. По мои пресмятания „Интертект“ имаше най-малко трийсет служители — и това бяха само онези, които имаха кабинети.

Отведоха ме до един свободен кабинет, отделен за Монк, ако някога му потрябва, макар да се съмнявах, че той ще предприеме дългото изкачване по стълбите, за да го види, освен ако там няма и мъртво тяло.

Кабинетът вървеше заедно с лъскав компютър, лъскави мебели, и дори още по-лъскава секретарка в началото на двайсетте си години, на име Даниел Хосак.

Тя ме уведоми, че е завършила университета „Магил“ в Монреал с диплома по психология, говорела три езика, и имала черен колан по таекуондо. Освен това беше благословена с тяло на модел на изискано бельо. Това не ми го каза. То беше очевидно от облеклото й, което можеше да се определи повече като бельо, отколкото като дрехи.

Всъщност всички жени, които видях в „Интертект“, бяха млади, великолепни и оскъдно облечени.

Слейд щеше да преживее огромно разочароваше, ако очакваше да се обличам по този начин.

Не беше споменал каква ще е заплатата ми, а аз бях забравила да попитам. Когато видях числото върху един от формулярите, примигнах силно, с надеждата, че не е мираж. Не беше.

Почти чувах как Рикардо Монталбан шепне в ухото ми: „Добре дошла на Острова на мечтите“.

— Нещо не е наред ли? — попита Даниел. Бях толкова запленена от сумата на заплатата си, че не бях осъзнала, че тя още стоеше до бюрото.

— Не, не, всичко е чудесно — казах и наистина го мислех. — Отдавна ли работите тук?

— От две години — отвърна тя.

Запитах се дали изкарваше колкото мен, или повече, но не попитах.

— Харесва ли ви?

— Обожавам тази работа — каза тя. — Научих толкова много. Ник е удивителен човек.

— Сигурно — казах. — Много детективи напускат полицията, за да се заемат с частна практика, но малцина са така успели като него. Каква е тайната му?

— Значителна капитализация и обаяние в изобилие — каза тя. — Направил някои благоразумни инвестиции на пазара за акции преди десет години и използвал печалбите си, за да създаде компанията. Научих, че успешната детективска дейност е съчетание от решителност, интуиция и умение да накараш хората да ти дадат каквото искаш. Ник наистина умее да общува с хората. Може да спечели всекиго, когото срещне.

— Това е сигурно — казах.

Тя ме изгледа многозначително:

— Ако имате намерение да се хванете с него, редно е да ви предупредя, че е много сладък и е страхотен любовник, но е свободен дух. Моногамията не е част от характера му. Той иска да се наслаждава на безбройните възможности, които предлага житейският бюфет.

Това звучеше като пряк цитат.

— Тази философия фактор ли е в практиката му за наемане на служители?

— Да не би това да е вашият начин да попитате дали спи с всяка жена, която наема на работа?

Свих рамене:

— Всичките сте млади и привлекателни.

— И умни — добави Даниел. — Тук няма нито една жена, било тя секретарка или служителка, която да не крие една-две дипломи под колана на жартиерите си.

— Носят колани с жартиери?

Тя любезно пренебрегна коментара ми:

— Преспиването с него няма да ви донесе назначение или повишение, или да ви спечели някакво специално отношение, отвъд онова, което прави за вас в леглото, разбира се, а то е наистина изключително.

Повдигнах вежди:

— Значи наистина твърдите, че страшно го бива в леглото?

— Ако се озовете в леглото с него, няма да съжалявате.

— Не си падам много по шведските маси и бюфетите, след това винаги се чувствам подута — казах. — Но оценявам информацията. Да си кажа честно, изненадана съм от откровеността ви.

— Защото не се стеснявам да обсъждам сексуални въпроси?

— Защото сте толкова откровена с интимни и потенциално неласкателни подробности по отношение на шефа си с човек, когото току-що сте срещнали — казах. — Не проявявате ли недискретност?

Тя се усмихна:

— Аз съм служител на „Интертект“, но сега работя за вас и господин Монк. Заслужавате пълната ми откровеност, ако смятаме да установим помежду си някакво доверие. А освен това Ник няма нищо против това, че говоря за любовния му живот, иначе не бих го правила. Той е много открит човек.

— В повече от едно отношение — отбелязах.

— Не нужно да се тревожите, че ще злоупотребя по някакъв начин с доверието ви, що се отнася до вас и господин Монк — каза тя. — Сега дължа лоялност на първо място на вас двамата. Ник даде това да се разбере много ясно, и то ме устройва напълно. Смятам за чест да работя с вас. Много се възхищавам на постиженията ви.

— Имате предвид тези на господин Монк — казах, като й подадох купчинката попълнени формуляри.

— Господин Монк не би могъл да се справи без вас — каза тя. — Не се заблуждавайте.

Точно каквото ми трябваше: съвет по самочувствие от двайсет и няколко годишна хлапачка с диплома от колеж и тяло, което можеше да разтопи статуята на Давид. Какво знаеше тя за несигурността?

Даниел продължи да говори и ми съобщи, че е изцяло на наше разположение по всяко време на денонощието, седем дни в седмицата, за всичко, което можеше да ни потрябва.

С други думи, аз се сдобивах с моя собствена Натали.

Не исках да побегне с писъци още първия ден, затова реших да я осведомя набързо за фобиите на Монк и обсесивно натрапчивото му разстройство.

Оказа се, че тя вече е проучила неговите „специални нужди“ и ни най-малко не се смущава от тях. Каза, че една от причините, поради които Слейд я избрал да работи с нас, била познанията й по психология.

Даниел отиде до бюрото си, пусна попълнените ми формуляри в кутията за изходящи документи и докара нещо, което приличаше на шкаф за папки на колелца.

— Какво е това? — попитах.

— Отворени случаи, които господин Монк да прегледа — каза тя. — Всички предположения, които може да изложи пред детективите, които работят по тях, ще са добре дошли. Или, ако иска, може лично да поеме някои от случаите.

Изглеждаше огромно количество работа, но като се има предвид колко му плащаха, не можех да ги виня, че го затрупваха със случаи през първата му седмица.

Даниел докара количката до асансьора и я свали до колата ми на паркинга вместо мен. Всъщност, откара я до един чисто нов „Лексус“, паркиран до колата ми.

Колелата на количката се смъкнаха като на болнична носилка на колела и тя се плъзна право отзад в „Лексуса“. Даниел размаха пред мен връзка ключове.

— Това е служебната ви кола — обяви тя, като пусна ключовете в ръката ми. След това ми подаде кредитна карта. — Може да използвате тази карта за бензин и всякакви други разноски.

— Ами моята кола? — попитах, като кимнах към моя „Буик-Люцерн“ — изработено от метални листове превозно средство с вид на морска котка, за което трябва да притежаваш членска карта на Организацията на американските пенсионери, за да го караш. Беше ми подарък от нищо неподозиращия ми баща, който освен това добави и компактдискове устройство „Феранте и Тейхер“, за да мога — цитирам — „да надуеш до дупка уредбата и наистина да се възползваш от стереофонията“.

— Може да откарате обратно колата си, а аз да ви следвам с „Лексуса“ — предложи тя. — Или обратното. Както предпочитате.

— Мисля, че ще бъдем много щастливи в „Интертект“ — казах и й подадох ключовете от буика.

Надявах се, че ще й хареса да слуша разтърсващата пиано версия на Феранте и Тайхер по темата от „Ти осветяваш живота ми“, докато шофира. Беше една от любимите на Монк.

 

 

Монк се залови за работа още същия следобед, а същото направи и Даниел, която остана при нас, след като откара колата. Двамата седяха на срещуположните краища на масата в трапезарията му. Докато той преглеждаше папките, тя четеше снабдените му с индекси списъци на личните му фобии и си водеше подробни бележки. Аз изчетох наръчника за ползване на „Лексуса“ и списание „Пийпъл“.

— Случаят с изчезналите диаманти е бил работа на вътрешен човек — каза Монк, като затвори една папка и я плъзна надолу по масата към Даниел, която вдигна поглед, зашеметена.

— Кой е бил — чистачката, човекът по поддръжката на басейна, синът им с проблем със залаганията по интернет, подлият й бивш съпруг, озлобената му бивша съпруга, или предприемачът, който е строял домашния им театър?

— Не е бил никой от тях — каза Монк.

Не знаех никой от фактите по случая, но и не ми трябваше. Повече ме интересуваше реакцията на Даниел към първия й сблъсък с работния процес на Монк, който има по-малко общо с дедуктивните умозаключения, и повече — със забелязването на бъркотията.

— Кой още остана? — попита тя.

— Дресьорът на кучета.

— Но дресьорът е работел с кучето в задния двор — каза Даниел. — Не е имал никакъв достъп до къщата.

— Кучето е имало — каза Монк. — Дресьорът е обучил кучето да открадне диамантите и да ги зарови в задния двор.

— Кучето ли? — каза тя невярващо.

— Това обяснява защо в къщата е имало пръст — каза той. — Пръстта наистина ме притесняваше.

— Това е изненада — казах.

— Не помня да съм видяла никаква пръст — каза Даниел.

— Имаше няколко зрънца пясък — каза той.

— Зрънца? — рече тя.

— Господин Монк може да открие мръсотия, невидима за невъоръженото око — обясних. — Или дори за най-мощните електронни микроскопи.

— Дресьорът планира да прибере диамантите следващия път, когато работи с кучето — каза Монк и погледна часовника си. — Който е след два часа.

— Невероятно — каза тя, като посегна за телефона си. — Трябва да се обадя на Ник, за да успеем да заловим дресьора на местопрестъплението.

— Така и така ще се обаждате, добре е да кажете на господин Слейд, че застрахователната компания има право: професионалният тенисист само се преструва, че ръката му е контузена — каза Монк. — Превръзката е на дясната му ръка.

— Това е защото тази ръка си е наранил, когато се е препънал в пукнатината на паркинга на кънтри-клуба — каза тя. — Не може да я свива или изпъва. Неговите лекари казват, че ръката му е скована неподвижно под ъгъл от деветдесет градуса.

— И въпреки това, на снимките от охранителната камера ясно се вижда, че ключовете му са в десния джоб — отбеляза Монк. — Как ги измъква, ако не може да изпъва ръката си?

Тя отвори папката и се взря с присвити очи в снимката. И двете се взряхме. Ако имах електронно око, може би и аз щях да видя ключовете.

— Как сме могли да пропуснем това? — попита тя.

— Често ще се улавяте да задавате този въпрос, когато сте близо до господин Монк — предупредих я аз. — Но има един друг въпрос, който ще задавате още по-често…

Монк вдигна друга папка:

— И може да кажете на господин Слейд, че шпионинът в „Йоха Хеликоптърс“, който продава търговски тайни на конкуренцията, е Улрих Зомерлик, сакатият инженер.

— Откъде знаете? — попита тя.

— Това имах предвид — казах й аз. — Мисля да напиша този въпрос на малка табелка, която просто да вдигаме.

Монк отвори папката и вдигна снимка на слаб мъж в пуловер с копчета, който седеше в ръчно управлявана инвалидна количка.

— Той твърди, че е в инвалидна количка след инцидент с хеликоптер преди четири години. Но на тази снимка, направена за личната му карта, когато е бил нает на работа преди шест месеца, той има мехури по ръцете. Ако се е придвижвал с инвалидна количка през всичкото това време, досега щеше вече да има мазоли.

И двете погледнахме с присвити очи и тази снимка. Не виждах мехурите, но знаех, че когато става дума за открити рани, Монк има орлов поглед.

— Моето предположение е, че той използва тайни отделения в инвалидната количка, за да измъква контрабандно чертежи, дискове и всичко друго, до което успее да се докопа с покритите си с мехури ръце — каза Монк, като сложи снимката обратно в папката.

— Ще се обадя на началника на охраната в „Йоха Хеликоптърс“ и ще се погрижа Зомерлик да бъде задържан, а инвалидната му количка — конфискувана — каза тя. — Ще я разглобим.

— Уведомете ги, че цялото предприятие трябва да бъде евакуирано и обеззаразено — каза Монк.

— Защо?

— Защото ръцете на Зомерлик са покрити с мехури — каза Монк. — Бог знае какво друго е докосвал. Вероятно неговите телесни течности капят навсякъде.

Даниел се втренчи в него, не напълно сигурна какво да каже. Не можех да я виня. Вероятно съм изглеждала по същия начин първите няколко дни, след като започнах да работя с Монк.

— Вие сте удивителен, господин Монк — каза тя. — Улавяте подробности, които никой друг не вижда. Ще трябва да ме научите как го правите.

— Това е дарба — каза Монк. — И проклятие.

— Ще рискувам — каза тя с усмивка, флиртувайки едва забележимо. Беше мило, и вероятно такова бе пресметнато да бъде. Флиртът му убягна, но не и ласкателството.

Той й подаде папката и тя я добави към купчината в ръцете си. Взе папките и отиде да се обади на Слейд. Монк се обърна към мен.

— Мисля, че ще бъдем много щастливи в „Интертект“ — каза той.